Ан Райс
Вещиците: Полунощ (27)

Двайсет и седем

Над Оук Хейвън се спускаше пепеляв сумрак. Небето едва се различаваше.

Дъбовете изглеждаха черни и гъсти, сенките под тях се разширяваха, за да погълнат и последната частица лятна светлина, която висеше над чакълестия път.

Майкъл седеше на голямата предна веранда, килнал стола назад, с крака на дървения парапет и цигара в устата. Беше прочел историята на Мейфеър и се чувстваше някак див, оживен и изпълнен с тихо вълнение. Знаеше, че сега двамата с Роуан ще са героите на новата, още ненаписана глава в досието, те щяха да бъдат действащите лица на това повествование.

За един дълъг момент той се отдаде почти отчаяно на удоволствието от цигарата и гледаше как се променя здрачното небе. Тъмнината се събираше навсякъде по разпрострелия се ландшафт, далечната дига вече се стопяваше в мрака и той не можеше да различава колите, които минаваха по шосето. Виждаше само жълтите светлинки на фаровете им. Всеки звук, миризма, игра на цветовете, събуждаше у него прилив на сладки спомени, някои без дори да са свързани с определено място. Просто всичко му се струваше някак познато, като дом — там, където цикадите пеят така, както никъде другаде.

Но това беше агония, тази тишина, това очакване, тези хиляди мисли, тълпящи се в главата му.

Светнатите лампи в стаята зад него ставаха по-ярки с умирането на деня. Сега мекото им сияние падаше върху мукавените папки в скута му.

Защо Аарън не му се обаждаше? Сигурно погребението на Деидре Мейфеър вече беше приключило. Той трябваше да пътува насам и може би Роуан беше с него, може би на мига му бе простила, че не е бил там — но той все още не можеше да си прости — и идваше насам, за да бъде с него.

Щяха да поговорят тази нощ, да поговорят за всичко в това сигурно и благотворно място.

Но имаше да прочете още една папка, още един сноп листове, очевидно предназначени точно за неговите очи. По-добре беше да го свърши бързо. Той смачка цигарата в пепелника на малката сгъваема масичка до него, вдигна папката към жълтата светлина и я отвори.

Неподвързани листове, някои изписани на ръка, други на машина, трети разпечатани на принтер. Започна да чете.

Копие, изпратено до метрополията на Таламаска в Лондон от Аарън Лайтнър

Август, 1989

Хотел „Парк Меридиън“, Ню Йорк

„Току-що приключих един «случаен разговор» с лекаря на Деидре Мейфеър (от 1983 година) тук, в Ню Йорк, както е написано по-горе. Има няколко изненади.

Ще изпратя пълен ръкописен препис на интервюто (касета няма; лекарят ми я поиска и аз му я дадох), който ще завърша в самолета за Калифорния.

Но искам да съобщя едно изключително интересно развитие на историята и да помоля за известно проучване на досието.

Лекарят твърди, че е виждал Лашър не само близо до Деидре, но и на известна дистанция от къщата на Първа улица, и то на два пъти, като поне при единия от тях — в един бар на Мегазин стрийт — Лашър се е материализирал съвсем ясно. (Обърнете внимание на жегата, на раздвижването на въздуха, съвсем ясно описани от лекаря.)

Той освен това е убеден, че Лашър се е опитвал да му попречи да инжектира транквилант на Деидре. А когато му се явил следващия път, се опитал да го накара да се върне в къщата на Първа улица и да й помогне по някакъв начин.

Лекарят е стигнал до тази интерпретация на случилото се по-късно. Бил е много изплашен при явяването на призрака. Не е чул никакви думи от него; нито е приел телепатично съобщение. Напротив, имал чувството, че духът отчаяно се опитва да му каже нещо, но можел да изрази посланието си единствено чрез нямото си присъствие.

Този лекар не показва никакви признаци да е естествен медиум.

Необходими действия: да се извадят всички свидетелства за появата на Лашър от 1958 година и да се проучат много внимателно. Да се потърсят най-вече появи, когато Деидре не е наблизо. Да се направи списък на тези появи и да се уточни приблизителната им отдалеченост от нея.

До този момент, преди да бъде направено това проучване, мога да заключа само, че Лашър може да е набрал значителна сила през последните двайсет години или пък винаги е имал повече мощ, отколкото сме смятали; и всъщност може да се материализира където пожелае.

