Корал Смит
Магическото огледало (26)

Глава двадесет и шеста

— Дарах? Дарах!

Дарах измърмори някаква ругатня и зарови още по-дълбоко лице във възглавницата. Той протегна ръка, за да придърпа Джулия към себе си, но там, където очакваше да я намери, напипа само студения чаршаф.

Той седна в леглото и разтърси глава, за да се събуди.

— Джулия? — извика той и се огледа.

— Аз съм, Аласдеър! — чу се гласът на брат му пред вратата.

Дарах стана от леглото и отиде да му отвори. Някак смътно той долови, че нещо не беше наред с вратата, но беше твърде сънен, за да обърне внимание на това.

— Какво? — изръмжа той, като гледаше ядосано брат си.

— Джулия при теб ли е?

Дарах се обърна и огледа отново стаята. След това погледна брат си и поклати глава.

— Не е ли в кухнята? Сигурно вече се разсъмва.

— Отдавна се съмна. И да, тя е била в кухнята, но вече я няма.

— Защо ме питаш всичко това, по дяволите? — Дарах отиде да вземе ризата си от пода. Той забеляза, че дрехите на Джулия все още лежаха пръснати по пода, както ги беше оставила миналата нощ, но не можа да намери ризата си. В стомаха му започна да се появява странно усещане.

— Стори ми се странно, когато влязох в кухнята преди малко — каза Аласдеър. — На пода имаше една счупена чиния и малко храна. Знаеш каква маниачка е Джулия на тема чистота — каза той и се усмихна. — Тя никога няма да остави счупена чиния и храна на пода.

Дарах обу ботушите си и отиде да си вземе риза от раклата.

— Не, тя не би направила подобно нещо. И не би излязла навън облечена само в моята риза. Миналата вечер сложих резето от вътрешната страна. Сега резето беше вдигнато. Излязла е сама.

Аласдеър пребледня.

— За бога, Дарах, нали не мислиш, че…?

Дарах се обърна към него, докато закопчаваше токата на колана си.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали не мислиш, че е избягала отново?

Дарах си спомни за миналата нощ и за начина, по който Джулия му се бе радвала и как беше настояла да остане с него. Нищо в нея не показваше, че го е лъгала.

— Не — отвърна той.

Аласдеър изглеждаше облекчен.

— Добре. Страхувах се, че може отново да започнеш да мислиш, че е отишла при Морстън или че е отлетяла с кухненската метла.

— Не и облечена в моята риза — каза Дарах, докато вдигаше меча си. — И не преди да използва метлата, за да помете счупената чиния. — Той закачи меча си на кръста и прибра ножа в ботуша си. — Но наистина мисля, че е при Морстън.

Той мина покрай Аласдеър и тръгна към стълбите, преди брат му да успее да изрече името, което Дарах не желаеше да чува точно сега — Исобел. В ума му се завърнаха спомените за нощта, в която беше отвлечена Исобел. И сега беше същото както тогава. А той се беше оказал голям глупак, щом като бе смятал, че историята не може да се повтори!

 

 

Джулия се съвзе със стон. Устата й беше пресъхнала и тя имаше чувството, че ято кълвачи чукаха от вътрешната страна на черепа й. Опита се да отвори очи.

Слънчевата светлина беше толкова силна, че тя веднага ги затвори.

— Дарах — измърмори тя и протегна ръка към неговата част на леглото. В ръката й се озоваха шепа листа, мъх и прах. — Какво… къде?

Тя седна. Ушите й пищяха.

— Дарах, как се озовахме… тук… — Гласът й заглъхна, когато тя успя да отвори напълно очи и видя, че се намира в гората при кръга от камъни. — О… не. Не!

Нещо не беше наред. Дърветата не бяха същите. Не бяха достатъчно много.

В устата си Джулия усещаше горчивия вкус на цитрус, а обонянието й долавяше аромата на умиращи цветя. И двете усещания избледняваха бързо.

Беше пътувала във времето. Всичките й сетива й подсказваха, че се беше върнала в собственото си време. Далеч, много далеч от Дарах и клана.

