Корал Смит
Магическото огледало (16)

Глава шестнадесета

Двамата продължиха да работят цял ден в библиотеката, като отхвърляха идея след идея, докато сенките в стаята не започнаха да се удължават. Джулия усещаше как мускулите й се схващат и й става студено. Тя стана от стола си и се протегна.

— Е — заяви тя, когато Аласдеър се облегна назад и я погледна въпросително. — Поне опитахме. Но не мисля, че тук ще намеря онова, което търся. Знам точно кога се промени всичко. Това стана малко преди да падна надолу по хълма и да бъда заловена от леърдите. Иска ми се да си спомня какво беше толкова различно в този момент. Всичко беше толкова странно. — Тя се прозина и закри уста с длан. — Съжалявам.

— Няма значение. — Той наклони стола си назад. — Но това, което каза току-що, не ми дава мира: как си преминала от едно време в друго. Какво ще стане, ако се върнеш отново там? На същото място. Дали няма да си спомниш нещо?

Тя го зяпна.

— Аз съм тъпачка, а ти си гений. Разбира се! Това е! Трябва да се върна на същото място. Беше близо до скали, наредени в кръг. Ще се върна там и тогава… — Тя се отпусна отново в стола си. — Не става.

— Защо?

— Първо, Дарах няма да ме пусне да изляза от селото. Второ, дори ако успея да се измъкна оттук, през по-голямата част от пътуването бях с превръзка на очите. Пък и от самото начало бях изпаднала в паника. Не бих успяла да намеря това място, дори ако имах карта.

— Няма да ти трябва карта.

Тя го погледна въпросително.

— Аз ще те заведа. Пък и скалите, които си видяла, отбелязват източната граница на земите ни с клана Морстън в продължение на векове.

— Но…

Вратата се отвори с ужасна сила. Дарах застана в рамката й и я запълни с тялото си. Въпреки че лицето му оставаше наполовина в сянка, Джулия успя да прочете недоверието и гнева в погледа му.

— Каква очарователна картинка — изръмжа той.

— Дарах… — започна Джулия.

— Спести си обясненията — сряза я той. След това обърна глава към брат си. — Върви да помогнеш на Дуган и Найал. Достатъчно я ухажва.

Аласдеър се изправи бавно и застана предизвикателно пред брат си.

— Кой казва, че съм я ухажвал?

— Аз. Намирам те в къщата с нея. Зад затворени врати. Ти как би го нарекъл?

— Не знам, Дарах. Струва ми се, че решаваш прибързано.

— Нахални думи, младежо. А сега направи каквото ти казах. Найал и останалите имат нужда от твоята помощ.

Аласдеър сякаш беше готов да откаже. Джулия затаи дъх. След това Аласдеър се отпусна и тръгна лениво към вратата.

— Благодаря ти, Аласдеър — извика тя след него. — Задължена съм ти за помощта.

Той се обърна и я погледна усмихнато.

— Няма нищо, момиче. За мен беше удоволствие.

Той излезе от библиотеката. Дарах му направи път, но ръцете му останаха свити в юмруци до бедрата му. Когато брат му излезе, той се обърна към Джулия.

— Значи още един леърд е попаднал под въздействието на магията ти?

— Аласдеър ми е приятел. Той ми помагаше да разчета някои от книгите тук. Латинският ми не е много добър.

— Момиче като теб няма нужда от латински.

— Може и така да е. Но ми се струва, че ти би трябвало да имаш поне малко здрав разум и да осъзнаваш, че дори човек като теб има нужда от единствения си брат!

Тя се опита да мине край него, но Дарах я хвана за китката.

— Остани тук.

Джулия го изгледа гневно.

— И защо да го правя?

— Ако търсиш неприятности, не е необходимо да ги търсиш из книгите на семейството ми.

Тя въздъхна.

— Не търся неприятности. Търся начин да се върна у дома.

— Какво означава това?

Тя поклати глава.

— Не очаквах от теб да ме разбереш. Пусни ме, ако обичаш. Трябва да се погрижа за вечерята.

Той я придърпа по-близо до себе си. Джулия го погледна в очите, които й говореха за нещо друго, за нещо, което тя не искаше да назове.

