Ан Райс
Вещиците: Полунощ (25)

Двайсет и пет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 10

Роуан Мейфеър

Строго поверително допълнено резюме

Виж поверителното досие „Роуан Мейфеър“ в Лондон за всички свързани материали

Роуан Мейфеър е осиновена законно от Елън Луиз Мейфеър и нейния съпруг Греъм Франклин в деня на раждането й — 7 ноември 1959 година.

Часове след това е отнесена със самолет в Лос Анджелис, където живее с осиновителите си, докато става на три години. След това семейството се мести в Сан Франциско, Калифорния, и се установява за две години в Пасифик Хейтс.

Когато Роуан навършва пет, семейството се мести за последно в къща на крайбрежието, в Тибурон, Калифорния — отвъд залива на Сан Франциско. Къщата е проектирана от архитектите Трамъл, Портър и Дейвис специално за Греъм, Ели и тяхната дъщеря. Тя е истинско произведение на изкуството, със стъклени стени, открити греди от секвоя, модерна водопроводна инсталация и всякакви удобства. Към нея има огромни пристани, собствен двайсет и петфутов кей и яхтен канал, който се чисти два пъти годишно. От къщата се разкрива гледка към Сосалито отвъд залива Ричардсън и към Сан Франциско на юг. Понастоящем Роуан живее там сама.

По време на написването на това повествование Роуан е почти на трийсет. Висока е сто седемдесет и седем сантиметра. Има къса, леко бухнала руса коса и големи бледосиви очи. Определено е привлекателна жена с изключително красива кожа, тъмни прави вежди, тъмни мигли и много красива уста. И все пак, ако трябва да направим сравнение, може да се каже, че не притежава нищо от блясъка на Стела, нито от сладката хубост на Анта, или пък от мрачната чувственост на Деидре. Роуан е нежна, но с доста момчешки вид. На някои снимки изражението й — може би заради правите тъмни вежди — напомня това на Мери Бет.

Аз лично смятам, че тя прилича на Петир ван Абел, но все пак с някои доста важни отлики. Няма неговите дълбоко поставени очи, а русата й коса е по-скоро пепелява, отколкото златиста. Но лицето й е тясно като неговото и видът й е донякъде скандинавски, както и този на Петир на портретите.

Хората смятат Роуан за студена. И все пак гласът й е топъл, дълбок и леко дрезгав — това, което в Америка се нарича „уиски“ глас. Хората казват, че трябва да я познаваш наистина добре, за да я харесаш. Но това е странно, тъй като нашето разследване показа, че малцина всъщност я познават и все пак почти всички я харесват.

 

 

Резюме на материалите за Роуан

Осиновителите Ели Мейфеър и Греъм Франклин

Ели Луиз Мейфеър е единствената дъщеря на Шефилд, син на Кортланд Мейфеър. Тя е родена през 1923 година и е на шест, когато Стела умира. На осемнайсет години постъпва в университета „Станфорд“ и оттогава живее предимно в Калифорния. На трийсет и една се омъжва за Греъм Франклин, юрист, дипломирал се в „Станфорд“ и осем години по-млад от нея. Ели като че не поддържа много контакти със семейството си още преди да замине за Калифорния, защото от осемгодишна е изпратена в пансион в Канада, шест месеца след смъртта на майка си.

Баща й Шефилд Мейфеър като че не успява да се възстанови след загубата на жена си и въпреки че често посещава Ели и я води на покупки в Ню Йорк, я държи далече от дома. Той е най-затвореният от синовете на Кортланд и вероятно най-разочароващият, тъй като работи усилено в семейната фирма, но рядко е отличаван и обикновено не взима участие във важните решения. И все пак всички разчитали на него, както казва Кортланд след смъртта му.

Важното тук е, че след като става на осем, Ели рядко се среща с останалите Мейфеър и приятелите й в Калифорния са все хора, които е срещнала там, както и неколцина момичета от канадския пансион, с които поддържа връзка. Не знаем доколко е била запозната с обстоятелствата около живота и смъртта на Анта, нито пък с живота на Деидре.

