Сюзън Кери
В плен на съдбата (2)

Глава втора

Беше просто една от обичайните задявки, каквито със стотици валяха в момента. Млад мъж от видна фамилия в околността, дошъл в града да се повесели на празника, навярно търсеше с типично мъжки прагматизъм завоевание за тази вечер. Аманда обаче изглежда не възприе така закачката. Докато се взираше в непознатия си кавалер, у нея се затвърди убеждението, че в случайната им среща сред шумната навалица има пръст самата съдба. Тъкмо се канеше да му откаже, ала за свое изумление поднесе устните си. Той се наведе и преди да я целуне, гъстата брада одраска леко бузата й.

По-скоро докосна устните й със своите. Чувствено, но деликатно опипване на почвата, така премерено, та да не плаши или обижда. Сякаш се досещаше, че е първият мъж, който си позволява такава волност, след като бе загубила съпруга си. Ефектът бе разтърсващ. Макар че Аманда не беше спала с мъж, откакто здравето на Дейвид се влоши, тялото й очевидно добре си спомняше какво означава това. Колебливото докосване бе достатъчно, за да усети по гърба си сладки тръпки. Влажният мирис на косата му се смесваше с едва доловим аромат на скъп тютюн и лекото ухание на тръпчив одеколон.

„Дейвид! — промълви наум тя. — Не ме мрази! Безсилна съм да се противопоставя на усещанията, които той събужда в мен!“

Изглежда неволно бе издала с нещо чувствата, които се бореха в душата й, защото непознатият се отдръпна леко, взря се в очите й и сякаш долови обърканото им послание.

— Не се мъчи да се противопоставяш на съдбата! — подметна шеговито той. — И не забравяй, че си моя пленница! Когато спре дъждът, ще отплаваме за Гренадините, където рибите летят, облаците се оглеждат в кристалночиста вода и ни очакват купища златни дублони…

Аманда разбираше, че той се опитва да я развесели, да заличи тъгата в очите й. Беше част от образа на дръзкия авантюрист, в който се бе превъплътил за няколко часа. Кой знае защо обаче, беше убедена, че дори когато захвърли късата фалшива сабя и черната превръзка, нейният „пират“ ще си остане най-привлекателния мъж, когото е срещала.

„Трябва да съм полудяла! Та аз изобщо не го познавам!“, мерна се през ума й. Непознатият не я остави да размишлява дълго. Целуна я отново. Този път целувката не беше толкова невинна. Аманда бе завладяна от непоколебимата увереност, че нейният маскиран кавалер, който и да бе той, е способен на всеотдайна обич. В необичайната обстановка на претъпкания бар стори онова, което тя се съмняваше, че някой някога ще постигне — щурмува и превзе крепостта на нейното уединение. За броени минути успя да я обезоръжи. И без съпротива тя се оставяше да бъде носена от поривите на желанието.

Не, не е възможно, запротестира мислено Аманда… Това не можеше да се случи с нея! Изглежда обаче благоразумието и самоконтролът, с които толкова се гордееше, в момента бяха парализирани. Не можеше да спре верижната реакция, събудена в тялото й. Жената, копнееща за ласки, взе връх в неравната борба с разума. Протегна ръце към шията му, затвори очи и дръзко отвърна на целувката. Той изстена от удоволствие и я притегли към себе си. Езикът му безцеремонно си проправи път в устата й. Аманда усети, че краката й се подкосяват.

— Извинете… Ще поръчате ли нещо?

Замаяна, тя отвори очи и се отдръпна. Лицето на келнерката бе олицетворение на самата толерантност. Някои клиенти ги наблюдаваха развеселени, като се мъчеха да прикрият любопитството си. Това изглежда не трогна особено нейния кавалер.

— Ей, ама ти наистина умееш да целуваш, скъпа! — поклати глава възхитен. — Казвай какво ще пиеш! Гарантирам ти, че тук не слагат упойващи вещества в питиетата!

— Джин и тоник с няколко капки лимон — поръча тя с пламнало лице от забележката за умението й да се целува.

Той си поръча уиски с лед, сетне усмихнат, отново насочи вниманието си към нея, като че ли очакваше да му отвърне с подобаващ комплимент.

— Все едно, вече съм пленница. Не смятам, че на този етап се налага да прибягваш до упойващи средства — импровизира Аманда. Още не смяташе да се предава.

