Ан Райс
Вещиците: Полунощ (41)

Четирийсет и едно

Събуди се преди него. След като първият пристъп на гадене премина, тя веднага започна да прибира в куфарите вече сгънатите дрехи, а после слезе в кухнята.

На слънчевата светлина тя изглеждаше чиста и тиха. Нищо не подсказваше за случилото се снощи. Басейнът блещукаше зад закритата веранда. Слънчевите лъчи се процеждаха меко през мрежата и озаряваха белите мебели от ракита.

Роуан огледа плота и пода на кухнята. Не видя нищо и изпълнена с отвращение и гняв, бързо направи кафе и го занесе горе на Майкъл.

Той тъкмо отваряше очи.

— Да тръгваме — каза му.

— Мислех, че ще тръгнем следобед — рече той сънливо. — Но щом искаш, нека е сега.

Тя го целуна нежно по бузата, наболата брада я одраска.

— Как си? — прошепна той.

— Вече съм добре. — Тя докосна малкото златно разпятие, което се бе оплело в тъмните косми по гърдите му. — Беше ми зле за около половин час. Вероятно пак ще ми прилошее. Ще ми се да идем в Дестин навреме, за да се разходим по слънчевия плаж.

— А няма ли да идеш на лекар, преди да тръгнем?

— Аз съм лекар — каза тя с усмивка. — И не забравяй за специалното ми сетиво. Бебето е добре.

— А специалното сетиво казва ли ти дали то е момче, или момиче? — попита Майкъл.

— Дали то е момче или момиче? — засмя се тя. — Ще ми се да знаех, но пък е по-добре да е изненада. Какво мислиш?

— Няма ли да е супер, ако са близнаци?

— Да, супер ще е — съгласи се тя.

— Роуан, ти нали не си… щастлива ли си заради бебето?

— Разбира се! Майкъл, аз искам това дете. Просто още ми е малко зле. Идва на пристъпи. Виж, засега не искам да казваме на останалите. Не и преди да се върнем от Флорида. Ще си провалим медения месец.

— Съгласен съм. — Той сложи нежно ръка на корема й. — Още е рано да го усещаш, нали?

— Сега е голямо около четвърт инч — каза тя и отново се усмихна. — И тежи само няколко грама. Но мога да го усетя. То плува блажено, а мъничките му клетки се делят ли, делят.

— Как изглежда сега?

— Ами като миниатюрно морско създание. По-малко от палеца ти. Има очи и дори топчести малки ръце, но не и пръсти. Има си и мозък, или поне зачатък на мозък, вече разделен на две полукълба. Незнайно как малките му клетки много добре си разбират от работата — знаят точно къде да идат, за да продължат да формират органите, които вече са там, но трябва да бъдат довършени. Малкото му сърчице бие в мен вече повече от месец.

Майкъл въздъхна дълбоко, с доволство.

— Как ще го кръстим?

Тя сви рамене.

— Какво ще кажеш за Малкия Крие? Или е твърде… мъчително за теб?

— Не, би било страхотно. Малкия Крие. Значи ще е Кристофър, ако е момче, и Кристин, ако е момиче. На колко ще е по Коледа? — Той започна да пресмята.

— Сега е вероятно в шестата или седмата седмица. Или дори осмата. Всъщност най-вероятно е в осмата. Което означава… в четвъртия месец. Тогава вече ще е съвсем оформено, но очите му ще са още затворени. Защо питаш? Чудиш се дали би предпочело червена пожарникарска кола или бейзболна бухалка?

Той се засмя.

— Не, просто ще е най-страхотният коледен подарък, за който някога съм мечтал. Винаги съм почитал Коледа, почти с езическо преклонение. А тази ще е най-великолепната в живота ми, до следващата година, когато малкото ще се разхожда наоколо и ще троши пожарникарската си кола с бейзболната си бата.

