Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror and The Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2010)
Разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Корал Смит. Магическото огледало

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Техн. редактор: Никола Калпазанов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-170-168-X

История

  1. —Добавяне

Глава единадесета

— Дарах, не!

Джулия скочи светкавично от леглото и сграбчи ръката на шотландеца, преди той да беше успял да хвърли огледалото.

— Моля те, не го прави! — помоли се тя.

Той я погледна гневно.

— Няма да ти позволя да правиш магии в моя дом!

— Аз не съм вещица, кълна се! Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Ти изричаш думите с лекота, Джулия — отвърна той. — Но по-важни от думите са делата. Каква дяволия се опитваш да направиш с това нещо? — Той размаха огледалото пред лицето й.

— Нищо! Нищо. — Тя се опитваше трескаво да измисли някакво обяснение. Но как можеше да му обясни нещо, което самата тя не разбираше? — Самотна съм, Дарах — каза тя и това беше истина. — Говорех на огледалото, защото се чувствах самотна. — Тя протегна ръка и докосна сребърния гръб на огледалото. — Това е единственото нещо, което ми остана от майка ми. Нося това огледало със себе си от малка… за да ми напомня за нея.

Дарах спусна ръката си, но не й върна огледалото.

— Майка ти починала ли е?

Джулия кимна.

— А твоята?

Той поклати глава.

— Също.

— Съжалявам.

Дарах я погледна и тя се зачуди какво ли ставаше зад тези очи. Той изглеждаше, сякаш искаше да й каже нещо, но размисли и се отказа. Дарах започна да оглежда огледалото и да го върти в ръката си.

— Знам, че ме мислиш за странна — каза Джулия. — И аз мисля, че ти си странен. Това място е странно. Времето е странно. Моля те, остави ми поне едно познато нещо. — Тя сложи ръка върху неговата. — Не съм ти дала причина да се страхуваш от мен, нали?

Внезапната гореща искра, която Джулия забеляза в очите му, я накара да съжали, че бе казала точно това. Той наистина ли се плашеше от нея? Защото я смяташе за вещица ли? За шпионка? А дали пък нямаше някаква друга, по-интимна причина?

Джулия погледна надолу и осъзна, че беше облечена само в тънка ленена нощница. Въпреки студа, тя усети как бузите й пламват. Ръката й все още стоеше върху ръката на Дарах и тя усещаше мощните, стегнати мускули да се движат под пръстите й.

Джулия го погледна в очите. Тя си спомни за какво си бе мислила, преди да си легне тази вечер. Повече от всичко й се искаше да устои на прилива, който я тласкаше към него, но волята й не беше толкова силна. Копнежът, който изпитваше, и топлата вълна на желание се бяха съюзили по такъв начин, че тя усещаше как се приближава към Дарах, сякаш той беше луната, а тя океанът.

Джулия се надигна на пръсти и го целуна. Ръцете му се обвиха около тялото й и той я придърпа към себе си. Тя плъзна ръце около врата му и остави топлината на силното му тяло да проникне в нейното през тънкия плат на нощницата. За първи път през живота си тя чувстваше, че постъпва правилно. Устните на Дарах се заиграха с нейните, сякаш искаха нещо повече от нея и обещаваха повече в замяна. Тя въздъхна, когато усети, че се разтапя в прегръдката му.

Внезапно той я отблъсна от себе си. Дишането му беше учестено.

— Какво има?

Дарах поклати глава.

— Играеш добре играта си, момиче. Но аз няма да падна в капана ти. Ако си мислиш, че можеш да ме омаеш, като ме целуваш, грешиш. Аз не съм от онези мъже, които вземат решения с онова, което се намира в гащите им. — Той й подаде огледалото. — Задръж го. Засега. Но ако забележа някакъв признак, че си намислила нещо лошо, ще бъда безмилостен с теб. Запомни това. Свещеникът все още не е дошъл, но ще дойде.

Джулия остана да го наблюдава със свито сърце как излиза от стаята. Тя все още усещаше сладката топлина на устните му. Когато вратата се затвори след него, тя чу щракването на тежкия железен ключ в ключалката.

Джулия се хвърли на леглото и се разплака.

 

 

Дарах крачеше напред-назад из стаята си. Какво беше направил? Противно на здравия си разум, той беше върнал нещо, за което знаеше, че е инструмент на злото в ръцете на една вещица. Вещица, която тъчеше паяжини от лъжи с изражението и поведението на ангел. Вещица, която говореше с такава искреност и чувство, че той беше като омагьосан. Вещица, чиято целувка беше толкова сладка и страстна, че дори сега духът и тялото му се гневяха, че им беше отказал задоволяването на нуждата, която тя беше събудила в него.

