Корал Смит
Магическото огледало (8)

Глава осма

Джулия усети голямата му ръка до своята и осъзна, че той бе завързал другия край на ремъка за собствената си китка. Беше я вързал за себе си.

— Не можеш да направиш това!

— Току-що го направих.

— Веднага ме развържи или ще започна да викам!

— Както искаш. Тук никой не може да те чуе.

— Това е възмутително!

— На мен не ми пречи.

— Ах, ти, самодоволен, подъл…

— Можеш да си спестиш думите, момиче. Всичко това вече съм го чувал.

Докато той си лягаше, Джулия усети леко подръпване на китката си. Тя отказа да бъде дръпната на пода заедно с него. Ръката му легна върху бедрото й, тежка и топла.

— Лека нощ, Джулия Адисън — каза той и се прозина. — Можеш да спиш седнала, ако искаш, но не ти го препоръчвам.

— Така ми е добре.

— Както искаш.

Тя премигна в мрака. Светкавиците и гръмотевиците бяха намалели, но дъждът валеше все така силно. Очертаваше се една дълга нощ.

Джулия успя да се увие в шала, като дърпаше ръката на Дарах заедно със своята. Той не възрази и беше отпуснал ръката си. Джулия усети как се изчервява от гняв и неудобство, когато кокалчетата на пръстите му се отъркаха в бузата й, а след това и гръдта й, докато тя се опитваше да се загърне с шала. Най-сетне успя да го обвие около раменете си. Отблъсна ръката на Дарах от бедрото си на земята до тях.

Джулия остана да седи и да се вслушва в дишането на Дарах до нея. Той определено беше най-невъзможният мъж, когото беше срещала през живота си. Подозрителен. Упорит. Арогантен. Високомерен. Хубаво щеше да му се отрази, ако тази нощ тя успееше да избяга. Щом като според него беше изискана вещица и шпионка, тогава щеше да му покаже колко хитра можеше да бъде.

Изчака повече от час, докато дишането му се успокои и той заспи дълбоко. Когато се увери, че наистина спеше, тя се наведе много бавно напред, затаила дъх. Плъзна свободната си ръка надолу по вързаната, докато пръстите й напипаха ремъка. Изчака да види дали Дарах щеше да се събуди, но той не се помръдна и не издаде никакъв звук.

Джулия успя да пъхне един пръст под ремъка. Ако стегнеше ръката си, може би щеше да успее да я измъкне. Тя се наведе встрани, за да й бъде по-удобно.

Внезапно бе дръпната рязко и се озова върху широките гърди на Дарах; една от дългите му ръце и един от мощните му крака бяха увити около тялото й и я притискаха надолу.

Тя чу гласа му да шепне близо до ухото й.

— Да отговориш на повика на природата ли искаше, момиче? Ако е така, би ли се погрижила за коня на връщане? — Ръката му я стисна по-силно, но тонът му не се промени. — Или си мислеше да ми избягаш, докато вниманието ми е приспано?

— Твоето внимание не може да бъде приспано — тросна се тя и се опита да се измъкне от хватката му. — Пусни ме, голям трол такъв!

— Не мисля, че ще го направя.

Внезапно Джулия усети хватката на ръката му и топлината на бедрото му, притиснато върху нейното. Долови дъха и миризмата му. Под нея Дарах бе твърд като пода, но много по-топъл и много по-удобен за спане. Дори през мокрите им дрехи усещаше, че тялото му би било приятно като огън през зимата.

Някакво странно, течно чувство започна да обзема тялото й, когато топлината на Дарах започна да прониква в гърдите и бедрата й. Джулия усети как се отпуска и как напрежението от дългия ден я напуска. Тя се размърда леко, за да се настани по-удобно.

Той започна да си играе с косата й. Внезапно тя се стресна. Какво правеше, по дяволите? Почти беше заспала върху него. Тя се дръпна рязко, успя да се освободи от хватката му и се претърколи тежко върху студения под.

Дарах подръпна ремъка.

— За едно нещо си права, Джулия Адисън — вниманието ми не може да бъде приспано.

Тя отвори уста да му отвърне, но не каза нищо. Този човек беше нетърпим.

