Сюзън Кери
В плен на съдбата (9)

Глава девета

Ройс се облегна и запали цигара. Стиснатите устни и непроницаемото му лице сякаш искаха да й внушат, че няма да допусне тази история да го извади от равновесие. Очевидно отношението на Милисънт, на Артър и на останалите го беше наранило по-дълбоко, отколкото Аманда предполагаше. Нищо чудно, че смяташе за твърде закъсняла срещата с дядо си. Все по-разбираемо започваше да става и упорството, с което преследваше целите си като бизнесмен. Този човек не би склонил да отстъпи и сантиметър в сблъсъка с „Йейтс-Сънланд“!

— Постъпи, както сметнеш за добре, скъпи! — Стисна приятелски ръката му и слезе от колата. — Ще видя какво става с дядо ти и ще се върна. Ако все пак решиш да промениш намеренията си, той е в четвърта стая в западното крило на болницата.

В чакалнята до асансьора вече се бяха събрали Джеръми, Рони, Милисънт и Артър и техният четиридесет годишен син Скип. Когато Аманда влезе, Милисънт стоеше до прозореца. Обърна се, изгледа я злобно и дори не й кимна с глава.

„Видяла ни е. Сигурно е бясна от това“, реши Аманда.

Джеръми се приближи до нея и я прегърна.

— Как е Ей Ю? — попита тя.

— Зле. Лекарят предупреди, че едва ли ще преживее нощта.

Когато Аманда и Дейвид сключиха брак, старецът — стожер на „Йейтс-Сънланд“ — вече имаше и сериозни проблеми със сърцето. Животът му бе станал истинско бреме и Аманда се надяваше поне смъртта му да е лека.

— Ройс е в колата на паркинга — каза тя на Джеръми.

— Опитах да го убедя да се качи, но той отказа. Мислех, че сега, когато дядо му умира…

— Слава богу, че е отказал! — прекъсна я Милисънт. Думите й изплющяха като камшик.

Аманда се стъписа. Ярост бе изкривила чертите на лицето на възрастната жена.

— Видях те, че слизаш от колата на онзи тип! — изсъска тя.

— Предполагам, че говориш за Ройс — отвърна спокойно Аманда. — Мисля, че това изобщо не те засяга!

— Как смееш да ми държиш такъв език?! — Милисънт се задъхваше от гняв. — Преди да се омъжиш за Дейвид, ти беше кръгла нула! А сега си вицепрезидент на банка, която принадлежи на неговото семейство. Ето как се отплащаш за щедростта! Дейвид ще се обърне в гроба, ако можеше отнякъде да види как заговорничиш с онази отрепка!

— Лельо Мили, моля те! — намеси се Рони, опитвайки се да предотврати скандала.

— Нека всички чуят какво мисля! — изкрещя позеленялата от яд Милисънт. — Ройс Остин е син на циркаджия и пияница и на една глупачка, която разби сърцето на баща си. Дошъл е тук, за да унищожи семейната компания. А тя… тя му помага… ТЯ е съучастничка на нашия враг!

Аманда имаше желание да се нахвърли върху Милисънт, ако не за друго, поне да се защити срещу безпочвените обвинения, но все пак се овладя. Не искаше да всява разкол в семейството. Преди обаче да измисли какво да отговори, Джеръми се впусна в нейна защита:

— Не е честно, Милисънт, и ти го знаеш не по-зле от мен! Които и да са приятелите й в личния живот, Аманда винаги е била лоялна към компанията. Чичо Артър ще го потвърди. Съмнявам се, че ти би повторила пред него тези думи.

Прямотата му очевидно обузда яростта на възрастната дама. Тя го изгледа кисело, ала предпочете да замълчи.

— Освен това — продължи по-меко Джеръми, — не вярвам Остин да се опитва да измъкне от Аманда сведения за компанията. Какъвто и да е неговият произход или целите му в бизнеса, той е почтен човек!

Окуражена от поддръжката на Джеръми, Аманда реши, че е време да се намеси:

— Въпреки че сме на противоположни мнения за политиката на компанията, това не ни пречи с Ройс да бъдем приятели. — Погледът й дори не трепна. — Когато Джеръми се обади по телефона, Ройс ми беше на гости и любезно ми предложи да ме докара до болницата! Така че, ако обичаш, имай добрината да не го плюеш в мое присъствие!

