Сюзън Кери
В плен на съдбата (1)

Глава първа

Аманда Йейтс кръстоса стройните си крака, облегна се удобно в креслото с хромирани метални части и кафеникава дамаска и чак тогава погледна вестника в ръката си. На деловата страница на „Тампа трибюн“ се мъдреше рубриката „Портрет на бизнесмена на седмицата“. „Момчето чудо във финансовия свят на югоизточните щати навърши четиридесет години“ — гласеше заглавието на обширен материал, придружен със снимка на тъмнокос мъж с блейзер и тъмни очила.

Аманда смръщи вежди и се вгледа в снимката. Върху лицето й се четеше смесица от любопитство и откровено отвращение. Снимката, правена изглежда пред някаква банка в Атланта, оставяше впечатлението, че анонимният фотограф е уловил господина в момент, когато се канеше да бяга. След като бе успял да забърка поредната бъркотия в поредната заседателна зала, каза си тя. Естествено, при прилична печалба за себе си и за своите съдружници.

И все пак… Пряко воля трябваше да признае, че има нещо привлекателно в изразителната му уста, в падналия на челото кичур. Незначителни подробности наистина, които обаче придаваха на известния бизнесмен Ройс Остин едва доловимо изражение на уязвимост — по-скоро въображаемо, отколкото действително. Просто да не повярва човек, продължи да разсъждава тя. Този мъж бе племенник на Артър. Първи братовчед на Дейвид. Което изобщо не му пречеше с хладнокръвие да преследва своята цел. Той бе замислил да завладее контролния пакет акции на семейната компания, а после да остави роднините си да пасат трева.

Аманда вдигна очи от вестника, изгледа сътрудничката си по административните въпроси Лиз Даунин, която очевидно очакваше реакцията й, и отново зачете статията. Лицето й красноречиво изразяваше неодобрение. В стегнат вестникарски стил авторът описваше шеметния възход на Ройс Остин до президентското кресло на своята инвестиционна групировка, известна с агресивната си политика, насочена към поглъщането на по-дребни фирми и завладяването на все по-стабилни позиции на финансовия пазар.

Не беше чудно, че авторът споменаваше и „Йейтс-Сънланд“. Аманда прегледа набързо останалата част от материала. На няколко места се изказваха предположения, че известната спестовно-кредитна къща, до голяма степен контролирана от семейството на покойния й съпруг, ще бъде следващата цел на Остин.

„Почти девет процента от акциите на компанията са притежание на Остин, който изразява неудовлетворение от икономическите й резултати. Доста е вероятно да последват искания за концесии“ — отбелязваше авторът.

Предположенията му бяха абсолютно точни. Като вицепрезидент и член на управителния съвет, Аманда знаеше отлично, че чичото на Дейвид, Артър Йейтс младши — президент и изпълнителен директор на „Йейтс-Сънланд“ имаше проблеми. Отказа да се съобрази с предупрежденията на групировката „Остин“, че емисията на нови акции под стойността на нетния капитал, предназначени да финансират разширяването на дейността на компанията, ще се окаже пагубна за акционерите. Сега лично Ройс Остин бе поискал среща с управителния съвет. Съгласно устава на „Йейтс-Сънланд“, Артър не можеше да му откаже. Очакваният сблъсък щеше да е във вторник на извънредно заседание на управителния съвет.

Аманда смяташе, че Остин вероятно ще атакува и новите клаузи, ограничаващи възможностите за сливане на по-малки компании. Ако предположенията й бяха верни, щеше да се разрази истинска битка. Откакто пое управлението на компанията, Артър беше свикнал да налага волята си и нямаше да се предаде без бой.

— Остин е пират — обяви Аманда, отмятайки с характерен жест златисторусите кичури от челото си. — Безскрупулен, жесток, безпринципен тип. И отношението на семейство Йейтс към него е съвсем резонно!

Лиз, която освен помощничка, беше и близка приятелка на Аманда, дори не се опита да скрие, че всичко това я забавлява.

— Може и да е така… — съгласи се тя. — Не си ли чувала обаче, че властните безскрупулни мъже са доста секси? И че са в състояние да завъртят главата на деловите дами?

— Но не и на тази, с която разговаряш в момента! — тросна се Аманда.

