Сюзън Кери
В плен на съдбата (3)

Глава трета

Аманда онемя от изумление, когато непознатият произнесе малкото и име, ала нямаше възможност да попита как го е научил. Замаяна, усети, че силните му ръце се сключиха около нея и той потърси устните й. Беше поразена от странното чувство, че всичко се повтаря, а в същото време е съвсем различно. Този път тя нямаше никакви задръжки. Стаеното желание я обзе с непозната сила и я повлече като буйна пролетна река.

Зарови пръсти в гъстата коса на своя „пират“, потъвайки в шеметен водовъртеж на чувствени усещания. Инстинктът й подсказваше, че и за двамата вече е невъзможно да изплуват на повърхността като отделни същества. Едната му ръка се плъзна по гърба й, сграбчи заоблената плът и я привлече така, че бедрото й попадна между неговите. Почувствала дивата възбуда на тялото му, Аманда си даде сметка, че пламъкът изпепелява последните й прегради, ако още ги имаше. Никога — дори в най-страстните мигове с Дейвид — не бе изпитвала толкова силно желание.

Тази мисъл й подейства като леден душ. Отдръпна се инстинктивно, шокирана от факта, че този мъж, когото всъщност още не познаваше, е способен да я завладее дотам, та да забрави всичко.

— Моля те… Когато ме целуваш така, преставам да мисля… — прошепна тя сконфузено. — Това, което правим тук, е…

— Опитваме, Аманда! — Топлият му дъх опари ухото й. Гласът му — дрезгав, нежен и възбуден — издаваше, че беше изтълкувал грешно колебливия протест. — Или поне аз. Винаги съм се питал как ли ще е с теб… Предполагам, че съм си представял нещо подобно. Но ти надмина и най-смелите ми мечти!

За втори път тази вечер тя усети тежестта на влажния студен въздух. За втори път той изрече името й. Нямаше как да го знае, освен ако не притежаваше способностите на гадател. Още по-нелогично й се стори твърдението му, че се е опитвал да си представи как ще се чувства с нея. Въпреки натрапчивата прилика с Дейвид и чувството, че отнякъде го познава, той бе заявил, че днес се виждат за първи път…

Трябваше да намери сили да се овладее, помисли тя отчаяно. Да потърси разумно обяснение на загадките, с които този мъж я провокираше. Женският й инстинкт, изострен до краен предел в момента, я накара да усети някаква пренебрежителна ирония и чисто мъжкия му глад, когато я притисна в обятията си. Искаше да я опровергае или да разбере причината… А Като жена Аманда искаше да утоли жаждата му…

— Трябва да науча някои неща! — събра кураж накрая тя. Не си даваше сметка, че изглежда безпомощна и уязвима.

— Питай.

— Първо… Как разбра името ми?

— Докато се обаждаше по телефона, поразпитах приятелките ти — призна той, като се преструваше, че изпитва неудобство от въпроса. — Е, не беше много честно, но нали на пиратите е позволено всичко, моя сладка Аманда! — Поклати виновно глава и отново я целуна с влудяваща страст. Най-сетне се откъсна неохотно от устните й и прошепна настойчиво: — Нека да те закарам вкъщи! Късно е, а пътищата са мокри. Остави колата тук, утре сутринта ще те докарам. Не искам да пътуваш сама!

Аманда лесно можеше да си представи как щеше да завърши това. Той ще си предложи услугите да закара госпожа Джонсън вкъщи, после ще се върне и ще се изтегне на дивана във всекидневната. И когато тя слезе с одеяло и възглавница и му пожелае лека нощ, ще се усмихне лениво, ще хване ръката й и… „И тогава Бог да ми на помощ! В същия миг ще се сгуша до него… И няма да има сила, която да ни спре да се любим там, на дивана…“, помисли тя.

— Ако смяташ, че ще се възползвам от ситуацията или ще те насиля да направиш нещо против волята си, грешиш! — добави той, сякаш прочел мислите й. — Просто смятам, че е опасно да пътуваш сама в такава нощ.

„В такава нощ е ужасно неприятно и да си сама в къща, заприличала на женски манастир“, беше готова да отвърне Аманда, но не събра кураж. Всичко беше неочаквано, прекалено бързо…

— Не… Не мога да те поканя в дома си! — отвърна му нерешително. — Предполагам, не си забравил, че…

— … Че си вдовица. Мислиш за покойния си съпруг, нали?

— Така е… — Стори й се, че ще се разплаче.

— Сигурно си го обичала много. — В гласа му се прокрадваше странна смесица от завист и задоволство.