Изглеждаше толкова уязвим и невинен, вярваше й напълно. Докато го гледаше, тя почти забрави за случилото се през нощта. Почти забрави за всичко. Целуна го бързо и влезе в банята. Облегна се на заключената врата и остана така със затворени очи.

— Е, демоне, добре си го сметнал, нали? — прошепна тя. — Е, харесва ли ти омразата ми? За това ли мечтаеше?

Тогава си спомни лицето в тъмната кухня, мекия прочувствен глас, който сякаш я докосваше с пръсти. Та за какво друго съществувам, ако не да служа на Роуан?

 

 

Потеглиха към десет часа. Майкъл караше. Тя вече се чувстваше по-добре и дори успя да поспи няколко часа. Когато отвори очи, вече бяха във Флорида и преминаваха през тъмна борова гора, между магистралата и крайбрежното шосе.

Когато най-после зърна залива, Роуан се почувства в безопасност. Сякаш тъмната къща в Ню Орлиънс и привидението вече не съществуваха.

Беше хладно, но не повече от всеки ободряващ летен ден в Северна Калифорния. Облякоха пуловери и тръгнаха по пустия плаж. По залез изядоха вечерята си пред огъня. Прозорците бяха отворени към морския бриз.

Някъде към осем тя отиде да поработи по плановете си за медицинския център и да продължи с проучването на големите „ориентирани към печалба“ вериги болници, в сравнение с „неориентираните към печалба“, които всъщност я интересуваха повече.

Но не можеше да се съсредоточи върху статиите за печалби, загуби и злоупотреби в различните системи.

Накрая си записа няколко бележки и си легна. Остана в тъмната спалня с часове, докато Майкъл работеше по плановете си за реставрация в другата стая.

Слушаше рева на океана през отворените врати и се наслаждаваше на докосването на бриза.

Какво да прави? Да каже ли на Майкъл и Аарън, както се бе заклела да стори? А после той щеше да се оттегли и да им погажда номерата си, за да превърне живота им в кошмар.

Замисли се за бебето и докосна корема си. Вероятно бе заченала веднага след като помоли Майкъл да се ожени за нея. Цикълът й беше нередовен открай време, но сега мислеше, че е усетила кога е станало. Беше мечтала за бебе онази нощ. Но все пак не бе сигурна.

Дали то сънуваше в нея сега? Представи си малкото, развиващо се мозъче. Вече бе започнало да се оформя. Затвори очи и се заслуша, опитваше се да го усети. Добре е. И в този миг собственото й телепатично сетиво започна да я плаши.

Дали силата й можеше да нарани детето? Мисълта бе толкова ужасна, че не можа да я понесе. Замисли се отново за Лашър — той също беше заплаха за това крехко, много заето малко създание, защото тя представляваше заплаха за него самия, а едновременно с това — свят за своето дете.

Как можеше да го защити от собствената си тъмна мощ, от тъмната си история, която се опитваше да впримчи и него? Малкия Крие. Ти няма да растеш с проклятия, призраци и нощни страхове.

Опита се да прогони тези мрачни и необуздани мисли. Представи си морето навън — как вълните се разбиват безкрай в брега, всяка различна от предходната и все пак част от една и съща огромна, монотонна мощ, пораждаща сладък, приспивен звук и неизмерими вариации.

Унищожи Лашър. Прелъсти го, да, ако той се опитва да прелъсти теб. Открий какво представлява и го унищожи! Единствено ти можеш да го направиш. Кажи на Майкъл и Аарън, и той ще отстъпи. Заблуди го.

Беше четири сутринта. Трябваше да поспи. Майкъл лежеше до нея, прегърнал я със силните си ръце, главата му почиваше на гърдите й. Присънваха й се някакви образи — всички изпълнени с нещастие. Пак видя онези холандци с големите черни шапки, а тълпата отвън крещеше, че иска смъртта на Ян ван Абел.

— Описвам само каквото видях! — бе казал той. — Не съм еретик! Как ще се учим, ако не отхвърлим догмите на Аристотел и Гален?

