Ан Райс
Вещиците: Полунощ (7)

Седем

Накара таксиметровия шофьор да спре по пътя, за да си вземе още един стек от шест бири. Вече ликуваше от топлия летен въздух. Сега завиваха от автострадата и слизаха към познатата и незабравима мръсотия на долната част на Сейнт Чарлз авеню. Имаше чувството, че ще заплаче при гледката на чернокорите дъбове с тъмните им корони и на дългите тесни трамваи по Сейнт Чарлз, точно каквито ги помнеше ръмжащи и дрънчащи по дългите релси.

Дори тук, сред грозните будки за хамбургери и западнали дървени барове, сред новите жилищни сгради, които се извисяваха над фасадите на магазините и изоставените газови станции, това си беше неговият стар, злачен и нежно красив град. Обичаше дори плевелите, които избуяваха в пукнатините. Тревата растеше тучна и зелена на бозавия фон. Миртовите дървета бяха покрити с пухкави бели цветове.

Майкъл видя и розови миртови дървета, а после и лилави, и червени като вътрешността на диня.

— Боже, погледни! — каза той на шофьора, който не спираше да говори за престъпленията и нещастията тук. — Небето е виолетово, точно каквото го помня. По дяволите, толкова години си мислех, че съм си въобразил всичко това, мислех си, че просто съм го оцветил с моливи в паметта си, представяш ли си.

Имаше чувството, че ще заплаче. През цялото време бе прегръщал Роуан, докато тя плачеше, а самият той не бе проронил и сълза. Но сега му идеше да се разреве, о, как искаше тя да е тук.

Шофьорът се засмя.

— О, да, небето си е лилаво, може и така да се каже.

— Точно такова си е — рече Майкъл. — Ти си роден някъде между Мегазин и реката, нали? Този глас ми е познат.

— Ама какво говориш бе, момче, я си гледай твоя глас — подразни го шофьорът. — Роден съм на „Вашингтон“ и „Сейнт Томас“ за твое сведение, най-малкият съм от девет деца. Вече няма такива големи семейства. — Таксито сега пълзеше по булеварда, мекият влажен августовски бриз нахлуваше през отворените прозорци. Уличните лампи току-що бяха светнали.

Майкъл затвори очи. Дори безкрайната филипика на таксиметровия шофьор беше като музика за него. Но за тази ароматна и обгръщаща топлина той бе жадувал от дъното на душата си. Имаше ли друго място на света, където въздухът има толкова живо присъствие, където бризът те целува и те гали, където небето пулсира и е живо? О, господи, студът вече го нямаше!

— Казвам ти, никой няма право да бъде толкова щастлив, колкото мен — каза Майкъл. — Никой. Погледни само дърветата — каза той и отвори очи, за да се вгледа в черните извити клони.

— Къде, по дяволите, си бил, синко? — попита шофьорът. Беше нисък мъж с бейзболна шапка. Единият му лакът стърчеше наполовина през прозореца.

— О, бях в ада, братче, и мога да ти кажа нещо за него. Там не е горещо. Студено е. Хей, виж, това там е хотел „Пончартрейн“ и си е все същият, мамка му, все същият. — Всъщност хотелът изглеждаше малко по-елегантен и класен, отколкото в старите дни. Имаше спретната синя тента и старото допълнение от портиери и пиколи, които чакаха пред стъклените врати.

Майкъл едва се сдържаше на мястото си. Искаше да излезе от колата, да се разходи, да стъпи на стария паваж. Но беше казал на шофьора да го откара на Първа улица и после да се върнат в хотела, а до Първа улица имаше още време.

Довърши втората бира точно когато излязоха под светлините на Джаксън авеню и тогава всичко се промени. Майкъл не си спомняше преходът да е бил толкова драматичен, но дъбовете станаха по-високи и определено по-гъсти; жилищните сгради с апартаменти отстъпиха пред бели къщи с коринтски колони; целият някак задрямал здрачен свят изглеждаше внезапно забулен в меко, искрящо зелено.

— О, Роуан, само да беше тук — прошепна Майкъл. Ето там беше къщата на Джеймс Галиър, на ъгъла на „Сейнт Чарлз“ и „Филип“, великолепно реставрирана. А от другата страна на улицата къщата на Хенри Хоуард, издокарана с ново палтенце от боя. Железните огради пазеха морави и градини. — Господи, у дома съм!

