Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (10)

Девета глава

— „Ако ни прободете, нима не кървим? Ако ни погъделичкате, нима не се смеем? Ако ни отровите, нима няма да умрем? Ако ни сторите зло, нима не бихме отмъстили?“

Джеймс изрецитира откъса от Шекспировата пиеса „Венецианският търговец“, трето действие, първа сцена. Спомни си тези драматични реплики от дните си в Оксфорд, когато с удоволствие се бе занимавал с театрално изкуство. По ирония на съдбата неговите актьорски умения му бяха донесли много по-голяма полза в Индия, отколкото в университета.

Принцесата на Сейнт Саймън го погледна с най-ярките сини очи, които някога бе виждал, и каза замислено и малко тъжно:

— Нима не бихме отмъстили, ако вярваме, че сте ни сторили зло?

„Едва доловима, но съществена разлика“, помисли си Джеймс Грей.

— Оправдано или не, отмъщението е достатъчно силен мотив в този случай — дръзко каза той. — Може би по-силен от почти всеки друг.

Не се осмели да добави още нещо.

Въпросът, разбира се, бе кой е човекът, който смяташе, че династията Жирарде му бе сторила толкова голямо зло? Кой искаше и дори жадуваше отмъщение? Кой чувстваше, че има право да се стреми към това отмъщение по начин, който би навредил на хиляди невинни хора, освен онези, които според него бяха виновни? Кой беше злодеят: bete noire — черният звяр?

Джеймс вече имаше мнение по въпроса, но все още не бе готов да го сподели с принцесата. Беше сигурен, че тя ще му разкаже историята докрай, когато се почувства по-спокойна и уверена.

Принцеса Сесил потръпна и потърка длани, сякаш изведнъж бе усетила хладна тръпка.

— Студено ли ви е?

Дамата отново поклати глава уклончиво.

Това го накара да й предложи да потърсят завет:

— Да отидем в павилиона. Там поне отчасти ще бъдем защитени от хладния въздух.

Тя се съгласи.

Джеймс я поведе край фонтана към малката уединена постройка. От двете страни на пътеката имаше цветни лехи, а зад тях — разцъфнали рододендрони, азалии и напъпили рози. Ясените, брезите, дъбовете, габърите и боровете образуваха загадъчен фон.

Една съчка изпука под краката на Джеймс. Някакво дребно животно, може би катерица, се шмугна изплашено в близкия храст. Луната се скри зад облак и отново изплува.

Нощният въздух бе хладен, но не и студен. Полъхваше съвсем лек вятър. Наблизо се чуваше отчетливо бухане на бухал. Навярно птицата бе кацнала точно над главите им. В далечината звучеше мелодия на цигулка, която едва достигаше до тях.

Принцесата се спря и леко наклони глава встрани. Гъстите й дълги коси се спуснаха по раменете и гърба й като черна коприна. Тя се заслуша внимателно.

— Мислите ли, че това е същият музикант, когото чухме в първата нощ, когато бяхме в градината? — запита тя най-сетне.

Джеймс потвърди и продължиха безмълвно към павилиона.

Постройката бе издигната през двадесетте години на века и наподобяваше класически гръцки храм, един миниатюрен Партенон. През първата четвъртина на столетието всичко гръцко бе приемано с възхищение в Лондон в резултат на пристигането на Елджин Марбълс.

Величествените скулптури, които някога бяха красили храма на Атина Палада до Акропола в Атина, а по-късно бяха купени и пренесени в Англия от британския посланик в Турция Томас Брус, седмия граф Елджин, сега се намираха в Британския музей.

Когато стигнаха до подобието на гръцки храм, Джеймс разчисти листата и сухите клони от единствената каменна скамейка. Дори тя бе изработена по гръцки модел, както забеляза той. Вместо на обикновени подпори, тя се крепеше върху четири малки каменни колони.

Той свали палтото си и го сложи върху камъка, за да седне дамата. Това не бе жертва от негова страна, защото не чувстваше студ. Всъщност вечерта му се струваше дори топла.

Принцеса Сесил седна.

Джеймс остана прав.

— Седнете, ако обичате — помоли го тя и посочи мястото до себе си.

Джеймс я послуша.

