Ан Райс
Вещиците: Полунощ (43)

Четирийсет и три

Колко дни и нощи бяха минали? Наистина не знаеше. Неотворената поща се трупаше на масата в коридора. Телефонът звънеше от време на време — но напразно.

— Но кой си ти? Кой?

— Казах ти, подобни въпроси не значат нищо за мен. Мога да бъда каквото пожелаеш.

— Не е достатъчно.

— Какво съм аз ли? Фантом. Не знам откъде дойде способността ми да обичам Сузан. Тя ме научи какво е смърт, когато беше изгорена. Ридаеше, когато я влачеха към кладата; не можеше да повярва, че ще го направят. Моята Сузан… Тя беше дете, което не разбираше човешкото зло. А моята Дебора бе принудена да гледа всичко това. Ако бях разразил буря, щяха да ги изгорят и двете. Дори в агонията си Сузан ме възпираше заради Дебора. Тя обезумя, главата й се удряше в кладата. Дори селяните — жестоки, глупави смъртни, дошли да пият вино и да се смеят, докато тя гори — бяха ужасени. Дори те не можаха да понесат писъците й. После видях как огънят поглъща красивата й плът, дарена й от природата. Като житна люспа в подпалена нива. Виждах как кръвта й се стича по пращящите цепеници. Моята Сузан, в разцвета на младостта си и силата си, беше изгорена като восъчна свещица от тълпа глупави селяни, събрали се в горещия следобед.

Кой съм аз ли? Аз съм онзи, който рида за Сузан, когато никой друг не я жалеше. Аз съм онзи, който агонизираше, когато дори Дебора стоеше безчувствена и гледаше как майка й се гърчи в пламъците.

Аз съм онзи, който видя духът на Сузан да напуска разкъсваното от болка тяло. Видях го да се издига свободен и безгрижен. Дали и аз имах душа, която можеше да разбере тази радост — че Сузан вече няма да страда. Посегнах към духа й, запазил формата на тялото й, защото тя още не знаеше, че от нея не се изисква такава форма. Опитах се да проникна, да събера и да поема в себе си онова, което беше сега като мен.

Но духът й мина покрай мен. Не ми обръщаше никакво внимание — нито на мен, нито на горящата клада. Издигна се все по-нагоре и по-нагоре и изчезна.

Кой съм аз? Аз съм Лашър, който се разпростря върху целия свят, разпилян от мъката по Сузан. Аз съм Лашър, който отново се събра, оформи пипала от силата си и започна да шиба града, докато ужасените хора не се разбягаха, когато Дебора също я чакаше клада. Опустоших Донелайт. Преследвах инквизитора през полята, замерях го с камъни. Когато свърших, не остана никой, който да разкаже историята. А моята Дебора замина с Петир ван Абел към коприните и сатените, към смарагдите и мъжете, които щяха да я рисуват.

Аз съм Лашър, който скърбеше за бедната глупачка и разнесе пепелта й по четирите посоки на света.

Това бе моето пробуждане към съществуване, към самоосъзнаване, към живот и смърт, към способността да обръщам внимание.

За двайсет дни научих повече, отколкото през хилядолетията, в които наблюдавах как смъртните се появяват по лицето на земята и се множат като насекоми. Разум, възникващ от материя, безсмислен като молец, кацнал на стената.

Кой съм аз? Аз съм Лашър, който падна в краката на Дебора и се научи какво е да имаш цел, да постигаш желания, да изпълнява нейните желания, за да не страда тя никога повече. Лашър, който се опита и се провали.

Добре, обърни ми гръб. Направи го. Времето е нищо. Ще чакам следващата силна колкото теб. Хората се променят. Сънищата им са изпълнени с пророчества за тези промени. Вслушай се в думите на Майкъл. Майкъл знае. Смъртните непрекъснато мечтаят за безсмъртие, с напредването на живота им. Мечтаят за невъзпиран полет. Ще се появи друг, който ще разчупи бариерите между въплътени и невъплътени. И аз ще премина. Искам го твърде много, за да не стане. И съм твърде търпелив, твърде добре се уча, твърде силен съм.

Знанието е тук. Пълното обяснение на произхода на материалния живот е на разположение. Копирането е възможно. Ако искаш, върни се с мен в спалнята на Маргьорит през нощта, когато я обладах с тялото на мъртъв мъж, когато промених цвета на косата си със силата на волята си. Погледни този експеримент. Той е по-близо до времето, когато хората са живеели в пещери и са ловували с копия, отколкото до твоята болница и лаборатория.

