Корал Смит
Магическото огледало (27)

Глава двадесет и седма

— Излез, Морстън! — извика Дарах, свил длани като фуния пред устата си. — Знам, че се криеш вътре като страхливец! Покажи се!

На парапета на кулата се появи една фигура.

— Какво искаш, Макструан? — извика високо някой и Дарах позна гласа на Крейгън.

— Знаеш какво искам! — извика в отговор Дарах. — Пусни я или ще те подпаля!

— И кое е това момиче? — попита Крейгън. — Някоя, която ти е скъпа ли?

— Пусни я.

— Може би ще успеем да се споразумеем, Макструан.

Дарах млъкна. Какво беше намислил този мръсник?

— Никакви сделки, Морстън. Аз поръчвам музиката. Пусни я или ще подпаля всичко, което ми попадне пред очите.

— С теб ли са хората ти? — попита подигравателно Крейгън. — Колко са те, Макструан? Сигурно можеш да ги преброиш — можеш да използваш целия си комплект пръсти!

Дарах остана загледан в мъжа до парапета.

— Чакам. Но нямам намерение да чакам дълго.

Крейгън сякаш обсъждаше думите му с някой, когото Дарах не можеше да види. Той даде знак на Аласдеър и Найал да се приближат и да вдигнат факлите си така, че хората в замъка да ги видят добре.

— Морстън. Времето ти изтече!

— Чакай малко, Макструан.

Дарах кимна на хората си. Те се спряха.

— Сега пък какво? — попита той. — Май много си падаш по приказките.

— Ще сключа договор с теб, Дарах.

— О — измърмори Дарах. — Значи вече сме на малко име, а? — Към парапета той извика: — Задръж си договора.

— Сигурен ли си? Мисля, че това може да те заинтересува.

Дарах скръсти ръце. Той изгаряше от нетърпение да влезе в тази кула и да бъде отново с Джулия, но знаеше, че Морстън е много коварен. Трябваше да изчака и да види какво искаше Крейгън.

— Ще ти върна момичето, Макструан. В замяна на хълмовете.

— Той иска мините — прошепна с отвращение Аласдеър. — Отвлякъл е Джулия заради мините.

Дарах не каза нищо.

— Чу ли ме? — обади се отново Крейгън. — Предлагам ти момичето за хълмовете. Това е повече от честна сделка, Дарах. Ти не разполагаш с достатъчно хора, които да пазят стадата ти, камо ли да работят в мините ти. И момичето ще бъде твое.

— Не го прави — прошепна на висок глас Найал. — Знаеш, че не можеш да му имаш доверие.

Дарах не каза нищо. Той вдигна ръка към кулата.

— Покажи ми я, Морстън! Няма да се пазаря с теб, ако дори един косъм е паднал от главата й.

Морстън се поклони и се отдръпна от парапета.

— Дарах! Това е твоето наследство! Не можеш да го пропиляваш така — започна отново Найал.

Аласдеър му хвърли един поглед и поклати глава. Найал се изчерви и млъкна.

— Мислиш ли, че тя е там, Дарах? — попита го брат му.

— Да. Знам, че е там.

— Ами…

Той не можа да довърши. Някаква друга фигура се приближи до парапета.

— Това е малката Джулия! — каза развълнуван Найал. — Тя е добре!

Дарах продължи да се взира във фигурата до парапета. Неговата Джулия. Трябваше да се радва, че тя отново беше застанала пред него. Но той не изпитваше нищо.

Аласдеър се приближи до брат си.

— Това не е тя, Дарах.

Дарах се обърна и го погледна.

— Откъде знаеш?

— Не съм напълно сигурен, но мисля, че това е друго момиче. Не прилича на Джулия в устата.

Дарах се вгледа по-внимателно. Същата красива черна коса. Същата височина. Същият дълъг врат. Но устата й? Той присви очи.

— Господ да ми е на помощ — прошепна той. Това наистина не беше Джулия.