Не искам да прибързвам с подобно заключение, но то ми изглежда най-вероятно. Неспособността на Лашър да внуши някакви ясни думи или мисли в ума на лекаря само подкрепя моето мнение, че лекарят не е естествен медиум и не може да е подпомогнал тези материализации.

Както добре знаем, при Петир ван Абел, Лашър е използвал енергията и въображението на човек със силни психични способности, с огромно чувство за вина и вътрешни конфликти. При Артър Лангтри си е имал работа с обучен медиум и тогавашните му появи са се случили единствено в къщата на Първа улица, в близост до Анта и Стела.

Възможно ли е Лашър да се материализира когато и където пожелае? Иначе казано, има ли силата да го направи на голямо разстояние от вещицата?

Ето това трябва да разберем.

Ваш, предан на Таламаска, Аарън

П.П. Няма да се опитвам да се видя с Роуан Мейфеър, докато съм в Сан Франциско. Този път целта на пътуването ми ще е да се свържа с Майкъл Къри. От един телефонен разговор с Гандър тази сутрин, преди да напусна Ню Йорк, разбрах, че Къри се е превърнал почти в инвалид в собствената си къща. Обаче моля да бъда известен в хотел «Свети Франциск», ако има някакво развитие по случая Мейфеър. Ще остана в Сан Франциско колкото е необходимо, за да осъществя контакт с Къри и да му предложа помощта си.

 

 

Бележки към досието, август 1989

(Ръкопис, с черно мастило на карирана хартия.)

Сега съм на борда на Боинг 747 за крайбрежието. Току-що препрочетох преписа. Твърдо съм убеден, че в историята на лекаря има нещо много необичайно. Прегледах набързо досието на Мейфеър и ме поразиха няколко неща:

Рита Мей Лониган е чула гласа на Лашър през 1955–1956 година.

Лекарят твърди, че го е виждал на голямо разстояние от къщата на Първа улица.

Може би трябва да се уреди една «случайна среща» между Гандър и Роуан, за да може той да определи дали тя самата е виждала Лашър. Но на мен лично това ми се струва малко вероятно…

Не мога да предприема лично това. Абсолютно невъзможно е. Положението на Къри е твърде важно.

Няколко бележки относно Къри… Продължавам да смятам, че има нещо специално около този човек, освен опасното му изживяване.

Той се нуждае от нас, в това няма съмнение. Гандър е прав в това отношение. Но аз имам по-различно усещане — че той може да поиска да стане един от нас.

Как бих могъл да оправдая подобно усещане?

1) Прочетох всички статии за неговия случай, и то няколко пъти, и в тях има нещо недоизказано, нещо общо с това, че животът му като че е бил в застой преди инцидента. Имам впечатлението, че Майкъл Къри е човек, който е чакал нещо.

2) Миналото на този мъж е забележително, особено образованието му. Гандър потвърждава, че той е специалист историк, в частност по европейска история, а ние имаме голяма нужда от такъв човек.

Слаб е в езиците, но днес всеки е слаб в това.

3) Но главният въпрос в случая Къри е: «Как да се видя с него?». Ще изоставя изцяло случая Мейфеър за известно време. Не искам да мисля за Роуан, докато се занимавам с него…“

Майкъл бързо разлисти останалото в последната папка. Бяха все статии за него, които вече беше чел. Две големи гланцирани негови снимки от „Юнайтед Прес Интернешънъл“. Негова биография, написана на машина и събрана предимно от приложените материали.

Е, той знаеше за случая на Майкъл Къри. Остави папката настрана, запали цигара и се върна към ръкописа за срещата на Аарън с лекаря в хотел „Паркър Меридиън“.

Красивият почерк на Аарън се разчиташе много лесно. Описанията на появите на Лашър бяха стриктно подчертани. Когато приключи, бе напълно съгласен с бележките на Лайтнър.

Стана от стола на верандата, взе папката и влезе вътре. Отиде до бюрото и взе кожения бележник. Седна и се втренчи невиждащо в стаята. Не забелязваше нито бриза откъм реката, който развяваше пердетата, нито чернотата на нощта отвън. Нито пък че вечерята му го чакаше на поднос до дивана пред люлеещия се стол. Явно току-що я бяха донесли, блюдата бяха покрити със сребърни капаци.