Тя не заговори веднага за кражбата и мотива за нея. Неговата нощна събеседничка се загледа в нещо над лявото му рамо и попита какво представлява необикновеният предмет върху масивен каменен пиедестал недалеч от тях.

— Знаете ли какво е това, сър?

Джеймс се обърна и погледна в същата посока. Бе направил подробен оглед на частната градина, фигурите, украшенията и постройките в нея, докато очакваше пристигането й.

— В интерес на истината, да, мадам. Според надписа върху малката бронзова табела в основата, тази фигура е многостенен слънчев часовник от седемнадесети век.

Това събуди интереса й.

Той побърза да й обясни подробно:

— Подобни часовници е имало в английските градини от ранните години на Тюдорите до края на седемнадесети век. Този не само има механизъм, който отчита времето в няколко часови пояса, но в него е вграден и лунен часовник.

— Лунен часовник — повтори тя с нежен глас, сякаш рецитираше стих.

Джеймс реши, че изречена с гласа на Сесил, думата наистина е поезия.

Тя въздъхна и се отдаде на спомени:

— Когато бях на десет-единадесет години, веднъж пътувах със семейството си из провинцията. — В гласа й прозвуча тъжна нотка. — Спомням си едно живописно селце, доста голяма ловджийска хижа, заобиколена от буйна гора, ромоляща река, пълна със сребристи риби, и бистро езеро. В една чудна ясна нощ стояхме на брега и гледахме как луната се издига над езерото. Светлата пътека, която тя очерта върху водата, ме накара да затая дъх. Попитах майка си дали съществува дума, с която би могла да се опише толкова красива гледка.

Джеймс бе омаян.

— Съществува ли?

Ръцете й леко трепнаха.

— Думите са „лунна пътека“.

— Лунна пътека — повтори той.

Принцеса Сесил вдиша дълбоко и издиша. Изглежда, нямаше желание да се връща отново на неприятната тема за отмъщението. Но не можеше да я избегне.

Сякаш за да се подготви за това, което предстоеше, тя изправи стройния си гръб и рамене, сложи ръце в скута си с преплетени пръсти, прочисти гласа си и започна:

— Мисля, че би трябвало да говорим за кражбата и мотива за нея.

— Права сте.

Тя цитира една френска поговорка:

— Le vrai pent quelque fois n ’etre pas vraisemblable.

Джеймс си я преведе наум: „Понякога истината може да бъде невероятна“.

— Или истината е по-странна от всяка измислица — перифразира тя. След това овлажни устните си и призна: — Страхувам се.

Той смръщи вежди.

— От кого?

— От никого — каза тя.

Обзе го любопитство.

— Тогава от какво?

— От вашата реакция — плахо сподели тя. — Боя се, че когато ви кажа кого подозирам като извършител на кражбата, ще си помислите, че съм си загубила ума. — Сесил побърза да се изрази и по друг начин: — Или по-скоро, чий подъл ум мисля, че стои зад нея.

— Бъдете спокойна, мадам, няма да помисля, че сте си загубили ума — увери я Джеймс.

Дали щеше да направи продължението на разговора по-безболезнено за принцесата, ако сам назове злодея? А ако се лъжеше? Не, не се бе заблудил.

Въпреки всичко, Джеймс Грей започна да чувства странно облекчение сега, когато се канеше да обвини един от кръвните й роднини в предателство. Всъщност в чудовищна измяна.

Нещата са такива, каквито са.

Не можеше да промени това, което бе писано. Той вече нямаше голям избор, фактите са си факти. Трябваше да се изправи с лице срещу тях. Грейстоун отпусна рамене.

— Мисля, че злодеят е вашият чичо, принц Родолф, така ли е?

Седяха съвсем близо един до друг и той успя да види как дамата отвори широко очи от изненада. Чу как си пое дъх и неволно издаде слаб звук. Остана съвсем неподвижна няколко секунди, може би дори минута, преди дишането й да се успокои. Той долови пълното й изумление и объркване.

— Как, за бога…

Джеймс реши да не я държи в напрежение.

— Миналата вечер, на бала във ваша чест, граф Дюпри и аз вървяхме към кралския подиум преди валса. Погледнах напред и видях висок мургав джентълмен, застанал до млада жена, облечена в бяло. Все още не знаех кой е.

— Не знаехте и коя съм аз — напомни му тя.

