Корал Смит
Магическото огледало (9)

Глава девета

Дарах се обърна и я изгледа продължително и безизразно.

— Благодарен съм ти за всичко, което направи за хората ми — каза спокойно той. — Не се съмнявай, че ще бъдеш възнаградена. Но не мога да те оставя да се разхождаш тук, без някой да те наблюдава. Ти все още си затворничка.

Джулия хвърли по него една ряпа. Дарах се наведе и тя не успя да го улучи.

— Варварин! — изкрещя Джулия, докато сграбчваше поредния корен. — Как смееш да ме гледаш в очите и да ми казваш, че съм твоя затворничка, след като аз съм единственото нещо, което стои между хората ти и смъртта? Точно така, смъртта! Ти дори не знаеш какво си сложил в проклетото задушено, нали? Дори не си помислил, че си можел да отровиш всички!

Той я огледа внимателно.

— Ти каза, че не е фатално.

— Не е. Но само ако някой знае как да го лекува. За твое щастие, аз знам. Ти щеше да покриеш горкия Гордън с пиявици и така само щеше да влошиш състоянието му. Ако не знаеш как да го лекуваш, хранителното отравяне може да доведе до усложнения, които да причинят смърт!

— И какво общо има това с твоето положение тук?

Джулия хвърли втората ряпа по него и този път със задоволство видя как тя го удари в гърдите.

— Ти да не би да си мислиш, че щях да помагам на теб и хората ти, ако бях ваш враг? Дали щях още да съм будна толкова късно през нощта, да ви готвя пилешка супа, да лъскам мръсните ви тигани и котли, ако исках да ви убия всичките?

— Случвали са се и по-странни неща.

— Аааах! — Тя се обърна отново към супата и започна да я разбърква ожесточено, като си мърмореше нещо под носа.

— Какво казваш, Джулия?

Тя започна да разбърква супата по-бавно. Дарах беше застанал зад нея. Толкова близо, че дори не беше необходимо да говори високо. И беше произнесъл името й. С онзи мек, омайващ глас.

Тя преглътна, когато сърцето й подскочи внезапно.

— Казах „ври, казанче, ври, хвърляй огън и мъгли“. Случайно да ти се намира око от прилеп?

— Съжалявам, че бях толкова откровен с теб.

Господи, как този глас я размекваше като масло! Джулия изправи гърба си, за да възпре прилива на необяснимо удоволствие, което се разля по тялото й.

— Знам, че малко прекалявам, когато става въпрос за безопасността на хората ми.

— Малко? — Тя посегна към купата със сол, тъй като не смееше да се обърне и да срещне погледа на ясносините му очи.

— Е, добре. Много. А и Морстън са ни мамили прекалено много. Трябва да съм сигурен, че няма да се възползваш от положението.

— Да бе, да, като ви готвя, чистя и се грижа за вас. Явно за теб това означава, че се възползвам от положението.

Той сложи ръце на раменете й и нежно я обърна към себе си.

— Това е мой дълг, Джулия. Останалите са болни и няма кой друг да те наблюдава. И тъй като те наблюдавах, знам, че не се възползваш от положението. — Той поклати глава. — Но ако не те бях наблюдавал, и ако нещо се бе случило с тях, никога, никога нямаше да си простя.

Тя го погледна и усети как няколко противоречиви чувства се опитват да вземат връх у нея. Нежността в гласа му, искреният му тон, я караха да се чувства по-добре — но думите му я ядосваха и нараняваха гордостта й. Близостта му я дразнеше, но тя знаеше колко опасен можеше да бъде Дарах. Загрижеността му за хората му беше трогателна, но въпреки това на Джулия й беше неприятно, че той все още се държеше с нея като с външен човек, който представляваше заплаха за клана му. Тя знаеше, че мисли нерационално. Истината беше, че тя беше външен човек и имаше твърдото намерение да се махне от това място колкото се можеше по-скоро.

Но въпреки това й беше неприятно.

Джулия се обърна отново към котела и потърка очите си с ръка. Беше изморена и толкова. Денят се беше оказал адски дълъг и все още не беше свършил. Нищо чудно, че емоциите се мятаха като хвърчило на вятъра.

