Ан Райс
Вещиците: Полунощ (44)

Четирийсет и четири

Абсолютно всичко тръгна на зле. Покривът на къщата на Либърти стрийт беше протекъл, а някой бе разбил магазина на улица „Кастро“ за жалката сума в брой в касата. Имотът му на улица „Дайъмънд“ също беше разбит от вандали и му отне цели четири дни да почисти, преди да може да го обяви за продан. А после измина и цяла седмица, в която прибираше антиките на леля Вив и опаковаше всички малки джунджурии, за да не се счупят при транспортирането. Не смееше да повери това на преносвачите.

После цели три дни седя със счетоводителя си, за да оправи данъците. Беше вече 14 декември, а му оставаше още много работа.

Единственото хубаво нещо беше, че леля Вив бе получила първите два сандъка без проблеми и му се обади колко се радва, че отново притежава обичните си предмети. Похвали се, че се е присъединила към групата по шиене на Лили, където било много хубаво и слушали Бах. За нея това беше върхът на изискаността. Сега, когато мебелите й щели да пристигнат, най-после можела да покани всички прекрасни дами Мейфеър в дома си. Майкъл бил съкровище. Просто съкровище.

— В неделя видях Роуан. Беше излязла на разходка в студеното време. Най-сетне е започнала да качва малко килограми. Не исках да ти казвам, но преди тя беше твърде слабичка и бледа. Много се зарадвах да видя, че бузите й вече поруменяват.

Той се беше смял на това, но Роуан му липсваше непоносимо. Не беше планирал да отсъства толкова дълго. А разговорите по телефона само влошаваха нещата, дрезгавият й глас направо го подлудяваше.

Тя се отнесе с разбиране относно непредвидените обстоятелства, но той усети тревога зад въпросите й. След тези разговори не можеше да спи, пушеше цигара след цигара, пиеше твърде много бира и слушаше барабаненето на безкрайния зимен дъжд.

Сан Франциско беше в дъждовния си сезон и не бе спряло да вали, откакто пристигна. Никакво синьо небе, дори над хълма на Либърти стрийт.

Вятърът го пронизваше през дрехите още щом си подадеше носа навън. Не сваляше ръкавиците си, защото му беше студено.

Но старата къща най-после бе почти празна. Бяха останали само две кутии на тавана и то точно малките съкровища, които щеше да занесе в Ню Орлиънс. Нямаше търпение да приключи.

Колко чуждо му се струваше всичко — стаите бяха по-малки, отколкото ги помнеше, алеите пред къщата бяха мръсни. Малкото, посадено от него дръвче беше на път да предаде богу дух. Наистина ли бе прекарал тук толкова години, и то с мисълта, че живее щастливо?

Изглеждаше му невъзможно да остане още една отвратителна седмица в залепване и надписване на кашони в магазина, в ровене из сметки и попълване на разни формуляри. Разбира се, можеше да остави опаковането на преносвачите, но някои неща бяха твърде ценни, за да рискува. Пък и самото сортиране беше истински кошмар.

— По-добре сега, отколкото по-късно — бе казала Роуан следобеда, когато й се обади. — Но наистина не издържам. Я кажи, да нямаш някакви задни мисли? Относно промяната, имам предвид. Има ли моменти, в които ти се иска да се върнеш там и да забравиш за Ню Орлиънс?

— Да не си луда? Мисля единствено как ще се върна при теб. Ще се махна оттук преди Коледа. Каквото и да става.

— Обичам те, Майкъл. — Можеше да го изрече хиляди пъти, и то да звучи все така спонтанно. Беше истинска агония, че не може да я прегърне. Но не долови ли мрачна нотка в гласа й, нещо, което не бе чувал преди?

— Майкъл, изгори всичко, което е останало. Просто си направи клада в задния двор, за бога! Побързай.

Беше й обещал да приключи в къщата тази нощ, каквото и да става.

— Да не се е случило нещо? Да не те е изплашило нещо, Роуан?

— Не, не съм изплашена. Къщата си е все така красива, каквато я остави. Райън дори се погрижи да доставят коледно дръвче. Трябва да го видиш, стига до тавана. Чака в салона да се върнеш, за да го украсим. Цялата къща мирише на борови иглички.

— О, това е прекрасно. Ще ти донеса изненада… за дървото.

— Искам само теб, Майкъл. Ела си у дома.

Четири часът. Къщата беше съвсем празна, някак куха и изпълнена с ехо. Той стоеше в старата си спалня и гледаше тъмните лъскави покриви на квартала, а отвъд тях — скупчените стоманеносиви небостъргачи на центъра.