Съпругът й Греъм Франклин очевидно не знае нищо за семейството на Ели и през годините прави някои доста странни изказвания: „Тя идва от някаква голяма плантация на юг“.

„Те са от хората, които крият злато под дъските на пода.“

„Мисля, че са наследници на буканиерите.“

„О, роднините на жена ми? Те са били търговци на роби, нали, скъпа? Всички са със смесена кръв.“

Семейната мълва по време на осиновяването казва, че Карлота е накарала Ели да подпише документ, с който се задължава никога да не позволява на Роуан да разбере нещо за истинските си роднини и да се връща в Луизиана.

Всъщност тези документи са част от официалните документи по осиновяването, с които се уточняват някои частни споразумения между страните и трансфери на смайващи суми.

През първата година от живота на Роуан са прехвърлени пет милиона долара на последователни вноски от сметката на Карлота Мейфеър в Ню Орлиънс в сметката на Ели Мейфеър в Калифорния, в Банк ъф Америка и Уелс Фарго Банк.

Ели, която също е много богата, тъй като има попечителски фондове от баща си Шефилд и по-късно от дядо си Кортланд (може би Кортланд е щял да промени тези си намерения, ако е имал време за това, но документите били подписани десетилетия по-рано), открива огромен попечителски фонд в полза на осиновената си дъщеря Роуан, към който през следващите пет години са добавени половината от тези пет милиона.

Останалата част е прехвърлена, както се оказва, директно на Греъм Франклин, който инвестира парите с успех, предимно в недвижими имоти (истинска златна мина в Калифорния) и продължава да влага парите на Ели — редовните плащания от нейния тръст — в обществено имущество и инвестиции. Въпреки че печели много добре като адвокат, той всъщност няма наследени пари и огромното състояние — което е собственост и на жена му — останало след смъртта му, е резултат от умелото управление на нейното наследство.

Има значителни доказателства, че Греъм е презирал жена си, и емоционалната си и финансова зависимост от нея. Не е можел да поддържа начина си на живот — яхти, спортни коли, екстравагантни ваканции и великолепната модерна къща в Тибурон — само със заплатата си. През годините източвал огромни суми от парите на Ели, вложени в общи сметки, и ги раздавал на многобройните си любовници.

Няколко от тези жени разказват на нашите детективи, че Греъм е бил суетен и дори донякъде садистичен човек. И все пак те го намирали за неустоим, но го изоставяли чак когато осъзнавали, че всъщност наистина обича Ели. Не било само заради парите й. Не можел да живее без нея. „Той просто имаше нужда да се откъсва от нея понякога и единствено заради това й изневеряваше.“

Веднъж Греъм казал на една млада стюардеса, която впоследствие вкарал в колеж, че жена му го поглъща и затова имал нужда от „нещо странично“ (в смисъл на любовница), иначе щял да бъде никой.

Когато открил, че Ели е болна от рак, той изпаднал в паника. Партньорите му в кантората и приятелите му описват подробно неговата „пълна неспособност“ да се справи с болестта на Ели. Той никога не обсъждал това с нея; не искал да слуша и лекарите; отказвал да стъпи в болничната й стая. Преместил метресата си в апартамент на Джаксън стрийт, точно срещу офиса си в Сан Франциско, и ходел да се вижда с нея по три пъти на ден.

Веднага разработил сложна схема, с която да лиши Ели от цялото й семейно богатство — което вече било огромно — и дори направил постъпки за обявяването на Ели за неспособна да управлява имуществото си, за да може да продаде къщата в Тибурон на своята метреса. Но точно тогава умрял внезапно — два месеца преди Ели — от удар. Тя наследила цялото му състояние.

