Ан Райс
Вещиците: Полунощ (30)

Трийсет

Единайсет часът. Той седеше в тъмното и се взираше в електронния часовник на масата. Как беше възможно да е спал толкова дълго? Нарочно бе дръпнал завесите, за да го събуди светлината. Но някой ги беше дръпнал обратно. А ръкавиците му? Къде са му ръкавиците? Откри ги и ги нахлузи, после стана от леглото.

Куфарчето го нямаше. Беше го скрил под стола.

Наметна халата си и прекоси малкия коридор към всекидневната. Там нямаше никой. Само аромат на вече старо кафе от кухнята и слаб дъх на цигарен дим. Допуши му се.

Куфарчето лежеше празно на масичката за кафе, а папките бяха подредени в две спретнати купчини.

— О, Роуан — изстена той. Аарън никога нямаше да му прости. Роуан бе прочела и за Карън Гарфийлд, и за доктор Лемли, умрели след срещата с нея. Беше прочела и всички слухове, записани с думите на Райън Мейфеър, Беа и останалите, които сигурно бе срещнала на погребението. И още хиляди други неща, за които в момента не се сещаше.

Ами ако сега идеше в спалнята и се окажеше, че дрехите й ги няма… Не, те така или иначе не бяха тук, бяха в нейната стая.

Стоеше и се чешеше по главата, не знаеше какво да стори първо — да позвъни в стаята й, да се обади на Аарън, или да полудее. И тогава видя бележката.

Беше точно до двете купчини папки — малко листче от хотелски бележник, изписано с много четлив и уверен почерк.

8:30 сутринта

„Майкъл,

Прочетох досието. Обичам те. Не се тревожи. Отивам да се видя с Аарън, имаме среща в девет. Можеш ли да дойдеш в къщата към три часа? Имам нужда да остана известно време сама там. Ще те чакам към три. Ако не можеш, остави ми съобщение в хотела.

Вещицата от Аендор.“

Вещицата от Аендор. Коя беше тази вещица от Аендор? О, да, жената, при която отишъл Саул, за да призове духовете на своите предци^[1]. Е, добре, както и да е. Явно е успяла да смели безболезнено досието. Умна жена. Мозъчен хирург е все пак. Прочела е досието! На него му бе отнело два дни. Прочела е досието!

Той свали ръкавицата от дясната си ръка и докосна бележката. Мимолетен образ на Роуан, облечена, наведена над бюрото в малката стая до тази. После и образът на някой, който оставя бележника тук преди два дни — униформена камериерка. И още други безсмислени образи, един след друг, без никакво значение. Вдигна ръка и зачака пороят да премине. „Искам да видя Роуан“ — каза и докосна отново хартията. Роуан не беше ядосана, но много потайна и… какво? Явно беше намислила нещо.

Да, всъщност усещаше някакво странно, примесено с непокорство вълнение. Да, точно така. Видя я отново, с шокираща яснота, само че на някакво друго място. В следващия миг образът се разми и се изгуби съвсем. Майкъл си сложи ръкавицата.

Седна за момент и като че се отдръпна в себе си. Инстинктивно ненавиждаше силата си и все пак не можеше да забрави това особено вълнение. Помнеше какво му бе казал Аарън миналата нощ.

— Мога да те науча да я използваш, но тя никога няма да стане много прецизна, винаги ще е объркващо.

Боже, как мразеше тази сила. Мразеше дори странното усещане за Роуан, което бе нахлуло в него и не искаше да го напусне; много повече предпочиташе интимните спомени за случилото се в спалнята и за прекрасния й дълбок и дрезгав глас, когато му говореше тихо, откровено и просто. Предпочиташе да чуе всичко от нейните уста. Вълнение! Обади се на румсървиса.

— Изпратете голяма закуска — яйца „Бенедикт“, мюсли, голяма купа, много шунка, препечени филии и пълна кана кафе. Кажете на сервитьора да си отключи. Ще се обличам. Моля, добавете двайсет процента бакшиш за сервитьора към сметката ми и ми изпратете много студена вода.

Отново прочете бележката. Сега Роуан беше с Аарън. Това го изпълваше с опасение. Чак сега разбра колко притеснен бе Лайтнър, когато му даваше да прочете тези материали. А той дори не искаше да го изслуша. Искаше само да чете. Е, не можеше да обвинява Роуан.

И все пак не успяваше да се отърси от странното усещане. Тя не бе разбрала Аарън и той със сигурност не разбираше нея. Смяташе го за наивен. Майкъл поклати глава. А онзи Лашър… Какво ли мислеше Лашър?

Предната нощ, преди да напусне Оук Хевън, Аарън бе казал:

— Беше мъжът. Видях го на светлината на фаровете. Знаех, че е някакъв номер, но нямах избор.

— Е, какво ще правиш тогава? — попита Майкъл.

— Ами ще внимавам. Какво друго мога да направя?

А сега тя искаше да се срещне с него в онази къща, чак в три часа, защото имала нужда да остане сама. С Лашър? А той как щеше да издържи до три часа?

Е, все пак си в Ню Орлиънс, човече. Не си се връщал в стария квартал. Май е време да го посетиш.

 

 

Излезе от хотела към единайсет и четирийсет и пет. Жегата го изненада и едновременно с това зарадва още при първата стъпка навън. След трийсет години в Сан Франциско, през които бе свикнал да се свива инстинктивно от хлада и вятъра.

Тръгна към горната част на града и осъзна, че през тези трийсет години е свикнал и с безкрайните изкачвания и слизания. Тук паважът беше равен, просто прекрасен. Сякаш всичко бе по-лесно — всяко вдишване на топлия въздух, всяка стъпка, пресичане на улицата, озъртането встрани към старите чернокори дъбове, които започнаха да променят изцяло гледката още щом пресече Джаксън авеню. Никакъв вятър в лицето, никакво заслепяващо тихоокеанско небе.

Избра Филип стрийт и тръгна по нея към Айриш Ченъл. Вървеше бавно, както едно време, знаеше, че ще стане още по-горещо, че дрехите му ще натежат и дори обувките му ще се овлажнят след малко, че рано или късно ще свали спортното си сако и ще го метне през рамо.

