Ан Райс
Вещиците: Полунощ (42)

Четирийсет и две

Дванайсет часът. Защо й се струваше най-подходящото време? Може би защото Пиърс и Кланси бяха останали до късно, а тя бе имала нужда от още час на спокойствие? В Калифорния сега беше едва десет, но Майкъл вече се бе обадил и сигурно спеше, изморен от пътуването.

По телефона прозвуча много развълнуван, защото всичко там изглеждало така неприветливо и той нямал търпение да се върне у дома. Липсваше й ужасно, огромното легло беше празно без него.

Но другият чакаше.

Когато мекият звук на камбанките на часовника отмря, Роуан стана, облече си копринения пеньоар над нощницата, обу сатенените пантофи и тръгна към дългото стълбище.

Къде да се срещнем, мой демоничен любовнико?

В салона между огромните огледала, докато завесите са дръпнати, за да нахлува светлина от улицата? Да, там е най-подходящо.

Вървеше бавно по полирания под от борова дървесина. Краката й потънаха в китайския килим, когато тръгна към първата камина. Цигарите на Майкъл бяха на масата. Недопита чаша бира. В камината тлееха въглените на огъня, който бе запалила сама през първата си наистина студена нощ в Юга.

Да, първи декември, а бебето вече имаше клепачи, ушите му също започваха да се оформят.

Никакви проблеми, каза лекарят. Здрави родители, без вродени заболявания, а тялото й било в отлична кондиция. Хранете се разумно и между другото, какво работите?

Излъга.

Днес бе чула Майкъл да говори с Аарън по телефона.

— Да, всичко е наред. Дори изненадващо добре. Напълно спокойно. Освен онова ужасно видение на Стела в деня на сватбата, но може и да съм си го въобразил. Бях изпил доста шампанско. — Пауза. — Не. Абсолютно нищо.

Аарън разпознаваше лъжата, нали? Аарън знаеше. Но проблемът при мрачните нечовешки сили беше там, че никога не си сигурен дали работят. Може да те подведат, когато най-много разчиташ на тях. Защото след случайните и определено нежелани проблясъци и надничания в мислите на останалите, светът внезапно се изпълва с дървени лица и безизразни гласове. И ти оставаш сам.

Може би Аарън беше сам. Не бе открил нищо полезно в старите записки на Жулиен и в счетоводните книги в библиотеката. Нищо, освен очакваните икономически записки за плантацията. Не бе открил нищо и в гримоарите и демонологиите, събирани през годините — само публикувана информация за вещерството, която бе общодостъпна.

Къщата вече бе завършена и красива, без мрачни и неизследвани кътчета. Дори таванът искреше от чистота. Беше се качила там с Майкъл, за да види резултата, преди той да тръгне за летището. Всичко беше подредено. Стаята на Жулиет се бе превърнала в хубава работна стая за Майкъл, с чертожна маса, папки за чертежите и лавици, пълни с книги.

Сега стоеше в средата на китайския килим, с лице към камината, със стиснати ръце и наведена глава. Докосна устните си. Какво чакаше? Защо не го изричаше: Лашър. Вдигна бавно поглед към огледалото над камината.

Той беше зад нея, пред вратата с форма на ключалка, и я гледаше. Светлината от улицата бе достатъчна — проникваше от остъкленията и на двете крила.

Сърцето й заби лудо, но тя не се обърна. Взираше се в него в огледалото — мислеше, преценяваше го — опитваше се да впрегне всичките си сили, човешки и нечовешки, за да разбере от какво е изградено това същество, какво представлява тялото му.

— Обърни се към мен, Роуан. — Глас като целувка в мрака. Не беше заповед, нито молба, а нещо по-интимно, като думи на любовник, чието сърце ще бъде разбито, ако получи отказ.

И тя се обърна. Той стоеше с гръб към вратата, със скръстени ръце. Беше облечен със старомоден тъмен костюм, много подобен на костюмите, които Жулиен носеше на портретите от края на деветнайсети век — с висока бяла яка и копринена вратовръзка. Красива гледка. Силните му ръце, като на Майкъл, контрастираха великолепно на широките и изразителни черти на лицето. В косата му имаше руси кичури, а кожата му бе леко по-тъмна. Напомни й за Чеиз, старото й гадже, полицая.

— Промени каквото желаеш — каза той нежно.

Преди да успее да отговори, тя видя как започва да се променя сам. Сякаш сенките тихо закипяха, тъмната му коса изсветля и стана почти руса, а кожата му доби бронзов оттенък, също като на Чеиз. Очите му също изсветляха и в един миг се превърна в Чеиз, но в следващия се появиха други характеристики и той се промени отново, докато не прие същия облик, в който й се бе явил в кухнята — вероятно както се бе появявал на всички останали през вековете. Само че беше по-висок и все още имаше красивия тен на Чеиз.

Тя осъзна, че се е приближила и сега стои само на няколко крачки от него. Беше по-скоро развълнувана, отколкото уплашена. Сърцето й още биеше лудо, но поне тялото й не трепереше. Посегна към лицето му, както бе сторила и първата нощ в кухнята.

Боцкането на набола брада, кожа, но не, не беше кожа. Острото й диагностично сетиво й каза, че не е кожа, че в това тяло няма кости, нито вътрешни органи. То бе само черупка на енергийно поле.

— Но след време ще има кости, Роуан. След време всички чудеса може да се сбъднат.

Устните му едва се движеха, докато произнасяше думите; тялото му вече губеше формата си. Беше се изтощил.

Тя се вгледа в него, опитваше се да го задържи, и видя, че той наистина възвръща материалността си.

— Помогни ми да се усмихна, красавице — каза гласът, но този път без устните да се раздвижат. — Бих се усмихнал на теб и силата ти, ако можех.

Сега вече тя се разтрепери. Концентрира цялото си същество върху това да вдъхне живот на чертите на лицето му. Почти усещаше как енергията излита от нея, обгръща странната материя и я оформя; беше нещо по-чисто и по-фино от представата й за електричество. Заля я топлина, когато видя, че устните му започват да се усмихват.

Ведра, едва доловима усмивка, като усмивката на Жулиен. Големите зелени очи бяха изпълнени със светлина. Ръцете се вдигнаха, посегнаха към нея и тя усети прекрасна топлина, когато той докосна лицето й.

Но тогава образът му потрепна и се разпадна. Топлата вълна я блъсна така, че тя отстъпи назад, закри очите си с ръце и извърна глава.

Стаята отново бе празна. Завесите още се полюшваха. Малко по малко отново захладня.

Роуан дори почувства, че се смразява. Беше изтощена. Погледна ръката си и видя, че още трепери. Отиде до огнището и се свлече на колене пред него.

Мислите й блуждаеха. За миг дори се почувства замаяна, не можеше да осъзнае какво бе станало. Но след малко главата й започна да се прояснява.

Сложи още подпалки в камината и една голяма цепеница отгоре. После драсна дълга клечка кибрит и запали огъня. Подпалките веднага се разгоряха с пукане и тя се втренчи в пламъците.

— Тук си, нали? — прошепна, без да откъсва очи от огъня, който набираше сила и червените му езици облизваха сухата кора на дървото.

— Да, тук съм.

— Къде?

— Близо до теб, около теб.

— Откъде идва гласът ти? Друг може ли да те чуе сега? Наистина ли говориш?

— Ще разбереш как става по-добре от мен.

— Това ли искаш да направя?