— Аз не съм човек, който позволява да го разиграват.

— Не разигравам нито теб, нито някой друг. Просто се опитвам да намеря начин да се върна у дома.

— Какво означава това?

— Можеш сам да си отговориш на този въпрос.

— Поемаш рискове, момиче.

— Налага се.

Той я притисна по-силно и ръката му се плъзна около кръста й.

— Няма да ти позволя да объркваш малкото ми братче.

— Той не е малък.

— Не, не е. Той е също толкова упорит и твърдоглав като теб.

— Затова ли се държиш толкова грубо с него и с мен?

Устните му бяха само на няколко сантиметра от нейните, а погледът му беше втренчен в нейния.

— Такъв ли съм, Джулия? — попита той. Внезапно гласът му беше станал по-мек и много по-застрашителен. — Грубиян?

Сърцето й заби учестено, дишането й се ускори, а устата й пресъхна внезапно. Джулия усещаше топлината на тялото му срещу своето и стоманената ръка, която обгръщаше кръста й и я държеше здраво, но не болезнено. Тя се изруга мислено за това, че й се искаше да остане вечно в прегръдките му.

— Не — измърмори тя. — Не си грубиян. Но адски много се приближаваш с поведението си до грубияните. Опитваш се да контролираш всичко и всички около себе си.

Дарах се изчерви.

— Аз съм главатарят — каза той.

— Знам — отвърна Джулия. — Знам.

Той я пусна внезапно.

— Върви да се погрижиш за храната. Томи е вече в кухнята и сигурно се опитва да си среже пръстите с готварския нож.

Джулия се възползва от предоставената й възможност и излезе бързо от библиотеката, облекчена, че бе успяла да се измъкне от твърде приятната и възбуждаща прегръдка. Тази вечер тя се нахрани в кухнята в компанията единствено на Голямо Куче.

Но когато си легна, сънищата се завърнаха — Дарах, който върви към нея; Дарах, който я прегръща; Дарах, който се извисява над нея…

Джулия се събуди и отиде до прозореца. Отвори кепенците и погледна към огряната от луната поляна. Две дебели овце пасяха доволно в тревата. В къщите не се виждаха светлини. Това място беше толкова красиво. Място, изпълнено със смях и песни, тъга и сълзи, усилена работа и малки награди.

И тя трябваше да го напусне. Веднага, освен ако не искаше сърцето й да я доведе до катастрофа. Тя се обърна с гръб към прозореца и започна да се облича.

Малко преди разсъмване дебелите овце я изгледаха със слаб интерес, докато пресичаше поляната и тръгваше към гората.

 

 

— Часът настъпи, Дарах.

Рос стоеше пред него със светнали очи. Дарах му кимна и се усмихна.

— Така е — каза той, докато довършваше поправката на юздата, която държеше в ръка. — Какво казват останалите?

Рос се усмихна мрачно.

— Готови са да полетят по хълмовете. Ще тръгнем на разсъмване.

— По пътя ще имаме време за лов. Но утре сутрин е подходящ момент.

— Ще… — Рос се поколеба.

— Какво?

— Ще вземеш ли Джулия?

Дарах изруга тихо.

— По дяволите. Не бях се замислил за това. Ще трябва да дойде с нас. Няма кой да остане тук да я пази. — Той остави инструментите си и се изправи. — Ще й кажа да се приготви за път. Може би ще успее да сготви малко храна, преди да тръгнем.

— Ще й кажеш ли… тайната?

— Когато му дойде времето, да. Щом ще идва с нас, тайна не може да има, нали?

— Не, предполагам, че не.

— Повикай я, Рос. Изглежда, че тази сутрин се е успала.

Рос се върна скоро. На лицето му беше изписана тревога.

— Тя не е в стаята си, Дарах.

— Тогава е или в кухнята, или в склада. Не й е позволено да ходи другаде.

— Вече я потърсих там.

Дарах се намръщи.

— Трябва да е накъде в къщата. Иди отново да провериш в кухнята. Аз ще погледна в библиотеката. Може да се е зачела отново.

В голямата зала Дарах срещна Аласдеър.