— Не — прошепна тя. — Не, сега не му е времето. Не исках това да се случи точно сега. Аз просто… — Тя не можа да продължи. В гърдите й напираше изпълнен с мъка вик, а в гърлото й беше заседнала буца.

Тя чу стъпки.

Джулия скочи на крака и се огледа. На няколко крачки от нея стоеше някакъв мъж. Той беше облечен в кожено яке, сини дънки и маратонки „Найк“. Ако досега беше имала някакви съмнения, че беше пътувала във времето, те изчезнаха мигновено.

Той протегна ръце.

— Не се страхувайте. Няма да ви нараня.

Тя се стресна.

— Ти! Ти си онзи, който ме преследваше! Ти стреля по мен! Какво правиш тук?

— Следях ви. Добре ли сте? — Той пристъпи една крачка към нея.

— Назад! — Джулия се огледа за някакъв клон или камък, с който да се защити.

— Госпожице, стрелях предупредително във въздуха, за да ви накарам да спрете — каза той и замълча. — Не пожелахте да спрете, когато ви извиках.

— Разбира се, че не спрях. Да не съм луда. — Тя отстъпи, като се чудеше дали щеше да успее да го надбяга. Този мъж изглеждаше в отлична форма. Може би ако успееше да отклони вниманието му за няколко секунди, щеше да успее да получи преднина.

— Значи си американец? — попита тя. — Сигурно си от момчетата на Монти. Трябва да ти кажа, че сте доста умни, щом сте успели да ме проследите чак дотук.

— Всъщност, госпожице Адисън, аз не съм тук от името на господин Джилет. Аз работя за ФБР.

— Да бе, да — каза тя. — Веднага ти повярвах.

Мъжът бръкна в джоба на якето си.

Джулия изпищя и приклекна, покривайки главата си с ръце.

— Оп-па! Нямам намерение да вадя оръжие, госпожице. Ето, виждате ли? — Той вдигна ръце и тя забеляза в тях блестяща карта и значка. Мъжът й подаде документите си. — Личната ми карта — каза той. — Специален агент Уилямс. Следя ви от седмици.

Джулия пое документите между палеца и показалеца си, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще избухнат. След това ги разгледа внимателно, като местеше поглед между лицето на мъжа и снимката на картата.

Внезапно тя усети, че всички кости я болят. Джулия му върна документите.

— Е, изглеждат истински, но в днешно време всеки може да се снабди с фалшиви.

Той въздъхна.

— Да. Госпожица Кобърн каза, че ще бъде трудно да ви убедим. Тя ни даде една касета със запис за вас, в случай че не ни повярвате.

Той извади един миниатюрен касетофон от джоба си и й го подаде. Джулия пое уреда и седна на един от камъните. Главата я болеше. Чувстваше се толкова изморена и не беше уверена дали й пукаше какво щеше да се случи с нея сега. Искаше Дарах. Искаше да се върне у дома при него.

Но реалността беше, че сега се намираше тук, далеч от него. И тя знаеше прекрасно, че беше оставила недовършена една работа в своето време. Джулия погледна предмета в ръката си. Малкият уред й се струваше някак странен, въпреки че тя отлично знаеше какво представлява. Тя го обърна няколко пъти в ръката си, след което намери бутона за възпроизвеждане и го натисна.

„Здрасти, Джулия. Говори Мартин. Момиче, ако слушаш това, значи господин Уилямс най-после те е намерил. Знам, че донякъде аз те накарах да избягаш, след като момчетата на Джилет очистиха онези типове в кухнята ми. Но момчетата във ФБР и полицейското управление на Ню Йорк ме убедиха, че за теб ще бъде най-добре да се върнеш у дома и да им разкажеш какво си видяла. Те ще се погрижат за твоята защита. Обещаха ми, защото се заклех, че ще изпробвам новите си ножове върху тяхната кожа, ако нещо се случи с теб. Мисля, че ме взеха насериозно.“

Джулия се беше втренчила в касетофона. Това наистина беше приятният глас на Мартин. Но дали не я бяха принудили да направи това? Ако беше така, тя щеше да ги разкъса на парчета. Записът продължи.

