Ан Райс
Вещиците: Полунощ (9)

Девет

Майкъл се събуди внезапно, жаден и горещ под завивките, макар че в стаята бе доста хладно. Беше с шорти и с риза — ръкавите не бяха разкопчани, яката не беше свалена. Носеше и ръкавиците.

В края на малкия, застлан с пътека коридор, се виждаше слаба светлинка.

Над мекото всеобхватно жужене на климатика се дочуваше и някакъв шум, като от хартия.

„Мили боже, къде съм?“ — помисли си Майкъл. Седна. В края на малкия коридор имаше нещо като салон, а в него пиано от бяло, лъскаво дърво, зад което се виждаха диплите на драперия на цветя. Трябваше да е апартаментът му в хотел „Пончартрейн“.

Нямаше спомен да е идвал тук. И в същия миг се вбеси на себе си, задето се бе напил толкова. После еуфорията от предната вечер се върна, върна се и образът на къщата на Първа улица под виолетовото небе.

„Аз съм в Ню Орлиънс“, помисли той. И усети прилив на щастие, който разсея цялото му объркване и вина.

— Аз съм у дома — прошепна. — Каквото и да съм направил, аз съм у дома.

Но как бе успял да се добере до хотела? И кой беше в салона? Англичанинът. Последният му ясен спомен беше, че говори с него пред къщата на Първа улица. А след това си спомни и друго: отново видя тъмнокосия мъж зад черната метална ограда, който се взираше надолу към него. Видя искрящите очи само на няколко крачки от себе си и странно бледото и безстрастно лице. Обзе го някакво особено чувство. Не беше точно страх. Беше нещо по-дълбоко. Тялото му се напрегна, като при опасност.

Как бе възможно този мъж почти да не се е променил за толкова години? Как бе възможно преди миг да е там, а в следващия вече да го няма?

Струваше му се, че знае отговорите на тези въпроси, че винаги е знаел, че този мъж не е обикновен. Но внезапната поява на една толкова чужда мисъл почти го накара да се разсмее.

— Откачаш, мой човек — прошепна той.

Сега обаче трябваше да се вземе в ръце, на това странно място, и да разбере какво иска онзи англичанин.

Бързо огледа стаята. Да, това беше старият хотел. Почувства някаква сигурност, когато видя леко избелелия килим, боядисания климатик под прозорците и тежкия старомоден телефон на малкото резбовано писалище. Лампичката за съобщения мигаше в мрака.

Вратата на банята беше отворена и разкриваше малко от белите плочки.

Вляво от него беше дрешникът и отвореният му куфар, и — чудо на чудесата — на масичката до леглото имаше кофичка с лед, покрита с миниатюрни капчици влага — а в леда лежаха три дълги кутии „Милърс“.

— Боже, това е самото съвършенство!

Свали дясната си ръкавица и докосна една от кутиите. Проблесна образ на униформен сервитьор — същата стара вбесяваща и ненужна информация. Сложи си пак ръкавицата и отвори бирата. Изпи половината на големи глътки. После стана, отиде в банята и се изпика.

Дори в меката утринна светлина, която проникваше през летвите на капаците, успя да види, че комплектът му за бръснене е подреден на мраморната масичка. Взе четката за зъби и пастата и се изми.

Сега се чувстваше малко по-добре, главоболието като че поотслабна, отвратителното настроение също. Среса се, изпи остатъка от бирата и се почувства почти нормално.

Смени си ризата и обу панталоните. Взе още една бира от кофичката с лед, прекоси коридорчето и влезе в огромна, елегантно обзаведена стая.

Въпреки множеството кадифени канапета и столове, англичанинът седеше на малка дървена табуретка. Беше приведен над цял куп папки от кафяв картон и изписани на машина страници. Беше строен мъж, с осеяно с бръчки лице и разкошна бяла коса. Носеше сиво кадифено домашно сако с колан на кръста и сиви панталони от туид. Гледаше Майкъл със съвършено приятелско и мило изражение. Стана от мястото си.

— По-добре ли сте, господин Къри? — попита. Имаше един от онези изразителни английски гласове, които сякаш придаваха ново значение и на най-простите думи и те караха да си мислиш, че досега никой не ги е произнасял правилно. Очите му бяха малки и искрящо сини.

— Кой сте вие? — попита Майкъл. Англичанинът се приближи и протегна ръка. Майкъл не я пое, макар че не му се искаше да е толкова груб с човек, който изглежда така приятелски настроен, искрен и дори мил. Отпи още веднъж от бирата.

— Казвам се Аарън Лайтнър — каза англичанинът. — Дойдох от Лондон да се срещна с вас. — Съобщи го някак меко, ненатрапчиво. — Защото искам да поговорим, господин Къри — продължи мъжът внимателно, почти почтително. — Искам го толкова много, че съм готов да изтърпя всякакви неудобства и безпокойства. Затова и рискувах да си спечеля вашия гняв. Много съжалявам за това, наистина. Исках само да ви помогна, да ви доведа тук и позволете ми да отбележа, че вие бяхте напълно отзивчив.

— Нима? — Майкъл усети, че се наежва. И все пак този тип бе същински чаровник, трябваше да му го признае. Но още един поглед към папките, пръснати по масата, върна гнева му. За петдесет долара, а може би и по-малко, шофьорът на таксито щеше да му помогне и освен това сега нямаше да кисне тук.

— Съвсем вярно — каза Лайтнър тихо, някак кротко. — И вероятно аз трябваше да се оттегля в собствения си апартамент горе, но не бях сигурен дали не сте болен и, честно казано, се безпокоях.

Майкъл не отвърна нищо. Беше съвсем наясно, че човекът току-що бе прочел мислите му.

— Е, определено привлякохте вниманието ми с този малък трик — каза той. И си помисли: „Можеш ли да го направиш отново?“.

— Да, ако желаете — каза англичанинът. — Човек с вашия тип мислене, за нещастие, може твърде лесно да бъде прочетен. Вашата повишена сензитивност работи и в двете посоки, опасявам се. Но аз мога да ви покажа как да криете мислите си, как да издигате параван пред тях, ако пожелаете. От друга страна, това едва ли ще е нужно, защото наоколо няма много хора като мен.

Майкъл се усмихна въпреки волята си. Всичко това бе изречено с такава любезна смиреност, че той бе абсолютно победен и определено разколебан. Човекът изглеждаше напълно честен. Всъщност единственото емоционално впечатление, което получаваше от него, беше за доброта и това донякъде го изненадваше.

Мина покрай пианото към завесите на цветя и дръпна въжето. Мразеше да стои на изкуствено осветление сутрин. Отново се почувства щастлив, щом видя Сейнт Чарлз авеню, широките ивици трева, трамвайните релси и прашния листак на дъбовете. Не бе запомнил, че листата на дъбовете са толкова тъмнозелени. Сякаш всичко, което виждаше, бе някак изключително ярко. И когато трамваят мина под него, клатушкайки се бавно към горната част на града с познатия, неповторим рев, вълнението отново го завладя. Колко приспивно, колко прекрасно познато бе всичко тук.