Без да иска, погледна снимката върху бюрото. От месеци Лиз не спираше да я убеждава, че било време „да се пусне в обръщение“, тоест да се запознае с приятни изискани мъже, което съвсем не налагало някакво обвързване, ако не се чувствала готова за това. Година и половина след смъртта на Дейвид Аманда като че ли бе склонна да се съгласи с нея — по принцип, разбира се, ала не и в случая с нея самата. Но Ройс Остин? Никога, дори да беше единственият потенциален ухажор, останал на земята!

— Според мен си го бива! — провлече Лиз с гърлен глас, като се вживяваше в ролята на „адвокат на дявола“. — Помисли само колко общи неща имате помежду си!

— Например, че сме братовчеди ли? Е, не по пряка линия… — Тонът й беше пропит със сарказъм. — Или може би намекваш за участието във войната, която в най-скоро време той възнамерява да ни обяви?

Родителите на Аманда бяха загинали при самолетна катастрофа. Нямаше братя и сестри и се привърза силно към семейството на покойния си съпруг. Чувството за лоялност никога не би й позволило да се сприятели с човек, готов на всичко, за да извлече печалба за сметка на новото й семейство. Съзнаваше, че Лиз се шегува, но даже мисълта, че би могла да намери нещо привлекателно в Ройс Остин — черната овца на рода Йейтс — накара кръвта й да кипне.

— Напразно си губиш времето! — сопна се ядосано. — Ако те чуе някой какви ги дрънкаш, за отрицателно време ще изхвърчиш от компанията! — Лиз, която никога не страдаше от липса на самочувствие, благоволи да се ухили дръзко. — Онова, което наистина не мога да проумея — продължи Аманда, — е, че на него изобщо не му пука, задето атакува собственото си семейство!

Забележката й не беше съвсем справедлива, добави тя наум. Семейство Йейтс бе „отлъчило“ майката на Ройс година преди раждането му. Ако трябваше да бъде честна докрай, той просто никога не беше имал шанс да се почувства част от това семейство. В негова полза говореше и фактът, че въпреки презрителното отношение към майка му, преди година бе направил опит да посети болния си дядо. В семейството се носеше мълва, че най-безцеремонно е бил изгонен от надменната съпруга на Артър.

Без колебание Аманда потисна прокрадващото се съчувствие. Нищо не можеше да оправдае поведението на Ройс Остин в момента. Всъщност решението му да унищожи „Йейтс-Сънланд“ очевидно беше плод на желание за отмъщение. Дори да беше наследил само половината от решителността, с която действаха типичните представители на рода Йейтс, неприятностите за компанията нямаше да закъснеят.

— Кой знае, може би за него това е чисто делови въпрос? — изказа предположение Лиз. — В крайна сметка не може да се отрече, че нашата компания е доста голям кокал!

— И още как! От утре отново повишаваме лихвения процент. — Аманда се изправи и пъхна вестника под мишница. — Ако ти трябвам, ще ме намериш в кабинета на Артър.

Като негова роднина и колега, не си направи труда да почука на вратата на светая светих на изпълнителния директор. Изобщо не се учуди, че жена му я беше изпреварила. Ако се съдеше по облеклото й, Милисънт очевидно възнамеряваше да посвети деня на поредната си обиколка из най-скъпите магазини в Тампа. Прочитайки обаче материала за Ройс Остин в сутрешния вестник, не бе пропуснала да се отбие в кабинета на съпруга си. Както между впрочем правеше винаги, когато е вбесена.

Аманда поздрави любезно Милисънт, макар че не хранеше особени симпатии към слабата и висока като върлина съпруга на Артър. Настани се на канапето и размаха вестника към изпълнителния директор.

— Предполагам, че вече си го видял.

Артър — висок плешив мъж със сключени вежди, изръмжа сърдито и измърмори нещо нецензурно.

— Каквато майката, такъв и синът! — изкоментира кисело Милисънт, макар да личеше, че е доволна от увеличаването на аудиторията. — Онази, ексцентричка винаги се е държала като уличница. Да си призная, въздъхнах облекчено, когато избяга с цирка. А сега нейният пикльо, наследникът на онзи пияница, достойно я замества. Заплашва да разруши всичко, съградено с толкова труд от това семейство!

