Корал Смит
Магическото огледало (19)

Глава деветнадесета

Дарах протегна дългия си силен показалец и го прекара около капачката на коляното й. Меката тъкан на роклята се размърда и сякаш погали кожата й.

— Ти можеш да ми помогнеш да намеря покой — повтори Дарах със светнали очи.

Джулия усети тръпка на възбуда да преминава по гърба й.

— Така ли? — попита тя, като имитираше неговия тон. — Но защо да го правя?

— Ще направя така, че да си струва неприятностите. — Пръстът му се плъзна надолу по прасеца й.

— Но защо да го правя, след като така ще си създам неприятности? — Гласът й започваше да става дрезгав и тя бързо отпи от чашата си, за да прикрие това.

— О, неприятностите, които ще ти причиня, изобщо няма да бъдат неприятности. — Голямата му длан се плъзна под ръба на роклята й и обви голия й глезен като гривна.

— Аз… — Джулия вдигна глава и се огледа. Няколко от двойките около огъня вече ги нямаше, а други ставаха и се отправяха към сенките край стените. Прегърнати или хванати за ръце, те показваха ясно, че беше настъпило времето да отпразнуват срещата си по много по-интимен начин.

— Дарах. — Майри застана до него. Той се изправи мигновено и Джулия направи същото. — Отивам да си легна. Очаквам да те видя утре сутринта. Имаме да обсъждаме много неща.

— Майко, вече си казахме каквото трябваше. Отговорът ми все още е същият. — Тонът му беше изпълнен с уважение, но твърд. Той се наведе и целуна Майри по бузата. — Приятни сънища.

Майка му го изгледа хладно.

— Все още не съм казала всичко, което искам, момче. Ще се видим утре сутрин.

— Добре. Утре сутрин.

Джулия успя да прикрие усмивката си, докато гледаше как едрият, могъщ Дарах Макструан се подчинява на заповедите на майка си. Майри целуна сина си и се обърна към нея.

— И ти също, момиче. Искам да говоря най-вече с теб. Ела с него.

— Ще дойда, лейди Макструан.

— Лейди! Ха! Не съм никаква лейди. Наричай ме Майри. Така правят всички.

— Добре. Майри.

— Лека нощ. Починете си и двамата. Изглеждате ми като онова глупаво куче, което се мъкне с Дарах.

Тя се отдалечи придружена от Жанин, която бързаше напред със свещ в ръка.

Джулия се обърна към Дарах.

— Тя е истинска дама — каза тя с възхищение.

— Лейди! Ха! — каза той, като имитираше гласа на майка си. — Не съм никаква лейди! Тя може да не е дама, но е жена и половина.

Джулия се обърна отново към огъня. Томи и Лара все още стояха на местата си, но от начина, по който се гледаха, й стана ясно, че им се искаше да останат сами.

Дарах прочисти гърлото си.

— Ела навън с мен. Обзалагам се, че там, откъдето си, не можете да виждате звездите както ние тук.

Благодарна, че щеше да излезе от пещерата, Джулия го последва навън в хладната нощ. Голямо Куче вдигна голямата си глава и ги огледа, докато минаваха покрай него, но миг по-късно отново продължи да си почива.

Дарах я поведе встрани от входа на пещерата, по една къса пътека, която водеше към тесния хребет над главите им. Когато заобиколиха самотното дърво, което се извисяваше на хребета, превито и съсухрено от вятъра, Джулия погледна към небето и застина на мястото си.

Дарах беше прав. Никога през живота си, на нито едно място, не бе виждала такава гледка. Звездите се виждаха толкова ясно и й се струваха толкова близо, че сякаш можеше да протегне ръка и да ги докосне. Единственото сравнение, което й дойде наум, беше диаманти — хиляди и хиляди диаманти, пръснати върху огромно пространство от черно кадифе.

— Аз съм най-богатият човек в цяла Шотландия — каза тихо Дарах.

— Така е. И никой не може да ти отнеме това богатство.

— Да. И те никога не остаряват, нито пък умират.

— За разлика от хората.

Той я погледна.

— Знаеш какво е да загубиш човек, когото си обичал.

— Знам. Когато майка ми почина, ми се струваше, че болката ще продължи цяла вечност. — Тя му се усмихна. — Но други хора могат да ми помогнат, въпреки че не могат да заемат мястото й.

— Намерила ли си вече тези хора?

Джулия се облегна на дървото, като се стараеше да избягва погледа му.

— Не знам. Може би. Но ти със сигурност си ги намерил.

— Така ли?

— Да. Всички онези хора в пещерата. Сигурно е прекрасно около теб да има толкова много хора, да работите заедно и да се грижите един за друг.

Той стоеше мълчаливо и гледаше към небето.

— Не си ли съгласен? — попита го Джулия.

— Да, те са добри хора.

Тя се разсмя.

— Добри ли? Те са най-добрите, които някога са се раждали на тази земя. Ти си богат не само на звезди, Дарах, но и на семейство.

— Едно семейство живее под един покрив.

— Невинаги. Понякога това не е възможно. Не мисля, че къщата ти е достатъчно голяма, за да побере целия ти клан, колкото и малоброен да е той.

