Ан Райс
Вещиците: Полунощ (28)

Двайсет и осем

Тя стоеше пред желязната ограда, когато таксито се отдалечи. Около нея като че се спусна ръждива тишина. Не можеше да си представи по-запустяла и страховита къща. Безжалостната светлина на уличните лампи струеше като сиянието на пълна луна през клоните на дърветата — падаше върху напуканите плочки и мраморните стъпала, покрити с мъртви листа, и по високите дебели колони с лющеща се бяла боя и черни петна мухъл, по изкривените дъски на верандата, които се простираха неравно чак до отворената врата и до мътната бледа светлина, която струеше слабо оттам.

Роуан остави погледа си да се вдигне към закепенчените прозорци, към гъсто обраслата градина. Беше започнало да ръми още когато напусна хотела. Сега дъждът бе така ситен, че се бе превърнал в мъгла, бе лъснал асфалта на улицата и кръжеше над блещукащите листа над оградата, като съвсем леко докосваше лицето и раменете й.

„Тук майка ми е прекарала целия си живот, помисли си. Тук се е родила и нейната майка, и баба й. В тази къща Ели е седяла до ковчега на Стела.“

Със сигурност е било така, въпреки че през целия следобед, по време на коктейлите, салатата и пикантната храна, бяха говорили съвсем повърхностно за тези неща. „Карлота ще иска да ти каже…“, „… след като поговориш с Карлота.“

Дали вратата беше отворена за нея? Дали портата бе отворена, за да я посрещне? Голямата дървена рамка на вратата изглеждаше като огромна ключалка, която се стесняваше нагоре. Къде беше виждала подобна форма на ключалка? Да, беше издълбана на гробницата в гробището „Лафайет“. Колко иронично, защото тази къща бе станала гробница за майка й.

Дори прелестният тих дъждец не успяваше да я разхлади. Но се беше появил и вятър, речен бриз, както го бяха нарекли, когато се сбогуваха само на няколко пресечки от хотела. Носеше мирис на дъжд и я обля като хладка вода. Какъв беше този аромат на цветя, така силен, така дълбок, така различен от всички цветни аромати, които бе усещала?

Не можеше да устои. Стоеше унесена, някак безтегловна и почти гола в леките копринени дрехи. Опитваше се да огледа тъмната къща, да си поеме дълбоко дъх, да забави потока на случващото се, на всичко видяно и не напълно разбрано.

„Животът ми е прекършен наполовина“, помисли си тя. Миналото ми си отива, отплава назад, като отвързана лодка, сякаш водата е времето и хоризонтът е границата на онова, което все още има значение.

Ели, защо? Защо бяхме откъснати от това? Защо, когато те всички знаят? Знаят моето име, знаят вашите имена, знаят, че съм нейна дъщеря! За какво е всичко това? Те са стотици и все повтарят това име — Мейфеър.

„Ела в офиса в центъра, след като си поговорите“ — беше й казал младият Пиърс, Пиърс с розовите бузи, вече съдружник във фирмата, основана преди много години от прадядо му. „Той е дядо и на Ели, нали знаеш“ — беше казал Райън, онзи с бялата коса и красиво издяланите черти, които се падаше първи братовчед на Ели. Не, тя не знаеше. Не знаеше кой на кого какъв се пада, нито какво означава това, нищо, нищо не й беше разказвано. Заля я горчивина. Кортланд това, Кортланд онова… и Жулиен, и Клей, и Винсент, и Мери Бет, и Стела, и Анта, и Катерин.

О, колко прекрасна южняшка музика, колко богати и дълбоки думи, като аромата, който вдишваше сега, като надвисналата наоколо жега, която караше дори меката й копринена риза да тежи.

Дали всички отговори се криеха зад тази отворена врата? Дали бъдещето беше зад тази врата? А защо да не се върнеше във външния свят, където бе пазена толкова години, отвъд заклинанията и очарованията, които я владееха сега, и всичко случило се днес да остане само един епизод от живота й, отбелязван и препрочитан често? О, нямаше да стане така. Защото, когато се чувстваш завладян от така силна магия, вече не си същият. Всеки момент в този непознат семеен свят, в този свят на Юга, изпълнен с история, роднински връзки и открита обич я дърпаше хиляда години надалече от всичко, което е била или което някога е искала да бъде.

Дали те знаят, дали се досещат дори за секунда колко притегателно е за нея всичко това? Техните покани, обещанията им за визити и разговори, за посвещаване в семейната история, в семейната лоялност, в семейната близост.

Роднинство. Дали предполагат колко невероятно екзотично е това за нея след онзи гол, егоистичен свят, в който бе прекарала живота си, подобно на растение в саксия, никога невидяло истинско слънце, нито пък истинска земя, нито чуло шепота на дъжда, освен барабаненето по двойните прозорци?

„Понякога се оглеждам наоколо и всичко ми изглежда стерилно“ — й беше казал Майкъл за Калифорния. И тя го бе разбрала. Беше го разбрала още преди да е мечтала за град като този, така цветен и живописен, където ароматът е като опиум и самият въздух е като живо, дишащо същество.

Захванах се с медицина, за да открия вътрешния свят, помисли си тя, и досега единствено в чакалните пред Спешното съм виждала цели семейства, които плачат, смеят се или си шепнат нещо, докато ангелът на смъртта кръжи над тях.

„Нима Ели никога не ти е казвала името на баща си? Никога не ти е говорила за Шефилд или за Райън, за Грейди или…?“ И тя отново и отново отговаряше с „не“.

Все пак Ели се бе връщала на същото това гробище, за да присъства на погребението на леля Нанси, която и да бе тя. А след това в същия онзи ресторант бе извадила снимка на Роуан и им я беше показала! Нашата дъщеря, тя е лекар! Докато умираше, унесена от морфина, бе казала на Роуан: „Ще ми се да ми бяха позволили да се върна у дома, но не могат. Не могат“.

След като я оставиха пред хотела и тя се качи в стаята си да си вземе душ и да смени дрехите си заради ужасната жега, я сполетя онази ужасна горчивина, която не можеше нито да определи, нито да осмисли, нито да изплаче. Разбира се, знаеше, беше напълно сигурна, че сред тях има и такива, които най-много от всичко искат да се измъкнат от тази невъобразима мрежа от кръвни връзки и спомени. И все пак не можеше да си го представи.

Е, станалото си имаше и приятна страна, завладяваща като аромата на цветята в мрака — всички бяха отворили прегръдките си за нея.

Но що за тайни лежаха зад тази врата, тайните за онази жена-дете в ковчега? Защото, докато разговаряха и гласовете им се плискаха като шампанско, тя си мислеше: Дали някой от вас знае името на баща ми!

„Карлота ще иска да… е, да ти каже някои неща.“

„… беше толкова млада, когато ти се роди.“

„Татко никога не ни е казвал…“

Оттук, от озарените от електрическата луна разцепени плочи, тя виждаше страничната веранда, която Райън и Беа й бяха описали, верандата, на която майка й бе седяла в своя люлеещ се стол цели тринайсет години. „Не мисля, че страдаше.“

Сега трябваше само да отвори желязната порта, да изкачи мраморните стъпала, да прекоси изгнилите дъски и да бутне открехнатата врата. Защо не? Искаше да вкуси мрака вътре, искаше го толкова отчаяно, че в момента дори Майкъл не й липсваше. Той не можеше да направи това заедно с нея.

Внезапно, като в сън, тя видя как светлината, струяща от вратата, става по-ярка. Самата врата се отвори навътре и крехката фигура на старицата се появи на прага, мъничка и слаба. Гласът й беше ясен и чист в мрака, с едва доловим ирландски акцент, мрачен и нисък:

— Ще влезеш ли, или не, Роуан Мейфеър?

Роуан бутна отворената порта на оградата, но тя не поддаде, затова просто мина покрай нея. Стъпалата бяха хлъзгави и тя ги изкачи бавно. Усещаше как меките дъски по дървената веранда поддават леко под краката й.

Карлота беше изчезнала, но Роуан влезе във фоайето и я видя — малка неясна фигурка до входа към голяма, смътно осветена от самотна лампа стая.

Тръгна бавно след старицата.

Мина покрай стълбище, което се извисяваше право нагоре, невероятно високо, към тъмен втори етаж, където не се виждаше нищо. После мина покрай вратите вдясно, отворени към огромна всекидневна. Светлините от улицата струяха през прозорците на стаята отвъд и я осветяваха като с мътна лунна светлина, разкриваха огромния блестящ под и няколко неясни мебели.

Накрая мина и покрай една затворена врата вляво и пристъпи в светлината. Видя, че се е озовала в огромна трапезария.

На овалната маса имаше две свещи и техните танцуващи пламъчета бяха единствената светлина в стаята. Изглеждаше изумително как се издигат тънко нагоре, за да озарят стенописите — великолепните селски пейзажи с покрити с мъх дъбове и изорани ниви. Вратите и прозорците се извисяваха на около двайсет стъпки над главата й. Когато погледна към дългия коридор, входната врата й се стори огромна, рамката й заемаше цялата стена, чак до мрачния таван.

Обърна се и се взря в жената, която седеше в единия край на масата. Гъстата й вълниста коса, искрящо бяла в тъмното, сега падаше малко по-свободно около лицето й. Двете свещи хвърляха зловещо отраженията си в кръглите й очилца.

— Седни, Роуан Мейфеър — каза тя. — Имам да ти казвам много неща.