— Да, многото обичах. — Каза го толкова тихо, че той трябваше да напрегне слух, за да я чуе.

— Късметлия! — изрече нейният „пират“ след кратко мълчание. — Може би дори не е съзнавал какъв щастливец е бил! Малко мъже на този свят са били обичани така… — Въздъхна и я притегли към себе си. Този път без страст, само възнамеряваше да я целуне за лека нощ.

— Какво искаше да кажеш с това, че си опитвал да си представиш как ще бъде с мен? — прошепна Аманда, притиснала лице до рамото му. — Как е възможно? Та ние не се познавахме…

— Права си, не е логично… — призна той след кратко колебание. — Всеки мъж навярно носи във въображението си образа на съвършената жена… Ако още не си разбрала, ти до голяма степен отговаряш на моя идеал.

Тези думи определено я поласкаха. Кой знае защо обаче, у нея се прокрадна съмнението, че той не е напълно искрен. Преди да успее да му зададе други въпроси, „пиратът“ я целуна нежно и посегна към сакото. После отвори вратата на нейната кола и й помогна да се настани зад волана.

— Карай внимателно, Аманда! — предупреди я и ъгълчетата на устните му трепнаха иронично. — Колкото и да не ми се иска, май трябва да си пожелаем „Лека нощ“!

Така ли щяха да се разделят? Никога ли нямаше да види красивия загадъчен непознат.

— Моля те, кажи ми името си! — Аманда за миг забрави присъщата си сдържаност. — Попитай ме за телефонния номер! Няма ли да те видя вече?

За момент й се стори, че той ще го направи, но непознатият поклати глава и каза:

— Навярно ще трябва да ти изповядам всичко, ако ме допуснеш в дома си. Засега обаче смятам, че не е в мой интерес да разкривам самоличността си.

— Не те разбирам…

— Ще ме разбереш, обещавам ти! — Дори не се постара да прикрие иронията в гласа си. — А дали ще се срещнем отново… Предполагам, че ще стане по-скоро, отколкото предполагаш! — Обърна се и се упъти към мерцедеса.

Няколко минути по-късно, когато сви по пътя към Дюндин, думите му още отекваха в съзнанието й. Опита да се съсредоточи върху пътя, но напразно. Завладя я натрапчиво желание да се върне и да каже „да“ на всичко, което й предложеше. Възпря я може би странният начин, по който се разделиха. По дяволите, с какво толкова би ощетила интересите му, ако й кажеше името си? Звучеше почти абсурдно… Имаше усещането, че той щеше да го стори, ако го бе попитала, когато се запознаха. Какво причини внезапната промяна на настроението му? Въпроси, въпроси… Лавина въпроси без отговор.

Домът й я посрещна с тишина и пустота и й се стори, сякаш се пъха в пашкул. Госпожа Джонсън дремеше в любимото кресло на Дейвид до камината, а плетката лежеше в скута й. Аманда открехна вратата на стаята на Манди. Момиченцето спеше спокойно, прегърнало плюшеното си мече.

— Обичам те, слънчице мое! — прошепна тя, докато оправяше завивката. — В живота ми няма нищо по-важно от теб… И е без значение дали ще видя пак онзи загадъчен красавец!

Когато след около час се прибра вкъщи, след като откара госпожа Джонсън до дома й, целомъдреното решение вече не радваше Аманда. Докато събличаше прогизналата от дъжда дреха, усети като живи изгарящите мъжки устни върху своите. Затворила очи, инстинктивно вдигна ръка към лицето си, за да докосне гъстата къдрава брада. Миг след това й се стори, че косъмчетата одраскаха голите й гърди…

„Това е лудост! Аз наистина се държах като побъркана за любов вдовица!“

Отдръпна се объркана от огледалото. Единственият лек в подобни случаи бе да се помъчи да забрави станалото. Каквото и да говореше нейният „пират“, едва ли щеше да го види вече…

Облече бързо къса нощница и се сгуши в леглото. Затвори очи, ала сънят не идваше. Отново си представи едрото му тяло, притиснато до нея в бара, силните ръце, които я водеха уверено по претъпкания дансинг, интимното съприкосновение с мускулестите бедра. Можеше дори да си представи, че ще си подхождат идеално в леглото…

Дъждът заплющя с нова сила по прозореца и прекъсна потока от възбуждащи картини, обсебили въображението й. Аманда погледна светещия циферблат на часовника върху шкафчето. Беше ужасно късно, а утре я чакаше тежък ден. Имаше достатъчно задачи, свързани с подготовката на извънредното заседание в сряда. Налагаше се да поспи поне няколко часа.

