Корал Смит
Магическото огледало (13)

Глава тринадесета

Джулия обърна рязко глава при последните думи на стареца.

— Какво те кара да мислиш така?

— Този мъж Харисън Форд. Ти каза, че той бил ранен при някакво убийство. Освен това каза, че и ти се чувстваш като него. И ти ли бягаш от убийство?

— О, боже! — Тя зарови лице между плевелите. Беше се издала, без да иска. Точно когато бе започнала да спечелва доверието на клана им, бе дала нов повод да я подозират.

Тя реши, че щом животът й поднасяше лимони, най-разумно щеше да бъде да направи от тях шербет. Тя се приближи до мястото, на което бе седнал Брус.

— Това беше просто филм, Ваше Височество. Но историята беше много интересна. Мисля, че ще ти хареса.

— Да? Ами разкажи ми я тогава, момиче. Знаеш, че обичам хубавите истории.

Докато работеше, Джулия му разказа сценария на филма с всички подробности, които успя да си припомни. Брус я слушаше внимателно. Когато тя стигна до кулминацията при престрелката в плевнята, той заби одобрително бастуна си в земята.

— Този Форд е лукав като планинец! — възкликна той.

Джулия се ухили и се изправи. Тя избърса ръце в престилката си и кимна към къщата.

— Радвам се, че ти хареса. Мисля, че е време да започвам да приготвям храната. Ще благоволите ли да ми помогнете в кухнята, Ваше Височество?

Той се изправи.

— С удоволствие, милейди Джулия.

По-късно същата вечер, когато мъжете се бяха събрали около огъня в дома му, Брус им преразказа с всички подробности историята, която беше чул от Джулия. Когато свърши, те останаха да го гледат с удивление.

— Кой би могъл да предположи, че малката Джулия може да знае подобна история? — каза Рос.

— Аз — отвърна му Гордън. — Тя не може да бъде наречена типична представителка на жените, които някога са носили поли. Когато изобщо е облечена с пола, разбира се.

— Тя е казала, че наричат тези истории филми, така ли, Ваше Височество? — попита Лиам. — Никога не съм чувал тази дума.

— Чудя се дали не знае и други такива истории. — Очите на Томи блеснаха. — Въпреки че според мен момичето от този разказ е трябвало да тръгне с Харисън. Но той пък е бил чужденец.

Оттогава Джулия имаше работа всяка вечер. Леърдите започнаха да се застояват в голямата зала след вечеря и с нетърпение очакваха момента, в който Джулия щеше да им разкаже друг филм.

Тя се радваше, че като ученичка беше прекарала толкова много нощи, гледайки филм след филм по телевизията, както и че бе гледала толкова много филми по кината. Джулия не знаеше какво щеше да прави, когато запасът й от истории се изчерпеше — дали нямаше да я накарат да започне да ги разказва отново? Или пък да измъкне сценариите на стари телевизионни драматизации?

Дарах, изглежда, се забавляваше също колкото и останалите, докато слушаше разказите й. Той все още се държеше на разстояние от нея, като сядаше в тъмните ъгълчета на залата, слушаше и отпиваше от чашата си. Денем тя го виждаше рядко, освен когато се появеше за закуска или обяд. Той постоянно или беше при добитъка, или на лов — поне така й казваха останалите. Джулия се чудеше защо той не искаше да я пусне да си върви, след като не искаше да бъде близо до нея.

Но истината беше, че тя все още беше затворничка. И трябваше да се справи както можеше с положението, докато не успееше да избяга или бог Макструан не решеше какво да прави с нея. Тя можеше да си представи кое щеше да се случи първо.

Дните, които прекарваше с леърдите, бяха прекрасни. Когато откри Томи да упражнява маневрата на Хаймлих върху Голямо Куче, тя взе момчето под своя опека и започна да го учи на основните хигиенни правила. Когато беше негов ред да й помага в кухнята, той идваше с готовност и неговите способности и сръчността му караха Джулия да се гордее с него.

— Трябва да помислиш дали да не се запишеш в медицинско училище — каза му тя един следобед, когато той успешно се бе справил с леко изгаряне на ръката на Лиам.

Томи се изчерви.

— Не. Не мога да отида на училище. Не мога да напусна селото.

— О, уверена съм, че ще те пуснат, ако пожелаеш. Знам, че те много държат на роднинските връзки и единството на клана, но мисля, че въпреки това ще те пуснат, ако наистина пожелаеш да отидеш да учиш.