Артър, който без съмнение бе съгласен с всяка дума на жена си, я стрелна с умело прикрито раздразнение. Отношението му към Ройс Остин най-малко би могло да се нарече приятелско. За разлика от Милисънт обаче, не би си губил времето с безполезни епитети. Като прагматичен човек, макар невинаги особено приятен, би се заел директно със защитната стратегия на компанията, за предпочитане без намесата на своята съпруга.

— Скъпа! Естествено, че си напълно права! — подхвана той с любезен тон. — Все пак, нещата не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Защо не оставиш всичко на мен? Така или иначе си тръгнала по покупки… И не забравяй, че сме поканили на вечеря Пъг и Мерилин Уитни…

Семейство Уитни принадлежеше към каймака на обществото в Тампа. Не беше обаче толкова лесно да отклониш Милисънт от целта.

— Много добре — сърдито изрече тя и се надигна. — Знам кога присъствието ми е нежелано! — Косият поглед, който хвърли на Аманда, трудно би могъл да мине за миролюбив.

— Котенце, какво говориш? — Артър бе станал кротък като агънце.

Без да ще, Аманда трепна, ала за нейна голяма изненада, Милисънт изглежда се укроти.

— Няма значение — отвърна тя и със самодоволен вид пооправи идеално сресаната си коса. — Не е нужно да се съобразяваш с мен. Достатъчно е да устроиш подходящ прием на Ройс Остин.

Артър въздъхна с облекчение, когато вратата се затвори зад гърба й. Протегна крака върху бюрото и извади пура.

— А сега, Аманда, информирай ме накратко от кого можем да очакваме поддръжка…

 

 

След като излезе от кабинета на Артър, Аманда се свърза по телефона с членовете на управителния съвет и с най-големите акционери на компанията. Искаше да бъде абсолютно сигурна на кого може да разчитат. За обяд поръча сандвич, но така и не го дояде. В четири и половина Лиз надникна в кабинета и Аманда се учуди колко бързо летяха часовете.

По това време в петък следобед почти винаги усещаше и първите признаци на чувството за самота. А иначе през седмицата рядко й се случваше да се почувства самотна: Предстояха й два почивни дни, които щеше да прекара вкъщи. Имаше усещането, че е гмуркач, подал глава на повърхността, за да открие, че лодката, с която е пристигнал, е изчезнала.

— Полага ни се заслужен отдих! — напомни бодро Лиз и преметна на рамо огромна плетена чанта. — Какви са плановете ти за уикенда?

— Нищо по-различно от миналите седмици. Ще подредя и изчистя вкъщи, а после ще отделя малко време и на дъщеря си.

— Знаеш, че нямам нищо против компанията на Манди — изрече помощничката й с убеждението, че разговаря с глухи. — Все пак, нужно ти е нещо повече от едно дете, Аманда! Нужен ти е мъж!

— Е, щом казваш…

— Зная, че ти досаждам — въздъхна Лиз. — Само че ще продължа да го правя, докато не благоволиш да го проумееш. Не забравяй, че в понеделник е празникът на Гаспарила. И си обещала да гледаме заедно карнавалното шествие. А вечерта да отидем на бала в Италианския клуб.

— Не съм забравила.

— Добре тогава, погрижи се някой да остане вкъщи с Манди. И облечи нещо по-така… Макар че, каквото и да облечеш, сигурно ще изглеждаш като монахиня в сравнение с останалите дами…

 

 

Докато караше към Дюндин — градчето от другата страна на залива, където с Дейвид бяха купили чудесна къща в испански стил, Аманда реши, че Лиз навярно има право. Беше още млада, бракът й е Дейвид бе щастлив. Съвсем естествено ще бъде отново да потърси любовта. Противно на всякаква логика обаче след смъртта на Дейвид, заболял от остра форма на левкемия, изобщо не бе поглеждала мъж. Малката им русокоса дъщеричка се превърна в смисъл на нейния живот. А можеше изобщо да я няма…

Беемвето сви с грохот по алеята. От къщата изскочи Манди.

— Мамче! Мамичко! — извика тя възбудено. — Саламандърът в детската градина си има бебета! Госпожица Джеймисън каза, че можем да вземем по едничко вкъщи, когато поотраснат… Ако родителите ни са съгласни. Моля ти се, кажи „да“!

