Сюзън Кери
В плен на съдбата (6)

Глава шеста

Ръката му се плъзна под робата, докосна нежно гърдите на Аманда и започна да си играе със зърната. С другата наклони назад главата й.

— Моля те, не го прави! — прошепна тя с треперещ глас. — Чувствам се виновна, че допускам някой, да заеме мястото на Дейвид… И то точно тук…

— Аз не искам да заема мястото му! — Целуна я леко, сякаш опитваше вкуса на устните й, но това бе достатъчно, за да усети тя топлите талази на възбудата. — С Дейвид бяхме братовчеди. Запознахме се в Харвард. Той беше още заек, а аз завършвах бизнес-факултета. Допаднахме си и, струва ми се, уважението ни бе взаимно. Аманда, разбери най-после! Дейвид е мъртъв! А аз съм мъж, изгарям от страст и искам да те любя!

Думите му звучаха искрено и убедително. Аманда чувстваше как задръжките й изчезват и даде воля на желанието, съзнателно потискано през дългите месеци на самота. Ройс усети спонтанния й порив, прииждащ като буйна пролетна река. Обсипа с целувки лицето и шията й и с трескави ръце освободи раменете й от робата. За миг замръзна, като че ли омагьосан от великолепието и съвършенство, което природата бе сътворила.

— Господи! Колко си красива! — Изящните му пръсти докоснаха едва-едва гърдите й, сякаш се боеше да не развали магията. — Точно така си те представях — божествено творение от слонова кост и рози… — Чак тогава се осмели да я привлече към себе си.

— О, Ройс! — изстена сладострастно Аманда и сама потърси устните му.

Страстта, с която я целуна, я разтърси.

— Знаеш ли? За първи път произнесе името ми… — Дрезгавият му глас бе пропит с копнеж и благодарност.

Наистина бе така, но в момента тя не беше в състояние да мисли. Възбудата я връхлетя с непозната сила. Господи! Та тя почти не го познаваше, мерна се последната разумна мисъл в съзнанието й. Изглежда обаче тази мисъл я стъписа и я накара да се отдръпне леко. Опряла длани върху гърдите му, сякаш се бранеше срещу безумието на страстта, промълви умоляващо:

— Ройс, искам да узная всичко! Всичко свързано с теб! Кажи ми, какви са тези белези?

Едрото му мускулесто тяло се изопна от напрежение. Ройс мълчеше. Сякаш бе надянал на лицето си безизразна маска. За момент Аманда съжали за дързостта си, разбрала, че слага сол в незаздравяла рана. Тогава суровият му глас разцепи като нож тягостната тишина:

— Тези белези са спомен от баща ми. Циркаджията. Сигурен съм, че си чувала за него!

Тя кимна мълчаливо. Болката в прекрасните му очи я разтърси до дъното на душата й.

— Биеше ме често — продължи той. Гласът му бе преднамерено безстрастен. — Всеки път, когато се напиваше, след смъртта на мама…

— Господи! Това е чудовищно! — прошепна тя и инстинктивно протегна ръце към раменете му.

— Аманда, не искам да ме съжаляват!

— Не знам… Не мога…

— Просто исках да разбереш… — изрече глухо той, притиснал лице в косите й.

— Какво? Какво да разбера?

— Причината, която може би ме кара да се чувствам щастлив, когато погледна снимката на дъщеря ти… Благодаря на Бога, че е заобиколена с грижи и с обич!

Горест и гневно възмущение разкъсваха сърцето й. Ако преди години семейство Йейтс не бе обърнало гръб на малкото момче заради майка му, то би израсло с Рони и с Дейвид, би познало топлината на семейното огнище. Искаше й се поне малко да изкупи вината на възрастните му роднини, да изцели наранената душа на този мъж, да го спаси от ледената самота. Тя отпусна глава върху възглавницата и го притегли към себе си. Ройс хвана ръцете й, свали ги от раменете си и се вря напрегнато в очите й.

— Не искам да го правиш от съжаление, Аманда! — Горещият му дъх опари лицето й. — Кажи ми, че не те интересува какво е било детството ми. Кажи, че не мислиш за вината на роднините си, че не спасяваш „честта на семейство Йейтс“! Кажи, че го правиш заради мен, че искаш мен!