Точно така. Но него вече го нямаше, както и проснатото на масата тяло с мъничките, подобни на цветчета органи.

О, как мразеше този сън!

Стана, прекоси стаята и излезе на дървената тераса. О, нима някъде другаде имаше по-необятно и чисто небе, пълно с мънички блещукащи звезди! Чисто бяла пяна по черните вълни. Бяла като пясъка, който сияеше на лунната светлина.

Но далече долу, на плажа, стоеше самотна фигура — слаб висок мъж, който гледаше към нея. Проклет да си. Видя го как бавно избледнява и накрая изчезва.

Тя остана с наведена глава, трепереща и опряла ръце на дървените перила.

Ще идваш, когато те повикам.

Обичам те, Роуан.

С ужас осъзна, че гласът не идва от определена посока — беше шепот в самата нея, интимен и едва доловим.

Чакам само теб, Роуан.

Тогава ме остави на мира. Не ми говори, нито ми се явявай, или никога няма да те повикам.

Гневна и измъчена, тя се обърна и влезе в тъмната спалня. Топлият килим бе много мек под краката й. Отиде до леглото, легна и се притисна към Майкъл. Пръстите й се впиха в ръката му. Отчаяно искаше да го събуди, да му каже какво се е случило.

Но трябваше да се оправи сама с това. Знаеше го. Винаги го бе знаела.

Обхвана я усещане за неизбежност.

„Просто искам още няколко дни преди битката“, замоли се тя. Ели, Деидре, помогнете ми.

 

 

Вече й прилошаваше всяка сутрин. Но скоро пристъпите престанаха и последваха прекрасни дни. Сякаш преоткриваше утрото, събуждаше се с ясна глава, същински дар от боговете.

Не бе говорила отново с мъжа. Не й се беше явявал. Когато мислеше за него, си представяше гнева си като изгарящ огън, който удря мистериозните и неокачествими клетки на неговото въплъщение и ги изсушава на люспи. Но по-често се страхуваше.

Междувременно животът продължаваше по обичайния си начин, защото тя не издаде тайната си.

Ангажира си час при една акушерка в Ню Орлиънс, която уреди да й направят първоначалните кръвни тестове в Дестин, а после да й изпратят резултатите. Всичко беше нормално, както и очакваше.

Но как биха разбрали, че чрез диагностичното си сетиво тя веднага би узнала, ако нещо с бебето не е наред?

Топлите дни вече бяха по-малко, но двамата с Майкъл имаха приказния плаж само за себе си. Чистата тишина на изолираната къща над дюните беше направо омагьосваща.

Когато бе топло, Роуан седеше с часове на плажа под голям бял чадър, четеше медицинските си списания и материалите, изпратени от Райън по куриер.

Четеше и книги за млади майки, които бе купила от местните книжарници. Сантиментални и неясни, но все пак забавни. Особено картинките на бебета с мънички изразителни лица, пълни вратлета на гривнички и прекрасни малки ръчички и крачета. Нямаше търпение да съобщи на семейството. Говореше с Беатрис почти всеки ден. Но засега бе най-добре да не казва никому. Как ли щяха да се почувстват двамата с Майкъл, ако нещо се объркаше… Ако и другите знаеха, загубата щеше да е още по-страшна за всички.

В дните, когато беше твърде студено за плуване, се разхождаха с часове по брега. Пазаруваха разни дреболии за къщата. Харесваха голите й бели стени и оскъдните мебели. Майкъл бе казал, че прилича на място за игра в сравнение със сериозността, която цари на Първа улица. Той обичаше да готви заедно с Роуан — режеше, белеше, разбъркваше пържените картофи, печеше пържоли. Всичко беше много лесно и много забавно.

Вечеряха във всички изискани ресторанти и предприемаха пътешествия до боровата гора. Обикаляха големите курорти, тенискортовете и голф игрищата. Но повечето време оставаха в къщата, при безкрайното море.