Той въздъхна протяжно. Тя се ослуша. Не се чуваше дишане, само усещане за нечие присъствие. Както когато си сигурен, че до теб има някой, и то не защото си чул ударите на сърцето му, стъпките или дъха му, а нещо по-меко, по-неуловимо.

— Обичам те — каза той.

— Защо?

— Защото си красива за мен. Защото можеш да ме виждаш. Защото притежаваш всичко, което бих желал да бъда. Защото си човек, защото си топла и мека. Аз те познавам, познавам и другите преди теб.

Тя не каза нищо, а той продължи:

— Защото си дете на Дебора, на Сузан, на Шарлот и на всички останали, чиито имена знаеш. Дори и да не желаеш да вземеш смарагда, който дадох на моята Дебора, аз те обичам. Обичам те без него. Обичах те още когато разбрах, че идваш. Аз виждам надалече. Видях те да идваш отдалече. Обичах те още като вероятност.

Огънят сега сияеше ярко и прекрасният му аромат я успокояваше. Цепеницата бе погълната от буйни оранжеви пламъци.

Тя имаше чувство, че изпада в нещо като делириум. Дори дишането й се бе забавило някак странно. Не беше сигурна дали гласът може да бъде чут, дали и други биха го чули в този момент.

Но едно беше сигурно — гласът бе много прелъстителен.

Роуан седна на топлия под пред камината, облегна се на загрятата й мраморна облицовка и се взря в сенките под арката в средата на салона.

— Гласът ти ме успокоява, красив е — въздъхна тя.

— Искам да е красив за теб. Искам да ти доставя удоволствие. Омразата ти ме нарани.

— Кога?

— Когато те докоснах.

— Обясни ми всичко, всичко.

— Има много възможни обяснения. Ти ги оформяш още с въпроса си. Мога да ти говоря за своята воля, но това, което ще ти кажа, ще бъде оформено от наученото чрез въпросите на останалите през вековете. То е построение. Ако искаш ново построение, питай.

— Кога си се появил?

— Не зная.

— Кой те нарече Лашър?

— Сузан.

— Обичаше ли я?

— Обичам Сузан.

— Значи тя още съществува.

— Тя си отиде.

— Започвам да разбирам. В твоя свят не съществуват физически детерминизъм, следователно няма и време. Съзнание без тяло.

— Точна. Умна. Интелигентна.

— И само едното определение ще е достатъчно.

— Да — съгласи се той с готовност, — но кое?

— Играеш си с мен.

— Не. Не си играя.

— Искам да стигна до дъното на тази история, да разбера теб, мотивите ти, какво представляваш.

— Зная. Знаех го, преди да го изречеш — каза той по същия мил и прелъстителен начин. — Но ти си умна и разбираш, че селението, в което съществувам, няма дъно. — Замълча, а после продължи бавно: — Ако искаш да ти говоря с пълни и сложни изречения, за да призная твоите заблуди и грешки, мога да го направя. Но вероятно тогава казаното няма да е толкова близо до истината, колкото ти се иска.

— Но как ще го сториш?

— Чрез наученото за начина, по който мислят другите хора, разбира се. Искам да ти дам избор — започни с мен от началото, ако искаш чистата истина. Ще получиш загадъчни и неразбираеми отговори. Може да се окажат безполезни, но ще са истината. Или започни от средата, и ще получиш ясни и изтънчени отговори. И по двата начина ще разбереш за мен това, което аз самият съм научил за себе си от теб.

— Ти си дух, нали?

— Да, това, което ти наричаш дух.

— А ти как се наричаш?

— Не го правя.

— Разбирам. В твоето селение нямаш нужда от име.

— Дори нямам понятие за име. Но наистина просто нямам име.

— Но имаш желания. Искаш да бъдеш човек.

— Искам. — Последва нещо като лека въздишка, пропита с тъга.

— Защо?

— Ти не би ли искала да бъдеш човек, ако не беше?

— Не зная, Лашър. Вероятно щях да искам да съм свободна.

— До болка копнея за това — каза гласът бавно и печално. — Копнея да усещам топлина и студ; да позная удоволствието. Да се смея — о, какво ли е да се смееш? Да танцуваш и пееш, да виждаш ясно през човешки очи. Да докосваш нещата. Да съществуваш физически и емоционално във времето. Да удовлетворяваш амбициите си, да имаш ясни мечти и идеи.

— Да, разбирам те напълно.

— Не бъди толкова сигурна.

— Не виждаш ясно.

— Не е същото.

— А по-ясно ли виждаше през очите на мъртвец?

— По-добре, но не по-ясно. Смъртта ми пречеше, тегнеше над мен, около мен. Накрая ослепявах.

— Да, представям си. Но си влязъл в тялото на свекъра на Шарлот, докато е бил жив.

— Да, той знаеше, че съм в него. Беше слаб, но щастлив, че говори, че може да вдига предмети с ръцете си.

— Интересно. Ние наричаме това „обсебване“.

— Точно така. През неговите очи видях нещата ясно. Видях ярки цветове, усещах аромата на цветята, виждах птици. Чувах птици. Докосвах Шарлот с ръката си. Познавах Шарлот.

— Значи сега не можеш да чуваш? Не можеш да видиш светлината на този огън?

— Зная всичко за това, но не виждам, не чувам и не усещам като теб, Роуан. Въпреки че когато се приближа до теб, виждам каквото виждаш и ти, познавам и теб, и мислите ти.

Тя почувства леко жилване на страх.

— Но аз мога да го прекъсна.

— Ти мислиш, че можеш. Но то е по-голямо и по-продължително.

— Зная.

— Ние знаем. Ние. Но от теб се научихме да мислим подредено, научихме що е време. Научихме що е амбиция. За да имаш амбиция, трябва да имаш понятие за минало, настояще и бъдеще. Трябва да планираш. И говоря само за тези от нас, които искат. Тези, които не искат, не учат, защо да го правят? Но това „нас“ е много относително. Те не са „нас“ за мен, защото аз съм сам и разделен от другите като мен и мога да виждам само твоя вид.

— Разбирам. Когато беше в мъртво тяло… главите на тавана…

— Да.

— Променяше ли тъканите на онези глави?

— Да. Правех очите кафяви. Косата на по-светли кичури. Това ми костваше много топлина и концентриране. Концентрирането е ключът към всичко, което правя. Аз събирам нещата.

— А когато си в естественото си състояние?

— Огромен, неопределен.

— Как променяш пигментацията?

— Навлизам в частиците на плътта и ги променям. Но ти разбираш това по-добре от мен. Ти би го нарекла мутация. Аз не зная по-подходяща дума, ти познаваш научните думи. Понятията.

— И какво ти пречи да завладееш целия организъм?

— Той беше мъртъв. Постепенно си отиваше, беше тежък и аз бях слаб и безчувствен. Не можех да върна искрата на живота в него.

— Разбирам. А успя ли да промениш тялото на свекъра на Шарлот?

— Не. Не знаех, че мога да опитам да го направя. И сега не бих могъл да го направя, ако съм какъвто бях тогава. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Ти си постоянен, а ние сме във времето. Но това означава ли, че не можеш да променяш живи тъкани?

— Не и на онзи мъж. Не и на Аарън, когато съм в него.

— Когато си в Аарън?

— Когато спи. Само тогава мога да вляза.

— Защо го правиш?

— За да бъда човек. Да бъда жив. Но Аарън е твърде силен за мен. Аарън организира и командва тъканите на Аарън. Също като Майкъл. Като почти всички. Дори като цветята.

