Корал Смит
Магическото огледало (28)

Глава двадесет и осма

Напрежението на Джулия се стопяваше постепенно. На пътния знак пишеше, че до Кинлох остават само двадесет мили. Почти си беше у дома.

Тя чу дрънчене откъм задната седалка и се усмихна при мисълта за множеството кашони с провизии, които беше взела със себе си. Молеше се те също да успеят да извършат пътуването във времето заедно с нея.

Пътуване. Пътуването й към дома. Тя бе знаела, че беше пътувала във времето, но по време на престоя си в Ню Йорк се беше опитала да намери някакво доказателство за това. Джулия знаеше, че нямаше начин да убеди всички останали, но й беше приятно да знае поне тя.

Професор Фергюсън й се беше обадил малко преди да отпътува за летището, след като процесът беше приключил и хората на Джилет бяха получили присъди. Професорът беше направил анализ на плата, който му беше дала Джулия, и беше стигнал до заключението, че той несъмнено е стар. На стотици години. Колежката му в отдела по текстил се беше удивила и се беше съгласила, че мострата поне изглежда невероятно правдоподобно копие, създадено със старинни методи за тъкане. Тя не беше посмяла да определи възрастта на плата, като бе отбелязала, че той е в твърде добро състояние, за да бъде наистина толкова стар.

Джулия беше получила отговора, който търсеше. Отговорът, който бе знаела през цялото време. Съществуваше едно място и едно време, в които такива ризи бяха ежедневие. И точно на това място отиваше тя сега.

Джулия се ухили, докато посягаше да вземе един плод от кошницата на седалката до себе си. Напоследък беше постоянно гладна.

— Благодарение на главатаря Макструан — каза тя и се потупа по корема.

Те бяха успели да запалят общия огън успешно. Джулия си беше направила тест за бременност малко преди да напусне Ню Йорк и пръчицата се бе оцветила в синьо, потвърждавайки надеждите и подозренията й.

— Ау — каза тя на стомаха си. — Един малък човекоядец за главатаря на клана на човекоядците.

Тя си помисли, че за въпросния главатар щеше да бъде по-добре да бъде готов за нея, защото тя беше тръгнала към него и нямаше да позволи на нищо да я спре. На нищо.

 

 

— Какво е намислил, по дяволите? — Крейгън Морстън стоеше срещу дясната си ръка Ян Дугал.

— Оттегля се — отвърна ухилено Ян. — Дъждът угаси огньовете им. Те знаят, че ако се приближат твърде много до стените, ще ги избием за броени минути. Измъкват се под прикритието на нощта.

Крейгън не споделяше задоволството на подчинения си.

— Това не ми харесва.

— Защо? Знаехме, че все някога ще ги победим, рано или късно. Дори не трябваше да вдигаме ръка. Те сами си тръгнаха.

— Оставиха жената.

Усмивката на Ян се изпари.

— О!

— Да. Не е в стила на Макструан да избяга и да я изостави. Едана казва, че той е влюбен в тази жена.

— И какво от това? — Ян си възвърна самоувереността. — Миналия път той пак остави невестата си при нас. Опита се да преговаря с нас, след това отказа предложението ни. Когато реши, че е победен, той винаги бяга.

Крейгън поклати глава.

— Въпреки това тяхното оттегляне не ми харесва. Искам стражите да наблюдават позициите им до разсъмване. И да не пускат никой да влиза или да излиза оттук.

— Добре, Крейгън.

Ян му отдаде чест и излезе да се погрижи за изпълнението на заповедите на главатаря си. Известно време Крейгън остана да крачи напред-назад из стаята. Не му харесваше, че беше затворен в тази кула. Всъщност, на него не му харесваше, че беше затворен в замъка. Когато приключеше с Макструан, може би щеше отново да се премести в Единбург. Може би дори в Париж. Щеше да вземе Селандин със себе си, освен ако тя не беше в напреднала бременност, която да не й позволява да пътува.

Той потърка ръце. Селандин. Тя беше толкова сладка, а той беше чакал толкова дълго, преди да я получи. Разбира се, тя не можеше да се сравнява с красотата на Каролин, но все пак щеше да я замести добре и да му народи наследници. А Едана буквално му бе гарантирала, че Селандин ще му роди момче още от първия път, когато преспеше с нея.