Дарах погледна над камината към мястото, на което висеше мечът на дядо му. Баща му му беше разказвал неведнъж за смелостта на предците му и за това как кланът Макструан се беше бил редом с Уолъс и останалите шотландски патриоти за свободна Шотландия на шотландците. Той бе израснал с това наследство. Толкова много от хората му бяха загинали, толкова много бяха дали живота си за името и свободата на Макструан. Негов дълг беше да се погрижи смъртта им да не остане напразна.

И все пак той не можеше да се накара да забрави тази жена. Нито пък можеше да си наложи да я унищожи и така да премахне завинаги заплахата, която тя представляваше за клана му.

— Защо, по дяволите? — изръмжа той.

Голямо Куче изскимтя и вдигна глава от кокала, който дъвчеше близо до камината. Дарах посочи към кокала.

— За теб ще бъде най-добре утре сутрин да не намирам плъхове в тази стая — каза строго той, намерил върху кого да стовари гнева си. — Или свършвай с това, или върви да го заровиш!

Захапало кокала, Голямо Куче отиде до вратата. Спря и погледна жално Дарах през рамо.

— О, по дяволите! — Дарах отиде и отвори вратата. — Точно така, върви. И без това ще спя по-добре, ако те няма да ми хъркаш.

Голямо Куче подуши въздуха и се отдалечи по посока на стълбището.

— Глупаво животно — измърмори Дарах, докато затваряше вратата. — Тя е омагьосала и него както всички останали. Сигурно отива да спи в нейната стая. Да спи върху нейната възглавница, докато тя…

Той изстена. За бога, та той ревнуваше от куче!

Сигурно беше омагьосан. Нищо друго не можеше да обясни, че се държеше като идиот заради някаква фуста. Тя успяваше някак да му отнеме разума всеки път, когато той се приближеше до нея. Докато я беше целувал и прегръщал, нещата само се бяха влошили. В този момент смътната мисъл, че я беше срещал някъде, се беше завърнала.

Внезапно Дарах застина на мястото си. Най-сетне си беше спомнил. Наистина беше срещал Джулия преди, но не на земята. Тя беше излязла от сънищата му. Въпреки че той не бе казвал това на никого, в онези редки мигове, в които си позволяваше да изпитва такива копнежи или фантазии, той усещаше докосването, аромата и близостта на една жена. Той знаеше каква трябваше да бъде тя — гореща, сладка, незлоблива и мъдра. Жена, създадена, за да задоволява най-интимните му нужди. Джулия.

Самата мисъл за това го разтърси до мозъка на костите.

Трябваше да се отдалечи от нея. Дарах отново закрачи из стаята. Да се натовари с повече работа. Какъв беше онзи цитат, който Лиам бе дал на Томи наскоро? „Любовта отстъпва пред работата. Ако искаш да избягаш от любовта, бъди зает; така ще бъдеш в безопасност.“ Дори ако Дарах не беше влюбен, беше опасно близо до влюбването. Дълга, усилена, ежедневна работа можеше да го предпази. Трябваше да се постарае да стои далеч от къщата от тъмно до тъмно. Така щеше да успее да прочисти мозъка си и да реши как да постъпи с нея.

Единственият проблем беше, че сънищата му бяха изпълнени с идеи какво да направи с Джулия Адисън. И нито една от тях не включваше напускането на собственото му легло.

Това беше най-големият му проблем. Той я желаеше с всяка клетка на тялото си. Но дали това беше желание, което би могъл да изпитва към една обикновена жена? Дали тя не го беше омагьосала, за да го подчини на волята си и да го направи уязвим за враговете му?

Мислите му се въртяха в кръг като змия, погълнала собствената си опашка. В крайна сметка всичко се свеждаше до един-единствен въпрос — коя беше тя?

Дарах заби пръсти в косата си и започна да я разрошва. Как можеше да разбере това, освен чрез проверка от инквизитор или лично посещение при Крейгън? Той изсумтя. Като че ли Крейгън Морстън бе казвал истината някога през живота си. Пък и Дарах вече се беше заклел, че Джулия няма да бъде съдена за магьосничество, докато се намираше в дома му.