Твоето знание изостря силата ти. Ти разбираш ядрата на клетките и протоплазмата. Знаеш какво са хромозомите, гените и ДНК-то.

Жулиен беше силен. Шарлот беше силна. Петир ван Абел беше титан сред хората. Но в теб има друг вид сила. Дързост, глад, самодостатъчност. Познавам този глад, целувам го с устни, които не притежавам; задържам го с ръце, които не притежавам; притискам го към топлото биещо сърце, което не притежавам.

Отвърни се от мен. Страхувай се от мен. Ще почакам. Няма да нараня скъпоценния ти Майкъл. Но той не може да те обича като мен, защото не те познава, както аз те познавам.

Аз виждам в тялото и в ума ти, Роуан. Аз ще бъда в плът, ще се слея с плът и ще стана свръхчовек. А каква метаморфоза ще претърпиш ти тогава? Помисли върху думите ми.

Виждам го, Роуан. Винаги съм го виждал — тринайсетата ще е достатъчно силна да отвори вратата. Това, което не виждам, е как ще съществувам без твоята любов.

Защото винаги съм те обичал, винаги съм обичал частицата от теб, която съществуваше в предшествениците ти. Обичах те и в Петир ван Абел, който най-много прилича на теб. Обичах те дори и в моята сладка, саката, безсилна Деидре, която мечтаеше за теб.

Тишина.

 

 

Цял час не се чу нито звук, нито някаква вибрация се понесе из въздуха. Къщата беше пуста, обградена от студа отвън — резлив, безветрен и чист.

Еужения си беше тръгнала. Телефонът отново иззвъня в пустотата.

Роуан седеше в трапезарията, ръцете й почиваха на лакираната маса, и гледаше пълзящата мирта — сега без листа и искряща на фона на синьото небе.

Най-сетне стана, облече си червеното вълнено палто, заключи вратата след себе си и излезе през отворената порта на улицата.

Студеният въздух беше приятен и проясняващ ума. С напредването на зимата листата на дъбовете бяха потъмнели и се сгърчиха, но все още бяха зелени.

Тя зави по Сейнт Чарлз авеню и тръгна към хотел „Пончартрейн“.

Аарън вече я чакаше в малкия бар. На масата пред него имаше чаша вино и отворен кожен бележник. В ръката си държеше химикалка.

Тя застана пред него и видя изненадата на лицето му, когато я погледна. Не беше ли разрошена косата й? Изморена ли изглеждаше?

— Той знае всичко — какво мисля, какво чувствам, какво ще кажа.

— Не, не е възможно — каза Аарън. — Седни, разкажи ми.

— Не мога да го контролирам. Не мога да го прогоня. Мисля… мисля, че го обичам — прошепна тя. — Той заплаши, че ще си иде, ако говоря с теб или Майкъл. Но аз не искам да си отива. Той има нужда от мен. Има нужда да го виждам, да бъда близо до него; умен е, но не чак толкова. Нуждае се от мен, за да му давам цел, за да бъде по-близо до живота.

Тя се взираше в дългия бар и в дребния плешив мъж в края му — пълен човек с цепка вместо уста. Бледият анемичен барман бършеше нещо, както винаги. Редици бутилки, пълни с отрова. Тук беше спокойно. Светлините бяха приглушени.

Роуан седна, погледна към Аарън и попита:

— Защо ме излъга? Защо не ми каза, че си изпратен да го спреш?

— Не съм изпратен да го спра. Никога не съм лъгал.

— Знаеш, че той може да стане човек. Знаеш, че това е целта му, и си решен да го спреш. От самото начало.

— Знам само каквото е написано в историята. Дадох ти всичко.

— Но знаеш, че се е случвало и преди. Знаеш, че на света има създания като него, които са откривали портал.

Никакъв отговор.

— Не му помагай — каза Аарън.

— Защо не ми каза?

— А щеше ли да ми повярваш? Не дойдох, за да ти разказвам басни. Нито пък да те привличам към Таламаска. Дадох ти информацията, която бях събрал за теб самата, за семейството си и за всичко, което има отношение към теб.

Тя не отговори. Той казваше истината, така, както я разбираше, но криеше нещо. Всеки криеше нещо. Цветята на масата също криеха нещо — че животът е един безжалостен процес. Лашър беше процес.

— Това същество е гигантска колония от микроскопични клетки. Те се хранят от въздуха, както сюнгерът се храни от морето. Поглъщат миниатюрни частички, така че процесът продължава и остава незабелязан за организма и за всичко в обкръжаващата го среда. Но всички основни съставки на живота ги има там — клетъчна структура, със сигурност, аминокиселини и ДНК, както и организираща сила, която свързва цялото, без значение от размера му, и която реагира на съзнанието на съществото, което може да преоформи цялото с волята си.

