Корал Смит
Магическото огледало (1)

Глава първа

Всичко се случи толкова бързо.

Първо се чу звук, като при изваждане на тапа от бутилка шампанско.

После глухото тупване на безжизнено тяло. Върху плочките издрънчаха съдове.

Бягащи стъпки. Кола, която изчезва с голяма скорост в уличката.

През малкото прозорче на вратата на хладилното помещение в ресторанта „При Мартин“ Джулия Адисън видя всичко това. Тя чу и стъпките на убийците при бягството им, когато излезе ужасена от скривалището си и влезе в кухнята. На пода лежаха мъртви двама от заместниците на гангстерските шефове.

Оттогава постоянно й беше студено.

Навличаше се с по няколко пуловера, обуваше дебели вълнени чорапи и нахлупваше меката шапка, която бе купила в един от магазините в Кинлох Ранох, но нищо не помагаше. В колата си имаше дори чифт кожени ръкавици. Въпреки всичко това, докато шофираше към планинските части на Шотландия, тя не можеше да се отърве от студа.

— Нищо чудно, Адисън — каза сама на себе си. — Ти си свидетелката, която побягна на студа.

Тя стисна по-силно волана на взетия под наем „Морис Майнър“. Небето се издигаше синьо и ясно над върховете на дърветата в далечината, но вятърът беше студен. Парното в автомобила не беше достатъчно силно, за да я предпази от планинския пролетен студ, и той я пронизваше до кости.

Въпреки всичко облекчението, че беше навън, я караше да забрави за неудобството. Бе прекарала последните две седмици в малката си, но уютна стая в хотел „Блекуотър ин“. Джулия бе прочела всички книги и списания, които беше успяла да докопа, бе изслушала всички излъчвани по радио Би Би Си емисии за градинарство и музикални предавания, които можеше да изтърпи и беше написала купища писма — писма, които никога нямаше да изпрати — до всички приятели и познати, които бе имала през живота си, включително и до учителя си по изобразително изкуство в гимназията. В салона на първия етаж имаше телевизор, но дори страстта й към киното не беше способна да я изкуши да слезе долу при останалите гости на хотела.

Отегчението я бе нападнало с пълна сила последната вечер, когато тя внезапно бе открила, че прави хартиени самолетчета от реклами в списанията и слуша някакво скучно интервю с експерт по хигиенните навици на древните монголи. Тогава бе решила, че на следващата сутрин ще излезе да се поразходи, независимо от рисковете.

И го беше направила. Джулия си казваше, че трябва да изпитва въодушевление.

— Въодушеви се, Адисън — измърмори на себе си. — Едно, две — въодушеви се! О, господи! — изстена тя. — Напълно съм откачила. Вече си говоря сама, отговарям си сама и сама си давам заповеди.

Тя изправи гръб в седалката. Това, че изпитваше съжаление към самата себе си, я караше да се чувства глупава и я ядосваше. Възнамеряваше да се поразходи, да разгледа красивата планинска част на Шотландия, за която толкова много бе чувала и чела по време на престоя си в „Блекуотър ин“. Щеше да се наслаждава на пустия, тесен път и най-накрая щеше да се чувства в безопасност. Гангстерите в Ню Йорк не си падаха по шотландски полички и овце. Поне тя така мислеше. Всичко, което Джулия знаеше за хора като Монти Джилет и приятелчетата му, беше научила от филмите и статиите във вестниците. Джеймс Кагни и Марлон Брандо определено не се вписваха в пейзажа около нея.

Тя си наложи да се отпусне и да започне да се наслаждава на гледката. Пътят се изкачваше, криволичейки, и от двете му страни се виждаха тополи, дъбове и брези с напъпили клонки. Тук-там, на някое слънчево място, проблясваше рододендрон.

Джулия свали стъклото на прозореца си — никога нямаше да свикне да използва лявата си ръка за такива неща — и пое дълбоко хладния, влажен въздух, без да обръща внимание на студа. Започна да я обзема спокойствие — същото онова чувство, което беше изпитала при пристигането си тук преди две седмици, преди да се беше усамотила в стаята си. Околността беше дива, скалиста и влажна, и пейзажът често бе мрачен, но наоколо гъмжеше от живот — силни, закоравели същества, които не само оцеляваха, но и процъфтяваха при тези сурови условия. Това й харесваше.

