Корал Смит
Магическото огледало (15)

Глава петнадесета

— Слуга, в безопасност ли е моят любим от лапите на тази жена?

— Той е далеч от нея — отвърна водата.

Едана отстъпи назад и се усмихна лъчезарно. Уилем си беше свършил добре работата. Заклинанието за невидимост, което му беше дала беше подействало. Той бе намерил жената и я беше убил, както му бе наредено. Когато Едана бе погледнала в легена днес, лицето на другата жена не се беше появило във водата. Единственото, което виждаше, бе трептящото лице на Слугата. Тя беше успяла да премахне поредното препятствие по пътя си.

Едана се намръщи. Наведе се над ръба на легена и отново заговори на Слугата.

— Истината ли ми казваш, Слуга?

— Господарке, аз не мога да те лъжа.

— Да, да. Разбира се, че не можеш. За теб е невъзможно да излъжеш. — Тя се усмихна отново. — Много добре. Този малък проблем е вече решен. А сега ако Крейгън и граф Атол са си свършили добре работата, почти е настъпило времето да се открия пред моя любим.

Тя изхвърли водата и сложи легена на тревата. След това тръгна из поляната със странната си накуцваща походка и започна да избира треви и билки, които й бяха необходими за заклинанията и магиите й.

Едана забеляза няколко отровни билки, откъсна ги и ги прибра в кожената торбичка на кръста си. Човек никога не можеше да знае кога щеше да му потрябва малко отрова. Тя със сигурност й бе нужна, когато Крейгън беше дошъл да я помоли да го отърве от баща му.

Двамата с Крейгън бяха страхотен екип. Той бе показал невероятна щедрост към Едана. Но пък той я познаваше толкова добре, че едва ли би се осмелил да направи нещо друго.

Въпреки това вече беше време тя да направи нещо. Едана беше влюбена и докато любимият й беше търпелив и издръжлив, тя не можеше да чака вечно. Едана бе сключила сделка с Крейгън — той щеше да разори финансово Дарах, а тя щеше да наложи волята си върху неговите хора. Така и двамата щяха да си отмъстят на Макструан. И тя щеше да задържи Дарах за себе си.

— Господи, нещата са малко объркани, нали? — каза тя на себе си, докато търсеше гъби. Но какво ли в живота беше просто? Любов и омраза, смърт и похот, власт и заплаха. Имаше ли друг начин?

Тя седна на едно повалено дърво и си спомни странната смес от чувства, които беше изпитала, когато бе срещнала Дарах Макструан за първи път. Това се бе случило в Единбург, където семейството й я беше изпратило, за да не ги срами със странното си поведение и изкривения си крак. Изгонена от Лондон в дивия север, тя бе успяла да предизвика фурор в двора на Джеймс IV. Красотата й беше голяма, независимо от физическия й недъг, и тя можеше да бъде очарователна и дори остроумна, когато пожелаеше.

Преместването й в Шотландия бе имало още едно предимство. В мрачните странични улички и долнопробните странноприемници на Единбург тя се бе запознала с хора, които упражняваха занаята, който Едана беше открила още като дете в Лондон. Магьосничеството.

Тя вече беше придобила значителни умения в черната магия, когато Дарах Макструан се бе появил в двора със своята гарвановочерна коса и сините си очи, които имаха онзи цвят, който може да се види в центъра на пламъка, там, където огънят гори най-силно. Тя го бе пожелала още при първия поглед и постепенно желанието й се беше превърнало в мания.

Но Едана бе направила една фатална грешка. Млада и неопитна, тя се бе опитала да привлече Дарах по начините, които бяха известни на всяка жена — с очарование и красота. Тя притежаваше и двете в големи количества. Но тъмнокосият млад шотландец се бе оказал неподатлив пред нея. Това беше удивително. Тя, която не знаеше какво е провал, беше изпитала поражение, което бе двойно по-горчиво от факта, че Дарах Макструан се държеше, сякаш изобщо не я забелязваше. И двата пъти, когато се бяха срещали, той дори не бе успял да си спомни името й! И след като се бе извинил, бе отишъл право при бледата като мляко Каролин Фаркухарсън и бе започнал връзка с тази глупачка. Това беше просто невероятно.