Внезапно Аласдеър издаде звук, сякаш се беше задавил. Дарах го погледна. Лицето на брат му беше пребледняло като платно и той гледаше с широко отворени очи.

— Какво? — изръмжа той и усети, че тревогата му започва да нараства.

— Това е тя — измърмори Аласдеър.

— Тя ли? — попита Найал. — Джулия?

— Не — тросна се Дарах. — Тази е друга, не е Джулия. — Той допря пръсти до устните си и изсвири пронизително.

Останалите леърди се появиха от укритието на гората с факли в ръце. Дарах застана срещу тях.

— Крейгън ни е мамил твърде често. Отваряйте си очите на четири. — Той слезе от коня си и подаде юздите на Найал. — Аз влизам вътре.

 

 

Ню Йорк не се беше променил, това беше сигурно. Не че тя бе успяла да види кой знае колко от града, откакто се беше завърнала. Уилямс буквално я беше вкарал като контрабандна стока в Съединените щати, след което я беше откарал право в един апартамент, от който се виждаше почти целият град. Откакто беше напуснала Шотландия, Джулия не беше излизала.

Отново затворничка. Но този път беше по неин избор. Когато се беше върнала във времето точно в деня, в който беше напуснала своя свят, тя бе знаела, че има една недовършена работа. Сърцето й се свиваше от мъка по Дарах, леърдите и шотландските планини, но Джулия вярваше, че постъпваше правилно. Това беше неин дълг, а всеки Макструан беше почтен човек.

Тя се ухили. Напоследък Джулия мислеше за себе си като за Макструан. Като за член на клана. Тази мисъл я топлеше и й даваше сили откакто беше напуснала каменния кръг заедно с агент Уилямс. Тя щеше да се върне там. Независимо какво щеше да й струва това, тя щеше да намери начин да се върне при Дарах. Веднага щом изпълнеше задълженията си в Ню Йорк. След това с нейното време нямаше да я свързва нищо. Откакто беше напуснала Шотландия, тя се чувстваше, сякаш част от душата й липсваше.

Джулия се обърна към агент Уилямс и партньора му, агент Даяна Кенеди.

— Още колко ще трябва да остана тук според вас? — попита тя.

Уилямс сви рамене.

— Надявам се, че съдебните заседатели скоро ще произнесат присъдата. Но трябва да останете тук, докато всичко свърши.

Кенеди стана от мястото си на дивана и отиде до Джулия. Тя погледна през прозореца.

— Ако си извиеш врата, докато те заболи — каза сухо Джулия, — можеш да видиш Сентрал Парк. Или поне някои от дърветата в него.

— Знаете ли, госпожице Адисън, след като дадете показания в съда, ще се наложат някои промени. Независимо какъв ще бъде изходът от процеса, хората на Джилет няма да бъдат доволни от вас.

Джулия облегна глава на стъклото. От мястото си тя виждаше колите, които се движеха четиридесет етажа под нея. Колко странно й се струваше всичко това. Тя не бе предполагала, че щеше да заобича планините толкова бързо. Но тя копнееше за онзи влажен, хладен въздух в гората и равнините до дома на Дарах.

— Разбирате ли какво искам да кажа, госпожице Адисън? — попита агент Кенеди.

— Да. — Джулия въздъхна. — Знам какво искате да кажете. Ще трябва да се скрия.

Агент Уилямс отиде до бара и си наля още една чаша кафе. Той добави сметана и се облегна на бара, докато разбъркваше сместа.

— Знаете ли нещо за Програмата за защита на свидетелите, госпожице Адисън?

— Моля ви, наричайте ме Джулия. Така съм свикнала.

— Добре, Джулия. Запозната ли си с Програмата за защита на свидетелите или с Програмата за промяна на местожителството на свидетелите?

— Мисля, че веднъж гледах нещо за това в някакъв третокласен филм. Но това беше преди доста време.