Тя дори не знаеше защо беше избрала това място за свое убежище, след като Мартин я бе избутала набързо от ресторанта, бе натикала няколко от най-необходимите й вещи в една чанта и буквално я беше завлякла в първия самолет за Европа. Джулия бе толкова шокирана от преживяването си, че не бе имала сили да протестира. След като бе пътувала по обиколни пътища из цяла Европа, за да прикрие следите си, тя просто бе взела първия самолет, който излиташе от Дюселдорф.

Джулия се бе оказала в Инвернес, където бе взела кола под наем и се бе отправила на юг, докато не бе стигнала в Кинлох Ранох. Внезапно й бе хрумнало да спре там. Тя бе преживяла доста неща през живота си й въпреки че не можеше да се нарече закоравяла, това място бе докоснало нещо в душата й както никое друго място, което бе посещавала досега. Коничният връх на Шиехалиън, старите и новите гори, самото езеро Лох Ранох просто й се бяха сторили достатъчно безопасни и достатъчно непознати.

На устните й започна да се оформя усмивка. Може би в края на краищата нещата щяха да се подредят добре.

И тогава тя го забеляза.

Усмивката й се изпари, а заедно с нея и всички надежди за спокойствие.

Едно-единствено проблясване в огледалото за обратно виждане, като отблясък от метал. Това беше достатъчно да я накара да изправи гръб в седалката и да започне да мести тревожно очи от огледалото към пътя пред себе си.

Дали просто не й се бе сторило? Стара метална табела или инструмент, захвърлен между дърветата? Счупено огледало или светлоотражателна ивица?

Джулия преглътна с усилие. Когато премина следващия завой, тя отново го забеляза. Нямаше грешка — между дърветата проблесна предната решетка на автомобил.

— Успокой се, Адисън — каза си тя и стисна здраво волана. — Вероятно е някой турист като теб.

Въпреки това тя натисна педала на газта и погледна в огледалото. Дали и другата кола бе увеличила скоростта си? Стисна зъби. Дърветата й пречеха да вижда.

Намали скоростта, като често поглеждаше в огледалото, и забеляза, че другата кола я настига. По гърба й мина студена тръпка. Другата кола остана скрита зад завоя, след което отново се мярна между дърветата.

Следяха я.

— О, господи!

Тя вдигна отново стъклото, въпреки че прекрасно знаеше, че то с нищо не можеше да я защити от хората, които я следяха. Бандити като шефът на мафията Монти Джилет можеха да стигнат до нея, дори ако се скриеше в заключен банков трезор. Въпреки това вдигнатото стъкло й даде кратко усещане за безопасност и това беше достатъчно да почувства нови сили.

Замисли се трескаво, опитвайки се да реши какво да направи. Джулия нямаше представа къде щеше да я отведе пътят и се съмняваше, че щеше да успее да се измъкне от преследвача си. Можеше да обърне назад, но това само щеше да отведе преследвача й до Кинлох, а там тя щеше да бъде в капан.

Започна да оглежда пътя пред себе си за някаква отбивка, къща или село. Не биха посмели да я убият пред цяла тълпа туристи с фотоапарати, нали? Или пък в дневната на някой шотландски фермер? Дали пък не искаха да направят всичко да изглежда като нещастен случай?

Тя беше толкова нервна, че не го забеляза до последната секунда. Малка пролука между дърветата. Джулия зави рязко и вкара колата в пролуката. Жалкото подобие на път беше най-вече от скали и дълбоки коловози в пръстта. А там, където нямаше скали, те бяха заменени от кал, която хвърчеше нагоре под гумите на колата и покриваше предното стъкло. Джулия пусна чистачките и погледна отново в огледалото за обратно виждане.

Беше сама! Тя се усмихна, но миг по-късно се сети, че не знаеше накъде беше тръгнала.