За нейно щастие, Крейгън Морстън бе чакал наблизо. Подлуден от лекотата, с която Дарах бе успял да покори Каролин, в която Крейгън бе влюбен, Морстън бе започнал връзка с Едана първоначално с надеждата да накара Каролин да го ревнува. Тя обаче изобщо не бе забелязала и го бе наранила още по-силно с отказа си да се върне при него, дори след като Дарах я беше зарязал и си беше намерил друга.

Когато връзката им бе поохладняла, Крейгън и Едана бяха останали приятели. Крейгън бе научил за специалните й умения и бе пожелал да ги използва в своя полза. Той я беше помолил за любовен еликсир, с който да си върне Каролин, но Едана го бе убедила, че това няма да свърши работа. Любовните магии бяха най-трудни, а човешките сърца бяха толкова непостоянни, че често магиите имаха обратен ефект. Та нали, ако не беше така, тя щеше вече да е използвала такава магия върху Дарах?

Двамата сключиха договор. Крейгън щеше да държи Едана в дома си и да задоволява всичките й нужди. В замяна тя щеше да му помогне да стане най-богатият и най-могъщият леърд в централната част на планинска Шотландия. Освен това тя бе намерила една млада жена, за която той можеше да се ожени и която беше толкова красива, че Крейгън я държеше заключена в една кула под зоркия поглед на Едана. Едана трябваше да реши кога е подходящият момент за сватбата им и за консумирането на брака. Тя вече се беше погрижила момичето да бъде официално обявено за наследничка на Крейгън, като му бе обещала, че то ще му роди много силни синове, и то бързо. И ако с Крейгън случайно се случеше нещо лошо, Едана щеше да бъде наблизо, за да помага на скърбящата вдовица да управлява делата си. Наблизо и с Дарах до себе си.

— А сега, когато се отървах от малката глупачка на Дарах — измърмори доволно Едана, — вече съм готова да премина към крайната фаза на плана си.

Тя се изправи и протегна ръце към небето. Колко хубаво беше отново да се чувства спокойна. Колко хубаво беше да знае, че скоро нейният любим щеше да бъде до нея. И че щеше да си отмъсти.

 

 

— Какво означава това, по дяволите? — повтори Дарах.

Дуган падна тежко от челната стойка, която беше заел, Найал разви крака от позата лотос, в която седеше, а Лиам падна в тревата от позицията „поздрав към слънцето“. Джулия скочи на крака и изтупа панталоните си. Тя огледа лицето на Дарах. Той изглеждаше добре, здрав и читав. Просто беше ядосан. Е, това не беше нещо ново.

— Това е йога — обясни тя с усмивка. — Учех мъжете как да бъдат по-гъвкави и спокойни. Добре е за медитацията.

— Да не мислиш, че хората ми са обикновени шутове и акробати?

— Не. Йога не е игра. Това е начин човек да поддържа физическата си форма…

— Щяха да бъдат в по-добра физическа форма, ако си вършеха работата, вместо да се мотаят като откачени пилета! Найал, ела в залата. Гордън, видях две наши добичета на хълма; бяха тръгнали към гората. Вземи Томи и ги върнете. — Дарах слезе от седлото си и подаде юздите на Аласдеър. — Погрижи се за коня, после влез вътре.

Джулия забеляза как Аласдеър се изчервява. Той изглеждаше, сякаш щеше да каже нещо, но размисли, когато хвърли един поглед към буреносното изражение на брат си. Аласдеър отведе конете встрани.

Дарах тръгна през поляната, като издаваше заповеди в движение. Джулия тръгна забързано след него.

