Ан Райс
Вещиците: Полунощ (34)

Трийсет и четири

Нейното лично време беше рано сутрин. Без значение, че бе чела до късно, тя отваряше очи в четири. И без значение колко рано си беше легнал, Майкъл спеше като труп чак до девет, освен ако някой не го събудеше.

Но това беше добре. Даваше й няколко часа покой, за който душата й копнееше. Никога не бе познавала мъж, който да я приема напълно такава, каквато е. Освен това имаше моменти, когато имаше нужда да се откъсне от всички.

Сега, през дните, в които бяха неразделни, тя за първи път разбра защо винаги бе приемала мъжете „на малки дози“. Защото това си беше като робство, като неугасваща страст — невъзможност да погледне към гладкия му гол гръб или към малката златна верижка на мощния му врат, без да го пожелае, без да стисне зъби при мисълта, че може да плъзне ръка между завивките и да погали тъмните косми около тестисите му и да накара члена му да се втвърди в ръката й.

Възрастта му даваше преимущество пред нея — възможността да каже след втория път едно нежно, но твърдо „не, не мога отново“ — и това го правеше още по-изкусителен дори от млад мъж. Въпреки че тя не бе сигурна в това, защото никога не бе привличана така от някой по-млад. Но когато се замислеше за неговата нежност, зрялост, за пълната му липса на младежка егоцентричност и враждебност, липсата на неограничена енергия се компенсираше напълно.

— Искам да живея с теб до смъртта си — прошепна му тя тази сутрин и прокара пръст по наболите косъмчета по брадичката и врата му. Знаеше, че няма да го събуди. — Да, имам нужда от теб, и умът, и тялото ми те искат. Ти си всичко, от което се нуждая.

Дори го целуна, без да го събуди.

Но сега следваха само нейните минути.

Беше невероятно да се разхождаш по пустите улици точно когато слънцето изгрява. Да виждаш как катеричките се щурат из клоните на дърветата, да чуваш печалните, дори отчаяни крясъци на птици.

Понякога над паважа се кълбеше мъгла. Железните огради блещукаха от росата. Небето беше осеяно с червено, кърваво като залеза и избледняващо в синьото на утрото.

В този час къщата беше прохладна.

А тази сутрин Роуан беше доволна от това, защото жегата бе започнала да я изморява, а я чакаше не съвсем приятна задача.

Трябваше да я свърши по-рано, но все я беше пренебрегвала, опитваше се да не й обръща внимание, да се отдаде на радостта и удоволствието.

Но сега, когато се качваше по стълбите, откри, че дори е нетърпелива. Беше развълнувана. Влезе в старата господарска спалня, която бе принадлежала на майка й, и отиде до леглото, където бе оставено кадифеното портмоне със златните монети. Никой не бе посмял да го докосне.

Напротив, поне шест различни работници бяха дошли да кажат, че са го видели там и някой трябвало да го прибере.

Да, някой трябваше да го прибере.

Тя се взря в златните монети, които се бяха изсипали на купчинка от него. Само Господ знаеше откъде всъщност идваха.

После грабна портмонето, събра монетите вътре, взе и кутията за бижута и ги отнесе в любимата си стая — трапезарията.

Меката утринна светлина проникваше слабо през мръсните прозорци. Подът бе покрит с найлони, а високата стълба стигаше чак до тавана.

Тя махна покривката на масата и покривалото на един стол, седна и остави съкровищата пред себе си.

— Тук си, знам, че си тук — прошепна тя. — Наблюдаваш ме. — Докато изричаше тези думи, почувства студ. Извади шепа монети и ги пръсна, за да ги разгледа. Бяха римски, не беше нужно да е специалист, за да го разбере. Имаше и една испанска, с изумително ясни цифри и букви. Бръкна в портмонето и извади още една шепа. Гръцки монети? Не беше сигурна. Бяха някак лепкави и влажни. Прииска й се да ги почисти.

Тогава й хрумна, че това ще е подходяща работа за Еужения, и се усмихна. Но в същия миг й се стори, че чува някакъв звук в къщата. Слабо шумолене. Може би просто пеенето на дъските, както би казал Майкъл, ако беше тук. Не му обърна внимание.