Последната любовница на Греъм, Карън Гарфилд, красив млад фотомодел от Ню Йорк, излива мъката си пред един от нашите детективи на няколко коктейла. Останала с половин милион, и това било добре, но двамата с Греъм планирали живота си заедно. „Виржинските острови, Ривиерата, такива работи.“

Самата Карън умира след серия масивни сърдечни пристъпи, първият от които настъпил час след като посетила къщата на Греъм в Тибурон, за да се опита да „обясни нещата“ на дъщеря му Роуан. „Тази кучка дори не искаше да ми даде нещо от вещите му! Само нещо за спомен. Тя ми каза: «Махай се от къщата на майка ми».“

Карън умира две седмици след това посещение, достатъчно да наговори доста гадни неща за Роуан, но очевидно никога не е свързвала своето внезапно и необяснимо сърдечно заболяване с тази визита. Пък и как би могла!

Ние обаче направихме тази връзка, както последващото повествование ще покаже.

Когато Ели умира, Роуан казва на най-близките й приятели, че тя самата е изгубила своята най-добра и единствена приятелка на този свят. Това вероятно е истина. Ели Мейфеър през целия си живот е била много мила и някак крехка жена, обичана от дъщеря си и многобройните си приятели. Според същите тези приятели, тя имала нещо от чара на южняшките хубавици, въпреки че във всяко отношение била атлетична модерна калифорнийска жена. Изглеждала двайсет години по-млада от истинската си възраст, което не е нещо необичайно в нейната среда. Като че именно стремежът й да изглежда по-млада е единствената й мания, ако не се брои грижата й за благополучието на дъщеря й Роуан.

Когато става на петдесет, тя се подлага два пъти на козметични операции (лифтинги на лицето), често посещава скъпи салони за красота и винаги боядисва косата си. На снимките с нейния съпруг, направени година преди смъртта й, тя изглежда доста по-млада от годините си. Отдадена на Греъм и напълно зависима от него, Ели не обръща внимание на изневерите му. Дори казва на една своя приятелка: „Той винаги е у дома в шест за вечеря. И винаги е до мен, когато изгасям светлините“.

Явно чарът на Греъм, както за Ели, така и за останалите, като се изключи външният му вид, е очевидно голямото му желание за живот и начинът, по който бързо се привързва към околните, включително и към жена си.

Един от неговите приятели, по-възрастен адвокат, обяснява това на един наш детектив.

„Той можеше да си позволи тези забежки, защото винаги бе внимателен към Ели. Доста мъже трябва да се поучат от него. Жените мразят да си студен. Ако се отнасяш с тях като с кралици, ще те оставят да си имаш една-две метреси извън двореца.“

По това време ние просто не знаехме колко важно е да съберем повече информация за Греъм Франклин и Ели Мейфеър. Тогава изглеждаше важно само че са обикновени представители на горните слоеве на средната класа в Калифорния, и са много щастливи, въпреки неговите изневери.

Всеки вторник вечер те ходят на опера в Сан Франциско, на симфонични концерти — в събота, и от време на време на балет. Редуват една след друга прекрасни коли — бентлита, ролс-ройси, ягуари и прочие. Харчат по десет хиляди долара на месец за дрехи. Забавляват приятелите си в разкош на откритите палуби на красивата им къща в Тибурон. Летят до Европа и Азия за кратки луксозни ваканции. И са много горди с „нашата дъщеря, лекаря“, както наричат Роуан пред своите многобройни приятели.

Ели вероятно е притежавала телепатични сили, но те не са били нищо повече от салонен трик. Знаела е кой се обажда, когато звънне телефонът. Можела е да каже каква карта държиш при игра, например. Иначе около нея няма нищо необикновено, освен може би, че е била много хубава, както мнозина от наследниците на Жулиен Мейфеър, и е притежавала интригуващия маниер и прелъстителна усмивка на прадядо си.