Тя млъкна, взираше се в лицето му, за да види дали я е разбрал. Но имаше ли значение? Тя разбираше, а това беше важното.

— Той не е невидим; просто не може да бъде видян. Той не е свръхестествен, а само има способността да преминава през по-плътна материя, защото клетките му са далече по-малки. Но те са еукариотни клетки. Същите, които изграждат нашите тела. Но откъде е дошло съзнанието? Как е възможно да мисли? Не зная, както не зная как така клетките на един ембрион знаят да формират очи, пръсти, черен дроб, сърце и мозък. Няма учен на земята, който знае защо от оплодено яйце се ражда пиле и защо сюнгерът, стрит на прах, може да се събере отново — всяка клетка върши точно каквото трябва — и то само за няколко дни.

Когато узнаем това, ще знаем защо Лашър има интелект, тъй като той е подобна организираща сила без обособен мозък. Достатъчно е да се каже, че той е предкамбрийски и самодостатъчен, и ако не е безсмъртен, поне може да живее милиони години. Възможно е да е получил съзнание от човешкия род. Защото, ако съзнанието излъчва доловима енергия, той сигурно се е хранил с нея и мутацията е създала неговия ум. Той продължава да се храни със съзнанието на вещиците Мейфеър и техните приближени, учи се от тях и чрез тях изгражда личността и волята си.

Възможно е също и да е започнал някакъв първичен процес на симбиоза с по-висша форма на материя, която е способна да привлече по-сложни молекулярни структури към него, когато се материализира. А после той се разтваря, преди собствените му клетки да се обвържат здраво с тези по-тежки частици. Това разтваряне се извършва в състояние, граничещо с паника. Защото той се страхува от несъвършено сливане, от което не би могъл да се освободи.

Но любовта му към плътта е толкова силна, че сега желае да рискува всичко, за да стане антропоморфен и във вените му да тече топла кръв.

Тя млъкна, но след малко продължи:

— Може би целият живот има съзнание. — Очите й блуждаеха из малкото помещение и оглеждаха масите. — Може би цветята ни наблюдават. Може би дърветата мислят и ни мразят, задето можем да ходим. Или пък не им пука. Ужасът на Лашър е в това, че на него е започнало да му пука!

— Спри го — каза Аарън. — Вече знаеш какво представлява. Спри го. Не му позволявай да добие човешка форма.

Тя не отговори. Гледаше към полите на червеното си палто, сякаш внезапно стресната от цвета му. Дори не си спомняше да го е вадила от дрешника. В ръката си държеше ключ, но нямаше чанта. Само разговорът им бе реален за нея в момента, както и изтощението, и тънкият слой пот по ръцете и лицето й.

— Всичко, което каза, е изключително — добави Аарън. — Успяла си да разбереш много. Сега използвай това знание, за да го държиш надалече.

— Той ще те убие — каза тя, без да го поглежда. — Знам го. Иска да те убие. Мога да го възпра, но каква сделка да му предложа? Сега знае, че съм тук. — Изсмя се тихо и огледа тавана. — Той е с нас. Знае всичките ми номера. Той е навсякъде. Като Господ. Само дето не е Господ!

— Не. Не знае всичко. Не му позволявай да те заблуди. Погледни историята. Направил е твърде много грешки. Можеш да търгуваш с любовта си. Търгувай с волята си. Пък и защо ще ме убива? Какво мога да му направя? Да те принудя да не му помагаш? Твоето чувство за морал е дори по-силно и по-фино от моето.

— Какво, за бога, те кара да мислиш така? — изненада се тя. — Какво чувство за морал? — Уплаши се, че ще припадне, трябваше да се маха оттук, да си иде вкъщи и да поспи. Но той беше там и я чакаше. Щеше да иде навсякъде с нея. А тя бе дошла тук с мисия — да предупреди Аарън. Да даде на Аарън последен шанс.

Но щеше да е така хубаво да се прибере и да заспи, само да не чува отново бебешкия плач. Лашър щеше да я обгърне с безбройните си ръце и да я залюлее в приятната си топлина.

— Роуан, чуй ме.

Тя като че се събуди от сън.