Когато излезе от летището, той съжали, че бе пил толкова много — беше му ужасно трудно да се оправи с куфара и да намери такси — но сега всичко това бе минало. Когато таксито зави по Първа улица и навлезе в тъмното зелено сърце на Гардън Дистрикт, Майкъл беше в екстаз.

— Осъзнаваш ли, че тук всичко е както си е било! — обърна се той към шофьора. Изпълваше го някаква безмерна благодарност. Подаде му една бира, но шофьорът отказа със смях.

— По-късно, синко. А сега, казвай къде отиваме? — И бавно, като в сън, те се плъзнаха покрай огромните имения. Майкъл видя тротоарите с плочки, високите магнолии грандифлори с техните искрящи зелени листа.

— Просто карай, но много бавно, нека тоя там да ни задмине, много бавно, докато не ти кажа да спреш.

Бе избрал най-красивия час на вечерта за своето завръщане. Сега не мислеше нито за виденията, нито за загадъчната си мисия. Бе така изпълнен с щастие, че едва успяваше да мисли за онова, което виждаше, и за Роуан. Това беше тест за любовта, каза си той в унес, когато не можеш да понесеш да си толкова щастлив, без другият да е до теб. Беше наистина уплашен от сълзите, които всеки миг щяха да облеят лицето му.

Таксиметровият шофьор отново заговори. Всъщност изобщо не бе млъквал. Сега дърдореше за Църквата на изкуплението и как е било едно време, как всичко отивало към провал. Да, Майкъл искаше да види старата църква.

— Бях иподякон в нея — каза той.

Но това нямаше значение, то можеше да почака. Защото, като вдигна очи, Майкъл видя къщата.

Видя дългите и тъмни странични стени да се простират настрани от ъгъла; видя незабравимата метална ограда с ковани рози; видя дъбовете пазачи, прострели огромните си клони като мощни закрилящи ръце.

— Ето я — каза той и гласът му неусетно изгуби силата си и премина в шепот. — Завий надясно и спри там. — После взе бирата и излезе от колата. Стигна до ъгъла и застана диагонално срещу къщата.

Сякаш целият свят притихна. Сега се чуваха и цикадите — дълбоко жужене, което се надигаше сякаш отвсякъде и което караше самите сенки да изглеждат живи. И тогава чу още един, напълно забравен звук — пронизителният писък на птици.

„Горски звуци“, помисли той, докато се взираше в притъмняващите и запуснати веранди, сега покрити от булото на ранния здрач; нито светлинка не потрепваше иззад високите прозорци и множеството дървени капаци.

Небето сияеше и искреше над покрива, меко и опъстрено във виолетово и златно. То се разкриваше беззвездно и красиво зад далечната колона на високата втора веранда и под подпорния корниз, бугенвилията се спускаше буйно от покрива. Дори в мрака Майкъл виждаше пурпурните й цветове. Можеше да проследи и розите по желязната ограда. Виждаше капителите на колоните, странна италианска смесица от дорийски стил при страничните колони, йонийски при тези при входа и коринтски при горните.

Той изпусна дълга печална въздишка. Отново изпитваше онова неизразимо щастие, но сега то бе премесено и с непонятна тъга. „Всички тези дълги години“, помисли си дори насред радостта. Споменът му се беше променил само в един аспект. Къщата беше по-голяма, много по-голяма, отколкото я помнеше. Всички тези стари места бяха по-големи; самият мащаб на всичко тук за миг му се стори почти невъобразим.

И все пак присъстваше онова усещане за живителна, пулсираща близост спрямо всичко — меката избуяла зеленина зад ръждясалата метална ограда, която се смесваше с мрака, песента на цикадите, гъстите сенки под дъбовете.

— Рай — прошепна Майкъл. Вдигна поглед към фините зелени вейки, които покриваха клоните на дъбовете, и сълзите преляха от очите му. Споменът за виденията беше опасно близо. Докосваше го като с тъмни криле. Да, къщата, Майкъл.

Той стоеше като закован, бирата студенееше в дланта на облечената му в ръкавица ръка. Какво му говореше жената с тъмната коса?

Със сигурност знаеше само, че здрачът пееше. Жегата пееше. Остави погледа си да се зарее към другите къщи наоколо, нищо, нищо, освен може би стелещата се хармония на огради, колони и тухлени зидарии, дори мънички неукрепнали миртови дървета, които се бореха за живот по ивиците кадифена зеленина. В душата му нахлу топъл покой и за секунда споменът за виденията и тяхната ужасна заръка му се изплъзна. Посегна назад, назад към детството си, не за да открие спомен, а връзка. Моментът се разтегли, премина извън обсега на всяка мисъл, извън обсега на всички безпомощни и неадекватни думи.