Той се усмихна.

— Не става въпрос за това. Проблемът е в мен. Не искам да напусна дома си и да отида в някой голям град като Единбург. Тук е моят дом, тук е моето семейство. Да ходя на пазар в Кинлох веднъж годишно, ми стига.

Тя реши да не спори с него. Лятото наближаваше и планините изглеждаха прекрасно. Тук-там, дори и в най-скалистите места, бяха започнали да се появяват цветя с най-различни цветове. Овцете бяха започнали да раждат и сега пасяха по поляните заедно с агнетата. Джулия прекарваше все повече време навън с леърдите и се наслаждаваше на новите аромати, гледки и звуци.

 

 

Дарах хвърли хартията на масата.

— За какъв ме вземат, по дяволите? — изръмжа той на Найал. — Да не би да си мислят, че могат безнаказано да плюят върху името на баща ми?

Найал скръсти мощните си ръце на гърдите.

— Морстън очевидно е бил доста зает напоследък.

Дарах започна да крачи напред-назад из библиотеката.

— Така изглежда. Не може да ни пропъди от земите ни и затова е отишъл при графа и е поискал границите на владенията ни да бъдат преначертани отново просто за да бъдел уверен, че нямало грешка. — Той се върна при масата и удари с юмрук по писмото, върху което се виждаше печатът на граф Атол. — И съм готов да си изям седлото, ако те веднага не успеят да намерят някаква грешка в негова полза.

— Ще трябва да отидеш при графа — каза Рос. — Твърди се, че ушите му не били отворени само за звъна на парите.

— Да, но той е мъж и граф. Ако може да спечели повече пари от Морстън, ще се съюзи с Крейгън. Това е най-практично — заяви Гордън.

— И все пак той може да изслуша Дарах. Той е познавал баща ти, момче. Графът едва ли е забравил, че Алек Макструан му се притече на помощ, когато беше в затруднение. — Брус беше застанал до огъня, вдигнал бастуна си хоризонтално пред себе си.

Дарах спря до стареца.

— Мислиш ли, че все още помни? Дори след всичкия добитък, който му изпраща Крейгън?

Найал изсумтя.

— Добитъкът, който му изпраща, е откраднат от нас.

Дарах се съгласи с кимване, но изчака отговора на Брус.

— Струва си да се опита — каза старецът. — Поне не виждам с какво може да ни навреди. А ако успееш да убедиш графа в правотата ни, ще ни спестиш една битка.

— Да не искаш да кажеш, че не трябва да се бием за онова, което си е наше? — Гордън скочи от мястото си с пламтящ поглед.

— Разбира се, че не казвам нищо такова. Забравяш на кого говориш, младежо. Не смей да държиш такъв тон на своя повелител.

Гордън хвърли един поглед на Дарах, който кимна леко, и Гордън незабавно се извини смирено на стареца.

— Добре. — Дарах огледа хората си. — Знаете какво да правите, докато ме няма. Ще се върна веднага щом мога.

— Ами Джулия? — поинтересува се Брус.

Дарах се намръщи.

— Какво за нея?

— Нали не смяташ да я вземеш със себе си?

На Дарах му се искаше да попита стареца дали не си е изгубил ума, но нещо в тона на Брус му подсказа, че въпросът на стареца е съвсем сериозен.

— Не — отвърна той. — Ще взема със себе си Аласдеър. Той изгаря от нетърпение да се махне оттук. Джулия остава тук и всички вие трябва да се грижите за нея и да я пазите. Дръжте се с нея добре както и досега, но не й позволявайте да напуска селото или да се разхожда наоколо без надзор.

Брус му хвърли един поглед, който показваше неодобрението му, но уважението към главатаря го накара да си замълчи.

Дарах се зачуди какво беше намислил старецът.

Когато отиде при Джулия, за да й каже за плановете си, той разбра донякъде какво се беше опитвал да му каже Брус. Тя беше в залата и наблюдаваше как Томи приготвя масата за обяд.

— Заминаваш ли? За колко време? — попита тя и тъмните й очи се вгледаха в неговите.

— Не знам. Налага се да говоря с граф Атол. Отиване и връщане дотам са три дни езда, но не се знае колко дълго той ще ме кара да чакам. — Докато се обръщаше с гръб към него, тя изглеждаше разтревожена. — За теб ще се грижат другите, както обикновено — добави той.

Джулия се обърна отново с лице към него. Томи беше отишъл в кухнята. Тя сниши гласа си.