„Боже мой, възможно ли в твоите прегръдки да мисля за фамилна чест, за натрупани с години предразсъдъци? Нима ти мислиш, че го правя от съжаление?! Та аз те желая, «пирате» мой, желая любовта ти и искам да ти дам своята!“, мислеше тя, а на глас изрече:

— О, Ройс… Да… Желая те от мига, в който ме хвана за ръка на карнавала! — прошепна тя, останала без дъх.

— Твой съм, обич моя! Желая те!

— И аз съм твоя! Разбрал си го отдавна…

Действителността изчезна, заместена от свят на чувствени усещания, в който думите губеха смисъл. Заменяше ги езикът на две преплетени тела, изгарящи в страст. Устните на Ройс се впиха в нейните, ала това не бе достатъчно да утоли мъчителния глад, и той потърси втвърдените розови зърна на гърдите й. Опиянена, Аманда се отпусна напълно. Тихите й стонове разпалваха страстта му.

— Ройс, желая те! — прошепна тя с див копнеж, сякаш изричаше вълшебно заклинание, предназначено да унищожи всички бариери, които ги разделяха.

— Ще бъде много хубаво, обещавам, ненагледна моя! — отвърна той със задъхан шепот. Парещите му устни продължиха пътя си по тялото й.

— Моля те… Искам те! — Замаяна от неудържимата възбуда, Аманда имаше усещането, че ако Ройс се забави още миг, ще полудее, ще припадне, ще умре…

Той се надигна леко, разтвори бедрата й и бавно проникна в нея. В първия момент остана неподвижен, сякаш се боеше, че ще развали магията. После, освободен от напрежението, започна инстинктивно да се движи в прастария като човека ритъм на любовта, следван от Аманда. Върховната наслада — дълбока, всепоглъщаща, извечна разтърси почти едновременно телата им. Останаха прегърнати цяла вечност. Накрая Ройс неохотно се отмести и прошепна:

— Мила Аманда! Ти просто не би могла да си представиш откога копнея за този миг!

Затрогващата нежност на това признание проникна като балсам в душата й. Чувстваше се отпусната, освободена, благодарна на мъжа, който й върна забравеното щастие да е желана, ала разумът възнегодува срещу безумното й увлечение. С голямо закъснение… Та тя не знаеше почти нищо за Ройс Остин, освен че иска да отмъсти на нейното семейство! Каза й, че уважението му към Дейвид е срещало взаимност. Щеше ли да остане непроменено отношението на мъжа й към неговия братовчед, ако можеше отнякъде да види как Ройс възнамерява да унищожи компанията?

Той се сгуши на рамото й.

— Ройс, моля те, недей! — Аманда се отдръпна.

— Значи вече искаш да се отървеш от мен, така ли? — попита той и се засмя тихичко. — Е, няма да се успееш толкова лесно да се отървеш от мен! По-силен съм от теб!

— Не, не е това… — Като проклинаше наум капризната съдба, Аманда опита да обясни противоречивите си чувства. — Случилото се бе прекрасно, но може би не трябваше да го правим — прошепна с болка.

Ройс се размърда неспокойно, надигна се и се облегна на възглавничката.

— Защо? Не виждам нищо нередно! — Гласът му беше развълнуван. — Това че някои от семейство Йейтс продължават да ме оплюват, не означава нищо. Сама видя днес, струва ми се, спечелих благоразположението на двама негови представители… — Аманда придърпа робата и я облече. Беше глупаво да се облича и тя го осъзнаваше, ала в този миг голотата я смущаваше. — Какво искаш? Да си тръгна ли? — продължи мрачно той. — Да изчезна от живота ти точно сега, когато за първи път открихме щастието да си принадлежим?

— След онова, което стана преди малко… Не мисля, че говориш сериозно… — смотолеви Аманда, отбягвайки да срещне погледа му.

— Тогава не те разбирам!

— Просто не биваше да го допускам! Въпреки днешното примирие ти си обявил война на семейството на Дейвид и на компанията, за която аз работя…

— По дяволите, това не е само семейство на Дейвид, а и мое, забрави ли? Как да приема твоето държание — като преструвка? И ти ли споделяш мнението на Артър и на Милисънт, че майка ми опозори рода Йейтс, а аз съм само едно досадно недоразумение на природата? И ти ли предпочиташ да се скрия в цирков фургон и да се преструвам, че изобщо не ми пука, задето имам много общо с фамилията Йейтс?