Взе химикалка и започна да пише:

„Бях на шест, когато видях Лашър в църквата по Коледа; стоеше зад яслата с малкия Исус. Трябва да е било през 1947 година. Деидре трябва да е била на същата възраст като мен и може би е била в църквата. Но имам силното усещане, че не е така.

Когато Лашър ми се яви в Общинската концертна зала, тя също вероятно е била там. Но отново уточнявам, че — нека цитирам любимата фраза на Аарън — не можем да сме сигурни.

Освен това тези му появи нямаха нищо общо с Деидре. Никога не съм виждал Деидре в градината на Първа улица, нито някъде другаде, доколкото си спомням.

Без съмнение Аарън вече е написал разказаното от мен. Към него е приложимо същото предположение: Лашър ми се яви, когато не беше в близост до вещицата. Той вероятно може да се материализира когато и където пожелае.

Но все още стои въпросът: «Защо пред мен?». Що се отнася до другите ми връзки със случая, то те са още по-мъчителни и изнервящи.

Например — това може и да няма голямо значение — аз също познавам Рита Мей Дуайър Лониган. Бях с нея и Мари Луиз на онова речно корабче в нощта, когато тя се напи с приятеля си Тери О’Нийл. Заради това беше изпратена в «Света Роза», където е срещнала Деидре Мейфеър. Помня, че Рита постъпи в този пансион.

Дали това има някакво значение?

Има и още нещо. Ами ако моите предци са работили в Гардън Дистрикт? Не зная дали е така. Знам, че майката на баща ми е сираче, отгледано в приюта «Света Маргарет». Не мисля, че изобщо е имала законен баща. Ами ако нейната майка е била прислужница в къщата на Първа улица… не, от подобни мисли направо мога да полудея.

Все пак вижте как тези хора се отнасят към въпроса за размножаването. Когато това става при коне или кучета, се нарича вътрешно размножаване или селекция.

Най-качествените мъже се чифтосват с вещиците, за да се затвърдят генетично определени черти, без съмнение включващи някакви психически способности. Но не е ли имало и други? Ако съм разбрал правилно тази невероятна история, Кортланд не е бил баща само на Стела и Роуан. Той трябва да е бил баща и на Анта, въпреки че всички са мислили, че тя е дете на Лайънъл.

Ако Жулиен наистина е баща на Мери Бет, значи те са направили нещо като компютърна генетична таблица за вътрешнородова селекция. Ако имаше фотографии на тази схема, тя щеше да влезе в самата наука генетика. Трябва да кажа това на Роуан. Тя ще разбере. Когато говорихме, тя каза, че генетичните изследвания са доста непопулярни. Хората не искали да признаят, че човешките същества могат да бъдат програмирани генетично. Което ме води до свободната воля, а именно заради вярата си в нея почти откачих.

Както и да е, Роуан само е спечелила от тези вътрешнородови кръстоски — висока, слаба, секси, много здрава, умна, силна и успешна. Медицински гений с телекинетична сила да отнема и да спасява живот. И ето я отново, свободната воля. Свободната воля.

Но как, по дяволите, бих могъл да запазя свободната си воля? Ако всичко е «планирано», както казва Таунсенд в съня на Аарън. Господи!

Вероятно съм някак свързан с тези хора чрез ирландските слуги, работили за тях? Или те просто се свързват с чужди хора, когато имат нужда от приток на свежа кръв? Но по тази логика всеки от полицаите или пожарникарите на Роуан щеше да свърши същата работа. Защо аз? Защо трябваше да се давя, ако наистина те са причинили това, което все още не мога да повярвам — и защо Лашър се появяваше само на мен в детството ми.

Господи, няма начин да се оправя в тази бъркотия. Може би просто съм предопределен за Роуан и удавянето ми няма нищо общо, и тъкмо затова бях спасен. Не мога да приема, че удавянето ми е предизвикано от тях! Защото ако е така, може би още много неща са предопределени, а това е ужасно.

Не мога да чета досието и да си мисля, че тези ужасни трагедии са били неизбежни — например Деидре да умре така.

Мога още три дни да пиша, да се чудя, да развивам теории. Но това означава да полудея. Още нямам и следа към значението на онзи портал. Нищо от прочетеното не осветлява този образ. Не виждам връзка и с онзи номер. Освен ако тринайсет не е номер на портал, и това да значи нещо.

Този портал може да е просто порталът на Първа улица; или самата къща може да е нещо като портал. Не, това са просто предположения, а от тях няма смисъл.