— Значи си решил, че отново е време, а? — попита Аласдеър. — Видях погледите на мъжете.

— Да. Да си виждал Джулия тази сутрин?

— Не. Закусих рано, преди тя да се беше събудила.

Дарах тръгна бързо към библиотеката. Само един поглед му показа, че Джулия не беше там. Той се върна в залата.

— Какво има? — поинтересува се брат му.

Рос се появи отново, придружен от Найал.

— Дарах, има нещо, което трябва да знаеш.

Дарах се намръщи.

— Нямам време…

Найал вдигна ръка.

— Отнася се за Джулия.

Дарах огледа лицата им. Онова, което видя, не му хареса.

— Казвайте.

— Докато двамата с Аласдеър бяхте при графа, Джулия дойде с нас за риба при вира.

— Какво? Вие сте я извели навън… къде ви е бил умът?

Найал вдигна ръце, за да го успокои.

— Вече знаем, че не постъпихме правилно, Дарах. Но докато бяхме там, Джулия тръгна да търси билки.

Рос продължи разказа.

— В гората тя забелязала мъж, който бил ранен и я помолил за помощ. Знаеш я каква е Джулия, не би се поколебала да помогне на изпаднал в нужда. Отишла при него и…

— И? — Дарах усети как сърцето му се свива от страх.

— Той я нападнал. Увил ремък около врата й и започнал да я души.

— По дяволите! Защо не ми казахте по-рано за това?

— Смятахме да ти кажем, Дарах — отвърна Найал. — Знаехме, че е наш дълг да го направим. Но ти се върна с такива лоши новини, а ние толкова се увлякохме в планирането на нападението, че просто забравихме.

Дарах огледа стаята, сякаш търсеше нещо, което да му помогне да проумее онова, което току-що бе научил.

— Но аз не видях белези по нея — каза най-сетне той. — И тя беше в добро настроение.

— Така е — каза Рос. — Но всички ние видяхме белезите. Тя едва говореше в продължение на три дни.

— Разбрахте ли кой е бил мъжът? — каза Дарах, сложил ръка на дръжката на меча си.

Найал поклати глава.

— Не успяхме да го открием. Беше изчезнал безследно. Намерихме само ремъка. — Той погледна към Рос и облиза устните си.

— И? — подкани го Дарах, който познаваше твърде добре хората си и знаеше, че това не бе всичко.

— Джулия каза, че е счупила крака на мъжа и така успяла да му се изплъзне. Томи ни показа как тя го е научила да прави това и ние мислим, че наистина може да е осакатила нападателя, но ние не можахме да намерим този човек. — Рос се размърда неловко.

— Още нещо ли има?

— Да — отговори Найал. — Понеже той изчезна и ние не успяхме да го намерим, ние… ами, ние… решихме, че може би…

— Изплюй камъчето!

— Мислим, че той може да е бил вещица — изтърси Рос.

— Няма начин — възрази Дарах.

— И все пак ние смятаме така — застана Найал зад мнението на леърдите. — И решихме, че трябва да знаеш за това, когато се оказа, че Джулия е изчезнала.

Дарах не каза нищо. Той се втурна по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж, и влетя в стаята на Джулия. Тя не беше там. Пепелта в камината беше студена, леглото също, а дрехите и торбичката й липсваха.

— По дяволите!

— Значи си е тръгнала? — Аласдеър беше застанал в рамката на вратата.

Рос и Найал надничаха зад гърба му.

— Да. — Дарах мина покрай тях и тръгна към стаята си. Брат му го последва. Той остана да гледа как Дарах нахвърля разни неща в дисагите си и запаса меча си.

— Мислиш ли, че е отишла при Морстън? — попита го Аласдеър.

Дарах изсумтя.

— Никога не мога да знам какво ще направи Джулия. Може да е отишла там, а може просто да е тръгнала да търси своята Америка или както там се казва. Но аз ще я върна или поне ще разбера защо е избягала.

Той огледа стаята, за да провери дали не е забравил нещо. Погледът му се спря на ножа му и той го взе и го прибра в ботуша си. След това се обърна към брат си.

— Вие с Найал поведете мъжете по хълмовете според плана — нареди му Дарах. — Ще ви настигна веднага щом уловя дивото птиче, което ни избяга.