— Не, не е така — почти изкрещя Аманда. Опитваше се да намери най-точните думи, за да обясни чувствата си.

— Те… Аз смятам, че си член на това семейство. Чувствам се ужасно заради онова, което е трябвало да преживеете майка ти и ти самият. Не можеш обаче да ме убедиш, че нищо не смущава връзката ни, че бъдещето е безоблачно… Ройс, ние сме противници в битка, която си започнал ти, а аз дължа лоялност на Артър и на компанията. Връзката ни е обречена…

Той се изправи бавно. В очите му се четеше огромна болка. Не беше нужно да й казва, че не е оправдала някакъв своеобразен, много личен идеал, скътан в сърцето му.

„Господи, не искам да си тръгваш!“, помисли отчаяна Аманда. Копнееше да го притисне в прегръдките си като гальовна майка и да го утеши. Трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да потисне порива си. Изправи се и пристегна робата с колана.

— Ще взема дрехите ти. Сигурно са изсъхнали… — Успя някак да прикрие вълнението си.

Рой ся последва мълчаливо по стълбите. Аманда извади от машината леко поизмачканите шорти и тениската и му ги подаде, без да пророни дума. Той влезе в банята на приземния етаж, за да се преоблече. Тя остана сама в кухнята. Понечи да сложи кафе, но после се отказа. Беше безсмислено да протака момента на раздялата.

Ройс се появи, гладко сресан, облечен с поизмачканите дрехи. Очите му бяха безизразни.

— Уверена ли си, че искаш точно това? — попита я тихо.

— Да… — отрони се от устните й.

— Навярно това означава „сбогом“. Ако се случи да се срещнем някъде по работа, предполагам, ще се държим като непознати…

— Да… — Не помръдна, когато той отвори вратата и с бързи крачки тръгна в дъжда.

Няколко секунди по-късно мерцедесът изръмжа сърдито. Изскърцването на спирачките на завоя отекна като вик в тъмнината. Аманда бе втренчила невиждащ поглед през прозореца. Дъждовните капки се стичаха по него като сълзи…

Чак тогава си позволи да се разплаче. Но за кратко. Избърса очи с опакото на ръката си. Реши да си направи чай, после се отказа. Не заслужаваше такива глезотии!

Погледна часовника. Беше още рано — малко след осем, но тя се чувстваше изтощена, сякаш отдавна минаваше полунощ. Въздъхна сърдито и се упъти към спалнята. Разхвърляното канапе беше като обвинение за отвратителното безсърдечно отношение към Ройс. Посегна да оправи една възглавничка, ала ръката й увисна във въздуха. Искаше само да спи цял месец, още по-добре година!

Сгуши се под завивките. Още усещаше жаравата на устните на Ройс по кожата си, едрото и силно тяло, притиснато до нейното… Господи, защо точно той? Защо Ройс трябваше да е мъжът, който отново я накара да се почувства желана? Защо капризната съдба реши да пресече пътищата им? Аманда се въртеше неспокойно в леглото. Мракът и тишината, нарушавана единствено от монотонното барабанене на дъжда, криеха ревностно отговорите на безбройните въпроси, които не й даваха мира.

Трябваше да слезе на земята! Тази връзка не би могла да има развитие… Сънят започваше да натежава върху клепачите й, но някакъв досаден глас продължаваше да й натяква, че едва ли толкова лесно ще разсече невидимия възел, който ги свързваше по необясним начин. Може би той раждаше абсурдните фантазии — още когато го видя за първи път — че отнякъде познава този мъж? Странният цвят на очите, същият като на Манди… Възможно ли бе да е непознатият баща на дъщеря й, хрумна й за втори път.

Абсурдна идея, родена от психическото изтощение и мрачното й настроение. Защото ако това бе истина, Дейвид непременно би й казал, мъчеше да се убеди тя. Господи, какво безумие, с което обаче трябваше да се пребори…

 

 

Въпреки тягостните обстоятелства на тяхната раздяла, Аманда тайно се надяваше, че Ройс ще се обади. Напразно. На работа рядко си позволяваше да мисли за него, освен като за противник, с когото предстоеше тежка битка. И все пак имаше моменти, в които спомените за близостта им завладяваха съзнанието й. И всеки път тя тръсваше решително глава да ги прогони и бързо се връщаше към действителността.