Трябваше да излезе, да отиде отново до къщата на Първа улица, но усещаше, че англичанинът го гледа. И отново не долови нищо друго, освен честност и доброта.

— Добре, наистина ме заинтригувахте — каза Майкъл и се обърна. — И съм ви благодарен. Но всичко това не ми харесва. Наистина. Така че да оставим настрана интереса и благодарността, давам ви двайсет минути да ми обясните кой сте, защо сте тук и за какво е всичко това. — Седна на кадифеното канапе срещу мъжа и отрупаната с листове маса и изгаси лампата. — О, и благодаря за бирата. Наистина ми дойде добре.

— Има още в хладилника в кухнята — каза англичанинът, невъзмутимо любезен.

— Много мило — отвърна Майкъл. Чувстваше се удобно в тази стая. Не си я спомняше много добре от детството, но му допадаше — тъмните тапети на стените, с меките тапицирани мебели и ниските месингови лампи.

Мъжът се настани до масата и се обърна към него. Чак сега Майкъл забеляза малката бутилка бренди и чашата. Видя и сакото на мъжа на облегалката на другия стол. Едно куфарче, онова, което бе видял на летището, бе изправено до стола.

— Желаете ли малко коняк? — попита мъжът.

— Не. Защо сте наели апартамент тук? Какво става?

— Господин Къри, аз принадлежа към една стара организация. Нарича се Таламаска. Чували ли сте това име?

Майкъл се замисли за миг и отвърна:

— Не съм.

— Историята й датира още от единайсети век. Всъщност дори отпреди това. Но някъде през единайсети век сме приели името Таламаска, както и вид кодекс, да го наречем, определени правила. Казано със съвременни понятия, ние сме група историци, които се интересуват предимно от изследване на необичайни феномени. Вещерство, призраци, вампири, хора със забележителни психични способности — всички тези неща представляват интерес за нас и ние поддържаме огромен архив с информация по темата.

— И правите това от единайсети век?

— Да, дори отпреди това, както ви казах. В много отношения сме пасивна група; не обичаме да се намесваме. Но нека ви покажа нашата визитна картичка и нашето мото.

Англичанинът извади една картичка от джоба си, подаде я на Майкъл и се върна на мястото си. Майкъл я прочете:

ТАЛАМАСКА

„Ние наблюдаваме и сме винаги тук.“

Имаше и телефонни номера в Амстердам, Рим и Лондон.

— Имате центрове на всички тези места? — попита Майкъл.

— Наричаме ги метрополии — отвърна англичанинът. — Но да продължим — ние сме предимно пасивни, както казах. Събираме информация; съпоставяме, проследяваме препратките, съхраняваме записите. Но много активно предоставяме нашата информация на онези, които могат да имат нужда от нея. Научихме за вашето премеждие от лондонските вестници и чрез контакта ни в Сан Франциско. Мислим, че сме в състояние да… да ви бъдем от полза.

Майкъл махна дясната си ръкавица, изпъна бавно пръсти и я сложи встрани. Отново взе картичката. Ярък проблясък — Лайтнър поставя няколко такива картички в джоба си в някаква друга хотелска стая. Ню Йорк Сити. Миризма на цигари. Шум на коли. Някаква жена някъде говори нещо на Лайтнър с британски акцент…

— Защо не зададете определен въпрос, господин Къри?

Думите откъснаха Майкъл от образите.

— Добре тогава — отвърна той. „Този мъж казва ли ми истината?“ Потокът от образи продължи, изтощителен и обезкуражаващ, гласовете станаха по-високи, по-объркващи.

През глъчката Майкъл чу Лайтнър да казва:

— Концентрирайте се, господин Къри, извлечете онова, което искате да знаете. Научете дали сме добри хора.

Майкъл кимна и повтори тихо въпроса, но не можеше да издържа повече. Остави картичката на масата, като внимаваше да не докосне дървото. Трепереше леко. Отново си сложи ръкавицата. Зрението му се проясни.

— Е, какво узнахте? — попита Лайтнър.

— Нещо за рицарите тамплиери, откраднали сте парите им — отвърна Майкъл.

— Какво? — Лайтнър беше слисан.

— Откраднали сте парите им. Ето защо разполагате с всички тези метрополии из цялото кралство. Откраднали сте парите им, когато кралят на Франция ги е арестувал. Дали са ви ги да ги пазите и вие сте ги опазили. Вие сте богати. Червиви от пари. Срамувате се от случилото се с тамплиерите — че са били обвинени в магьосничество и са били убити. Това, разбира се, го знам от историческите книги. Завършил съм история. Знам всичко, случило се с тях. Кралят на Франция искал да прекърши мощта им. Очевидно не е знаел за вас. — Майкъл млъкна. — Малцина знаят за вас.

Лайтнър се взираше в него с откровено изумление. После лицето му се зачерви. Като че неудобството му се засилваше.

Майкъл се засмя, макар че се опита да се сдържи. Помръдна пръстите на дясната си ръка.

— Това ли имахте предвид, като казахте да се концентрирам и да извлека информация?

— Е, предполагам, че да. Но не съм си и помислял, че можете да извлечете толкова озадачаващо…

— Срамувате се от случилото се с рицарите тамплиери. Винаги сте се срамували. Понякога в Лондон слизате в подземието, където се пазят архивите, и четете старите документи. Не компютърни копия, а старите документи, написани върху пергамент с мастило. Опитвате се да се убедите, че орденът не е можел да направи нищо да помогне на тамплиерите.

— Много впечатляващо, господин Къри. Но ако знаехте нашата история, щяхте да разберете, че никой, освен папата не е можел да спаси рицарите тамплиери. Със сигурност не сме били в позиция да го направим, тъй като сме били малка и абсолютно тайна организация. И честно казано, когато гоненията са спрели, когато Жак дьо Моле и останалите били изгорени живи, не е имало на кого да върнем парите.

Майкъл отново се засмя.

— Не е нужно да ми обяснявате това, господин Лайтнър. Но вие като че наистина се срамувате заради нещо, случило се преди шестстотин години. Що за дълголетници сте се събрали там. Между другото, навремето написах доклад за рицарите тамплиери и съм съгласен с вас. Никой не е можел да им помогне, дори папата. Ако бяхте излезли на светло, щяха да изгорят и вас.

Лайтнър отново се изчерви.

— Без съмнение. Е, сега сигурен ли сте, че ви казвам истината?

— Сигурен? Аз съм впечатлен! — Майкъл го оглежда внимателно известно време. И отново се появи онова смътно усещане за почтено човешко същество, което споделя ценностите, които значеха много за самия него. — Значи вашата работа е причината да ме следите, въпреки безпокойствата, неудобствата и моето неблагоразположение? — Взе отново картичката и я пъхна в джоба на ризата си.

— Не съвсем — каза англичанинът. — Въпреки че наистина много искам да ви помогна и ако това ви звучи снизходително или обидно, моля да ме извините. Искрено съжалявам. Но истината е, че няма смисъл да лъжа човек като вас.