Роуан си позволи да огледа съвсем бавно още веднъж всичко наоколо — дали просто от инат, или пък не можеше да се освободи от очарованието на момента? Видя, че кадифените завеси са почти разкъсани на няколко места, а подът е покрит с разнищен килим. От тапицираните седалки на резбованите столове се носеше миризма на прах и мухъл. Или пък идваше от килима, или от жалките драперии?

Нямаше значение. Носеше се отвсякъде. Но се долавяше и друга миризма, друга, прекрасна миризма, която я караше да мисли за дърво, за слънчева светлина, и, кой знае защо, за Майкъл. Харесваше й. А Майкъл, дърводелецът Майкъл, щеше да разбере тази миризма. Миризмата на дърво в старата къща, и на жегата, която се е просмуквала в нея през целия ден. И отвъд това, едва доловимата миризма на восъчните свещи.

Тъмният полилей на тавана улавяше сиянието на пламъчетата и ги отразяваше със стотиците си кристални сълзи.

— Работи със свещи — каза старицата. — Но вече съм твърде стара, за да се катеря да ги подменям. Еужения също не може. — И кимна леко към отсрещната страна на масата.

Стресната, Роуан осъзна, че там стои чернокожа жена, същински призрак, с рядка коса, жълти очи и скръстени ръце. Изглеждаше съвсем слаба, въпреки че беше трудно да се каже в тъмното. От дрехите й се виждаше само някаква лекьосана престилка.

— Вече можеш да си вървиш, скъпа — каза Карлота на жената. — Освен ако моята племенница не желае нещо за пиене. Но ти не желаеш, нали, Роуан?

— Не, благодаря, госпожице Мейфеър.

— Наричай ме Карлота, или Карл, ако предпочиташ. Няма значение. Има хиляди госпожици Мейфеър.

Старата чернокожа жена тръгна да излиза, мина покрай камината, заобиколи масата и се отправи към вратата, която извеждаше към дългия коридор. Карлота гледаше след нея, сякаш искаше да се увери, че са напълно сами, преди да изрече и дума.

Внезапно прозвуча някакъв особен звън, странно познат, но напълно неопределим за Роуан. После се чу затваряне на врата и откъм вътрешността на къщата се понесе някакъв дълбок тътен, подобен на рев на огромен мотор.

— Това е асансьор — прошепна Роуан.

Старицата като че внимателно се вслушваше в този рев. Лицето й изглеждаше съсухрено и дребно под гъстата корона на косата. Асансьорът спря с глухо изтракване и тя като че остана доволна. Погледна към Роуан, после й направи жест към единствения стол на дългата страна на масата.

Роуан се приближи и седна на стола с гръб към прозорците, които гледаха към двора. Обърна се така, че да може да вижда Карлота.

Вдигна очи и видя още селски пейзажи по стените. Някаква плантаторска къща с бели колони и ниски хълмове в далечината.

После погледна покрай свещите към старата жена и с облекчение видя, че пламъците вече не се отразяват в очилата й. Сега се виждаше само спаруженото лице и стъклата, които блестяха на светлината, тъмната рокля с дълги ръкави и слабите ръце, подаващи се от дантелата. Кокалестите пръсти държаха някаква кадифена кутия.

След малко Карлота рязко плъзна кутията към Роуан.

— Това е твое — каза тя. — Смарагдова огърлица. Твоя е, както и тази къща, и земята, на която стоим, и всичко на нея. Освен това, наследяваш и богатство по-голямо от това, което имаш сега около петдесет пъти, вероятно дори стотици пъти. Не мога да знам със сигурност. Но преди да влезеш в негово владение, чуй хубаво какво ще ти кажа.

Замълча и започна да изучава лицето й. Сега повече отвсякога Роуан бе поразена от начина, по който звучеше гласът на старицата, от цялото й поведение — те нямаха възраст. Беше почти зловещо, сякаш духът на млад човек обитаваше тази стара обвивка и я оживяваше по съвсем невероятен начин.

— Не — каза жената. — Стара съм. Много стара. Чаках само тя да умре и момента, от който най-много се страхувах — твоето идване тук. Молех се Ели да живее дълго, да те държи настрани дълги години, докато Деидре не изгние в гроба и веригата не се прекъсне, но съдбата ми поднесе още една малка изненада. Ели е мъртва. Ели е мъртва, а аз не знаех нищо за това.

— Тя искаше така — отвърна Роуан.

— Зная — въздъхна старицата. — Зная, че ми казваш истината. И страшното не е, че не съм била известена, а самата й смърт. Но вече е свършено и нищо не може да бъде предотвратено.

— Тя наистина искаше да ме държи настрани — каза простичко Роуан. — Настоя да подпиша документ, че никога няма да се върна тук, но аз реших да наруша това обещание.

Старицата мълчеше.

— Исках да дойда — каза Роуан. И след това, възможно най-внимателно и умоляващо, попита: — Защо сте искали да ме държите настрани? Колко ужасна може да е тази история?

Карлота седеше тихо и я гледаше; след малко каза:

— Ти си силна жена. Силна си като майка ми.

Роуан не отговори.

— Имаш нейните очи, казаха ли ти го вече? Чудя се дали някой от тях въобще я помни?

— Не зная — отвърна Роуан.

— И какво видя с тези твои очи? — попита старицата. — Видя ли нещо, което да те кара да мислиш, че не бива да си тук?

Роуан се сепна. Първо реши, че не е разбрала въпроса; после за част от секундата осъзна, че го е разбрала, и веднага се сети за призрака, който бе се появил в три часа през нощта. Споменът за това необяснимо се примеси със спомена за съня в самолета, когато някой невидим я докосваше и изнасилваше.

Съвсем объркана, тя видя как по лицето на старицата се разлива усмивка. Не беше нито горчива, нито триумфираща. Изразяваше само примирение. А после лицето й отново стана гладко, тъжно и замислено. На слабата светлина главата й за миг заприлича на оголен череп.

— Е, значи е дошъл при теб — каза Карлота и въздъхна тихо. — Вече се е добрал до теб.

— Не зная какво беше. Моля ви да ми го обясните.

Но жената просто я гледаше и чакаше.

— Беше мъж, слаб, елегантен. Дойде в три часа през нощта. Точно когато е починала майка ми. Видях го съвсем ясно, както виждам вас сега, но само за миг.

Жената сведе поглед. Роуан реши, че е затворила очи. После видя лек проблясък под клепачите й. Карлота скръсти ръце на масата пред себе си.

— Бил е мъжът — каза тя. — Това е мъжът, който докара майка ти до лудост, както и нейната майка. Мъжът, който служеше на моята майка и управляваше всички около нея. Останалите не ти ли казаха за него? Предупредиха ли те?

— Не са ми казвали нищо — отвърна Роуан.

— Това е защото те не знаят. Най-после са разбрали, че не знаят, и са оставили тайните на нас, както трябваше да сторят от самото начало.

— Но какво видях? Защо е дошъл при мен? — Отново се сети за съня в самолета, не разбираше каква може да е връзката с появата на онзи мъж.

— Защото смята, че сега си негова — каза жената. — Негова, за да те обича, да те докосва, да те управлява с обещания за робство.

Роуан не можеше да разбере нищо, лицето й пламтеше. За да те докосва. Натрапчивата атмосфера на съня отново я завладя.

— Той, разбира се, ще ти каже точно обратното — рече старицата. — Когато шепне в ухото ти, за да не го чуе никой друг, ще ти каже, че е твой роб и че досега е служил на Деидре. Но това не е вярно, скъпа моя, това е ужасна лъжа. Той ще те направи своя робиня и ще те подлуди, ако откажеш да му се подчиниш. Ето това стори с всички тях. — Замълча, набръчканото й чело се изопна, а очите й се зареяха по прашната повърхност на масата. — Не можа да го стори с онези, които бяха достатъчно силни, за да го впрегнат и направят свой роб, какъвто твърдеше, че ще бъде, да го използват за собствените си цели… — Гласът й заглъхна. — За целите на тяхната собствена поквара.

— Моля ви, обяснете ми — повтори Роуан.

— Той те е докоснал, нали?

— Не зная.

— О, знаеш. Бузите ти поруменяха, Роуан Мейфеър. Нека те попитам, момичето ми, мое независимо младо момиче, което е имало толкова много мъже, беше ли той добър колкото смъртен мъж? Помисли, преди да отговориш. Той ще ти каже, че никой смъртен не може да ти достави такова удоволствие. Но истина ли е? Защото това удоволствие има ужасно висока цена.

— Мислех, че е просто сън.

— Но ти си го видяла.

— Беше предната нощ. Случи се в съня ми. Това е различно.

— Той я докосваше до самия край — каза жената. — Без значение колко лекарства й даваха. Без значение колко глупаво се взираше тя с празния си поглед, колко безжизнено тътреше крака. Когато си лягаше нощем, той идваше при нея и я докосваше, а тя се извиваше като същинска курва в леглото… — Замълча и на устните й отново заигра усмивка. — Това ядосва ли те? Яд ли те е, че говоря така? Нима си мислиш, че е било много красива гледка?

— Мисля, че е била болна, че не е била на себе си и че това е съвсем човешко.

— Не, скъпа моя, в техните сношения никога не е имало нещо човешко.

— Нима искате да повярвам, че онзи призрак е докосвал майка ми. И че аз съм го получила някак по наследство.

— Да, и ако обичаш, обуздай гнева си. Твоят гняв е опасен.

Роуан направо замръзна. Заля я вълна от страх и объркване.