— Трябва ли да ходиш там?

— Да, трябва. Съжалявам, момиче. Какво ще правят леърдите, ако се съберат на вечеря и няма кой да им разкаже някой филм?

— Аласдеър тук ли остава?

Дарах усети как сърцето му се свива от гняв и ревност.

— Аласдеър ще дойде с мен — отвърна сухо той. — Ще се оправиш сама.

— Но…

— Трябва да отида да си събера багажа. Чака ме дълъг път. — Той се обърна и излезе от залата.

Отново Аласдеър! Дарах отвори рязко капака на раклата в спалнята си и започна да вади и хвърля дрехи върху леглото. Трябваше да се досети. Аласдеър беше всичко онова, което той самият не беше. Висок и строен, но все пак силен, брат му се движеше с такава лекота и грациозност, че погледите на всички жени залепваха за него където и да отидеше. Обноските на Аласдеър бяха много по-вежливи и много повече радваха една жена. Никоя красавица не би го нарекла неандерталец. Мъжете пък биваха привлечени от острия му ум и несравнимите му умения да борави с меча. Нищо чудно, че Джулия предпочиташе той да остане при нея, докато онзи звяр, по-големият му брат, щеше да отсъства в продължение на дни.

Но тя беше целунала неандерталеца. Той седна на леглото си с най-хубавата си риза в ръце. Беше целунала него, а не Аласдеър.

Споменът за тази целувка в стаята й го беше преследвал и измъчвал в продължение на дни. Само за миг той можеше да усети образа и вкуса на Джулия. Всичко това му се бе сторило толкова хубаво, че той не бе устоял на порива да я целуне отново, въпреки гнева и недоверието, които тя изпитваше към него.

Как можеше да бъде толкова омаян от една жена, която едва познаваше и която най-вероятно беше негов враг? И как можеше да я ревнува от собствения си брат? Двамата с Аласдеър имаха различия помежду си, но един мъж не можеше да позволи една жена да застане между него и роднините му.

— Пфу! — изсумтя той и продължи да събира багажа си.

 

 

На следващата сутрин заваля като из ведро. „Колко подходящо“, помисли си Джулия. Сбогуването с Дарах беше също като студения дъжд, който се стичаше по носа и гърба й.

— Ако видиш пипер или захар някъде по пазарите, можеш да вземеш малко. — Тя се чувстваше като тъпачка. Говореше с него за такива дреболии, докато всъщност й се искаше да го помоли да не тръгва или поне да я вземе със себе си. Джулия изпитваше срам и раздразнение от слабостта си към този мъж, но не можеше да се пребори.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна той, докато затягаше колана на седлото си. — Наглеждай Брус. Той е здрав, но аз знам, че дъждът му създава повече проблеми, отколкото си признава.

— Добре. Ще му изпека малко от любимите му кифли.

— Добре. — Той се обърна с гръб към коня си.

Аласдеър стоеше наблизо и проверяваше за последен път седлото си.

— Е, вече трябва да тръгвате — каза Джулия.

— Да. Трябва да…

— Е, малка Джулия! Тръгваме! — Аласдеър се появи откъм гърба й и я вдигна във въздуха. — Какво ще му струва на един мъж да получи една целувка, преди да тръгне на път? — попита той с ослепителна усмивка.

— Пусни ме, идиот! — Тя го удари игриво по рамото. Джулия не можа да се въздържи да не му се усмихне. Поне един човек се радваше на това пътуване.

Аласдеър я пусна, но не и преди да беше залепил една звучна целувка на бузата й.

— Ето! — каза весело той и я завъртя с лице към Дарах. — Тя е изцяло твоя, големи братко.

Лицето на Дарах беше по-тъмно от дъждовните облаци над тях. Джулия потръпна вътрешно. Тя беше готова да го целуне с желание, ако я беше помолил за това. Но по този начин…

Дарах я придърпа към себе си. Устните му се впиха в нейните, хладни и влажни от дъжда, който се стичаше по лицето му. Искаше й се да не спира да я целува.

Но тя се отдръпна. Не искаше да бъде целувана само заради някакво мълчаливо предизвикателство към Аласдеър. Искаше да бъде целувана от Дарах заради самата нея. Той я пусна и Джулия отстъпи назад, стиснала с ръка яката на роклята си.

Аласдеър подсвирна дълго и тихо и се качи на коня си. Той вдигна ръка и се усмихна на Джулия. От изненада и унижение тя не можеше да отвори уста, а само го гледаше втренчено. Усмивката му се изпари и на лицето му се изписа искрено разкаяние. Аласдеър й махна отново и подкара коня си към обвитите в мъгла хълмове на север.