Той нямаше намерение и да я предаде на враговете си. Ако тя беше една от тях, нека те сами дойдат да си я вземат. Той щеше да я задържи в своя дом. При себе си.

Дарах отиде до масата и си наля чаша ейл. Изпи бързо съдържанието й и си наля отново. След това още един път.

Дарах реши да не ляга на леглото си с надеждата, че дъските на пода щяха да попречат на изпълнените му с копнеж сънища да не смущават почивката му. Ейлът щеше да му помогне да спи спокойно.

Когато се съмна, той се събуди с усмивка. Цялото му тяло го болеше. Дарах изстена и се отпусна отново по гръб пред студената камина. Тя го беше направила отново. Беше нахлула в сънищата му. И образите, които трескавият му мозък беше създал, бяха способни да предизвикат страст дори у една мраморна статуя.

Дарах стана и излезе навън. Той даде ключовете на Брус, който беше на пост.

— Кажи на Джулия, че има пълна власт над домакинството, но само толкова. — С тези думи той тръгна да обикаля земите на клана, което щеше да запълни целия му ден.

 

 

На Едана й се искаше да захвърли легена през поляната. Когато беше опитала огледалото леген преди, не беше видяла нищо и бе почувствала облекчение. Но сега беше видяла онази жена два пъти подред! Това не беше някаква случайност или трик. Жената беше там, в дома на Дарах, и притежаваше огледало с голяма сила. И въпреки че Едана беше направила всичко, за да я изплаши и да я накара да си тръгне, тя не можеше да бъде сигурна, че другата жена щеше да се вслуша в думите й.

Тя се наведе отново над водата.

— Слуга, кажи ми все още ли ми принадлежи сърцето на моя любим?

Водата се размъти и се раздвижи, сякаш беше разбъркана от някаква невидима ръка.

— Ннне — отвърна водният дух.

Сърцето на Едана се сви. Дарах обичаше друга? Нейният Дарах?

— Не може да бъде! — каза тя. След това отново се обърна към водата. — Да не би моят любим да се е оженил за друга?

Водата се проясни и се раздвижи леко.

— Ннне е, господарке.

— Ох! — въздъхна с облекчение Едана.

И все пак онази жена си оставаше там. Тя не беше омъжена за Дарах. Може би беше просто някаква курва. А може би беше жена на някой от останалите мъже. Едана поклати глава. Възможно, но не много вероятно. През цялото време, докато бе наблюдавала Макструан, легенът никога не й беше показал другиго, освен Дарах или някой от хората му, който се бе намирал близо до него. Която и да беше тази жена, тя се намираше близо до Дарах.

Дали му беше скъпа?

Едана погледна във водата. Образите бяха изчезнали и водата си възвръщаше първоначалния вид. Тя се усмихна на собственото си отражение. Поне онази жена не беше по-красива от нея. За това не трябваше да се тревожи!

Но трябваше да узнае коя беше застанала между нея и нейния любим.

А след това трябваше да се отърве от нея.

Едана понесе легена към прозореца си и изхвърли водата в храстите под него, като си подсвиркваше весело. Някаква котка измяука гневно в тъмнината под прозореца. Едана се разсмя.

— Малкин, стари глупако — извика тя. — Така ти се пада, щом лежиш и чакаш някоя котарана сама да ти дойде!

 

 

Джулия прекара следващия ден в кухнята, заета да преподрежда шкафовете и да почиства помещението от пода до тавана. Работата й помогна да даде израз на объркването и раздразнението, които не й бяха дали покой през по-голямата част от нощта. Но успехът й беше само частичен. Тя се чудеше дали в цяла Шотландия имаше достатъчно работа, за да я накара да не мисли за Дарах Макструан и за огъня, който бе пламнал между тях миналата нощ.

Джулия се намръщи. Огънят, който бе пламнал в нея, поправи се мислено тя. Дарах я беше отблъснал и беше излязъл, без дори да погледне назад. Не, целувката им беше потресла и него също колкото нея.

Тя си повтори за стотен път, че това беше невъзможно. Не можеше да има връзка с Дарах Макструан. Не само защото имаше толкова отвратителен характер, но и защото той беше мъж от съвсем друго време. Как можеше да живее с човек, който бе съществувал стотици години, преди тя да се беше родила? Джулия нямаше представа дали беше заседнала в това време, или щеше всеки момент някак да успее да се върне в края на двадесети век.

По пладне Рос се приближи до нея и тя забеляза, че той е увил в поличката си една малка, слаба котка. Джулия възкликна радостно и побърза да намери паничка, за да й сипе мляко.