— О, да, цветята. Ти караш розите да мутират.

— Да. За теб, Роуан. За да ти покажа любовта и мощта си.

— И амбицията си?

— Да…

— Не искам вече да влизаш в Аарън. Не искам никога да нараняваш него или Майкъл.

— Ще ти се подчиня, но ми се иска да убия Аарън.

— Защо?

— Защото Аарън е свършен, Аарън има много знания и Аарън те лъже.

— Как така свършен?

— Той вече направи онова, което видях, че ще направи, и което исках да направи. Затова казвам, че е свършен. Сега може да направи това, което виждам, че ще направи, и което не искам да направи. А то е против моята амбиция. Бих го убил, ако ти нямаше да се огорчиш толкова и да ме намразиш.

— Можеш да усещаш гнева ми, нали?

— Той ме наранява дълбоко, Роуан.

— Ще бъда ужасно, ужасно гневна, ако нараниш Аарън. Но нека поговорим още за него. Обясни ми. Какво е това, което си искал той да направи?

— Предостави ти знанието си. Думите, написани през времето.

— Говориш за историята на Мейфеър.

— Да. Историята. Ти каза да го обясня, затова не използвах думата „история“.

Тя се засмя тихо.

— Не е нужно да обясняваш толкова много — каза тя. — Продължавай.

— Исках да прочетеш тази негова история. Петир видя как изгарят моята Дебора, любимата ми Дебора. Аарън видя моята Деидре да ридае в градината, моята красива Деидре. Твоят отклик и твоите решения са неизразимо повлияни от тази история. Но Аарън вече изпълни задачата си.

— Да, разбирам.

— Внимавай.

— За какво, че все си мисля, че разбирам?

— Точно. Продължавай да питаш. Думи като „отклик“ и „неизразимо“ са много неясни. Не бих скрил нищо от теб, Роуан.

Роуан го чу да въздиша пак, но този път беше дълга, тиха, някак по-различна въздишка. Като вятър.

Седеше все така облегната на камината и се грееше на огъня. Очите й бяха разширени и втренчени в сенките. Като че от цяла вечност говореше на този безплътен и леко ехтящ глас. Въздишката му почти я докосна, като полъх на вятър.

Тя се изсмя тихо от удоволствие. Ако опиташе, можеше да го види в стаята, да види как въздухът се вълнува, как нещо се издува и изпълва помещението.

— Да… — каза той. — Обичам смеха ти. Аз не мога да се смея.

— Мога да те науча.

— Зная.

— Аз ли съм порталът?

— Ти си.

— Значи Майкъл е прав.

— Майкъл рядко греши. Майкъл вижда ясно.

— И него ли искаш да убиеш?

— Не, аз обичам Майкъл. Бих се разхождал с Майкъл, бих разговарял с Майкъл.

— Но защо точно Майкъл?

— Не зная.

— Не, трябва да знаеш.

— Любовта е любов. Ти защо обичаш Майкъл? Не е ли това отговорът? Любовта е любов. Майкъл е умен и красив. Майкъл се смее. Майкъл има силен дух, който влива живот в крайниците му, в очите, в гласа. Разбираш ли?

— Мисля, че да. Ние наричаме това жизненост.

— Точно така.

Но дали някой бе употребявал думата с точно такова значение.

Той продължи:

— Видях Майкъл още в началото. Майкъл беше изненада. Майкъл ме вижда. Майкъл идва до оградата. Майкъл има амбиция и е силен. Майкъл ме обича. Сега Майкъл се страхува от мен. Ти заставаш между мен и Майкъл, Майкъл се страхува, че аз ще застана между него и теб.

— Но ти няма да го нараниш.

Никакъв отговор.

— Няма да го нараниш.

— Кажи ми да не го наранявам и аз няма да го направя.

— Но нали каза, че не искаш да го правиш! Защо се извръщаш така?

— Не се извръщам. Казах ти, че не искам да убивам Майкъл. Но той може да бъде наранен. Какво да направя аз? Да излъжа? Аз не лъжа. Аарън лъже. Аз не лъжа. Аз не знам как.

— Не ти вярвам, но ти сигурно си вярваш.

— Нараняваш ме.

— Кажи ми как ще свърши това.

— Кое?

— Моят живот с теб, как ще свърши?

Тишина.

— Не искаш да ми кажеш.

— Ти си порталът.

Тя стоеше неподвижно. Почти усещаше трескавата работа на мозъка си. Огънят пращеше тихо и пламъците танцуваха срещу тухлите, движението им изглеждаше толкова бавно, нереално. Въздухът отново потрепери. Стори й се, че дългите кристални капки на полилея се движат, въртят се и улавят миниатюрни отблясъци.

— Какво означава това?

— Знаеш какво означава.

— Не, не зная.

— Ти можеш да променяш материята, доктор Мейфеър.

— Не съм сигурна, че мога. Аз съм хирург. Работя с прецизни инструменти.

— О, но твоето съзнание е по-прецизно.

Тя се намръщи; пак се върна странния сън за Лайден…

— Ти можеш да спираш кървенето — каза той бавно и тихо. — Ти можеш да затваряш рани. Можеш да караш плътта да ти се подчини.

Полилеят иззвънтя тихо и улови сиянието на танцуващите пламъци.

— Ти можеш да забавиш пулса на пациентите си; отпушваш кръвоносни съдове в мозъците им.

— Невинаги съм…

— Правила си го. Страхуваш се от силата си, но я притежаваш. Излез в градината през нощта. Можеш да накараш цветята да се отворят. Можеш да ги накараш да пораснат. Също като мен.

— Но ти го правиш само с мъртви цветя.

— Не. Правя го и с живите. С онзи ирис, който видя, въпреки че това ме изтощи и нарани.

— И тогава той умря и се откърши от стъблото.

— Да. Не исках да го убивам.

— Просто си преминал границите му. Затова е умрял.

— Да. Аз не познавам границите му.

Тя се обърна настрани; чувстваше се като в транс… И все пак колко съвършено чист беше гласът му, колко точна бе артикулацията.

— Ти не само направляваш молекулите в една или друга посока — каза тя.

— Не, аз прониквам в химическата структура на клетките, точно като теб. Ти си порталът. Ти виждаш в самото ядро на живота.

— Не, надценяваш знанието ми. Никой не може да направи това.

Отново се върна в атмосферата на съня. Всички бяха събрани пред прозорците на университета в Лайден. Каква беше тази тълпа на улицата? Смятаха Ян ван Абел за еретик.

— Не знаеш какво говориш — каза тя.

— Зная. Виждам надалече. Ти ми даде метафори и понятия. Аз също научих много от книгите ти. Виждам до края. Зная. Роуан може да променя материята. Роуан може да реорганизира милиони клетки.

— И какъв е краят? Ще изпълня ли желанието ти?

Той отново въздъхна.

Нещо прошумоля в ъглите на салона. Драпериите се развяваха силно. Полилеят иззвънтя отново. Дали от тавана не се спусна нещо като пара, която се разпростря по бледите прасковени стени? Или просто светлината на огъня танцуваше в крайчеца на полезрението й?

— Бъдещето е тъкан от преплетени възможности — каза той. — Някои от тях постепенно стават вероятности, а част от тях стават неизбежности. Но в основата и вътъка са вградени изненади, които могат да разкъсат тъканта.

— И слава богу, че е така — каза тя. — Значи можеш да видиш какъв ще е краят?

— И да, и не. Много човеци са напълно предсказуеми. Но ти не си. Ти си твърде силна. Ти можеш да станеш порталът, ако поискаш.