— По целия свят има хора с необикновени способности — каза Аарън, — но ти си една от най-изключителните, защото си открила начин да използваш силата си за добро. Не се взираш в кристално кълбо за два-три долара. Ти лекуваш. Можеш ли да съвместиш него с това? Или той ще те откъсне завинаги от мисията ти? Ще изцеди силата ти за създаване на някакво чудовище мутант, каквото светът не иска и не може да понесе. Унищожи го, Роуан. За твое добро. Не заради мен. Унищожи го заради онова, което е добро за теб.

— Ето защо ще те убие, Аарън. Не мога да го спра, ако го провокираш. Но с какво толкова е сгрешил? Защо си против него? Защо ме излъга?

— Не съм те лъгал. И ти знаеш защо това не бива да става. Защото той е същество без човешка душа.

— Това е религия, Аарън.

— Роуан, той няма да е нещо естествено. Не се нуждаем от още чудовища. Сред нас самите има достатъчно чудовища.

— Той е също толкова естествен, колкото и ние с теб — отвърна тя. — Това се опитах да ти кажа.

— За нас той е чужд, като огромно насекомо, Роуан. Би ли създала подобно нещо? Това не е предопределено да стане.

— Предопределено. А мутацията предопределена ли е? Всяка минута, всяка секунда, клетките мутират.

— Но в някакви граници. В някаква предвидима посока. Котката не може да полети. На човек няма да му пораснат рога. Има някаква схема в нещата и ние посвещаваме живота си на нейното изучаване. Тя е изумителна и грандиозна, но той не е част от нея.

— Така твърдиш ти. Ами ако няма никаква схема? Ако има само процес, само мултиплициращи се клетки и неговата метаморфоза е също толкова естествена, както когато една река излезе от коритото си и наводни ниви, къщи и хора? Както когато комета се удари в земята…

— А ти не би ли се опитала да спасиш човеците от този потоп? Нима няма да се опиташ да ги спасиш от огъня на кометата? Е, добре. Казваш, че той е естествен. Нека тогава кажем, че ние сме нещо повече от естествени. Ние се стремим към нещо повече от простия процес. Нашите ценности, състрадание, способността ни да обичаме и да създаваме подредени общества, ни правят нещо повече от естествени. Той не храни никакво уважение към това, Роуан. Виж какво е сторил със семейство Мейфеър.

— Създал го е!

— Не, не мога да приема това. Не мога!

— Все още говориш религиозно, Аарън. Говориш за някакъв закоравял морал. Не разполагаме с никаква стабилна логическа почва, на базата на която да го осъдим.

— Напротив. Не може да няма такава. Чумата също е естествена, но не би пуснала бацилите от епруветката, за да унищожиш милиони, нали? Роуан, за бога, нашето съзнание е образовано чрез плътта, от която произлиза. Какви щяхме да бъдем, ако не можехме да изпитваме физическа болка? А това същество никога не е получавало и най-малката рана. Никога не е било измъчвано от глад, нито е било пришпорвано от нуждата да оцелее. Той е просто лишен от морал интелект, и ти го знаеш. Знаеш го. Ето защо го наричам неестествен — тъй като не мога да открия по-подходяща дума.

— Да, колко поучително — каза тя. — Разочароваш ме. Надявах се в замяна на предупреждението ми да ми дадеш някакви аргументи. Надявах се да укрепиш духа ми.

— Не се нуждаеш от моите аргументи. Погледни в душата си. Знаеш какво се опитвам да ти кажа. Той е просто един лазарен лъч, завладян от амбиция. Той е бомба със самосъзнание. Пусни го тук и светът ще плати за това. Ще станеш майка на бедствие.

— Бедствие — прошепна тя. — Каква хубава дума. — Колко крехък изглеждаше Аарън. За първи път годините му личаха толкова много — в дълбоките бръчки по лицето, в меките торбички под бледите умоляващи очи. Изведнъж й се стори много слаб и лишен от обичайните за него грация и сладкодумие. Само един старец с побеляла коса, който се взираше в нея, изпълнен с детско изумление. Без никакво обаяние.

— Знаеш какво може да означава това, нали? — каза Роуан изморено. — Ако успееш да се отървеш от страха.

— Той те лъже. Завладява съзнанието ти.

— Не ми говори така! — изсъска тя. — Това не е кураж от твоя страна, а чиста глупост. — Облегна се назад и се опита да се успокои. А преди бе обичала този човек! Дори сега не искаше да го нарани. — Не виждаш ли как ще свърши всичко това? — попита спокойно. — Ако мутацията успее, той ще е в състояние да се множи. Ако клетките могат да бъдат присадени на други човешки тела и започнат да се делят, ще се промени цялото бъдеще на човешката раса. Говорим за край на смъртта.