Това бе вярно.

Джеймс усети, че в очите му проблесна гняв.

— Но бях сигурен в едно.

— Какво бе то?

— Че младата жена — която се оказахте вие — или силно ненавижда джентълмена, или много се страхува от него. — Тук Джеймс направи пауза и рязко извърна глава към нея, преди да продължи: — Или и двете.

— Разбирам.

— Затова помолих графа да ми каже името на мъжа — завърши Джеймс.

— Беше чичо ми, принц Родолф.

— Беше вашият чичо, принц Родолф.

Принцесата внезапно се разтревожи. Изправи се рязко от пейката и закрачи нервно напред-назад, кършейки ръце и говорейки по-скоро на себе си, отколкото на него:

— Бях убедена, че съм станала добра актриса. Мислех, че никой няма да прозре истинските ми чувства към моя чичо. — Спря и придърпа краищата на тъмната пелерина, подплатена с кожа. Гласът й бе тих, почти като задъхан шепот: — Изглежда, съм се лъгала.

Джеймс побърза да я успокои:

— Не мисля, че някой друг, освен нас, знае.

Тя отново седна до него.

— Моля ви, споделете защо казахте това.

Джеймс остана безмълвен за миг. Не можеше да сподели цялата истина. Да признае, че нощ след нощ сънуваше, че лежи до млада и красива гола жена. И въпреки всички факти, които доказваха обратното, вярваше, че тази жена бе тя. Не можеше да сподели, че не бе сигурен дали не я познава от по-рано.

Проклятие! Положението, в което бе изпаднал, наистина бе неловко.

Затова Джеймс Грей, граф Грейстоун, се вслуша в своя здрав разум.

— Въпрос на инстинкти.

На прекрасното й лице за миг се изписа усмивка.

— Вашите остри инстинкти, придобити в Индия.

— Именно.

— Тогава да се надяваме и молим вие да сте единственият, когото не съм успяла да заблудя.

Той хранеше същата надежда и отправи същата молитва.

Принцеса Сесил поглади с пръсти скъпата материя, върху която седяха на пейката в гръцки стил. Джеймс би се заклел, че почти почувства ласката й, сякаш не докосваше палтото му, а собствената му плът. Внезапно изпита неописуемо, почти неудържимо желание да сграбчи тази жена в прегръдките си, да я притисне и целуне.

Грейстоун бе уверен, че от известно време не е проявявал интерес към никоя жена. Както неговият слуга бе имал доблестта да изтъкне сутринта по време на разговора им в кабинета в Корк Хаус, не бе ухажвал дама, откакто се бе завърнал в Англия… и Бог знае колко време преди това.

Мислеше само за жената от сънищата си. Съзнанието му бе обсебено от нея и когато бе буден, и докато спеше. Нямаше място за никоя друга.

Или поне досега.

Принцесата на Сейнт Саймън леко изпъна палтото, което им служеше за постелка. Според него това бе излишно усилие.

Луната отново бе закрита от гъстите облаци. Всичко около тях потъна в сянка. Изведнъж вятърът в градината напълно утихна и Джеймс чуваше — или по-скоро чувстваше — само своето и нейното дишане. Нощта бе тиха.

— Ако позволите, бих искала да ви разкажа и останалата част от историята си — каза най-сетне принцесата.

— Моля ви.

— Баща ми беше по-големият от двамата синове, родени около пет години един след друг, и затова той бе престолонаследникът на Сейнт Саймън. Моят чичо Родолф Жирарде беше вторият син. Винаги е заявявал с гордост, че е напълно доволен. — Принцесата замълча и сякаш направи усилие да събере смелост, преди да продължи: — Но не съм уверена, че това са били истинските му чувства.

— А какви са те според вас?

— Мисля, че още от дете принц Родолф е изпитвал дълбока ненавист към баща ми заради това, че на него се е полагала честта да управлява нашата държава. Мисля, че е обезумял от ревност, когато баща ми се е оженил за тази, която самият той е искал за своя съпруга, въпреки че нейното предпочитание и съкровените желания на сърцето й са били известни на всички. — Тя добави съвсем тихо: — Още от детските си години моята майка е била влюбена в баща ми.

— И той в нея?

Тя преглътна с усилие и кимна:

— Била е искрена взаимна любов.

