Ан Райс
Вещиците: Полунощ (37)

Трийсет и седем

Спа неспокойно. Въртеше се, слагаше ръка на гърба му, свиваше колене под неговите, топла и сгушена. Климатикът беше почти толкова приятен, колкото и крайбрежният бриз.

Но какво се врязваше във врата й, оплиташе се в косата й, скубеше я? Тя се отмести настрани да освободи косата си. Нещо студено се притисна до гърдите й. Не й харесваше.

Обърна се по гръб. В просъница се виждаше отново в операционната, в някаква много сложна операция. Трябваше много да внимава — да води с мисълта си ръцете си през всеки етап от интервенцията — да забрани на кръвта да тече, да нареди на тъканта да зарасне. А мъжът бе разрязан от чатала до темето, всичките му миниатюрни органи се виждаха, потрепващи, червени, невъзможни по размер, очакващи тя някак да ги накара да пораснат.

— Не, не мога да направя това — каза тя. — Аз съм неврохирург, а не вещица!

Виждаше всеки кръвоносен съд по краката и ръцете му, сякаш той беше една от онези пластмасови кукли, по които децата изучаваха човешкото кръвообращение. Краката му потрепваха. Бяха твърде малки, мърдаше пръсти, за да ги накара да пораснат. Колко безизразно беше лицето му, което гледаше към нея.

Нещо отново се заплете в косата й, скубеше я. Тя пак замахна с ръка и този път докосна нещо — не беше ли верижка?

Не искаше да изгуби съня. Знаеше, че сънува, но искаше да разбере какво ще стане с този мъж, как ще свърши операцията.

— Доктор Мейфеър, оставете скалпела — каза Лемли. — Вече нямате нужда от него.

— Не, не можеш да оперираш тук — каза Ларк.

Имаха право. Да, тук нямаше работа жестокото миниатюрно стоманено острие. Тук не трябваше да се реже, а да се конструира. Тя се взираше в дългия разрез, в крехките органи, които потрепваха като листенцата на огромните ириси в градината. Умът й препускаше през правилните определения, докато обясняваше на младите лекари какво прави.

— Тук има достатъчно клетки, даже в излишък. Важното е да им осигурим по-висша ДНК, така да се каже, нов и невиждан импулс, който ще оформи органи с подходящия размер. — И после раната се затвори над органи с подходящия размер, а мъжът обърна глава към нея и очите му се отвориха и затвориха като на кукла.

Навсякъде около нея се чуха ръкопляскания. Тя вдигна поглед и с изненада видя, че всички са холандци, бяха се събрали в Лайден; дори тя носеше голяма черна шапка и бухнали ръкави. Не, това беше картината на Рембранд, разбира се, „Урок по анатомия“. Ето защо тялото изглеждаше така прозрачно, въпреки че тя не можеше да обясни как така вижда през него.

— О, но вие имате дарба, дете мое, вие сте вещица — каза Лемли.

— Точно така — каза Рембранд. Сладък старец. Седеше в ъгъла, килнал глава на една страна, червеникавата му коса беше вече оредяла.

— Само гледайте Петир да не ви чуе — каза тя.

— Роуан, свали смарагда — каза Петир. Стоеше прав до масата. — Свали го, на врата ти е. Махни го!

Смарагда ли?

Тя отвори очи. Сънят изгуби яркостта си, сякаш внезапно беше съдрано изопнато було от коприна. Около нея имаше само чернота.

Много бавно започна да различава очертанията на познатите предмети. Вратите на гардероба, масичката до леглото, Майкъл, обичният й Майкъл, спеше до нея.

Усети нещо хладно на гърдите си, нещо се оплиташе в косата й и тя знаеше какво е.

— О, господи! — Закри уста с лявата си ръка, но все пак не успя да потуши слабия писък. Дясната й ръка посегна към врата, сякаш гонеше някакво отвратително насекомо.

Седна, приведе се напред и се взря в дланта си. Приличаше на капка зелена кръв. Дъхът й заседна в гърлото, когато видя, че е скъсала старата верижка. Ръката й трепереше неудържимо.

