Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (13)

Дванадесета глава

Изнудването бе пъклено дело.

Но такива бяха и предателството, и измяната. Често едното водеше до другото. В случая нещата се бяха развили точно така.

Всичко бе започнало преди години с една необмислена, недискретна и безразсъдна постъпка. Понякога му се струваше, че вече е изживял десет живота.

Когато мислено се връщаше назад във времето, се убеждаваше, че в младостта си е бил доста наивен и дързък, понякога дори глупав. Неусетно бе попаднал в клопката.

Това бе първата му грешка.

По-късно, когато бе направил втора, по-сериозна: бе помислил, че никой няма да разбере какво е сторил.

Естествено очакванията му не се бяха оправдали. Все още си спомняше твърдия и студен каменен под, по който бе пълзял на колене в огромната катедрала, молейки за милост, за избавление от греховете си, за запазването на своята тайна.

Молитвите му бяха останали без отговор. Някой го бе разкрил.

Той бе разбрал това.

Не бе започнало с изнудването. Онзи, който се бе оказал въплъщение на злото, бе твърде умен, за да действа така непредпазливо и открито.

Не, в началото бе приятелството. След това му бе отправена скромна молба. Само една. Бе повярвал — о, колко жестоко се бе самозаблудил — че тази молба ще бъде и последна.

Беше сгрешил.

Това бе само началото. Няколко месеца по-късно бе получил нова молба, а след година — още една. Преди да осъзнае какво всъщност се случваше с него, бе затънал до шия.

Често, твърде често през годините, изминали оттогава, се бе будил нощем, плувнал в пот, задъхан, с ускорен пулс и непоносимо бучене в ушите, чувствайки недостиг на кислород и едва сдържайки напиращия в него писък. Знаеше, че в „aegri somnia“, в своя неспокоен сън, бе видял примка, която бавно и неизбежно се затягаше около врата му.

Бе настъпил денят, когато бе принуден да приеме факта, че го изнудват.

Изнудването бе довело до предателство, а предателството — до измяна. Бързо и неусетно тази измяна бе станала чудовищна.

През годините бе имало моменти, в които бе търсил начин да се оправдае пред самия себе си, да си внуши, че не е изпаднал в това непоносимо положение само по своя вина. В края на краищата как би могъл да предвиди какво го очакваше?

Хиляди и хиляди пъти се бе бунтувал против съдбата и бе наричал себе си глупак.

Един тих вътрешен глас винаги му напомняше, че в действителност бе проявил нещо далеч по-лошо и непростимо от глупостта.

Французите имаха съвършено точен израз — „ame damnee“, което в буквален превод означаваше „прокълната душа“. Това бе напълно подходящо определение за него, откакто бе позволил да се превърне в оръдие на чуждо предателство.

Не знаеше колко дълбоко би предпочел да потъне, за да се спаси, докато не бе получил ултиматума: „Прави всичко, за което те моля — колко малка и измамно проста бе думата «моля» — или ще разкрия на света кой си. Ако не се подчиняваш на моите заповеди, всички ще разберат каква е истинската ти същност. Ти си едно слабо, окаяно и корумпирано нищожество. Непоправимо, покварено до мозъка на костите си“.

Той бе изпълнил заповедите.

И от този ден нататък се считаше за „прокълната душа“.

Понякога, разбира се, все още се молеше. Защо да не се моли? С цялото си лицемерие продължаваше да посещава църквата всяка седмица.

Мили Боже и вси блажени светии, нима нямаше надежда за него? Нима нямаше начин да получи милост, изкупление и спасение? Нима нямаше право да очаква съжаление и състрадание? Нима нямаше прошка за него? Нима бе обречен завинаги?

Той бе загубен.

Всичко бе загубено.

Не можеше да очаква милост, опрощение и спасение. Някога, преди много години, бе стоял на кръстопът и бе направил своя избор. Нямаше връщане назад.

Всичко си имаше цена. Опитвайки се да спаси себе си, бе загубил това, което му бе скъпо. Бе пожертвал самоуважението и гордостта си. Бе загубил своето добро име. Беше се отрекъл от миналото, настоящето и бъдещето си.

Не бе имал намерение да предава онези, които обичаше. Пътят към ада бе осеян с добри намерения.

Бе служил добре на своя господар, защото знаеше, че за да запази кожата си, трябваше да изпълнява заповедите, без да мисли за последствията.

Защото рано или късно принцът винаги получаваше това, което искаше.

Дори ако това бе нечия душа.