— Вие четете мислите ми още от началото на разговора.

— Да, доколкото мога. А ми се ще да можех по-добре. Майка ти не беше единствената с психични сили в тази къща. Преди три поколения тази огърлица беше предназначена за мен. Видях го още когато бях на три, така ясно и осезаемо, че той пъхна топлата си ръка в моята, дори ме вдигна във въздуха. Да, вдигна ме. Но аз го отблъснах. Обърнах му гръб. Казах му: „Върни се в ада, откъдето си дошъл“, и използвах всичката си сила, за да се боря с него.

— Значи тази огърлица сега се пада на мен, защото аз го виждам?

— Пада се на теб, защото ти си единственото момиче и няма друг избор. Тя ще стане твоя, без значение какви сили притежаваш. Но това не е важно, защото ти имаш огромна мощ. — Замълча и отново започна да оглежда Роуан. Лицето й беше неразгадаемо, по него не личеше никаква преценка. — Да, неясна сила, непоследователна и вероятно неконтролируема — но много голяма.

— Не я надценявайте — каза тихо Роуан. — Аз никога не го правя.

— Преди много време Ели ми разказа всичко. Каза ми, че можеш да караш цветята да залиняват. Каза, че можеш да накараш водата да заври. „Тя е по-силна вещица дори от Анта и Деидре.“ Да, това бяха думите й, плачеше, молеше ме за съвет какво да предприеме! „Дръж я настрани, казах й аз. Погрижи се никога да не се върне у дома, никога да не узнае! Погрижи се никога да не се научи да използва силата си.“

Роуан въздъхна. Преглътна тъпата болка от споменаването на Ели. Ели, която бе разговаряла с тези хора за нея. Тя — там сама, а всички те — тук. Дори тази отвратителна старица е била тук.

— Да, отново чувствам гнева ти, гняв против мен, гняв заради онова, което си мислиш, че съм причинила на майка ти!

— Не искам да ти се ядосвам — каза тихо Роуан. — Искам само да разбера за какво става дума. Искам да разбера защо бях отведена надалече…

Старата жена не продума. Пръстите й покръжиха над кутийката с огърлицата, после кацнаха на нея и замръзнаха неподвижно. Толкова много приличаха на отпуснатите ръце на Деидре в ковчега.

Роуан извърна поглед. Загледа се в отсрещната стена, към нарисуваното небе над камината.

— Нима това не ти носи никакво утешение? Нима през всичките тези години не си се чудила дали няма поне още някой на този свят, който може да чете мисли, който усеща кога някой ще умре? Още някой, който може да отблъсне човек само с гнева си? Виж тези свещи. Можеш да ги изгасиш и да ги запалиш отново. Направи го.

Но Роуан не направи нищо. Взираше се в малките пламъчета и усещаше как трепери. Само ако знаеше, само ако знаеше какво мога да ти сторя сега…

— Но аз знам. Усещам силата ти, защото и аз съм силна, по-силна съм от Анта и Деидре. Затова успях да го задържа в плен в тази къща, така му попречих да ме нарани. Така успях да го държа цели трийсет години далече от детето на Деидре. Накарай свещите да угаснат. Запали ги отново. Искам да видя как го правиш.

— Не, няма. И искам да спреш да си играеш с мен. Кажи ми каквото имаш да ми казваш, но спри с игричките. Спри да ме тормозиш. Нищо не съм ти направила. Кажи ми кой е той и защо си ме отделила от майка ми.

— Вече ти казах. Откъснах те от нея, за да те спася от него и от тази смарагдова огърлица, от това наследство от проклятия и богатство, натрупано чрез неговата намеса и сила. — Тя отново огледа Роуан, после продължи, а гласът й ставаше по-дълбок, но някак не толкова отчетлив. — Откъснах те от нея, за да прекърша волята й, за да я откъсна от патерицата, на която можеше да се опира, от ухото, в което можеше да излее измъчената си душа, от приятелката, която щеше да обгърне и измъчи със своята слабост и нещастие.

Вкаменена от гняв, Роуан не можеше да отговори нищо. Пред очите й се появи чернокосата жена в ковчега. А после и гробището „Лафайет“, само че сега под нощното небе. Притихнало и изоставено.

— За тези трийсет години ти си израснала силна и нормална, далече от тази къща, от тази история на злото. И ето, станала си лекар, какъвто повечето от колегите ти никога не са виждали, и когато си вършила зло, си се отдръпвала в истинско разкаяние, в срам, който те е карал да правиш още по-големи жертви за околните.

— Откъде знаеш това?

— Виждам го. Не съвсем ясно, но го виждам. Виждам злото, въпреки че не мога да видя самите действия, защото са покрити със слоеве вина, срам и отвращение.

— Какво искаш от мен? Признание? Сама каза, че съм обърнала гръб на злото, което съм сторила. Търся нещо друго, опитвам се да постигна нещо голямо, нещо, изискващо много усилия.

— Тогава не убивай — прошепна жената.

Вълна от свирепа болка премина през Роуан. Тя се вгледа съсредоточено в очите на старицата. Те ставаха все по-големи, присмиваха й се. Объркана, Роуан разбра, че Карлота просто я измъчва, и се почувства беззащитна. Тази старица бе прошепнала нещо, което бе събудило в съзнанието й точно образа, който Карлота търсеше.

Ти си убила. Отнела си живот от гняв и ярост. Направила си го съзнателно. Ето колко си силна.

Роуан потъна още по-дълбоко в себе си, взираше се в плоските кръгли очила, които улавяха светлината, а после я губеха; в тъмните очи, които едва се различаваха зад тях.

— Е, научих ли те на нещо? — попита старицата.

— Играеш си с търпението ми — отвърна Роуан. — Нека ти припомня, че не съм ти направила нищо лошо. Не дойдох тук, за да настоявам за отговори. Нито те обвинявам в нещо. Не искам нито тази огърлица, нито къщата, нито нищо. Дойдох да видя майка си и дойдох тук, защото ти ме покани. За да те изслушам. Но няма да позволя да си играеш повече с мен. Дори и за всички тайни в този ад. Не се страхувам от твоя призрак, дори и оная му работа да е като на архангел.

Старицата се взря в нея за миг, после вдигна вежди и се засмя — кратък, внезапен смях, в който се чу изненадващо женска нотка.

— Добре казано, скъпа моя. Преди седемдесет и пет години майка ми твърдеше, че той можел да накара гръцките богове да се разреват от завист, толкова бил красив, когато влизал в спалнята й. — Отпусна се в стола си, сви устни и отново се усмихна. — Но той така и не успя да я откъсне от любимите й смъртни мъже. Тя имаше точно твоя вкус за мъжете.

— Ели ли ти каза?

— О, тя ми каза доста неща, само дето ми спести факта, че е болна и умира.

— Когато умират, хората се страхуват — каза Роуан. — Тогава са сам-сами. Никой не може да умре вместо тях.

Старицата сведе очи. Остана неподвижна за момент, после отново посегна към меката издутина на кутията, стисна я и я отвори. Обърна я леко към светлината на свещите. В нея лежеше смарагд в златен обков и със златна верижка. Най-големият камък, който Роуан беше виждала.

— Често сънувам смъртта — каза Карлота, докато се взираше в камъка. — Моля се за нея. — Вдигна бавно поглед към Роуан, очите й отново се бяха разширили, меката фина кожа на челото й се сбръчка силно над сивите вежди. Като че душата й се давеше в тъга, която за момент бе забравила да скрие зад злобата и сарказма. Сега просто се взираше в Роуан.

— Ела — каза тя и се надигна от стола, — нека ти покажа. Мисля, че вече няма много време.

— Защо говориш така! — прошепна тревожно Роуан. Някаква промяна в поведението на старицата я беше ужасила. — Защо ме гледаш така?

Но Карлота само се усмихна.

— Ела. Вземи и свещ, ако искаш. Някои от лампите още работят, но други са изгорели, или пък жиците вече са прекъснати. Последвай ме.

Стана от стола и внимателно откачи дървения си бастун от облегалката. Тръгна с учудващо стабилна походка през стаята и мина покрай Роуан, която стоеше като закована и я гледаше, като в същото време пазеше мигащото пламъче на свещта с лявата си длан.

Малката светлинка заигра по стената, когато тръгнаха надолу по коридора. Блесна за миг по гладката повърхност на някакъв стар портрет на мъж, който като че внезапно оживя и се втренчи в Роуан. Тя се закова на място и извърна глава, за да се увери, че е било просто илюзия.

— Какво има? — попита Карлота.

— Нищо, просто ми се стори… — Гледаше майсторски нарисувания портрет на усмихващ се черноок мъж, който със сигурност вече не бе сред живите, покрит със слоевете крехък и напукан лак.

— Какво има?

— Няма значение — отвърна Роуан и продължи, като пазеше пламъчето. — Просто на тази светлина ми се стори, че той помръдна.

Карлота се обърна и се загледа в портрета, Роуан стоеше до нея.

— Ще видиш много странни неща в тази къща. Ще минаваш през празни стаи, но все ще се връщаш, защото ще ти се струва, че си видяла някой да се движи или да се взира в теб.

Роуан се вгледа в лицето й. Сега то не изглеждаше нито дяволито, нито злобно, само умислено и самотно.

— Не се ли страхуваш от тъмното? — попита Карлота.

— Не.

— Можеш да виждаш добре на тъмно.

— Да, по-добре от повечето хора.