Събра монетите и ги върна в портмонето, отмести го настрани и взе кутията с бижутата. Беше много стара, правоъгълна, с почернели панти. Кадифето вътре бе протрито и на няколко места се виждаше дървото. Имаше шест големи отделения.

Бижутата обаче бяха нахвърляни съвсем безразборно в него. Обици, огърлици, пръстени, фиби, всичко беше накуп. А в дъното на кутията, като шепа речни камъчета, мътно проблясваха необработени скъпоценни камъни. Дали бяха истински рубини? Смарагди? Не можеше да разбере. Та тя дори не различаваше истинска перла от изкуствена. Нито пък злато от имитация. Тези огърлици обаче бяха с изящна, майсторска изработка. Докосна ги и почувства прилив на тъга и почит.

Видя Анта да бърза по улиците на Ню Йорк с шепа монети за продан и я прониза тъпа болка. Замисли се за майка си, седнала в стола на верандата, по чиято брадичка се стича лига, а на шията й блести смарагдът на Мейфеър, като нелепо детско украшение.

Смарагдът на Мейфеър. Дори не се бе сещала за него след първата нощ, когато го бе прибрала в килерчето при порцелана. Стана и тръгна натам — през цялото време бе стояло отключено. Малката кадифена кутийка си стоеше на дървения рафт зад стъклената вратичка, сред чаши и чинии „Уеджууд“, точно където го беше оставила.

Взе го, отнесе го до масата и внимателно го отвори. Беше невероятен — огромен, четвъртит, сияещ в тъмния си златен обков. Дали сега, след като знаеше историята, го гледаше с други очи?

През първата нощ й се бе сторил нереален, дори леко отблъскващ, а сега й изглеждаше като живо същество със собствена история. Не смееше да го извади от мръсното кадифе. Той не й принадлежеше! Принадлежеше на онези, които бяха вярвали в него и които го бяха носили с гордост, на онези, които бяха искали той да дойде при тях.

За момент почувства копнеж да бъде една от тях. Опита се да го отхвърли, но го усещаше — копнеж да приеме с цялото си сърце своето наследство.

Дали се беше изчервила? Чувстваше, че лицето й пламти. Или бе просто от влажния въздух и слънцето, което бавно изгряваше отвън и изпълваше градината с ярка светлина, на която дърветата изглеждаха като живи сред тревите, а небето внезапно се обливаше в синьо в горната част на прозорците.

Не, беше по-скоро срам. Срам, че Аарън и Майкъл могат да разберат какво си мисли сега. Че копнее за демона като истинска вещица. Изсмя се тихо.

Внезапно й се стори несправедливо, напълно несправедливо, че той се бе превърнал в неин враг, още преди да са се срещнали.

— Какво чакаш? — попита тя на глас. — Да не би да си като онези срамежливи вампири от легендите, които трябва да бъдат призовани? Не, не мисля. Това е твоят дом. И ти си тук сега. Чуваш ме, виждаш ме.

Облегна се в стола, оглеждаше пейзажите, които бавно оживяваха на бледата слънчева светлина. За първи път видя една миниатюрна гола жена на прозореца на огромната плантаторска къща на картината. Друга избледняла гола фигура седеше на тъмнозеления бряг на малка лагуна. Това я накара да се усмихне. Като че бе открила някаква тайна. Чудеше се дали Майкъл бе забелязал тези две голи красавици. О, къщата беше пълна с неоткрити тайни, както и тъжната, меланхолична градина.

Лавровишната отвън се разлюля леко от ветреца. Всъщност затанцува. Роуан чуваше как клонките й се удрят във верандата. Дращеха и по покрива, а после като че се усмириха, вятърът ги бе оставил и се бе прехвърлил към далечната мирта.

Танцът на тънките, отрупани с розови цветове клони бе опияняващ. Цялото дърво се удряше в сивата стена на съседната къща и изпращаше на земята дъжд от цветчета. Сякаш светлина се сипеше на миниатюрни късчета.

Очите й се бяха замъглили леко, усещаше крайниците си напълно отпуснати, сякаш се бе отдала на някаква странна дрямка. Но как танцуваше това дърво, как се сипеше зеленият дъжд по дъските на верандата. Тънките клони посягаха да издраскат прозорците.