Майкъл беше малко притеснен за работата си — бе наел бригада да оправи къщата му на улица „Благовещение“ и бе отворил офис на „Големите надежди“ на Мегазин стрийт. Затова сега му се налагаше да урежда някои спешни въпроси по телефона. И, разбира се, все още боядисваха в къщата на Първа улица — в стаята на Жулиен, а предстояха и поправки на покрива в задната част. Тухленият паркинг отзад още не беше завършен, старата гарсониера също още се ремонтираше — щеше да стане прекрасна къща за пазача. Майкъл бе нервен, че не може да надзирава всичко.

Явно беше, че точно сега не му трябваше дълъг меден месец — още повече, че Роуан непрекъснато го удължаваше.

Но той се съгласяваше с всичко. Не само че й угаждаше, но и създаваше повечето красиви моменти, без значение дали се разхождаха по плажа, хванати за ръка, или се наслаждаваха на морско меню в някоя малка кръчма, или оглеждаха яхти в клуба, или пък четяха в любимите си ъгълчета на разкошната къща.

Майкъл беше спокоен по природа. Беше го разбрала още при първата им среща, беше разбрала защо тревогата е така непоносима за него. Домиляваше й, щом го видеше, потънал в проектите си, да чертае скици за ремонтиране на малката къща на улица „Благовещение“, да изрязва от списания снимки на някои дреболии, които смяташе да направи.

Леля Вив се чувстваше добре в Ню Орлиънс. Лили и Беа не я оставяха на мира, според собствените им признания. Майкъл смяташе, че за нея това е най-прекрасното на света.

— По телефона звучи подмладена — каза той. — Станала е член на градинарски клуб и на някакъв комитет за защита на дъбовете. Наистина се забавлява.

Толкова любящ, толкова разбиращ. Дори когато Роуан не пожела да се върнат за Деня на благодарността, той пак я разбра. Леля Вив отиде на вечеря у Беа, разбира се. И всички простиха на младоженците, че останаха във Флорида, защото това все пак си беше техният меден месец и можеха да си го продължават, колкото решат.

В Деня на благодарността двамата вечеряха на терасата над плажа. През нощта беше студено и гръмотевична буря удари Дестин. Вятърът блъскаше яростно стъклените врати и прозорците. Но след като повилня по брега, бурята затихна и настана божествен естествен мрак.

Седяха с часове пред огъня, говориха за Малкия Крие. В коя стая ще го настанят, как Роуан няма да позволи работата в медицинския център да й попречи да бъде до него през първите години; възнамеряваше да прекарва сутрините с бебето и да не ходи на работа преди дванайсет. Разбира се, щяха да наемат достатъчно помощници, за да върви всичко гладко.

Слава богу, че той не попита директно дали е виждала онова проклето нещо. Тя не знаеше какво ще направи, ако бъде принудена да го излъже. Тайната бе заключена в малко кътче на съзнанието й, подобно на тайната стая на Синята брада, а ключът бе хвърлен дълбоко в кладенеца.

Захладняваше все повече. Скоро нямаше да има извинение да остават повече тук. Знаеше, че трябва да се върнат.

Но какво правеше, защо не казваше на Майкъл и Аарън? Нима бягаше, нима се криеше?

Колкото по-дълго оставаше тук, толкова повече разбираше вътрешните си конфликти и съображения.

Искаше да говори с това същество. Споменът за появяването му в кухнята я изпълваше с мощно усещане за присъствието му, най-вече защото беше чула колко нежен е гласът му. Да, искаше да го опознае! Точно както Майкъл бе предсказал в онази първа ужасна нощ, малко след смъртта на Карлота. Какво представляваше Лашър? Откъде идваше? Какви тайни се криеха зад това красиво трагично лице? Какво би казал Лашър за портала и тринайсетте вещици?

От нея се искаше само да го повика — както Просперо вика Ариел — да пази тайната и да изрече името му.