Наближаваше датата на годишното събрание на акционерите. „Йейтс-Сънланд“ трябваше да спечели тяхната поддръжка. Около конфликта се вдигна доста шум в пресата, за съжаление, с неблагоприятни последици за компанията. Ройс очевидно печелеше. Наистина големите пакети акции все още бяха притежание на членове на семейството и техни приятели. Аманда обаче се опасяваше, че няма да съберат петдесет и един процента, необходими за провеждане на събранието. Тревогите й се споделяха от Джеръми, Той имаше всички основания за безпокойство. Бе принуден да признае, че всичките му опити да преговаря с Ройс безславно са се провалили. Остин бе отказал категорично да отстъпи дори на сантиметър от своите позиции.

— Не мога да разбера защо стана така! — каза Джеръми, когато двамата с Аманда се измъкнаха от кабинета на Артър след поредното съвещание. — Докато бяхме заедно на яхтата, имах чувството, че всичко върви по плана. Но сега Ройс се държи по-предизвикателно от всякога. Сподели ли нещо с теб онази вечер, когато те откара вкъщи?

— Нищо особено… — смотолеви Аманда, като се молеше Джеръми да не забележи, че страните й пламнаха. Спомена само, че имал чувството, че продължаваме да го считаме за външен човек.

Аманда влезе в своя кабинет и седна зад бюрото. Няколко минути остана неподвижна. Опитваше да прецени доколко самата тя бе допринесла за нажежаване на атмосферата. Вероятно държанието й онази вечер беше наляло масло в огъня. От друга страна, дълбоко се съмняваше, че Ройс би се отказал от намеренията си да сложи ръка на компанията ако го беше оставила да прекара нощта в дома й.

Взе копие от писмото на Ройс до Артър и отново го прочете. Ройс заплашваше, че неговите поддръжници ще бойкотират годишното събрание на компанията и ще организират друго, ако не се приемат исканията му.

„Петдесет и шест процента от акциите ще бъдат представени на събранието, което възнамерявам да свикам“, осведомяваше той в писмото си президента на „Йейтс-Сънланд“. „И тъй като настоящият управителен съвет не съумява да защити интересите на акционерите, ще предложа на тяхното внимание пълна подмяна на неговите членове.“

Един от ръководителите на компанията бе и Аманда. Което означаваше, че обвиненията в некадърно управление са насочени и срещу нея…

 

 

В деня на годишното събрание, докато паркираше колата си пред „Йейтс-Сънланд“, Аманда видя, че около сградата стояха десетина мъже с табели, призоваващи акционерите към бойкот. Естествено, от Ройс нямаше и помен. Беше прекалено хитър, за да появи тук. Навярно щеше да се задоволи с репортажите по местния телевизионен канал, който не би пропуснал да отрази конфликта.

Тя слезе от колата, приглади полата си и влезе в сградата. От прозореца на кабинета забеляза, че още няколко акционери влизат вътре. Други обаче, объркани от конфликта, се връщаха обратно. Залата, в която трябваше да се проведе събранието, беше полупразна. Времето напредваше и Аманда все повече се убеждаваше, че липсва кворум. Ройс ги беше стиснал яко за врата, каза си тя с нарастваща тревога. И нямаше да ги пусне, докато не постигнеше целта си.

Четиридесет и пет минути след заплануваното начало на годишното събрание Артър надникна в кабинета й и обяви с кисела физиономия:

— Отивам в залата, за да уведомя акционерите, че събранието се отлага. Ако желаете, с Лиз също можете да си отивате.

Вбесена, Аманда седна зад бюрото си. Закле се никога да не прости на Ройс унижението, на което ги подложи. Съзнаваше обаче, че най-трудно би простила на себе си. Как можа да го допусне в леглото си? В най-добрия случай той навярно я бе използвал, за да постави семейството й в неловко положение. А можеше да се предполага и по-лош вариант — че е възнамерявал да осъществи коварните си цели, като я спечели на своя страна. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато Рони влезе в кабинета.

— Джеръми каза, че вземаш всичко много присърце — подхвана от вратата зълва й. — Едва ли е нужно да превръщаме станалото в трагедия. Какво ще кажеш да хапнем някъде заедно?