— Е, предполагам, че за вас няма да бъде никаква изненада, че през последните няколко седмици на няколко пъти съм се молил на глас някой да ми помогне. Сега съм малко по-добре, отколкото преди два дни, обаче. Доста по-добре. На път съм да направя онова… което чувствам, че трябва да направя.

— Вие притежавате огромна сила, а всъщност не я разбирате — каза Лайтнър.

— Но силата не е важна. Говоря за задачата. Четохте ли статиите за мен?

— Да, всичко, което успях да намеря.

— Е, тогава знаете за виденията, докато бях мъртъв, и че в тях се крие причината да се върна. И че по един или друг начин целият спомен за това бе изличен. Е, почти целият спомен.

— Да, разбирам.

— Тогава знаете, че феноменът с ръцете ми няма значение — каза Майкъл. — Неудобство. — Отпи още едно голяма глътка от бирата. — Никой не вярва на моята мисия. Но минаха повече от три месеца от инцидента и чувството си е същото. Върнах се тук заради задачата си. Тя има нещо общо с къщата, където бях снощи. Къщата на Първа улица. И ще продължавам да се опитвам да разбера каква точно е задачата ми.

Мъжът го гледаше напрегнато.

— Така ли? Къщата е свързана с виденията ви, докато сте били в безсъзнание?

— Да, но не ме питайте как. От месеци виждам все онази къща. Виждам я и насън. Свързана е. Изминах две хиляди километра, защото е свързана с тях. Но наистина не ме питайте как или защо.

— А Роуан Мейфеър, тя как е свързана с това?

Майкъл остави бавно бирата и погледна англичанина оценяващо.

— Вие познавате доктор Мейфеър?

— Не, но знам доста за нея и за семейството й — отвърна англичанинът.

— Така ли? За семейството й? Сигурно ще й е интересно да узнае това. Но откъде знаете за семейството й? Какво общо има то с вас? Мисля, че казахте, че сте чакали пред къщата ми в Сан Франциско, защото сте искали да говорите с мен.

Лицето на Лайтнър за миг потъмня.

— Много съм объркан, господин Къри. Вероятно вие ще ме осветлите. Но как така и доктор Мейфеър се озова там?

— Вижте, направо ми призлява от тия въпроси. Тя беше там, защото се опитваше да ми помогне. Нали е лекар.

— Значи е била там в качеството си на лекар? — попита Лайтнър почти шепнешком. — Значи просто съм работил с погрешни сведения. Не ви ли прати доктор Мейфеър тук?

— Да ме е пратила тук? Господи, не. Защо, по дяволите, ще го прави? Тя дори беше против моето идване тук. Истината е, че бях толкова пиян, когато тя ме взе от дома ми, че е истинско чудо, че не ме прати в болница. Иска ми се и сега да бях толкова пиян. Но откъде изобщо ви хрумна подобно нещо, господин Лайтнър? Защо Роуан Мейфеър да ме праща тук?

— Бихте ли ме извинили за момент?

— И аз не знам.

— Значи не сте познавали доктор Мейфеър преди виденията?

— Не. Както и пет минути след това.

— Не ви разбирам.

— Ами тя ме спаси, Лайтнър. Тя ме извади от морето. Видях я за първи път, когато ме извади на палубата на яхтата си.

— Боже господи, нямах представа!

— Е, нито пък аз, до петък вечерта. Искам да кажа, че и аз не знаех името й, нито коя е и въобще нищо за нея. Бреговата охрана мълчеше. Не бях открил нито името й, нито номера на лодката, когато дойде обаждането. Но точно тя ми спаси живота. Тя притежава някакво странно диагностично сетиво, нещо като шесто чувство дали пациентът ще оживее, или ще умре. Веднага започнала да се опитва да ме съживи. Понякога се чудя дали, ако ме бяха открили от бреговата охрана, щяха да се опитат да го направят.

Лайтнър мълчеше, взираше се в килима. Изглеждаше дълбоко разтревожен.

— Да, тя е невероятен лекар — прошепна той, но като че това не изразяваше напълно мислите му в момента. Сякаш се опитваше да се концентрира. — И вие й казахте за онези видения?

— Исках да се върна на яхтата. Смятах, че ако докосна палубата, може нещо да премине през ръцете ми. Нещо, което да събуди паметта ми. И най-странното беше, че тя се съгласи. Тя изобщо не е обикновен лекар.

— Да, напълно съм съгласен с вас — каза Лайтнър. — И какво стана?

— Нищо, нищо, освен осъзнаването, че съм я познал. — Замълча. Чудеше се дали този човек се досеща какво бе станало между тях. Не смяташе да му го разказва.

— А сега, струва ми се, и вие ми дължите някои отговори — каза той. — Какво точно знаете за нея и семейството й и какво ви накара да мислите, че тя ме е изпратила тук? Точно мен. Защо, по дяволите, ще ме изпраща тук?

— Ами точно това се опитвах да разбера. Смятах, че може да има нещо общо със силата на ръцете ви, че ви е помолила да направите някакво тайно разследване за нея. Това бе единственото обяснение, което успях да измисля. Но господин Къри, как разбрахте за тази къща? Искам да кажа, как направихте връзката между виденията си и…

— Тук съм израснал. Обичах тази къща още когато бях хлапе. Постоянно минавах покрай нея. Никога не съм я забравял. Дори преди да се удавя, често си мислех за нея. Исках да разбера чия е и какво означава всичко това.

— Нима… — отново прошепна Лайтнър. — Нима не знаете чия е?

— Не, нали това ви казвам, искам да разбера.

— Значи изобщо не знаете…

— Нали това ви казвам!

— Но вие се опитахте да прескочите оградата снощи.

— Помня. А сега, ако обичате, вие ми кажете някои неща. Вие знаете за мен. Знаете и за Роуан Мейфеър. Знаете за тази къща. Знаете и за семейството на Роуан… — Майкъл спря и се втренчи в Лайтнър. — Семейството на Роуан! Къщата тяхна ли е?

Лайтнър кимна мрачно.

— Наистина ли?

— Да, тяхна е от векове — каза тихо Лайтнър. — И ако не греша, тя ще принадлежи на Роуан Мейфеър след смъртта на майка й.

— Не ви вярвам — прошепна Майкъл, но всъщност му вярваше. Атмосферата на видението отново го обгърна само за да се стопи веднага, както винаги. Вгледа се в Лайтнър, неспособен да формулира нито един от въпросите, които гъмжаха в главата му.

— Господин Къри, отново моля за извинение, но обяснете ми по-подробно как тази къща е свързана с виденията. Или в частност, как така сте я забелязали и запомнили още като дете.

— Не и преди вие да ми кажете всичко, което знаете по въпроса — отвърна Майкъл. — Осъзнавате ли, че Роуан…?