— Как?

Тишина.

— Ти ли блъсна Майкъл в морето?

— Не.

— А кой?

— Майкъл падна от скала в морето, защото беше невнимателен. Душата го болеше и животът му беше нищо. Всичко това бе изписано на лицето му, личеше в жестовете му. Не беше нужно да си дух, за да го предвидиш.

— И ти си го предвидил?

— Видях какво ще се случи много преди това, но не аз го причиних. Аз се усмихнах. Защото видях, че вие с Майкъл се срещате. Видях го още когато той беше малък и ме гледаше през оградата. Видях смъртта му и спасението му от Роуан.

— И какво е видял той, когато се е удавил?

— Не зная. Не беше жив.

— Какво искаш да кажеш?

— Той беше мъртъв, доктор Мейфеър. Нали знаеш какво е да си мъртъв. Клетките спират да се делят. Тялото вече не е под властта на една организираща сила и нейните сложни команди. То умира. Ако бях влязъл в неговото тяло, щях да мога да движа крайниците му, да чувам през ушите му, защото то беше още цяло, но мъртво. Майкъл го беше напуснал.

— И ти знаеш това?

— Сега го разбирам. Видях го преди да се случи. Видях го, когато се случи.

— И къде беше ти тогава?

— До Деидре, правех я щастлива, карах я да мечтае.

— Значи наистина виждаш надалече.

— Роуан, това е нищо. Имам предвид, че виждам далече във времето. Пространството не е праволинейно за мен.

Тя отново се засмя тихо.

— Гласът ти е красив.

— Аз съм красив, Роуан. Моят глас е моята душа. Аз имам душа. Светът щеше да е твърде жесток, ако нямах.

Тя изпита такава тъга при тези думи, че й идваше да заплаче. Отново се вгледа в полилея, в стотиците малки отражения на пламъците. Стаята сякаш плуваше в топлина.

— Обичай ме, Роуан — каза той просто. — Аз съм най-мощното същество в твоето селение и целият съм за теб, любима моя.

Беше като песен без мелодия; гласът му сякаш бе покой и песен, ако такова нещо беше възможно.

— Когато бъда в плът, ще съм повече от човек; ще съм нещо невиждано под слънцето. И далече по-велико от Майкъл за теб. Аз съм безкрайна мистерия. Майкъл ти даде всичко, което можа. Във вашата връзка няма повече загадки.

— Не, това не може да е вярно — прошепна тя. Осъзна, че е затворила очи; беше много сънена. Насили се да погледне отново към полилея. — Има я безкрайната мистерия на любовта.

— Любовта трябва да бъде подхранвана, Роуан.

— Искаш да кажеш, че трябва да избирам между теб и Майкъл.

Тишина.

— Накара ли и другите да избират? — Мислеше си за Мери Бет и за нейните мъже.

— Казах ти, виждам надалече. Когато Майкъл застана пред портата преди много години по вашето време, аз видях, че ще трябва да направиш избор.

— Не ми казвай повече какво си видял.

— Е, добре. Приказките за бъдещето винаги карат хората да се чувстват нещастни. Техният импулс е основан на факта, че не могат да виждат надалече. Нека говорим за миналото. Хората обичат да разбират миналото.

— Нямаш ли някой друг, не толкова красив глас? Не можеш ли да изречеш последните думи саркастично? Нали така би трябвало да прозвучат?

— Мога да звуча както пожелая, Роуан. Ти чуваш какво чувствам. Аз наистина чувствам в мислите си и в съществото си. Болка и любов. Емоции.

— Говориш малко по-бързо.

— Боли ме.

— Защо?

— Искам да те накарам да разбереш.

— Искаш да те направя човек?

— Искам да съм в плът.

— И аз мога да ти дам плът?

— Имаш силата. А щом това бъде постигнато, и други неща ще станат възможни. Ти си тринайсетата, ти си порталът.

— Какво имаш предвид под „други неща“?

— Роуан, говорим за сливане, за химическа промяна, за структурно възстановяване на клетки, за материя и енергия в ново взаимоотношение.

— Знам какво имаш предвид.

— Значи знаеш, че щом нещо е постигнато веднъж, може да бъде постигнато отново.

— Защо никой преди мен не е успял да го направи? Жулиен също е бил силен.

— Познание, Роуан. Жулиен се роди твърде рано. Позволи ми да използвам отново думата сливане по малко по-различен начин. Досега говорихме за сливане между клетките. Нека сега поговорим за сливане на твоето познание за живота с вътрешната ти сила. Тук е ключът, който ще ти помогне да станеш порталът. Познанията на твоето време са невъобразими дори за Жулиен, който тогава виждаше изобретения, които приличаха на чиста магия. Можеше ли Жулиен да си представи сърце, отворено на операционната маса? Дете, заченато в епруветка? Не. А след теб ще дойдат и такива, чието познание ще е толкова голямо, че ще могат да определят какво представлявам аз.

— А ти можеш ли да определиш сам себе си?

— Не, но аз съм определим, а щом съм определим за смъртните, значи съм определим и за себе си. Научих от теб всичко необходимо за подобно разбиране.

— Но ти знаеш нещо за себе си, което можеш да ми обясниш с точни думи.

— … че съм необхватен; че трябва да се концентрирам, за да почувствам силата си; че мога да впрягам тази сила; че мога да чувствам болка в съзнателната част от мен.

— О, да, и каква е тази съзнателна част? Откъде идва силата, която впрягаш? Това са въпросите.

— Не зная. Когато Сузан ме повика, аз се събрах. Първо се свих, като да премина през тунел. Чувствах формата си, разстилах се като петолъчната звезда от пентаграмата, която тя нарисува, и всеки от лъчите се издължаваше. Карах дърветата да се люлеят и листата да падат, а Сузан ме нарече нейният Лашър.

— И хареса ли ти стореното от теб?

— Да, хареса ми, че Сузан го видя и го хареса. Иначе никога нямаше да го направя отново и дори нямаше да го помня.

— Има ли в теб нещо физическо, освен енергията?

— Не зная! — Гласът беше мек, но пълен с отчаяние. — Кажи ми, Роуан. Познай ме. Познай самотата ми.

Огънят вече умираше, но топлината продължаваше да се разпростира из стаята и я обгръщаше като одеяло. Роуан се чувстваше сънлива и все пак с ясни сетива.

— Да се върнем на Жулиен. Той е бил силен като мен.

— Почти, скъпа моя. Но не съвсем. Той имаше игрива и богохулна душа, която танцуваше напред-назад из света и обичаше да руши толкова, колкото и да съгражда. Ти си по-логична, Роуан.

— И това е достойнство?

— Ти имаш непоколебима воля.

— Разбирам. Ненакърнена от хумор, за разлика от душата на Жулиен.

— Точно така, Роуан!

Тя се засмя под нос. Отново се почувства спокойна, взираше се в потрепващия въздух.

— Има ли Господ, Лашър?

— Не зная, Роуан. Но с времето си съставих мнение по въпроса. Мисля, че има, и това ме изпълва с гняв.

— Защо?

— Защото ме боли, а ако има Господ, значи той ме наранява.

— Да, разбирам те напълно. Но той дава и любов.

— Да. Любов. Любовта е изворът на моята болка. Тя е източникът на амбицията ми, на плановете ми, на пътуването ми във времето. Всичките ми желания са родени от любов. Дори може да се каже, че когато бяха единствено себе си, аз бях отровен с любов; че зовът на Сузан ме събуди за любовта и за кошмара на желанията. Но аз виждах. И обичах. И идвах.

