Сюзън Кери
В плен на съдбата (11)

Глава единадесета

За Аманда следващите няколко дни бяха същински ад. На работа се движеше като сомнамбул, вкъщи бе разсеяна, дори не обръщаше достатъчно внимание на Манди. Сякаш живееше в друг свят. Една-единствена мисъл кръжеше в съзнанието й: „Ройс е баща на Манди“. По някаква прищявка на съдбата, много преди да го срещне и да се влюби, беше родила дете от него.

Този факт я изпълваше с необяснимо, почти порочно задоволство, макар да си даваше ясна сметка, че това би могло да означава край на всичко, което Манди свързваше с Дейвид. Ако Ройс й разкриеше истината, а той несъмнено живееше с мисълта да го направи, споменът за Дейвид, безмерната му обич към малкото създание постепенно щяха да избледнеят, да потънат в небитието.

Беше сигурна, че ако се разчуеше, семейство Йейтс щеше да посрещне новината на нож. Съмнителната толерантност на новия „патриарх“ и на неговата злобна половинка вероятно най-много би стигнала дотам да не петнят паметта на Дейвид. Със сигурност обаче вечно щяха да натякват, че е допуснал „ужасна грешка“…

Тя не се надяваше на великодушие. Изпадна в немилост, още когато разбраха за връзката й с Ройс. Ако се омъжеше за него, и особено, ако узнаеха, че е пазила в тайна как е зачената Манди — макар това да бе желанието на Дейвид — семейство Йейтс щеше да прекъсне всички връзки с нея. Може би дори Рони и Джеръми също щяха да й обърнат гръб — от семейна солидарност, въпреки дългогодишното приятелство, което ги свързваше.

Ако не беше Манди, това нямаше да я вълнува. Любовта към Ройс и взаимността на чувствата стократно биха компенсирали загубата на предишното семейство. Ала истината беше твърде проста: в тази история единствената губеща щеше да е Манди. Не ставаше въпрос за възможността да я лишат от полагащото й се наследство. Милисънт не би се посвенила да заведе дело, около което щеше да се вдигне много шум и което щеше да нарани дълбоко душата на малкото дете…

 

 

В събота Аманда изведе дъщеря си на разходка по крайбрежната алея. Когато наближиха пристана, Аманда забеляза Ройс. Сърцето й бясно заби. Беше паркирал недалеч от яхтите. Пушеше цигара. Лицето му изглеждаше напрегнато и тъжно. Манди също го забеляза и начаса задърпа майка си към него. Тогава той запали мотора и потегли рязко по крайбрежната алея. След секунда изчезна зад завоя.

— Защо чичо Ройс избяга? — Манди спря нерешително. На личицето й се четеше недоумение и болка.

— Не зная… Може би бърза за някаква среща… — опита да обясни постъпката му Аманда, макар че тя самата се чувстваше объркана.

Момиченцето се замисли, после каза тъжно:

— Не, няма среща. Той ни е сърдит, но не знам защо. Мисля, че не ни харесва вече…

 

 

В понеделник Артър неохотно даде съгласието си групировката на Остин да проконтролира балансите на „Йейтс-Сънланд“. Секретарката на Ройс поиска среща за следващия ден. Ала дори той да възнамеряваше да дойде лично, Аманда едва ли би имала възможност да го види, освен ако това не станеше случайно.

На другия ден, когато се върна от обяд, Лиз й прошепна на ухото, че Ройс Остин е в заседателната зала и преглежда финансовите отчети на компанията.

„Добре де, аз какво трябва да направя според теб?“, попита мислено Аманда, но се въздържа от коментар.

Времето минаваше, а тя даже не успя да зърне Ройс. Към четири и половина, когато се качваше към кабинета си след среща с някакъв клиент, едва не се сблъска с Ройс. Той се връщаше от барчето с чаша кафе в ръка. Спря и я поздрави с равен глас, без да се усмихва.

— Здравей — отвърна Аманда със свито сърце.

Това беше всичко, което си казаха, и всеки продължи по пътя си, Аманда не се надяваше да го види повече и все пак нарочно се забави в кабинета. Към пет и четвърт Артър нахълта с малко необичайна молба.

— Синът на моята секретарка е паднал в училище и тя трябваше да си тръгне незабавно. Остин още се мотае с балансите. Лиз вече си тръгна, тъй че оставаш само ти. Искам да те помоля да хвърляш по едно око в заседателната зала. Мисля, че мога да разчитам на теб!

— Бъди спокоен! — увери го Аманда, завладяна от противоречиви чувства.