„Както и да е. Знам за какво си мислиш. Мислиш си, че записът е фалшив и че съм го направила под дулото на пистолет или че са използвали компютър, за да фалшифицират гласа ми. Но искам сега да ме чуеш внимателно. Записът е истински и аз мога да ти го докажа. Истински е, защото само аз знам какво се случи онази вечер, когато двете с теб се промъкнахме в ресторанта на Лидо. Спомняш ли си? Използвахме компютъра му, за да променим всички менюта за вечерята на следващия ден, така че заприличаха на кошмар. Никога няма да забравя твоя специалитет на деня — свински обелки а ла Мезон Дени. Никой, освен нас не знае за това.

Така че се стегни и поеми риска, Джулс. Заради мен и заради себе си. И за да можем да вкараме онзи боклук Джилет завинаги зад решетките. Върви с този човек. Той е безопасен, освен ако не го ядосаш истински. Разкажи му какво знаеш. А когато се върнеш, готварската ти шапка ще те чака изпрана и колосана.“

Лентата свърши. Джулия се втренчи в касетофона, а след това и в агент Уилямс.

— Добре. Ще ви разкажа всичко, което знам. След това се махам. Ясно ли е? — Тя събра полите на ризата на Дарах и се настани удобно на камъка.

— Искате да говорим тук?

Джулия се огледа.

— Разбира се. Защо не? Няма да има проблеми, освен ако Морстън не се появят, въпреки че нещо ми подсказва, че това няма да се случи. Поне не днес.

— Морстън? — Той потърка бузата си. — Госпожице Адисън, нали не сте се забъркали в гангстерска война и тук?

Тя изправи гръб, като се опитваше да имитира Майри Макструан.

— Разбира се, че не съм се забърквала в никакви гангстерски войни. Съвсем случайно се озовах там, когато стана онова убийство в Ню Йорк.

— Значи сте видели как е станало?

— Да. Бях в хладилника за корнуолски пилета за менюто. Погледнах през прозореца на хладилника — той всъщност е хладилна стая — за да се уверя, че никой не стои до вратата, защото ръцете ми бяха пълни със замразени пилета и не исках да се блъсна в някого на излизане. — Тя потръпна при спомена за това преживяване.

— Искате ли да ви дам якето си? Мисля, че ще вали, а тази… рокля… не ми се струва много топла.

— Не, няма нужда. След като прекарах няколко месеца тук, вече започнах да свиквам. Но винаги ми става студено, когато се сетя за онази нощ в Ню Йорк.

Той изглеждаше озадачен.

— Няколко месеца?

— Да. Тук съм от началото на май. Вече е септември.

Уилямс седна срещу нея.

— Госпожице Адисън. Когато стрелях по вас, вие паднахте ли?

— Ами, да, може и така да се каже. По-скоро полетях надолу по онази пътека.

— А да сте ударили главата си?

— Не. Имах няколко натъртвания тук-там, но не съм си удряла главата. — Тя се вгледа в него. — Защо си мислите, че може да съм си ударила главата?

Той се изкашля. След това огледа кръга от камъни. После погледна към небето. Най-накрая погледът му се спря върху нея.

— Господин Уилямс?

— Госпожице Адисън, знаете ли коя дата сме днес?

— Да. Двадесет и седми август.

— Не, днес е четиринадесети май. Същият ден, в който тръгнахте с взетата под наем кола встрани от пътя и влязохте в гората. Това се случи преди малко повече от час.

Тя го зяпна. След това се огледа. Той беше прав — всичко беше така, както го беше оставила тогава, мъжът беше същият. Само тя се беше променила. Джулия се опита да намери смисъл във всичко това.

— Но когато паднах по склона на онзи хълм, аз бях пленена от Макструан. Живях в селото на техния клан в продължение на седмици, месеци!

Той стана и започна да обикаля от вътрешната страна на кръга от камъни.

— Сега вече наистина ме объркахте. Тук не видях никого на име Макструан. Само вас, госпожице Адисън. Обикалях тези храсти от един час. — Той се обърна към нея и се намръщи. — Но когато ви видях да тичате, вие бяхте облечена с пуловер, шапка и панталони. След това се изгубихте от погледа ми и когато ви видях отново, лежахте на земята и бяхте облечена в това нещо. И казвате, че сте били в лагера на някакъв клан?