Карлота се обърна, стигна до високата врата в подножието на стълбите и натисна бутона. Асансьорът започна да се спуска с приглушено тракане и спря с тежко поклащане. Старицата завъртя дръжката и отвори вратата, зад която се разкри решетка от месинг, която тя сгъна с усилие.

Пристъпиха на износения килим в кабина, чиито стени бяха покрити с тъмна дамаска, а от металния таван мътно светеше крушка.

— Затвори вратите — каза Карлота и Роуан се подчини, хвана дръжката и дръпна решетката.

— Пък и няма да ти е излишно да се научиш да използваш онова, което вече ти принадлежи — добави тя. От дрехите й се носеше лек дъх на парфюм, нещо сладникаво, като „Шанел“, смесено с аромата на пудра. Тя натисна малък черен гумен бутон вдясно и за изненада на Роуан асансьорът започна да се издига доста бързо.

Коридорът на втория етаж тънеше дори в още по-плътен мрак от този долу. Беше и по-топло. Нямаше нито една отворена врата или прозорец, през които да влезе светлина от улицата, сиянието на свещта се пръсна вяло по многобройните бели врати и по още някакво издигащо се нагоре стълбище.

— Влез в тази стая — каза старицата, отвори някаква врата вляво и поведе Роуан, докато бастунът й тупкаше глухо по дебелия килим с десен на цветя.

Драперии, мрачни и гниещи, както в трапезарията долу, тясно дървено легло с висок балдахин, на което бе резбовано нещо като орел. Същият контур на ключалка се виждаше издълбан на таблата за главата.

— В това легло умря майка ти — каза Карлота.

Роуан погледна към голия матрак и видя огромно тъмно петно, което блестеше странно в полумрака. Насекоми! Миниатюрни черни насекоми се щураха делово по петното. Тя пристъпи напред и те се разбягаха от светлината към четирите ъгъла на матрака. Роуан си пое рязко дъх и изпусна свещта.

Старицата бе потънала в мислите си и сякаш не забелязваше отвратителната гледка.

— Това е ужасно — каза Роуан под нос. — Никой ли не е чистил тази стая!

— Можеш ти да я изчистиш, ако желаеш. Вече е твоя.

На Роуан й призляваше от жегата и гледката на хлебарките. Пристъпи назад и облегна глава на рамката на вратата. Усети още някакви миризми и й се догади.

— Какво още искаш да ми покажеш? — попита тя спокойно. Преглътни гнева си, прошепна сама на себе си, очите й блуждаеха по избелелите стени, по малката нощна масичка, отрупана с гипсови статуи и свещи. Зловещо, грозно, мръсно. Да умреш в мръсотия. Да умреш тук. Занемарена.

— Не — рече старицата. — Не беше занемарена. Пък и към края вече не забелязваше нищо. Прочети медицинския картон.

Карлота се обърна, мина покрай нея и тръгна към коридора.

— Сега ще трябва да се изкачим по тези стълби, защото асансьорът е дотук — рече тя.

„Моли се да не се наложи да ти помагам“, помисли си Роуан. Призляваше й от самата мисъл, че може да докосне тази жена. Опита се да задържи дъха си и да успокои кипенето в себе си. Въздухът, тежък, застоял и изпълнен с остатъци от най-противни миризми, като че полепваше по нея, по дрехите й, по лицето й.

Гледаше как старицата се качва по стълбите, бавно, но стабилно.

— Ела с мен, Роуан Мейфеър — каза тя през рамо. — Вземи свещта. Старите газени лампи горе отдавна вече не работят.

Роуан я последва, ставаше все по-топло. Щом стигна малката площадка, видя, че нагоре има още няколко стъпала, а над тях — площадката на третия етаж. С изкачването й се струваше, че цялата жега в къщата се е концентрирала тук.

През един непокрит прозорец вдясно влизаше безцветната светлина на улична лампа. Имаше две врати, една вляво и една точно пред тях.

Старата жена отвори лявата.

— Виж, там на масата до вратата има газена лампа. Запали я.

Роуан остави свещта и вдигна стъклото на лампата. Миризмата на газта беше леко неприятна. Тя приближи пламъчето на свещта, за да запали фитила и когато сложи стъклото, пламъкът стана по-висок и ярък. Вдигна лампата и освети огромна стая с нисък таван, потънала в прах, влага и паяжини. Още хлебарки се разбягаха на светлината. Някакъв сух, ръждив звук я стресна. Но все пак тук въздухът бе някак по-добър, може би от топлината и миризмата на дърво, която надделяваше дори над вонята на гнил плат и мухъл.

Роуан видя, че до стените са наредени сандъци, още касетки се виждаха на старо месингово легло в отсрещния ъгъл под един от двата квадратни прозореца. Стъклото бе полузакрито от плътна плетеница пълзящи растения, чиито влажни от дъжда листа отразяваха светлината. Завесите отдавна бяха паднали и лежаха на купчини под первазите.

Покрай стената вляво бяха наредени книги, книги имаше и край камината с малка дървена поставка. Лавиците се издигаха чак до тавана. Книги лежаха разхвърляни и по старите тапицирани столове, които сега изглеждаха меки и гъбести от влагата и годините. Светлината на газената лампа блещукаше по матовия месинг на старото легло. Виждаха се и някакви стари кожени обувки, хвърлени до нещо като дълга дебела черга, навита на руло и подпряна до старата камина.

Имаше нещо странно в тези обувки и навитата черга. Май беше овързана с ръждясала верига. Не беше ли нормално да е вързана с въже?

Роуан осъзна, че старицата я гледа.

— Това беше стаята на чичо ми Жулиен — каза Карлота. — От този прозорец твоята баба Анта скочи на покрива на верандата и после падна долу на плочите.

Роуан стисна по-здраво лампата за месинговата основа. Не каза нищо.

— Отвори първия сандък вдясно от теб — каза старицата.

Роуан се поколеба за миг, без да знае защо. После коленичи на прашния гол под, остави лампата до сандъка и огледа капака му и строшената ключалка. Беше направен от платнище, закрепено с кожа и месингови гвоздеи. Капакът се вдигна съвсем лесно и тя го пусна леко назад, за да не одраска мазилката на стената.

— Виждаш ли какво има вътре?

— Кукли — отвърна Роуан. — Кукли, направени от… от коса и кости.

— Да, от човешки кости, човешка коса, човешка кожа и човешки нокти. Това са кукли на твоите предшественички. Някои са толкова стари, че вече никой не помни имената им. Ако се опиташ да ги вдигнеш, ще се разпаднат на прах.

Роуан ги оглеждаше. Бяха наредени в спретнати редици в стария платнен сандък. Всяка имаше внимателно изрисувани черти на лицето и дълга коса. Някои имаха кости за ръце и крака, а други бяха с меки, почти безформени тела. Най-новата и най-красивата беше направена от коприна, с красива малка рокличка с пришити перли. Лицето й беше от кост, с нос, очи и уста, нарисувани с тъмнокафяво мастило, вероятно дори с кръв.

— Да, кръв е — каза старата жена. — Това е прабаба ти, Стела.

Малката кукличка като че се хилеше на Роуан. Някой бе залепил кичур черна коса към главата от кост. От подгъвите на малката копринена рокля се подаваха кости.

— Откъде са костите?

— От Стела.

Роуан посегна към куклата, но отдръпна ръка, пръстите й се свиха. Не можеше да се застави да я докосне. Вдигна плахо крайчеца на тензуха и видя отдолу още един слой, където куклите вече се разпадаха на прах. Бяха потънали дълбоко в плата и вероятно нямаше начин да се извадят невредими.

— Дошли са дотук през целия път от Европа. Виж долу. Вземи най-старата.

— Няма начин. Ще се разпадне, ако я докосна. Освен това не знам коя е най-старата. — Тя върна тензуха на мястото му и приглади горния слой. Когато усети костите под пръстите си, цялото й тяло се разтресе. Сякаш някаква ярка светлина блесна пред очите й. Умът й веднага регистрира диагнози… разстройство в темпоралния лоб, пристъпи. И все пак тези диагнози изглеждаха нелепи, като че бяха свързани с някакво друго селение.

Вгледа се в миниатюрните лица.

— Но защо? Защо са ги направили?

— За да говориш с тях, да ги призоваваш, да ги вдигнеш от ада, за да изпълнят заповедите ти. — Жената стисна устни в саркастична усмивка, светлината се издигна и разкриви грозно лицето й. — Като че могат да се вдигнат от пламъците на ада, за да изпълнят нечия заповед.

Роуан изсумтя подигравателно, погледна отново към куклите, към ужасното, сякаш живо лице на Стела.

— Кой ги е направил?

— Всички те. Кортланд се промъкна тук през нощта и отряза крака на майка ми, Мери Бет, която лежеше в ковчега. Пак той взе кости от Стела. Стела искаше поклонението да бъде извършено у дома. Знаеше, че той ще го направи, защото тогава баба ти Анта бе твърде малка, за да свърши тая работа.

Роуан потрепери, затвори капака и вдигна внимателно лампата. Стана на крака и изтупа праха от коленете си.

— А кой е този Кортланд? Да не е дядото на Райън от погребението?

— Да, скъпа моя, същият — отвърна старицата. — Красивият Кортланд, порочният Кортланд. Той беше инструментът на онзи, който владее това семейство от векове. Той изнасили майка ти, когато тя се обърна към него за помощ. Той си легна и със Стела, за да стане баща на Анта, която пък роди Деидре, също негово дете, негова дъщеря и правнучка.