Ройс се беше разположил в голямата заседателна зала и работеше с главната счетоводна книга. Имаше пред себе си разтворен бележник, изпълнен с цифри и някакви бележки, изписани с равния му почерк. Вдигна глава и погледна озадачен Аманда.

— Няма да ти преча, върши си работата! — каза сдържано тя и седна в другия край на масата. — Трябва да прегледам някои финансови отчети.

Той се подчини, очевидно повлиян от деловия й тон. Десетина минути двамата не размениха дума, забили поглед в документите. Тя вече имаше усещането, че ще се взриви от напрежение, и точно тогава погледите им се срещнаха.

— Липсвах ли ти? — неочаквано попита Ройс.

— Тези няколко дни бяха същински ад! — призна Аманда, без да се замисля.

Миг по-късно той се озова до нея и я привлече в обятията си.

— И аз преживях същото! — промълви развълнувано. — Готов съм да зарежа всичко, дори проклета война за пълномощията, ако заради нея трябва да сме разделени!

Желанието му да приеме поражението, без да води битка, бе трогателно, но Аманда никога не би допуснала връзката им да повлияе на деловите му решения.

— Не, не трябва да го правиш! — поклати глава. — Нека само постоим прегърнати…

Ройс я притисна по-силно, сякаш най-сетне се бе добрал до тих пристан в бурното море от проблеми, които ги заобикаляха. Топлите му устни докоснаха шията й.

— Знаеш ли, всичко е безсмислено, ако не съм с теб и Манди!

Манди… Отново Манди! Не беше ли детето крайната му цел, а тя самата — само средство, за да я постигне? В душата й отново се прокраднаха съмнения.

Устните му се впиха пламенно в нейните и съмненията й изчезнаха. Опитните му ръце обгърнаха гърдите й и събудиха неудържимото желание.

— Искам те! Сега! Нека се любим тук, в тази стая! — Дрезгавият му страстен шепот разпалваше въображението й. — В този час в сградата едва ли има някой. Ще заключим вратата…

— Ройс, моля те… Знаеш, че не можем тук… — опита се да протестира тя, мобилизирайки последните остатъци от здравия разум, но начинът, по който отвръщаше на целувките му, опровергаваше собствените й възражения.

— Е, може би не тук… Не бих искал нежният ти гръб да пострада от твърдата маса! В кабинета на Артър има диван. Не се съмнявам, че е бил използван за подобна цел…

Замаяна, Аманда не си направи труд да го опровергава, че слабостта на Артър са парите и властта, а не жените, при все че Милисънт едва ли можеше да мине за образец на женственост дори на младини.

Ройс я хвана за ръката и тръгна към вратата, свързваща заседателната зала с неприкосновеното светилище на чичо му.

— Не, не мога! — възпротиви се Аманда. — Всеки момент ще се появят чистачките. А и не е редно да го правя… Ще бъде подигравка с фамилията и компанията, ако се съглася да го направим точно тук!

— Ако сме внимателни, никой няма да разбере!

Желанието на плътта, лишена от ласките на любимия, заглуши гласа на разума. Вече й беше все едно дали фамилията ще узнае за рискованата авантюра. Нежните настойчиви устни на Ройс премахнаха и последните задръжки, когато с трескави пръсти започна да разкопчава копринената й блуза.

— Нека да се любим тук, Аманда! Желая те сега!

Обезумяла от възбуда, тя затвори очи пред опасността някой да ги види. В този миг останалият свят не съществуваше за нея. Обичта на две човешки същества и копнежът им да се слеят физически не можеше да бъде грях! Отпусна се в обятията на Ройс, тръпнеща в сладостно очакване, когато настойчивият звън на телефона отекна в кабинета като обвинение.

— По-добре да се обадя… — промърмори тя.

— Не, сигурно е за мен. Преди час поръчах междуградски разговор и дадох този номер — подхвърли Ройс и взе слушалката.

Беше прав — търсеха него. Няколко минути слушаше напрегнато, от време на време вметваше кратки, неразбираеми въпроси или изсумтяваше доволен.

— Добре! Това е съществен напредък — рече накрая. — Благодаря ти, Ноел. Ще се чуем довечера, за да те информирам за резултатите от моите усилия тук — добави и остави замислено слушалката.

— Кой беше? Твоят адвокат ли? — попита Аманда. Кой знае защо стомахът й се сви.

Ройс кимна мълчаливо.

„Не ме интересува за какво разговаряхте!“, отчаяно опитваше да убеди себе си тя, макар че едва се сдържаше да не го попита. В този момент някой пъхна ключ в ключалката на вратата между кабинета на Артър и стаята на неговата секретарка. Аманда подскочи като ужилена, посегна да оправи косата си, после сграбчи разтворените предници на блузата.