— Да. — Тя посочи с ръка наляво. — Всичко това, от камъните до малкото езеро от другата страна на селото и малко по-нататък са земите на Макструан. Или поне са били техни.

— Госпожице, това е резерват, защитен от Асоциацията за шотландско историческо наследство.

Тя потърка главата си. На тила й имаше цицина, която я болеше. Беше си ударила главата при падането. Беше напълно объркана. Джулия знаеше, че се беше върнала в двадесети век по същото време, когато я бяха преследвали.

Тя се наведе напред.

— Кажете ми нещо. В село Кинлох има ли хотел, който се казва „Блекуотър ин“?

— Разбира се. Нали там сте отседнали.

Тя потърка главата си.

— Агент Уилямс, можем ли да тръгнем веднага? Мисля, че ми трябва малко време, за да разбера какво става.

— Добра идея. — Той й подаде ръка, за да й помогне да стане. — Колата ви е заседнала в храстите, в които се напъхахте. Мисля, че едната ви гума е спукана. Но моята кола е малко по-надолу. — Той погледна обутите й в пантофи крака. — Удобно ли ви е в тези?

— О, да. Нося ги през цялото време. — Тя го погледна. — Или поне мисля, че ги нося през цялото време.

Те се върнаха мълчаливо при колата на агент Уилямс. Джулия седна и си сложи колана. Той се качи, запали двигателя, бръкна под седалката си и й подаде един термос.

— Вземете. Това е чай. Добър и силен. Сигурно имате нужда от нещо, за да се съвземете.

Тя напълни чашата си, докато той затопляше двигателя. Когато топлината на чая проникна в дланите й, Джулия си помисли как беше възможно този чай да е бил приготвен преди толкова месеци и все още да е топъл. А може би беше приготвен само преди два часа?

Тя зави капачката на термоса и го остави в краката си. Джулия отпи голяма глътка от чашата и погледна агент Уилямс.

— Поне ще си помислите ли да се върнете в Ню Йорк, за да дадете показания? — попита я той.

Джулия се замисли за миг. Когато най-накрая кимна, агентът подкара колата обратно към главния път. Тя държеше здраво чашата с чая, като отпиваше бързо, за да не се разлее течността в скута й. Когато напуснаха границите на владенията на клана Макструан, тя усети как сърцето й се свива. Джулия знаеше, че напускайки това място, част от нея оставаше там.

Тя си каза, че трябва да се успокои. Нямаше да се предаде. Щеше да се възползва от тази възможност, за да научи повече за рода Макструан. Щеше да даде показания срещу Монти Джилет, също както знаеше, че щеше да даде показания срещу Крейгън Морстън, ако се наложеше. Щеше да се погрижи справедливостта да възтържествува. А след това щеше да се върне в планините на Шотландия, където се намираха камъните. Те сигурно бяха вратата между нейното време и това на Дарах, както Джулия беше предположила в деня, който беше прекарала в библиотеката с Аласдеър. Тя щеше да се върне при Дарах с освободена съвест.

 

 

Дарах яздеше, сякаш скоростта беше единственото нещо, което можеше да му попречи да не полудее. А може би беше точно така. Трябваше да стигне до замъка Морстън, преди нещо лошо да се беше случило с Джулия.

След отвличането на Исобел той беше изчакал и беше отказал да преговаря с Крейгън. Беше чакал, докато не беше разбрал, че животът й е в опасност. Смъртта на Исобел тежеше на неговата съвест. Той не искаше да добави към нея и смъртта на Джулия.

Дарах ругаеше всяко скалисто място, което се изпречваше на пътя му и го забавяше. Искаше му се да има криле като фантастичните машини, които Джулия му беше описвала. Ако ги имаше, щеше да се издигне над дърветата, над хълмовете и земята — като орел отмъстител — и щеше да стигне до най-високата кула на замъка Морстън.

Но това беше невъзможно. Той продължи да язди напред, следван от Аласдеър, Найал и Голямо Куче. Оставаха още само няколко мили. Той дори не смееше да мисли какво можеше да намери, когато стигнеше до този дом на злото.