Но скоро забрави за всичко това; гледката събуждаше твърде много приятни спомени. Разсея го дори от тревогите за Роуан, от тревогите за мъжа. Сега просто се плъзгаше назад в миналото, докато вървеше покрай старите, покрити с бръшлян стени и младите мирти — тънки, обрасли с мъх и отрупани с големи кичести цветове. Нямаше да пропусне да ги перне с ръце. В същия миг стария всепоглъщащ копнеж се завърна с още по-голяма сила. Слава богу, че всичко си беше като едно време! Високите къщи в стил кралица Ана, много по-големи от къщите в Сан Франциско, все още се издигаха до по-ранните, предвоенни сгради с дебели стени и кръгли колони — яки и великолепни като къщата на Първа улица.

Накрая пресече внимателно оживената Мегазин стрийт и тръгна към Айриш Ченъл. Там къщите като че се свиха, колоните отстъпиха място на стълбове, дъбовете изчезнаха. Дори огромните диви череши свършиха на ъгъла с Констанс. Но това нямаше значение, всичко беше наред. Това бе неговият квартал — или поне навремето.

Улица „Благовещение“ му разби сърцето. Тук вече не се виждаха реставрирани и пребоядисани къщи като на Констанс и Лоуръл стрийт. Пустите дворове бяха осеяни със стари гуми и боклуци. Къщата близнак, в която бе израснал, сега бе изоставена. На вратите и прозорците бяха заковани стари парчета шперплат, а дворът, където бе играл, се беше превърнал в същинска джунгла от плевели, опасана от грозна телена мрежа. Нямаше ги и старите лунничета, които цъфтяха в розово и ухаеха и лете, и зиме. Нямаше ги и банановите дървета до старата барачка в края на страничната алея. На вратата на малката бакалия на ъгъла висеше катинар, а старият бар не даваше никакви признаци на живот.

Малко по малко Майкъл осъзна, че е единственият бял човек наоколо.

Навлизаше все по-навътре в тъжния и занемарен квартал. Вървеше към тухлените жилищни блокове на комплекса „Свети Тома“. Тук вече не живееха бели. Никой не му бе казал това.

Сега кварталът принадлежеше на черните. Майкъл чувстваше студените им оценяващи погледи, когато зави по Джозефин стрийт към старите църкви и училището. Още заковани с шперплат дървени къщи; приземният етаж на една жилищна сграда бе напълно разграбен. Отвън бе натрупана купчина разтрошени и прогнили мебели.

И все пак руините на изоставеното училище го потресоха най-силно. Прозорците на класните стаи бяха изпотрошени. Салонът, в чийто строеж бе участвал и той, сега изглеждаше напълно запуснат, изживял времето си, забравен.

Само църквите „Света Богородица“ и „Свети Алфонс“ още се издигаха горди и сякаш неразрушими. Вратите им обаче бяха заключени. Дворът на „Свети Алфонс“ бе обрасъл с бурени, високи до коляно. Майкъл видя, че вратите на старите електрически табла са отворени и ръждясали, а бушоните са изтръгнати.

— Ша искате ли да видити църквата?

Майкъл се обърна. Беше го заговорил нисък оплешивяващ мъж с кръгло коремче и потно розово лице.

— Ми влезте в сакристията и те ши ви пуснат вътри — добави мъжът.

Майкъл кимна.

Дори сакристията беше заключена. Трябваше да натисне звънец и да изчака една дребна женица с дебели очила и къса кафява коса да му отговори през малко прозорче.

Той извади шепа банкноти от по двайсет долара и каза:

— Искам да направя дарение. И, ако е възможно, да разгледам двете църкви.

— „Свети Алфонс“ не може да се разглежда. Вече е затворена. Не е безопасно. Мазилката пада.

Мазилката! Той си спомни прекрасните стенописи по тавана, светците, които се взираха в него от синьото небе. Под този таван бе кръстен, бе получил първото си причастие и по-късно конфирмацията. А в последната си нощ в града бе минал по пътеката в „Свети Алфонс“, с бялата шапка и бялата роба, заедно с другите абитуриенти, и дори не бе помислил да я огледа за последно, защото нямаше търпение да замине с майка си на запад.

— Къде са всички? — попита той.

— Ами преместиха се — отвърна жената и му кимна да я последва. Преведе го през жилището на свещеника към „Света Богородица“. — А черните не идват.

— Но защо всичко е заключено?

— Защото постоянно ни ограбват.

Не можеше да повярва, че вече не може да влезе в притихнала сенчеста църква по всяко време на деня. Че не може да избяга от изпечените от слънцето улици, да седне в тишината, да поговори с ангелите и светците, докато старите дами с рокли на цветя и сламени шапки шепнат със сухите си устни молитви пред олтара.

Тя го поведе през олтара. Навремето той бе иподякон. Беше приготвял светеното вино. Усети прилив на щастие, когато видя редиците дървени светци, а после и дългия висок неф с издигащите се готически арки. Всичко бе великолепно, непокътнато.

Слава богу, непокътнато. Почувства буца в гърлото си. Прибра ръце в джобовете си, сведе глава и продължи да оглежда всичко изпод вежди. Спомените за службите тук и в „Свети Алфонс“ напълно се смесиха. По онова време вече нямаше вражда между немци и ирландци, дори фамилиите се смесваха. Учениците от началното училище ходеха в другата църква за сутрешната служба, а гимназистите изпълваха „Света Богородица“.

Не беше нужно никакво въображение, за да види отново облечените в униформи младежи, които стават от пейките и се нареждат на опашка, за да получат причастие. Момичетата с бели блузи и сини вълнени поли, момчетата с ризи в цвят каки и панталони. Но после се върна назад, когато беше на осем и носеше кадилницата по тези стълби.

— Е, разгледайте спокойно — каза дребната женица. — Но после минете през сакристията.

Седя около половин час на първата редица. Не знаеше точно какво прави. Вероятно просто запомняше детайли, които не можеше да извика от спомените си. Никога вече нямаше да забрави издълбаните по мраморния под имена на погребаните под олтара. Никога нямаше да забрави и изрисуваните по тавана ангели. Нито пък прозореца далече вдясно от него, на който ангели и светци носеха дървени обуща! Колко странно. Дали някой днес би могъл да го обясни? Не го беше забелязвал преди, а бе прекарал толкова време в тази църква…

Спомни си за Мари Луис, която четеше требника, спомни си и големите й гърди под колосаната бяла униформена блузка. Спомни си и Рита Мей Дуайър, която на четиринайсет вече изглеждаше като зряла жена — в неделя носеше червена рокля, обувки с много високи токчета и огромни златни обици. Баща му бе един от мъжете, които носеха по пътеката кутиите за дарения. Минаваха от редица на редица и с подобаващо сериозни изражения протягаха кутиите, закачени на дълги пръчки. По онова време никой не гъкваше в католическа църква.