Дарах се метна на седлото си.

— Пази се, Джулия — каза тихо той.

— Ще се пазя. — В гърлото й беше заседнала буца и тя едва успя да му отговори.

Той й кимна и подкара коня си. Няколко секунди по-късно мъглата го погълна. Джулия остана загледана в мястото, на което допреди малко се бе намирало едрото му тяло. Дъждът се стичаше по бузите й. „Колко странно“, помисли си тя. Дъждът беше солен.

 

 

Отсъствието на Дарах си имаше и предимства. Рос и останалите леърди не я наблюдаваха толкова зорко и Джулия имаше възможност да разгледа покрайнините на селото и да открие пътеките, които можеха да я отведат обратно към света, който се намираше извън клана Макструан.

Но тя вече беше започнала да изпитва притеснения за бягството си. Ако наистина беше се озовала в Средновековието, това сигурно щеше да го направи невъзможно. Та тя дори не знаеше къде се намираше дупката във времето, през която се бе озовала тук. И възможно ли беше изобщо процесът да бъде обърнат?

Другият й проблем беше самият клан. Тя беше заобичала тези мъже толкова бързо. Беше намерила своето място сред тях и независимо колко трудно им беше да я приемат, тя се радваше на компанията им. Джулия искаше да научи историята на живота им, искаше да знае какво щеше да се случи с тях по-нататък. И не искаше да прочете за това в някой учебник по история или исторически роман, ако изобщо можеше да намери подобно нещо.

Тя се намираше в градината и се наведе да избере няколко по-нежни стръкчета лук. Не й се искаше да мисли за другата, едра, синеока, мускулеста причина за колебанието й да напусне клана. Джулия си каза, че трябва да погледне истината в очите. С всеки изминат ден тя се влюбваше все по-дълбоко в Дарах Макструан. С течение на времето щеше да й бъде още по-трудно да се реши да избяга. Пък и тя не разполагаше с абсолютно никакви доказателства, че той желаеше тя да остане, дори ако това беше възможно. Дарах ясно й бе дал да разбере, че е затворничка, а не гостенка в дома му.

Джулия хвърли лука в кошницата си. Независимо дали се намираше в петнадесети или в двадесети век, все още нямаше никаква представа дали можеше да започне връзка с Дарах, дори ако той я освободеше. Не можеше да отрече, че той я привличаше, при това толкова силно, че понякога краката й се подкосяваха от близостта му. Джулия го беше сънувала много пъти, особено след онази нощ, която бяха прекарали заедно в старата хижа. Ако сънищата й бъдеха филмирани, сигурно щяха незабавно да бъдат забранени за деца. Напрежението от задържането на желанията й се увеличаваше с всеки изминат ден.

Но тя бе привлечена не само от физиката му. Възхищаваше се на лекотата, с която той командваше хората си, без същевременно да издребнява и да прекалява. Джулия оценяваше откровеността му, страстната загриженост за хората му, начина, по който той приемаше стария клан с всичките му недостатъци. Дори избухливият му характер започваше да я радва, а и тя вече започваше да разбира част от проблемите, които Дарах имаше с брат си. В ума й се въртяха хиляди въпроси, които искаше да му зададе. Тялото й копнееше да открие неговото по хиляда начина. Сърцето й хранеше копнеж, който можеше да бъде задоволен само от Дарах, ако разтвореше сърцето си за нея. За първи път след смъртта на майка си Джулия се чувстваше истински свързана с друг човек.

Въпреки всичко това тя знаеше, че Дарах я смята за твърде странна. Той беше обвързан с клана си и с любовта си към тази земя, както и със задълженията, които си налагаше в стремежа си да бъде добър водач на хората си. В неговия живот нямаше място за нея.

Джулия добави няколко зелки в кошницата и тръгна към входа на градината, като въздъхна тежко. Беше се забъркала в голяма каша. Живееше в невъзможно време. Обичаше един невъзможен мъж.

Тя поклати глава. Започваше да се обърква от всички тези мисли за пътуване във времето, мечти и любов.

„Рецептата не е добра, Адисън — каза си тя, докато излизаше от градината и се отправяше към кухнята. — От това няма да излезе нищо друго, освен кал.“ Джулия реши, че имаше нужда от по-задълбочен поглед към нещата, ако искаше да реши проблема си.