Джулия се уви в шала си, доколкото й позволяваше вързаната ръка, и затвори очи. Тя си наложи да мисли само за звуците от дъжда над главата си. Най-накрая тялото й се отпусна и гневът й се изпари. Тя заспа с усмивка, мислейки си за телето и новата му майка.

Е, значи той не беше пълен тъпанар, а само полуидиот.

 

 

Дарах си мислеше, че сигурно беше откачил като магаре през март. Да се върже за нея. Спокойно можеше да я върже за нещо друго в хижата. Можеше да остане да спи навън при коня си. Можеше да не взема Джулия Адисън със себе си. Той обаче се беше оставил тя да го убеди да я вземе с него, мислейки, че пътуването ще я отегчи и че мисълта да се доближи до крава ще я уплаши. Но когато бяха намерили телето и мъртвата му майка, тя отново беше успяла да го накара да я послуша и да занесе телето при друга юница. И на всичкото отгоре не беше показала никакъв страх, а по-скоро сякаш се бе забавлявала.

Телето го беше сразило. Джулия едва ли знаеше това, но молбите й да спаси малкото бяха докоснали в душата му емоции, за чието съществуване Дарах дори и не бе подозирал. Гледката на малкото телце в ръцете му, треперещо и толкова близо до смъртта, както и молещите очи на Джулия, го бяха изпълнили с такова силно чувство, че той не бе могъл да й откаже.

Дарах бе виждал много хора и животни да издъхват в собствените му ръце. За тях вече не можеше да се направи нищо и когато си беше спомнил за тях, той бе усетил как гневът и болката, които бе таил толкова дълбоко в себе си изплуват на повърхността и го карат да се вслуша в думите на тази жена и да спаси телето.

Джулия Адисън не бе изостанала от него нито за миг. Тя дори беше мучала на животното, без да се страхува, че може да бъде помислена за глупачка. Тя се бе зарадвала на победата им и го беше погледнала с толкова радостна усмивка, когато малкото бе започнало да суче от новата си майка, че му се бе завил свят.

Той се размърда и усети ремъка, който ги свързваше. Какво в това момиче го притесняваше толкова много? Тя объркваше мислите и тялото му като силен алкохол. В един миг беше мило момиче, добро и изискано. В следващия се превръщаше във фурия, започваше да се разхожда в своите панталони и да се пъха сред мъжете му. След това пък ставаше нежна като гълъб и се опитваше да помогне на болно животно. Но преди той да бе успял да свикне с тази нейна страна, тя отново се бе превърнала в упорита жена, която му се противопоставяше във всичко.

А най-лошото беше, че нейното стройно тяло, черната й коса и бялата й кожа — накратко, всичко в нея — заплашваха да го унищожат с желание. Когато я бе притиснал върху себе си тази нощ, Дарах бе усетил как тя се отпуска за миг. И в този миг бе зърнал рая.

„О, звучиш като влюбено хлапе.“ Тази жена беше опасна. Пък и вече бе показала ясно, че не желаеше да има нищо общо с него. Дори го беше нарекла трол.

— Ха — прошепна той. Беше направил грешка, като я беше взел със себе си. Беше направил грешка, като я бе вързал за себе си. Но нищо лошо не се беше случило. Просто от сега нататък трябваше да внимава повече. Щеше да запази спокойствието на душата си, като оставеше Джулия Адисън на мира.

Той можеше да направи това. Можеше.

 

 

Те тръгнаха обратно рано на следващата сутрин. Никой от тях не говореше много и Джулия само го изгледа гневно, когато той развърза ремъка, който ги бе свързвал цяла нощ.

Дарах качи Джулия зад себе си и подкара коня към селото през утринната мъгла и влага. Когато пристигнаха, Дарах я предаде на Рос, който се правеше, че не се интересува от дългото им отсъствие, но напълно безуспешно. Джулия не му обърна никакво внимание, а се качи направо в стаята си, за да се изсуши и преоблече.