Но какво си мислеше, че всички ще са тук и ще го чакат? Десетина Рита Меи с рокли на цветя ще дойдат тук по пладне само за да се видят с него?

Предната нощ Рита Мей му бе казала:

— Не се връщай в квартала, Майк. Помни го, какъвто беше едно време.

Накрая стана и тръгна по пътеката към старите дървени изповедални. На стената имаше плочка с имената на спонсорите на реставрацията на църквата.

Майкъл затвори очи и само за миг си представи, че чува как децата играят в двора на училището — обичайната глъчка по обед.

Но нямаше нищо такова. Нямаше тежко затръшване на врати, когато енориашите идваха и си отиваха. Само празната величествена църква. И Девата с короната на високия олтар.

Сега тя му изглеждаше малка и някак далечна. Хрумна му, че вероятно е редно да се помоли. Трябваше да попита Девата или Господ защо е трябвало да се върне тук, защо бе изтръгнат от студената прегръдка на смъртта. Но вече не вярваше в тези статуи на олтара. Детската вяра бе изчезнала.

Вместо това дойде друг, особен, някак неприятен спомен. Двамата с Мари Луиз се бяха срещнали точно пред високите врати на тази църква. В проливния дъжд. И Мари Луиз му бе признала, неохотно, че не е бременна. Беше почти ядосана — толкова ядосана, колкото облекчен беше той.

— Не искаш ли да се оженим? Защо играем тези глупави игрички!

Какво ли щеше да стане с него, ако се беше оженил за нея? Видя големите й начумерени кафяви очи. Чувстваше огорчението и разочарованието й. Не, не можеше да си представи подобно нещо.

И тогава отново чу гласът й:

— Знаеш, че рано или късно ще се оженим. Ние сме родени един за друг.

Родени един за друг. Наистина ли бе писано да си тръгне оттук, да прави това, което бе направил, да отпътува толкова надалече? Писано ли беше да падне от скалата и да се носи навътре в морето, далече от светлините на сушата?

Помисли си за Роуан — за всичко, което значеше тя за него. Помисли си за нейната чувственост, сладост, мистериозност, за слабото й силно тяло, сгушено до него под завивките, за кадифения й глас и студените й очи. Помисли си за начина, по който го гледаше преди да правят любов. Гледаше го без капка егоизъм, сякаш бе забравила напълно за своето тяло, сякаш бе погълната от него. С две думи, гледаше го така, както един мъж гледа жена — жадно и агресивно. И все пак бе магически податлива в ръцете му.

Още се взираше в олтара — оглеждаше огромната великолепна църква.

Искаше му се да има вяра. После осъзна, че всъщност я има. Все още вярваше в своите видения, в добротата им. Вярваше в тях и в тяхната доброта така, както хората вярват в Господ и светците, в предначертания от Бога път, в призванието.

И все пак тази му вяра изглеждаше толкова глупава като всяка друга.

„Но аз го видях, почувствах го, помня и зная…“ Не, все пак не си беше спомнил. Нищо в дългата история на Мейфеър не беше събудило спомена за онзи скъпоценен момент. Нищо, освен образът на Дебора. И въпреки цялата си увереност, че точно тя му се бе явила в отвъдното, той все пак не си спомняше нито дума, нищо конкретно.

Прекръсти се, съвсем импулсивно, докато още се взираше в олтара.

Колко години бяха минали от времето, когато правеше това всеки ден, по три пъти на ден? Отново се прекръсти, изненадан, замислен. „В името на Отца и Сина и Светаго духа“, очите му не се откъсваха от Девата на олтара.

— Какво искат от мен? — прошепна. Опита се да си припомни поне малко от виденията и с отчаяние установи, че сега образът на тъмнокосата жена вече бе заменен от образа на Дебора, който си бе създал по описанията в досието. Новият образ беше заличил стария! Не, не беше спечелил нищо с прочитането на историята, напротив — беше изгубил и малкото, което помнеше.

Постоя още в тишината, с ръце в джобовете. После тръгна бавно по пътеката, докато не стигна до перилата пред олтара, изкачи мраморните стълби, прекоси олтара и тръгна към къщата на свещеника.

Слънцето прежуряше над Констанс стрийт, както винаги, безжалостно и грозно. Тук нямаше дървета. Градината около къщата на свещеника беше оградена с висока тухлена стена, моравата до църквата беше прашна и изгоряла от слънцето.

Църковният магазин в другия край, пълен с хубави малки статуйки и икони на светци, беше затворен. Прозорците му бяха заковани с дъски. На боядисаната дървена стена бе окачен знакът на агенция за недвижими имоти.

Малкият плешив мъж с потното зачервено лице седеше на стълбите на сакристията. Ръцете му бяха скръстени на коленете, а очите му следяха полета на сивоперестите гълъби, които се издигнаха от лющещата се фасада на „Свети Алфонс“.

— Шъ тряя да ги отровим — каза той. — Осират сичко.

Майкъл запали цигара и предложи една на мъжа. Той я прие с кимване и Майкъл му подаде почти празния кибрит.

— Синко, що не вземеш да скриеш тоя златен часовник в джоба си? — рече мъжът. — Не се размотавай с него тука, чу ли?

— Ако ми искат часовника, ще тряя да го вземат заедно с китката и юмрука ми.

Старецът сви рамене и поклати глава.

Майкъл отиде до ъгъла на Мегазин и Джаксън и влезе в някакъв тъмен, доста неугледен бар, в най-печалната на вид изгнила дървена сграда. През всичките години в Сан Франциско не бе виждал толкова порутено място. Някакъв бял висеше като сянка в далечния ъгъл и се взираше в него с блеснали на сбръчканото лице очи. Барманът също беше бял.

— Дай една бира — каза Майкъл.

— Ква?

— Не ми пука.

 

 

Беше пресметнал времето идеално. В три без три прекоси Камп стрийт. Вървеше бавно, за да не му прилошее от жегата. Прислони се отново в сладката сенчеста и разнообразна красота на Гардън Дистрикт. Да, всичко си беше както преди. Отново се почувства добре; искаше да бъде тук и вероятно трябваше да бъде тук, ако човек сам можеше да чертае съдбата си.