Като се смееше, Аманда гушна момиченцето, притисна го до себе си, после отново го остави на земята.

— Мисля, че бихме могли да го обсъдим — кимна тя.

— О, мила моя мамичко, благодаря ти! — Огромните лешникови очи на Манди, които приличаха на тези на Дейвид, засияха от радост. Тя се надигна на пръсти, за да целуне майка си. — Да знаеш само колко те обичам!

Сякаш наистина е дъщеря на Дейвид, помисли развълнувана Аманда, при все че той нямаше късмет да се радва на бащинство в традиционния смисъл на думата. По негово настояване бяха прибегнали до изкуствено осеменяване чрез донор. Аманда уважи желанието му да запазят в тайна своето решение. Никой не би могъл да си помисли, че Манди не е дете на Дейвид. Във всичко друго, освен в зачеването, тя му принадлежеше напълно.

— Надявам се тази любвеобилност да не се дължи изцяло на предстоящото осиновяване на саламандърчето! — Намигна закачливо на своята адашка.

Манди отметна от челото си русите прави кичури — жест, сякаш копиран от майка й.

— Маменце, как можеш да говориш така? — сгълча я снизходително детето. — Мислех, че ме познаваш по-добре!

След като освободи възрастната госпожа Джонсън, която се грижеше за момиченцето в нейно отсъствие, Аманда се зае с рутинните си занимания през почивните дни. Разходката в местния парк и вечерята в дома на зълва й разнообразиха спокойния, но монотонен уикенд. Побъбриха на чаша бяло вино с Вероника и Джеръми Литън — Аманда беше особено привързана към сестрата на Дейвид и нейния съпруг — а Манди и двете им момченца играха на каубои и индианци. Рони и Джеръми бяха достатъчно деликатни, за да не се месят открито в личния й живот. Личеше обаче, че и те са на мнение, че е време да помисли и за себе си.

В неделя вечер, когато сложи дъщеря си в леглото и остана сама в съпружеската спалня, чувството за празнота, измъчващо Аманда в последно време, я завладя с пълна сила. Замислено се вгледа в снимката на усмихнатия русокос мъж, поставена на видно място върху тоалетката.

— Дейвид, страшно ми липсваш! — прошепна тя, впила нокти в дланите си. Но някак образът на мъжа, който я бе обичал и който бе споделял живота й, все по-често започваше да придобива нереални очертания.

„Защо съдбата реши да ме напуснеш толкова скоро? — попита тя мълчаливо снимката. — Защо тя ми даде щастието да се радвам на нашата дъщеричка, но ме наказа със самота?“

Въпроси без отговор… В стаята тегнеше тишина, нарушавана единствено от тихото тиктакане на часовника. С решителен жест Аманда изправи рамене и тръгна към гардероба. Със сигурност Лиз нямаше да я остави на мира и щеше да й наложи да присъства на карнавалното шествие в Деня на Гаспарила. Трябваше да избере дреха и за бала…

Огледа роклите на закачалките. В петък не намери за нужно да обяснява на Лиз, че преди няколко години — точно преди да разберат за болестта — с Дейвид отидоха на бала по случай празника. От собствен опит знаеше, че за бала жените обличаха обикновено най-екстравагантните си тоалети.

Отмести тясна права рокля от бяло жарсе. Не беше подходяща. И другата — дълга вечерна рокля с гол гръб от виненочервено кадифе. Тогава ръката й посегна към тоалета, с който бе облечена в нощта, когато за последен път танцуваха с Дейвид в Италианския клуб. Вероятно най-скъпата и със сигурност най-екстравагантната дреха, която притежаваше. Тя представляваше панталон и горнище с дълбоко деколте, което се закопчаваше на кръста, от прозрачна, рисувана на ръка, коприна във виолетово и огненооранжево, преплетени със златисти нишки. Широките ръкави тип кимоно приличаха на крила на пеперуда.