Лайтнър го прекъсна:

— Ще ви разкажа много за къщата и онова семейство, но ви моля в замяна вие да ми отговорите първи. Да ми кажете всичко, което можете да си спомните, всичко, което ви се струва от значение, дори и да не сте в състояние да го разберете. Може би аз ще успея. Разбирате ли мисълта ми?

— Добре, информация за информация. Но вие наистина ще ми кажете каквото знаете?

— Абсолютно.

Е, явно си струваше. Това беше най-вълнуващото нещо досега, като се изключи идването на Роуан до дома му. И той беше изненадан колко много иска да разкаже на този човек всичко, абсолютно всяка подробност.

— Е, добре — започна Майкъл. — Както казах, често минавах покрай тази къща като дете. Отклонявах се от пътя си, за да мина оттам. Израснах на улица „Благовещение“, до реката, на около шест пресечки от къщата. Често виждах един мъж в градината, същия, когото видях и снощи. Помните ли, че ви питах дали и вие сте го видели? Е, видях го снощи до оградата и после по-навътре в градината, и проклет да съм, ако той не изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато бях дете. И като имате предвид, че бях едва на четири, когато го видях за първи път. Бях на шест, когато го видях в църквата.

— Видели сте го в църква? — Лайтнър отново се взираше в него, очите му като че опипваха лицето на Майкъл.

— Да, по Коледа, в „Свети Алфонс“. Не го забравих, защото беше в най-святото от всички места, разбирате ли за какво говоря? Яслата бе сложена зад парапета на олтара, а той беше зад нея на страничните стъпала.

Лайтнър кимна.

— И вие сте сигурен, че е бил той?

Майкъл се изсмя.

— Е, като се има предвид от коя част на града идвах, да, сигурен съм, че беше той. Но, да, сериозно, наистина беше той. Видях го още веднъж, почти съм сигурен, но не съм мислил за това от години. Беше в концертната зала в центъра. Никога няма да забравя онзи концерт, защото свиреше Исак Щерн. За първи път чувах подобно нещо на живо. Както и да е. Видях онзи мъж в публиката. Той ме гледаше.

Майкъл се поколеба, атмосферата на отдавна отминалия момент се завърна неканена, защото онова време бе толкова тъжно и мъчително. Отърси се от нея. Лайтнър отново четеше мислите му, знаеше го.

— Не са много ясни, когато сте разстроен — каза тихо мъжът. — Но най-важното е, господин Къри…

— Кое е то?! Всичко това има нещо общо с онова, което видях, докато бях мъртъв. Знам го, защото продължих да мисля за него след инцидента, когато не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Искам да кажа, че се събуждах и виждах онази къща, мислех, че трябва да се върна там. Роуан Мейфеър го нарече фиксидея.

— Вие сте й разказали за това…

Майкъл кимна. Довърши бирата.

— До най-малката подробност. Тя ме изслуша търпеливо, но не можа да разбере какъв е смисълът. И все пак каза нещо много интересно. Каза, че е твърде специфично, за да е патологично. Мисля, че има логика.

— Нека първо да ви помоля за още малко търпение — каза Лайтнър. — Ще ми кажете ли какво точно си спомняте от виденията? Казахте, че не сте ги забравили изцяло…

Доверието на Майкъл в този мъж започваше да се засилва. Може би заради мекия авторитетен маниер. Но никой не го бе питал за виденията му с такава сериозност, дори Роуан. Усети, че е напълно обезоръжен. Англичанинът изглеждаше толкова съпричастен.

— О, да, така е — каза Лайтнър бързо. — Повярвайте ми, напълно съпричастен съм, не само към случилото се с вас, но и към вярата ви в него. Моля ви, разкажете ми.

Майкъл разказа накратко за жената с черната коса, че е станало дума и за някакво бижу, някаква смътна идея за врата или портал…

— Не портал на врата обаче, не може да е това. Но има нещо общо с къщата. — Имало и някакъв номер, но го забравил. Не, не адрес. Не бил дълъг номер, бил от две цифри и от голямо значение. И целта, разбира се, целта, целта била да спаси нещо. Имал и ясното усещане, че може да откаже да го направи.

— Не мога да повярвам, че щяха да ме оставят да умра, ако не бях приел. Те ми даваха избор за всичко. Аз избрах да се върна и да изпълня задачата. Събудих се с мисълта, че трябва да направя нещо много важно.

Виждаше, че думите му имат изумителен ефект върху Лайтнър. Той дори не направи опит да прикрие изненадата си.

— Спомняте ли си и нещо друго?

— Не. Понякога ми се струва, че съм на крачка от това да си спомня всичко, но после то ми се изплъзва. Започнах да мисля за къщата около денонощие след това. Не, може би даже малко по-късно. И веднага се появи усещането за връзка. Почувствах същото и снощи. Бях дошъл на точното място, за да открия всички отговори, но все още не можех да си спомня! Това е достатъчно да те подлуди.

— Да, мога да си представя — каза тихо Лайтнър, но все още бе потънал в собствената си изненада и изумление от чутото. — Нека ви предложа нещо. Не е ли възможно, когато сте възкръснали и сте стиснали ръката на Роуан, образът на къщата да е дошъл чрез нея?

— Да, възможно е, ако не беше нещо много важно. Роуан не знае абсолютно нищо за тази къща. Тя не знае нищо за Ню Орлиънс. Тя не знае нищо и за семейството си. Втората й майка е починала миналата година.

Лайтнър като че не можеше да повярва на това.

— Вижте — продължи Майкъл. Той вече искаше да зареже цялата тема. Да, харесваше му да говори с Лайтнър. Но нещата бяха стигнали твърде далече. — Трябва да ми кажете как разбрахте за Роуан. Петък вечерта, когато дойде да ме вземе в Сан Франциско, тя ви видя. Спомена, че ви е виждала и преди. Искам да бъдете откровен с мен, Лайтнър. Каква е тая история? Как разбрахте за нея!

— Ще ви кажа всичко — каза Лайтнър с характерната си любезност. — Но, моля ви, нека ви попитам отново — сигурен ли сте, че Роуан никога не е виждала снимка на тази къща?

— Не е. Говорихме точно за това. Тя е родена в Ню Орлиънс…

— Да.

— Но я отнесли оттук още в деня на раждането. После я накарали да подпише документ, че никога няма да се върне. Питах я дали не е виждала поне снимки на тукашните къщи. Тя каза, че не е. Не е успяла да открие и парченце информация за семейството си след смъртта на осиновителката й. Не разбирате ли? Това не е дошло от Роуан! Тя просто се оказва замесена в него, както и аз самият.

— Какво искате да кажете?

Майкъл се почувства замаян от усилието да обясни.

— Искам да кажа, че знаех, че са избрали мен, защото всичко, което ми се е случило… това, което съм бил, мястото, където съм живял, всичко е свързано. Не разбирате ли? Не аз съм центърът на всичко това. Може би Роуан е центърът. Но аз трябва да й се обадя. Трябва да й кажа. Трябва да й кажа, че това е къщата на майка й.

— Моля ви, не го правете.

— Какво?

— Моля ви, Майкъл, седнете.