Всичко, което Крейгън искаше, бе да получи земите на Макструан. И ако се съдеше по развоя на събитията от тази нощ, щеше да ги получи преди края на този месец.

 

 

Конят на Дарах се движеше бавно в мъглата. Въпреки че той предвидливо беше увил копитата му в парчета плат, все пак не искаше да рискува да бъде издаден от тропота му, ако го пуснеше в галоп. Той усети нетърпение, но успя да го потисне. Не можеше да си позволи да загуби самообладание точно сега. Все още не беше постигнал целта си.

Внезапно пред него се появи хълмът, на който беше построен замъкът. Всичко беше, както го помнеше отпреди. Дарах слезе от коня и го остави да пасе под един дъб. След това тръгна предпазливо в тъмнината, като се оглеждаше за знаците, които му беше описала Селандин. Той откри тясната пътека и започна да се изкачва по нея.

Оказа се, че момичето не го беше излъгало. Изкачването наистина беше опасно. Дарах трябваше да признае, че на нея не й липсваше смелост, ако наистина беше излязла от замъка по този път, за да се срещне с Аласдеър. На няколко места пътеката се изгубваше и преминаваше в скала не по-широка от дланта му. Дарах продължи да се придвижва бавно и предпазливо напред. Той изгуби представа за времето. Струваше му се, че беше прекарал часове по тази пътека и че наоколо нямаше нищо друго, освен скали.

Най-накрая той излезе на върха. Дарах се хвърли на земята и остана да лежи известно време, за да успокои напрежението в краката си и да се ориентира. През мъглата той успя да забележи стените на замъка Морстън и разбра, че беше излязъл на правилното място.

Когато стигна до стените, той осъзна, че нямаше да му бъде лесно да влезе вътре. Нямаше начин човек да влезе отвън, ако не бъдеше пропуснат от някой пазач. Беше му необходим почти един час, за да пробие в рушащата се стена отвор, през който можеше да се промъкне.

Дарах пропълзя по пода. Едно изсумтяване го накара да застине на мястото си с ръка върху ножа си. Той се втренчи в слабо осветения коридор. До слуха му достигна второ изсумтяване и той различи едрото тяло на един пазач, който спеше на пода, опрял гръб в стената. До него имаше една бъчонка с ейл.

Дотук странната приятелка на Аласдеър се беше оказала права. Но пред него стояха много по-опасни изпитания. Дарах тръгна да търси кулата.

 

 

Найал и Томи се промъкваха по края на гората. Мечовете им бяха увити в плат, за да не блестят. Още няколко метра и щяха да се озоват на позицията си точно пред главния вход на замъка Морстън.

Останалите леърди заемаха местата си по външните граници на замъка. Задачата им беше да чакат знак от Аласдеър, че Дарах е готов да напусне замъка с Джулия. След това те щяха да отвлекат вниманието на защитниците на замъка, за да позволят на Дарах и Джулия да се измъкнат през задната врата.

— Мислиш ли, че ще успеем? — прошепна Томи, докато двамата заемаха местата си зад мокрите клони.

Найал сви рамене.

— Не можем да знаем, преди да сме опитали.

— Но дали ще успеем да изненадаме Морстън?

— Мълчи — изръмжа Найал. — Задръж съмненията си за себе си. Нямаме време за това.

Някакъв шум зад тях ги накара да се обърнат с извадени мечове. Те приклекнаха зад няколко високи храста, когато чупещите се клонки им показаха, че няколко души бяха тръгнали право към позицията им.

Найал се намръщи в тъмнината. След това си пое дълбоко дъх.

— Какво, по…?

Пред него се появи Майри Макструан, която не можеше да бъде объркана дори в тъмнината. Найал се надигна и отвори уста да каже нещо.

Тя вдигна ръка и му даде знак да мълчи.

— Найал Макструан — каза тя с тих, но заповеднически глас. — Какво си мислите, че правите, като сте тръгнали на война, без преди това да се посъветвате с останалите членове на клана?

— Майри, аз… ние… — Найал млъкна, когато от тъмнината се появиха фигурите на още няколко жени. — Роуз не е с вас, нали?

— Не. Тя остана в пещерата с децата. Тя е добре. Но доведох останалите с мен.

— Трябва да се махнете оттук — каза Томи, когато забеляза Лара между жените. — Тук не е безопасно.