Импулсивно Аманда свали джинсите, тениската, сутиена, облече прекрасната ефирна дреха и застана пред огледалото. С учудване установи, че й стои чудесно, макар да бе отслабнала няколко килограма по време на болестта на Дейвид, а после не успя да възстанови теглото си. Прибра косата си високо на главата. Допирът на меката коприна бе като милувка. Помая се пред огледалото, като се вглеждаше в собствените си големи тъмни очи. Сладка тръпка, утвърждаваща живота и нямаща нищо общо със скръбта, пробяга като електрическа искра по тялото й. Плъзна виновно поглед към пищната извивка на разкошните си гърди, съблазнително загатнати от дълбокото деколте, към заобления ханш и стройните крака, обгърнати от диплите на широкия панталон.

Нямаше съмнение, че жената от огледалото копнееше за ласките на мъж. За първи път откакто загуби Дейвид, тя си позволи да си представи, че се люби с друг, а после заспива в топлата прегръдка на този „някой“… Макар че въображаемият мъж бе някаква неясна фигура, сънят все не идваше, когато се сгуши под завивката в голямото празно легло. Взираше се в тъмнината и мислеше за това колко сложен и противоречив е животът.

— Прости ми, Господи! Прости ми, Дейвид! — прошепна тя. — Но аз съм жива и ми е нужен някой…

И все пак, как можеше да бъде с друг? Единственият мъж, когото бе обичала, беше Дейвид…

 

 

В понеделник работният ден в „Йейтс-Сънланд“, както в повечето местни компании, приключи рано. Аманда и Лиз приличаха на възбудени деца, пуснати от училище, преди да свършат часовете. Набързо се преоблякоха с къси ластични клинове и пъстри тениски, обуха и ниски сандали.

— Умирам от нетърпение да те видя издокарана с това бижу! — кимна Лиз към копринения тоалет, който сега висеше на закачалка зад вратата в кабинета на Аманда. — Завръщането ти на „арената“ ще бъде забележително във всяко отношение!

Аманда сбърчи недоволно нос, досещайки се за смисъла, който приятелката и влагаше в думата „арена“, тоест мястото, където представителите на двата пола се дебнеха и опитваха да си намерят партньор. Трябваше обаче да признае, че очакваше с нетърпение бала. Малко разнообразие щеше да я ободри, каза си тя. Разбира се, това съвсем не означаваше, че е хукнала на лов за мъже…

Лиз успя да смести колата си на невъзможно тясно място между два автомобила и двете тръгнаха към залива, посрещнати от весела глъчка. Небето се заоблачаваше, за миг в далечината проблесна светкавица, но изглежда никой не се интересуваше от времето. Точно когато стигнаха до крайбрежния булевард, се разнесе тътенът на фалшивото оръдие на пиратския кораб на Хосе Гаспар, приветствайки шумната тълпа и музикантите, които надуваха възторжено своите инструменти. Това беше знак, че шествието на пиратите скоро щеше да започне.

Аманда реши да скъта мислите за утрешното извънредно заседание на управителния съвет в най-далечното кътче на съзнанието си и с цяло сърце се потопи в празничната атмосфера. Заедно с Лиз махаше въодушевено на преминаващите карнавални платформи, безцеремонно отвръщаше на задявките на костюмирани пирати. Когато един от тях й хвърли шепа лъскави шоколадови бонбони, тя не се сдържа и звънко се засмя.

Увлечена от вихрения водовъртеж от звуци и ярки образи, в първия момент не схвана какво точно става, когато някой я дръпна силно за ръката. Двама очарователни „пирати“ — единият червенокос, а другият тъмнокос и с гъста брада, която скриваше лицето му и с превръзка на лявото око — ги обявиха за своя плячка. И докато двете с Лиз се опомнят, се озоваха сред пъстрия поток на шествието.

Аманда инстинктивно застана нащрек. Та те не познаваха мъжете! Погледна крадешком своя „похитител“. Смеещото се око на „едноокия пират“ загатваше, че е прочел мислите й. „Е, не бъди чак толкова целомъдрена“, като че ли се опитваше да я придума закачливо той. „Все пак днес е празникът на Гаспарила!“

Внезапно Аманда бе завладяна от чувството, че някъде е срещала този мъж. При това изкусно дегизиране обаче, не беше лесно да го твърди със сигурност. От друга страна, едва ли някоя жена щеше да забрави толкова бързо внушителния ръст, великолепните рамене, изваяния гръден кош, който се подаваше между диплите на широката му разкопчана риза. Ръката, която я държеше, бе силна, топла и мазолеста, сякаш мъжът изкарваше прехраната си с физически труд. Ако това бе истина, дължеше се на собствения му избор, реши Аманда. Беше убедена, че непознатият притежава не само бърз ум, но е надарен и с изключителен интелект.