— Най-малкото не е желателно! Не бих искал нищо да опорочава една тъй свежа и спонтанна реакция.

Страните й отново пламнаха, но тя предпочете да отмине репликата с дискретно мълчание и отмести поглед. Очите им се срещнаха в голямото огледало, окачено над барплота. В следващия момент двамата се смееха от сърце на окаяния си външен вид.

— Няма що, неотразима двойка! — отбеляза той. — По-точно щяхме да сме, ако не приличахме на мокри мишки. Май трябваше да отскочим до моя апартамент и да ти предложа суха кърпа и топъл халат, вместо съмнителния комфорт на този бар.

Значи живееше в града. Аманда, разбира се, си даде сметка, че той отново се шегува и подхвърли шеговито:

— „На кораба“, май искаше да кажеш? Ако не се лъжа единствените пирати в Тампа са професионалните футболисти от местния отбор.

Сервитьорката донесе чашите. По чудо две от столчетата се освободиха и те успяха да се настанят до бара. Аманда не пропусна да забележи възхищението и желанието в дръзкия поглед на нейния кавалер. Макар че обикновено се отнасяше строго към подобни предизвикателства, реши да бъде снизходителна. Едно приятно изживяване след дългите месеци самота. А и в крайна сметка, това съвсем не означаваше, че спонтанният порив ще има продължение…

— Дори не зная името ти — продължи на глас разсъжденията си.

— Тъкмо се канех да се оплача от същото! — отвърна той и устните му се разтеглиха в широка усмивка, разкривайки два реда бели зъби, които контрастираха с черната брада и мургавия тен на кожата му.

В припряността си да не закъснеят за карнавала, с Лиз пропуснаха да хапнат по нещо за обяд. Сега Аманда усещаше как джинът започва да я замайва. Това развързва езика й. Вместо да постави пирата на място, предпочете да отвърне на шегата:

— А, не е честно! Аз попитах първа!

— Май забрави, че преди малко спечели бас — посрещна той достойно предизвикателството. — Позволи ми тогава да се представя както следва: Дон Хосе Гаспар, пират и джентълмен, на вашите услуги. При условие, разбира се, че не ме караш да върша нещо в разрез с принципите си. Например, да ме убедиш да те пусна…

Значи непознатият възнамеряваше да запази тайнствеността около самоличността си. Аманда реши да продължи играта.

— Ако си този, за когото се представяш, наистина съм изпаднала в беда! Каква ли ще бъде моята съдба? Може би ще ме хвърлиш в морето на акулите?

— О, не се тревожи! Как можа да го помислиш? Никога не постъпвам така с очарователни пленнички! — отвърна той с многозначителна усмивка. — Всъщност мнозина биха завидели на спасението ти…

— Спасение ли? Добре ли чух?

— Мисля, че те избавих от скучния живот…

Аманда подпря брадичка с дълбокомислен вид.

— Първо, нищо не знаеш за мен и за живота ми! — изрече тя сериозно, макар че в очите й припламнаха весели искрици. — А що се отнася до „избавлението“… Както казват старите хора — пази боже от такова избавление!

Усмивката му подсказваше, че попресиленото й безгрижие не може да го заблуди. Беше отвърнала на целувката му страстно и двамата отлично знаеха това. Когато той поръча по още едно питие, тя не възрази.

Не можеше да си криви душата — чувстваше се страхотно! Е, трябваше да открие Лиз, да хапне някъде на крак и да се преоблече за бала, на който откровено казано вече не й се ходеше. Навън дъждът продължаваше да се лее като из ведро, макар че бурята явно отминаваше. В бара цареше необичайна задушевна атмосфера. Забавляваше се чудесно в компанията на невероятно привлекателен и умен мъж — достоен противник в размяната на остроумни реплики.

Тя реши, че тръгването може да почака. Постепенно оживеният им разговор се насочи към измъкване на възможно по-пълна информация за „опонента“ срещу предоставяне на наложителния минимум за себе си. Кавалерът й не беше от най-разговорливите, когато ставаше въпрос за работата му, но все пак Аманда успя да научи, че е разведен, без деца и че не живее в града.

— Един от съдружниците ми успя да ме убеди да участвам в карнавала. Дори ми отстъпи апартамента си. Така или иначе, бях решил да си дам няколко дни почивка, преди да се заема със следващия проект, пък и от години не бях си позволявал да се държа като хлапак. Стори ми се, че ще е забавно…

— А беше ли забавно?