— Глупости — заяви Майри. — Жените Макструан са влизали в бой редом с мъжете си. Малката Джулия ми напомни за това, когато се противопостави на моя Дарах като жена от старите ни легенди. Какъв е планът ви да се справите с враг, който ви превъзхожда десеторно по численост?

Найал й каза.

Майри сви устни и се намръщи.

— И на това му казвате отвличане на вниманието? Няколко дървета, които се приближават към замъка и няколко запалителни стрели. — Тя изсумтя. — Щом искате отвличане на вниманието, ние ще ви го осигурим. Вие се погрижете за сина ми и жена му.

Томи и Найал се спогледаха. Бяха обградени и победени преди още да бяха влезли в бой. Те отстъпиха пред неизбежното.

 

 

Едана усещаше близостта му и трепереше от вълнение. Тя не беше очаквала да го види толкова скоро, не и по този начин, но знаеше, че съдбата се беше намесила в нейна полза. Беше настъпил часът да се разкрие пред своя любим.

Тя седна на един стол с лице към вратата и зачака Дарах да дойде при нея.

 

 

Пътят към кулата наистина се беше оказал опасен. На Дарах му се беше наложило да преодолее няколко пазачи и той беше убил четирима и повалил в безсъзнание останалите докато беше минавал през коридори и кухненски помещения. Момичето обаче го беше предупредило, че няма да му бъде лесно, а и той знаеше, че другият път се пазеше по-добре.

Сега той се намираше в подножието на стълбището, което водеше към кулата, и чакаше в сенките подходящ момент да се промъкне по стълбите. В двора под кулата влизаха и излизаха войници, а от стените, които гледаха към гората, се чуваха викове и команди. Край скривалището му започнаха да минават повече войници, които се отправяха към стените на замъка. Той се чудеше какво ли беше привлякло вниманието им. Все още беше твърде рано хората му да са започнали да действат.

Дарах не можеше да мисли за това точно сега. Той се възползва от объркването и се втурна по стълбите. Стигна до края на стълбите и видя, че вратата, която водеше към вътрешните стаи, не се пазеше и беше отключена.

Дарах извади меча си, тъй като се страхуваше, че това е капан. С всяка стъпка към вратата, зад която Селандин му бе казала, че се намира Джулия, той усещаше как космите на тила и ръцете му настръхват. Това беше твърде лесно. Но той нямаше друг избор, освен да продължи напред.

Дарах посегна към резето. Стомахът му се бунтуваше от чувството за опасност, което сякаш беше част от въздуха на това място. Той се огледа и отвори вратата.

— Влез, Дарах — каза красивата жена, която седеше пред него. — Отдавна чакам тази среща.

 

 

— Виждаш ли ги? — обърна се Гордън към Найал и Томи.

— Да — отвърна отнесено Найал, докато гледаше към замъка. — Виждам ги, но не мога да повярвам на очите си.

На една поляна, която се виждаше добре от стените на замъка, гореше силен огън и пламъците му хвърляха странни сенки по стените на крепостта. Около огъня танцуваха няколко съвършено голи жени с разпуснати коси.

Томи не можеше да свали очи от тях.

— Тя каза, че ще им отвлече вниманието по начин, който ще накара косата на Морстън да настръхне — измърмори той и потърка тила си с ръка. Неговата Лара също беше там и гледката на голото й тяло го беше възбудила до неудобство.

— Е, тя си удържа думата — каза Гордън. Той отмести поглед от своята висока, стройна жена, която танцуваше гола като древна езическа богиня. — Време е и ние да си свършим работата.

По стените се виждаха членовете на клана Морстън, които се навеждаха над парапетите и викаха радостно. Жените предизвикваха интереса им с изкусителни, закачливи жестове. Докато се събираха за задачата си, леърдите едва успяваха да се концентрират върху онова, което им предстоеше.

— Вече трябва да е влязъл в кулата — каза Аласдеър. — Време е да накараме тези копелета да си платят за забавлението.

Те се разпръснаха зад жените с готови за стрелба лъкове и изчакаха на стената да се появят още войници. След това, по даден от Аласдеър знак, леърдите вдигнаха лъковете си и засипаха враговете си със стрели.

 

 

Джулия извади последните кашони от багажника и ги отнесе до каменния кръг. Тя беше доволна, че този път беше наела джип, защото иначе никога нямаше да успее да пренесе кашоните през скалите и калта, които разделяха камъните от пътя.