Да, голям град. Беше му много благодарен за прекрасните моменти, преживени тук. Вероятно град като никой друг. Но вече не беше неговият град.

Да си иде у дома.

Но ето, че отново ги забрави. Кутиите на тавана, изненадата, нещата, които искаше най-много.

Взе един найлон за опаковане и празен кашон и се качи по стълбата. Спря под скосения покрив и включи светлината. Таванът беше вече чист и сух, защото течът беше закърпен.

През прозореца надничаше тъмносиво небе. На четирите останали кутии имаше надпис с червено мастило: „Коледа“.

Коледните светлинки щеше да остави за бъдещите наематели. Със сигурност щяха да ги използват.

Но играчките щеше да опакова много внимателно. Не би понесъл мисълта да изгуби дори и една от тях. Като си помислеше само, че дървото вече беше там.

Довлачи кутията под голата крушка на тавана, отвори я и извади някакъв стар вестник. През годините бе събрал стотици от тези малки порцеланови красоти. Купуваше ги от специализираните магазинчета в града. От време на време дори продаваше такива в „Големите надежди“. Ангели, влъхви, миниатюрни коне, кончета от въртележки, други деликатни дреболийки от боядисан неглазиран порцелан. Истински викториански украси, които бяха изключително крехки и красиви. Имаше мънички птички с истински пера, дървени топки, изрисувани с красиви стари рози, малки порцеланови чайничета, посребрени звезди.

Спомни си за коледите, прекарани с Джудит и Елизабет, и дори онези от времето, когато майка му още бе жива.

Но най-добре помнеше последните няколко самотни коледи. Насила изпълняваше всички стари ритуали. И дълго след като леля Вив си легнеше, оставаше до дръвчето с чаша вино в ръка и се чудеше накъде отива животът му и защо.

Е, тази Коледа щеше да бъде напълно, напълно различна. Всичките красиви украси щяха да влязат в употреба и за първи път щеше да има достатъчно голямо дърво, което да издържи цялата му колекция, както и великолепен дом и среда, на която те принадлежаха напълно.

Бавно започна да вади украшенията, да ги увива в найлона и да ги поставя в малки торбички. Представи си къщата на Първа улица на Бъдни вечер с коледно дърво в салона. Представи си и следващата година, когато и бебето щеше да е там.

Внезапно му се стори невъзможно животът му да е претърпял такава чудодейна и пълна промяна. „Щях да се удавя в океана“, помисли си.

И тогава видя — не океана, а църквата на Коледа, когато беше дете. Видя яслата зад олтара и Лашър до нея. Гледаше го. Но тогава Лашър беше просто мъжът от Първа улица — висок, тъмнокос и аристократично блед.

Обзе го хлад. Какво правя тук? Тя е там сама. Невъзможно е да не й се е явил.

Завладя го мрачна, непоклатима увереност, която го тровеше. Той се разбърза с опаковането. Когато най-после приключи, почисти, изхвърли боклука, взе кутията с играчките и затвори вратата на тавана за последен път.

Дъждът вече намаляваше, когато стигна до пощата на Осемнайсета улица. Беше забравил какво е да се движиш в този натоварен трафик и да вървиш през постоянната тълпа по суровите, тесни и лишени от дървета улици. Дори любимата му улица „Кастро“ сега му се стори мрачна и унила.

Чака много дълго на опашката, за да изпрати кутията, подразнен от рутинното безразличие на чиновничката — грубост, която не бе срещнал след завръщането си на Юг. После забърза под ледения вятър към магазина си в „Кастро“.

Тя не би го излъгала. Призракът още играеше старата си игра. И все пак защо му се бе явил през онази отдавна отминала Коледа? Защо с това лице, защо се взираше в него, застанал над яслата? По дяволите, сигурно не означаваше нищо.

Все пак беше видял мъжа и в незабравимата нощ, когато чу музиката на Исак Щерн. Беше го виждал и стотици пъти в градината на Първа улица.

Но не можеше да се съпротивлява на паниката. Стигна до магазина, влезе, заключи вратата и се обади на Роуан.

Никакъв отговор. В Ню Орлиънс беше средата на следобеда и също бе много студено. Може би тя просто бе легнала да подремне. Той изчака петнайсетото позвъняване, преди да се откаже.

Огледа се. Имаше още толкова работа. Цялата сбирка месингови украшения за баня трябваше да бъде изпратена, както и изрисуваните стъклени витражи, подредени до задната стена. Защо, по дяволите, крадецът не ги беше отмъкнал!

Накрая реши просто да прибере всичко в кашони — нямаше време да сортира. Разкопча ръкавите си, нави ги и започна да пъха маниловите папки в кашоните. Но колкото и бързо да работеше, знаеше, че няма да успее да се измъкне от Сан Франциско още поне седмица.