— Няма нищо — каза тя с много по-голяма решителност, отколкото чувстваше. — Знам, че не можеш да се въздържиш.

Той не отстъпи.

— Сигурно си капнала от умора — каза Дарах, докато масажираше леко раменете й.

Тя потисна желанието си да се облегне назад под отпускащия натиск на големите му ръце. Как беше възможно тези огромни, закоравели от работа и битки длани да бъдат толкова нежни? Джулия се отдръпна.

— Защо не отидеш да си починеш? — попита я Дарах, който сякаш не беше забелязал внезапния й страх. — С Рос не ядохме от задушеното. А Дуган може да изяде птичи клюн, без да му стане нещо. Тримата можем да се грижим за останалите. Само ни кажи какво трябва да правим.

Тя долови нотката на смирение в последните му думи. Джулия се обърна с лека усмивка.

— Не. Щом вие можете да издържите, то и аз мога. Пък и се съмнявам дали някой ще успее да мигне при целия този шум.

— Звучат, сякаш са решили да основат гилдия на стенещите, нали? — попита ухилено той. — Е, щом не искаш да си легнеш, можеш поне да ми кажеш какво в кухнята ти се струва толкова смъртоносно.

— О, божичко, откъде да започна? — Тя огледа цялото помещение.

Дарах се умърлуши.

— Толкова зле ли е?

Тя кимна.

— Дори повече.

— Ооо.

 

 

Най-сетне се съмна. Мъжете бяха прекарали една неприятна нощ, но неколцина от онези, които бяха засегнати по-слабо, вече показваха признаци, че се възстановяват. Джулия беше изтощена, мръсна и гладна. Когато първите слънчеви лъчи огряха прозореца, тя си сипа една купа от супата и изяде една ябълка, тъй като беше уверена, че тази храна беше безопасна.

Дарах седеше мълчаливо до нея. За изненада на Джулия, мълчанието между тях се беше оказало приятно. Той я бе следвал по петите през цялата нощ, но бе изглеждал по-заинтересован да изслуша предложенията й как да подобри условията в кухнята, отколкото да я проверява дали е магьосница или шпионка. Той бе изслушал внимателно всичко, което Джулия му бе казала, и бе задал няколко много уместни въпроса относно хигиената при приготвянето на храната.

Джулия на няколко пъти бе забелязала, че Дарах я наблюдава с проницателните си очи, и се бе изненадала от дълбочината на погледа му. Но той не й беше казал нищо необичайно и на нея дори й се струваше, че той полагаше усилия да се държи с уважение.

Дали това беше признак за някакъв напредък? Джулия не беше съвсем сигурна в това.

Тя довърши закуската си и стана от стола, на който беше седнала преди доста време.

— Мисля, че вече мога да си легна — каза тя и се прозина. — Рос вече знае какво да прави, а Дуган си почина и може да му помага. — Тя погледна Дарах. — Най-добре ще бъде и ти да си починеш. Не си спал от четиридесет и осем часа, ако съм пресметнала правилно.

Той кимна и потърка с длан наболата си брада.

— Да, ще го направя. Но не преди да съм се уверил, че всичко е наред.

Той стана от мястото си. Джулия въздъхна и излезе от кухнята след него. Дарах я придружи до стаята й и остана да я наблюдава, докато тя затвори вратата след себе си.

За изненада на Джулия, никой не дойде да заключи вратата на стаята й.

 

 

Докато наблюдаваше как Джулия се качва по стълбите, Дарах усети как в него се надига желание. Поклащането на бедрата и видът на глезените под роклята й го възбуждаха както обикновено, но внезапният копнеж, който изпита сега, го завари неподготвен. Тази нощ бе видял още една страна от характера на Джулия. Бе знаел, че тя е красива, умна, откровена и има силна воля. Миналата нощ я бе видял нежна и загрижена, и истински водач по време на криза. Тя не беше изгубила присъствие на духа нито за миг, дори когато му се беше струвало, че Гордън ще умре от задавяне пред очите на всички.

Въпреки избухванията й, въпреки странните й действия и думи, тя беше жена, която щеше да бъде отлична другарка в живота на един мъж. Тя беше достойна за съпруга на крал, да не говорим за главатар на клан. И ако в леглото се окажеше поне наполовина толкова разгорещена, колкото когато се изправяше да спори с него, то съпругът можеше да се смята за голям късметлия.