Насочи вниманието си към управлението на автомобила по пътя, който бързо започваше да се стеснява. Ниските клони на дърветата се удряха в стъклата, а на някои места коловозите бяха толкова дълбоки, че тя започна да се плаши, че може да заседне. Въпреки това продължаваше напред. Искаше да се отдалечи колкото можеше повече от преследвача си.

Погледна отново в огледалото и сърцето й подскочи. Между калните петна и листата успя да забележи колата, която я наближаваше бързо. Нямаше начин това да е турист. Този човек определено я преследваше.

Пътят пред нея изчезна в някакви канари и храсти.

Тя беше в капан. О, господи!

— Няма изход! — Тя натисна рязко спирачките и предницата на колата се заби в храстите.

Джулия отвори вратата, измъкна се навън и се втурна нагоре по склона, като се навеждаше, за да избегне клоните. Тя чу другата кола да спира, след което до слуха й достигна мъжки глас. Затича се по-бързо, като мислено се поздрави за това, че бе обула здравите си туристически обувки. Не знаеше накъде тичаше и дали там щеше да бъде в безопасност.

Джулия чу изтрещяване и нещо изсвистя във въздуха. Изпищя, когато куршумът се заби в стеблото на един млад дъб, но не спря да бяга.

Сега вече беше ядосана. Джулия бе успяла да се измъкне на бандитите и да стигне толкова далеч, че нямаше намерение да ги улеснява с нищо. Животът си беше неин и тя имаше намерение да живее колкото се можеше по-дълго.

Пред нея се появи равна полянка, из която бяха пръснати няколко високи канари. Ако успееше да стигне зад тях, може би щеше да се изплъзне от преследвача си. Тя се приведе и се втурна напред през полянката.

И тогава Джулия полетя.

Внезапно въздухът около нея сякаш се промени. Тялото й усети прилив на енергия и крайниците й започнаха да вибрират. Дърветата и масивните сиви камъни се откроиха ясно, сякаш беше си сложила очила, които правеха всичко да изглежда много контрастно. Висок, монотонен звук, подобен на звука, който издава навлажнен пръст, прокаран по ръба на стъклена чаша, изпълни ушите й. Във въздуха се усещаше ароматът на екзотични цветя, въпреки че тя не забелязваше никакви цветове.

И всичко това трая само един кратък миг.

След това усети как пропада надолу към склона от другата страна на полянката.

Тя падна върху земята и извика, след което започна да се търкаля през глава надолу. По пътя й имаше малки скали, но тялото й се движеше с такава скорост, че едва докосваше земята. Най-сетне падна в покритото с мъх подножие на хълма и спря. Чувстваше се, сякаш беше играла на крикет с Алиса в Страната на чудесата.

Еуфорията, която я бе обзела, се изпари. Тя вдигна очи. Небето и върховете на дърветата се завъртяха пред погледа й. В полезрението й попадна някакво лице, което я гледаше намръщено.

Джулия се придърпа назад на ръце, опитвайки да се изправи на крака. Гърбът й се опря в някакво дърво. Поне така й се стори, преди да погледне назад и около себе си и да види гора от силни, космати крака. Джулия погледна нагоре и забеляза друго намръщено лице, обрамчено от дълга, червена коса; след това се появи още едно и още едно. Тя осъзна, че беше заобиколена от някакви диви мъже с мръсни лица, облечени в странни груби дрехи; всички бяха въоръжени с огромни, блестящи мечове и ножове.

Нещо й подсказваше, че тези хора не бяха от Ню Йорк.

— Е, Найал, жена ли е или не? — каза един от тях.

— Да. Виж тези хълмове пред нея. Жена е. Или пък е най-красивото момче, което някога се е опитвало да открадне две наши кокошки, скрити под ризата му.

Мъжете възкликнаха хорово и Джулия видя, че те се загледаха в нея с интерес и тревога едновременно. Тя скръсти ръце на гърдите си и се втренчи гневно в тях.

— Кои сте вие, момчета? — попита, като се стараеше да говори по-уверено.

Мечовете в ръцете им изглеждаха, сякаш можеха да отсекат дебело дърво само с един-два удара.

— Кои сме ние? — попита онзи, който се наричаше Найал.

— Сякаш не знаеш — вметна втори.

