Корал Смит
Магическото огледало (14)

Глава четиринадесета

Въпреки объркването си и копнежите си по Дарах, Джулия се възползва добре от времето, през което него го нямаше. Томи напредваше бързо в уроците и пред изобретателността й на жена от двадесети век стоеше голямото предизвикателство да търси нови, по-сложни умения, на които да го научи. Дуган я учеше да плете, както и да отглежда пилета. Лиам й даваше галските и латинските наименования на растенията в селото и я заливаше с безбройните си цитати при всякакъв повод. Под нейното вещо ръководство Рос започваше да става добър готвач, а всички леърди участваха в йогистките й упражнения всяка сутрин.

Една вечер, след като дълго бяха разказвали истории край огъня на стария Брус, мъжете се изправиха и започнаха да изпълняват някакъв странен и много интересен ритуал.

— Наричаме го „угасяване на огъня“ — обясни й Лиам, докато мъжете посипваха жаравата с пепел.

Дуган запя с басовия си глас:

„Светата Троица

Да спаси,

Да защити,

Да заобиколи

Огнището. Домакинството,

Тази вечер,

Тази нощ. Тази нощ,

И всяка нощ

Всяка следваща нощ.“

Джулия беше възхитена.

— Какъв прекрасен начин да се пожелае лека нощ — каза тя. — Не само за това, но и за да се благослови домът — обясни Лиам.

— А най-хубавото е — добави Брус и я хвана под ръка, докато я отвеждаше към вратата, — че на сутринта огънят се разпалва с бързината на мисълта.

Той пожела лека нощ на всички и Рос и Томи я придружиха до къщата на Дарах, в която живееха по време на отсъствието на главатаря. Джулия се качи усмихната в стаята си.

Тя си мислеше, че да живее тук е, като да има седем по-големи братя. Осем, ако се броеше и Аласдеър. Тя не можеше да ги направи девет, тъй като чувствата й към Дарах изобщо не можеха да се нарекат братски. Но на нея й се струваше, че другите леърди започваха да я приемат такава, каквато си беше, защото я включваха в по-голямата част от заниманията си, а дори и в някои от плановете си.

На петия ден след заминаването на Дарах и Аласдеър леърдите я заведоха за риба. Зарадвана, че отново можеше да излезе навън, и жадуваща да си пробва късмета, за да сготви някакво рибно ястие на мъжете, Джулия обу мокасините си, облече пуловера си и тръгна с тях към вира, в който те твърдяха, че имало най-много риба.

Томи тичаше напред-назад, докато вървяха, а Брус вървеше величествено най-отзад с Джулия, която все още не беше в достатъчно добра форма, за да се състезава с мъжете по хълмовете. Вирът се оказа един бърз, скалист поток с леденостудена вода и мъжете се настаниха по скалите с мрежи, закачени за дълги дръжки, за да наловят от пъстървата, с която беше пълна водата.

Джулия ги наблюдаваше и им помагаше, след което забеляза някакви билки на брега и отиде да ги разгледа. Тя късаше дива мента, когато забеляза някаква фигура, застанала малко встрани, на края на гората.

Тя се изправи и сложи длан над очите си. Джулия не можа да различи чертите на лицето, но фигурата беше облечена в поличка и държеше ръката си, сякаш беше ранена. Джулия тръгна натам.

Мъжът беше среден на ръст и мускулест, но Джулия виждаше само кръвта, която капеше от лявата му ръка.

— Добър ден — извика тя, докато го приближаваше. — Имаш ли нужда от помощ?

— Да — извика в отговор той. Гласът му звучеше, сякаш му беше трудно да говори.

Тя тръгна по-бързо, като избърса в движение ръцете си в панталоните.

— Ръката ти е наранена.

Той кимна.

Джулия застана на няколко метра пред него.

— Мога да ти помогна. Искаш ли да прегледам раната?

Той кимна и на устните му се появи лека усмивка. Джулия се усмихна в отговор, пристъпи напред и погледна окървавения ръкав.

— Може да се наложи да срежа ризата — каза тя. — Имаш ли нож или…

Тя не можа да довърши. Мъжът скочи зад нея и бързо уви кожен ремък около врата й.

Страхът й даде сили и Джулия се опита да разтвори ръцете му. Тя отвори уста, за да извика, но от нея излезе само дрезгав шепот. Тя се задушаваше, дробовете й горяха, а лицето й се беше подуло като балон. Щеше да умре тук, сред гората, съвсем сама.

Внезапно си спомни какво бе научила за самоотбраната. Джулия вдигна единия си крак и го стовари с всички сили назад в крака на мъжа. Тя се възползва от изненадата и заби лакът в слънчевия му сплит. Мъжът пусна ремъка с вик. Тя му нанесе един последен удар с крак в глезена, чу как костта изпращя и мъжът падна на земята, като едва си поемаше дъх. Джулия се затича по скалите към вира.

Рос първи я забеляза.

— Чакай, Джулия, какво има? — Той я огледа внимателно. Лицето му пребледня, а погледът се помрачи. — Кой те е нападнал, момиче?