— Натъжаваш ме — каза тя.

— Любовта ме промени, Роуан. Тя роди първото ми недоволство.

— Да.

— А сега искам да се променя в плът, за да се осъществи моята любов. Чаках те толкова дълго. Видях толкова страдания преди теб, и ако имах сълзи, щях да съм ги пролял. Господ знае, че за Лангтри създадох образ, който плаче. Той беше въплъщение на моята болка. Не плачех единствено за Стела, а за всички тях — за моите вещици. Когато Жулиен умря, бях в агония. Болката ми беше толкова голяма, че дори бях готов да се върна обратно в селението на луната, звездите и тишината. Но вече беше твърде късно за това. Нямаше да понеса самотата. Когато Мери Бет ме призова, аз се върнах при нея. Съживих се. Погледнах към бъдещето. И отново видях тринайсетата. Видях все по-засилващата се мощ на моите вещици.

Роуан отново бе затворила очи. Огънят вече догаряше. Стаята бе изпълнена с духа на Лашър. Роуан го чувстваше по кожата си, въпреки че той не помръдваше, а материята му не бе по-осезаема от въздуха.

— Когато стана в плът — каза той, — сълзите и смехът ще рукнат от мен, както при теб, или при Майкъл. Ще бъда цял организъм.

— Но няма да си човек.

— Ще бъда повече от човек.

— Но не и човек.

— По-силен, по-издръжлив, защото ще съм организиращият интелект и имам мощ, по-голяма от мощта на всяко човешко същество. Ще стана ново създание, както ти казах. Ще бъда същество от съвсем нова раса.

— Защо уби Артър Лангтри?

— Той умираше, а видяното ускори смъртта му.

— Но защо му се яви?

— Защото беше достатъчно силен, за да ме види, а аз исках да го привлека вътре, за да спаси Стела. Знаех, че тя е в опасност. Карлота беше враг на Стела. Карлота беше силна като теб, Роуан.

— Защо Артър не помогна на Стела?

— Знаеш историята. Беше твърде късно. По това време аз бях като дете. Бях победен от съвпадението, защото действах във времето.

— Не те разбирам.

— Докато се явявах пред Лангтри, куршумите бяха изстреляни в мозъка на Стела и тя умря на мига. Виждам надалече, но не мога да предвидя всички изненади.

— Не си знаел.

— Карлота ме изигра. Карлота ме заблуди. Не съм безпогрешен. Всъщност много лесно се обърквам.

— Как така?

— И защо да ти казвам? За да ме контролираш по-добре? Ти знаеш как. Ти си също толкова мощна вещица като Карлота. Чрез емоциите. Карлота прикри убийството като акт на обич. Тя внуши на Лайънъл какво да мисли, когато той взе пистолета и уби Стела. Не разбрах какво става, защото не долових омраза, нито злоба. Не обърнах внимание на любовните мисли на Лайънъл. А после Стела лежеше умираща, викаше ме без думи, с отворени очи, необратимо наранена. Лайънъл стреля втори път и тогава духът й излезе от тялото завинаги.

— Но ти си убил Лайънъл. Ти си го довел до смъртта.

— Да.

— И Кортланд? Убил си Кортланд.

— Не. Борих се с Кортланд. Той се опита да използва силата си срещу мен, но се провали и беше победен. Не съм убил баща ти.

— Защо си се борил с него?

— Предупредих го. Той мислеше, че може да ме командва. Той не беше моя вещица. Деидре беше моя вещица. Ти си моя вещица. Кортланд — не.

— Но Деидре не е искала да ме дава. А Кортланд е искал да я защити.

— Заради своите цели.

— Които са?

— Това е вече минало, не е важно. Ти отиваше към свободата, за да се завърнеш по-силна. Беше свободна от Карлота.

— Но това е било против желанието на Деидре и Кортланд.

— И за твое добро, Роуан. Обичам те.

— Но тук има някаква закономерност, нали? И ти не искаш да я разбера. Когато се роди детето, ти вече си на негова страна, а не на страната на майката. Ето какво се е случило с Дебора и Шарлот, нали?

— Грешиш. Когато действам във времето, понякога греша.

— Действал си против желанието на Деидре. Знаел си, че ще ме отведат. Придвижвал си плана си за тринайсетте вещици заради собствените си цели. Винаги си се интересувал само от собствените си цели, нали?

— Ти си тринайсетата и най-силната. Ти беше моята цел, на теб служех. Твоите цели са и мои цели.

— Не мисля така.

Чувстваше болката му, усещаше завихрянето на въздуха, емоцията, сякаш дебела струна на арфа вибрираше в подсъзнанието й. Песен на болка. Завесите отново се развяха от топло течение и двата полилея в двойния салон затанцуваха в сенките — в тях играеха искрици бяла светлина, защото огънят бе изгаснал и бе отнесъл цветовете със себе си.

— Бил ли си някога живо човешко същество?

— Не зная.

— Помниш ли първия път, когато си видял човешки същества.

— Да.

— Какво си помисли тогава?

— Че е невъзможно дух да възникне от материя. Абсурд, нелепица, както би се изразила ти.

— Да възникне от материя?

— Така беше. Той възникна от материята, когато организацията достигна необходимата точка, и ние бяхме изненадани от тази мутация.

— Ти и останалите, които сте били вече тук.

— В безвремието.

— А това направи ли ти впечатление?

— Да. Защото беше мутация и нещо съвсем ново. И защото ние бяхме призовани да наблюдаваме.

— Как?

— Нововъзникналият разум на човека, заключен в материята, все пак ни долови и затова ни принуди и ние да доловим себе си. Но това е прекалено изтънчено обяснение и заради туй отчасти неточно. През хилядолетията тези човешки духовни разуми се развиха, ставаха все по-силни, развиваха телепатични сили, чувстваха нашето съществуване. Даваха ни имена, говореха ни и ни привличаха. Ако обърнехме внимание, ние се променяхме, започвахме да мислим за самите себе си.

— Значи сте получили съзнание за собственото си „аз“ чрез нас?

— Всичко чрез вас. Самосъзнание, желание, амбиция. Вие сте опасни учители. А ние сме недоволни.

— Значи сред вас има и други с амбиции.

— Жулиен каза: „Материята създаде човека, а човекът създаде боговете“. Това е отчасти вярно.

— А беше ли говорил с човешко същество преди Сузан?

— Не.

— Защо?

— Не зная. Видях и чух Сузан. Обичах Сузан.

— Искам да се върнем на Аарън. Защо каза, че той говори лъжи?

— Аарън не разкрива цялата цел на Таламаска.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Как може Аарън да ме излъже? Знаех, че ще се появи, преди още да е съществувал. Предупрежденията на Артър Лангтри бяха за Аарън, а той дори не го е познавал.

— Но в какво лъже Аарън? Кога и по отношение на какво е излъгал?

— Аарън има мисия. Както и останалите му братя от Таламаска. Те пазят тайна. Пазят тайно знание. Те са окултен орден, ако трябва да използвам понятни за теб думи.

— И какво е това тайно знание? Каква е мисията им?

— Да защитават човека от нас. Да се погрижат да няма портали.

— И преди ли е имало портали?

— Имаше. Имаше мутации. Но ти си най-великият от всички портали. Това, което можеш да постигнеш с мен, ще е първо по рода си.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че и други подобни същества са идвали в света на материалното?