— Но какво говорите? Не разбирате ли колко невероятно е всичко това! Тази къща принадлежи на семейството на Роуан, а тя не знае нищичко за тези хора. Тя дори не знае пълното име на майка си.

— Не искам да й се обаждате! — каза Лайтнър с внезапна тревога. — Моля ви, не съм изпълнил своята част от сделката. Не сте ме изслушали.

— Боже, нима не разбирате? Може би Роуан точно е излизала в морето със „Сладката Кристин“, когато аз съм бил повален от скалата! Били сме се отправили един към друг и тогава онези хора, онези хора, които знаят всичко, са решили да се намесят.

— Да, разбирам ви… просто ви моля да ми позволите и аз да ви кажа каквото знам, преди да се обадите на Роуан.

Англичанинът каза още нещо, но Майкъл вече не го чуваше. Почувства внезапна силна дезориентация, като че бе на път да изпадне в безсъзнание, и ако не се беше хванал за масата, щеше да се строполи. Но това не бе слабост на тялото; умът му пропадаше и за една ярка секунда видението отново блесна пред него, чернокосата жена му говореше, после от някаква точка високо, от някакво прекрасно и въздушно място, където беше безтегловен и свободен, той видя малка яхта в морето долу и каза: „Да, ще го направя“.

Задържа дъха си. Отчаян да не изгуби виденията отново, той не посегна мислено към тях. Не ги притесняваше. Остана заключен в неподвижността, усещаше ги как отново го оставят объркан, усещаше студа и материалността на собственото си тяло, усещаше стария познат копнеж, и болка, и гняв.

— О, господи — прошепна той. — А Роуан няма и най-малката представа…

Осъзна, че седи на дивана. Лайтнър го бе подкрепил и той му беше благодарен. Иначе може би щеше да падне. Отново затвори очи, но виденията ги нямаше. Видя само Роуан, мила, красива и прекрасно разрошена в големия хавлиен халат, свела глава, русата й коса падаше като воал над лицето й, тя плачеше.

Когато отвори очи, видя, че Лайтнър седи до него. Имаше ужасното чувство, че му се губят секунди, дори минути. Нямаше нищо против присъствието на англичанина, обаче. Той изглеждаше искрено добър, вярваше му, въпреки че му бе разказал толкова невероятни неща.

— Минаха само секунда-две — каза Лайтнър. (Пак четене на мисли!) — Бяхте замаян. Едва не паднахте.

— Да. Не знаете колко ужасно е да не си спомняш. А Роуан каза нещо странно.

— Какво?

— Че може би те не са искали да помня.

— И вие го намирате за странно?

— Те искаха да помня. Те искаха да сторя онова, което се очакваше от мен. Имаше нещо общо с портал, знам го. И с числото тринайсет. Роуан каза и още нещо, което наистина ме порази. Попита ме откъде съм сигурен, че тези хора са добри? Господи, тя ме попита дали не мисля, че може те да са отговорни за инцидента, нали разбирате — да падна от скалата в морето. Господи, казвам ви — полудявам.

— Това са много добри въпроси — каза мъжът с въздишка. — Не казахте ли номер тринайсет?

— Какво? Така ли казах? Не съм… но май наистина го казах. Да, беше номер тринайсет. Боже, сега си спомням. Да, беше номер тринайсет.

— Сега искам да ме чуете. Не се обаждайте на Роуан. Облечете се и елате с мен.

— Чакайте малко, приятелю. Вие сте много интересен човек. В домашно сако изглеждате по-добре от всички, които съм виждал по филмите, и притежавате много убедителен и очарователен маниер. Но аз съм тук, точно където искам да бъда. Ще се върна в онази къща, след като се обадя на Роуан…

— И какво точно ще правите там? Ще позвъните на звънеца?

— Е, ще чакам, докато Роуан пристигне. Роуан иска да дойде, знам го. Тя иска да види семейството си. Явно всичко е заради това.

— А мъжът, той какво общо има с всичко това, според вас? — попита Лайтнър.

Майкъл се сепна. Седеше и се взираше в англичанина.

— Вие видяхте ли го? — попита той.

— Не. Той не ми позволи. Искаше вие да го видите. И много бих искал да знам защо.

— Но вие знаете всичко за него, нали?

— Да.

— Е, добре, ваш ред е да говорите и бих искал да започнете веднага.

— Да, такава беше сделката — каза Лайтнър. — Струва ми се, че сега е много важно, повече отвсякога, да научите всичко. — Стана и тръгна бавно към масата, започна да събира разпръснатите по нея листове, сложи ги спретнато в една голяма кожена папка. — И всичко е тук, в тази папка.

Майкъл го последва. Вгледа се в невероятния брой листове, които мъжът бе натъпкал вътре. Повечето бяха изписани на машина, но имаше и някои ръкописни.

— Вижте, Лайтнър, дължите ми някои отговори — каза Майкъл.

— Това тук е цял компендиум от отговори. От нашите архиви е. Посветено е изцяло на семейство Мейфеър. Започва още от хиляда шестстотин шейсет и четвърта. Трябва да дойдете с мен. Не мога да ви го дам тук.

— А къде?

— Имаме уединена къща наблизо, една стара плантация, доста приятно място.

— Не! — отвърна Майкъл нетърпеливо.

Лайтнър вдигна ръка да замълчи.

— На по-малко от час и половина път е. Сега трябва да настоя да се облечете и да дойдете с мен, за да можете да прочетете тази папка на спокойствие и тишина в Оук Хейвън и да запазите въпросите си за после, когато всички аспекти на този случай ще са ви ясни. Щом прочетете тези архиви, ще разберете защо ви моля да отложите обаждането си до доктор Мейфеър. Мисля, че ще бъдете доволен, че сте ме послушали.

— Роуан трябва да види тези записки.

— Да, така е. И ако вие пожелаете да й ги предадете вместо нас, ние ще сме ви безкрайно благодарни. Наистина.

Майкъл го гледаше изучаващо, опитваше се да отдели очарователния му маниер от поразителния смисъл на онова, което казваше. Чувстваше се привлечен от този човек, някак сигурен в знанията му, от една страна, и някак подозрителен, от друга. Но преди всичко беше силно заинтригуван от парченцата на пъзела, които се нареждаха по местата си.

Още нещо му стана ясно. Причината да не харесва толкова много силата на ръцете си беше, че щом докоснеше някого, или нечие притежание, веднага възникваше някаква интимност. В случая с непознати тя бързо отшумяваше, но при Лайтнър постепенно се засилваше.

— Не мога да дойда с вас в провинцията — каза Майкъл. — Изобщо не се съмнявам във вашата искреност, но трябва да се обадя на Роуан и искам да ми дадете тези материали.

— Майкъл, тук има информация, която се отнася до всичко, което ми разказахте. Тя се отнася до жената с черната коса. Отнася се и до онова особено важно бижу. Колкото до портала, не мога да разбера какво е значението му. Но номера, тринайсети, разбирам. А колкото до мъжа, жената с черната коса и бижуто, са свързани с него. Но ще ви предам тази папка единствено при моите условия.