— Срещнах теб… — Последва кратко многозначително мълчание.

— Какъв е следващият ти проект? — опипа почвата Аманда.

— Който бърбори много, не стига далеч… — Окото, свободно от превръзката, намигна дръзко. — Ако не възразяваш, предпочитам да си говорим за по-приятни неща.

— Добре тогава, разкажи ми за съдружника си, онзи с апартамента… Предполагам, че е Барбадоса…

— Кой?! А, младежът, който отмъкна твоята приятелка. Не, запознахме се сутринта на кораба. Но ако питаш мен, той е прекрасен момък!

— Защо реши така?

— Не се ли сещаш? — Широката му длан се отпусна върху коляното й.

— Сигурно защото отмъкна Лиз…

— Умница! Явно много е личало, че исках да останем сами!

Окуражена, Аманда се осмели да попита дали черната превръзка е част от карнавалния костюм, или наистина му липсва едно око. Той се разсмя чистосърдечно. Беше повече от очевидно какво цели тя — да зърне за малко лицето му.

— Ти май действително ме смяташ за женкар, а?

— Да си призная честно, да.

Непознатият сви неопределено рамене и свали превръзката. От веждата към очната кухина личеше едва забележим белег.

— Преди години за малко не загубих, едното си око. — Призна той със сериозен вид, сякаш не бе забравил инцидента.

— Какво е станало?

— Злополука. Беше много отдавна, още бях дете — отвърна й и побърза да смени темата.

За първи път тя успя да разгледа лицето му добре. Изуми я приликата му с Дейвид. Почувства се неловко и побърза да се самообвини, че се е предоверила на въображението си. Ала натрапчивото чувство, че тези черти са й познати, не я напусна. На пръв поглед външността на двамата мъже беше съвсем различна: Дейвид бе русокос и гладко избръснат, а непознатият — мургав с гъста черна брада. Обаче лицето на нейния „пират“ беше определено по-изразително и властно. В сравнение с него покойният й съпруг изглеждаше по момчешки уязвим, дори слабохарактерен.

Очите! Несъмнено приликата беше в очите, установи тя с необяснимо задоволство. Същите като на Дейвид — и на Манди — лешникови с неповторимите синьо-зелени пръстенчета около зениците. Изглежда този странен цвят на очите все пак не е толкова необичаен, реши Аманда. По никакъв начин не би могла да свърже своя кавалер с Дейвид или с Манди. Поне засега…

Докато допиваха второто питие, Аманда продължи да сравнява мислено Дейвид и непознатия. Ако човек можеше да оприличи характера на Дейвид с кротостта на агънце, то бликащата жизненост, духовитост и светската непринуденост на анонимния й кавалер несъмнено криеха настървението на тигър. Беше убедена, че ако започнеше битка, не би отстъпил и сантиметър на противника. Щеше да играе със скрити карти, заблуждавайки с нетрадиционни блестящи ходове своите опоненти, така премерени, че да постигне възможно най-бързо целта си.

Едва ли бе човек, на когото можеше да се осланя в повторния си дебют на „арената“, прецени Аманда. Налагаше се да внимава за всяка своя стъпка, помисли с неудоволствие. Прие обаче без колебание поканата му да вечерят заедно.

— Първо ще се обадя в офиса да проверя дали приятелката ми е вече там — обясни, докато ровеше в чантата си за монета. — Трябваше да се приготвим за бала…

— Покани я, ако искаш! — предложи кавалерът й. Ироничната му усмивка подсказваше, че се надява да не го направи. — Аз ще се погрижа за маса в закусвалнята.

Аманда се упъти към телефона до входа. Махна с ръка на няколко млади дами — познаваше ги бегло от Младежката лига, но не спря да разговаря с тях. Надяваше се, че не са станали свидетели на страстната целувка с „пирата“, в противен случай още утре градът щеше да гръмне.

Както можеше да се очаква, никой не вдигна слушалката в кабинета й. Очевидно Лиз не изгаряше от желание да спази уговорката им. От нишата до входа на бара, където бе поставен телефонът, Аманда не можа да забележи, че брадатият й кавалер бързо се насочи към масата на нейните познати. За щастие не можа да чуе краткия им разговор и не разбра как за нула време успя да убеди младите жени да му разкрият името й и компанията, в която работеше. Аманда го завари на столчето до бара.