Тази вечер за вечеря отново имаше задушено лепило — така Джулия бе започнала да нарича единственото ястие, което, изглежда, се готвеше в тази къща. За закуска на следващия ден имаше някаква ужасна смес от овес и яйца. За обяд — отново задушено. Тя вече не можеше да преглътне нито една хапка от специалитета на готвача и на вечеря яде само хляб и пи ейл. Мъжете край нея ядяха с вълчи апетит. Тя знаеше, че всички те бяха станали рано сутринта и цял ден бяха работили усилено на редкия планински въздух, но си мислеше, че вкусовите им рецептори сигурно бяха умрели отдавна.

Тази вечер тя се обърна към Дарах, който изглеждаше загрижен и също почти не беше докоснал храната си. Тя се запита дали точно сега, когато всички седяха край масата и се хранеха, беше най-подходящият момент да повдигне този въпрос.

Джулия не бе мислила почти за нищо друго, освен за това, откакто се бяха върнали от разходката си из хълмовете. И докато част от нея все още се интересуваше от образите и усещанията, които бе изпитала през онази нощ в хижата, тя повече от всякога чувстваше нужда да се махне оттук и да се върне към своя собствен живот.

— Дарах — започна тя.

Звукът от скърцането на бутнат назад стол я прекъсна.

Гордън се изправи, олюлявайки се. Лицето му беше бяло като платно, а около устата му се виждаше бледозелено. Той притисна стомаха си с едната си ръка и издаде звук, сякаш щеше да повърне, но нищо не излезе от устата му. Очите му се разшириха от ужас.

Джулия скочи мигновено на крака. Тя изтича край масата и сграбчи Гордън през кръста. С едно бързо движение тя му приложи маневрата на Хаймлих при задавяне. Парче от задушеното изхвръкна от устата му и Гордън всмука въздух като гигантска прахосмукачка. Миг по-късно той се наведе напред и повърна върху ботушите си.

— О, боже! — възкликна Джулия. — Дуган, помогни ми, ако обичаш. Рос, би ли разчистил малко място на масата? Искам той да легне по гръб.

— Да отида ли за пиявица, Дарах? — попита Рос. — Какво да кажа, че му има?

— Знам съвсем точно какво му има — каза бързо Джулия.

— Припадък, нали, Джулия? — Томи кършеше ръце.

— Не. Просто най-обикновено лошо храносмилане.

— Това пък какво е? — попита Дарах.

— Поне се надявам, че е това — продължи тя, — а не салмонела или някакво друго хранително отравяне.

— Отравяне? — Дарах присви очи. — Тук няма кой да е сложил отрова в храната.

Джулия даде знак на Дуган да вдигне стенещия Гордън и да го сложи върху масата. Томи и Найал бързо отместиха чиниите и купите встрани.

— Не съм казала, че някой е сложил нещо в храната — каза тя, докато разтваряше яката на Гордън. — Томи, донеси ми възглавница или нещо друго, което да подложа под главата му.

— Възглавница? — Той погледна тревожно към Дарах.

— Няма нищо, момче. В раклата в моята стая има възглавница. — Томи изтича навън и Дарах се наведе напред. — Казваш, че храната му е била отровена, и едновременно с това твърдиш, че никой не е слагал отрова в нея — каза тихо той на Джулия. — Какви са тези глупости?

— Казах, че е получил хранително отравяне. Или просто лошо храносмилане — каза Джулия, докато мокреше един парцал в кана с вода. — Това не означава, че някой е сложил отрова в храната. По-скоро самата храна си е била отровна по начало. — Тя потупа Гордън по ръката и я хвана в своята, докато премина следващият му пристъп. — Нещо в задушеното е било развалено. Той ще има спазми, разстройство и вероятно ще повръща известно време, докато тялото му не изхвърли всичко, което е изял.

Дарах погледна към мъжа, който лежеше пребледнял и запотен пред него.

— Нали няма да умре от това?

Тонът му привлече вниманието на Джулия. Тя погледна към него и забеляза загриженост в погледа му.

— Не — отвърна тихо тя. — Не бих казала, че ще умре. Но ще се чувства дяволски зле… оп-па!

Найал се сгърчи и се олюля към една от стените, притиснал с ръка стомаха си. Той се огледа диво за леген и Рос му подаде една купа.

— И той ли? — Дарах отмести поглед, докато Найал повръщаше вечерята си.