— Как мина срещата ти? — попита тя. — Върна се доста бързо. Какво каза графът?

Дарах спря и се обърна с лице към нея.

— Не мисли, че съм ти благодарен за това, че отклоняваш хората ми от правия път — заяви той през стиснати зъби. — Не можем да си позволим такива глупости.

Джулия прехапа устни и кимна. Изражението му се смекчи малко.

— Знам, че не мислиш нищо лошо, Джулия, поне в повечето неща, които вършиш. И съм ти благодарен за това, че ни готвиш, чистиш и за всичко останало. Но времената са трудни, момиче. Не можем да си седим спокойно, да пеем песни, да си разказваме приказки и да танцуваме. Всеки ден трябва да се борим, за да оцелеем. — Той метна на рамо торбата си, която бе спуснал на земята. — Искам да се измия. След това трябва да поговоря с брат си и Найал.

Тя протегна ръка и я сложи върху неговата.

— Разбирам. Съжалявам, ако наистина съм отвлякла вниманието на мъжете. Но на тях, изглежда, им харесваше. Понякога и те имат нужда от малко почивка. Пък и всичко беше наред, докато те нямаше. — Тя огледа внимателно лицето му и се опита да прочете какво се крие зад очите му. — При теб обаче не мина добре, нали? — попита тихо тя.

Дарах поклати глава.

— Не.

— Съжалявам.

Той се отдръпна от нея.

— Но аз няма да се предам. Тази земя е на Макструан и аз или ще си я върна, или ще загина.

Студена тръпка премина по гърба й, когато забеляза яростта в погледа му. Джулия знаеше, че той щеше да удържи думата си.

Внезапно Дарах застина на мястото си.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

Джулия погледна натам и забеляза Голямо Куче да се приближава към тях по поляната, в устата с гърчеща се топка козина.

— Голямо Куче! — извика тя и изтича до веселата хрътка. — Не, не! Пусни я!

Голямо Куче погледна към господаря си. Джулия забеляза гневното изражение на Дарах. Животното вдигна огромната си глава към Джулия и внимателно остави Малко Коте пред краката й. Тя вдигна уплашеното животинче и се обърна към Дарах.

— Тя лови мишки. През повечето време си стои в кухнята.

— Дръж я далеч от очите ми или ще нахраня вълците с нея. — Дарах тръгна към къщата.

Кучето се притисна до Джулия и облиза приятелски котката. Тя го одраска по носа. Голямо Куче отскочи назад и изджавка от болка. Доволна, че беше отмъстила за честта си, котката се настани на сгъвката на ръката на Джулия и замърка.

Джулия изстена.

— Прекрасен момент сте избрали вие двамата — каза им тя. — Въпреки че ще ви бъде много трудно да намерите бог Макструан в добро настроение.

Тя чу леко покашляне зад себе си. Джулия се обърна и видя Брус, който я гледаше наклонил глава на една страна.

— Какво има, Ваша Светлост? — попита го тя.

— Когато бях крал, често имах същите проблеми като него. — Той кимна към отдалечаващия се Дарах. — На един крал му е трудно да се смее и да се отпуска. Короната е дяволски тежка.

Тя въздъхна и го хвана под ръка.

— И аз вече научих това, сир. Просто ми се иска да знаех как да намаля болката му. — Тя усети как старецът се вцепенява и се поправи. — Нямах предвид да я намаля по този начин, Ваше Височество. Просто ми се иска да го виждам усмихнат малко по-често.

Брус я потупа по ръката, докато я водеше към къщата.

— Той има нужда от шут. Някой, който да му покаже, че светът не е толкова мрачен, колкото той смята. — Старецът поклати посивялата си глава. — Но той е още млад и кръвта му е гореща като на баща му. Ще му трябва време да разбере това.