Дарах се обърна, като клатеше глава. Той нямаше да бъде този щастливец. Не можеше да бъде. Бе изоставил тези мечти много отдавна, когато Исобел бе умряла и той бе осъзнал, че Морстън му бяха обявили една съвсем различна война.

Дарах подмина голямата зала, в която хората му спяха и хъркаха хорово. Той влезе в библиотеката и намери Аласдеър да седи пред огъня с бутилка алкохол в ръка. Когато останалите се бяха разболели, Аласдеър бе обикалял границите на владенията на клана. Той бе поел задължението да се грижи за всички животни, както и някои други задължения, докато останалите се грижеха за болните.

Дарах отиде до брат си и протегна ръка. Аласдеър му подаде бутилката и той отпи голяма глътка. Избърса устата си и върна бутилката на брат си, след което придърпа с крак един стол до огнището и се отпусна в него с тих стон.

— Рос ми каза какво е станало тук — каза Аласдеър, без да сваля очи от пламъците. — Добре че Джулия е била тук, а?

— Предполагам, че си прав. Просто месото в задушеното е било развалено. Но успяхме да се справим.

— А, да. Забравих, че си учил за хирург.

Дарах се намръщи.

— Днес не искам да слушам закачките ти, момче. Толкова съм изморен, че мога да направя нещо, за което ще съжаляваш.

Аласдеър отпи от бутилката.

— Не можеш да ме накараш да съжалявам повече, отколкото вече съжалявам.

— Не си живял толкова дълго.

Брат му се умълча.

Дарах се вгледа в него.

— Да не би да си направил нещо, за което аз ще съжалявам?

Аласдеър поклати глава.

— Не се притеснявай, големи братко. Не съм направил нищо, което да ти създаде повече неприятности от ужилване на комар.

— Какво си направил?

Аласдеър го погледна за миг, след което отново се загледа в огъня.

— Абсолютно нищо.

— Може би точно в това е проблемът.

— Тоест?

— Тоест може би имаш нужда от нещо, с което да занимаваш умния си мозък. Жена и деца, може би?

Аласдеър се задави с питието си.

— О, да — каза той, когато си възвърна способността да говори, — точно ти си най-подходящият да ми говори за жена и деца. Ти си по-големият от нас. Ти си главатарят. Не мислиш ли, че първо ти трябва да се вслушаш в съвета си?

Дарах посегна към бутилката.

— Не е същото.

— Да бе, бях забравил. Ти не си смъртен като всички нас.

Брат му се втренчи в него над ръба на бутилката, но Аласдеър продължи:

— Да не мислиш, че сме слепи? — попита той. — Ти си докачлив като мечка с трън в лапата. Не можеш да свалиш очи от нея нито за миг. Едва успяваш да произнесеш името й на висок глас. И трябва да признаеш, че си прекарал една нощ с нея. Учудвам се, че и сега не си легнал до леглото й. Или в него.

Дарах скочи мигновено на крака.

— Внимавай какво говориш, хлапе. Какво върша и какво не върша, не ти влиза в работата.

Аласдеър се изправи и го погледна в очите.

— Както и онова, което аз върша или не върша, не е твоя — каза спокойно той.

— Аз съм по-големият ти брат и главатар на клана. Мой дълг е да се грижа за твоето добро. Нося отговорност за теб.

— Ти не си ми баща!

— Така е. Не съм. Татко винаги е бил твърде снизходителен с теб.

— И ти ще поправиш грешката му, така ли? Може и да си ми брат, но никой не те е назначил за спасител на душата ми! Дори ти трябва да признаеш, че тази роля не е по силите ти!

На Дарах му се искаше да сграбчи брат си за ризата и да го изрита в съседното графство. Той потисна това желание и се овладя, преди да беше избухнал и да бе направил нещо необмислено.

— От три години постоянно спорим за това — каза той и внезапно се почувства много по-изморен отколкото преди. Отпусна се на стола.

— Точно така. — Аласдеър остана прав, разкрачил крака, сякаш беше готов за бой.