 

 

Макар че работата ги притискаше, Аманда и Лиз не пропуснаха да разменят набързо информация за събитията през отминалия ден.

— Като последна глупачка си навехнах глезена, докато тичахме към входа на съседната сграда, за да се скрием от дъжда! — докладва Лиз с кисела физиономия. Ластичният бинт около левия й глезен потвърждаваше достоверността на думите й. — Оказа се, че Джим — червенокосият ми кавалер — познава обитателите й. Обадихме им се и хората бяха така добри да ни поканят. Накараха ме да сложа лед на глезена, а под крака ми наредиха няколко възглавници. Цял следобед и цяла вечер играхме карти. Опитах да се свържа с теб, ала напразно…

— Как е глезенът ти? По-добре ли е вече? — прекъсна я усмихната Аманда. — Ще се виждате ли с твоя кавалер?

— На първия въпрос отговарям с „да“, но трябва да внимавам да не го преуморявам. По втория въпрос се колебая. Да ти призная, не харесвам особено рижите мъже… — Лиз бързо стопи надеждите на Аманда, че ще се впусне в подробно описание на премеждието и последиците му, и я атакува директно: — А какво стана с твоя красавец?

— Съмнявам се, че ще го видя пак… — Не бе склонна да влиза в подробности. Някак неудобно й бе да признае, че дори не знае името му. — А Джим… Не спомена ли нещо за него? — Попита с възможно най-безразличен тон.

— Така и не разбрах дали са приятели…

„Хайде, не ме прави на балама!“, говореше недоверчивият поглед на Лиз.

— Останах с впечатлението, че са се запознали на кораба — все пак реши да уточни тя, с което потвърди версията на анонимния „пират“.

 

 

Денят отмина в суетня около подготовката на заседанието. Лиз и Аманда нямаха възможност да разговарят повече за вчерашния празник. Лиз си тръгна в пет, но Аманда остана в кабинета си до късно. Когато се прибра вкъщи, Манди вече беше в леглото. Целуна я за лека нощ и побърза да си легне. Беше капнала от умора. Заспа почти веднага и спа непробудно до сутринта. Събуди я досадното бръмчене на часовника.

Чувстваше се недоспала, но взе душ и се зае грижливо с тоалета. Искаше да изглежда безупречно на заседанието. Избра лек вълнен костюм в кремав цвят. Тясната пола очертаваше великолепно заобления ханш и стройните крака. Сложи дискретен грим, разчеса с четка русите къдрици и ги остави да падат свободно върху рамене си.

„Чудесно! — кимна одобрително на отражението си в огледалото. — Изглеждаш сдържана и уверена в себе си! Истинска, бизнес дама. Твоят «пират» едва ли би могъл да те познае, ако те видеше отнякъде…“

Артър бе поканил на работна закуска представители на фамилията и няколко от директорите на кредитно-спестовната къща. Аманда докладва кратко за поддръжката, която можеше да очакват от членовете на управителния съвет. Артър я удостои с леко кимване в знак на одобрение. Въпреки пренебрежителните реплики и шеги по адрес на Ройс Остин, тя долавяше, че изпълнителният директор едва ли се чувства толкова самоуверен, колкото изглеждаше.

В централата на „Йейтс-Сънланд“ ги посрещна секретарката на Артър. Информира ги, че Остин и неговият адвокат вече се намират в заседателната зала. Аманда се отби в кабинета си, за да вземе необходимите и записки, последвана от задъханата Лиз.

— Шефке, налага се да разменим две думи!

— Бързам, не сега! Каквото и да е, може да почака! — отряза я категорично Аманда и се вмъкна в залата през кабинета на Артър.

В първия момент не успя да забележи „финансовата акула“, заради която се свикваше днешното заседание. После го видя. С гръб към нея, малко настрани от другите, той разглеждаше внимателно портрета на дядо си — основателя на финансовата къща Артър Йейтс младши, сякаш го виждаше за първи път. Всъщност навярно бе така осъзна Аманда и неочаквано я жегна съчувствие към внука.

Мъжът се обърна и свали тъмните си очила. За части от секундата тя не разпозна своя „пират“ — избръснат гладко, с безупречен тъмносив костюм и вратовръзка, но бледият белег край лявото око мигновено привлече погледа й.

Пленителният корсар, чиито целувки още пареха на устните й, не беше никой друг, а разбойникът, който искаше да постави на колене „Йейтс-Сънланд“!

— Ти?! Не се учудвам, че предпочете да премълчиш името си! — извика гневно Аманда. Изобщо не й пукаше, дали ще привлече вниманието на останалите в залата.

Разговорите мигновено секнаха.