Джулия седна да си почине като отпиваше от бутилката прясна вода, която беше донесла. Тя си спомни първите си впечатления за планинска Шотландия — дива, сурова и същевременно изпълнена с живот. Днес тя се чувстваше по същия начин. Сега това място беше изпълнено и с нейния живот, както и с живота на нейния клан и техните предци от незапомнени времена. Колко странно и колко прекрасно беше да се чувства част от нещо толкова богато и толкова древно.

Една мисъл не излизаше от съзнанието й. Дали щеше да успее? По време на престоя си в Ню Йорк тя беше подлудила двамата агенти с поръчки за книги по физика, време, галска и келтска история и митология, просто за всеки случай, ако в тях имаше нещо за каменните кръгове. Дали щеше да успее да проведе пътуването, за което мечтаеше и което планираше от седмици?

Имаше още един въпрос, който не й даваше мира. Когато се беше върнала в настоящето, се беше оказало, че е отсъствала само един час, докато в миналото бяха изминали седмици. Дали сега нямаше да се случи обратното? Дали щеше да се върне в дома на Дарах, с ябълка в ръката и котката в краката си?

Ябълка. Тя усети студена тръпка да полазва по гърба й. Ябълката беше последното нещо, за което Джулия си спомняше, преди да се озове в кръга от камъни. Дали ябълката не беше ключът към завръщането й през вековете?

Тя нямаше никаква представа как действаше пътуването във времето. Джулия знаеше, че за него няма наръчник, нито някаква рецепта. Тя просто знаеше, че щеше да се върне в миналото, дори ако това й отнемеше цял живот. Душата й я чакаше в едно друго време.

Джулия стана и извади от джипа една лопата. Отиде в средата на кръга и започна да заравя кашоните, които беше донесла със себе си. Нямаше причина да го прави. Действаше само по инстинкт.

Когато свърши, Джулия се почувства изморена и гладна. Взе кошницата от джипа и седна да се нахрани, като се усмихваше, докато си мечтаеше как ще каже на Дарах за бебето.

Когато се нахрани, луната вече започваше да се показва в небето. Закръглена и ярка, тя беше заобиколена от облаци, които блестяха на светлината й. Джулия реши, че това е добър знак.

Тя уви дебелото вълнено палто около себе си, но остави част от ризата на Дарах, която носеше като блуза, да се показва на лунната светлина. След това пропъди от съзнанието си всички мисли, с изключение на тези за Дарах, клана и техния свят.

Но нещо не беше наред. Вместо на цветя й замириса на дим, вместо на цитрусови плодове, в устата й имаше вкус на горящи храсти. Джулия огледа пейзажа около себе си в очакване да види пламъци или гъсти облаци дим да се издигат към небето. Но всичко беше спокойно и ясно.

Тя въздъхна и затвори очи, опитвайки да се концентрира. Вятърът донесе до слуха й гласове. Писъци. Яростни викове.

Какво беше това? Когато Джулия отвори очи и огледа кръга, усети, че трепери. Дали онова, което чуваше, беше реално? Дали се случваше в миналото, или в настоящето?

Бе обзета от отчаяние и страх. Трябваше да се върне. Трябваше да открие тайната. Нещо не беше наред.

Дарах беше в опасност.

 

 

Дарах стоеше неподвижно на вратата на стаята с изваден меч. Жената се надигна от мястото си и протегна ръце към него.

— Не ме ли помниш? — попита тя. Гласът й беше мек като пролетна вода.

— Коя си ти? — попита той. — Къде е Джулия?

Жената поклати глава и червените й къдрици заблестяха на светлината на свещите.

— Така значи. Същият като преди, а? С теб сме се срещали вече, Дарах. В Единбург. В двора.

Той се намръщи. Джулия не беше тук. Дали в крайна сметка Селандин не го беше излъгала? Той се втренчи в красивата жена пред себе си. Изобщо не можеше да се сети коя беше тя.

— А, да — излъга той с надеждата, че тя ще се разкрие. — Единбург. Това беше много отдавна, но не бих могъл да те забравя, момиче. Беше по Коледа, нали? Никой мъж не би могъл да забрави цвета на косата ти на светлината на свещите в двора.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не беше тогава. А и ти не ме помниш сега повече отколкото тогава, въпреки че правех всичко възможно, за да те накарам да ме забележиш.