— Същата древна заблуда — каза горчиво Аарън. — Същата стара лъжа.

Тя се усмихна, защото видя, че той губи самообладание, и каза:

— Твоята лицемерна набожност ме изморява. Науката винаги е била ключът към всичко. Вещиците са били винаги просто учени. Черната магия е прераснала в наука. Мери Шели е видяла бъдещето. Поетите винаги са го виждали. И децата на третия ред в киното знаят това, когато гледат как доктор Франкенщайн създава чудовището си и издига тялото към мълнията.

— Това е ужасно, Роуан. Той е промил съзнанието ти.

— Не смей да ме обиждаш така — изсъска тя и се надвеси над масата. — Стар си и не ти остава много. Обичам те заради онова, което ми даде, и не искам да те наранявам. Но не ме изкушавай, не изкушавай и него. Казвам ти самата истина.

Той не й отговори. Беше изпаднал в някакво неестествено спокойствие. Малките му бадемовидни очи изведнъж станаха непроницаеми за нея и тя се учуди на силата му. Усмихна се.

— Нима не ми вярваш? Не искаш ли да напишеш това в досието? Видях го в лабораторията на Лемли, когато зърнах онзи зародиш, свързан с десетките пластмасови тръбички. Така и не разбра защо убих Лемли, нали? Знаеш, че аз го направих, но не знаеш защо. Лемли ръководеше един проект в Института. Крадеше клетки от живи зародиши и ги използваше за транспланти. Прави се и на други места. Разбираш какви възможности отваря това, нали? Но представи си експерименти с клетки от Лашър, клетки, които са издържали и са били преносители на съзнание милиони години.

— Искам да се обадиш на Майкъл и да го помолиш да се прибере.

— Майкъл не може да го спре. Само аз мога. Нека остане там, вън от опасност. Нали не искаш и той да умре?

— Чуй ме. Можеш да затвориш съзнанието си за това същество. Можеш да скриеш мислите си чрез просто усилие на волята. Има техники, които са по-стари от всички религии на земята, и ни учат как да се предпазваме от демони. Той чете в ума ти само онова, за което мислиш в момента. Не е по-различно от телепатията. Опитай и ще видиш.

— И защо да го правя?

— За да си дадеш време. Да си осигуриш време за морално решение.

— Не, ти не разбираш колко мощен е той. Никога няма да разбереш. И не знаеш колко добре ме познава. В това е ключът — той ме познава. — Тя поклати глава. — Не искам да изпълня желанието му. Наистина не искам. Но той е просто неустоим, не разбираш ли?

— Ами Майкъл? Какво стана с мечтата ти за медицинския център?

— Ели беше права — каза Роуан, облегна се на стената и отново зарея поглед нанякъде. Светлината в бара леко намаля. — Ели знаеше. Тя носеше кръвта на Кортланд във вените си и можеше да вижда бъдещето. Може би са били само неясни форми и чувства, но тя знаеше. Не биваше да се връщам. Той използва Майкъл, за да се погрижи да се върна. Знаех, че Майкъл е в Ню Орлиънс, и се върнах точно заради това, като някаква разгонена кучка!

— Не е така. Искам да се качиш в апартамента ми и да останеш при мен.

— И ти си същият глупак. Мога да те убия още сега и никой никога да не разбере, че съм била аз. Никой, освен твоите братя и приятелят ти Майкъл Къри. И какво ще направят те? Свършено е, Аарън. Мога да се боря, може да отстъпя малко или пък да спечеля известно преимущество. Но всичко вече е свършено. Предназначението на Майкъл беше да ме доведе и задържи тук. И той го изпълни.

Роуан понечи да стане, но Аарън хвана ръката й. Тя се вгледа в пръстите му. Толкова стари. Винаги можеш да познаеш възрастта на човека по ръцете му. Дали хората се вглеждаха в тях? Нямаше значение. Нищо нямаше значение в този малък бар. Тя понечи да издърпа ръката си.

— Ами детето ти, Роуан?

— Майкъл ли ти каза?

— Не беше нужно да ми казва. Майкъл беше изпратен да те обича, за да можеш да отблъснеш това същество веднъж завинаги. Затова не е нужно да водиш битката сама.

— И това ли знаеш, без никой да ти го е казвал?

— Да. Както и ти.

Тя издърпа ръката си.

— Махай се, Аарън. Замини надалече. Иди се скрий в метрополията в Амстердам или в Лондон. Скрий се. Иначе ще умреш. И ако се обадиш на Майкъл, ако му кажеш да се върне, кълна се, че самата аз ще те убия.