Приключи към осем, улиците бяха още влажни от дъжда и изпълнени с обичайния петъчен трафик. Осветените витрини на магазините му се сториха приятни, хареса му и музиката, която се чуваше от гей баровете. Да, трябваше да признае, че от време на време ще му липсва суетнята на големия град. Щеше да му липсва и гей обществото от улица „Дастро“, и толерантността, за която самото им присъствие беше доказателство.

Но беше твърде уморен, за да мисли повече за това. Крачеше по хълма към колата си с наведена срещу вятъра глава.

Не можа да повярва на очите си — двете предни гуми на стария му седан ги нямаше, а купето бе вдигнато под предната броня със собствения му крик.

— Копелета гадни! — прошепна той, измъкна се от потока на пешеходците по тротоара и изстена: — Нямаше да е толкова зле дори някой да го правеше нарочно.

Нарочно…

Някой го докосна по рамото.

— Е биен, мосю, още едно малко бедствие.

— Да, и още как — измърмори Майкъл под нос, без дори да погледне нагоре, само регистрира разсеяно френския акцент.

— Много лош късмет, мосю, прав сте. Може би някой го е направил нарочно.

— Да, и аз точно това си мислех — рече Майкъл и се сепна.

— Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.

— Хей!

Обърна се, но фигурата вече беше далече. Мярна му се бяла коса. Всъщност тълпата почти беше погълнала непознатия и Майкъл видя само тила му. Отдалечаваше се бързо, май беше облечен в тъмно палто.

Хукна след него и отново извика. Но когато стигна ъгъла на Осемнайсета и Кастро, вече не го виждаше никъде. Хората сновяха през кръстовището. Дъждът бе започнал отново. Автобусът, който точно потегляше от тротоара, се оригна с черен дим от ауспуха.

Отчаян, Майкъл го загледа невиждащо, обърна се и тръгна обратно. Точно тогава, по чист късмет, зърна през задния прозорец познато лице, което се взираше в него. Черни очи, бяла коса.

… с най-простите и най-стари инструменти, с които разполагаш, защото чрез тях ще победиш дори когато това ти изглежда невъзможно…

— Жулиен!

… неспособен да повярваш на своите сетива, но знай, че наученото е истина и е правилно, използвай силата си, простата човешка сила…

— Да, ще го направя, разбирам…

И тогава нечия ръка се уви около кръста му и го повдигна от земята. Някакъв човек с огромна сила го влачеше назад. Преди да осъзнае какво става или да се възпротиви, една яркочервена кола се заби в тротоара и се вряза с ужасен трясък в уличния стълб. Чу се писък. Предното стъкло на колата се пръсна и сребристи парченца стъкло се разлетяха на всички посоки.

— Господи! — Не можеше да си върне равновесието. Полетя назад върху онзи, който го беше издърпал от пътя. Към колата хукнаха хора. Вътре някой мърдаше. Стъклото още се сипеше по паважа.

— Добре ли сте?

— Да, да, добре съм. В колата има човек.

Мигащата светлина на полицейската лампа внезапно го замая. Някой крещеше на полицая да извика линейка.

— Господи, тая едва не те удари — каза онзи, който го бе издърпал — едър, як чернокож с кожено палто и посивяла коса. — Не видя ли, че колата идва право към теб?

— Не. Човече, ти ми спаси живота.

— Стига бе, просто те дръпнах от пътя. Голяма работа. Дори и не помислих. — Махна пренебрежително с ръка и преди да си тръгне, очите му се задържаха върху червената кола и двамата мъже, които се опитваха да извадят пищящата жена отвътре. Тълпата нарастваше, а полицайката крещеше на всички да отстъпят назад.

Някакъв автобус задръстваше кръстовището и друга полицейска кола се опитваше да го изкара оттам. По целия тротоар бяха пръснати вестници от преобърнатия павилион, а стъкълцата блещукаха на дъжда като разпилени диаманти.

— Виж, не знам как да ти се отблагодаря — извика Майкъл след чернокожия.

Но той вече беше далече. Изкачваше се по „Кастро“ и се обърна само веднъж да погледне през рамо и да му махне с ръка.

Майкъл стоеше треперещ до стената на бара, докато хората се блъскаха около спрелите се зяпачи. Отново почувства стягане в гърдите. Не точно болка, а тежест. Пулсът му беше много ускорен, а лявата му ръка изтръпваше.

Господи, какво ставаше? Не можеше да му стане лошо тук, трябваше да се върне в хотела.