В съзнанието на Джеймс се прокрадна един въпрос: Дали той вярваше в тази любов?

Дамата побърза да изтрие сълзите си, сякаш внезапно осъзнала, че в този момент и на това място не биваше да плаче.

— Освен това съм сигурна, че заминаването на принц Родолф от Сейнт Саймън не е било доброволно.

— Какво мислите, че се е случило?

Сините очи, чийто цвят бе по-ярък дори от водите на Средиземно море, срещнаха погледа му. Съвършеното лице доби решителен израз. Приятният глас, който би могъл да се сравни с този на ангел, прозвуча по-силно:

— Мисля, че баща ми е разбрал за заплахата отвътре. Навярно, за да спаси себе си и да осигури бъдещето на съпругата, децата и страната си, е обрекъл своя брат на вечно изгнание. Нямал е друг избор.

За бога, тази история бе дори по-заплетена, отколкото Джеймс бе подозирал.

Обвиненията продължиха:

— Родолф Жирарде е твърдо решен да направи всичко възможно брат ми, неговият племенник, да не се възкачи на престола. Знае какво е необходимо, за да се състои коронацията. Той е един от малкото хора, които имат възможност и мотив да предприемат чудовищна стъпка като открадването на „даровете“.

— Способен ли е на такова отмъщение?

В гласа й се долови вълнение:

— А нима всеки човек не е?

Джеймс потърка брадичката си.

— При изключително тежки обстоятелства — вероятно.

Събеседничката му се засмя иронично:

— В такъв случай, сър, вашето мнение за света е по-добро от моето. Ние, хората, сме способни на невероятни неща, независимо от обстоятелствата.

Явно тя не бе разглезена принцеса, отраснала в кула от слонова кост, защитена от жестокия свят навън. Той разбра, че тази млада жена познава грозотата и подлостта му.

Но разбра и още нещо. Сесил, принцесата на Сейнт Саймън, предпочиташе да не му разказва всичко. Навярно все още не смееше да му се довери напълно.

Вече му бе ясно, че трябва да бъде изключително предпазлив. Родолф Жирарде притежаваше огромно богатство, благодарение на което бе станал една от най-влиятелните личности, и то не в една, а в две държави. Властта му се простираше дори отвъд техните граници. Човекът, срещу когото трябваше да се изправи, не бе нито аматьор, нито дилетант. Този път врагът бе наистина коварен. Преди няколко минути Джеймс бе взел решение да помогне на принцесата в търсенето на изчезналата корона, скиптъра и потира. Тя имаше нужда от него. Не можеше да й обърне гръб. Но все пак искаше да доизяснят още едно-две неща.

— Мога ли да попитам какво ви накара да стигнете до заключението, че виновникът е вашият чичо?

Едва след няколко секунди тя отговори:

— Не ми харесва усмивката му.

Джеймс не бе очаквал да чуе това.

— Извинете, мадам?

— Не ми харесва усмивката му, сър — повтори тя. — Не ми харесва смехът му, погледът му и коравосърдечното му отношение към другите човешки същества. Сякаш ги смята за по-нисши създания от самия себе си, които наблюдава под микроскоп. — Принцесата на Сейнт Саймън се изправи в цял ръст — всъщност дори докато бе седнала, личеше, че е доста висока — и каза прочувствено: — Не го харесвам.

Това едва ли бе доказателство, че Жирарде е престъпник.

Но тази млада жена бе изключително интелигентна. Със сигурност го осъзнаваше.

— Щом чичо ви е бил прокуден, навярно не сте се срещали с него много често — отбеляза Джеймс.

— До миналата седмица не бях го виждала близо двадесет години — отвърна тя.

— Тогава как си съставихте това мнение?

— Истината е, че винаги съм била на това мнение. Още когато бях дете, родителите ми ме предупредиха. Съвсем поверително ми казаха, че никога не бива да се доверявам на Родолф Жирарде.

— „Никога“ е много дълго време.

— Да — каза тя с въздишка на съжаление. — Така е.

Трябваше да има и друго. Той също нямаше доверие на Родолф Жирарде — всъщност Джеймс вярваше на малко хора — но това не означаваше, че непременно е злодей.

В гласа й се долови искрена увереност:

— Когато си припомних фактите и обмислих случая обективно и подробно, просто реших, че няма кой друг да го е направил.