— Не, момиче, не я храни — каза Рос и вдигна ръка.

— Но тя е толкова слаба! — възрази Джулия. — Погледни я. Можеш да й преброиш ребрата.

— Да. Толкова по-добре за нея. Така ще разберем колко струва.

— Колко струва?

Той кимна.

— Тази котарана е толкова гладна, че може да изяде мишка заедно с костите. Сложи я в килера, затвори вратата и там вече няма да има нито една мишка. — Той се ухили, но миг по-късно се огледа и усмивката му се изпари. — Но не казвай на Дарах. Той обича кучетата и не може да търпи котка в дома си. — Рос се ухили отново. — Въпреки че изглежда страшен, Голямо Куче не може да лови плъхове. Изобщо не си губи времето да ги гони.

— Е, Малко Коте — каза Джулия, докато поемаше котката. — Ако се съди по онова, което виждам, очаква те голям банкет. — Тя пусна котката в килера и бързо затвори вратата. — Да се надяваме, че няма да докопа другите храни — каза тя на Рос. — Мисля, че успях да запечатам колкото продукти можех. — Джулия въздъхна. — Какво ли не бих дала, за да имах един комплект консервени кутии.

— Консервени кутии?

— Да. Специални съдове, в които храната се задържа прясна.

— О! Мога да питам Гордън дали не може да ти ги направи. Той е доста добър калайджия.

Джулия почука брадичката си с пръст.

— Калайджия, а? Знаеш ли, може би той наистина ще ми помогне. Можеш ли да го накараш да дойде тук? Мога да му нарисувам от какво имам нужда, ако успея да намеря писалка и хартия.

Тя прекара остатъка от деня, като обясняваше на Гордън какво искаше от него, и когато той си тръгна, Джулия беше доволна, че вече беше успяла да направи някои големи подобрения в кухнята. Ако останеше тук достатъчно дълго, може би щеше да възроди това място.

Когато Гордън си тръгна, тя чу мяукане и драскане по вратата на килера.

— Малко Коте — каза тя и побърза да отвори вратата. — Съжалявам, момиче. Забравих, че си там. Как върви ловът?

Малко Коте излезе самодоволно от килера. Отиде до огнището, настани се на земята и започна да се лиже лениво.

Джулия се разсмя.

— Толкова успешно ли? Е, съмнявам се, че си успяла да ги избиеш всичките само за един следобед. Утре отново можеш да покажеш какво умееш.

Малко Коте я погледна със зелените си очи, но реши, че банята му беше по-важна от онова, което му казваше тази жена, и отново започна да се ближе. Джулия се замисли за миг как щеше да скрие котката от Дарах. Или пък от Голямо Куче. Той беше сладур, но дали щеше да позволи на друго животно да се разхожда из неговата територия? Дали една малка котка нямаше да бъде достатъчно голяма, за да му бъде предястие?

— Изглежда, че двете с теб имаме един и същ проблем, хлапе — каза тя на котката, докато се заемаше с приготвянето на вечерята. — Мястото ни не е тук и никой не иска да сме тук, но не можем да направим нищо по въпроса. И се налага да пристъпваме много внимателно, за да не раздразним силните на деня.

Тя чу отново гласа на мащехата си как й шепне преди някакъв купон или семейно събиране. „Опитай се да си намериш мястото, скъпа — казваше Камий. — Никой не очаква от теб да станеш веднага член на моето семейство. Но поне се опитай, става ли?“

Джулия въздъхна. Сега, когато си мислеше за това, осъзнаваше, че целият й живот беше прекаран в търсене на мястото й. От гимназията, през колежа, до йогистките упражнения и медитацията, училището за готвачи, ходенето по огън, стрелбата с лък, хипнозата, съвременните танци, курса за дисководещ — списъкът беше толкова дълъг, че я караше да се чувства неудобно — тя бе търсила нещо, което да й подскаже какво иска да направи с живота си. Джулия бе решила, че бе намерила отговор на въпроса си, когато старата й приятелка Мартин Кобърн я беше наела като помощник-готвачка в новия си ресторант. Готвенето й доставяше удоволствие, градът й харесваше, а останалите служители в ресторанта бяха приятни хора.

Но Джулия не беше почувствала, че мястото й е там. Ако трябваше да бъде честна със себе си, тя просто бе работила там, след което се бе прибирала у дома си — сама.