Той се изсмя.

— Да, тук си абсолютно права.

Двамата замълчаха и в продължение на няколко минути останаха загледани в звездите. Тогава Джулия събра смелостта да каже за какво си бе мислила край огъня тази вечер.

— Дарах. Ти си прав. Това не е начин да се живее.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид така. Разделени семейства. Деца, които виждат бащите си и по-големите си братя един-два пъти месечно. Хора, които живеят в пещери, пък били те и сухи, чисти и добре запасени.

— Не е безопасно да слязат долу.

— Заради заплахите на Морстън ли?

— Да. Той се закле да избие всичко, което ми е скъпо.

— Но досега не е направил нищо, освен да те съди и да ти краде кравите. Поне напоследък. Не мислиш ли, че може да блъфира?

— Не.

Джулия го погледна. Дарах й приличаше на планината — толкова неподвижен и изправен беше сега. Тя знаеше, че той сигурно си мисли за Исобел. Джулия бе забелязала копнежа, скуката и самотата в погледите на жените от клана Макструан.

— Дарах, жените могат да ти помогнат. Те също са част от клана. Позволи им да слязат долу. Остави ги да ти помагат да защитаваш земите си и да им осигуряваш прехраната.

— Джулия, решението ми е взето. Повече няма да го обсъждам.

Тя изпъна гръб.

— Моля? Аз не съм някой от твоите лакеи! Ще обсъждам всичко, което си искам!

— И няма да постигнеш нищо! Жените и децата ще останат тук, докато не успея да постигна мир.

— И кога ще стане това?

— По дяволите, Джулия, престани веднага, ако не искаш да ме ядосаш!

— Но аз искам да те ядосам! — възкликна тя. — Искам да се събудиш и да слезеш на земята, Макструан! Мирът може да не бъде постигнат дълго време. Да не би да искаш тези деца да пораснат в пещера, без дори да познават бащите си?

— Мой дълг е да защитавам хората си. Ако им позволя да слязат долу, тези деца може изобщо да не пораснат! Това ли искаш, Джулия?

— Разбира се, че не! — Тя скръсти ръце. — Добре тогава, щом долу е толкова опасно, аз ще остана тук с жените.

— Няма да го направиш!

— Защо?

— Ти се връщаш долу с мен и с мъжете!

— Че защо? Ти достатъчно ясно показа, че не ме искаш край себе си! Поне през половината време само ме обиждаш. Заключваш ме в стаята ми, когато си поискаш. Защо просто не ме оставиш тук и да си спестиш неприятностите?

— По дяволите, Джулия… не искам да си тръгваш!

Преди тя да успее да му отвърне, той я дръпна към себе си и я прегърна. Миг по-късно устните му се впиха в нейните. Докато му отвръщаше по същия начин, Джулия се приготви да бъде отхвърлена, както се бе случвало всеки път, когато той я беше целувал.

Но целувката продължаваше. И когато Дарах най-после отдръпна устните си, то беше само за да може да повтаря името й, отново и отново.

Копнежът й се надигна и я подкани да му отвърне. Джулия беше държала чувствата си скрити в продължение на седмици и знаеше, че вече беше трудно да ги възпре. Тя вдигна ръце и ги обви около врата му.

— Да — прошепна тя в ухото му. — Да.

Дарах я вдигна на ръце и я отнесе надолу по малката камениста пътека до едно усамотено място под звездите. Той я сложи в средата на един кръг от ухаещи борови иглички и постави ръце на кръста й.

— Джулия, аз…

Тя сложи пръст на устните си и поклати глава. Не искаше да слуша обяснения, нито въпроси. Сега Джулия искаше само него.

Тя бавно издърпа роклята си презглава. След това изрита обувките си, нави чорапите си и застана пред него облечена само в тънката си долна риза.

Дарах вдигна ръце и разпусна косата й. Тежките къдрици се разпиляха по раменете й. Дарах много бавно се наведе, улови края на ризата й и я свали.

Джулия стоеше пред него на светлината на звездите и трепереше от сладостно очакване. Тя усети как сърцето й забива учестено, докато Дарах я попиваше с поглед.

За нейно удивление, той коленичи пред нея и сведе глава.

— Дарах? — Какво означаваше това? Защо този едър, висок, силен воин бе коленичил пред нея?

Той повдигна глава.

— Ти си по-красива от всичко, което някога съм виждал — каза той с дрезгав глас. — Искам да ти отдам почит, Джулия.

Сърцето й щеше да се пръсне от любов. Тя коленичи пред него върху дебелия килим от борови иглички.

— Да се почетем взаимно — прошепна тя.

Джулия се усмихна и разкопча тежката тока на колана му. Тя свали колана и меча му и ги остави встрани, след което махна и поличката му.

Очите й вече бяха свикнали със слабата светлина. Джулия забеляза пулсирането в основата на гърлото му и бързото повдигане и спускане на гърдите му. Докато сваляше ботушите му, тя прокара ръка по мускулестите му крака.