Внезапно тя си спомни за образите, които й се бяха явили в огледалото на майка й, и потръпна. Те не решаваха проблема й, а само правеха объркването й още по-голямо. Дали бяха реални? Вероятно бяха също толкова реални, колкото беше и пътуването във времето. Но какво означаваха? Коя беше жената, която й говореше през стъклото, и защо я предупреждаваше да внимава с Дарах?

Джулия влезе в кухнята и сложи кошницата си на масата. Нещата започваха да стават все по-странни. А когато нещата започнеха да стават твърде странни, странното се превръщаше в нормално.

— По дяволите, девойче — измърмори тя на себе си. — В това няма никакъв смисъл.

И все пак това й се струваше напълно смислено. Лицето, гласът в огледалото — всичко това беше съвсем нормално. Джулия го знаеше със същата сигурност, с която можеше да различи нож от шиш. Всичко беше свързано по някакъв начин. И тя щеше да се почувства много по-добре, когато тази загадка бъдеше разрешена. Джулия трябваше да научи истината. Ако не го направеше, щеше да бъде загубена.

 

 

Дарах се гмурна в леденостудените води на езерото и изплува отново. Пътят бе кален и влажен и въпреки че мъглата все още не се беше вдигнала, той чувстваше нужда да се освободи от мръсотията, преди да пристигне в дома на графа.

Вечно неспокойният Аласдеър бе тръгнал напред, за да им осигури подслон в близкия град. През по-голямата част от пътуването двамата с Дарах не бяха говорили много. Дарах знаеше, че е сърдит на брат си заради начина, по който се беше сбогувал с Джулия, но не смееше да заговори за това. Чувствата му все още бяха твърде неясни, твърде нови, за да ги изважда на показ, а и му беше трудно да признае пред себе си объркването, което му причиняваха.

Джулия. Името й беше навсякъде в ума, кръвта, тялото му. Тя беше най-голямото му мъчение. Тя беше най-сладкият му сън.

Как се бе случило това? Дарах беше познавал много жени, но нито една не бе успяла да се промъкне в душата му и да си свие гнездо там. И все пак това момиче, чийто език понякога беше остър като меч, а друг път мек като пух, бе успяло да го омагьоса.

Той се гмурна отново в чувствата си. Тя го подлудяваше от желание и го караше да оглупява от ревност. Беше опасно близо до това да си изгуби ума по нея. Дарах беше уверен, че тя не беше нито вещица, нито Морстън, но се беше вкопчил в тези две неща, за да оправдае нуждата си да я задържи близо до себе си, където можеше да я контролира. Тя беше негова пленничка, но бързо се превръщаше в негов тъмничар.

По дяволите! Дарах зарови пръсти в косата си. Той трябваше да се владее винаги! Негово задължение беше да не губи присъствие на духа, да води хората си и да не се оставя да бъде подлъган от чифт сочни устни и остър ум. Дарах трябваше да реши как да постъпи с Джулия Адисън. Или трябваше да я пусне да си върви и да освободи завинаги живота си от объркващото й присъствие, или трябваше да намери начин да намали влиянието на чувствата си към нея.

Той излезе на брега и се изсуши. Един вътрешен предателски глас му подсказваше друго възможно решение — можеше да избере да я направи своя. Е, тя беше луда, вбесяваше го и беше чужденка — но все пак беше жена, а той беше мъж. Защо да не си дадеше възможност да вкуси всички удоволствия, за които беше мечтал толкова дълго? Защо трябваше да се отказва от компанията й?

— Момче, ти си толкова хлътнал по нея, че започваш да си мислиш глупости — каза той на глас.

Дарах извади най-хубавата си риза и една чиста поличка. Докато се обличаше, той си спомни каква задача му предстоеше. Беше дошъл тук, за да помоли графа да не позволява на Морстън да прави други промени в границите на владенията си. За да изпълни задачата си, трябваше да може да мисли разумно. Не можеше да си позволи повече грешки като онази отпреди две години, която бе струвала на клана загубата на човешки живот и земи. Не можеше да позволи да загуби още някой като Исобел.

Дарах закачи меча си на колана и прокара пръсти през косата си. Той се загледа в мъглата над езерото. Забеляза зеленината на клисурата на отсрещния бряг и чу чуруликането на птичките.

Каза си, че това беше най-важното. Земята. Земята и кланът му.

В този миг той взе решението си.

Когато се върнеше у дома си, щеше да освободи Джулия Адисън.