Двамата се заеха да приготвят вечерята. Когато основното ястие беше готово, Джулия се извини и отиде да се преоблече. Томи тръгна на една крачка след нея и я придружи до спалнята й, но тя вече бе свикнала с това.

Джулия среса косата си и тъкмо щеше да стегне къдриците си в обичайната плитка, когато погледът й падна върху огледалото й. Точно сега не й се искаше да го вижда, независимо какво отражение щеше да се появи в него. В продължение на дни огледалото бе мълчало и тя не искаше това да се промени. Джулия искаше да знае само как се чувстваше Дарах и какво беше казал графът.

Тя отметна косата си върху раменете, нахлу обувките си и тръгна тихо по стълбите към голямата зала. Този път никой не я придружи. Тя застана пред вратата и чу дълбокия, плътен глас на Дарах.

Настъпи кратка пауза.

— Можеш да влезеш, Джулия. Няма нужда да надничаш през ключалката.

Думите му я накараха да се изчерви, но й се стори, че той не е ядосан, и тя влезе, като се питаше отново какво беше това шесто чувство, което той, изглежда, притежаваше и което му позволяваше да долавя и най-малката промяна във въздуха. Джулия се огледа и видя, че край масата седяха Найал, Аласдеър, Рос и Дарах. Всичките до един изглеждаха уморени, мрачни и изпълнени с решителност. Очите й срещнаха погледа на Дарах и той й даде знак да седне.

— Знаете какво трябва да бъде направено — каза той на останалите. — Ще говорим отново на вечеря.

Те си тръгнаха, като кимнаха отсечено на Джулия. Докато излизаха от залата, тя се обърна към Дарах и започна да наблюдава как той гледа далечната стена и барабани с пръсти по масата.

— Колко голям е проблемът? — попита тя.

Настъпи дълга пауза.

— Граф Атол каза, че нарушавам мира с дребните си искове. Каза, че не можел да направи нищо, стореното не можело да бъде поправено. — Той млъкна отново. — Каза, че кланът Макструан не бил достатъчно голям, за да се грижи за толкова много земи, така че трябвало да сме доволни, че сме се отървали от това бреме.

— Ама че мръсник — измърмори Джулия.

Той се загледа в нея за малко и се усмихна мрачно.

— Да, това е подходящо определение за нещастното… е, няма значение.

— Какво ще правиш сега?

Дарах въздъхна и се отпуснал стола си, след което протегна дългото си тяло доколкото можеше. Тя се радваше толкова много на завръщането му. Дори като го гледаше, се чувстваше прекрасно. Джулия усети отново тръпката на удоволствие, която я обземаше винаги, когато видеше мощното му тяло и усетеше силата му. Тя обаче знаеше, че той можеше да освободи силата си всеки момент. Трябваше да разбере какво щеше да струва това на него и хората му.

— Ако Морстън искат земите ни, ние възнамеряваме да ги накараме да ни платят скъпо за тях. — Той започна да си играе с ножа си.

— Тоест?

— Тоест, ние ще крадем добитъка им. Ще облагаме с данък всеки от хората им, който ни се изпречи на пътя. Ще изкореняваме и изгаряме насажденията им в нашите полета. С други думи, ще се скараме с тях.

— Но… не е ли това твърде опасно?

— Да. Гладът също е опасен. А също и срамът.

— Но вие не гладувате. Не можете ли да се обърнете към по-висш съд?

— Съдиите не могат да направят нищо за нас. Морстън имат достатъчно пари да купят всеки, когото си поискат, и да го накарат да прави каквото му кажат. — Той прибра ножа си и довърши питието си. — Има само един начин да се справим с тях и аз току-що ти го казах. Само така ще можем да вървим с гордо вдигнати глави.

— За бога, Дарах, вие сте по-малко от една дузина, а те са стотици! Ще бъдете като овце, тръгнали на заколение. Гордостта ви едва ли струва толкова, нали?

Той я изгледа мрачно.