— Изглежда Барбадоса наистина е отмъкнал приятелката ми!

— Нали ти казах, че е порядъчно момче! — Необяснимо защо, шегата прозвуча някак сериозно. В очите му се четеше нещо като съжаление.

— Какво има? — попита тя и се намръщи.

Той не отговори веднага. Известно време продължи да я наблюдава с необяснимо за нея изражение.

— Нищо… — отвърна накрая и разкърши рамене, сякаш опитваше да се отърси от някаква неприятна мисъл. — Нищо, което би могло да ни тревожи. Поне тази вечер. Ако си готова, да се преместим в закусвалнята.

Внезапната промяна на настроението му я озадачи. Направи неуспешен опит да се добере до някакво обяснение с шеговити въпроси.

— Позволи ми да развихря докрай пиратското си въображение! — парира я усмихнат той, но в очите му не затанцуваха веселите пламъчета. — Давам ти честна пиратска дума, че всичко ще приключи още тази вечер!

Упорството да се забулва в тайнственост обаче не му пречеше да се поинтересува от нейния личен живот. Попита има ли деца, после надълго и нашироко разпитва за Манди. Когато привършваха вечерята, изглежда беше узнал за дъщеря й всичко, което бе възможно да се каже.

Междувременно дъждът бе спрял.

— Спомена, че с приятелката ти се каните да ходите на бала — напомни той. — Ще приемеш ли да ти кавалерствам? Изглежда тя няма да се появи… Естествено, не в този вид!

— И аз смятам да се преоблека! — подчерта Аманда. Трябваше откровено да признае пред себе си, че се бе надявала да я помоли за това. — За щастие, тази сутрин занесох една прилична дреха в офиса. Трябва ми обаче кола, за да стигна дотам.

— Няма проблеми. — Кавалерът й се изправи. — Апартаментът е на няколко пресечки оттук. Плюс това, върви заедно с кола.

 

 

Временното убежище на „пирата“ се оказа разкошен апартамент на осмия етаж в суперлуксозна сграда на крайбрежния булевард. Аманда се разположи на дивана, докато непознатият се оттегли в спалнята, за да се преоблече. Зареяла поглед в изумителната панорамна гледка към залива, тя размишляваше разсеяно върху рисковете, които криеха посещенията в квартирите на непознати мъже. И все пак, от самото начало се почувства сигурна с този мъж. Смущаваше я единствено промяната в настроението му. Усещаше, че въздухът бе наситен с необяснимо напрежение.

След няколко минути кавалерът й се появи във всекидневната, облечен с елегантен смокинг и снежнобяла риза. Промяната бе удивителна, макар че бе запазил от пиратския костюм златната халка на ухото си и черната превръзка. Слязоха с асансьора в подземния гараж. Колата, дадена назаем, се оказа скъп сребристосив мерцедес.

— Предполагам, че тази кола е на фирмата на партньора ти — отбеляза Аманда, като се облегна на удобната кожена седалка.

— Би могло да се каже и така… — отвърна неопределено той. Завъртя ключа, мощният мотор изръмжа и колата потегли плавно.

Пътуваха мълчаливо. С кратки указания Аманда го насочваше към централата на „Йейтс-Сънланд“, без да уточнява къде отиват. Когато спряха на паркинга пред сградата, кавалерът й не изрази никакво учудване.

— Значи се занимаваш с банково дело… — отбеляза той.

— Ако трябва да бъдем точни, аз съм вицепрезидент на компанията.

— Впечатляващо! — подхвърли невъзмутимо той.

Качиха се в приемната — царството на Лиз. Аманда го покани да я изчака, докато се преоблече, и влезе в кабинета си. В духа на тяхна игра, обърна надолу табелката с името си, оставена върху бюрото, ала един бегъл поглед през отворената врата й подсказа, че тази предпазливост е излишна. Мъжът се бе зачел в някакво списание.

Аманда се упъти към банята между нейния кабинет и този на Артър. Набързо се преоблече, събра косата си и я върза на висока опашка, сложи още малко грим и внимателно се огледа в огледалото. Очите й блестяха възбудено. Господи, Лиз щеше да припадне, когато й разкажеше за това! Какво ли щеше да си помисли Манди, ако видеше отнякъде как майка й се кипри и почти трепери от възбуда при мисълта, че ще прекара вечерта с красив загадъчен „пират“?