Несвикнала да й противоречат, Милисънт изглежда изпадна в шок. Без да каже дума, изхвърча навън, последвана от Скип, който най-вероятно щеше да се отбие до тоалетната и да надигне плоското шише с уиски, с което никога не се разделяше.

„Дали пък Скип не е причината за непримиримостта на Милисънт към Ройс?“, ненадейно хрумна на Аманда. Скип не даваше пукната пара за „Йейтс-Сънланд“ и едва ли тази вечер щеше да е тук, ако майка му не го бе взела със себе си. Любимите му занимания бяха да проиграва на комар парите на баща си и да се напива до припадък. Ройс беше извън играта — засега. След като Дейвид умря, Скип оставаше единственият пряк наследник от мъжки пол. Ако Ройс спечелеше отново благоволението на рода, той се превръщаше в истинска заплаха за сина на Милисънт, на когото тя възлагаше големи надежди.

— Не й обръщай внимание! — Рони я прегърна приятелски и я дръпна към дивана. — Знаеш, че си е такава!

Аманда сви рамене. Артър едва ли би пригласял особено охотно на жена си, поне докато въпросът с пълномощията оставаше висящ. Но пък и не би могла да го вини, ако не погледнеше с добро око на връзката й с „враг номер едно“ на компанията.

— Не ми се иска да създавам допълнителни проблеми в семейството — сподели тя. — Особено сега.

— Не смятам, че ги създаваш — отвърна Рони. — Трябва да призная обаче, че леля Мили има известни основания да се бои от връзката ти с Ройс — добави, за изненада на Аманда. — Предполагам, че причината за непреклонното й отношение към Ройс и майка му е същата, поради която Милисънт никога не е харесвала особено и Джеръми.

— Кого, мен ли? — Джеръми я изгледа недоверчиво.

— И каква е причината? — попита Аманда.

— Когато се сгодихме с Джеръми, тя се опита да го злепостави пред семейството. Винаги съм мислила, че се бои той да не заеме мястото, което тя планира за скъпоценния си Скип.

Думите й се врязаха в съзнанието на Аманда — те бяха потвърждение на внезапно хрумналата й мисъл. След малко в чакалнята се появи Артър с мрачна физиономия. Съобщи, че състоянието на баща му е непроменено. Милисънт предпочете да му спести информацията за връзката на Аманда с Ройс. Очевидно изчакваше подходящ момент, когато Джеръми нямаше да е наоколо и не би могъл да подкрепи Аманда. Очертаваше се грандиозно представление с лайтмотив „човешката неблагодарност и измяна“.

Аманда реши да слезе долу и да поговори с Ройс. Когато я видя, той слезе от колата и протегна ръце към нея.

Беше сигурна, че отмъстителната Милисънт ги наблюдава през прозореца, ала се притисна в обятията му.

— Няма нищо ново — каза тя. — Нощта ще бъде дълга. Можеш да се прибереш вкъщи.

— Това ли искаш, скъпа? — Ройс се намръщи.

— Не, разбира се! Искам да дойдеш с мен!

— Не мога! — поклати упорито глава. — Но ще те чакам тук.

 

 

В два часа след полунощ основоположникът на „Йейтс-Сънланд“, дядото на Ройс и Дейвид, издъхна. Край смъртния му одър остана до последно синът му Артър.

Доколкото Аманда успя да забележи, вестта не предизвика ничии сълзи. Артър седеше мълчаливо с печално лице, ала в стоманените му очи се четеше решителност. Надянала маската на мрачно задоволство, Милисънт мина край Аманда като край стена и отиде да събуди заспалия си син. Джеръми и Рони изглеждаха ужасно изтощени, ала по нищо не личеше, че преживяват особено смъртта на Ей Ю Йейтс. Старецът беше особняк и даже преди да заболее, не проявеше интерес към младото семейство.

Аманда като че ли бе единствената, която за малко не се разплака. Причината не бе някаква особена привързаност към стареца, а незарасналата рана от смъртта на Дейвид. За своя изненада установи, че споменът за първи път не я накара да търси утеха в уединението. Поиска да се облегне на нечие рамо. На рамото на Ройс… Побърза да поднесе съболезнованията си на Артър и слезе на паркинга. Ройс бе заспал в колата. Изглеждаше като безпомощно дете. Тя го събуди и съобщи за смъртта на дядо му. Стори й се, че забеляза влага в очите му.