— Да, все едно да питаш коя е собствената ти майка — каза трети.

Найал го сръга с лакът в ребрата.

— Не говори за ничия майка, Рос.

Рос се изчерви.

— Съжалявам, Найал. Изпуснах се.

— Е, момиче, стани бавно и предпазливо — каза Найал. — Дуган, ти я вържи. Томи, провери дали няма оръжие или магьоснически инструменти.

Джулия плесна ръцете, които започнаха да опипват дрехите й.

— Назад, каубой! — изръмжа тя. — Аз не съм обществена собственост.

Онзи, който се казваше Томи и изглеждаше, сякаш беше най-младият от групата, отскочи назад с вдигнати ръце.

— Каубой? — попита той с треперещ глас. — Що за дяволска дума е това?

Тя го погледна гневно.

— Това означава, че няма да позволя да ме опипваш. Дръпни се. Имам черен колан трета степен по айкидо. — Това беше лъжа, но тя се надяваше, че ще ги стресне поне за малко.

— Найал! — подскочи Томи. — Тя е, не може да е друга. Чу ли я?

— А-ха — изръмжа Найал. — Още една причина да се уверим, че не може да използва черния си колан върху нас. Свърши си работата и побързай.

Томи я претърси набързо, като пребърка джобовете й и свали чантичката от колана на кръста й. Дуган, който имаше телосложението на камион, завърза китките й отпред с някакви кожени ремъци и натика парче плат в устата й. Джулия се опита да ги срита, но въпреки огромния си ръст те се движеха толкова пъргаво и имаха рефлексите на котка, че без усилие успяха да избегнат атаките й.

Когато я вързаха, те й взеха всичко, освен дрехите на гърба й. Двамата я отведоха до мъжа, който се казваше Найал и който, изглежда, беше водачът на тази група шотландски пладнешки разбойници.

— Загазила си, момиче. Не е трябвало да навлизаш сама в земите на Макструан. Уверявам те, че дори магия няма да те спаси от гнева на главатаря ни.

Джулия го изгледа втренчено. Този човек определено беше откачен. Тя усети как я обзема страх. Това не беше същото, като да си има работа с Монти Джилет и неговите бандити, колкото и брутални да бяха методите им. Тези хора говореха за магии, навлизане в чужда собственост и размахваха мечове. И ако се съдеше по миризмата им, мръсния им вид и студената решителност в погледите им, те очевидно вярваха в тези свои фантазии.

Найал я хвана за лакътя и я поведе надолу по скалистата пътека. Останалите мъже тръгнаха в колона след тях, а едрият Дуган мина пред Найал и Джулия, и поведе групата.

Джулия потръпна, докато се питаше къде я водеха. Кой беше главатарят, когото бяха споменали, и какви бяха тези Макструан? Какво се бе случило с мъжа, който я преследваше? Дали го бяха убили? А може би той се беше отказал и си бе тръгнал, убеден, че тези бандити, които сякаш бяха излезли от роман на сър Уолтър Скот, ще свършат неговата работа вместо него?

Започна да я обзема паника, но успя да я преодолее. Трябваше да запази способността си да мисли рационално. Щеше да намери начин да се измъкне. Дотогава трябваше да научи колкото можеше повече за похитителите си.

Огледа внимателно мъжа, който вървеше до нея. Беше висок и широкоплещест като дъб и беше обут в шотландска поличка, която приличаше повече на дълго одеяло, увито около него и пристегнато с колан около кръста. Лицето му беше гладко избръснато, въпреки че косата му беше мръсна и рошава и изглеждаше, сякаш той бе прекарал целия си живот навън, изложен на вятъра и природните стихии. Какво можеше да накара един мъж на неговата възраст да се засели в гората и да започне да се увива в одеяла? Откакто бе пристигнала в Шотландия, тя бе видяла няколко мъже с полички, но нито един от тях не се бе държал както мъжете, сред които Джулия се намираше сега. Може би те бяха членове на някакъв клуб или организация, която съживяваше старите шотландски традиции и начин на живот.