Колкото до психометричната сила на ръцете ми, аз все още не знам как да я използвам, освен ако не трябва да докосна Лашър, когато се е материализирал, и така да узная що за дух всъщност е той, откъде идва и какво иска от вещиците. Но как бих могъл да го докосна, ако той не пожелае това?

Разбира се, ще махна ръкавиците и ще положа ръце на всички предмети, които имат връзка с тази история, в къщата на Първа улица, ако Роуан, нейната господарка, ми позволи. Но все пак тази мисъл ме изпълва с ужас. Не мога да видя в нея целта на мисията си. Виждам я само като близост до безброй предмети, повърхности и образи… и… за първи път се страхувам да докосвам предмети, принадлежали на мъртъвци. Но трябва да опитам. Трябва да опитам всичко!

Почти девет часът е. Аарън още го няма. Тук е мрачно, тихо и някак зловещо. Не искам да звуча като Марлон Брандо в «На кея», но щурците в провинцията също ме изнервят. Някак ми е страшно в тази стая, дори и осветена от красивите месингови лампи. Не искам да гледам към картините по стените или към огледалата, от страх да не видя нещо странно там.

Мразя да се страхувам.

Не мога да издържам да чакам тук. Вероятно не е честно да очаквам Аарън да пристигне в минутата, в която свърша с четенето. Но погребението на Деидре е свършило и аз сега го чакам, а историята на Мейфеър напира в главата ми, притиска сърцето ми. И все пак чакам! Чакам, защото така съм обещал. Но Аарън не се обади, а аз трябва да видя Роуан.

Той ще трябва да повярва на думата ми, ще повярва. Ще поговорим тази нощ, или утре, или на следващия ден, но сега трябва да бъда с Роуан!

Една последна бележка: ако остана тук и затворя очи, ако започна да мисля за виденията, ако се опитам да извикам онова усещане, сега, когато всички факти са вече изличени, със сигурност ще установя, че хората, които видях, са добри. Аз бях изпратен за някаква важна мисия, която сам избрах — със свободната си воля.

Сега не мога да свържа никакво негативно или позитивно усещане с идеята за портала или с номер тринайсети. А това е ужасно, много потискащо. Но продължавам да чувствам, че моите хора там горе са добри.

Не вярвам, че Лашър е добър. Изобщо. Доказателствата сочат точно обратното, той унищожава някои от тези жени. Може би унищожава всички, които се опитат да му се противопоставят. И наистина въпросът «Какъв е планът на това същество» е съвсем уместен. Той може да върши нещата и сам. Но защо го наричам същество? Кой го е създал? Същият, който е създал и мен? И кой е той тогава? Кой го е направил същество?

А това същество е зло.

Защо ми се усмихна в църквата, когато бях на шест? Сигурно не иска да го докосна и да разбера какъв е планът му. Или пък иска?

Този «план» ме влудява. Всичко в мен просто въстава срещу подобна идея. Не мога да повярвам, че има някаква мисия, съдба или велико предопределение. Тези думи трябва някак да са свързани със смелост и героизъм, със свободна воля, но всъщност ме изпълват с отчаяние.

Както и да е, в момента не се чувствам отчаян. Чувствам се полудял, неспособен да остана и минута повече в тази стая, отчаяно искам да се видя с Роуан. И отчаяно искам да подредя пъзела, да изпълня мисията, с която ме натовариха там горе, защото вярвам, че душата ми наистина я приема.

Защо чувам онзи тип от Сан Франциско, Гандър или както там му беше името, да казва: «Предположение!».

Иска ми се Аарън да беше тук. За протокола ще кажа, че го харесвам. Харесвам го. Разбирам какво правят те тук. Разбирам. Никой от нас не обича да го наблюдават, животът му да се описва, шпионира и прочее. Но аз разбирам. Роуан също ще разбере. Тя ще разбере.

Това досие е просто уникално, извънредно важно. И когато си помисля колко дълбоко съм забъркан във всичко това, още от момента, в който онова същество ме погледна през желязната ограда — о, благодаря ти, Боже, че те са тук, че «наблюдават», както сами се изразяват. Че знаят.

Защото иначе… И Роуан ще разбере. Роуан ще разбере вероятно по-добре от мен, защото тя ще види неща, които аз не мога. Сигурно точно така е планирано… но ето, пак започвам.

Аарън! Върни се!“