Тя тръгна към него. Дарах забеляза лекото повдигане на едното й рамо и бедро. Тя беше куца. Куца. Той се замисли трескаво. Дарах знаеше, че това беше важно, но мозъкът му се беше концентрирал върху Джулия и той не можеше да го накара да си спомни коя беше тази странна жена.

— Ако съм ви обидил тогава, милейди, то това е било поради младежката ми неопитност и шотландската ми грубост — каза той и пристъпи в стаята. — Моля за извинение. — Дарах се поклони леко.

Жената се разсмя. Смехът й беше приятен, но му се струваше някак фалшив.

— Твоята шотландска грубост винаги ме е привличала, Дарах — измърка тя. — Но ти ме нарани, когато тръгна с Каролин Фаркухарсън. Тя не те оценяваше както мен.

Името го накара да подскочи. Каролин! Не беше се сещал за нея от години. Но я помнеше. Тя беше момичето на Крейгън — за бога, пред какво се беше изправил тук?

— О, виждам, че си спомняш за тази дама — каза жената. — Тя взе една кама с украсена със скъпоценни камъни дръжка и опипа острието й. — Може би ще успея да освежа паметта ти.

— Едана — промълви той.

— Ти ме помниш! — извика радостно тя. — О, знаех си, че ще си спомниш за мен. С времето. Сега, след като вече се представихме един на друг, нека…

Крейгън нахълта в стаята.

— Проклета да си, вещице! Селандин е изчезнала!

Едана кимна към Дарах. Крейгън се обърна и застана лице в лице със стария си враг.

— Макструан — изръмжа той и измъкна ножа си. — Ти си по-глупав, отколкото си мислех.

— Крейгън. — Дарах повдигна острието на меча си. — Къде е момичето?

Крейгън се усмихна.

— Никога няма да я получиш, Макструан. Моята вещица се погрижи за нея. А аз ще се погрижа за теб!

— Крейгън! — тросна се Едана. — Няма да го направиш. Той е мой, не помниш ли?

Крейгън й отвърна, като говореше през рамо, без да сваля поглед от Дарах.

— Сделката ни приключи, вещице. Приключи в момента, в който Селандин е напуснала тази кула. Тя трябваше да бъде моя.

Дарах се изсмя.

— Вие двамата сте си лика-прилика. Карате се като деца за неща, които никога няма да получите.

Едана махна с ръка.

— Можеш да ни наричаш деца, Дарах, но и ти няма да получиш онова, което искаш, любов моя. — Тя прекоси стаята и дръпна завесата, която висеше от тавана до пода.

Дарах усети как сърцето му се свива. Джулия лежеше на едно легло зад завесата, безмълвна и неподвижна. Твърде неподвижна. Мъката и ужасът го вцепениха и върхът на меча се спусна под кръста му.

Крейгън се хвърли срещу него.

 

 

Навън битката беше в разгара си. Разсеяни от танцуващите жени, войниците на Морстън бяха понесли големи загуби в първите няколко секунди. Но когато жените напуснаха поляната и първият залп от стрели намери целта си, те отвърнаха на нападателите по същия начин.

— Към гората! — извика Аласдеър, когато подвижната решетка на главния вход на замъка започна да се вдига със скърцане. Той се обърна към Брус, който стоеше до него. — Готов ли си, господарю?

— Ще им направим преследване като онова, за което ни разказа Джулия във „Френска връзка“ — заяви въодушевено Брус.

Леърдите се разпръснаха и се втурнаха към гората, като захвърлиха лъковете си и измъкнаха мечовете и ножовете си. Войниците на Морстън ги последваха незабавно, като газеха храстите и сечаха яростно клоните.

В гората проехтя силен вик. Дъжд от камъни се изсипа върху преследвачите под акомпанимента на неземни стонове и писъци. Морстън се опитаха да влязат в бой с невидимите си врагове, но мечовете им се оплитаха в клоните над главите им. Мнозина от тях отстъпиха към поляната. Останалите се затичаха по-навътре в гората.

— Браво, момичета! — извика Майри към жените, които се бяха скрили в клоните на дърветата. — А сега побързайте. Останалите от тези разбойници преследват мъжете ни.