Роуан мълчеше, опитваше се да си представи обърканата схема на тези връзки.

— А кой е направил кукла на майка ми? — попита тя, като се взираше в лицето на старицата, което сега изглеждаше съвсем призрачно на светлината на играещото пламъче.

— Никой. Освен ако ти не се вдигнеш до гробището, не отместиш камъка и не откраднеш ръцете й от ковчега. Мислиш ли, че си способна на подобно нещо? Той ще ти помогне, нали знаеш. Мъжът, когото вече си видяла. Ще дойде, ако сложиш огърлицата и го повикаш.

— Не разбирам защо ми говориш така — отвърна Роуан. — Аз нямам нищо общо с всичко това.

— Казвам ти само каквото зная. Всички те се занимаваха с черна магия. През цялото време. Казвам ти каквото трябва да знаеш, а ти ще направиш избора си. Искаш ли да се включиш в тази гадост? Ще я продължиш ли? Ще вземеш ли в ръце тези отвратителни гадости и ще призовеш ли призраците на мъртвите, за да можеш да си поиграеш на кукли с дяволите в ада?

— Изобщо не вярвам на тези глупости — каза Роуан. — Не вярвам, че и ти вярваш.

— Вярвам на онова, което съм видяла. Вярвам на онова, което чувствам, когато ги докосна. Те са пропити със зло, както реликвите са пропити със святост. Но гласовете, които говорят чрез тях, са все негови гласове, гласове на дявола. Нима не повярва на очите си, когато той ти се яви?

— Видях някакъв тъмнокос мъж. Не беше човешко същество, а нещо като халюцинация.

— Бил е Сатаната. Той ще ти каже, че не е така. Ще ти даде красиво име. Ще ти рецитира поезия. Но той е дявол от ада поради една проста причина — той лъже и унищожава, ще унищожи и теб, и потомството ти, ако може, защото за него имат значение само собствените му цели.

— Но какви са те?

— Да бъде жив като нас. Да бъде жив, да вижда и чувства, както ние виждаме и чувстваме. — Карлота се обърна и като се подпираше на бастуна си, тръгна към стената вляво, към камината. Спря пред навитата черга и после вдигна поглед към книгите по лавиците на стените, които се издигаха от двете страни на облицования комин.

— Тук е историята на този род, написана от Жулиен. Това беше неговата стая. Неговото убежище. Тук той написа своята изповед. Как е спал със сестра си Катерин, за да бъде зачената моята майка, Мери Бет, а после легнал и с нея, за да се роди моята сестра Стела. А когато поиска да легне и с мен, аз се изплюх в лицето му. Издрах очите му. Заплаших, че ще го убия. — Обърна се и се втренчи в Роуан. — Черна магия, зли заклинания, записи на неговите жалки триумфи, когато е наказвал враговете си и е прелъстявал любовниците си. Всички серафими на небето не биха могли да удовлетворят неговата похот, не и неговата.

— Нима всичко е записано тук?

— Всичко, даже и повече. Но аз никога не съм чела тези книги и няма да ги прочета. Достатъчно ми беше да чета мислите му, докато седеше в библиотеката долу, топеше писалката в мастилото и се смееше под нос, отдавайки се на фантазиите си. Това продължи с десетилетия. О, толкова дълго чаках този момент.

— А защо тези книги са още тук? Защо не си ги изгорила?

— Защото знаех, че ако някога дойдеш, ще искаш да видиш това с очите си. Няма по-силна книга от изгорената книга! Не… Сама трябва да прочетеш всичко, защото всяка негова дума го осъжда и проклина. — Тя замълча, после прошепна: — Прочети го и реши сама. Анта не можа да направи избор. Деидре също. Но ти можеш. Ти си силна, умна и мъдра въпреки младостта си. Да, виждам това в теб.

Тя положи двете си ръце на извивката на бастуна и се загледа настрани, извила очи, замислена. Шапката от бяла коса като че притискаше малкото й лице.

— Аз избрах — каза тя тихо, почти тъжно. — Отидох на църква, след като Жулиен ме докосна, след като ми изпя своите песни и ми каза лъжите си. Той наистина мислеше, че чарът му може да ме победи. Отидох в параклиса „Богородица на безкрайната благодат“, коленичих и започнах да се моля. И тогава в мен се вля най-силната вяра. Няма значение дали Господ в небето е католически, протестантски или пък индуистки. Беше нещо по-дълбоко, по-старо и помощно от това — беше като ядрото на доброто, поддържащо живота, отхвърлящо разрушението, перверзните, насилието над ближния. Онова, което утвърждава човешкото, естеството на този свят. — Вдигна очи към Роуан. — И казах: „Господи, застани до мен. Света Майко, застани до мен. Дайте ми сила да се боря с тях, да ги победя, да надделея“.

Тя отново извъртя очи, като че се взря назад в миналото. Погледът й дълго блужда по пристегнатата от ръждясалата верига черга.

— Още тогава знаех какво ме чака. След години се научих на онова, което ми беше необходимо. Научих същите заклинания, същите тайни, които използваха и те. Научих се да призовавам същите нисши духове, които командваха и те. Научих се да се боря с него въпреки огромната му сила, с подкрепата на духове, които след това можех да отпратя отново само с щракане на пръсти. С две думи, борех се срещу него с неговите оръжия.

Изглеждаше мрачна, някак далечна, като че очакваше реакцията на Роуан, но същевременно не се интересуваше от нея.

— Казах на Жулиен, че няма да родя дете от него. Че няма смисъл вече да ме прелъстява с фантазиите си. Че няма смисъл да играе игрички, да се превръща в млад мъж, за да попадна в прегръдките му, защото аз щях да знам, че това всъщност е неговата старческа плът. „Нима мислиш, че ще легна с теб, дори да си най-красивият мъж на света? Ти или твоят дяволски познайник? Нима мислиш, че съм подвластна на подобна суета и похот?“ Ето това му казах. Обещах му, че ако ме докосне отново, ще използвам силата си, за да го отблъсна. Нямах нужда от смъртен помощник. И тогава видях страх в очите му, голям страх. Тогава още не се бях научила как да изпълня подобна заплаха. Но той се страхуваше от силата в мен, защото я виждаше, макар че самата аз още не бях съвсем наясно с нея. Може и да е било просто страх от човек, когото не е в състояние да прелъсти, да обърка, да заблуди. — Тя се усмихна, тънките й устни разкриха два реда равни изкуствени зъби. — А това беше нещо ужасно за човек, който живее единствено чрез прелъстяването.

Тя замлъкна, вероятно потъна в спомена.

Роуан си пое дълбоко дъх, не обръщаше внимание на потта, която се стичаше по лицето й, и на топлината от лампата. Чувстваше единствено нещастие, нещастие и загуба, и усещането за дълги самотни години. Празни години, години на ужасяваща рутина, на горчивина и сляпа вяра, вяра, че може да убие…

— Да, да убия — въздъхна жената. — Правила съм го. За да защитя живите от онзи, който не беше жив и щеше да ги обсеби.

— Но защо ние? — настоя Роуан. — Защо ние сме играчките на този дух, защо точно ние от всички хора по света? Не сме единствените, които можем да виждаме призраци.

Старицата въздъхна тежко.

— Говорила ли си някога с него? — попита Роуан. — Каза, че е дошъл при теб, когато си била дете, че е говорил в ухото ти, без друг да го чуе. Питала ли си го кой е и какво всъщност иска?

— Нима смяташ, че щеше да ми каже истината? Помни ми думите, той никога не говори истината. А ако започнеш да го питаш, само ще подхранваш силата му. Само ще налееш масло в неговия пламък.

Карлота внезапно пристъпи към нея.

— Той ще измъкне от собственото ти съзнание отговора, който най-добре ще те устрои, който ще те очарова. Ще изтъче цяла мрежа от заблуди, и то така плътна, че вече няма да можеш да виждаш света през нея. Той иска твоята сила и ще ти каже всичко, за да я получи. Прекъсни веригата, дете! Ти си по-силна от всички тях! Прекъсни веригата и го върни отново в ада, защото той няма къде другаде да иде по белия свят, за да открие сила като твоята. Не разбираш ли? Той я е създал. Той е принуждавал брат да легне със сестра си, чичо с племенницата си, син с майка си, да, и това също, и то само за да създаде още по-силна вещица. Е, понякога не е успявал. Но в следващото поколение все пак е постигал целите си. Анта и Деидре са малка цена за него, ако това ще му донесе Роуан!

— Вещица? Нима каза вещица? — попита Роуан.

— Всички те бяха вещици, всички, не разбираш ли? — Очите на Карлота трескаво оглеждаха лицето на Роуан. — Майка ти, нейната майка, а преди това и баба й, и Жулиен, злият, презрян Жулиен, бащата на Кортланд, който пък е твоят баща. И аз щях да съм една от тях, ако не се бях разбунтувала. Да, скъпа моя, кръвосмешение. Това е най-малкият от техните грехове и все пак най-грандиозният им план. Кръвосмешения, за да се продължи рода, като се удвоят силите, като се пречисти кръвта, за да се ражда по една могъща и ужасна вещица във всяко поколение. Започнало много отдавна, още в стара Европа. Нека англичанинът да ти разкаже за това. Англичанинът, който дойде с теб в църквата и ти държеше ръката. Нека той ти каже имената на жените, чиито кукли лежат в този кашон. Той знае. Ще ти пробута неговата черна магия, неговата генеалогия.