— Нали няма да я нараниш? — Аласдеър го гледаше подозрително.

— Твърде много мислиш, момче. Какво ще направя с Джулия, не е твоя работа. Ти трябва да отведеш мъжете.

Докато Дарах минаваше покрай него, Аласдеър го хвана за ръката.

— Предупреждавам те, Дарах. Ако я нараниш, ще отговаряш пред мен.

— Само пред теб ли?

Брат му се изчерви.

— Да, ако се наложи. Но имам чувството, че останалите ще ме подкрепят в това. Джулия ни е много скъпа.

Дарах го изгледа продължително.

— Свърши си работата, братле — каза той и излезе.

 

 

Джулия вървеше по брега на потока, като се оглеждаше и ослушваше за признаци, че мъжете от клана я преследват. Беше вървяла в продължение на часове, като се придвижваше по инстинкт, по памет и според малкото информация, която Аласдеър й бе дал за кръга от камъни.

Беше прекрасен ден. Джулия винаги бе смятала шотландските планини за влажно и мрачно място през цялата година, но когато утринната мъгла се вдигна, слънцето огря клисурите и хълмовете.

Искаше й се поне да знае накъде върви. Тя знаеше, че търси един от древните каменни кръгове, построени много преди римляните да бяха нахлули на Британските острови. Когато мислеше за това, осъзнаваше, че вероятно спъването й в един от тези камъни я беше изпратило надолу по хълма, право в ръцете на клана. Ако успееше да се върне там, може би щеше да успее да се върне обратно в своя свят, при колата си. „Където ще ме гонят биячи от Ню Йорк.“

Тази мисъл я накара да застине на мястото си. Тя все още бягаше от биячите, които я гонеха, защото беше свидетелка на гангстерско убийство. Дори ако се освободеше от клана Макструан, тя пак щеше да бъде в опасност.

Внезапно й хрумна още една ужасна мисъл. Ами ако мъжът, който я беше нападнал в гората и се беше опитал да я удуши, беше един от гангстерите? Дали те не се опитваха някак си да я накарат да повярва, че е полудяла и не може да идентифицира мъжете, които бяха извършили убийството в Ню Йорк?

„О, по дяволите, Адисън.“ Всичко беше толкова объркващо. „Върви си по пътя и се махни оттук.“

Тя продължи да върви, като внимаваше още повече за гангстери и за горски убийци. Обмисляше възможностите си. Ако успееше да се върне там, където беше започнало всичко, какво щеше да прави? Очевидно хората на Джилет бяха успели да я проследят от Ню Йорк през цяла Европа, по някои от гръцките острови и най-накрая я бяха настигнали в малкото село в планинска Шотландия. Те щяха да я намерят, независимо от всичките й усилия да им се изплъзне.

Джулия спря до един завой на потока и се наведе да пие вода. Изми челото си със студена вода, след това седна на една скала да си почине.

Какво ли щеше да направи Дарах? Ако той бе станал свидетел на убийство, дали веднага щеше да отиде в полицията? А може би щеше да побегне, както бе направила тя, с първия полет извън страната?

Нещо й подсказваше, че той нямаше да избяга. Дарах не смяташе за осъдителна кражбата на добитък от враговете си, нито пък битките и убийствата. Но да стане свидетел на хладнокръвно убийство и да не каже на никого какво бе видял? Никога. Сигурно щеше да се направи на Конан Моралиста и да отиде в най-близкия полицейски участък да съобщи за случая. Докато ставаше с въздишка, за да продължи по пътя си, Джулия си помисли, че той нямаше да се скрие, както беше направила тя.

Тя се ухили, когато си представи как Дарах Макструан се крие. Много трудно щеше да му бъде да прикрие красивото си лице и тялото си на воин, да не говорим за арогантното му поведение. Освен това той най-вероятно щеше да сграбчи биячите на Джилет, да удари главите им една в друга и да ги захвърли във фризера, за да не застрашат клана му.

Джулия срита корените на някакво дърво. Той я дразнеше толкова много! Беше толкова прекрасен и същевременно толкова надменен. Тя никога не знаеше дали й се иска да го удари по главата с бейзболна бухалка, или да го завлече в леглото. Обикновено й се искаше да направи и двете.