Жените скочиха от дърветата. Жената на Гордън, Ани, запали факла, докато останалите започнаха да вземат тигани, лостове и стари мечове от една камара в храстите.

— Напред, жени! — извика Ани и останалите се втурнаха след нея в гората.

 

 

Докато лежеше на тревата в средата на каменния кръг Джулия се чувстваше като пръчка в центъра на торнадо. Небето се въртеше над главата й. В един миг валеше. В следващия беше тъмно, но адски горещо. В следващия пък отново се появяваше луната.

Тя затвори очи. Това й даде малко спокойствие, но все още й беше толкова студено, по-студено отколкото когато и да било през живота й.

След това тя чу гласове. Толкова близо. Гласът на Дарах! Сладкият смях на някаква жена. Грубите викове на някакъв друг мъж.

Какво ставаше? Тя сякаш не можеше да се помръдне.

Джулия опита да вдигне първо ръката си, а след това крака си. Безуспешно. Дали не беше парализирана? Гласовете ставаха по-високи. Те бяха до нея!

— Дарах! — извика тя. — Дарах, тук съм!

Отново й се зави свят. Тя си помисли, че сънува. Един от онези ужасни кошмари, в които я преследваше нещо ужасяващо, но тя не можеше да се помръдне, а устата й не се отваряше, за да пусне виковете, които напираха в гърдите й.

До ушите й достигна звук от сблъсъка на метал с метал, пъхтене, рязко поемане на дъх. Това беше двубой. Дарах се биеше с някого. Трябваше да стигне до него.

Джулия успя да отвори леко очи. Пред погледа й изплува замъгленото лице на някаква жена. Тя веднага го позна — лицето от огледалото. Дали тя самата не беше в огледалото? Джулия забеляза част от каменния таван над главата си.

Дали беше успяла да се върне?

Тя се опита да извика Дарах, но усети, че някаква буца в гърлото й пречи да издаде какъвто и да било звук. Не можеше да си поема дъх. Усети как я обзема паника и се опита да се пребори, да вдигне ръка към гърлото си. Ръката й обаче не се помръдна въпреки настояването на мозъка й.

Тя чу как единият от мъжете извика и на пода падна някакво тяло.

Дарах!

 

 

— Те подпалват гората!

Дуган се появи запъхтян при Найал и Гордън, които си почиваха, след като бяха отблъснали и последните воини на Морстън, които бяха успели да ги последват. Найал скочи на крака.

— Покажи ми!

На тримата не им беше необходима факла, за да осветяват пътя си. Блясъкът на огъня им показваше накъде да вървят.

— Не можем да си позволим да загубим гората! — каза запъхтян Дуган. — Животните. Дивечът.

Гордън вървеше напред-назад между дърветата.

— Този път не са я подпалили в кръг — каза той. — Поне засега. Джулия ми каза нещо, което можем да опитаме.

— Да не е някакъв филм? — попита Найал.

— Не. Но ще ни трябват всички, включително и жените, ако искаме да спрем пожара.

Найал сложи пръсти в устата си и изсвири пронизително три пъти. Миг по-късно кланът започна да се събира около него. Аласдеър се появи тичешком; мечът му беше изцапан с кръв, а бузата му беше порязана.

— Палят всичко оттук до каменния кръг — докладва той. — Трябва да се върнем в селото, преди огънят да ни настигне.

Найал им каза за плана на Гордън. Аласдеър го изслуша внимателно.

— Доколкото знаем, Дарах е още в кулата — каза Брус на Аласдеър. — Ти трябва да бъдеш главатар, докато го няма.

Аласдеър се огледа, прибра меча си в ножницата и изправи гръб.

— Томи и Рос, вие сте най-бързи. Вървете в селото и донесете всички инструменти за копаене, които успеете да намерите. Майри, ти и останалите идете до потока и намокрете палтата си.

Докато хората тръгваха да изпълняват задачите си, Селандин застана до Аласдеър. Той протегна ръце и я прегърна.

— Можеш ли да ми кажеш какво ще се случи? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Погледът ми е замъглен, любов моя. — Тя погали бузата му. — Но не трябва да се отчайваш. Сега ти си главатарят и няма по-подходящ от теб за тази длъжност.

Той я целуна.

— Моля се на бога да си права — каза Аласдеър, когато се отдръпна.

Малко по-късно кланът Макструан се приготви за срещата с новия си враг.