— Е, в твоя случай тя ще бъде наложена от шефовете ми. Беше ни наложена и от приятелката ти госпожица Кобърн, както сама чу на записа.

— Ще мога ли да се видя с Мартин?

— Ще се видите утре в съда.

— Това е добре. Тя ми липсва. — Внезапно Джулия беше обзета от една страшна мисъл. — Мартин нали няма да загази заради мен?

— Не мисля, че ще има проблеми. В крайна сметка, тя не е видяла нищо. Но ние ще дадем защита и на нея. — Кенеди кимна окуражително, но погледът й се отмести към партньора й. Джулия забеляза тревогата в погледите им.

— Мислите си, че съм откачена колкото стария Макфий, нали? — попита ги тя. След това се отдръпна от прозореца и седна на дивана. — Не мога да кажа, че ви виня за това. И аз самата не знам какво точно се случва с мен. В един момент съм тук и съм такава, каквато съм била винаги, а в следващия се връщам в селото и седя с леърдите край огъня. Но аз искам да чуя какво смятате, че ще се случи след процеса.

— Не можем да ти кажем много. Всичко се държи в тайна и за да бъдат предпазени свидетелите, нито един човек не разполага с цялата информация — каза Кенеди. — Онова, което мога да ти кажа, е, че от теб ще бъде поискано да промениш външния си вид, а дори може да получиш и съпруг и семейство, ако това се налага, за да бъде заблуден Джилет. Ще живееш в нов град, може би дори в нов щат, ще бъдеш инструктирана какво да казваш на хората за миналото си. Нови документи за самоличност, нови имена, нова семейна история, всичко ще ти бъде осигурено.

Джулия обмисли това.

— А ако имам друг план?

— Определено можеш да поискаш всичко, от което се нуждаеш — отговори й Уилямс. — Но не можем да гарантираме, че ще го получиш. Рискът някой, който те познава, да се досети какво ще направиш или къде ще отидеш, е твърде голям.

— Ами ако отида на някое място, където никой не може да ме последва?

Двамата агенти се спогледаха отново.

— Госпожице Адисън. Джулия. — Кенеди се приближи и седна до нея на дивана. — Нали не смяташ да прибегнеш към… по-драстични мерки?

— Искаш да кажеш да се самоубия? — Джулия поклати глава. — О, не, нямам такова намерение. Имам твърде много неща за вършене. Искам да си родя деца. Искам да остарея. Не, говоря ви за нещо съвсем различно. Но искам да ми обещаете, че онова, което ще ви кажа няма да излезе от тази стая. Честна пионерска на агенти?

Уилямс и Кенеди кимнаха неохотно.

— Добре. Ето какво трябва да направя.

 

 

Джулия отдавна си беше легнала, но двамата агенти бяха будни. Те седяха мълчаливо известно време, след което Уилямс стана, за да сипе още от китайската храна, която им беше доставена в стаята.

— Това е най-хубавото свинско, което някога съм ял — каза той. — Тя може би е напълно откачена, но определено разбира от храна.

— Значи мислиш, че е откачена? — попита Кенеди.

— О, хайде — каза той с пълна уста. — Нали беше там, когато тя ни накара да отидем при професора в Колумбийския университет. Искаше той да й направи въглероден анализ на онази риза. Тя е полудяла по тази история за пътуване във времето.

— Професорът не я сметна за луда.

— Вероятно защото се казваше Фергюсън. Той също е откачен на тема Шотландия.

— Мислиш ли, че трябва да кажем на шефа за плана й?

Той сви рамене.

— Не виждам защо да не го направим. Тя няма да получи каквото иска. Но може би така той ще разбере, че тя е една ексцентричка и че ще трябва да внимава в процеса на промяна на местожителството й.

Кенеди поклати глава.

— Не знам, Чаз. На мен тя ми се струва съвсем нормална. О, да, тя е вманиачена на тема Шотландия, но както ти сам каза, същото се отнася и за професора. Само че него не са го изхвърлили от университета за това, че е тапицирал бюрото си с плат в цветовете на някакъв шотландски клан. Ще кажа на шефа, че според мен трябва да направим всичко възможно, за да я върнем в Шотландия.