Дарах погледна брат си. Сините му очи, които и двамата бяха наследили от майка си, блестяха силно. Той си спомни какво му бе казвала майка му — ако има нещо, което да е също толкова безполезно, колкото това да се бориш със себе си, то е да се бориш с роднините си. Дарах знаеше, че брат му нямаше да отстъпи.

Той стана от стола си. Аласдеър го изгледа мрачно.

— Отивам в стаята си — каза Дарах. — Кажи на Рос и Дуган, че могат да ме събудят само ако е започнала битка или е избухнал пожар. — Той върна бутилката на брат си, обърна се и излезе от стаята.

Докато изкачваше стълбите, Дарах си помисли, че животът му се променяше. Променяше се под собствените му очи, а той не можеше да направи нищо, за да се противопостави на тази промяна. Дарах мразеше чувството за безпомощност, което го обземаше при тази мисъл, и се бунтуваше срещу него. Той беше главатар на най-малкия, най-ексцентричния клан в Шотландия и обичаше страстно всеки от хората, които бяха поверени на грижите му. Негова беше грижата нищо да не се променя или ако се променеше, да контролира тези промени. Да направи нещо по-малко, означаваше да опетни доброто старо име Макструан.

Дарах спря за малко пред вратата на Джулия и отново усети как го обзема гняв въпреки изтощението. Тя беше предизвестила тези промени.

Дали пък тя не беше причината за промените?

Кой я беше изпратил в живота му? Той нямаше да й позволи да всее смут в неговия свят. Поне беше в състояние да контролира една дребна жена.

А дали наистина можеше?

— Проклятие — измърмори тихо той.

Дарах отмина бързо вратата й и влезе в стаята си. Той дори не се опита да махне завивките на леглото, а само разхлаби дрехата си, уви се в нея и потъна в дълбок сън.

 

 

Джулия беше събудена от огледалото.

Тя потръпна, докато сядаше в леглото. Нощта беше паднала и в стаята беше тъмно. С изключение на един ъгъл.

Джулия отново усети непреодолимото привличане към огледалото.

Противно на волята си, тя стана от леглото и тръгна по студения под към мястото, на което се намираше огледалото, което отново излъчваше златиста светлина.

Джулия не искаше да погледне в него, но трябваше да го направи. Тя се наведе и погледна.

Блясъкът бе станал още по-ярък. Там, където би трябвало да вижда своето собствено отражение, тя видя лицето на онази жена.

— Коя си ти? — прошепна Джулия.

— А ти коя си?

Джулия видя, че лицето в огледалото изглеждаше също толкова озадачено, колкото най-вероятно беше и нейното. Тя имаше смътното чувство, че тази жена някак си беше избрала грешен номер.

— Коя си ти? — попита отново лицето.

— Аз съм… — Внезапно тя си спомни основните правила за оцеляване в Ню Йорк и млъкна. — Аз не съм никоя. Как се свързваш с мен?

— Мястото ти не е там. — Гласът сякаш трептеше във въздуха, като че ли идваше през вода.

Джулия потръпна, въпреки че звукът беше мелодичен, а лицето — красиво.

— Как правиш това? Да не си се включила към огледалото ми? — Гняв започна да се смесва със страха й. — Защо говориш с мен.

— Мястото ти не е там. — Гласът започна да заглъхва.

— Защо повтаряш това? — Джулия усети, че другата жена започна да се отдалечава, и действително изображението започна да губи контраста си и блясъкът на огледалото започна да отслабва.

— Напусни това място. Животът ти е в опасност. — Гласът вече представляваше тих шепот. След това млъкна съвсем.

Пред очите на Джулия огледалото изгасна.

— Какво става с мен? — прошепна тя в тъмнината. Поклати леко огледалото. От него я гледаше собственото й лице. Нищо друго. Никакви други лица или гласове. — По дяволите!

Умората я завладя отново. Това странно място и всички странни неща, които се случваха тук, й бяха омръзнали. Джулия вече не можеше да мисли. Не искаше да мисли.

Тя се върна в леглото, като вървеше бавно в тъмнината. След това се пъхна под завивките, заспа и се събуди едва когато се съмна и Дарах дойде да почука на вратата й, за да я повика за закуска.