— Искам да се махна от тази стая — прошепна Роуан. Обърна се и лампата хвърли светлината си върху стълбищната площадка.

— Знаеш, че е истина — каза старицата зад нея. — Винаги си знаела, че дълбоко в теб дреме зло.

— Не ми харесва изборът ти на думи. Говориш за потенциал за зло.

— Но ти можеш да приключиш всичко това! Това може да стане голямото ти предназначение — да направиш като мен и да се обърнеш срещу му. Обърни се срещу всички тях!

Карлота мина покрай Роуан, крайчецът на роклята й бръсна глезена й, бастунът й тропаше леко. Излезе на площадката и помаха на Роуан да я последва.

Влязоха през другата врата на третия етаж и веднага ги блъсна отвратителна смрад. Роуан се отдръпна, не можеше да си поеме дъх, но после направи онова, което бе длъжна да стори. Вдиша вонята и я преглътна, защото нямаше друг начин да я понесе.

Като вдигна високо лампата, видя, че се намират в тесен склад. Беше пълен с буркани и бутилки, наредени по импровизирани рафтове. Всички бяха пълни с някаква черна мътна течност, в която плаваха гниещи и разложени неща. Смрадта на спирт и други химикали се примесваше със силната воня на разлагаща се плът. Мисълта, че някой от тези буркани може да се счупи и ужасната воня от него да избухне с пълна сила, беше непоносима.

— Бяха на Маргьорит — каза старицата. — Тя е майка на Жулиен и Катерин, моята баба. Не очаквам да запомниш тези имена. Можеш да ги откриеш в книгите в другата стая и в старите записи долу в библиотеката. Но запомни какво ще ти кажа — Маргьорит напълни тези буркани с ужаси. Ще видиш с очите си, когато излееш съдържанието им. И не забравяй, направи го сама, ако не искаш неприятности. Да, в тях има големи гадости… а тя, тя беше лечителка! — Карлота почти изплю последната дума с отвращение. — Притежаваше същата сила като теб. Можеше да положи ръце върху болен и да накара раните да се затворят или да стопи тумор. Но какво направи тя с тази дарба… Приближи лампата.

— Не искам да гледам тези неща.

— О? Нали уж беше лекар? Не си ли правила дисекции на мъртви на всякаква възраст? Режеш и живи, нали така?

— Аз съм хирург. Оперирам, за да спася или удължа живот. Не искам да гледам тези…

Но докато говореше, тя се взираше в бурканите, в най-големия от тях, чиято течност бе достатъчно бистра, за да се види, че вътре плува нещо меко и кръгло. Не, не можеше да го погледне на светлината. Приличаше на човешка глава. Отдръпна се като опарена.

— Е, какво видя?

— Защо ми причиняваш това? — прошепна Роуан, втренчена в буркана, в тъмните изгнили очи, които плуваха из течността, в развятата коса. Извърна се и погледна старицата. — Днес бях на погребението на майка си. Какво искаш от мен?

— Казах ти вече.

— Не, ти ме наказваш, задето се върнах, наказваш ме, защото исках да знам, защото наруших твоите планове.

Не се ли появи усмивка на лицето й?

— Нима не разбираш, че сега съм съвсем сама? Искам да познавам роднините си. Не можеш да ме принудиш да се подчиня на волята ти.

Тишина. Беше ужасно задушно. Роуан не знаеше колко още ще издържи.

— Това ли стори на майка ми? — попита тя, в гласа й се усещаше изгарящ гняв. — Подчини я на волята си?

Пристъпи назад, сякаш гневът й я караше да се отдръпне от старицата. Ръката й стисна още по-силно лампата, която вече бе гореща от догарящия фитил, почти непоносимо гореща.

— Тук ми става лошо.

— Мило дете — каза жената, — в този буркан ти видя човешка глава. Да, ще я погледнеш по-отблизо, когато му дойде времето. Както и останалото в тази стая.

— Но те са разложени. Толкова са стари, че не биха могли да служат за нищо, ако въобще могат да послужат за каквото и да било. Искам да се махна оттук.

И все пак тя продължаваше да се взира в буркана, вцепенена от ужас. Вдигна лявата си ръка към устата, сякаш искаше някак да я защити, и се втренчи в мътната течност, в която видя дупката на уста с вече изгнили устни. Белите зъби блеснаха в тъмното. Видя блещукащата пихтия на очите. Не, не гледай това. Но какво имаше в буркана до него? Нещо в течността се движеше, червеи. Печатът беше счупен.

Обърна се и излезе от стаята. Облегна се на стената и затвори очи. Лампата изгаряше ръката й. Сърцето й бумтеше в ушите. Всеки миг щеше да припадне. Щеше да повърне на площадката на тези отвратителни стълби, пред очите на тази извратена зла старица. Смътно чу, че Карлота минава покрай нея. Чу я как слиза по стълбите, стъпало по стъпало, по-бавно отпреди.

— Ела долу, Роуан Мейфеър — каза Карлота. — Изгаси лампата, но преди това запали свещта и я вземи със себе си.

Роуан бавно се изправи. Прекара лявата си ръка през косата и като потисна още един пристъп на гадене, тръгна бавно към спалнята. Остави лампата на малката масичка до вратата, откъдето я беше взела. Точно навреме, защото усещаше, че вече не може да издържа на горещината. Допря дясната си ръка към устните, за да облекчи паренето, после бавно вдигна свещта и я натика в отвора на стъкления капак — знаеше, че е твърде горещ, за да може да го свали. Свещта се запали, по фитила на лампата закапа восък. Роуан изгаси пламъка на лампата и постоя неподвижна за миг. Очите й отново се спряха на навитата черга и на мъжките обувки захвърлени пред нея.

Не, не бяха захвърлени, каза си, и тръгна бавно към тях. Протегна левия си крак и докосна с него една от обувките. Ритна я леко и установи, че всъщност се крепи на нещо. Тогава видя сияещата в тъмното бяла кост на човешки крак да се подава изпод крачола на панталон от увитата на руло черга.

Втренчи се като парализирана в ужасното си откритие. Мина до другия край на чергата и видя нещо, което не бе забелязала досега. Тъмнокестенява коса. В чергата имаше увит човек. Беше мъртъв, от много време. Ето, на пода имаше тъмно петно, точно до долния край на чергата. Там беше изтекла гнилата плът, а после беше изсъхнала. По петното бяха залепнали хлебарки, и то много отдавна.

Роуан, обещай ми, че никога няма да се върнеш там, обещай ми.

Някъде далече отдолу се чу слабо гласът на старата жена:

— Ела долу, Роуан Мейфеър.

Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър…

Тя излезе бавно от стаята, но преди това се обърна още веднъж към мъртвеца, към тънката бяла кост, която се подаваше от чергата. После затвори вратата и тръгна съвсем бавно по стълбите.

Старицата стоеше пред отворения асансьор и я гледаше, озарена от грозната златиста светлина на крушката в кабината.

— Знаеш какво видях, нали? — рече Роуан и протегна ръка да се облегне на колоната на стълбището. Малкото пламъче на свещта заигра и хвърли бледи полупрозрачни сенки по тавана.

— Открила си мъртвец, увит в чергата.

— Какво, за бога, става в тази къща! — изпъшка Роуан. — Всички ли сте луди?

Колко студена и овладяна изглеждаше старицата, някак напълно чужда. Тя посочи към отворения асансьор.

— Ела с мен — каза тя. — Тук вече няма какво да се види, нито пък какво да се каже…

— О, не, има много за казване — отвърна Роуан. — Ти разказа ли на майка ми всичко това? Показа ли й тези ужасни буркани и кукли?

— Не аз я подлудих, ако това имаш предвид.

— Мисля, че всеки израснал в тази къща, ще полудее.

— И аз така мисля. Затова те изпратих надалече. Сега ела.

— Кажи ми какво стана с майка ми.

Тя пристъпи след Карлота в прашната малка кабинка и затвори гневно вратата и решетката. Докато се спускаха, се обърна и се втренчи в профила на старицата. Стара, да, много стара. Кожата й бе жълта като пергамент, вратът й беше съвсем тънък и крехък, вените изпъкваха. Да, беше съвсем крехка.

— Какво стана с майка ми? — повтори Роуан и се втренчи в пода, не смееше да погледне Карлота. — Не ми казвай как той я е докосвал в съня й, кажи ми какво се случи, какво се случи наистина!

Асансьорът спря с поклащане. Карлота отвори решетката, бутна вратата и тръгна по коридора.

Роуан затвори след нея и светлината от самотната крушка отмря, сякаш никога не бе съществувала. Беше тъмно и хладно, от отворената предна врата ухаеше на дъжд. Нощта блещукаше, огласяна от песента на щурците.

— Кажи какво стана — повтори Роуан, по-тихо и по-горчиво.

Тръгнаха през дългия преден салон, старицата водеше. Подпираше се на бастуна си, леко наклонена наляво. Роуан вървеше търпеливо след нея.

Бледата светлина на свещта бавно запълзя през стаята, като я осветяваше смътно чак до тавана. Дори и в този запуснат вид помещението беше красиво. Мраморните камини и високите огледала над тях искряха зловещо в сенките. Всички прозорци стигаха чак до пода. На срещуположните стени имаше огледала. Роуан видя как полилеите се отразяват в тях до безкрайност. Малката й фигурка също се виждаше, повторена безброй пъти, докато накрая не се стапяше в тъмнината.