Небето притъмняваше. Все още беше с цвета на аметист, сякаш се бореше с нощта чрез тлеещ, но неуморен огън. И все пак светлината си отиваше. И когато изви леко глава, за да погледне надолу по улицата, в посока към реката, Майкъл видя, че там небето е чисто злато.

Дълбоко, дълбоко в него бяха спомените, спомени за момче, което тръгва по тази улица от претъпканите малки къщички близо до реката, за момче, което стои на същото това място всяка привечер. Но настоящето продължаваше да затъмнява всичко и той не направи усилие да си припомни, защото не искаше да прекъсва тихия прилив на усещания от всичко наоколо, този момент на чист покой.

И едва сега, когато пак извърна бавно поглед, изпълнен с любов, към самата къща, към дълбокия й портал с формата на огромна ключалка, споменът за виденията отново се върна. Портал. Да, те му бяха казали за този портал! Но не ставаше дума буквално за портал. И все пак гледката на огромната ключалка и сенчестия вестибюл зад нея… Не, не можеше да става дума за истински портал. Той отново отвори очи и пак ги затвори. Усети, че се взира сякаш в транс в прозорците на северната стая на втория етаж и тогава, с внезапна тревога, видя зловещо сияние на огън.

Не, не може да бъде. В същия този миг осъзна, че това са само свещи. Потрепващото пламъче не се разрастваше и той се учуди защо човекът в къщата си свети така.

Градината сякаш се сгъстяваше и затваряше в мрака. Той трябваше да се съвземе, ако искаше да мине покрай оградата и да погледне и отзад, към страничния двор. Искаше да го направи, но високият северен прозорец го задържаше. Сега видя по дантелените завеси да се движи сянка на жена. И дори през тях успя да различи мръсните тапети на цветя в горния ъгъл на стената.

Внезапно погледна към краката си. Бирата бе паднала от ръката му и се пенеше в канавката. „Пиян съм“, помисли си той. „Прекалено пиян съм. Ти си идиот, Майкъл.“ Но това нямаше значение. Напротив, така се чувстваше някак по-могъщ, прекоси отривисто улицата с тежки и неравни стъпки и се озова пред портата.

Провря пръсти през желязната плетеница на оградата, взираше се в праха и наносите по олющените дъски на предната веранда. Камелиите бяха израснали като дървета, които надвисваха над перилата. Каменната пътека бе покрита с листа. Той промуши крак през металната ограда. Беше лесно да я прескочи.

— Хей, приятел!

Изумен, Майкъл се обърна и видя, че таксиметровият шофьор е до него. Беше много нисък. Дребен човечец с голям нос, очите му се губеха в сянката на бейзболната шапка, приличаше на превъзбуден горски трол.

— Какво се опитваш да правиш? Да не си си изгубил ключа?

— Не живея тук — отвърна Майкъл. — Нямам ключ. — И внезапно се разсмя на абсурдността на ситуацията. Чувстваше се замаян. Сладкият ветрец, който идваше откъм реката, бе прекрасен и тъмната къща бе точно отпред, почти на ръка разстояние.

— Хайде, нека те откарам в хотела, нали каза „Пончартрейн“? Нали така? Ще ти помогна да се качиш до стаята си.

— Не още — каза Майкъл, — само минутка. — Обърна се и тръгна надолу по улицата, внезапно объркан от потрошените и неравни, напълно лилави камъни, точно както ги помнеше. Нима нищо тук не беше избледняло? Избърса лицето си. Сълзи. Обърна се и погледна към страничния двор.

Миртовите дървета бяха пораснали неимоверно. Бледите им восъчни дънери бяха доста дебели. Огромната морава, която той помнеше, бе цялата в плевели, а старият чемшир бе расъл свободно и без поддръжка. И все пак беше прекрасно. Майкъл обичаше дори старите дървени решетки отзад, наклонени под тежкото бреме на преплетените увивни растения.

„И точно тук стоеше онзи мъж“, помисли си той, когато успя да различи далечното миртово дърво, онова, което се издигаше високо над стената на съседната къща.