Точно в три застана пред отворената порта. За първи път виждаше къщата на дневна светлина и пулсът му се учести. Да, това е. Дори и запусната, тя изглеждаше горда, великолепна, покрита с избуяли лози, дългите капаци, боядисани в убито зелено, все още се крепяха на железните си панти. Къщата чакаше…

Усети замайване, някакъв мимолетен прилив на наслада, беше се върнал. Да, вече правя каквото трябва…

Изкачи мраморните стълби и бутна вратата. Влезе в дългия широк коридор. Не бе виждал подобна архитектура в Сан Франциско — толкова висок таван, така изящни и високи врати.

Въпреки лепкавия, наслоен по стените прах, от боровите дъски на панелите сякаш се излъчваше сияние. Макар и с олющена боя, орнаментираните корнизи бяха още здрави. Майкъл почувства, че обича всичко това — умението на майстора, създал вратите във форма на ключалки, прекрасните колони и балюстрадите на стълбището. Обожаваше усещането на пода под краката си, толкова солиден беше. Вдишваше прекрасния топъл аромат на дърво, който изпълваше цялата къща. Няма друго място на света, където да усетиш подобен аромат.

— Майкъл, ти ли си? Ела.

Той влезе във всекидневната. Вътре още беше тъмно и сенчесто, макар че завесите бяха дръпнати. Светлината се процеждаше съвсем слабо през капаците и мръсните мрежи на верандата отвъд страничните прозорци. Дъх на орлови нокти. Сладък, прекрасен. Нямаше ли ярки розови съцветия на върбинка по мрежите? Не беше виждал това прекрасно диво растение от години.

Роуан седеше на дългото кафяво кадифено канапе с гръб към предната част на къщата. Изглеждаше малка и много красива. Косата й падаше прекрасно на бузата. Бе облякла една от онези свободни намачкани памучни ризи, леки като коприна. Лицето и вратът й изглеждаха силно загорели заради бялата тениска отдолу. Беше обута в бели панталони, с бели сандали, изрязани отпред — пръстите на краката й бяха много секси, лакирани в червено.

— О, вещицата от Аендор — рече той и се наведе да я целуне по бузата. Задържа лицето й в дланите си, топло, нежно.

Тя го хвана за китките, надигна се и го целуна грубо, но прелестно по устата. Той усети, че ръцете й треперят, сякаш я тресеше.

— Сама ли стоя тук?

Тя седна отново и той се настани до нея.

— А защо не? — попита с дълбокия си глас. — Току-що напуснах официално поста си в болницата. Ще си потърся работа тук. Мисля да остана в тази къща.

Той изпусна дълга въздишка и се усмихна.

— Сериозно ли?

— Съвсем. Е, какво мислиш?

— Не знам. По пътя насам… минах през Айриш Ченъл и си мислех, че сигурно ще те сваря със събрани куфари.

— Не. Няма начин. Вече говорих с шефа си от Сан Франциско за три-четири болници тук. Той ще се обади. А с теб какво става?

— Какво да става? — отвърна той. — Знаеш защо съм в Ню Орлиънс. Къде да ходя? Те ме доведоха тук. Не са ми казвали да ходя другаде. Не са ми казвали нищо. Още не мога да си спомня. Прочетох четиристотин страници от историята и още не мога да си спомня. Знам само, че видях Дебора, но не помня какво ми каза.

— Изморен си и гориш — каза тя и сложи длан на челото му. — Говориш несвързано.

Той се изсмя.

— Виж я ти нея, вещицата от Аендор. Не прочете ли досието? Какво става, Роуан? Не го ли прочете докрай? Та ние сме в някаква паяжина, а дори не знаем кой я тъче. — Изпъна напред ръце и се загледа в скритите под ръкавиците пръсти. — Просто не знаем.

Тя го погледна някак разсеяно, изражението й беше много студено, въпреки че лицето й бе зачервено. Сивите й очи отразяваха разкошно светлината.

— Е, прочете го, нали? И какво мислиш?

— Майкъл, успокой се. Всъщност не ме питаш какво мисля, а какво чувствам. Вече ти казах какво мисля. Ние не сме уловени в никаква паяжина и никой не я тъче. Според мен е най-добре да забравиш за хората от видението. Забрави за мисията, за всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами стоях тук с часове и мислих за всичко. Това е моето решение. Оставам тук, защото къщата е моя и много я харесвам. Харесвам и семейството, с което се срещнах вчера. Искам да ги опозная. Искам да чувам гласовете им, да виждам лицата им, да се уча от тях. Освен това знам, че няма да мога да забравя какво сторих на онази старица, без значение къде ще ида. — Замълча, на лицето й за миг се изписа силна емоция, но после отново стана твърдо и студено. Тя скръсти леко ръце, единият й крак бе подпрян на малката масичка за кафе. — Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Е, добре. Искам да останеш. Надявам се и се моля да останеш. Но не заради тази мрежа, план, или каквото и да било друго. Не заради виденията или онзи мъж. Защото няма абсолютно никакъв начин да се разбере какво означава всичко това, или както ти си написал в бележките си — защо ние с теб сме свързани. Няма начин да разберем. — Тя млъкна, гледаше го напрегнато. После продължи бавно: — Е, аз взех решение въз основа на това, което знам, на това, което виждат очите ми и което мога да определя и разбера. Решението ми е, че тази къща е моят дом, защото искам да е така.

Той кимна.

— Да, разбирам.

— Искам да кажа, че оставам тук въпреки онзи мъж и вероятния му план, въпреки странното съвпадение, което ни срещна насред океана.

Той отново кимна, този път някак колебливо. После се облегна назад и пое дълбоко дъх. Избягваше да я гледа в очите.

— Но не можеш да ми кажеш — започна той след малко, — че няма да общуваш с това същество, че не искаш да разбереш значението на всичко това…

— Не, искам да разбера — отвърна Роуан. — Но не това ме задържа тук. Пък за призрака няма никакво значение дали сме в Монклеве, в Тибурон или в Донелайт. Колкото до онези хора от виденията ти, ще им се наложи да ти се явят пак и да обяснят какво точно искат от теб! Защото ти просто не знаеш.

Замълча, явно се опитваше някак да се успокои и да говори по-меко, може би се страхуваше, че е станала твърде рязка.

— Майкъл, ако искаш да останеш, трябва да вземеш решение на базата на нещо друго. Като например, да бъдеш тук заради мен, защото това е твоят град, защото мислиш, че тук ще бъдеш щастлив. Защото си обичал този квартал и тази къща още от дете и вероятно ще я обикнеш отново.

— Не съм спирал да я обичам.