— Съжалявам, скъпи! — промърмори тя и го прегърна.

— Може ли да тъгуваш за някого, когото не познаваш? — поклати тъжно глава той.

Ройс прекара втора нощ на дивана във всекидневната на Аманда. На сутринта малко неочаквано съобщи, че му се налага да замине до Атланта във връзка с неотложни делови въпроси. Щеше да отсъства два дни.

— Ще бъда тук за погребението — каза той на сбогуване. — Не могат да ми забранят да съм до теб, ако ти е нужна подкрепата ми!

— Ще те чакам! И много ще ми липсваш! — подчерта тя.

Докато Ройс отсъстваше, Аманда си взе почивен ден. Най-сетне намери сили да събере дрехите на Дейвид и да ги предаде на благотворителна организация. После започна да опакова грижливо личните му вещи, за да ги прибере на тавана. Почти привършваше, когато влезе Манди.

— Какво правиш, мамо? — попита учудено детето.

— Прибирам вещите на твоя татко — отвърна тя. Надяваше се вълнението й да е останало незабелязано.

Манди беше много малка, когато Дейвид почина, но Аманда често й говореше за него. Двете обичаха да разглеждат негови снимки.

— Той никога ли няма да се върне? — попита момиченцето със сериозно изражение.

— Не, миличко, няма да се върне. — Привлече дъщеря си в скута и я притисна до гърдите си. — Ти имаше прекрасен татко, Манди, който много те обичаше. Искам винаги да помниш това!

Същия следобед се обади Артър и я уведоми, че е завел дело с иск съдът да потвърди, че регистрацията на кандидатурите за управителния съвет трябва да стане в тридесетдневен срок. Освен това беше обявил нова дата за свикване на общо събрание на акционерите точно след тридесет дни, което естествено означаваше, че Ройс отново няма да се вмести в срока.

Когато на следващата сутрин Ройс се появи в дома й, Аманда реши да не му съобщава веднага новините. Манди се втурна радостна към него и веднага му възложи задачата да поправи развалената й кукла. Не се отдели от него за секунда, чак докато майка й не я сложи да спи. Едва тогава Аманда имаше възможност да съобщи на Ройс за намеренията на Артър.

— И без това утре щеше да разбереш. Исках обаче сам да решиш дали при тези обстоятелства ще ме придружиш на погребението.

— Не мислиш, че те обвинявам за номерата на Артър, нали?

Ройс остави чашата си и я притегли в обятията си, ала не опита да прикрие раздразнението си. Дори не скри от нея, че възнамерява съвсем скоро да свика паралелно събрание. Ако успееше да получи пълномощия от повече от петдесет процента от акционерите и да избере нов управителен съвет, Аманда не се съмняваше, че след това щеше да заведе дело, за да оспори легитимността на съществуващия, и по всяка вероятност да го спечели.

На следващата сутрин трябваше да се приготвят за погребението. Застанала пред огледалото, Аманда изчетка несъществуващите прашинки от черния си костюм. Опитваше се да не мисли за последствията, когато битката за пълномощията приключеше. Макар че двамата прекараха нощта в нейното легло, Ройс предпочете да не говори за бъдещето на връзката им. Като че ли всичко стана бързо, прекалено бързо…

В този момент Манди влезе в спалнята, облечена с тъмносиньо моряшко костюмче. Държеше плюшеното си мече. Беше му махнала червената кордела.

— Чичо Ройс каза, че така е по-добре — обясни тя.

— Чичо Ройс е прав, съкровище — отвърна Аманда и я помилва по русокосата главичка.

В църквата и на гробището Ройс се превърна в център на вниманието на близки и роднини. Оглеждаха го със зле прикрито любопитство, но това като че ли въобще не го засягаше. Облечен в тъмносив костюм и с тъмна връзка той стоеше с каменно изражение. Дори за секунда не показа, че тъгува за дядо си.

След погребението трябваше да отидат в дома на Артър. Аманда остана изненадана, когато той без колебание се съгласи да я придружи, макар да знаеше, че отново ще се превърне в прицел на семейното неодобрение. Навярно възможността да види къщата, в която майка му се бе родила и израснала, събуди любопитството му.