Майкъл присви очи.

— Искате да кажете, че това е жената, която срещнах във виденията?

— Само вие можете да кажете това със сигурност.

— Нали няма да ми изиграете някакъв номер.

— Не. Разбира се. Но недейте и вие да играете номера на самия себе си, Майкъл. Винаги сте знаели, че мъжът не е какъвто изглежда, нали? Какво почувствахте снощи, когато го видяхте?

— Да-а-а, знаех… — прошепна Майкъл. Отново се чувстваше замаян. И все пак през него пробягна някаква мрачна, разстройваща тръпка. Отново видя мъжа да се взира в него през оградата. — Господи! — прошепна и преди да се усети, стори нещо много странно — вдигна ръка и бързо направи кръстен знак.

Объркан, той погледна Лайтнър.

И тогава го споходи една съвършено ясна мисъл. Вълнението му се засилваше.

— А дали те не са искали да се срещна с вас? Жената с черната коса може би е искала тази среща да се състои?

— Само вие можете да прецените дали е така. Само вие знаете какво са ви казали онези създания. Само вие знаете кои всъщност са те.

— За бога, но аз не знам. — Майкъл стисна главата си с ръце. Усети, че се взира в кожената папка. Върху нея имаше надпис на английски. Големи букви, украсени с вече полуизтрита позлата. — „Вещиците Мейфеър“ — прошепна той. — Това ли пише там?

— Да. А сега ще се облечете ли, за да дойдете с мен? Може вече да са ни приготвили закуска в къщата. Моля ви.

— Но вие не може да вярвате във вещици! — възкликна Майкъл. Но те идваха. Стаята отново избледня. Гласът на Лайтнър стана някак далечен, думите му се изпразниха от съдържание — бяха просто слаби, безсмислени звуци, идещи някак отвъд. Майкъл се разтрепери. Чувстваше се зле. Отново видя стаята на прашната утринна светлина. Леля Вив седеше тук преди много години, тук беше и майка му. Но не, това беше сега. Да се обади на Роуан…

— Не още — каза Лайтнър. — Не сте прочели папката.

— Вие се страхувате от Роуан. Има нещо в нея самата, има някаква причина, поради която искате да ме защитите от Роуан… — Виждаше как прашинките се въртят около него. Как бе възможно нещо толкова материално да създава такова усещане за нереалност? Мислеше за момента, когато бе докоснал ръката на Роуан.

Предупреждение. Сетне помисли за Роуан след това, в прегръдките му.

— Вие знаете какво е то — каза Лайтнър. — Роуан ви е казала.

— О, но това е лудост. Тя си го е въобразила.

— Не, не е. Погледнете ме. Знаете, че ви казвам истината. Не ме карайте да чета мислите ви заради това. Помислихте си за него още когато прочетохте думата „вещици“.

— Не съм. Не можеш да убиеш човек само с мисълта си.

— Майкъл, моля ви за по-малко от двайсет и четири часа. Оказвам ви голямо доверие. Моля ви да уважите нашите методи, моля ви да ми дадете това време.

Майкъл го гледаше объркан, неспособен да продума. Гледаше как Лайтнър сваля домашното си сако и облича това от костюма си. После сгъна спретнато домашното и го прибра в куфара заедно с кожената папка.

Трябваше да прочете написаното в нея. Гледаше как Лайтнър закопчава ципа на куфара, вдига го и го задържа с две ръце.

— Не мога да приема това! — викна Майкъл. — Роуан не е вещица. Това е лудост. Роуан е лекар и ми спаси живота.

И като си помислеше само, че това е нейната къща, онази красива къща, къщата, която обичаше още от дете. Отново усети онази нощ, като че е било вчера, с виолетовото небе, надничащо през клоните, и крясъците на птиците, сякаш беше насред гората.

През всичките тези години бе знаел, че мъжът не е реален. През целия си живот го бе знаел. Знаеше го и в църквата…

— Майкъл, този мъж чака Роуан — каза Лайтнър.

— Какво? Но защо тогава се яви на мен?

— Чуйте ме, приятелю. — Англичанинът сложи ръка върху неговата и я потупа сърдечно. — Нямах намерение да ви тревожа или пък да използвам интереса ви. Но това създание е свързано със семейство Мейфеър от поколения. То може да убива. Но и доктор Мейфеър може това. Тя сигурно е първата от вида си, която е способна да убива без помощта на това същество. А те вървят заедно, създанието и Роуан. Само въпрос на време е да се срещнат. Сега, моля ви, облечете се и елате с мен. Ако решите да бъдете нашият посредник и да предадете тази папка за вещиците Мейфеър на Роуан, ще помогнете на най-висшата ни цел.

Майкъл мълчеше, опитваше се да възприеме всичко това, очите му се взираха неспокойно в Лайтнър, но виждаха още безброй неща.

Не беше много наясно какво изпитва към „онзи мъж“ сега. Винаги му се бе струвал някак смътно красив, въплъщение на елегантността; тъжна, сантиментална фигура, която като че притежаваше, дълбоко в своето градинско скривалище, някакъв покой, какъвто самият Майкъл искаше да притежава. Зад оградата предната нощ мъжът се бе опитал да го изплаши. Или пък не?

Само ако бе свалил ръкавиците си и го беше докоснал!

Не се съмняваше в думите на Лайтнър. Във всичко това имаше нещо страховито, нещо ужасно, нещо мрачно в сенките, които обгръщаха къщата. И все пак тя му изглеждаше близка. Отново се замисли за виденията, но не в опит да си припомни, а просто за да потъне отново в атмосферата им, и пак го завладя усещането за доброта, както преди.

— Явно е било писано да се намеся — каза той. — Със сигурност. И може би е трябвало да използвам и силата на ръцете си. Роуан каза…

— Какво?

— Роуан попита защо мисля, че силата на ръцете ми няма нищо общо с това, защо настоявам, че тя е нещо отделно… — Отново си помисли, че би могъл да докосне мъжа. — Може би тя е част от всичко, може би не е просто някакво малко проклятие, изпратено да ме подлуди.

— Така ли си мислехте?

Той кимна.

— Нещо такова. Заради това не успявах да дойда. Бях се затворил в къщата си на Либърти стрийт два месеца. Не успях да открия Роуан по-скоро… — Той погледна ръкавиците си. Колко ги мразеше. Караха ръцете му да изглеждат изкуствени.

Не можеше да мисли повече. Не можеше да обхване всички аспекти на случващото се. Усещането за нещо познато не го напускаше и притъпяваше шока от разкритията на Лайтнър.

— Е, добре — каза Майкъл накрая. — Ще дойда с вас. Ще прочета папката, цялата. Но искам да се върна възможно най-скоро. Ще й оставя съобщение, че ще се върна скоро, в случай че звънне. Тя е важна за мен. Тя е по-важна за мен от вас. И това няма нищо общо с виденията. Има общо с това коя е и колко много… значи за мен. И не може да бъде подчинена на нищо друго.