— Но, моля те, не прави всичко заради тях! Направи го независимо от тях.

— Роуан, аз съм в тази стая сега заради тях. Не забравяй това. С теб не се срещнахме в яхтклуба.

Тя изпусна дълга въздишка и каза:

— Настоявам да забравим за това.

— Аарън ли ти даде този съвет?

— Не съм го молила за съвет — отвърна тя търпеливо. — Исках да се видим по две причини. Първо, да поговоря с него още веднъж, за да се уверя, че е честен човек.

— И?

— Да, той е точно какъвто го описваш. Но трябваше да го видя отново. — Замълча. — Той е изключителен събеседник.

— Зная.

— Почувствах го още когато се срещнахме на погребението. И дори преди това, на гроба на Ели.

— И сега вече си спокойна по отношение на него?

Тя кимна.

— Да, вече го познавам. Той не е по-различен от нас двамата.

— Какво искаш да кажеш?

— И той е не по-малко отдаден от нас — отвърна тя и сви леко рамене. — Точно както аз съм отдадена на хирургията, а ти на реставрацията на къщи. — Замисли се за миг и добави: — И той храни илюзии като нас.

— Да, разбирам.

— И исках да му благодаря, че ми даде да прочета историята. Трябваше да му обясня, че не бива да се безпокои, че не съм обидена, нито възмутена, и няма да предам доверието му.

Майкъл беше толкова облекчен, че не я прекъсна, и все пак беше объркан.

— Той попълни най-голямата и най-критична празнота в живота ми — продължи тя. — Мисля, че няма и представа какво означава това за мен. Твърде предпазлив е. И не знае нищо за самотата. Прекарал е почти целия си живот в онзи орден.

— Да, знам какво искаш да кажеш. Но мисля, че той все пак разбира.

— Но е много предпазлив. Онзи очарователен тъмнокос призрак наистина се е опитал да го убие.

— Да, знам.

— Все пак се опитах да му обясня колко съм му благодарна и че не искам да му се противопоставям по какъвто и да било начин. Само преди два дни нямах нито минало, нито семейство. А сега имам и двете. Намерих отговорите на най-мъчителните въпроси в живота си. Въпреки че сигурно не всичко още е ясно. Просто мисля за къщата в Тибурон и си казвам: „Няма нужда да се връщаш там, вече няма да бъдеш сама“. И това е повече от прекрасно.

— Не смеех да мечтая за подобна реакция от твоя страна. Мислех, че ще се ядосаш, може би дори ще се обидиш.

— Майкъл, не ми пука как Аарън е събрал цялата тази информация. Не ми пука какво са правили колегите му, нито какво продължават да правят. Работата е там, че историята нямаше да се знае, ако не бяха я описали. Щях да си остана с онази старица и ужасиите, които ми наговори. А срамежливите братовчеди щяха само да се усмихват съчувствено, неспособни да ми кажат всичко, защото просто не знаят. Те са в течение само на късчета от цялото. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, Майкъл, някои хора не са способни да получават дарове. Не знаят как да ги поискат, нито как да ги използват. Аз ще трябва да се науча. Тази къща е дар. Историята е дар. И тя ми помогна да приема това семейство! А те, те са най-големият от всички дарове.

Той отново почувства облекчение, огромно облекчение. Думите й бяха като балсам за душата му. Но все пак не можеше да преодолее изненадата си.

— Ами какво ще кажеш за Карън Гарфилд и доктор Лемли? Беше ме страх как ще реагираш на това.

На лицето й се изписа болка, този път по-силна, по-изявена.

Той веднага съжали за грубостта си. Въпросът му се стори непростим.

— Ти не ме разбираш — каза тя, гласът й отново беше спокоен. — Не разбираш що за човек съм. Исках да знам дали наистина притежавам тази сила! Дойдох при теб, защото си мислех, че можеш да ме докоснеш и да кажеш дали силата ми наистина съществува. Е, ти не можа. Но Аарън ми го каза. Аарън го потвърди. А няма нищо по-лошо от подозрението и несигурността.

— Да, разбирам.

— Наистина ли? — Тя преглътна, изражението й стана по-твърдо, като че от усилието да запази спокойствие. Очите й за миг притъмняха, но после отново се просветлиха, като че с усилие на волята. Тя каза съвсем тихо: — Чувствам се ужасно заради Карън Гарфилд. Наистина. А Лемли вече беше болен. Беше получил инсулт година преди това. За него не съм сигурна, но за Карън… съм виновна, така е. Но, Майкъл, тогава не знаех!

— Разбирам, успокой се — тихо отвърна той.

Тя мълча дълго, опитваше се да се успокои. Когато заговори отново, гласът й звучеше изморено, дори немощно.

— Но исках да се видя с Аарън и по още една причина.

— Каква?

Тя помисли малко и каза:

— В момента аз не общувам с този призрак, което означава, че не мога да го контролирам. Той всъщност не ми се яви истински. А може и никога да не го направи…

— Но ти вече си го видяла и освен това той чака точно теб.

Тя се замисли, играеше си разсеяно с малко конче от подгъва на ризата си.

— Но аз съм враждебна към него, Майкъл. Не го харесвам. Мисля, че той го знае. Стоях тук с часове, призовавах го да се яви и все пак го мразех, страхувах се от него.

Майкъл беше объркан.

— Може би все пак е изиграл картите си — каза тя.

— Имаш предвид, когато те е докосвал…

— Не, искам да кажа, че може би е изиграл вече коза си с мен. Вероятно е помогнал да бъде създаден медиум, който е толкова силен, че не може да бъде прелъстен от него, не може да бъде подлуден. Майкъл, щом мога да убивам същества от плът и кръв с невидимата си сила, как мислиш, че се отразява враждебността ми на Лашър?

Той я загледа с присвити очи, накрая призна:

— Не зная.

Роуан отмахна с треперливо движение косата от лицето си и за миг на слънчевата светлина тя изглеждаше съвсем руса.

— Моята неприязън винаги е много силна. Винаги. Тя не се променя с времето. А към този призрак изпитвам много дълбока неприязън. Помня какво ми каза ти снощи — че искаш да говориш с него, да разбереш какво иска. Но сега неприязънта ми е по-силна от всичко.

Майкъл я гледа дълго, без да продума. Чувстваше, че любовта му към нея се засилва изумително, необяснимо.

— Знаеш ли, права си — рече той накрая. — Наистина не мога да разбера що за човек си. Обичам те, но не те разбирам.