— Благодаря, агент Кенеди. Благодарна съм ви за вярата ви в мен.

Двамата се обърнаха рязко и видяха, че Джулия стои на вратата на стаята им. Тя им се усмихна.

— Не се притеснявайте. Вече съм свикнала да ми казват, че съм луда. Това ми е ежедневие. Но ако вие приемете сериозно желанията ми по отношение на преместването ми, ще оправдая очакванията ви. — Тя се обърна към Уилямс. — За това се тревожиш, нали? Че моята мания по Шотландия, както я нарече ти, ще излезе наяве по време на процеса и ще постави под съмнение надеждността на моите показания? И че ако това се случи, хората на Джилет ще се приберат у дома си.

Уилямс потърка тила си.

— Тук ме хвана натясно, Джулия. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?

— Мога и ще го направя. Ще видиш. И в момента, в който всичко това свърши, се качвам на първия самолет за Шотландия.

 

 

— Дарах!

Дарах се спря под прикритието на едно набръчкано дърво и изчака Аласдеър да спре коня си до него. Той почти беше стигнал до вратата на крепостта на Морстън.

— Не трябва да ходиш там — каза задъхано Аласдеър.

— Трябва.

— Не, не трябва. Поне не по този път. Има по-добър начин да ги изненадаш неподготвени.

— За какво говориш? Откога познаваш замъка Морстън?

— Откакто се запознах с… някой, който живее там.

— Какво?

— Дарах, ако обичаш Джулия и клана си, последвай ме и ще се видиш с нея. Тя може да ни помогне. Но трябва да побързаш. Нямаме време за губене.

Дарах се поколеба. Джулия беше вътре и бог знае на какви мъчения беше подложена. Той погледна Аласдеър. Брат му го гледаше умолително. И искрено.

— Да вървим.

Те обърнаха конете си и тръгнаха назад към гората. Аласдеър грабна в движение една горяща факла от ръцете на Томи и препусна към каменния кръг.

Когато стигна там, скочи от коня си и завърза юздите за един нисък клон. След това влезе в кръга, като държеше факлата си вдигната високо. Дарах го последва по-предпазливо.

— Можеш да излезеш — извика Аласдеър.

Една дребна фигура, увита в дълго наметало, излезе иззад най-високия камък.

Дарах погледна брат си.

— Дарах, това е Селандин. Селандин, това е брат ми Дарах Макструан.

— Радвам се да се запозная с теб — долетя до слуха на Дарах един сладък, мелодичен глас. — Но знам, че си нетърпелив, така че трябва да поговорим. — Тя свали качулката от главата си и Дарах се втренчи в невероятно красивото момиче, което му даваше знак да влезе в кръга.

— Живея в замъка Морстън от година и половина — каза тя, докато сядаше на един от камъните. — Сгодена съм за Крейгън Морстън.

Дарах се обърна към брат си.

— Глупак! Какво си направил?

— Мълчи! — Аласдеър заклати глава. — Тя не е Морстън и иска да ни помогне. Остави я да го направи! Това може би е единствената ни възможност да се противопоставим на Морстън и да спасим нашата Джулия.

— Какво имаш да ми казваш, жено? — изръмжа Дарах.

— Ела — каза тя. В ръката си държеше пръчка, с която бързо започна да чертае линии по земята.

Дарах се приближи предпазливо.

— Виждаш ли това? Оттук искаше да влезеш ти. Ако тръгнеш по този път, няма да оцелееш повече от няколко секунди. — Тя посочи с пръчката. — Тук. Отзад. Изкачването е опасно и няма абсолютна гаранция, че ще успееш да се изкачиш. Но ако се справиш, ще излезеш пред една малка врата. Тя е стара и се нуждае от ремонт. Стените около нея се рушат. Оттам вече почти никой не влиза и не излиза.