За лош късмет, Рони я закара в същото заведение на крайбрежния булевард, където с Ройс се скриха от пороя в деня на карнавала… Разбира се, Аманда би предпочела да обядват другаде, но това навярно щеше да наложи пространни обяснения, които нямаше желание да прави в момента. Докато обядваха, Рони деликатно отбягваше да коментира темата, но когато поднесоха десерта, подхвана направо:

— Представям си как се чувстваш след днешното проваляне на събранието! Глупаво е обаче да се самообвиняваш! Въпросите са много по-сложни и в случая отношенията ви едва ли биха могли да повлияят на…

— Не те разбирам напълно. — Аманда отмести чинията с лимонов пай.

— Не ми е работа, но имам чувството, че ти и Ройс не сте се задоволили само с целувчици като ученици. При положение, че не изнасяш фирмени тайни, Джеръми и аз смятаме, че в това няма нищо лошо.

— Милисънт и Артър едва ли ще се съгласят с вас!

— Виж, не смятам, че е нужно да разглеждаш нещата от гледна точка на компанията — потупа я приятелски по ръката Рони. — Дори от гледна точка на семейството. Ти имаш право на свой личен живот. Освен това, според Джеръми, голяма част от предложенията на Ройс са разумни. Мъжът ми определено го харесва и като човек, независимо от съществуващите делови противоречия.

— Не те ли притеснява фактът, че е братовчед на Дейвид? — попита смутено Аманда след кратко мълчание. — И че ние… Той и аз…

— Не виждам защо би трябвало да ме смущава. Дейвид нееднократно е споделял с мен, че е поддържал чудесни връзки с Ройс в колежа. Съдейки по думите му, двамата са били приятели. Макар че го познавам бегло, намирам Ройс за много симпатичен и ако питаш мен, прати по дяволите и Милисънт, и злобните й коментари! Отношението на това семейство към Ройс е повече от срамно!

Аманда не можеше да отрече, че споделя напълно чувствата на Рони…

След като привършиха обяда, тя реши да се възползва от великодушно подарения свободен следобед и побърза да се прибере вкъщи. Завари Манди в кухнята. Грейнало от щастие, момиченцето месеше шоколадови курабийки под благосклонния поглед на госпожа Джонсън. Аманда я помоли да остане още час — искаше й се да потича, с надеждата, че физическото натоварване ще прочисти главата й от романтични мисли.

Малко след това, по шорти и светложълта тениска, тя се упъти към крайбрежната алея. Както винаги, това си оставаше едно от най-очарователните места на Дюндин, но като че ли този следобед гледката на обраслия с палми бряг беше по-великолепна от всякога. Ярки слънчеви лъчи къпеха в злато морската синева. Някъде на хоризонта се бяха скупчили облаци с причудливи форми, които се потапяха в собственото си отражение.

Точно това й трябваше сега! Спомни си честите самотни кросове по брега след смъртта на Дейвид… Успокояващата гледка и натоварването й помагаха да забрави поне за малко обърканите чувства и смущаващите мисли.

Излезе на шосето и продължи да тича по тротоара. В първия момент не забеляза яркочервената спортна кола, която се изравни и подкара бавно успоредно с нея. Нахалното изсвирване на клаксона я стресна и тя погледна към колата, но не разпозна веднага надвесилия се през прозореца шофьор. Слънчевите очила с огледални стъкла и нахлупената шапка за тенис скриваха лицето му.

— Ти?! — Смаяна, Аманда едва не се препъна в някаква грапавина. — Но… Нали караше мерцедес?

Ройс я наблюдаваше усмихнат. На челото му беше паднал тъмен кичур, точно като на снимката във вестника.

— Аманда, трябва да поговорим! Качвай се!

Тя си даде сметка, че бе спрял колата, причинявайки малко задръстване по пътя. Някой нетърпеливо натисна клаксона.

— И дума да не става! — извика тя, вбесена от уличното представление, в което й се налагаше да участва. — Ако имаш да ми казваш нещо, обади се в компанията. Не желая да разговаряме тук!

Опашката след колата на Ройс бавно се увеличаваше. По-нервните шофьори започнаха да надуват пронизително клаксоните. От задната кола се разнесе доста нецензурна ругатня, но Ройс невъзмутимо поклати глава.

— Съжалявам, моето момиче! Решен съм да те следвам с пет километра в час, ако се налага цял ден, докато не се качиш в колата. Един пират не може да приеме „не“ за отговор!