— Ти мислиш със сърцето си — каза тя и докосна нежно гърдите му. — Затова си толкова добър. И толкова наивен. Но аз не мисля със сърцето си. У мен дреме зло, не по-малко от злото у другите. Те не могат да ме изненадат. Дори когато ме ядосват.

Той не започна да спори с нея. Но не беше наивен!

— Мислих с часове за всичко — продължи тя. — За силата ми да разкъсвам кръвоносни съдове и аорти и да убивам само с прошепнато проклятие. Ако има някаква полза от нея, сигурно ще е способността ми да унищожа онова същество. Може би тя може да повлияе на енергията, която то контролира, както влияе на плътта и кръвоносните съдове.

— Не ми беше хрумвало подобно нещо.

— Ето затова трябва да помислим с главите си. Аз съм преди всичко лекар, а чак след това съм жена и човек. А като лекар за мен е съвсем лесно да разбера, че това нещо съществува в някаква тясна връзка с нашия материален свят. Следователно то е познаваемо. Така както тайната на електричеството е била познаваема още през седемстотната година преди Христа, само дето никой и представа си е нямал за нея.

Той кимна.

— Трябва да разберем параметрите му. Нали така каза снощи. Все още не мога да си представя какви може да са. Дали когато се материализира, е достатъчно плътно, че да мога да го докосна.

— Точно така. Какво е, когато се материализира? Трябва да изучим параметрите му. Моята сила също работи по законите на физическия свят. Трябва да проуча и нейните параметри.

Болката се върна на лицето й, като мимолетна мълния, разкриви изражението й и се задълбочи, докато съвсем смачка чертите й, като на пластмасова кукла, обхваната от пламъци. Но тя постепенно се овладя, отново стана спокойна и красива.

— Тази сила е моят кръст — прошепна. — Както твоята сила е твоят кръст. Ние ще се научим да ги контролираме, за да можем сами да решаваме кога и как да ги използваме.

— Да, точно това ще трябва да направим.

— Но трябва да ти кажа и нещо за Карлота, за силата…

— Не е нужно, ако не искаш.

— Тя знаеше какво ще сторя с нея. Знаеше и нарочно ме провокира. Мога да се закълна.

— Защо?

— Това беше част от плана й. Мислих много. Може би е искала да ме пречупи, да прекърши увереността ми. Използвала е чувството за вина, за да прекърши Деидре. Вероятно е сторила същото и с Анта. Но аз нямам намерение да влизам в определената от нея роля. Най-лошото, което можем да направим, е да продължим да умуваме какво искат онези хора от виденията, какво иска Лашър, или старицата. Все едно да се въртим в омагьосан кръг, начертан от тях самите.

— Май никога няма да разбера какво имаш предвид.

Той се извърна леко и зарови в джоба си за цигарите. Бяха останали само три. Предложи й една, но тя отказа. Не откъсваше поглед от него, след малко заговори:

— Някой ден може да седнем на тази маса, да пийнем вино или бира и да поговорим за тях. За Петир ван Абел, за Шарлот, за Жулиен и всичко останало. Но не и сега. Сега искам да отделя важното от мистичното, плявата от зърното. И ми се ще ти да направиш същото.

— Слушам те — отвърна той и зарови за кибрита си. Нямаше го. Беше го дал на стареца.

Тя пъхна ръка в джоба на панталона си, извади елегантна златна запалка и запали цигарата му.

— Благодаря.

— Започнем ли да мъдруваме за тях, ефектът ще е винаги същият. Ще станем пасивни и объркани.

— Май си права — рече той. Мислеше за времето, прекарано в тъмната спалня на Либърти стрийт, когато се опитваше да си спомни, да разбере. Но ето, най-сетне бе в тази къща, а не бе свалял ръкавиците. Освен когато докосна останките на Таунсенд и смарагда. Самата мисъл да ги свали го ужасяваше. Не можеше да докосне вратите, масите, столовете, принадлежали на Мейфеър. Не можеше да докосне вехториите, сандъците с кукли на тавана, които Роуан му бе описала, нито пък онези вонящи буркани…

— Ще станем пасивни и объркани — повтори Роуан, за да привлече вниманието му — и няма да мислим с главите си, а точно това трябва да правим.

— Съгласен съм — отвърна той. — Ще ми се да притежавах твоя хладен разсъдък. Ще ми се да съм като теб — да съм затрупан с толкова неизвестни и да не се хвърлям през глава в мрака, за да се опитам да ги разбера.

— Защо да ставаме пионки в чужда игра — рече тя. — Трябва да се опитаме да влезем в най-добрата си форма, да действаме така, че силата и достойнството да са на наша страна.

— Искаш да кажеш, да станем перфектни.

— Какво?

— Онази нощ в Калифорния каза, че според теб всички трябва да се стремим към съвършенство.

— Да, така е. Вярвам в това. Винаги се опитвам да намеря перфектния отговор. Затова не си мисли, че съм откачена, щом не избухвам в сълзи. Не си мисли, че не знам какво съм сторила с Карън, Лемли или онова малко момиче. Знам го, и то много добре.

— Не исках да…

— Напротив, точно това искаш да кажеш — отвърна тя остро. — Но не си мисли, че положението ще се оправи, ако цивря постоянно.

— Роуан, не исках…

— Плаках цяла година, преди да те срещна. Започнах да плача, когато Ели умря, а после плаках и в прегръдките ти. Плаках, когато ми се обадиха, че Деидре е мъртва, а дори не я познавах, не я бях виждала. Плаках ужасно много. Плаках, когато я видях в ковчега вчера. Плаках за нея и снощи. Плаках и за онази старица. Не, не искам да плача повече. Тук имам дом, семейство и минало, благодарение на Аарън. Имам теб. Мисля, че имам бъдеще с теб. За какво да плача, питам те, за какво?

Тя се взираше в него, явно беше ядосана, объркана, сивите й очи направо го пронизваха в сумрака.

— Ти мен ще разплачеш, ако не спреш — рече й той.

Тя се засмя въпреки себе си. Лицето й се проясни красиво, устата й неволно се изви в усмивка.

— Е, добре. Все пак има нещо, което може да ме разплаче. И за да бъда напълно откровена, ще ти го кажа. Бих… бих плакала, ако те загубя.

— Това е добре — прошепна той и я целуна бързо, преди тя да успее да го отблъсне.

С лек жест Роуан му показа да си стои на мястото и да бъде сериозен. Да слуша. Той кимна и сви рамене.