— Да.

— Но кои? Какви са те?

— Смях. Те се крият много добре.

— Смях ли каза?

— Защото се смея на въпроса ти, но не знам как да наподобя звука. Затова го казах. Смея се, задето смяташ, че това не се е случвало. Ти, смъртната, чувала толкова много истории за призраци и чудовища. Нима мислиш, че няма и капка истина в старите приказки? Но не това е важното. Нашето сливане ще е почти перфектно, несравнимо с нищо досега.

— А Аарън знае, че и други са идвали?

— Да.

— И защо не иска да отварям портала?

— Ти как мислиш?

— Защото смята, че си зъл.

— Неестествен, така би се изразил той, което е глупаво, защото аз съм така естествен, както електричеството, както звездите или огъня.

— Неестествен. Той се страхува от силата ти.

— Да. Но той е глупак.

— Защо?

— Както ти казах, щом това сливане бъде постигнато веднъж, то ще може да се направи отново. Не ме ли разбираш?

— Да, разбирам те. Има дванайсет крипти в гробището и една врата.

— Точно така. Сега вече мислиш. Какво почувства, когато за първи път прочете учебник по неврология, когато за първи път стъпи в лаборатория? Че човек едва е започнал да разбира възможностите на съвременната наука, че чрез транспланти и присадки, инвитро експерименти с гени и клетки могат да бъдат създавани нови същества. Видяла си възможностите. Твоят ум е млад и с огромно въображение. Ти си онова, от което мъжете се страхуват — лекар с въображение на поет. Но ти обърна гръб на това, Роуан. В лабораторията на Лемли можеше да създаваш нови същества от частите на други. Но посегна към по-груби инструменти, защото се страхуваше от онова, което можеше да направиш. Скри се зад хирургическия микроскоп и намери заместител на силата си в грубите микроинструменти от стомана, с които да режеш тъканите, вместо да ги създаваш. Дори сега действаш от страх. Искаш да построиш болници, където хората да се лекуват, когато всъщност искаш да създаваш нови същества.

Тя седеше неподвижна и притихнала. Никой не бе говорил с по-голяма точност за най-скритите й мисли. Почувства огъня и мащаба на собствената си амбиция. Усети в себе си аморалното дете, което мечтаеше за мозъчни присадки и синтетични същества, преди зрялата жена да изличи всичко това.

— Нима нямаш куража да разбереш защо, Лашър?

— Аз виждам далече. Виждам голямо страдание в този свят. Виждам нещастията и непохватността и резултатите от тях. Не съм заслепен от илюзии. Навсякъде чувам писъци от болка. И познавам собствената си самота, познавам собственото си желание.

— От какво трябва да се откажеш, за да получиш плът и кръв? Каква ще е цената за теб?

— Не се страхувам от цената. Болката на плътта не може да е по-лошо от онова, което изстрадах през тези три столетия. Ти би ли искала да бъдеш като мен, Роуан? Да се носиш в пространството, извън времето, сама, заслушана в плътските гласове на света, отделена и жадуваща за любов и разбиране?

Тя не отговори.

— От цяла вечност чакам да се въплътя. Чакам от незапомнени времена. Чаках, докато крехкият човешки дух най-после придоби знанието, с което да вдигне бариерата. И сега ще бъда в плът, ще бъда съвършен.

Тишина.

— Разбирам защо Аарън се страхува от теб — каза Роуан.

— Аарън е дребен. Таламаска е дребна. Те са нищо! — Гласът се извиси гневно. Въздухът в стаята беше топъл и се движеше като завираща вода. Полилеите се заклатиха съвсем безшумно, сякаш носени от течения.

— Таламаска има знание — продължи той. — Те имат сила да отворят портали, но отказват да го направят за нас. Те са наши врагове. Биха поверили съдбата на света в ръцете на страдащите и слепите. А и са лъжци. Всички до един. Записвали са историята на вещиците Мейфеър, защото тя е историята на Лашър, а те се борят срещу Лашър. Това е истинската им цел, а се опитват да те убедят, че се интересуват от вещиците. На скъпоценните им кожени папки трябва да пише „Досие на Лашър“. Досието е шифровано. То е история на нарастващата сила на Лашър. Нима не можеш да разбереш това?

— Не наранявай Аарън.

— Не обичаш мъдро, Роуан.

— Не харесваш добротата ми, нали? Ти обичаш злото.

— Какво е зло? Любопитството ти зло ли е? Зло ли е, че искаш да ме изучиш, както изучаваш мозъците на човеците? Че искаш да научиш от клетките ми онова, което би довело до огромен прелом в медицината? Аз не съм враг на света, просто искам да стана част от него.

— Гневен си.

— Боли ме. Обичам те.

— Да искаш, не означава да обичаш, Лашър. Да използваш, не е любов.

— Не, не ми говори така. Нараняваш ме.

— Ако убиеш Аарън, никога няма да стана твоят портал.

— Толкова дребно нещо да предрешава толкова много.

— Лашър, ако го убиеш, няма да стана портал.

— Аз съм твой слуга, Роуан. Иначе вече щях да съм го убил.

— Майкъл също.

— Добре.

— Защо си казал на Майкъл, че не може да ме спре?

— Защото се надявах да не може и исках да го изплаша. Той е омагьосан от Аарън.

— Лашър, как да ти помогна да се въплътиш?

— Ще узная, когато и ти узнаеш, Роуан. А ти знаеш. И Аарън знае.

— Лашър, ние не знаем какво представлява животът. Въпреки науката си и всички определения за смисъла и възникването му. Мигът, в който животът възниква в мъртвата материя, е пълна мистерия за нас.

— Но аз съм вече жив, Роуан.

— А как да ти направя плът? Влизал си в телата на живи и мъртви. Не можеш да оставаш в тях.

— Може да се направи, Роуан. — Гласът му бе съвсем тих, почти шепот. — С моята и твоята сила. И с моята вяра, защото трябва да отстъпя, за да осъществя връзката. Но в твоите ръце пълното сливане е възможно.

Тя присви очи — опитваше се да види форми, модели в мрака.

— Обичам те, Роуан. Вече си изморена. Нека те успокоя. Позволи ми да те докосна. — Гласът му стана още по-ехтящ.

— Искам щастлив живот с Майкъл и нашето дете.

Във въздуха нещо се завихряше, нещо се събираше, концентрираше се, и в стаята стана по-топло.

— Моето търпение е безкрайно. Аз виждам надалече. Мога да чакам. Но сега ти ще изгубиш интерес към останалите, защото ме видя и разговаря с мен.

— Не бъди толкова сигурен. Аз съм по-силна от останалите. Знам повече.

— Да, Роуан. — Завихреният въздух започваше да се концентрира като огромен призрак от дим. Въртеше и люлееше полилея. Приличаше на паяжини, уловени от течение.

— Мога ли да те унищожа?

— Не.

— Защо?

— Роуан, измъчваш ме.

— Защо не мога да те унищожа?

— Твоят дар е да променяш материята. У мен няма материя, която може да бъде атакувана. Можеш да удариш единствено по материята, която събирам, за да изградя образа си, но аз правя същото, когато се разтварям във въздуха. Сама го видя. Можеш да нараниш само временния ми облик в момента на материализация и ти вече го направи. Когато се появих за първи път пред теб, до водата. Но не можа да ме унищожиш. Аз винаги съм бил тук, Роуан. Вечен съм.