Ключът се превъртя, вратата се отвори и на прага застана Скип. Личеше, че е пийнал, както винаги, но този път не толкова, че да не си даде ясна сметка какво точно става в кабинета на баща му. Доказваше го насмешливото изражение на грубоватото му подпухнало от алкохола лице.

— По дяволите, стори ми се, че в кабинета има някой, и се оказах прав! — подметна той с ехидна усмивка. Нахалният му поглед се местеше от Ройс към Аманда и обратно. Беше невъзможно да не е забелязал следите от червило по устните на Ройс. — Какво, работите, а?

Нескопосанато обяснение на Аманда само го накара да се ухили още по-нагло.

— Чух, че се ровиш в балансите ни, Остин! — изрече той с провлечен глас и запали цигара. — Мислех си обаче, че ще те открия в заседателната зала, където са документите…

— Бях поръчал междуградски разговор на този телефон — обясни небрежно Ройс. Целият му външен вид недвусмислено подсказваше, че не се счита задължен да дава обяснения на братовчед си, а ако го правеше, бе за да защити Аманда. — Предполагам, че Аманда се е съобразила със заповедите на баща ти да не ме изпуска от очи…

— О, не се съмнявам, че е така! — подхвърли подигравателно Скип.

— А ти какво търсиш тук? — избухна Аманда, вбесена от безочливото му ехидство. — Не се случва толкова често да ни удостояваш с посещение в компанията!

— Закъсах за пари и се налага да претараша чекмеджето на баща ми — призна той без капка свян. — Реших, че е излишно да досаждам на татенцето за такава дреболия… Както и не смятам да го тревожа засега с подробности около онова, на което, без да искам, станах свидетел… — добави, като се подхилваше.

Тя кипна. Бе готова да се нахвърли върху Скип, ала улови погледа на Ройс, който й даде знак да замълчи. Синът на Артър преброи около стотина долара на дребно, които извади от чекмеджето, пъхна ги в джоба си и като изгледа нахално Аманда и Ройс, напусна кабинета. Тя беше абсолютно сигурна, че още тази вечер ще издрънка пред родителите си какво е видял, което означаваше, че утре скандалът не й мърдаше!

— Не му обръщай внимание, скъпа! — успокои я нежно Ройс и отново я прегърна. — Все едно, той не видя нищо. Освен това всички са наясно, че отношенията ни не са платонически… Та докъде бяхме стигнали? Няма да допусна повече прекъсвания…

— Не можем да се любим тук! — Тихият й глас звучеше непреклонно. — Не искам с поведението да засягам Артър и компанията, дори на теб изобщо да не ти пука от това!

— Да не искаш да кажеш…

— Не, но… — измънка колебливо тя.

— Искам да те любя. Нищо друго не ме интересува!

— Ройс, вярвам ти! — Пронизващият му поглед я накара да сведе очи. — Просто не мога…

Ройс като че ли се колебаеше как да реагира. На устните му заигра очарователната дяволита усмивка.

— Печелиш, скъпа! — подхвърли той. — Твоят „пират“ ще се постарае да се държи прилично, ако обещаеш после да го заведеш вкъщи…

Отново я загложди колебание. Как следваше да се отнесе към предложението? То означаваше, че Ройс ще види Манди. „Ройс е баща на Манди! В крайна сметка съм длъжна да приеме този факт!“, каза си тя. При това вече не можеше да си представи живота си без него. Нещата постепенно трябваше да отидат по местата си…

— Да тръгваме тогава! — някак нетърпеливо предложи тя. — Ако имаш още работа, сигурна съм, че Артър ще те остави да я довършиш утре.

— Утре Артър няма да ме пусне да припаря тук! — засмя се Ройс. — Но това едва ли има някакво значение. Привърших. — Прибра бележника в куфарчето си и го затвори. — Знаеш ли какво предлагам, скъпа? Ти върви, а аз се ще отбия за минутка до моя апартамент. Налага се да обадя на две места във връзка с документите…

Изведнъж Аманда настръхна.

— За какво говориш? Тези документи имат ли някаква връзка с разговора ти с Ноел Бери преди малко?

За момент той се сви виновно. Приличаше на хлапе, което са заловили да бърка в буркана със сладкото. После изправи рамене и рече:

— Предполагам, не е редно да ти казвам, но при тези обстоятелства, струва ми, че си в правото да го узнаеш. Днес Ноел е приключил преговорите за подписване на предварително споразумение с една голяма финансова къща в Атланта. Окончателният договор ще бъде сключен, ако съм в състояние да им доставя „стоката“…

В продължение на няколко секунди Аманда онемя. Гледаше го втренчено и като че ли още не можеше да повярва на ушите си.