— Дори на самите видения ли? — попита Лайтнър внимателно.

— Не. Два пъти, най-много три пъти в живота си човек изпитва такива чувства, каквито аз изпитвам към Роуан. Това е само по себе си приоритет, ценност.

— Разбирам — каза Лайтнър. — Ще ви чакам долу след двайсет минути. И ми се ще да ме наричате Аарън. Ако нямате нищо против. Ще изминем дълъг път заедно. Страхувам се, че си позволих да ви наричам Майкъл от известно време. Ще ми се да сме приятели.

— Ние сме приятели — каза Майкъл. — Какво друго, по дяволите, можем да бъдем? — И се изсмя тихичко, може би трябваше да признае, че харесва този тип. Всъщност дори се чувстваше леко неспокоен, че изпуска Лайтнър и куфарчето му от поглед.

 

 

Майкъл взе душ, избръсна се и се облече за по-малко от петнайсет минути. Не беше разопаковал нещата си, освен някои вещи от първа необходимост. И чак когато вдигна куфара си видя, че лампичката за съобщения на телефона до леглото му още мига. Защо, по дяволите, не бе отговорил на обаждането? Това внезапно го вбеси.

Веднага се обади на рецепцията.

— Да. Доктор Роуан Мейфеър ви търси, господин Къри. Някъде към пет и петнайсет сутринта. — Жената му даде номера на Роуан. — Настояваше да ви позвъним, дори да се качим в стаята ви.

— А вие направихте ли го?

— Да, господин Къри. Но не получихме никакъв отговор.

„А моят приятел Аарън е бил там през цялото време“, помисли си Майкъл с яд.

— Не искахме да използваме резервния ключ, за да влезем.

— Да, добре. Чуйте, искам да оставя съобщение за доктор Мейфеър, ако се обади отново.

— Да, господин Къри?

— Съобщението е, че съм пристигнал нормално и ще й се обадя след двайсет и четири часа. Сега трябва да изляза, но ще се върна.

Остави пет долара за камериерката на покривката на леглото и излезе.

 

 

В малкото тясно фоайе беше доста оживено. Кафенето бе препълнено и приятно шумно. Лайтнър бе сменил тъмния си костюм от туид и сега носеше безупречен раиран костюм от крепон. Стоеше до вратите и приличаше много на джентълмен от Юга от старите времена.

— Можехте да вдигнете телефона — каза Майкъл. Не добави, че Лайтнър прилича на старите белокоси мъже, които си спомняше от едно време, в дните, когато предприемаше вечерните си разходки из Гардън Дистрикт и надолу по булеварда към горната част на града.

— Реших, че нямам такова право — каза любезно Аарън. Отвори вратата пред Майкъл и махна на една сива дълга лимузина, паркирана до тротоара. — Освен това се страхувах, че може да е доктор Мейфеър.

— Да, тя е била — каза Майкъл. Прекрасен порив на августовска жега. Искаше му се да повърви. Колко успокояващ му се струваше паважът. Но знаеше, че трябва да направи това пътуване. Качи се на задната седалка на колата.

— Разбирам — каза Лайтнър. — Но не сте й се обадили. — И седна до него.

— Сделката си е сделка — отвърна Майкъл с въздишка. — Но това не ми харесва. Опитвам се да ви обясня как стоят нещата между Роуан и мен. Знаете ли, когато бях на двайсет, бе почти невъзможно да се влюбя в жена само за една нощ. Поне не се беше случвало. А когато бях на трийсет? Е, може би, но отново не се случи, макар че понякога ми се струваше обещаващо… сигурно просто съм бягал. Но сега съм към петдесетте и или съм по-глупав от тогава, или вече знам повече, защото мога да се влюбя за един ден или една нощ, мога да преценя ситуацията дотолкова, че да знам кога нещо е почти перфектно. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

Колата беше старичка, но напълно сносна, с добре поддържана кожена тапицерия и малък хладилник от едната страна. Имаше достатъчно място за дългите крака на Майкъл. Сейнт Чарлз авеню прелиташе твърде бързо зад затъмнените стъкла.

— Господин Къри, уважавам чувствата ви към Роуан, макар че трябва да призная, че съм едновременно изненадан и заинтригуван. О, не ме разбирайте погрешно. Тази жена е необикновена откъдето и да я погледнеш — ненадминат професионалист и едновременно с това красиво младо създание с почти смайващ външен вид. Зная. Но онова, което искам да разберете, е, че папката за вещиците Мейфеър по принцип не може да бъде поверена на човек, който не принадлежи на нашия орден или не е член на самото семейство Мейфеър. Сега аз нарушавам правилата, като ви показвам тези материали. И причините са очевидни. Освен това искам да използвам това скъпоценно време, за да ви обясня за Таламаска, за това как действаме и за относителната лоялност, която бихме очаквали от вас в замяна на доверието ни.

— Добре, не се палете толкова. Има ли малко кафе в това славно такси?

— Да, разбира се — каза Аарън и взе един термос от отделението на вратата до себе си, взе и чаша и започна да я пълни.

— Черно, ако обичате — каза Майкъл. В гърлото му заседна буца, когато видя големите горди къщи по булеварда да прелитат покрай тях, с дълбоките си веранди, колонади и ярко боядисани капаци. А пастелното небе бе впримчено в мрежа от провиснали клони и нежно потрепващи листа.

Внезапно го споходи откачената мисъл, че някой ден ще трябва да си купи крепонен костюм като на Лайтнър и ще се разхожда по булеварда като джентълмените от миналото, ще се разхожда с часове, завой след завой, докато булевардът последва далечния бряг на реката, покрай всичките онези грациозни стари къщи, оцелели толкова много време. Чувстваше се като упоен, сякаш се рееше през този накъсан красив пейзаж в усамотението на колата, зад тъмните стъкла.

— Да, красиво е — каза Лайтнър. — Наистина много красиво.

— Е, добре, разкажете ми за този орден. Значи се разхождате насам-натам с лимузини благодарение на рицарите тамплиери. Какво друго?

Лайтнър поклати укорително глава, на устните му имаше намек за усмивка. Но отново се изчерви, за изненада и изумление на Майкъл.

— Просто се шегувам, Аарън. Хайде, как така разбрахте за семейство Мейфеър? И какво, по дяволите, означава „вещица“?

— Вещица е човек, който може да привлича и манипулира чрез невидими сили — каза Аарън. — Това е нашата дефиниция. Тя се отнася и за магьосниците или гадателите. Ние сме създадени, за да наблюдаваме феномени като вещиците. Всичко е започнало по времето, което наричаме Тъмните векове, дълго преди гоненията на вещиците, за които, сигурен съм, знаете. Започнало е с един-единствен магьосник, алхимик, както сам се наричал, който сложил началото на своите проучвания в усамотение, като събрал в една велика книга всички разкази за свръхестественото, които бил чул или прочел.