— Кажи ми сега — какво искаш да правиш? Какво ти искаш да направиш? Не говоря за онези същества и техните намерения. Какво искаш ти?

— Искам да остана тук — отговори той. — Направо ме е яд, че ме нямаше толкова дълго. Не знам защо направих такава глупост.

— Добре, сега вече говориш ти.

— Е, в това можеш да не се съмняваш. Знаеш ли, дойдох пеша дотук, минах по старите улици от детството ми. Но това вече не е моят квартал. Е, никога не е бил красив, но сега е напълно съсипан… няма го вече.

В очите й блесна тревога.

— Да, всичко се е променило — продължи той с жест на примирение. — Но онзи квартал никога не е олицетворявал Ню Орлиънс за мен. Не и улица „Благовещение“. За мен този град винаги е бил свързан с Гардън Дистрикт, с Френския квартал, с красивите покрайнини. Обожавам ги. Радвам се, че се върнах. Не искам да си тръгвам.

— Добре — рече тя и се усмихна. По бузата и ъгълчето на устата й заигра слънчев лъч.

— Не мога да спра да си повтарям, че съм у дома. У дома. Без значение какво ще стане — не искам да си тръгвам.

— Майната им, Майкъл. Майната им, които и да са. Няма да мислим за тях, докато не ни дадат основателна причина.

— Добре казано — усмихна се той.

Сега му се струваше някак тайнствена — необяснима смесица от нежност и грубост. Може би грешката му беше там, че силата и студенината у жените винаги го бе обърквала. Сигурно с повечето мъже беше така.

— Те ще се явят отново. Няма начин. И тогава ще мислим какво ще правим.

— Да, така си е. Ами ако взема да сваля тия ръкавици? Дали ще ми се явят?

— Във всеки случай няма да ги чакаме затаили дъх.

— Не, няма — изхили се Майкъл.

Беше изпълнен с въодушевление и с мъничко тревога, която всяка нейна дума разсейваше все повече.

Хвана се, че се взира в огледалото на отсрещната стена — гледаше миниатюрната Роуан в него и безкрайните отражения на полилеите, хванати в плена на двете огледала, повторени до безкрай в сребристо сияние.

— Харесва ли ти да ме обичаш? — попита тя.

— Какво?

— Харесва ли ти? — За първи път гласът й потреперваше.

— Да, обожавам да те обичам. Но е малко страшничко, защото ти не си като останалите. Винаги съм го знаел. Много по-силна си.

— Да, така е — отвърна тя. — Защото мога да те убия, когато пожелая. И цялата ти мъжка сила няма да те спаси.

— Не, нямах това предвид. — Обърна се да я погледне, за миг в сенките лицето й изглеждаше неизразимо студено и лукаво, клепачите й бяха притворени, а очите й искряха. Изглеждаше неимоверно зла, както в Тибурон, на студената светлина, струяща от стъклената стена на сумрачната стая.

Роуан стана бавно от дивана, дрехите й прошумоляха. Той неволно, инстинктивно се сви и се отдръпна от нея, косата му настръхна. Беше като да видиш змия в тревата само на сантиметри от крака ти, или пък да осъзнаеш, че мъжа на съседния стол на бара се извръща към теб и отваря сгъваем нож.

— Какво, по дяволите, ти става? — прошепна той.

И тогава видя, че тя трепери, че по бузите й са избили червени петна, а кожата край тях е мъртвешки бледа. Роуан протегна ръце към него, после ги отдръпна, слепи длани и се втренчи в тях. Сякаш се опитваше да сдържи нещо неизразимо.

— Господи, та аз дори не мразех Карън Гарфилд — прошепна тя. — Наистина! Помогни ми, Боже…

— Не, Роуан, било е грешка, ужасна грешка, каквато вече няма да направиш.

— Няма, никога. Дори когато се случи с Карлота, аз не вярвах… не вярвах наистина.

Той отчаяно искаше да й помогне, но не знаеше какво да направи. Тя трепереше като пламъче в сенките, беше прехапала долната си устна, ръцете й бяха вкопчени една в друга.

— Стига, скъпа, стига — ще се нараниш — каза й той, но когато я докосна, му се стори, че сякаш е от стомана.

— Кълна се, не го вярвах. Беше като импулс, знаеш го и все пак не вярваш, че е възможно… Толкова бях ядосана на Карън. Беше абсолютно вбесяващо, как можа да дойде там, в къщата на Ели!

— Зная, разбирам.

— Но какво да направя, за да го спра? Ако го потисна, то ще ме изгори отвътре.

— Не, няма.

Тя се извърна от него, сви колене и се втренчи невиждащо в стаята. Вече беше по-спокойна, но очите й бяха все така неестествено разширени, пръстите й мърдаха трескаво.

— Учудена съм, че ти, който си толкова умен, толкова разсъдлив, не виждаш очевидното.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би твоята мисия е проста. Да ме убиеш.

— Господи, как можа да измислиш подобно нещо? — Той се приближи към нея, махна косата от лицето й и я придърпа към себе си.

Тя го погледна отсъстващо, сякаш беше някъде много далече.

— Скъпа, чуй ме — започна той. — Всеки може да отнеме живот. Това е много лесно. Има милиони начини да го направиш. Ти като лекар сигурно знаеш повече от мен. Онази Карлота, колкото и да е дребна, е успяла да убие здрав силен мъж, без да си дава много зор. Всяка жена, до която заспя, може да ме убие, ако пожелае. Знаеш, че е така. С игла за шапки, със скалпел, с отрова. Лесно е. Но ние просто не вършим такива неща, нищо не може да накара повечето от нас дори да помислят за такова нещо, при теб също винаги е било така. Сега разбираш, че имаш някаква нечовешка сила, нещо, което почти не се поддава на контрол, нещо, което има нужда от по-задълбочено разбиране. И можеш да го разбереш. Имаш способността да опознаеш своята сила.

Тя кимна, но все още трепереше. Майкъл знаеше, че не му вярва. Дори сам не си вярваше. Какъв смисъл имаше да отрича? Ако тя не можеше да контролира силата си, неизбежното щеше да се случи отново.

Все пак трябваше да й каже и нещо друго, нещо за виденията и силата на ръцете му.