— Освен теб. — Дарах хвърли един бърз поглед на брат си. Боже милостиви. Аласдеър беше влюбен — и то в една Морстън!

Селандин кимна, без да вдига поглед.

— Да. Така излязох, за да дойда тук. Погрижих се на пазача да бъде даден достатъчно алкохол. Когато се появите при вратата, той трябва да е пиян.

— А имаш ли ключ за тази врата, или ще трябва да прелетим над парапета?

Тя го изгледа хладно с екзотичните си златистокафяви очи.

— Нямам ключ. И все още не съм се научила да летя. Но можеш да влезеш. Достатъчно си силен. Ако се наложи, няколко инструмента ще ти позволят да откъртиш няколко камъка от стената и можеш да влезеш оттам.

— Какво ме очаква, когато вляза?

— Не знам. Но знам къде държат жена ти. — Селандин му начерта набързо схема на кулата. — Тя е тук. И ще бъде охранявана добре. Но ти сигурно ще успееш да влезеш незабелязан, особено ако накараш Крейгън да повярва, че хората ти се оттеглят. Така той може би ще намали бдителността си.

— Ти ли си вещицата на Морстън? — попита я Дарах.

— Не. Уверявам те, че не съм аз. А дори и да бях, пак щях да направя всичко по силите си, за да ти помогна и да осигуря твоята безопасност. Заклех се да го направя. Пред Аласдеър.

Дарах излезе от кръга. На небето се бяха появили облаци, които скриваха звездите. Скоро щеше да завали и дъждът щеше да подпомогне усилията на Морстън да угасят пожарите, които щяха да запалят хората му. Дарах знаеше, че всеки миг, който Джулия прекараше в кулата, застрашаваше все повече живота й. Но коя беше тази жена и можеше ли да й се довери?

— Аласдеър — извика тихо той. Брат му се приближи до него. — Къде се запозна с това момиче?

— Тук. Онази нощ, когато всички вие бяхте при пещерата. Оттогава се срещаме тайно. Тя беше на парапета на кулата вместо Джулия. Тя ми даде знак и аз разбрах, че Крейгън се опитва да ни измами.

— Можем ли да й имаме доверие? — Дарах сложи ръце върху раменете на брат си. — Животът ми зависи от това.

Аласдеър кимна.

— Бих си заложил живота за това. Можем да й вярваме.

Дарах се вгледа внимателно в него. Аласдеър може и да беше млад и понякога избухлив, но определено не беше глупак. Той винаги бе запазвал самообладание.

А дори и ако този път беше изключение от правилото, това нямаше значение. Тази жена му даваше надежда за Джулия, може би единствената надежда. Дарах трябваше да се хване за нея или да полудее.

— Добре. Да чуем подробностите и тръгваме.

— Дарах. — Аласдеър подръпна ръкава му. — Тя няма къде да отиде след това. Искам да дойде с мен в селото.

— Ще видим.

— Ти не й вярваш.

— Не е така. Но не вярвам на Морстън. Той ще разбере, че тя ни е помогнала и ще я потърси първо в селото.

— Прав си. Добре тогава. Ще я заведа в пещерата.

— Така може. Но вече не мога да чакам тук!

Селандин беше направила картите си по-подробни. Двамата ги разгледаха внимателно и съставиха плана си.

Докато се качваше на коня си, Дарах се обърна към Селандин.

— Трябва да те питам още нещо — каза той.

— Да?

— Жива ли е жена ми?

Тя сложи ръка върху коляното му.

— Няма да те лъжа. Не знам дали е жива. Едана и Крейгън не ме пуснаха в стаята й. Но не съм чула и че е мъртва. Вслушай се в сърцето си, Дарах Макструан — каза тихо тя. — Вярата ти ще бъде възнаградена.

Той се вгледа в нея, но въпреки всичките си усилия не успя да открие нито вяра, нито надежда в сърцето си. Само страх и отчаяние.