 

 

Крейгън Морстън гледаше жената, която лежеше на леглото. Той повдигна безжизнената й ръка и я остави да падне отново върху леглото.

— Ангъс, идиот такъв, ти си я убил — каза тихо той. — Мислиш ли, че мъртва ми е нужна?

Ангъс се сви, когато забеляза гнева в очите на главатаря си.

— Не съм я докосвал, Крейгън — каза той. — Кълна се! Тя лежеше на пода на кухнята, точно там, където ти ми каза, че ще бъде. Нямах никакви проблеми да я отнеса. Стори ми се, че е заспала.

— Тогава защо лежи тук бездиханна?

— Не знам! Когато минахме покрай каменния кръг на границата, тя просто спря да диша. Беше жива, когато я взех, Крейгън. Готов съм да заложа живота си за това!

— Ти вече го направи. — Крейгън кимна на един мъж, който стоеше мълчаливо в сенките.

Ангъс се разкрещя.

Крейгън изчака той да бъде отнесен надолу по стълбите и извън кулата, след което каза:

— Можеш да излезеш, Едана.

Едана се измъкна от нишата зад гоблените, които покриваха стената. Тя се приближи до леглото и погледна жената, която лежеше на него.

— Тц — каза тихо тя. — Поредната мъртва невеста на Дарах. Кога ще се научи този човек?

— Значи е мъртва? — Крейгън взе едно огледалце от нощната масичка. Доближи го до носа на Джулия, макар да знаеше, че дъхът й нямаше да замъгли повърхността му.

— Да, мъртва е.

— Ама че късмет! — Крейгън захвърли огледалото на леглото, отиде до масата и си наля вино. — Исках я жива, за да я разменя срещу останалите земи на Макструан.

Едана сви рамене и започна да си играе с една от къдриците на Джулия.

— Все още можеш да ги получиш.

— Какво искаш да кажеш? Не мога да ги получа срещу труп!

— Дарах не знае, че тя е мъртва.

Крейгън се намръщи.

— Той не е идиот. Ще пожелае да я види, преди да сключи сделка с мен.

— Така ли? — Едана започна да си тананика някаква весела мелодия.

— По дяволите, вещице, престани! Мразя това и ти много добре го знаеш!

Тя се разсмя, но смехът й не беше весел.

— Добре, Крейгън. Слушай ме внимателно. Дарах обича тази жена.

— Е? Той обичаше и другата.

— Не, не я обичаше. Той щеше да се ожени за нея заради баща си — заради мъртвия си баща. Не, той не обичаше братовчедка си Исобел с нейното слабо лице. Но тази — за нея той е готов да даде и последната си капка кръв.

— Но не и ако тя е мъртва!

Едана го изгледа с широко отворени очи.

Крейгън се сви малко, но не отстъпи.

— Много добре. Кажи ми как отново мога да съживя тази жена.

— Използвай Селандин. Тя има същия ръст като тази, а и телосложението й е горе-долу същото.

— О, да. А косата й е червена като изгрева. Това със сигурност ще заблуди Макструан. — Крейгън отпи отново от виното си.

Едана му се усмихна.

— Крейгън, знаеш, че изобщо не ме интересува дали ще получиш земята на Дарах. Аз искам само да го видя на колене пред мен. Ако искаш, мога да ти помогна; ако не искаш, можеш да продължиш да ми се присмиваш и аз ще си тръгна. — Тя понечи да тръгне към вратата.

— Не, по дяволите. Знаеш, че имам нужда от теб. Казваш, че можеш да направиш така, че Селандин да бъде сбъркана с тази тук? Направи го, вещице, и аз ще ти поднеса Макструан на сребърен поднос.

— Повикай я. Ако познавам добре моя Дарах, той сигурно вече чука на вратата.

Крейгън се вгледа в нея.

— Твоят Дарах ли? Не мога да спра да се удивявам как една жена може да превърне едно случайно запознанство в голяма любов. Съмнявам се дали той изобщо ти помни името, вещице.

— Губиш си времето — каза с напевен глас Едана, докато се навеждаше над жената на леглото.