— Ами ако ти кажа, че всичко свършва, че никога няма да се обърна отново към теб. Че няма да бъда портал, освен за бъдещето на рода Мейфеър, за моето неродено дете и за мечтите ми.

— Това са дребни неща, Роуан. Нищо не може да се сравни с мистериите и възможностите, които ти предлагам. Представи си само — какво можеш да научиш от мен, когато мутацията завърши и аз вече имам тяло, в което ще живее един вечен дух.

— А как ще се отнасяш с мен, когато порталът се отвори и сливането завърши?

— Ще те обичам, както никой човек не може да те обича. Защото ти ще си моята майка, моят създател и моят учител. Как бих могъл да не те обичам? Ще имам огромна нужда от теб. Ти ще ме учиш как да движа крайниците си, как да виждам, да говоря, да се смея. Ще съм като безпомощно дете в ръцете ти. Не разбираш ли? Ще те боготворя, обична моя Роуан. Ще бъда инструментът, с който ще постигнеш всичко, което си желала. А освен това тогава ще съм двайсет пъти по-силен от сега. Защо плачеш? Защо са тези сълзи в очите ти?

— Това е просто номер, игра на сенки, опитваш се да ме заблудиш.

— Не, аз съм това, което съм. Собствените ти мисли ти пречат. Ти също виждаш далече. Винаги си можела. Дванайсет крипти и един портал, Роуан.

— Не разбирам. Играеш си с мен, объркваш ме. Вече нищо не разбирам.

Настъпи тишина, а след миг отново онзи звук — сякаш целият въздух пееше. Обгърна я тъга, като облак, вълнистите слоеве на подобна на дим сянка изпълваха стаята, виеха се около и по полилеите и изпълваха огледалата с мрак.

— Около мен си, нали?

— Обичам те — каза той, гласът му отново беше шепот и се чуваше съвсем отблизо. Роуан усети устни да докосват бузата й и се напрегна, но вече бе станала много сънлива.

— Махни се от мен, искам да бъда сама. Не съм длъжна да те обичам.

— Роуан, какво да ти дам, какъв подарък искаш?

Нещо отново бръсна леко лицето й. Последва докосване, което предизвика тръпки по цялото й тяло. Зърната й се втвърдиха под копринената нощница, а вътре в нея нещо запулсира — глад, който усещаше с цялото си тяло.

Опита се да прочисти погледа си, но в стаята вече беше тъмно. Огънят бе догорял, а само преди минути имаше пламъче.

— Играеш си с мен. — Сякаш въздухът я докосваше навсякъде. — Играеш номера и на Майкъл.

— Не. — Лека целувка по ухото й.

— А виденията, когато се е удавил? Твое дело са, нали?

— Не, той не беше тук. Не бих могъл да го последвам там, където отиде. Аз съм единствено с живите.

— Ти ли създаде призраците, които е видял, когато е плувал в басейна онази нощ?

— Не.

Тя трепереше цялата, махаше с ръце, за да се освободи от усещанията, като че се опитваше да се отърве от паяжина.

— А ти видя ли ги?

— Да, но чрез неговите очи.

— И какво представляваха?

— Не зная.

— Защо не знаеш?

— Те са образи на мъртви хора. А аз съм на тази земя. Не познавам мъртвите. Не ми говори за тях. Не зная нищо за Господ и за каквото и да било, което не е на тази земя.

— Господ! Но какво е земята? — Нещо я докосна по тила и лекичко повдигна косата й.

— Това тук, Роуан, селението, в което съществуваш, в което съществувам и аз — паралелно, в самия физически свят, и все пак отделен. Аз съм физически, Роуан — толкова естествен, колкото и всичко останало по земята. Изгарям за теб в такава чистота, сякаш е огън без край. В нашия свят.

— А призраците, които Майкъл видя в тази стая в деня на сватбата, твое дело ли бяха?

— Не.

— Ти видя ли ги? — Сякаш перце докосна бузата й.

— През неговите очи. Нямам всички отговори, които искаш от мен.

Нещо погали гърдите и бедрата й. Тя сви крака под себе си. Камината вече беше студена.

— Махни се от мен! Ти си зло.

— Не.

— От ада ли дойде?

— Играеш си с мен. Аз съм в ада, изгарям от желание да ти доставя удоволствие.

— Спри. Искам да се махна оттук. Спи ми се.

Обърна се и погледна към почернялата камина. Жаравата бе угаснала. Клепачите и крайниците й натежаваха. Опита се да стане на крака, като се подпираше на камината, но знаеше, че няма да може да стигне до стълбите. Обърна се, свлече се на колене и се просна на мекия китайски килим. Той беше като коприна под нея, а хладният въздух й беше приятен. Имаше чувството, че сънува, когато погледна нагоре към полилея. Гипсовите орнаменти сякаш се движеха, а акантовите им листа се извиваха и къдреха.

Всичко чуто внезапно заплува в ума й. Нещо я докосна по лицето. Зърната на гърдите й набъбнаха и усети пулсиране между краката си. Помисли си за Майкъл, който сега беше толкова далече, и изпита мъка. Не биваше да подценява това същество.

— Обичам те, Роуан.

— Сега си над мен, нали? — Взираше се в сенките, благодарна за хлада, защото самата тя гореше, сякаш бе попила цялата топлина на огъня. Усети влага между краката си и тялото й се отвори като цвете. Нещо я галеше от вътрешната страна на бедрата, където кожата е най-мека. Краката й се извиха навън като венчелистчета на отварящо се цвете.

— Престани, не ми харесва.

— Обичам те, мила моя. — Целувки по ушите, по устните, а после и по гърдите. Засмука силно и ритмично зърната й и започна да ги хапе.

— Не искам — прошепна тя, но всъщност искаше, би закрещяла от агония, ако това престанеше.

Ръцете й се разпериха встрани и нощницата й се вдигна нагоре. Чу се раздиране на коприна и дрехата падна. Беше напълно, превъзходно гола. Ръце я галеха между краката. Само че не бяха ръце. Беше Лашър. Лашър я смучеше и галеше, целуваше ушите и клепачите й. Цялата беше обгърната от необятното му присъствие. Той бе дори под нея — галеше гърба й, разделяше задните й бузи и галеше срамните устни.

Да, тя се отваряше като тъмнолилавия ирис в градината. Като розите, които се бяха разпаднали върху своите грапави и потъмнели стъбла, а листата им бяха осеяни с петна и малки венички.

Тя се мяташе и извиваше на килима.

Извиваше се като котка на горещ…

Махай се, вещице, ти не си тук! Този час е само мой.

— Да, само твой, само наш.

Езиците ближеха зърната й, устните ги докосваха и дърпаха, зъбите ги хапеха.

— По-силно, по-грубо. Изнасили ме! Използвай мощта си.

Той я вдигна така, че главата й падна назад, а косата й увисна под нея. Очите й бяха затворени. Ръце отвориха срамните й устни и бедрата й.

— Стани мъж, влез в мен грубо!

Устните засмукаха по-грубо зърната й, езиците ближеха гърдите, корема, пръстите стискаха задника й и дращеха бедрата й.

— Член — прошепна тя и после почувства как потъна в нея, огромен и твърд. — Да, давай, разкъсай ме, давай! Давай! — Заля я аромат на чиста здрава плът, на чиста коса, когато тежестта легна отгоре й и членът се задвижи на тласъци. Мярна лице, тъмнозелени очи. А после всичко се размаза, когато устни отвориха нейните.