Реши, че точно това беше най-логичното обяснение. Те бяха запалени по историята на страната си хора, които малко прекаляваха. Погледна към грубата тъкана риза на Найал, по която се виждаха кални петна. Е, може би прекаляваха малко повечко. Но това обяснение поне беше нещо, което Джулия разбираше. Може би залавянето й беше просто една шега, част от игрите, крито те играеха по време на сбирките си.

Тя почувства лека надежда. Тези мъже може и да бяха откачени, но досега не й бяха сторили нищо лошо. Може би когато се срещнеше с предводителя им и му обяснеше, че хората му са сбъркали, щяха да я пуснат.

Джулия не си позволи да мисли за останалите възможности.

Те се катереха по скалистите хълмове като планински кози. Джулия не изоставаше от тях, но беше прекарала твърде много седмици затворена в самолети, влакове и хотелски стаи, без да тренира. Тя се беше задъхала от усилията, които полагаше да върви в крачка с мъжете, и въздъхна облекчено, когато те спряха да пият вода от един буен поток.

— Ще сваля превръзката от устата ти, за да можеш да пиеш и ти — каза й Найал. — Но ако извикаш приятелите си, където и да са те, ще ме принудиш да те убия. Ясно ли е, момиче?

Тя преглътна и кимна. Погледът му показваше, че той няма да се поколебае да изпълни заканата си и наистина щеше да я убие. Но Джулия беше адски жадна. Тя се надяваше, че той не си правеше някаква груба шега с нея.

Найал извади парчето плат от устата й, без да сваля очи от лицето й. Тя облиза устни и протегна ръце напред.

— Не мога да пия с вързани ръце.

— Ще ти се наложи, защото нямам намерение да те отвързвам. — Той даде знак на Томи. Младежът гребна с шепи вода от потока и я поднесе на Джулия. Тя потръпна при вида на мръсните му нокти и грубите му ръце, но беше твърде жадна, за да откаже.

— Благодаря — измърмори тя.

— Няма за какво — отвърна Томи, отдръпна бързо ръце и ги избърса в гърдите си.

Найал пъхна отново парчето плат в устата й. След това извади друга превръзка от малката си торба.

— От сега нататък ще трябва да вървиш с вързани очи. Може би вече знаеш пътя към селото, но Дарах ще ме одере жив, ако ти покажа пътя.

Тя го изгледа гневно и поклати глава; когато забеляза решителното му изражение, Джулия го погледна с най-умолителния си поглед.

— Няма смисъл, момиче. Ти поръча музиката и вече е време да платиш на гайдаря.

Грубият плат покри очите й и тя усети как я обзема страх. Оставаха й само слухът и обонянието, но миризмата на стария парцал пречеше на последното. За капак на всичко те я завъртяха няколко пъти, сякаш я подготвяха за игра на жмичка. Въпреки всичко това Джулия реши, че ще остане нащрек, ще се вслушва за звуци от вода или птици, или за тишината, която щеше да обгърне групата, когато влезеха в гората.

Струваше й се, че бяха изминали часове, преди краката й отново да стъпят на равна земя. Подуши дим от огън, миризма на животински изпражнения и хладния мирис на трева. Някъде наблизо лаеха кучета и се разхождаха кокошки. С облекчение си помисли, че се намираше на цивилизовано място. Нямаше да бъде изоставена да умре в гората.

— Насам. Внимавай, има праг — каза Найал и стисна по-силно лакътя й.

Тя стъпи върху каменен под и чу стъпките на мъжете около себе си. Големи, груби ръце я подтикваха напред. Джулия долови мириса на прах и плесен, застояла миризма на готвено, дим. Тя си помисли с надежда, че се намираше в къща. Място, където хората готвеха и спяха. Нещо, което тя разбираше, нещо, което беше еднакво и за нея, и за мъжете, които я водеха.

— Ето я, Дарах — каза Найал, когато най-сетне спряха в някаква зала, в която гласът му отекваше силно. — Точно както мислехме. Хванахме я, докато ни шпионираше.

Някъде пред нея се чу дълбока въздишка. Джулия се напрегна да чуе още нещо. Тя усети как превръзката пада от очите й, премигна и се втренчи в мъжа пред себе си.

„Господи — помисли си тя, — отвлечена съм от Конан Варварина.“