И ето че сега се намираше тук — в някакво загубено кътче на земята, където никога нямаше да си намери мястото.

Тя се огледа. Беше накарала Рос и Томи да поставят нови полици за различните кухненски съдове. Подът беше изтъркан и тя го беше поръсила с талаш, примесен с изсушени билки, за да премахне остатъчните миризми. Джулия беше поискала да й дадат малко от варта, която беше използвана за стените на къщите и смяташе да добави още няколко лампи, за да освети по-добре помещението. Малко Коте се беше свила до огнището, в пещта се печеше хляб, а на шиша се въртеше голямо парче телешко. Новото й работно място изглеждаше приветливо и уютно.

Но това помещение не беше нейно, принадлежеше на Дарах. А той беше показал ясно, че тя нямаше място тук. Нито в къщата му, нито в клана му, нито в земите му.

Джулия плесна с ръце. Самосъжалението не беше в неин стил. Тя имаше нужда от действие. Време беше да започне да обмисля как да се махне оттук. Сигурно имаше някакъв начин да се върне обратно в своя свят.

Някой прочисти гърлото си зад нея и тя се обърна рязко. Аласдеър стоеше с ръце на кръста и оглеждаше с удивление кухнята.

— Я виж ти — каза той. — Личи си, че тук е пипала грижовна ръка.

Джулия усети как се изчервява от гордост.

— Харесва ли ти?

— Ммм. — Той се приближи до печките и подуши одобрително аромата, който се носеше над тях. — Ако съм виждал кухнята по-чиста, не мога да си спомня кога може да е било.

— О, сигурно когато майка ти е била жива… — Тя млъкна. — Извинявай. Може би предпочиташ да не говориш за нея.

— Че защо не? — Аласдеър топна пръст в тенджерата със сос, който Джулия разбъркваше.

Тя го плесна през ръката.

— Не бутай там. Да не искаш пак да се разболеете? — Тя започна да разбърква по-силно соса. — Исках да кажа, че след като майка ти е починала, може би не ти се иска да говориш за нея.

— А, да. Предполагам, че си права. И все пак, тя не се застояваше много в кухнята. Ти си накарала тази стара тъмница да заблести.

— Благодаря. — Тя напълни една лъжица със сос и я поднесе към устата му. — Опитай това и ми кажи какво мислиш.

Той отвори уста и се остави Джулия да пъхне лъжицата между устните му; двамата се разсмяха, когато малко от соса се разля върху брадичката му.

— Да готвиш ли се учиш, братле?

Двамата се обърнаха и видяха, че Дарах е застанал на вратата. Лицето му беше безизразно, но Джулия забеляза гневна искрица в погледа му. Аласдеър се отдръпна от нея, но тя не отстъпи. Джулия сложи ръка на хълбока си.

— Всички Макструан ли влизате и излизате като призраци? — попита тя. — Държах лъжица с горещ сос и можех да изгоря и двама ни.

Дарах влезе в кухнята, като местеше бързо поглед между Аласдеър и Джулия.

— А, да. Не искаме някой да прегори.

Тя не обърна внимание на сарказма му.

— Вечерята ще бъде готова след около половин час — уведоми го тя. — Ако боговете на огъня бъдат на моя страна. Ще имаш време да се измиеш. — Тя погледна многозначително към калните му ботуши, които вече бяха оставили няколко топки мокра пръст върху чистия под.

Дарах подуши въздуха.

— Мирише добре. Не си ли сложила око от прилеп?

Джулия се опита да го изгледа гневно, но забеляза леко повдигнатия край на устните му и не можа да се въздържи да не се засмее.

— Не. Не съм сложила дори жабешки крачета, страхувам се. А единственото нещо, за което можах да използвам метлата си днес, беше за метене. — Тя посочи към краката му.

Дарах най-сетне погледна надолу.

Той се наведе й започна да събува единия си ботуш.

— Не! — извика Джулия. — Не тук! Вън! Събуй се пред задната врата и си остави ботушите навън, докато изсъхнат.

— Нещо много си започнала да командваш — измърмори той, но все пак излезе навън и свали ботушите си.

Върна се бос в кухнята. Отпусна се на едно столче и въздъхна.

— Пролетта идва бързо — обърна се той към Аласдеър. — Добитъкът на север се е пораздвижил. Някои дори вече се оплождат.

Аласдеър кимна.

— Скоро ще трябва да ги приберем. Поне юниците.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Мислех вдругиден да отида с няколко души и да ги подкарам към клисурата до дъбовата гора.