Дали Майкъл беше чул писъка й? Той не помръдна, когато се наведе към него.

— Лашър! — прошепна тя, очите й претърсваха сенките. — Нима искаш да ме накараш да те намразя! — Думите й излизаха като съсък. За секунда булото на съня отново се появи ясно пред очите й. Лекарите вече се разотиваха.

— Браво, Роуан. Прекрасно, Роуан.

— Това е нова ера, Роуан.

— Просто чудо, скъпа моя — каза Лемли.

— Махни го, Роуан — настоя Петир.

Тя хвърли смарагда над таблата на леглото и той падна някъде на килима в малкия коридор. Тъп, безжизнен звук.

Роуан закри лице с длани и после сякаш в треска, осъзна, че още го чувства на врата и гърдите си. Сякаш проклетото нещо бе оставило слой прах или мръсотия върху нея.

— Мразя те заради това — прошепна тя в тъмното. — Това ли искаш?

Стори й се, че чу въздишка и шумолене. Смътно различаваше завесите във всекидневната отвъд малкия коридор, откъдето струеше светлината от улицата. Развяваха се, сякаш развълнувани от леко течение. Дали от тях бе дошъл звукът? След това се заслуша в бавното, ритмично дишане на Майкъл. Почувства се като глупачка, че бе хвърлила смарагда. Седеше, запушила уста с ръце, със свити колене, втренчена в сенките.

Е, нали не вярваше в тия стари глупости? Защо се тресеш така? Това е само още един от триковете му, не е по-трудно, отколкото да накара клоните на дърветата да танцуват. Или пък някой ирис в градината да се разлюлее. Да се разлюлее. Не, беше нещо повече, нали? Всъщност… И тогава тя си спомни странните огромни рози на масата в салона. Така и не бе попитала Пиърс откъде са. Нито Джералд.

Защо си толкова изплашена?

Стана, облече си халата и тръгна боса към коридора. Майкъл спеше непробудно зад нея.

Взе смарагда и уви внимателно скъсаната верижка около него. Чувстваше се ужасно, че бе повредила крехките старинни брънки.

— Голям глупак си — прошепна тя. — Сега вече никога няма да го сложа, не и по собствена воля.

Матракът леко изскърца, когато Майкъл се обърна. Дали не беше промълвил нещо? Може би нейното име?

Тя влезе тихо в спалнята, коленичи пред дрешника, откри чантичката си в ъгъла и прибра огърлицата в страничния джоб с цип.

Вече не трепереше, страхът й се бе превърнал в гняв. Знаеше, че няма да може да заспи.

Седя сама във всекидневната, докато не се зазори. Мислеше за портретите в къщата, които беше бърсала, за да окачи по-късно, за най-старите, на които разпознаваше вече забравените от семейството предци. Шарлот с русата коса, образът й бе съвсем избледнял под слоя лак, приличаше на призрак. Жан-Луиз с брат си, близнака, зад нея. Сивокосата Мари Клодет, а на стената над нея — малка картина на Ривърбенд.

Всички те носеха смарагда. Тази огърлица бе рисувана безброй пъти. Тя затвори очи и задряма на кадифеното канапе, мечтаеше за кафе и все пак бе твърде сънлива, за да стане да си направи. Беше сънувала нещо, преди да се случи всичко това — но какво? Нещо за болница и операция, вече не можеше да си спомни. Лемли беше там. Лемли, когото мразеше толкова много…

И ирисът с тъмната уста, сътворен от Лашър…

Да, знам ти номерата. Ти го накара да се подуе и да се откърши от стъблото, нали? О, никой не разбира колко много сила имаш. Можеш да накараш сухо стъбълце на роза да се разлисти. Откъде вземаш хубавия си облик, когато се появяваш, защо не искаш да се появиш и пред мен? Страхуваш се, че ще те попилея в четирите посоки на света и никога вече няма да имаш силата да се събереш отново?