Сърцето й се сви от тъга, когато си помисли, че никога нямаше да има възможността да направи това. Джулия напускаше живота на Дарах завинаги. Нямаше да има време да научи дали целувките му можеха да накарат земята да се разтърси. Никога нямаше да познае удоволствието да бъде притисната от мощните му ръце към твърдите му като скала гърди. Никога нямаше да има възможността да чуе отговорите на всички въпроси, които искаше да му зададе.

Тя се питаше как той щеше да реагира на бягството й. Дали изобщо го интересуваше, че беше избягала? Може би щеше да бъде вбесен, само заради това, че затворничката му беше избягала и вероятно беше отишла при ужасните Морстън?

Нещо изшумоля в храстите над главата й. Джулия погледна натам, но не видя нищо. Нещо обаче я накара да замръзне на мястото си и да се ослуша. До ушите й достигна тежко дишане, като на куче, което бе тичало дълго време.

— Добре, Голямо Куче — извика тя. — Намери ме. Излез и доведи Дарах със себе си. — Трябваше да се досети, че нямаше да успее да му се измъкне толкова лесно. Джулия погледна нагоре и се ухили.

Усмивката й се изпари, когато погледна в бледите очи на един голям, сив вълк.

 

 

Когато стигна до потока, Дарах беше в добро настроение. Докато водеше внимателно коня си по пътеката, той забелязваше отпечатък от стъпка, счупено клонче или смачкана тревичка — признаци, които му показваха, че някой бе минал оттук скоро и че този някой не се беше опитал да прикрие следите си. Ако това беше Джулия, тя изглежда, беше сама.

Ама че лудо беше това момиче! Какво беше намислила? В тези земи се криеха огромни опасности, които можеха да застрашат живота дори на най-силния мъж. Какви шансове за оцеляване си мислеше, че има тя тук?

Освен ако не знаеше накъде вървеше. Освен ако нямаше уговорка някой да я посрещне.

Дарах мразеше мислите, които му минаваха през главата. Той бе смятал, че познава Джулия. Тя беше странна и ексцентрична, но той бе живял заобиколен от ексцентрици през целия си живот. Тя се беше държала добре с хората му, беше си вършила добре работата и се беше показала лоялна във всичко.

Но беше избягала. Беше се възползвала от желанието му да й покаже, че й вярва, и се беше измъкнала като крадец посред нощ.

Искаше му се да я разтърси. Искаше му се да я напляска. Искаше му се да я върже за себе си и никога да не я пусне. Точно това влоши настроението му. Вродената му честност отказваше да признае, че той искаше Джулия в прегръдките си, в леглото си, в живота си. И това до голяма степен беше причината, поради която той толкова много искаше да я открие.

Глупак! Дарах започна да се ругае мислено на галски и английски, наричаше се с всевъзможни обидни имена, но не можеше да се отърве от копнежа и страстното желание, което заливаше сетивата му всеки път, когато си помислеше за нея. Дали тя имаше някаква представа за смута, който внасяше в душата му, само като минеше покрай него? Дали имаше някаква представа, че всяка нощ нахлуваше в сънищата му и го измъчваше толкова сладко, че дори сега като си спомнеше за това ръцете му се вкопчваха в юздите?

Едва ли. Тя го беше нарекла варварин. Неандерталец. Грубиян. Не я ли бе виждал достатъчно често насаме с Аласдеър? Аласдеър, който я защитаваше постоянно и чиито правилни черти и добри обноски можеха да привлекат по-силно едно момиче като Джулия, отколкото грубите маниери на Дарах.

— По дяволите — измърмори мрачно той докато конят му заобикаляше едно повалено дърво. Всяка мисъл, че Аласдеър и Джулия споделяха дори и най-безобидната целувка караше кръвта му да кипи. Брат или не, той нямаше да търпи това!

Тишината в гората бе разцепена от силен писък. Дарах сграбчи юздите и пришпори коня си напред през поляната по посока на звука. Писъкът проехтя отново и той го чу въпреки тропота на копитата.

Боже милостиви! Това беше Джулия!