— Ще кажа на останалите.

— Направи го. И иди да видиш как е Брус. Костите пак започнаха да го мъчат.

Аласдеър излезе бързо, сякаш се радваше, че се маха. Джулия остана да го наблюдава как се отдалечава, след което отново насочи вниманието си към зеленчуците, които режеше.

— Защо си толкова строг с него? — попита тя.

— Строг ли?

— Ти винаги се държиш с него, сякаш е прислужник. Освен това мога да ти кажа, че на Аласдеър не му харесва да го наричаш братле.

Той замълча.

— Ти да не започваш да защитаваш брат ми, Джулия?

Тя се обърна и го погледна намръщено.

— Аласдеър не е малък. Той няма нужда от мен, за да се защити.

— Така е. Но момчето все още има да научи много неща.

— Това важи за всички.

Дарах въздъхна.

— Не можеш да разбереш това.

— Така ли? Може би ти си този, който не разбира. От всичко, което чух тук, ми стана ясно, че ти си бил любимецът на баща си. Но кой е стоял зад Аласдеър? Ако питаш мен, той се е оправил доста добре сам.

Сега беше негов ред да се намръщи.

— Ти не познаваш нашите обичаи. Аз бях следващият главатар на клана и баща ми трябваше да се увери, че съм готов да поема тази отговорност.

— А ако нещо се случи с теб? Тогава няма ли Аласдеър да стане главатар?

— Да.

— Е?

Той стана от столчето.

— Точно това се опитвах да ти кажа. Той трябва да се научи. Да бъдеш главатар на клана, не означава да се мотаеш по цял ден или да четеш книги и да яздиш, когато си поискаш.

— Не, да бъдеш главатар на клана, означава да нареждаш на всички да скачат и да очакваш от тях да те питат колко нависоко.

Той застана пред нея. Очите му потърсиха нейните.

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш — каза й Дарах с тих и напрегнат глас.

На Джулия й се искаше да отстъпи, но зад нея беше печката. Тя вирна брадичка.

— Ако е така, вината не е моя — отвърна тя.

— Искаш ли да ти бъда учител?

Внезапно й стана по-топло, отколкото можеше да й бъде от топлината на печката. Гласът на Дарах се беше променил някак. Тонът му все още беше предизвикателен и застрашителен, но Джулия не беше сигурна къде точно се криеше опасността, нито пък какво я предизвикваше да направи той. Този човек я вбесяваше.

— Нямам нужда от учител — каза тя, след като не намери достатъчно презрителна реплика.

— Така ли?

— Така!

Той вдигна ръка. За миг Джулия си помисли, че ще я удари. Вместо това Дарах улови една от къдриците, които се бяха измъкнали от плитката й, и я втъкна обратно зад ухото й. Тя едва се въздържа да не подскочи назад при този толкова интимен, нежен жест. Дарах наведе глава и я целуна. Бавно. Дълго. Дълбоко.

— Остави Аласдеър на мен — каза той, докато вдигаше глава и се отдръпваше. — Знам какво е най-добре за собствения ми брат.

Дарах се обърна и излезе от кухнята. Джулия се зае отново със зеленчуците, все още разтреперана.

Как успяваше този мъж да й въздейства толкова силно? Достатъчно беше само да застане до нея, да докосне ухото й. Тя бе хранила Аласдеър, беше го докосвала и се беше смяла с него, но не беше изпитала нищо подобно на невероятната възбуда, която изпитваше всеки път, когато Дарах се приближеше до нея.

Той я беше целунал. Господи, колко мразеше това. Достатъчна беше само една сладка, топла целувка от онези чувствени устни и тя се превръщаше в пюре. И когато я беше разтопил, той си бе тръгнал с обичайното си арогантно, самодоволно поведение, оставяйки я да изпълни онова, което й беше казал. А тя бе останала да зяпа след него като последната глупачка.

— Кътхеч — измърмори тя на себе си. Миг по-късно се вцепени.

Малко Коте се размърда край огнището. Джулия погледна с удивление котката.

— Откъде ми дойде тази дума? — попита тя и поклати глава, за да се отърси от объркването. — Тази дума означава лудост — каза тихо Джулия. — Но откъде бих могла да знам това?

Малко Коте се облиза, прозина се и се сви отново на топка зад камарата с дърва. Джулия се зае отново с работата си, като се опитваше да забрави вълшебното усещане, което я бе обзело при тази непозната дума.