Излезе тромаво на улицата и мина покрай полицайката, която го попита дали е видял как колата се удря в стълба. Не, не беше видял. Наблизо имаше такси. Трябваше да го хване.

Шофьорът можеше да го измъкне оттук, ако се върнеше по Осемнайсета и после завиеше надясно към „Кастро“.

— Карайте към „Свети Франциск“ на Юниън Скуеър — каза Майкъл.

— Добре ли сте?

— Да, почти.

Жулиен го беше заговорил, нямаше съмнение. И пак него беше видял през прозореца на автобуса! Но каква беше тази проклета кола?

 

 

Райън беше върхът на любезността.

— Разбира се, можехме да ти помогнем още в началото, Майкъл. Нали сме за това. Утре ще изпратя някой да опише и опакова цялата стока. Ще намеря добър агент на недвижими имоти и ще обсъдим възможните цени, когато се прибереш.

— Не искам да те безпокоя, но трябва да се върна при Роуан. Просто имам усещането, че трябва да си ида у дома.

— Глупости, нали сме за това — да се грижим за всичко вместо вас. Имаш ли резервация за самолет? Искаш ли аз да ти резервирам? Стой там и чакай да ти се обадя.

Майкъл легна и изпуши последната си цигара. Взираше се в тавана. Изтръпването в лявата ръка беше преминало и вече се чувстваше по-добре. Нямаше гадене, замайване или нещо друго. Пък и не му пукаше. Това нямаше значение.

Само лицето на Жулиен на прозореца на автобуса имаше значение. А после и онзи фрагмент от виденията, който му се разкри по-мощно отвсякога.

Дали беше планирано да бъде заведен точно до онзи ъгъл, а той да го замае и да го остави неподвижен на пътя на криволичещата кола? Както е било планирано да попадне на пътя на яхтата на Роуан.

Поглъщаше го фрагмент от виденията. Той затвори очи и видя лицата на Дебора и Жулиен, чу гласовете им.

… защото имаш силата, простата човешка сила…

— Да, имам я. Вярвам във вас! Това е война между вас и него, и вие отново посегнахте надолу и ме докоснахте в момента на неговото коварство, насред внимателно организираната ми гибел.

Трябва да повярвам в това. Защото, ако не го сторя, ще полудея. Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.

Лежеше със затворени очи и беше почти задрямал, когато телефонът иззвъня. Беше Райън.

— Майкъл? Уредих да се върнеш с частен самолет. Така е много по-лесно. Самолет на хотелите „Маркам Харис“. Ще ни помогнат с удоволствие. Изпратих един човек да те вземе. Ако имаш нужда за багажа…

— Не, само кажи кога да съм готов. — Каква беше тази миризма? Беше ли изгасил цигарата?

— Какво ще кажеш след час? Ще ти се обадят от фоайето. И моля те, отсега нататък не се колебай да ми се обаждаш по всякакви въпроси.

— Добре, Райън, благодаря, много благодаря. — Взираше се в димящата дупка на кувертюрата на леглото, където бе изпуснал цигарата. Господи, за първи път му се случваше подобно нещо! Стаята вече беше пълна с дим. — Благодаря за всичко, Райън!

Затвори телефона и отиде в банята. Напълни кофичката за лед и я изля върху леглото. После махна прогорената завивка и чаршафа и изля още вода върху тъмната воняща дупка в матрака. Сърцето му отново биеше лудо. Отиде до прозореца и започна да се бори с него, но осъзна, че няма да се отвори. После седна тежко на един стол и загледа как димът постепенно се разнася.

Тъкмо след като си събра багажа се опита отново да звънне на Роуан. Пак нямаше отговор. Петнайсет позвънявания без отговор. Тъкмо преди да затвори, чу сънливия й глас.

— Майкъл, ти ли си? О, бях заспала. Съжалявам.

— Чуй ме, скъпа. Аз съм ирландец и съм много подозрителен тип, както и двамата знаем.

— За какво говориш?

— Имах доста дълга серия от лош късмет, много лош късмет. Ще направиш ли една малка магия за мен, Роуан? Обгърни ме с бяла светлина. Чувала ли си за това?

— Не. Майкъл, какво е станало?

— Тръгвам за вкъщи. Моля те, скъпа, просто си го представи — как ме обгръщаш с бяла светлина, за да ме защитиш от всичко лошо на този свят, докато не се прибера. Разбираш ли? Райън е уредил частен самолет. Тръгвам след час.

— Майкъл, какво става?

Плачеше ли?

— Просто го направи, Роуан. Повярвай ми. Защити ме.

— Да те обгърне бяла светлина — прошепна тя.

— Да. Бяла светлина. Обичам те, скъпа. Идвам си у дома.