И тогава, сепната, тя концентрира погледа си върху клоните, върху тяхното някак дирижирано, нарочно движение към стъклата.

— Ти… — прошепна Роуан.

Лашър сред дърветата, както Деидре го бе призовавала да се появява в градината на пансиона. Рита Мей така и не бе разбрала какво всъщност е описала на Аарън Лайтнър.

Беше се сковала на стола. Дървото се наведе още по-близо, после се отдръпна грациозно. Този път клоните му напълно скриха слънцето и листата им шумоляха по стъклото, прекършени и увити. И все пак стаята бе топла и тиха.

Не усети как се е изправила, но вече беше на крака. Да, той бе там. Той люлееше дърветата, защото нищо друго на земята не можеше да ги раздвижи така. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Усети хлад по кожата на главата си, сякаш някой я докосваше.

Самият въздух се бе променил. Не, не беше ветрец. Като че завесата се бе люшнала към нея. Роуан се обърна и се втренчи през прозореца към Честнът стрийт. Дали там имаше нещо, някаква мимолетна сянка, която се разля като тъмно морско чудовище с пипала? Не. Само дъбовете от другата страна на улицата. И небето, което бе още по-сияйно.

— Защо не ми говориш? — попита тя. — Сега съм сама.

Колко странно прозвуча гласът й.

Вече се чуваха и други шумове. Някакви гласове отвън, наблизо спря камион. Роуан долавяше дори стърженето на портата по плочите, когато работниците я отваряха. След малко някой завъртя дръжката на вратата.

— Хей, доктор Мейфеър…

— Добро утро, Дарт. Добро утро, Роб, Били.

Тежки стъпки по стълбата. Малкият асансьор се спусна с тих вой и скоро месинговата врата се отвори с познатото изскърцване.

Да, това беше нейната къща.

Тя се обърна лениво, почти с неохота, и събра съкровищата от масата. Занесе ги до шкафа с порцелана и ги сложи в голямото чекмедже, където бяха стояли старите, вече изгнили покривки. Ключът беше в ключалката, завъртя го и го прибра в джоба си.

После излезе бавно навън, неохотно оставяйки къщата на останалите.

При портата се обърна и погледна назад. В градината не се усещаше никакъв ветрец. И само за да се увери във видяното преди малко, тя се обърна и тръгна по пътеката, която минаваше покрай старата веранда на майка й и после покрай верандата за слугите, която опасваше трапезарията.

Да, беше обсипана със зелени листа. Нещо като че отново я докосна и тя се извърна с вдигната ръка, сякаш да отмахне висяща паяжина.

Около нея се спусна безмълвие. Тук не се чуваше нито звук. Растителността бе избуяла нависоко и покриваше гъсто балюстрадата.

— Какво те спира да говориш с мен? — прошепна тя. — Да не би да се страхуваш?

Нищо не помръдна. Жегата струеше от плочките под краката й. В сенките се събираха мънички мушици. Големите сънливи бели лилиуми бяха надвиснали близо до лицето й, а някъде от дълбините на градината долиташе неясно скърцане. В тъмната плетеница бяха избуяли диви лилави ириси, отворили свирепо огромните си потрепващи цветове. Те се разлюляха така, сякаш през тях бе претичала котка.

Роуан гледаше как зеленината се олюлява и после се изправя, как потрепват цветчетата. Беше зловещо. Дощя й се да пъхне пръст в цвета. Но какво ставаше? Тя се втренчи, жегата караше клепачите й да натежават, вдигна ръка да пропъди мушиците. Дали цветето наистина растеше в момента?

Не. Нещо беше прекършило стъблото му, това бе всичко. Но колко чудовищно огромно изглеждаше; не беше просто зрителна измама. Жегата и тишината, внезапното пристигане на работниците, които нахлуха във владението й като натрапници точно в момента на най-съвършен покой. Вече не беше сигурна в нищо.

Извади кърпичката от джоба и попи бузите си, после тръгна по пътеката към портата. Чувстваше се объркана, несигурна — виновна, че бе дошла тук сама, и несигурна, че се е случило нещо необикновено.

Сега умът й отново бе зает със задачите за деня. Имаше толкова работа, толкова неща за вършене. А Майкъл сигурно тъкмо се беше събудил. Ако побързаше, можеха да закусят заедно.