— Заставаш на страната на роднините си, а, Джулия?

Тя се вбеси.

— Роднините ми живеят в Илиной, както вече съм ти казвала поне сто пъти. Не познавам никого с името Морстън. Знам за тях само онова, което ти си ми казвал. Нали си спомняш, че ми разказа за тях?

— Да. Надявам се да не съм направил грешка, за която да платят хората ми.

Тя скочи от стола си и застана пред Дарах, сложила юмруци на хълбоците си.

— Ти говориш за това, че ще излезете срещу тях и ще си рискувате живота! Извини ме, че проявих загриженост!

— Ти не си от клана. Това не е твоя работа.

— А, да. Е, това може би е вярно донякъде, но какво ще стане с мен, ако вие всички тръгнете срещу Морстън и бъдете избити?

Той се облегна назад и я огледа от главата до петите. Джулия усети как се изчервява отново; имаше чувството, че погледът му изгаря кожата й. Тя не се помръдна от мястото си и продължи да го гледа гневно.

— Ще се оправиш — отвърна Дарах. — Тук успя да се оправиш доста добре.

— Какво?

— Така е, не съм ли прав? Появи се при нас изневиделица, не искаш да ни кажеш на кого си дала верността си, но въпреки това си тук, носиш нашите дрехи, ядеш нашата храна и спиш под нашия покрив. Целуваш брат ми. Да, ти ще се оправиш, независимо къде ще отидеш.

— Да не би да ми казваш онова, което си мисля, че означават думите ти? Ти смяташ, че съм използвала пола си, за да ви подмамя да ми помогнете, така ли? Така ли мислиш? — Тя сграбчи връзките на роклята си. — Кой кого залови? — попита тя докато измъкваше дрехата презглава. — Кой ме затвори в онази малка дупка под стълбището? — Джулия захвърли роклята върху масата. Голямо Куче изскимтя от мястото си в краката на Дарах. — Кой откри, че всички сте се разболели от салмонела и започна да ви готви и чисти? — Тя разкъса комбинезона си и остана чисто гола пред него, ако не се считаха обувките й. — Що се отнася до това, че съм целувала брат ти, той ме целуна само веднъж, по бузата. Докато ти, огромен трол с глава от бетон, си позволи нещо повече от целувка по бузата. И още нещо — искам да видя как някой от вас, дебелоглави тъпанари, ще се намъкне в това нещо — изкрещя тя и хвърли разкъсания комбинезон по главата му.

Джулия излезе гневно от залата и тръгна по стълбите, без да забелязва удивлението, с което я гледаше Дарах. Докато влизаше в стаята си и се хвърляше на леглото, тя чу един висок стон и звука от разбиването на глинен съд върху камък.

Като мърмореше на себе си, тя сграбчи все още мокрото си бельо от въжето, на което го беше простряла, и се облече. Щяла да се оправи! Той беше казал, че щяла да се оправи. Е, добре, тя щеше да му покаже колко добре можеше да се оправя сама.

— Извинявай, че съм жива, Макструан! — изкрещя тя.

 

 

Дарах беше притиснал дрехите й към гърдите си и гледаше към мястото на стената, на което беше разбил чашата си. Какви намерения бе имал бог, когато му беше изпратил едно такова изпитание каквото беше Джулия Адисън? Нямаше ли си достатъчно тревоги и без тази красива, независима жена, която го озадачаваше и тревожеше? Не му ли беше достатъчно трудно да държи под око собствените си леърди? И беше ли необходимо тя да показва странните си навици и на хората му? Йога! Какво беше това, по дяволите? Какво беше това бетон? Защо Джулия не можеше да бъде една добра, покорна жена и не ходеше с наведена глава, обзета от самосъжаление, че е затворена тук?

И защо, в името на всички светци, й трябваше да се съблича пред него, както майка я беше родила, да го заслепява с възбуда и да си излиза само за да му докаже нещо?