„О, но ти си вещица“, каза си тя, когато вината я сграбчи. И всички го знаят. Знаеха го, когато онзи следобед говори на Джифорд; разбраха от студената сребриста мощ, която струеше от теб. Мощ, която всички смятат за студенина и лукавство, но всъщност никога не е била нещо повече от нежелана сила. Старецът, Фийлдинг, беше прав с предупреждението си. И Аарън знаеше, нали? Разбира се, че знаеше.

Всички, освен Майкъл, а Майкъл много лесно може да бъде заблуден.

Ами ако реши да не заблуждава никого, ако реши да не играе повече? Може би просто събираше кураж да вземе това решение. Или пък не й се щеше. Може би караше демона да чака, както той бе постъпил с нея.

Така или иначе, тя вече не чувстваше предишната ненавист към него, ужасното отвращение, последвало случилото се в самолета. Да, беше гневна, но любопитството и дори нарастващото привличане бяха по-силни…

 

 

През първия наистина студен ден Майкъл седна до нея на плажа и й каза, че трябва да се върне. Да, харесвал му мразовития въздух, наистина, и слънчевите бани с дебели памучни пуловери и дълги панталони, които често бе взимала в Калифорния на ветровитата си палуба.

— Виж сега за какво става дума — рече той. — Леля Вив си иска нещата от Сан Франциско, а нали ги знаеш старите хора. Пък и няма кой да затвори къщата на Либърти стрийт. Трябва да взема някои решения и за стария си магазин там. Счетоводителят ми току-що ми се обади отново, че някакъв човек искал да го наеме. Трябва да се върна и да направя описа лично.

Продължи с това, че трябва да продаде няколко имота в Калифорния, да изпрати разни неща в Ню Орлиънс, да даде къщата под наем и прочие. Всъщност и в Ню Орлиънс имаха нужда от него, новата му фирма на Мегазин стрийт се нуждаеше от него. Ако нещата потръгнели…

— Най-добре да отида до Сан Франциско сега, защото е вече почти декември. Коледа наближава. Замисляла ли си се за това?

— Естествено, разбирам. Ще се приберем тази нощ.

— Не е нужно и ти да идваш, скъпа. Можеш да ме чакаш тук, докато се върна, или докато искаш.

— Не, идвам с теб — каза тя. — Ще събера багажа. Освен това вече е време да си вървим. Сега е топло, но сутринта беше направо мразовито.

Той кимна.

— Не ти ли е неприятно?

Тя се засмя.

— Не е по-студено от всеки летен ден в Калифорния.

Той пак кимна.

— Ще става още по-студено. Много по-студено. Зимата на юг ще те изненада. Казват, че тази година ще е доста сурова в южните щати. Това донякъде ми харесва. Първо замайваща жега, а после скреж по прозорците.

— Да, зная какво имаш предвид. — И аз те обичам. Обичам те повече от всеки друг, когото съм обичала.

Когато той тръгна към къщата, тя се облегна в дървения стол и остави главата си да се килне настрани. Заливът сега беше просто ширнало се пред нея сребърно сияние, както винаги, когато слънцето бе толкова високо. Тя остави лявата си ръка да падне към мекия, подобен на захар пясък. Загреба шепа от него и остави песъчинките да се изсипят между пръстите й.

— Истинско, толкова истинско — прошепна Роуан.

Но не беше ли твърде удобно той да замине сега, а тя да остане сама в къщата на Първа улица? Сякаш някой беше уредил всичко. А през цялото време си бе въобразявала, че тя контролира положението.

— Недей да прекаляваш, приятелю — прошепна на хладния бриз. — Не наранявай любовта ми, защото никога няма да ти го простя. Погрижи се той да се върне при мен жив и здрав.

 

 

Тръгнаха на сутринта.

По пътя тя усети тръпката на очакването. Пред очите й отново се мярна лицето му в тъмната кухня, чуваше мекия резонантен поток на думите му. Ласка.

Но не можеше да понася да мисли за това сега. Едва когато Майкъл пристигнеше безопасно в Калифорния и тя останеше сама в къщата…