— Не си задавай излишни въпроси! — подхвърли с провлечен глас „пиратът“ и се усмихна предизвикателно, сякаш бе прочел мислите й. — Остави се на течението! Ти си моята „плячка“ от пиратското нашествие… И не смятам да се отказвам от правата си!

Аманда се разсмя. Надяваше се лекото й неудобство да е останало незабелязано.

— Приятелят ти очевидно се е маскирал като Барбароса или Червената Брада, ако се съди по косата. Мога ли да попитам обаче, кой си ти?

— Сеньорита, не се преструвайте, че не сте ме разпознали! — Лявата му вежда присмехулно се изви нагоре.

— Толкова ли си сигурен, че трябва да те позная?

— Разбира се! — Усмивката му стана по-широка. — Дори да не сме се срещали преди това…

Завладяна от неочаквано безгрижие, тя се колебаеше какво да отговори и се осмели да го огледа по-внимателно.

— Ако някой поиска да се обзаложим за твоята самоличност, аз бих заложила, че си самият главатар Хосе Гаспар!

— И щеше да спечелиш! — ухили се маскираният мъж и две силни ръце я прихванаха през кръста.

Откъм океана задуха хладен вятър. Светкавица раздра оловносивото небе и оглушителният гръм погълна за момент невъобразимата глъчка. Двамата стояха неподвижни — островче сред нескончаемия поток от карнавални платформи, човешки тела и музикални инструменти.

— Ще вали… — изтърси Аманда първото нещо, което й хрумна. Смущаващата близост на насмешливо извитите устни на непознатия, над които имаше черни мустаци и брада, накара сърцето й да бие лудо.

— Пак си права.

Първите тежки капки, предвестници на наближаващата буря, започнаха да падат върху тях.

— Всъщност ще се изсипе истински порой — уточни тя.

— Тогава да действаме като разумни хора!

Предложението обаче изглежда бе позакъсняло. Съвсем наблизо се разнесе оглушителният тътен на нова гръмотевица и секунди след това вече валеше като из ведро. Непроницаема сива пелена покриваше залива, обръщайки шествието в безредно бягство. На отсрещния тротоар забелязаха малък бар и хукнаха през глава натам. Стигнаха, прогизнали до кости. Оказа се, че не са единствените, потърсили подслон в опушеното заведение. Аманда се огледа, но не видя сред многолюдните клиенти Лиз и червенокосия й кавалер.

— Та… Докъде бяхме стигнали? — подхвърли нейният „пират“ и две властни ръце отново се сключиха на кръста й.

Невъобразимият шум от надвикващи се гласове, звънът на чаши и мощното потрепване на дъждовните капки по покрива и по прозорците, сякаш изведнъж заглъхна. Аманда имаше усещането, че бяха единствените посетители в бара.

— Опитвахме да не се намокрим… — измънка тя.

— Май не сполучихме особено, нали така, гълъбче?

Обезоръжаващото гальовно обръщение само затвърди убеждението й, че непознатият „пират“ е един от най-очарователните и опасни мъже, които беше срещала. Гъстите влажни кичури, прилепнали към челото му, я изкушаваха да ги приглади с длан. Изразителните му вежди всеки момент бяха готови да се сключат, когато нещо не бе по вкуса му, а в следващия миг да се извият насмешливо. Носът му беше прав, а устните — чувствени.

Лицето му не можеше да се нарече красиво в класическия смисъл на думата, реши Аманда. Не можеше обаче да отрече, че изразителните черти говореха за непоколебимост, страст и рядко чувство за хумор. Объркана, тя отметна с ръка мокрия кичур от челото му. Кавалерът й не пропусна да забележи годежния пръстен и брачната халка, блеснали на пръста й.

— Омъжена ли си? — попита той. Веждите му веднага се сключиха, точно както тя си го представяше.

— Овдовях преди година и половина.

— Разбирам. — Присви доволно едното си око, непокрито от черната превръзка. — Тогава ще си позволя да те целуна, както пожелах, щом те видях…