Дарах потърси с поглед нещо друго, което да разбие в стената. Той вдигна чашата на Рос, но някакво скимтене изпод масата отвлече вниманието му за миг. Нямаше смисъл да унищожава собствените си вещи само защото беше леко раздразнен.

Леко раздразнен ли? По дяволите, той не беше леко раздразнен. Беше вбесен.

Голямо Куче стана и отиде предпазливо до него. Дарах погали огромната му глава.

— Видя ли я, приятелю? — попита тихо той. — Раят на два крака.

Голямо Куче отърка глава в ръката на господаря си.

— Е, да, предполагам, че тя не е твой тип. Но проклет да съм, ако не е мой. — Той си помисли, че щеше да бъде проклет, ако някога отново зърнеше тази сладост, камо ли да я докосне.

Но тя го вбесяваше толкова много! Имаше ли друга жена, която можеше да надмине Джулия в споровете и противопоставянето? Тя се изправяше срещу него винаги, пъхаше си носа в делата му, поемаше ръководството над хората му, преди те да успееха да мигнат. За коя се мислеше тя, по дяволите?

Но Дарах все още не си беше дал отговор на най-важния въпрос — за кого я смяташе той, по дяволите? Луда ли беше, или шпионка на Морстън?

И изобщо интересуваше ли го това?

Последната мисъл го накара да скочи от стола си, ядосан на насоката, в която бяха поели мислите му. Разбира се, че го интересуваше! Безопасността на клана му беше негова отговорност и той беше длъжен да мисли ясно и разумно. Дарах си спомни решението, което беше взел онази сутрин край езерото. Вече беше направил достатъчно грешки. Трябваше да пусне Джулия да си върви, да я прогони от дома си. И трябваше да го направи скоро.

Дарах тръгна към вратата последван от Голямо Куче. По дяволите, изобщо не му се искаше да я пуска да си върви. Но трябваше да го направи.

Когато излезе на поляната, той вдъхна дълбоко чистия, хладен въздух. Предстоеше му да поведе нападението срещу Морстън. Време беше да изпрати съгледвач. След това щеше да мисли за Джулия.

Дарах скоро бе погълнат от подробностите по предстоящото нападение над стадата на Морстън. Хората му обаче не пропуснаха да забележат отнесеното изражение, което се появяваше на лицето му от време на време, и как погледът му често се местеше към стените на дома му.

 

 

Джулия седна на един стол и потърка очите си. Беше стояла надвесена над книгите на Дарах в продължение на повече от час и раздразнението й я затрудняваше още повече. Тя си спомняше достатъчно от латинския, който беше учила в гимназията, за да прочете половината от написаното. От онова, което бе успяла да разчете, тя бе разбрала не повече от една осма. На всичко отгоре в книгите, изглежда, нямаше нищо за пътуването във времето.

Искаше й се да се откаже. Беше дошла в библиотеката веднага след закуска, още щом Дарах бе тръгнал с хората си да подкара стадата. Джулия знаеше, че те бяха съставили плановете си за нападението, но Дарах не й казваше нищо. Гордостта не й позволяваше да пита леърдите. Нямаше да даде на Дарах удоволствието да узнае колко много я беше грижа за тях. Джулия знаеше, че в този момент те най-вероятно се промъкваха в земите на клана Морстън и подкарваха стадата на враговете си към своите земи.

Докато бе лежала в леглото си и се бе вслушвала във вятъра, Джулия бе взела решение. Трябваше да разбере какво точно се беше случило с нея. Оттам трябваше да започне, ако искаше да се измъкне и да се върне в своето време.

Заминаването й щеше да означава, че те щяха да хранят едно гърло по-малко. Един човек по-малко, за когото да се грижи главатарят. Тя трябваше само да измисли как щеше да се измъкне.