Дарах беше развързал връзките на ризата си. Джулия я издърпа през главата му, остави я на земята и се загледа с възхищение във великолепното тяло, което досега бе можела само да си представя.

Той беше така строен и мускулест, както го бе виждала в сънищата си. На места по кожата му се виждаха големи белези, които й напомняха, че той не беше просто мъж, а и воин, човек, който бе въртял меча си в множество битки и който бе изпитвал на собствен гръб остриетата на чуждите мечове. Тази гледка я трогна дълбоко. Джулия знаеше, че да се показва слаб, уязвим или непредпазлив беше анатема за Дарах. Доверието и страстта му изпълниха очите й със сълзи.

— Недей — прошепна той. — Защо плачеш, любима?

— Толкова си красив.

— О, ама ти наистина си луда. — Той се ухили. — Тялото ми е покрито с белези като кухненска маса, а и вече не съм строен младеж като Томи. — Той потърка с длан косматите си гърди. — И съм космат като овца през зимата.

— Красив си — повтори тя.

— Както кажеш — отвърна усмихнато Дарах. — Стига да си доволна.

Той посегна към поличката си и я простря на земята до тях. След това се изправи, хвана Джулия за ръката и я изправи. Дарах сложи длан върху бузата й и започна да я гали, като плъзгаше ръката си надолу по рамото й и към извивката на кръста й.

— Това ли искаш, Джулия? — прошепна той.

Ръката му погали стомаха й и тя потръпна. Джулия затвори очи, докато той прокарваше пръсти по гръдта й.

— Това ли искаш? — повтори Дарах.

Джулия се олюляваше, хипнотизирана от бавните му движения. Тя усещаше, че не може да отвори уста, и само кимна.

— О, това е добре — измърмори той. — Най-после сме на едно мнение за нещо, Джулия.

Дарах сложи твърдите си, мазолести длани върху набъбналите зърна на гърдите й. Тя въздъхна от удоволствие и изви тяло към него.

— Не още, скъпа. Искам да ти дам всичко.

Тя не беше уверена, че щеше да успее да издържи на всичко, камо ли пък да изчака, но въпреки това остана да стои трепереща на лекия ветрец, който галеше тялото й.

Някъде в потайните ъгълчета на съзнанието си тя се възхищаваше на промяната в Дарах Макструан. Джулия си беше представяла много пъти какво би било да бъде докосвана от него, но никога не бе предполагала, че този едър, мускулест, упорит мъж можеше да бъде такъв нежен и страстен любовник. Той изглеждаше толкова непристъпен, толкова недосегаем дори за най-очевидните нужди на тялото си. Дарах я засипа с целувки, къпеше я с ласките си, докосваше я и възбуждаше всеки сантиметър от тялото й. Той покри с целувки гърдите й и засмука набъбналите й зърна. Ръцете и устните му намираха места на удоволствието, за чието съществуване тя дори не беше подозирала. Той я целуваше от главата до петите като се стараеше да не остави нито едно недокоснато място. И когато най-накрая коленете й заплашваха да се подкосят, а стоновете й се превърнаха в молби, той я положи нежно върху поличката си и я покри изцяло с топлото си тяло.

— Дарах — прошепна тя срещу врата му, заравяйки лице в топлата му кожа. — Не мисля, че ще издържа повече.

— Така ли, скъпа? — Той разтвори краката й с коляно и се настани между бедрата й.

— Така.

Дарах се дръпна съвсем леко нагоре. Джулия изви тяло, за да се притисне отново към него.

— И ти ли усещаш онова, което усещам аз, Джулия?

— Аз… да, Дарах.

Той се подпря на ръце, за да я погледне право в очите. В погледа му тя забеляза такава страст и нежност, че дъхът й замря.

— Готова ли си да бъдеш с мен? Наистина ли си готова, любов моя?

Тя кимна.

— Да, любими. Готова съм. — Тя затвори очи и отново се изви нагоре.

— Погледни ме, скъпа.

Тя отвори очи и видя красивото му лице, осветено от звездите, обърнато към нея с безкрайна любов.

— Искам да те гледам, докато влизам в теб.

Тя нямаше да успее да отмести поглед, дори и да искаше. Дарах вдигна бедрата си, без да сваля очи от нейните, и се сля с нея с едно плавно, твърдо движение. Джулия извика от удоволствие и се вкопчи разтреперана в него.

— Тихо, любима — прошепна той, докато я прегръщаше. — Най-хубавото предстои.

И той удържа думата си.

 

 

Аласдеър обърна гръб на двойката, която стоеше в средата на полянката. Стомахът му се бунтуваше от гняв и раздразнение.

Значи Джулия беше направила своя избор и Дарах бе оградил своята собственост. А Аласдеър отново беше останал втори, по-малкият брат.

Всичко това му беше омръзнало. Не можеше да остане тук и да гледа Дарах и Джулия на сутринта, сияещи след прекараната заедно нощ, как си разменят интимни думи и докосвания. Вече се беше нагледал на такива неща при срещата на мъжете с жените им.

Той се върна в пещерата, сграбчи багажа си и си тръгна, докато останалите се наслаждаваха на удоволствията в леглата си.