— „Стоката“… „Йейтс-Сънланд“, оглавявана от твоя управителен съвет… И без клаузите, ограничаващи сливането на компании… — Гласът й беше леден. Остри иглички пронизаха сърцето й.

Ройс кимна мълчаливо. В очите му се четеше откровен страх.

— И ти не почувства неудобство да потвърдиш сделката, докато се намираше в кабинета на президента на нашата компания, докато се опитваше да ме подмамиш да се любя с теб?!

Завладя я дива ярост. Изобщо не дочака отговор. Хукна към вратата и с всичка сила я затръшна след себе си. След минута вече бе в колата си и потегли. Моторът изръмжа, автомобилът направи полукръг, за да напусне паркинга, но точно в този момент Ройс се показа на изхода. Аманда натисна спирачките и закова автомобила пред него. Свали стъклото, процеждайки презрително:

— Мислех, че ще се забавиш, за да се възползваш от възможността да се поровиш из папките на компанията. — Очите й мятаха мълнии, макар че бяха пълни със сълзи. — Ти се оказа долен, подъл тип! Изобщо не мога да виня семейство Йейтс, че те е отписало!

 

 

Когато Аманда влезе вкъщи, госпожа Джонсън тъкмо оставяше слушалката на телефона.

— Беше господин Ройс — съобщи тя усмихната. Усмивката й обаче набързо се стопи, щом забеляза разстроеното лице на Аманда.

— Ако се обади пак, не приемай никакви съобщения! — нареди тя, като се опитваше да обуздае бурята от чувства, която я задушаваше. — По никакъв начин не допускай да разговаря с Манди! И никакви сведения къде се намирам!

Преди да откара вкъщи обърканата възрастна жена, Аманда се потруди да изключи всички телефонни апарати.

— Ами ако чичо Ройс се обади пак? — попита колебливо детето.

— Той може да звъни, но ние няма да го чуем! — Взе Манди в скута си. Някак трябваше да й обясни поведението си, но в момента не бе способна да го стори. — Това е една игра на криеница — скалъпи някакво обяснение. — Чичо Ройс не трябва да знае, че сме вкъщи…

 

 

На следващата сутрин Аманда се подготви за бурята, която, разбира се, не закъсня. В интервю за „Тампа Трибюн“ Ройс Остин подробно запознаваше читателите с непосредствените си планове да слее спестовно-кредитната къща от Атланта с „Йейтс-Сънланд“, като изтъкваше солидни аргументи, че това ще е от полза за акционерите.

„Компанията от Атланта скрепи с подпис своите намерения — завършваше Ройс. — Младоженецът чака пред олтара. Може ли булката да отхвърли такова изгодно предложение за брак?“

След два дни Ройс възнамеряваше да свика нерегламентираното събрание на акционерите. По всичко личеше, че ще има кворум.

— Този ход ще изостри апетита и на онези акционери, които все още се колебаят! — долетя сърдитият глас на Артър. Очевидно изливаше гнева си пред някой, който Аманда не можа да види от своя кабинет, навярно Милисънт. — По дяволите, трябва да направим нещо, някакви отстъпки! Но няма да допусна сливане! Джоан! Свържи ме с Джеръми!

През следващите два дни Аманда съзнателно се изолира от напрегната суетня на членовете на управителния съвет, които оформяха офертата за Остин. Не беше абсолютно сигурна, ала остана с убеждението, че голяма част от тях бяха склонни да отстъпят пред почти всички, искания на Ройс. Ако не грешеше, между тях бе и Джеръми. Което я навеждаше на мисълта, че някакво солидно основание го кара да се отклони от семейната линия.

Аманда си наложи да преглътне за момент обидата, нанесена от Ройс, и отново прочете внимателно неговите предложения. Като си втълпяваше, че е длъжна да ги прецени непредубедено, бе принудена да признае добрите им страни. Всъщност от години компанията не беше получавала по-изгодни предложения.

Наближаваше полунощ, когато Аманда прибра папките в шкафа. Разтърка с ръка преуморените си очи. Нейният „пират“ беше напълно прав, дявол да го вземе! Мерките, които той предлагаше, щяха да облагодетелстват както големите акционери, като Манди например, така и клиентите на „Йейтс-Сънланд“.

Ако признаеше обаче това пред него, той щеше да си въобрази, че му е простила, и отново щеше да й заговори за брак. Как можеше да бъде сигурна, че не цели единствено да узакони бащинството си? Вече имаше възможност да се убеди, че Ройс е от хората, които не подбират средства, за да постигнат целта си…

И въпреки всичко продължаваше да го обича безумно…