Джулия се наведе отново над книгата, която лежеше отворена пред нея. Тя дори не можеше да си представи какво щяха да платят продавачите на книги в Ню Йорк за един такъв том. Библиотекарите щяха да дадат мило и драго само за да й хвърлят един поглед.

— Хубава ли е историята? — попита един провлачен глас зад нея.

Джулия подскочи и погледна нагоре. Аласдеър се беше облегнал на рамката на вратата и подхвърляше ябълка в елегантната си ръка.

Джулия поклати глава.

— Не. Страхувам се, че не е. Или пък, не мога да разбера.

Той влезе в стаята.

— Не можеш ли да четеш?

— Мога. На английски. Но съм позабравила латинския.

Той се приближи до нея и погледна към книгата.

— О! Rosa Anglica. Много учена книга. Да не планираш да правиш някаква хирургическа операция на брат ми, момиче?

Тя се разсмя.

— Не. Едва ли нещо може да среже дебелата му кожа.

Аласдеър се изхили.

— Тук си права. Но какво искаш да научиш от стария Джон от Гадесден?

— Аз… — Тя поклати глава. — Не мога да ти кажа. Ако ти кажа, отново ще ме заключите и този път ще изхвърлите ключа.

— Защо не оставиш на мен да преценя това? — Той придърпа един стол и седна до нея. — Знаеш, че не съм като Дарах.

Тя го погледна замислено.

— Понякога сигурно е много трудно да бъдеш негов брат.

— Да, има и трудни моменти. Но си има и предимства.

— Обичаш го, нали?

— Да. Големият космат звяр. — Аласдеър прочисти гърлото си. — Но да се върнем на книгата. Казваш, че не можеш да четеш на латински. Аз мога. Откъде да започна?

Тя прехапа устни.

— Сигурен ли си? Искам да знам за заклинанията и магиите.

Аласдеър стана от мястото си.

— Без мен.

— Страхувах се, че ще кажеш това. Моля те, Аласдеър. — Тя го хвана за ризата. — Не казвай на Дарах за това. Можеш да забравиш, че изобщо съм ти споменавала за това. Не искам да се замесваш.

Той се намръщи.

— Защо искаш да знаеш тези неща? Те не са за лекуване, нали?

— Не.

Той отиде до вратата, затвори я, върна се и седна на масата срещу Джулия.

— Добре. Няма да те съдя прибързано, момиче. Кажи ми защо търсиш такова неземно познание.

Джулия му каза. Докато му описваше преживяванията си, той я гледаше безизразно, но по очите му тя разбра, че го беше заинтригувала. Когато свърши разказа си, Аласдеър поглади брадичка и се загледа в нея с неприкрит интерес.

— Значи смяташ, че си дошла тук по магически начин, без да знаеш за това? И че съществува някакъв магически начин, който може да те върне обратно? — Той се замисли за малко. — Звучи като думите на лудия стар Макфий.

Джулия се умърлуши.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Сигурно си прав.

— Но това, че думите ти звучат налудничаво не означава, че не си права. — Той се усмихна. — Лудият Макфий беше най-добрият животновъд в планините.

— Наистина ли? Значи ще ми помогнеш?

Аласдеър обърна книгата към себе си.

— Да видим. Старият Джон започва с главата и продължава надолу. Избери си една част от тялото, момиче, и ще видим дали тук има нещо, което се отнася до твоя проблем.

Джулия скочи от мястото си, изтича край масата и го прегърна.

— Благодаря ти! Благодаря! — извика тя. — Не мога да ти кажа колко е хубаво да знам, че поне един от вас не ме е отписал като абсолютно откачена чужденка!

Аласдеър се изчерви като домат и потупа ръката й.

— Тогава да се залавяме за работа — каза той с дрезгав глас. — Най-добре ще бъде да не казваме за това на Дарах — добави той. — Той не търпи никакви приказки за магия.

— На мен ли го казваш?

— Нямаме време за това. Да започваме, преди да се е върнал.