Останалите започнаха да се събират край нея. Джулия едва успяваше да си поеме дъх, радваше се, че все още можеше да диша, но потръпваше от болка и усещаше, че вътрешната страна на гърлото й гори.

— Там — каза тя и посочи към гората. — Той… се опита… да ме задуши…

Рос, Гордън, Томи и Найал се бяха затичали в указаната посока, преди тя да беше довършила. Лиам и Брус й помогнаха да седне на скалите, а след това й донесоха студена вода и мокро парче плат да разтрие гърлото си.

— Малка Джулия — каза разтревожен Брус, — наранена ли си някъде другаде, освен по врата?

Тя поклати глава.

— Не. Той само… — Джулия вдигна ръце. Твърде болезнено беше да се опитва да говори през подутото си гърло.

— Добре, добре. — Лиам я потупа по ръката. — Наранена си, но си жива. Успя ли да видиш лицето на този човек?

Тя поклати глава.

— Твърде бързо — прошепна тя.

Брус заби бастуна си в земята.

— Нагли мръсници! — извика той. — Ще си платят за това!

— Да — добави Лиам. — Няма да ги оставим ненаказани. Ще намерим този мъж и ще се погрижим той да си плати за престъплението, не се тревожи.

Джулия не можеше да направи нищо, освен да седи на мястото си и да трепери.

Останалите се върнаха тичешком.

— Не успяхме да го намерим, Джулия — каза Гордън. — Видя ли го в коя посока побягна?

Тя се втренчи в него с удивление.

— Побягнал? Не мога да си представя как е могъл да побегне. Аз… аз му счупих крака. Уверена съм.

— Така ли? — Найал я изгледа недоверчиво.

— Да — изграчи тя. — Забих крак в глезена му. Чух как костта изпращя.

Рос изглеждаше разтревожен.

— Джулия, няма никакви следи, че някой е бил там. Освен това. — Той вдигна кожения ремък.

— Той използва това… — Джулия посочи към врата си, за да им покаже какво бе искал да стори нападателя й.

Рос вдигна ремъка към врата й и кимна.

— Отговаря на белезите. Но не е възможно да си го осакатила, момиче. Щом успя да се измъкне, трябва да е тичал като заек.

Джулия потърка лицето си с ръце.

— Не разбирам… — започна тя.

— Мълчи — спря я Брус. — Сега трябва да си починеш, момиче. Ще отидем да го потърсим отново. — Той даде знак на Найал и Рос. — Вие двамата тръгнете на юг. Том и Гордън, вървете на изток. Аз ще тръгна на запад. Лиам, ти остани тук с Джулия. И не й позволявай да говори.

Мъжете изчезнаха и на Джулия й се стори, че отсъстваха почти цял час. Когато най-накрая се върнаха, тя позна по лицата им, че не бяха открили нищо.

— Не разбирам — каза тя на Рос. — Защо му беше да се преструва на ранен? Ако е искал да убие някого, защо просто не ме сграбчи, докато не гледах?

Рос огледа гората.

— Човек не може да разбере начина, по който мислят някои хора — каза той. — Срещал съм хора, чиито сърца бяха толкова студени, че единствено злобата ги изпълваше. — Той се усмихна леко на Джулия. — Но сега ние сме с теб и трябва да останем близо до теб. Дарах ще ни накълца на кайма, ако нещо се случи с теб. И аз не бих го винил за това.

Джулия прекара следващите два дни, без да се отделя от леърдите. Тя получи почетното място на масата, рядко я пускаха да влиза в кухнята. Брус й носеше силен алкохол, в който слагаше големи дози мед, за да успокои болките в гърлото й. Лиам правеше всичко по силите си да говори неспирно, за да не й даде възможност да си отвори устата, дори и да искаше.

Докато Джулия спеше, леърдите свикаха събрание на съвета на клана в голямата зала на къщата на Дарах. Фактът, че Джулия бе нападната и за малко не бе загинала на тяхна земя, беше не само тревожен, но и нараняваше гордостта им.

— Щом не можем да защитим едно момиче в собствените си владения — каза Найал, — какво ще правим, ако бъде нападнат целият клан?

— Дарах ще побеснее, ако нещо се случи с нашата Джулия. — Томи кимна мъдро към останалите.

— Не можем да позволим на убийци да нападат когото и да било в клана — каза твърдо Гордън. — Нито малката Джулия, нито Дарах, нито дори кокошките ни.

Лима бе сбърчил вежди.

— Но цялата тази работа не ви ли се струва твърде странна? — попита той. — Никой, освен Джулия, не е видял този мъж нито преди, нито след като я е наранил. И тя се кълне във всичко, което й е скъпо, че е счупила крака му и така се е спасила. И все пак, когато тръгнахме да го търсим, само няколко минути след като я беше нападнал, не успяхме да го намерим.

— За какво намекваш? — Найал скръсти ръце на гърдите си.

— Казвам само, че е дяволски странно, че един мъж може да се промъкне толкова близо, без да бъде забелязан, да се опита да удуши едно момиче и след това да успее да избяга със счупен крак.