Името му и историята на живота му не са важни в момента. Но това, което характеризира неговите усилия, е, че те са били удивително светски за онова време. Той вероятно е единственият историк, който е писал за окултното, или невидимото, или мистериозното, без да прави никакви предположения или твърдения за демоничен произход на привиденията, духовете и прочее от рода. И изисквал същата непредубеденост на съзнанието от малкото си последователи. „Просто изучавайте работата на така наречения заклинател — казвал той. — Не предполагайте, че знаете откъде идват силите му.“

— Сега ние не сме по-различни — продължи Аарън. — Догматични сме само когато се отнася до пълната ни лишеност от догма. И макар че това е голяма и изключително тайна организация, тя е отворена за нови членове, за хора, които биха уважили нашата пасивност и нашите бавни и акуратни методи, хора, които смятат изследването на окултното за толкова вълнуващо, колкото и ние самите — хората, надарени с необичайни дарби, като силата, която притежават ръцете ви…

— Когато прочетох за първи път за вас, трябва да призная, че не знаех нищо за връзката ви с Роуан Мейфеър и онази къща на Първа улица. Всъщност мислех за членство. Разбира се, не планирах да ви кажа веднага за нас. Но сега всичко е различно, ще се съгласите с мен. Каквото и да се е случило през това време, аз дойдох в Сан Франциско, за да мога да ви предоставя нашите знания, да ви покажа, ако желаете, как да използвате тази сила и тогава, вероятно, да повдигна въпроса, че може би ще намерите нашия начин на живот за задоволяващ и приятен, дотолкова, че да обмислите…

— Нали разбирате, има нещо във вашия живот, което ме заинтригува, така че исках да разбера повече, както от пресата, така и от първоизточника. Затова предприехме нещо като малко разследване. Изглежда, преди инцидента сте били на кръстопът, сякаш сте били постигнали целите си и все пак не сте били удовлетворен…

— Да, тук сте напълно прав — каза Майкъл. Бе забравил напълно за пейзажа отвън. Очите му бяха втренчени в Лайтнър. Той му подаваше чаша с кафе. — Продължавайте, моля.

— Пък и въобще вашето минало — каза Лайтнър. — Липсата на семейство, освен скъпата ви леля, разбира се, която аз наистина намерих за очарователна. Както и въпросът за силата, която притежавате и която е много по-голяма, отколкото предполагах… Но да продължа с ордена. Ние наблюдаваме окултни феномени по целия свят, както сигурно се досещате. И работата ни със семейства на вещици е само малка част от всичко това. Всъщност една от малкото, в която се крие истинска опасност, защото наблюдаването на появата на призраци, дори обсебването, както и случаите на прераждане и четене на мисли и прочее, не съдържат почти никакъв риск. Но при вещиците е съвсем различно… И затова само най-опитните членове на организацията ни биват канени да работят с подобна материя, дори ако става дума само за проучване или вникване в темата. Почти не се случва начинаещ или просто млад член да бъде привлечен в изследване като това на семейство Мейфеър, защото опасностите са твърде големи.

— Но всичко ще ви стане съвсем ясно, когато прочетете папката. Сега искам от вас само да не разкривате онова, което ви предлагаме, както и дейността ни. Защото, ако се наложи да се разделим, по взаимно съгласие или не, вие ще трябва да уважавате тайните на хората, споменати в историята на Мейфеър…

— Знаете, че в това отношение можете да ми имате доверие. Знаете що за човек съм — каза Майкъл. — Но за каква опасност става дума? За онзи мъж ли говорите, или за Роуан…

— Не бързайте. Какво друго искате да научите за нас?

— За членството, какво представлява всъщност?

— Започва с послушничество, точно като в религиозен орден. Но пак искам да отбележа, че човек не възприема някакво учение, когато се присъедини към нас. Той възприема начин на живот. По време на годината на послушничество, новоприетият идва да живее в метрополията, за да се среща с по-старите членове, да работи в библиотеките и да чете в тях, ако желае…

— Това звучи като истински рай — каза Майкъл замечтано. — Но не исках да ви прекъсвам. Продължавайте.

— След две години подготовка започваме да говорим за сериозни ангажименти, за работа на терен и за научни изследвания. Разбира се, някой може да избере друго и тук вече ние не приличаме на религиозен орден, защото не нагърбваме членовете си с неизменни задължения, не ги караме да дават обет за подчинение. Вярност, поверителност — това е много по-важно за нас. Но вие разбирате, че в крайна сметка всичко опира до разбирането за онова, което може да бъде извлечено и усвоено в едно специално общество…

— Да, разбирам — каза Майкъл. — Разкажете ми за метрополиите. Къде са те?

— Метрополията в Амстердам е най-старата в момента — отвърна Аарън. — После е къщата извън Лондон, и нашата най-голяма и вероятно най-тайна резиденция — в Рим. Разбира се, католическата църква не ни обича. Не ни разбира. Слага ни наравно с дявола, както прави с вещиците и магьосниците, с рицарите тамплиери, но ние нямаме нищо общо с дявола. Ако съществува, той със сигурност не ни е приятел…

Майкъл се засмя.

— Мислите ли, че дяволът съществува?

— Не зная, наистина. Но точно това трябва да каже и един добър член на Таламаска.

— Продължавайте, за метрополиите…

— Ами, мисля, че бихте харесали онази в Лондон, наистина…

Майкъл едва забеляза, че са напуснали Ню Орлиънс и сега минават през мочурлива местност, по някакъв гол участък от нова магистрала и небето се е стеснило до панделка от перфектно синьо. Попиваше всяка дума на Лайтнър като омаян. Но в него се зараждаше някакво мрачно, тревожно чувство, което се опитваше да игнорира. Всичко това беше някак познато, тази разбулена история на Таламаска. Беше му позната, както и плашещите думи за Роуан и „мъжа“, беше му позната, както и онази къща. А това бе мъчителна мисъл, някак внезапно обезкуражаваща, защото изглеждаше, че огромната картина, от която чувстваше, че е част, става все по-неясна и все по-голяма, а целият свят като че се смаляваше, за да изгуби своя блясък и своето обещание за безкрайни естествени чудеса и вечно въртящо се колело на късмета, дори част от своята първична романтика.

Аарън сигурно бе разбрал какво изпитва Майкъл, защото спря за миг, преди да продължи разказа си и му каза внимателно, почти разсеяно:

— Просто слушай, Майкъл. Не се страхувай…

— Кажи ми нещо, Аарън.

— Ако мога, разбира се…

— Можеш ли да докоснеш дух? Онзи мъж имам предвид. Мога ли да го докосна с ръка?

— Е, понякога ми се струва, че това е напълно възможно… Поне можеш да докоснеш нещо. Но, разбира се, дали самото създание ще позволи да бъде докоснато, е съвсем друг въпрос, както скоро сам ще се убедиш.

Майкъл кимна.

— Значи всичко е свързано. Ръцете, виденията и дори ти… и тази твоя организация. Всичко е свързано.

— Почакай, почакай да прочетеш историята. На всяка стъпка от играта… чакай и наблюдавай.