— Къде си? — прошепна. Виденията отново надвиснаха плътно над него. Почувства, че полита към оградата и чу стона на железните й сухожилия. Някакъв тих шум се чу от зеленината встрани, точно вдясно от него. Той се обърна, зърна движение в листата. Цветовете на камелията падаха по меката земя. Майкъл коленичи, посегна през оградата и взе едно от тях — червено и прекършено. Говореше ли му нещо таксиметровият шофьор?

— Всичко е наред, приятел — каза Майкъл, вгледан в цветчето в ръката си, опитваше се да го види по-добре в мрака. Дали не бе мярнал проблясък на черна обувка точно пред себе си, отвъд оградата? И отново шумоленето. Боже, той се взираше в мъжки крак. Някой стоеше само на инч пред него. Изгуби равновесие, щом погледна нагоре, и когато коленете му се удариха в плочите, видя някаква фигура да се извисява над него, да се взира в него през оградата, а в очите й се отразяваше само искрица светлина. Непознатият първо изглеждаше като замръзнал, с разширени очи, втренчени в Майкъл с тревога и напрегнатост. После мъжът протегна ръка — бяло петно в тъмното. Майкъл пристъпи назад по плочите, в него се бе надигнала инстинктивна и някак необорима тревога. Но сега, щом се вгледа в избуялата зеленина, разбра, че там няма никого.

Празнотата бе така ужасяващо внезапна, както и изчезналата фигура.

— Боже, помогни ми — прошепна Майкъл. Сърцето му биеше силно в гърдите. Не можеше да се изправи. Шофьорът на таксито го дръпна за ръката.

— Хайде, синко, преди да е минала патрулката!

Беше издърпан и със силно олюляване стана на крака.

— Видя ли го? — прошепна. — Всемогъщи боже, това беше същият мъж! — Взря се в шофьора. — Казвам ти, беше същият мъж.

— Аз пък ти казвам, синко, че трябва да те закарам в хотела. Това е Гардън Дистрикт, момче, забрави ли? Не можеш да бродиш наквасен тук!

Майкъл отново залитна. Тежко запристъпва назад от камъните към тревата, после се обърна, посегна да се хване за дървото, но там нямаше дърво. И шофьорът отново го прихвана. После го задържа още един чифт ръце. Майкъл се извъртя. Ако беше мъжът, сигурно щеше да се разкрещи като откачен.

Но от всички хора на света той видя точно англичанина, онзи белокос тип с костюм от туид, който бе пътувал с него в самолета.

— Какво, по дяволите, правите тук? — прошепна Майкъл. Но дори през мътилката на алкохола видя благото изражение на мъжа, сдържаното му и изискано поведение.

— Искам да ти помогна, Майкъл — каза той с безмерна кротост. Имаше от онези богати и безкрайно любезни английски гласове. — Ще ти бъда много благодарен, ако ми позволиш да те отведа в хотела.

— Да, май това ще е най-умното в момента — каза Майкъл, като осъзнаваше ясно, че едва изговаря думите. Вгледа се обратно в градината, във високата фасада на къщата, сега почти напълно изгубена в мрака, макар че късчетата небе, надничащи през клоните на дъбовете, все още излъчваха меко сияние. Като че англичанинът и шофьорът си говореха нещо. Като че англичанинът плащаше сметката.

Майкъл се опита да бръкне в джоба на панталоните си за щипката с парите, но ръката му все се плъзгаше безрезултатно по плата. Той отстъпи от двамата мъже, политна напред и пак се притисна към оградата. Сега почти цялата светлина си бе отишла от моравата, от далечните буйни шубраци. Дървените решетки и тежките растения по тях бяха само някаква качулата форма в нощта.

И все пак под най-далечното миртово дърво Майкъл съвсем ясно различи слаба човешка фигура. Видя бледия овал на мъжкото лице и пред невярващия му взор се очертаха същата твърда бяла якичка от онова време, същата копринена вратовръзка.

Боже, сякаш е излязъл от роман. Беше видял същите детайли само преди миг в паниката си.

— Хайде, Майкъл, нека те отведа — каза англичанинът.

— Първо трябва да ми кажеш нещо — отвърна Майкъл. Беше започнал да трепери. — Виж, виждаш ли онзи мъж?

Но сега и той самият видя единствено сенки. Някъде от спомените долетя гласът на майка му, млад, отривист и болезнено близък:

— Майкъл, знаеш, че там няма никакъв мъж.