— Да не казваш, че Джулия не му е счупила крака? — Томи изглеждаше възмутен. — Ако не вярваш, че е способна да го направи, помисли си пак. Джулия знае трикове, които всички можем да използваме в бой.

— Не съм казал подобно нещо. — Лиам погледна към ръцете си. След малко вдигна поглед и огледа останалите. — Казвам, че всичко това ми прилича на магия.

Всички се развикаха възмутено. Брус заудря с бастуна си по пода, за да възстанови реда.

— Успокойте се! — извика той. — Оставете го да довърши.

— Не казвам, че Джулия е вещица — каза Лиам. — Казвам, че този мъж, който се появява и изчезва толкова внезапно, може да е вещица. Или да е под защитата на вещица.

Настъпи пълна тишина. Гордън пръв наруши мълчанието.

— Дуган — каза бавно той, — кажи му, че идеята не е толкова тъпа. Особено след като се добави онова, което каза Томи. Щом Джулия казва, че му е счупила крака, значи наистина го е направила. И въпреки това мъжът успя да избяга.

— Страхувам се, че си прав — намеси се Брус, преди Дуган да бе казал още нещо. — И точно в това е проблемът. Как можем да защитим нашата Джулия — и самите себе си — от такива нечисти и могъщи сили?

— Нямаме никакви гаранции — отвърна Найал. — Магията не излиза да се бие на открито като честен човек. Но не можем да позволим това нападение да се повтори. Трябва да удвоим бдителността си.

— Съгласен съм — каза Рос. — Малко се поотпуснахме в задължението си да пазим Джулия. Мислехме, че Дарах е твърде суров с момичето, и я оставихме да се разхожда свободно наоколо. И вижте какво се случи.

— Аз ще поема първата стража. — Дуган се потупа по гърдите. — Ако някой непознат се доближи до нашата Джулия, ще се срещне първо с мен.

— Точно това е решението — кимна одобрително Брус. — Ще започнем да я пазим неотлъчно. Не трябва да остава сама нито секунда. Ясно ли е?

Останалите кимнаха. Лиам изглеждаше разтревожен.

— Какво ще кажем на Дарах?

Отново настъпи тишина. Всеки гледаше към останалите и мислеше какви щяха да бъдат последствията. Те не само че бяха позволили на Джулия да се разхожда необезпокоявана, но и бяха позволили тя да пострада заради тяхната небрежност. Човекът, който я беше наранил, може би все още кръстосваше необезпокояван земите им, като вълк, който дебне плячката си.

Брус обобщи възможностите.

— Можем да му кажем — заяви той. — И да понесем последствията като мъже. Но така той ще се тревожи двойно — заради Джулия и заради Морстън. Можем да не му казваме, да бъдем двойно по-внимателни и да не позволяваме това да се случи отново.

Найал се облегна назад.

— Това не подлежи на обсъждане. Трябва да му кажем.

— Но ако това е било просто случайност? — намеси се Рос. — Тогава какво? Ще разтревожим Дарах за едно най-обикновено нападение на скитник в гората.

— Наистина ли вярваш в това? — Найал присви очи.

— Не. — Рос въздъхна. — Просто се опитвах да измисля начин да спестим това на Дарах, особено ако се върне при нас с лоши новини.

Брус кимна.

— Правилно мислиш, Рос — каза любезно той. — Но Дарах е предводител на клана Макструан. Той не би желал някой от хората му да скрие нещо толкова важно от него само за да не го разтревожи. Ще бъде нелоялно от наша страна да направим подобно нещо.

— Пък и — вметна Томи — Дарах е влюбен в Джулия. Той ще иска да знае дали тя е била изложена на опасност, и то не само защото ни е главатар.

— Мълчи, момче — скастри го Лиам и го сръга в ребрата. — Не ти влиза в работата да обсъждаш личния живот на Дарах.

— Но това е истината — настоя Томи. — И не знам за вас, но ако тя беше моята любима, щях да се ядосам много на всеки, който е знаел, че е била в опасност, и не ми е казал.

— Това е добре — каза Гордън и вдигна ръка. — Но ние не говорим за любов, а за оцеляване. Аз предлагам да се залавяме за работа. Когато Дарах се върне, ще знаем какво да му кажем.

Всички се съгласиха с него. От този момент нататък поне един, а понякога и двама от тях не се отделяха от Джулия. Отначало тя се чудеше дали те не бяха започнали отново да се страхуват, че може да им избяга, но те се държаха толкова внимателно и любезно, че тя започна да мисли, че наистина бяха взели присърце нейната безопасност. И когато разбра, че са удвоили наблюдението по границите на владенията на клана, тя осъзна, че те се страхуваха от много по-сериозно нападение. Джулия реши да не повдига тази тема пред тях, въпреки че понякога се дразнеше от присъствието на толкова много хора около себе си. Достатъчно й беше да знае, че те правеха това от чувство за дълг и уважение както към нея, така и към клана си. Толкова много щяха да й липсват, когато ги напуснеше.