Отново сънуваше, нали? Представяше си цвете, което се променя като онзи ирис, клетките се деляха и мутираха…

Освен ако не беше просто номер.

— Е, момчета и момичета — бе казал Ларк веднъж до леглото на умиращ пациент в кома. — Пробвахме всичките си номера, нали?

Какво щеше да стане, ако и тя опиташе няколко? Например да каже на клетките на някой умиращ да се делят, да мутират, да се преструктурират и да затворят раната. Но още не знаеше колко далече може да стигне.

Да, сънуваше. Вървяха из коридорите в Лайден. Знаеш какво направиха на Майкъл Серветус в калвинистка Женева, когато той описа човешкото кръвообращение през 1553 година, изгориха го на клада, заедно с еретичните му писания. Внимавай, доктор Ван Абел.

Не съм вещица.

Разбира се, никой от нас не е. Просто трябва постоянно да преосмисляме концепцията си за природните принципи.

Но в онези рози нямаше нищо природно.

И течението в стаята, което люлееше пердетата, караше ги да танцуват, разпиляваше документите по масичката за кафе пред нея, дори развяваше косата й и разхлаждаше тялото й. Номера. Не искаше вече този сън. Дали пациентите в Лайден винаги стават и се разхождат след урок по анатомия?

 

 

Срещна се с Райън в десет часа и му каза, че смята да се омъжи. Опита се да звучи категорична и решена, за да не последват много въпроси.

— Искам да те помоля за нещо — добави тя и извади смарагдовата огърлица от чантата си. — Можеш ли да я сложиш в някой сейф? Просто я заключи някъде.

— Разбира се, мога да я задържа тук в офиса, но съм длъжен да ти кажа някои неща. Това завещание е много старо — ще трябва да проявиш малко търпение. Условията и клаузите по него са в известна степен странни, но въпреки това категорични. Страхувам се, че ще трябва да носиш Смарагда на сватбата.

— Глупости, не може да е вярно.

— Сигурно разбираш, че тези изисквания са доста уязвими в съдебната зала, но смисълът да бъдат изпълнени е да се избегнат всякакви претенции от трити страни, които биха се опитали да оспорят завещанието.

И той продължи в същия дух, но тя беше разбрала. Лашър беше спечелил този рунд. Той знаеше условията на завещанието, нали така? Просто й беше подарил подходящия сватбен подарък.

Гневът й бе студен, мрачен и неимоверно силен. Тя се загледа през прозореца на кабинета, но дори не виждаше покритото с облачета небе, нито дълбоката лъкатушеща река.

— Ще дам да поправят верижката, май е счупена — каза Райън.

Беше един часът, когато стигна до къщата на Първа улица. Носеше обяд, опакован в кафява книжна кесия — два сандвича и две бутилки холандска бира. Майкъл беше много развълнуван. Бяха открили истинско съкровище от стари нюорлиънски червени тухли под земята в задния двор. Красиви тухли, вече не се правели такива. Сега можели да построят нови колони за портите. А освен това на тавана открили и стари чертежи.

— Изглежда са оригиналните — каза Майкъл. — Сигурно са направени от самия Дарси. Ела, оставих ги горе. Много са крехки.

Тя се качи с него. Всичко изглеждаше много свежо с новата боя, дори стаята на Деидре изглеждаше хубава.

— Всичко ли е наред? — попита я Майкъл.

Дали знаеше? Дали го бе усетил? Като си помислеше само, че трябва да носи проклетото нещо на сватбата. Голямата й мечта за медицински център и всичко останало щеше да иде по дяволите, ако не го направеше. Той сигурно щеше да откачи, когато разбере. А тя нямаше да може да понесе уплахата в очите му. Нямаше да понесе да го вижда така разтревожен, слаб, да, това беше истината.

— Да, няма проблеми — каза тя. — Просто цяла сутрин бях в центъра с адвокатите и ти много ми липсваше. — Прегърна го и потърка глава под брадичката му. — Много, много ми липсваше.