— Значи сте се спрели на чичо си по пътя на елиминирането — заключи Джеймс.

— Именно. — Дамата помълча, след което призна: — Това ми се стори единствено логичното.

— Въз основа на дедуктивни разсъждения — изясни той.

Тя кимна и отметна няколко дълги черни кичура, които се плъзнаха по раменете й.

— Както и на моята женска интуиция.

Това навярно бе нещо подобно на неговите инстинкти, помисли си Джеймс.

Рисковано бе да разчитат единствено на нейната женска интуиция, инстинктите му и незначителни факти. Но някога бе разполагал дори с по-малко.

— Отговорът е „да“.

Принцесата трепна.

— Значи ще ми помогнете?

— Ще ви помогна.

Облекчението й бе очевидно.

— Благодаря ви, сър.

Този път Джеймс стана и закрачи напред-назад. Ударите на токовете му по каменния под отекваха при всяка стъпка.

След минута-две той се спря, обърна се и каза решително:

— Имаме нужда от план.

— Обмислям няколко — предложи Сесил. — Трябва да разберем къде чичо ми крие плячката.

Тези думи го накараха да повдигне вежди. Нима тя четеше евтини криминални романи?

— Плячката?

Върху страните на принцесата изби лека руменина.

— Откраднатите предмети.

— Да обмислим всичко постепенно — предложи Джеймс с лек укор. — Имаме късмет, че се движим в едни и същи среди — каза замислено. — Това улеснява нещата.

— Какво улеснява?

— Ще можем да се срещаме — тихо промълви той. — Но трябва да измислим логично обяснение защо се виждаме толкова често.

— Ще бъде ли необходимо да се срещаме често?

— Не виждам как бихме могли да го избегнем. — Джеймс повдигна ръце, разгледа дланите си и отново ги отпусна. — Но не трябва да будим подозрение у Родолф Жирарде. Не можем да си позволим да загубим елемента на изненада.

Дамата повтори думите му от предната вечер, а след това той нейните:

— Трябва да бъдем дискретни.

— Много дискретни.

Джеймс дръпна краищата на яката и вратовръзката си. Как би могъл човек да разсъждава, когато притокът на кръв към мозъка му е блокиран? Отново дръпна яката и я свали. Разхлаби вратовръзката и разкопча няколко копчета. Най-сетне облекчен, продължи:

— Ще помисля върху случая няколко дни. След това ние с вас…

— Ще отидем да яздим в Хайд Парк в петък сутринта — предложи тя.

— Чудесна идея — похвали я той. — Тогава ще съставим окончателния план.

В съзнанието на Джеймс почти се бе оформила временна стратегия и това го накара да се почувства по-спокоен. Територията, в която трябваше да действа, му бе позната. Знаеше какво следва. Проблемът щеше да се върти в ума му няколко дни, докато най-сетне стигне до решение. Бе напълно уверен, че ще намери изход. Винаги бе успявал.

— Мисля, че е време да приключим с обсъждането за тази нощ, мадам.

— Съгласна съм, сър.

Той долови моментното й колебание. Тя не бързаше да се сбогува с него и да тръгва. Това наистина бе странно.

Принцеса Сесил го гледаше втренчено, сякаш не можеше да откъсне очи от него.

— Бих искала да ви помоля за още нещо.

— Какво?

— Понякога хората имат странни молби… — явно търсеше най-подходящата дума, — които карат човек да се чувства неловко… За една дама е трудно да се обърне с подобна молба към един джентълмен.

Той я разбра напълно.

— Понякога за една принцеса е дори по-трудно.

Безспорно бе права.

— Няколко пъти разговаряхме за това, което един мъж може да прави, а една жена — не.

Така беше.

— В момент като този, мисля, нормално е един джентълмен да изрази намеренията си под формата на молба.

Джеймс очакваше да стигне до съществената част. Бе сигурен, че тя има нещо предвид.

— В случая аз, като дама, изпитвам желание да сторя същото. Бих искала да ви помоля…

Най-сетне той стана нетърпелив.

— Просто изразете желанието си, мадам, и аз с готовност ще го изпълня — каза Джеймс.

Принцесата най-сетне събра смелост.

— Бихте ли ме целунали, сър?