Беше прикована към килима, членът гореше в нея, дразнеше клитора й, влизаше все по-надълбоко. Не мога, не мога да го понеса. Разкъсай ме, да. Оргазмът я заля. Умът й се изпразни и съзнанието й бе залято от прииждащи на вълни цветове. Наслада избухна в корема й и плъзна към гърдите, лицето и бедрата. Скова прасците й и мускулите на краката й. Тя чу собствения си вик, но той й прозвуча някак далечен и маловажен. Тялото й пулсираше безпомощно, лишено от воля и съзнание.

Избухваше отново и отново, изгаряше я. Отново и отново, докато времето, вината и всички мисли бяха изличени. Сутрин. Това бебешки плач ли е? Не. Телефонът звъни. Няма значение.

Беше в леглото, под завивките, гола. Слънчевата светлина струеше през прозорците в предната част на къщата.

Спомни си за изминалата нощ и нещо в нея запулсира болезнено. Пак телефонът, или пък бебешки плач? Бебе някъде в другия край на къщата. В полусън тя го виждаше как рита с малките си крачета и свива колене.

— Мила моя — прошепна той.

— Лашър…

Плачът бе спрял. Тя затвори очи и се опита да задържи зад клепачите си образа на озарените от слънцето прозорци и плетеницата на клоните на дъба, зад която надничаше небето.

Когато отново ги отвори, видя тъмното му красиво лице и зелените му очи. Докосна копринените му устни. Лежеше върху нея с цялата си тежест, членът му беше между краката й.

— Господи, толкова си силен!

— Заради теб, красавице моя. — Устните разкриха едва-едва проблясъка на бели зъби. — Само с теб, божествена моя.

Тогава я заля топла вълна, топъл вятър развя косата й назад и я погълна гореща вихрушка.

И всичко се случи отново — в тишината на утрото и в светлината на слънцето.

По обяд тя седна до басейна. От водата към студената слънчева светлина се вдигаше пара. Време беше да изключи нагревателя. Зимата наистина беше дошла.

Но на нея не й беше студено с вълнената рокля. Започна да си реше косата.

Отново го усети до себе си и присви очи. Да, съвсем ясно видя потрепването на въздуха, когато той я обгърна като було, което леко се спусна по раменете и ръцете й.

— Махни се от мен — прошепна тя, усещаше невидимото присъствие плътно около себе си. Седна с изправен гръб и изсъска: — Махай се!

Като че видя отблясък от огън, но след миг студът се върна и въздухът доби нормалната си плътност. Завърнаха се и нежните аромати на градината.

— Ще ти кажа кога да дойдеш — каза Роуан. — Не смятам да съм на твое разположение.

— Както желаеш, Роуан. — Пак вътрешният глас, който бе чула в Дестин. Звучеше сякаш в главата й.

— Ти виждаш и чуваш всичко, нали? — попита го.

— Дори мислите ти.

Тя се усмихна, но с яд и ожесточение, и почисти космите от четката си.

— И какво си мисля сега?

— Искаш да те докосна отново, да те обгърна с илюзии. Искаш да разбереш какво е да си мъж и да те обладая така, както бих обладавал мъж.

Бузите й поруменяха. Тя почисти още малко руси косми от четката, пусна ги в папратите до себе си и те изчезнаха сред тъмните листа.

— А можеш ли да го направиш?

— Можем да го направим заедно. Можеш да видиш и почувстваш много неща.

— Първо искам да поговорим.

— Добре. Но ти ме жадуваш.

— Можеш ли да видиш Майкъл? Знаеш ли къде е сега?

— Да, виждам го. Той е в къщата си и се рови из многобройните си вещи. Плува в спомени и в очакване. Погълнат е от желанието да се върне при теб. Мисли само за теб. А ти мислиш да ме предадеш, Роуан. Мислиш да кажеш на приятеля си Аарън, че си ме видяла. Мечтаеш за предателство.

— И какво би ме спряло, ако реша да говоря с Аарън? Какво можеш да направиш?

— Обичам те, Роуан.

— Не би могъл да стоиш далече от мен и го знаеш. Ще дойдеш, ако те повикам.

— Искам да съм твой роб, а не твой враг.

Тя стана и вдигна поглед към меката корона на маслината и кръпките бледо небе, които прозираха през нея. Басейнът беше огромен правоъгълник димяща синя светлина. Дъбът отвъд се олюляваше на бриза и Роуан отново усети как въздухът се променя.

— Не се приближавай.

Долетя неизбежната, изпълнена с мъка въздишка. Роуан затвори очи. Някъде много далеч плачеше бебе. Чуваше го. Сигурно идваше от някоя от големите притихнали къщи, които винаги изглеждаха пусти по пладне.

Влезе в къщата, като тракаше силно с токове по пода. Взе шлифера си от дрешника във фоайето — не й трябваше палто — и излезе през предната врата.

Разхожда се около час по тихите и пусти улици. От време на време срещаше някой минувач, който й кимваше за поздрав. Или пък някое куче идваше до оградата, за да го погали. Или пък кола профучаваше покрай нея.

Опитваше се просто да гледа — да се фокусира върху мъха по стените или върху цвета на жасмина, който още се увиваше по оградите. Опитваше да не мисли и да не се страхува. Опитваше се да не изпитва желание да се върне в къщата. Но най-накрая краката сами я отведоха обратно и тя застана пред дома си.

Ръката й потрепери, когато се опита да вкара ключа в ключалката. Той стоеше в другия край на коридора, до вратата на трапезарията, и я наблюдаваше.

— Не! Не и докато не кажа! — рече тя и силата на омразата й блъвна от нея като сияние. Образът изчезна и тя внезапно усети някаква много силна миризма. Сложи ръка на устата си. Въздухът се раздвижи леко и после застина. Цялата къща беше тиха.

Но след миг отново се чу бебешкият плач.

— Ти го правиш — прошепна тя и звукът изчезна. Тръгна по стълбите към спалнята си. Леглото й сега беше оправено, нощницата й беше сгъната, а завесите — дръпнати.

Тя затвори вратата, събу обувките си и легна на покривката под белия балдахин. Затвори очи, не можеше да се бори повече. Мисълта за снощното удоволствие събуди в нея изпепеляващ огън и болка. Зарови лице във възглавницата и се опита да си спомни и едновременно с това да не си спомня. Мускулите й се свиваха и отпускаха.

— Добре, ела — прошепна тя и меката безплътна субстанция веднага я обгърна. Тя се опита да разбере какво чувства, да го проумее. Нещо необятно, подобно на паяжина и хлабаво организирано сега се събираше и добиваше плътност, както парата се събира, за да се превърне отново във вода, както водата се събира, за да се превърне в лед.

— Да приема ли някаква форма? Да създам ли илюзия?

— Не, не още — прошепна Роуан. — Бъди какъвто си, какъвто си бил преди. — Вече усещаше галене по стъпалата и по сгъвките на коленете. Деликатни пръсти се плъзгаха в нежните участъци между пръстите на краката й, а после найлоновите й чорапи се скъсаха и излетяха от краката й, а кожата по тях започна да диша и да тръпне.

Почувства как роклята й се разтваря и копчетата се изплъзват от илиците.

— Да, насили ме отново. Нека е грубо и бавно.

Внезапно тя бе повалена по гръб, главата й бе извъртяна на една страна и притисната към възглавницата. Роклята й бе разкъсана и невидими ръце плъзнаха по корема й. Зъби я захапаха между краката и нокти задраскаха прасците й.

— Да — изпищя тя и стисна зъби. — Направи го жестоко.