— Така предполагам. Е, това доказва теорията ми. Не е лошо храносмилане, а развалена храна. Гордън сигурно се е опитал да повърне и се е задавил с парче от месото. — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Опитах задушеното, но не ядох от него. Миришеше ми на лошо, но си помислих, че може би тук го харесвате така. — Тя го погледна право в очите. — Когато слязох за закуска днес, успях да зърна кухнята ти. Нямаш мивка, нямаш вътрешен водопровод, нямаш отдушник, ако не се брои коминът. Тя е буквално развъдник на ешерихия коли.

— На какво?

— О, моля те, не ми казвай, че никога не си чувал за бактериите и микробите.

Той се намръщи.

— Може би не съм толкова начетен като теб, но знам как се готви задушено. Знам как да се оправям в кухнята. Грижил съм се за, о, по дяволите, още един — каза той, когато Томи, който носеше възглавницата, се олюля пребледнял и потен.

— Благодаря ти, Том — каза Джулия и пъхна възглавницата под главата на Гордън. — Вие с Найал седнете, преди да сте паднали на земята. Ваше Височество? — обърна се тя към Брус. — Двамата с Рос можете ли да приготвите няколко легла тук в залата? Тези мъже ще имат нужда от грижи цяла нощ, така че ще бъде най-добре да останат на едно място. — Тя скръсти ръце и се огледа. — Ще ни трябват нощни гърнета и легени. Чисти парцали и няколко кофи вода. Освен това искам да уловите една млада, едра кокошка и да ми я донесете в кухнята.

— Кокошка ли? — попита Дарах. — Какво си намислила, жено? Това да не е някакво езическо жертвоприношение?

Джулия поклати глави.

— Ама че си подозрителен. Да, възнамерявам да принеса една кокошка в жертва на гастроинтестиналния мир и хармония. Може би те ще помогнат, като превърнат създанието в една хубава, обикновена пилешка супа. А може би на теб това ти се струва твърде езическо?

Дарах изглеждаше, сякаш искаше да отвърне нещо, но само сви рамене.

— Отивам да ти я донеса.

Джулия се обърна отново към Гордън и започна да се грижи за леърдите. Тя остави Дуган да се погрижи да настани мъжете по леглата им — едрият шотландец определено имаше стомах от желязо — и взе Рос да й помага в кухнята. Дарах я очакваше там, а в ръцете му се мяташе една хубава, голяма кокошка.

— Господи, ама ти още ли не си я заклал — каза Джулия. — Добре. — Тя запретна ръкави. — Рос, ти можеш да започнеш, като ми донесеш най-големия котел, който успееш да намериш. Започни да подгряваш вода в него. След това вземи втория по големина котел и подгрей още вода в него. С водата от големия ще изчистим кокошката, а в малкия ще я сготвим. — Тя се ухили на Дарах. — Знаеш ли как се прави това?

Той кимна.

— Но ако беше малко по-късно, нямаше да ти позволя. Да се убива кокошка след вечерната молитва, носи лош късмет и глад в дома.

Джулия се плесна с ръка по челото.

— О, боже, бях забравила за това. Добре, че Гордън се задави рано, а? — Тя се усмихна и смекчи саркастичния си тон. — Бих казала, че лошият късмет вече ни посети. Не си ли съгласен с мен? Мисля, че ще успея да го пропъдя с помощта на малко пилешка супа.

Той я изгледа мрачно, но кимна, че е съгласен.

След няколко часа Джулия си помисли, че трябваше да му признае, че е издръжлив човек. Той не се бе изморил нито за миг. Беше заклал и изчистил кокошката и бе наблюдавал всяко движение на Джулия край котела, докато тя беше приготвяла храната. Беше я придружавал, докато бе обикаляла болните мъже, и въпреки че се беше мръщил на някои от задачите, които тя му бе поставяла, ги бе изпълнявал без възражения. Той не се беше отделил от нея нито за миг.

Едва когато се върна в кухнята, за да провери какво става със супата, тя осъзна какво правеше Дарах.

— По дяволите! — възкликна Джулия, докато се обръщаше рязко с лице към него. — Ти ме следиш!