Споменът за Дейвид леко помрачи великолепното й настроение. Преди да угаси лампата в кабинета, Аманда се задържа пред снимката на бюрото. Одобрителните пламъчета в прекрасните очи на непознатия й подействаха като балсам, помитайки в миг тъгата.

— Великолепна си! — промълви той с нескрито възхищение и поднесе ръката й към устните си. За момент й се стори, че ще я целуне както в бара, но Пиратът не го направи. — Наистина изглеждаш невероятно! — повтори със същия възторг. Прихвана я през кръста и се упътиха към вратата. — Тази вечер ще се надувам като паун!

В Италианския клуб — старинна достопочтена сграда с тухлена фасада — шампанското и смехът се лееха на воля. Аманда се чувстваше като абитуриентка на бала. Отвсякъде валяха покани за танц. Естествено, вниманието на мъжете я ласкаеше, но с малки изключения, тя деликатно отклоняваше поканите в полза на своя кавалер.

А той танцуваше съвършено. Всеки път, когато се понасяха по дансинга, Аманда изпитваше усещането сякаш цял живот са танцували заедно. Отпускаше се замаяна в силните му обятия, а той я водеше умело и уверено.

И все пак, даваше си сметка, че бързо губи чувството за безпристрастност, когато мислеше за него. Мъчеше се да забрави факта, че тази вечер все някога ще свърши. След час, след два… Не искаше да размишлява върху възможността непознатият да й предложи да продължат заедно нощта, а когато тя откажеше, просто да изчезне от живота й, без да узнае някога кой е той. Едва ли можеше да се надява, че ще я изпрати до дома й, ще поиска телефонния номер и ще се сбогува като джентълмен с целувка за лека нощ. Оркестърът засвири блус. Опряла глава на рамото на своя кавалер, тя се притисна до едрото му стройно тяло, което й вдъхваше чувство за сигурност. Господи, беше толкова хубаво! Защо ли продължаваше да разиграва този маскарад? Просто можеше да каже „Стига! Дотук с карнавала!“, да се представи и да си тръгне… Но не го направи.

Полунощ минаваше отдавна, когато Аманда неохотно каза, че трябва си тръгва.

— Наистина ли трябва? Не се бой, Пепеляшке, мерцедесът няма да се превърне в тиква!

— Една жена остана да наглежда дъщеря ми. Ще чака да се върна, за да може да си върви. — Дори не опита да скрие съжалението си. — А Дюндин е далече. Ще ти бъда благодарна, ако ме закараш до моята кола.

— Доброто възпитание изисква да отговоря „С удоволствие“, но признавам, не ми се иска да загубя красивата си „пленница“!

„Кажи ми тогава името си! Поискай да се срещнем!“, умоляваше го мислено тя.

Той не го направи, а каза само:

— Предполагам, че си паркирала пред банката.

Аманда кимна. Стори й се, че след броени минути се озоваха на паркинга пред „Йейтс-Сънланд“. Слязоха от мерцедеса, „пиратът“ протегна мълчаливо ръка за ключа от колата й. Въздухът бе влажен и студен. Тънката копринена дреха не можеше да я предпази и тя потрепери зиморничаво. Той веднага свали сакото си и го наметна на раменете й. Аманда очакваше, надяваше се да я притисне в обятията си, но непознатият стоеше неподвижно и я наблюдаваше със загадъчно изражение.

„Господи, какво трябва да направя? Може би да пожелая «лека нощ»?“, мислеше напрегнато Аманда, объркана от поведението му.

— Беше прекрасна вечер — започна колебливо тя. Той мълчеше. — Благодаря ти за „избавлението“. Наистина се забавлявах чудесно!

— Аз също… Макар че може би попрекалихме с шампанското…

— Не съм съгласна! Ако питаш мен, дори ни беше малко!

— Малко за какво? — Не скри раздразнението си. — Недостатъчно, за да ми се развърже езикът и да ти кажа кой съм? Или за да се опитам да те съблазня? Не ме изкушавай, Аманда! Повече от всичко искам да ти кажа онова, което очакваш да чуеш от мен… Да те обсипя с целувки… Да отидем заедно в апартамента и… Да се любим!