— Да — каза старицата. — Завладяваща илюзия. Дарси Монахан ги е купил за Катерин. Дарси Монахан се е опитал да я откъсне от злото, но умрял в тази къща от жълта треска. Катерин плака за него до края на живота си. Но огледалата са още тук, ето, тук на стените, и над камините, където ги е сложил Дарси.

Тя въздъхна и отново скръсти ръце върху извивката на бастуна си.

— Всички ние… през времето… сме били отразявани от тези огледала. И сега ти се виждаш в тях, хваната в същата рамка.

Роуан не отговори. Изведнъж я обзе тъга, прииска й се да види тази стая на слънчева светлина, да разгледа украсите по камините, дългите копринени драперии, гипсовите орнаменти по високия таван.

Старата жена тръгна към по-близкия от двата странични прозореца.

— Моля те, вдигни го. Плъзга се нагоре. Ти си силна. — Взе свещта от Роуан и я сложи на малката масичка до камината.

Роуан отключи прозореца и после вдигна тежкото стъкло почти на нивото на главата си.

Отвън се виждаше закрита с мрежа веранда. Въздухът бе топъл и изпълнен с аромат на дъжд. Роуан с благодарност остави свежестта да целуне ръцете и лицето й. После се отмести, защото старицата мина покрай нея и излезе навън.

Пламъчето на свещта започна да се бори с течението, но накрая бе победено. Роуан пристъпи навън в тъмнина и отново я обля силният, омайващо сладък аромат на бриза.

— Това е нощният жасмин — каза старицата. Перилата на верандата бяха обрасли с растения, филизите танцуваха на вятъра, мъничките листа пърхаха по мрежата като пеперуди. Цветята блещукаха в тъмното — бели, деликатни и красиви.

— Ето тук седеше майка ти ден след ден — каза Карлота. — А там, на онези плочи, умря нейната майка. Падна от прозореца в стаята на Жулиен. Аз я принудих да го направи. Мисля, че щях да я бутна със собствените си ръце, ако не беше скочила. Издрах й очите, както издрах и очите на Жулиен.

Замълча. Гледаше през ръждясалата мрежа към нощта и вероятно към високите върхове на дърветата, които се открояваха на фона на небето. Студената светлина на уличната лампа озаряваше предната част на градината и избуялата трева. Огряваше дори високата облегалка на белия люлеещ се стол.

Нощта се стори на Роуан враждебна и дори зловеща. Тази къща беше кошмарно, отвратително място, погълнато от злото. Какво ли беше да живееш и умреш тук, да прекараш целия си живот в тези печални стаи, да умреш в онази мръсотия горе. Беше невъобразимо. Ужасът се надигна като нещо черно и плътно в нея, заплашващо да спре дъха й. Нямаше думи да опише как се чувства. Нямаше думи да опише омразата към тази старица, която се трупаше в нея.

— Аз убих Анта — каза Карлота. Стоеше с гръб към Роуан, думите й бяха тихи и неясни. — Убих я, нищо че не аз я блъснах през прозореца. Исках да умре. Тя люлееше Деидре в кошчето, а той беше до нея, гледаше бебето и го разсмиваше! И тя му позволяваше това, говореше му с превзетото си тънко гласче, казваше му, че е единственият й приятел след смъртта на съпруга й, единственият й приятел в целия свят. Каза ми: „Това е моя къща и ако искам, мога да те изгоня от нея“. Каза това на мен! А аз й отвърнах: „Ще ти изтръгна очите, ако не го прогониш. Няма да можеш да го виждаш без очи. Няма да караш и бебето да го вижда“.

Старицата замълча. Роуан чакаше прималяла в потискащата тишина, нарушавана единствено от звуците на нощта, от създания, които се щураха и пееха в тъмното.

— Виждала ли си изтръгнато човешко око, което виси над бузата на кървавите си жили? Аз изтръгнах нейното. Тя пищеше и ридаеше като дете, но аз все пак го направих. Направих го и я подгоних по стълбите. Тя тичаше и се опитваше да задържи скъпоценното си око с ръце. Как мислиш, той опита ли се да ме спре?

— Аз бих те спряла — каза Роуан с горчивина. — Защо ми разказваш това?

— Защото поиска да знаеш! А за да разбереш какво е станало с една от тях, трябва да знаеш и случилото се с онази преди нея. И най-вече, че точно затова се опитвам да прекъсна веригата.

Карлота се обърна и се втренчи в Роуан. Студената бяла светлина се отразяваше в очилата й и сега те приличаха на слепи огледала.

— Направих го заради теб, заради мен, заради Господ, ако изобщо го има. Принудих я да скочи от онзи прозорец. „Да видим сега как ще го виждаш без очи“, крещях аз. „Как ще го караш да идва!“ А майка ти пищеше в люлката си ето в тази стая. Трябваше да убия и нея. Трябваше да я задуша, докато Анта лежеше отвън на плочите. Само дето нямах този кураж. — Отново замълча, вдигна леко брадичка и тънките й устни се разляха в усмивка. — Чувствам гнева ти. Чувствам, че ме осъждаш.

— Нима би могло да е иначе? — прошепна Роуан.

Старицата наведе глава. Сега светлината падаше върху бялата й коса, а лицето й оставаше в сянка.

— Но не можех да убия бебе — каза тя уморено. — Не можех да се накарам да взема възглавницата и да я притисна към лицето на Деидре. Мислех за старите истории за вещици, които принасяли в жертва на дявола бебета и после разбърквали маста им в котли. Ние сме вещици, да, ние — Мейфеър. Трябваше ли да пренеса в жертва това малко създание, както бяха правили те? Не, не можех да извърша подобно нещо.

Отново тишина.

— Той, разбира се, знаеше, че не мога! Щеше да разруши цялата къща, за да ме спре, ако се бях опитала.

Роуан чакаше, но накрая не издържа, накрая омразата и гневът започнаха да я давят и тя попита с надебелял глас:

— А какво й стори след това — на майка ми — за да прекъснеш веригата, както се изрази?

Тишина.

— Кажи ми.

Старицата въздъхна. Обърна леко глава и се загледа през ръждясалата мрежа.

— Още от малка, когато си играеше в градината, аз я умолявах да се бори с него. Казвах й да не го поглежда. Учех я да го отблъсква! И наистина спечелих тази борба, преборих се дори с меланхолията й, с лудостта, с плача й, с отвратителните й признания, че пак е изгубила битката и го е пуснала в леглото си. Бях спечелила. Но после Кортланд я изнасили! И тогава аз направих всичко възможно, за да те отделя от нея и тя никога да не те потърси. Направих всичко възможно никога да не събере сила да избяга, да те намери, да те призове и да те потопи в своята лудост, в своята вина и истерия. Когато не искаха да й направят електрошок в една болница, аз я водех в друга. Ако искаха да й спрат лекарствата в една болница, аз я водех в друга. Казвах им каквото трябваше, за да я държат вързана за леглото, да й дават лекарства и да й правят електрошок. Казвах й каквото трябваше, за да я карам да пищи и те да я връзват!

— Не, не ми казвай повече.

— Защо? Нали искаше да знаеш? Да, когато тя се извиваше под завивките като котка, аз им казвах да й сложат инжекциите, да й…

— Спри!

— … ги слагат два или три пъти на ден. Не ми пукаше дали ще я убия. Не исках да лежи там, като неговата играчка, и да…

— Спри. Спри.

— Защо? Беше негова до последния си ден. Последната й дума беше неговото име. Направих всичко това единствено заради теб, заради теб, Роуан!

— Спри! — изсъска Роуан, а ръцете й се вдигнаха във въздуха с разперени пръсти. — Спри! Мога да те убия заради това! Как смееш да говориш за Господ и за живота, когато си причинила това на едно младо момиче, като си го затворила в тази отвратителна къща. Ти си виновна. Ти си я направила беззащитна, болна и… Господ да ти е на помощ, ти си вещицата, ти си болна и жестока старица. Господ да ти е на помощ, проклета да си!

Карлота я гледаше потресена. Но след миг, на слабата светлина, лицето й отново стана непроницаемо, очите й зад кръглите стъкла на очилата светеха като копчета, а долната й челюст увисна.

Роуан изстена, ръцете й се вдигнаха към главата, заровиха се в косата, устните й се стиснаха, за да спрат думите, да спрат гнева, да спрат болката.

— Да се продъниш в ада дано! — изпищя тя, а тялото й се преви от яростта, която не можеше да потисне.

Старицата се намръщи, посегна напред и бастунът падна от ръката й. Направи една неуверена крачка, после дясната й ръка полетя към лявата подпора на люлеещия се стол. Крехкото й тяло се изви бавно и потъна в стола. Главата й се отпусна на високите летви.

Карлота не помръдна повече. Ръката й се плъзна от подлакътника и увисна встрани.

В нощта се чуваше само смътното и безспирно жужене на насекомите и песента на жабите, а далечният рев на колите се сливаше с техния хор. Като че ли наблизо премина влак, отмервайки с тракане ритъма на нощната мелодия. Някъде далече се чу свирка, подобна на гърлено ридаене в мрака.

Роуан стоеше неподвижно, ръцете й бяха отпуснати. Гледаше невиждащо през ръждясалата мрежа към тихото лениво движение на короните на дърветата. Изведнъж солото на жабите се извиси над останалите звуци на нощта и замря. Някаква кола мина по пустата улица отвъд желязната ограда, а светлината на фаровете й прониза плътния саван на растенията.