— Роуан, когато се срещнахме, ти ме помоли да сваля ръкавиците и да подържа ръцете ти. Правих любов с теб без ръкавици. Ти ме докосваше и аз те докосвах. И знаеш ли какво видях? Знаеш ли какво почувствах? Само доброта и любов. — Той я целуна по бузата. Погали я по косата и приглади назад падналите по челото й кичури. — Права си за много неща, но не и за това. Не съм изпратен да те нараня. Дължа ти живота си. — Обърна лицето й към себе си и я целуна, но тя още беше студена, разтреперана, някак далечна.

Тя хвана ръцете му и ги отмести нежно от себе си. Целуна го, но беше ясно, че не иска да я докосва сега.

Той поседя така за малко, оглеждаше замислен дългата красива стая. Вгледа се във високите огледала, в тъмните резбовани рамки, после в старото пиано „Бьозендорфер“ в другия край на стаята и в драпериите, които приличаха на дълги ивици избледнели цветове в сумрака.

После стана. Не можеше да седи повече. Мина пред дивана, спря до страничния прозорец и се загледа във верандата с прашната мрежа. След малко се обърна и попита:

— Какво каза преди малко? Че не бива да сме пасивни и объркани. Е, Роуан, това е точно объркване.

Тя не му отговори. Седеше сгушена на дивана и се взираше в пода.

Той се върна при нея, хвана я за ръцете и я вдигна да стане. Бузите й още бяха много бледи, покрити отчасти с розови петна. Беше свела поглед и така тъмните й мигли изглеждаха още по-дълги.

Майкъл притисна устни към устата й и не срещна съпротива. Помисли си, че тя дори не го усеща. Сякаш целуваше дълбоко заспал човек. Но след малко тя като че започна да се пробужда. Уви ръце около врата му и отвърна на целувката му.

— Роуан, наистина има някаква схема — прошепна той в ухото й. — Някаква огромна паяжина, в която сме оплетени. Но все още смятам, че хората, които ни доведоха тук, са добри. И искат от мен нещо добро. Трябва да разбера какво е. Трябва. Но засега знам само, че е нещо добро. Точно както знам, че ние двамата сме добри.

Усети я как въздъхна и гърдите й се надигнаха срещу неговите. После се отдръпна, но много нежно, целувайки пръстите му.

Тръгна към средата на дългата стая. Застана под високата и широка арка, която разделяше пространството на два салона, и се загледа в красивите гипсови орнаменти и красивите извивки на свода там, където се сливаше с корнизите в двата срещуположни края.

Майкъл се чувстваше наранен. Пълната промяна у нея го бе уязвила. Не можеше да се отърси от някакво подозрение, което обаче не бе свързано с нея.

— На кого му пука! — прошепна тя като на себе си, но изглеждаше уязвима и несигурна.

Прашни ивици светлина проникваха откъм закритата веранда и падаха по лакираните дъски на пода. Около Роуан се вихреха прашинки.

— Няма смисъл от приказки — рече тя. — Сега те са на ход. Ти направи всичко по силите си. Аз също. И ето ни тук. Нека те дойдат при нас.

— Да, нека дойдат.

Тя се обърна и го прикани да се приближи, изражението й беше тъжно, умоляващо. За част от секундата го завладя ужас. Толкова много я обичаше и все пак се страхуваше, много се страхуваше.

— Какво ще правим, Майкъл? — попита Роуан. След миг се усмихна — много красива, топла усмивка.

Той се засмя тихо.

— Не знам, скъпа. — Сви рамене и поклати глава. — Изобщо не знам.

— А знаеш ли какво искам сега?

— Не, но каквото и да е, ще го получиш.

Тя посегна към ръката му.

— Разкажи ми за тази къща. — Погледна го в очите. — Кажи ми всичко, което знаеш за къщите като нея и дали наистина може да бъде спасена.

— Мила моя, тя само това чака. По-солидна е от всеки замък в Монклеве или Донелайт.

— А ти ще се справиш ли? Нямам предвид със собствените си ръце…

— Аз пък искам да го направя именно със собствените си ръце. — Той внезапно сведе поглед към ръцете си, към тези жалки, скрити в ръкавиците ръце. Откога не беше държал чук или трион, откога не бе рендосвал дъска. Вдигна очи към боядисаната арка над главите им и към огромния таван с олющената боя. — О, колко искам да го направя.

— Ами ако ти дам картбланш, ако ти кажа, че можеш да наемеш колкото хора искаш — зидари, бояджии, дърводелци — които да я ремонтират до последното ъгълче…

Тя продължаваше да говори, бавно, но с въодушевление. Той вече знаеше какво ще каже, разбираше всичко. Чудеше се дали тя осъзнава какво значи това за него? Това беше най-голямата му мечта — да реставрира подобна къща, и то не коя да е, а точно тази. Отново се върна в спомените си, във времето, когато беше момче и гледаше през оградата, когато ровеше в библиотеката за книги, в които има картинки на тази къща, на този салон, на този коридор. Защото не смееше и да мечтае, че някога ще види всичко с очите си.

А жената от видението му беше казала, че ще се срещнат в точно определен момент, в онази къща, в онзи критичен миг, когато…

— Майкъл, кажи, искаш ли?

Сякаш през воал той виждаше как лицето на жената се озарява от щастие, като детско лице. И все пак изглеждаше така далечна, така щастлива и далечна.

Ти ли си, Дебора?

— Майкъл, свали ръкавиците — стресна го гласът на Роуан — и се хващай за работа! Върни се към себе си. Цели петдесет години никой не е бил щастлив в тази къща, никой не я е обичал! Сега е време за нас, за нашата обич и победа. Ще завоюваме тази къща! Разбрах го, щом прочетох досието. Майкъл, това е нашата къща.

Но ти можеш да промениш… И за миг не се съмнявай, че притежаваш силата, защото тя извира от…

— Майкъл, кажи нещо.

От какво? Не ме оставяй така. Кажи ми!

Но те бяха изчезнали, сякаш изобщо не се бяха появявали. Той стоеше насред салона, на озарения от слънцето дъсчен под с цвят на кехлибар, а Роуан чакаше отговора му.

Къщата също чакаше, красива под слоевете прах и мръсотия, под мрака и плетеницата на лозите. Чакаше в жегата и влагата, чакаше.

— Да, скъпа, ще го направя — каза той, сякаш се събуждаше от сън. Сетивата му бяха завладени от аромата на орловите нокти, цъфнали по мрежата, от песента на птиците и топлината на слънцето.

Майкъл се завъртя в центъра на огромната стая.

— Светлина, Роуан. Трябва да пуснем тук светлина. Хайде. — Хвана я за ръката. — Да видим дали тези стари капаци още могат да се отварят.