— Старинна къща… — беше единствената забележка, която благоволи да направи, когато паркира колата пред внушителната викторианска сграда.

В преддверието Манди се отскубна от ръката на Аманда и хукна при братовчедите си. Посрещна ги обичайната за този род събирания обстановка — близки и роднини с привидно опечалени физиономии разменяха последни клюки, та даже и шеги. Младите, принудени прекалено дълго да пазят добро поведение, хапвала сладкиши, а после се измъкваха на моравата пред къщата.

Артър кимна едва-едва на Аманда и измърмори:

— Много мило от твоя страна, че дойде. — Изобщо не благоволи да поздрави Ройс или да го представи на останалите.

С вид на оскърбена аристократка Милисънт дори не си направи труд да ги погледне, така че Аманда не би могла да кори за нещо Ройс, когато поиска разрешението й да излезе навън за една цигара. Тя намери сили да остане с гостите около час, ала накрая се измъкна през задната врата и се упъти към тенискорта, откъдето се носеха звънливи детски гласове.

Ройс учеше Манди да кара велосипед с две колела. Сцената бе трогателна. Аманда застана зад бараката до корта и известно време просто ги наблюдаваше.

— Точно така, миличкото ми! Върти педалите като че ли караш малкото си колело. Не се бой, няма да те оставя да паднеш! — насърчаваше я Ройс.

Сбърчила челце, Манди стриктно спазваше наставленията на чичо си. Личеше, че му се доверява безрезервно. В един момент Ройс вдигна поглед и забеляза Аманда. Тя му махна с ръка. Той мигновено спря, прошепна нещо на ушенцето на момиченцето и тръгна към майка му. Прегърна я през рамо. Усещаше, че след тягостния ден ще приеме с благодарност нежността му. Известно време останаха така, загледани в Манди.

— Мисля, че точно това ти е липсвало като дете… Не греша, нали? — попита замислена Аманда.

Ройс кимна.

— Разбирам привързаността ти към това семейство — промълви. — Благодаря на Бога, че Манди има онова, от което бях лишен като дете…

Аманда се обърна. Изгледа го озадачена. Отново говореше за Манди, сякаш съдбата й го вълнуваше много повече, отколкото бе нормално за един чичо. Трябваше да го накара да й каже всичко, макар че истината като че ли я плашеше.

— Говориш за дъщеря ми почти като баща — започна тя. — Струва ми се, че интересът ти предхожда нашето запознанство…

— Така ли мислиш?

— Да. — Аманда не трепна. — И това е нещо, което ме озадачава. Не го разбирам!

— Натискай здраво педалите, когато потегляш! — извика той на Манди. — И внимавай да не си ожулиш коленете.

— Ройс, чакам да ми отговориш. Смятам, че имам право да узная истината!

— Може би… — Погледна я усмихнат, ала тя бе сигурна, че усмивката му е само начин да скрие вълнението си. — Само че аз се заклех да я отнеса в гроба.

— Понякога има обстоятелства, които карат човек да не удържи дадената дума. Ако искаш да сме заедно, не бива да имаме тайни един от друг!

Ройс отново забави отговора. Не откъсваше очи от Манди, която с помощта на братовчедите си се бореше с педалите.

— Сигурно е така… — най-сетне проговори той. — Обстоятелствата наистина се промениха. Не съм сигурен обаче дали тази истина ще укрепи връзката ни, или ще ни раздели…

— Ройс, аз те обичам! — Обърна се с лице към него и го хвана за ръцете. — Реших да не се съобразявам със семейство Йейтс, за да ти го докажа. Не мисля, че истината може да ни раздели!

— Много ми се иска да се окажеш права! Иначе не бих си го простил до сетния дъх! Аманда, истината е, че знам, че Манди не е дъщеря на Дейвид. Нещо повече, знам кой е баща й…

Тя усети, че настръхва. Беше почти сигурна какво ще чуе, но въпреки това попита:

— Кой ти каза? Дейвид ли?

— Не беше нужно. Аз съм този, към когото се обърна, когато е разбрал, че не може да има деца. Аз съм този, който се съгласи да му помогне. Причината, поради която се интересувам от Манди повече от обичайното, е, че тя е моя дъщеря!