Роуан буквално почувства светлината по кожата си. Видя я как озари дървения бастун на пода на верандата, после черната обувка на Карлота, извита болезнено навътре, сякаш тънкият глезен беше изкълчен.

Дали някой виждаше през гъстите храсти мъртвата жена в стола и високата блондинка зад нея?

Роуан потрепери от глава до пети. Изви гръб, вдигна лявата си ръка и стисна кичур от косата си. Задърпа го, докато болката не стана непоносима.

Гневът си бе отишъл. Дори и последните горчиви остатъци от него бяха отмрели. Сега тя стоеше сама в хладния мрак, концентрирана върху болката в скалпа си. Беше толкова студено, сякаш не бе лятна нощ. Стоеше сам-сама, като в тъмна пропаст, в която не проникваше и лъч светлина, от която нямаше измъкване, без надежда за помощ или щастие. Светът бе изчезнал. Светът с цялата му история, с празната му логика, с мечтите и постиженията.

Бавно обърса уста с опакото на ръката си като дете. Взираше се в безжизнената ръка на мъртвата старица и зъбите й затракаха, когато студът се запромъква все по-надълбоко в нея, за да я вледени. После се свлече на коляно, вдигна ръката и потърси пулс, но знаеше, че няма да го долови. Сложи я в скута на старицата и видя как струйка кръв се стича от ухото й, плъзва се по врата и влиза в яката й.

— Но аз не исках… — прошепна Роуан, като едва изговаряше думите.

Зад нея мрачната къща зееше, очакваше я. Не можеше да се накара да се обърне. Стресна я някакъв далечен, неопределен звук. Смрази я от страх; изпълни я с най-силния и истински ужас, който бе изпитвала през живота си. Не можеше да се обърне и да се върне в онези мрачни стаи. Не можеше. Закритата веранда я държеше като в капан.

Изправи се бавно и се загледа над гъстата трева, над плетеницата от растения, които се бяха вкопчили в мрежата и сега потрепваха по нея с мъничките си листа. Вдигна очи към облаците, които прелитаха над дърветата. И тогава разбра, че ужасният тих звук излиза от собствените й устни — страховит отчаян стон.

— Не исках… — прошепна тя отново.

Така е, когато се молиш, помисли си тя с ужас. Така е, когато се молиш на никого и нищо да изличи ужаса на стореното от теб, да оправи нещата, да направи така, че това никога, никога да не се е случвало.

Видя лицето на Ели в болницата. Обещай ми, че никога, никога…

— Не исках да го направя! — прошепна тя съвсем тихо, така че никой освен Господ да не може да я чуе. — Боже, не исках да го направя. Кълна се. Не исках да го правя отново.

Някъде далече, в някакво друго селение, бяха останалите. Майкъл и англичанинът, Рита Мей Лониган и всички Мейфеър, събрани около масата в ресторанта. Дори Еужения, изгубена някъде в къщата, заспала и вероятно сънуваща. Всички останали.

А тя стоеше тук съвсем сама. Тя, която бе убила тази зла, жестока старица. Беше я убила така жестоко, както бе убивала и тя самата. Господ да я накаже за това. Да се продъни в ада дано. Господ да я накаже. Но не исках да го сторя, кълна се…

Отново обърса устата си. Скръсти ръце пред гърдите си, преви рамене и затрепери. Трябваше да се обърне и да влезе в тъмната къща. Да стигне до вратата и да се махне оттук.

Боже, не биваше да прави това, трябваше да се обади на някого, трябваше да каже, да извика онази Еужения и въобще всичко останало, което се правеше в такъв случай.

И все пак нямаше да понесе агонията да разговаря сега с непознати, да съчинява обичайните лъжи.

Остави главата си да се килне бавно на една страна и се взря в безжизненото тяло, прекършено и сгърчено в подобната на чувал рокля. Бялата коса бе така чиста, така мека на вид. Ето, това беше краят на един нещастен, ужасен живот в горчивина.

Затвори очи, вдигна немощно ръце към лицето си и започна да се моли.

„Помогни ми, защото не зная какво да направя, не зная какво направих, не мога да го поправя. А тя ми каза единствено истината. Винаги съм знаела, че в мен има нещо зло, и в тях също, затова Ели ме е отвела далече. Зло.“

Отново видя слабия блед призрак пред стъклената стена в Тибурон. Усети докосването на невидимите ръце в самолета.

Зло.

— Е, къде си? — прошепна тя в мрака. — Защо трябва да се страхувам да мина през тази къща?

Вдигна глава. Откъм дългия салон зад нея долетя още едно слабо проскърцване. Сякаш стара дъска се огъваше под нечии стъпки. Или пък къщата просто се слягаше? Беше тихо скърцане, сякаш по дъските тича плъх с малките си отвратителни крачета. Но тя знаеше, че не е плъх. С цялата си същност усещаше, че там има някой, някой стои в тъмното, в салона. И не беше старата Еужения.

— Покажи се — прошепна тя и последните частици от страха й се превърнаха в гняв. — Покажи се!

И отново го чу. Обърна се бавно. Тишина. Погледна за последно към старата жена и после тръгна към дългата предна стая. Високите тесни огледала се взираха едно в друго в сумрака. Прашните полилеи събираха мътно цялата светлина от помещението.

Не се страхувам от теб. Не се страхувам от нищо тук. Покажи се!

За един ужасен миг сякаш самите мебели оживяха, сякаш малките столове с извити крачета се взираха в нея, сякаш библиотечните шкафове със стъклените си врати бяха чули тихото й предизвикателство и бяха готови да станат свидетели на онова, което щеше да последва.

— Защо не идваш? — прошепна тя отново. — Страхуваш ли се от мен? — Пустота. Тихо изскърцване някъде горе.

Тя тръгна по коридора с тихи, равни стъпки. Чуваше собственото си тежко дишане. Взираше се безмълвно в отворената предна врата, в млечната светлина от улицата, в блещукащите листа на мокрите дъбове. От устата й се изтръгна дълга, почти неволна въздишка. Обърна се и се отдалечи от тази успокояваща светлина, върна се по коридора и тръгна през мрака към празната трапезария, където смарагдът лежеше и чакаше в своята кадифена кутия.

Той беше тук. Трябваше да е тук.

— Защо не идваш? — прошепна тя, изненадана колко слаб е гласът й. Нещо в сенките като че се раздвижи, но не се виждаше никаква фигура. Може би просто лек полъх бе разлюлял прашните драперии. От дъските под краката й долетя слабо поскърцване.

На масата лежеше кутията със смарагда. Миришеше на восък. Пръстите й трепереха, когато вдигна капака и докосна камъка.

— Ела, дяволе — прошепна отново. Взе смарагда, смутена от тежестта му. Вдигна го високо, за да го види на светлината, а после си го сложи, като се оправи съвсем лесно със стегнатата закопчалка.

После, за един много странен миг, се видя как го прави. Видя Роуан Мейфеър, откъсната от миналото си, което бе така далече от всичко това, да стои като изгубена в тази мрачна и някак позната къща.

Да, позната. Високите заострени врати й бяха познати. Като че очите й се бяха спирали хиляди пъти на тях. Ели бе идвала тук. Майка й бе живяла и умряла тук. Колко отвъдна и далечна изглеждаше сега къщата от стъкло и дърво в далечната Калифорния. Защо бе чакала толкова дълго, за да се върне?

Беше предприела обиколка по мрачната блещукаща пътека на своята съдба. Какво бяха всичките й победи в миналото пред тази мистерия, която й се падаше по право в целия си мрачен блясък. Мистерия, която бе чакала тук всички тези години, за да я призове, и ето, тя най-после беше при нея.

Смарагдът лежеше тежко на меката коприна на блузата й. Пръстите й като че не можеха да се откъснат от него.

— Е, това ли искаше? — прошепна тя.

Зад нея, в коридора, долетя познат звук. Цялата къща го почувства, отрази го, както най-слабото докосване на струна отеква в корпуса на пианото. И ето, пак се чу. Тихо, но се чу. Там имаше някой.

Сърцето й биеше почти болезнено. Тя стоеше безпомощна, навела глава, сякаш задрямала. Обърна се и вдигна очи. Само на няколко стъпки от нея стоеше някаква смътна, трудно различима фигура на висок мъж.

Изведнъж сякаш всички тихи звуци на нощта заглъхнаха напълно и я оставиха в пустота. Тя се опитваше да различи обгърнатата от мрак неясна фигура. Очите ли я лъжеха, или това беше лице? Като че две тъмни очи се взираха в нея, и все пак не можеше да различи контурите на главата. Може би все пак зърна бялата извивка на твърда якичка.

— Не си играй с мен — прошепна тя. И отново цялата къща отрази гласа й с неясно проскърцване и въздишки. А после като по чудо фигурата стана по-светла, като че магически се втвърдяваше. Но в мига, в който Роуан въздъхна силно, тя отново започна да чезне.

— Не, не си отивай! — замоли тя, вече се съмняваше дали изобщо е видяла нещо.

И докато се взираше объркано и отчаяно в играта на светлината и сенките, някакъв тъмен силует внезапно се появи на мътното сияние, струящо от предната врата. Приближаваше се през облаците прах. Стъпките му бяха тежки, чуваха се ясно. Да, тя видя широки рамене, черна къдрава коса.

— Роуан? Ти ли си, Роуан?

Плътен глас, познат глас, човешки глас.

— О, Майкъл — изстена тя, собственият й глас беше тих и продран. Хвърли се към очакващата я прегръдка. — Майкъл… Благодаря ти, Боже!