За последен път видях лично Ели на погребението на Нанси Мейфеър в Ню Орлиънс през януари 1988 година. Тогава тя беше на около шейсет и четири години. Красива жена, висока около метър шейсет и пет, с тъмна загоряла кожа и лъскава черна коса. Сините й очи бяха скрити зад слънчеви очила с бели рамки; модерната й памучна рокля подчертаваше стройната й фигура. Наистина притежаваше нещо от блясъка на филмовите актриси, нещо като калифорнийска патина. След половин година вече беше мъртва.

След нейната смърт Роуан наследява всичко, включително и семейния попечителски фонд на Ели, както и допълнителния фонд, учреден на нейно име още при раждането й, без да знае нищо за това.

Тъй като тогава, и сега, тя работи изключително много, наследството всъщност не оказва голямо влияние върху ежедневието й. Но по-късно вероятно ще окаже.

 

 

Роуан Мейфеър от детството до днес

Ненатрапчивото наблюдение на Роуан я показва като преждевременно развито дете с множество психични сили, за които осиновителите й явно не са били наясно. Има и някои свидетелства, че Ели Мейфеър отказва да признае каквито и да било „странности“ в дъщеря си. Както и да е, Роуан изглежда е била „гордостта и радостта“ както на Ели, така и на Греъм.

 

 

Вещиците Мейфеър

Както вече бе посочено, връзката между майка и дъщеря е била изключително силна чак до смъртта на Ели. Роуан обаче никога не е споделяла обичта на майка си към празненствата, обядите, пазаруването и прочие, и никога, дори вече като жена, не се присъединява към широкия кръг от приятелки на Ели.

Тя обаче споделя страстта на родителите си към яхтите. Идва с тях по време на пътуванията им по море още от най-ранна възраст. Дори се научава да управлява малката яхта на Греъм „Уинд Сингър“, когато е едва на четиринайсет. Когато Греъм купува океанския крузър „Голямата Анжела“, цялото семейство предприема дълги пътувания няколко пъти годишно.

Когато Роуан става на шестнайсет, Греъм й купува собствена двумоторна яхта с голяма водоизместимост, годна за океански пътувания. Роуан я кръщава „Сладката Кристин“. „Голямата Анжела“ по това време е „пенсионирана“ и цялото семейство пътува със „Сладката Кристин“, но винаги под управлението на Роуан. Въпреки съветите на всички Роуан често излиза с яхтата в открито море съвсем сама.

С годините й става навик още щом се прибере от училище да излезе с яхтата в залива на Сан Франциско и да се отправи към океана поне за два часа. Много рядко кани по някой приятел на борда по време на тези пътувания.

„Никога не се прибира преди осем — казва Ели. — А аз се безпокоя! О, много се тревожа. Но ако й вземем лодката, направо ще се съсипе. Просто не зная какво да правя.“

Въпреки че е много добра плувкиня, Роуан не е безразсъден моряк, ако мога така да се изразя. „Сладката Кристин“ е построен в Холандия крузър — тежък, бавен и много стабилен в открито море, но не може да развива голяма скорост.

Явно Роуан изпитва удоволствие от усамотението, когато е сред морската шир, и то при всякакво време. Като много хора, свикнали на по-студения калифорнийски климат, тя като че ли се наслаждава на мъглата, вятъра и студа.

Всички, наблюдавали Роуан, са единодушни, че тя е самотник и изключително затворен човек, който предпочита да работи, отколкото да се забавлява. В училище е силна ученичка, а по-късно и изключително отдаден на работата си учен. Въпреки че всички съученички й завиждат заради многото дрехи, Роуан винаги твърди, че са купувани от Ели и самата тя няма никакъв интерес към тях. Облича се небрежно и по моряшки — джинси, обувки за ветроходство, големи пуловери, моряшки каскети и моряшко яке от морскосиня вълна.

В областта на медицината и в частност неврохирургията натрапчивите навици на Роуан не са така забележителни, като се има предвид естеството на професията. И все пак дори в тази област тя се отличава като „фанатично отдадена“. Всъщност като че ли е родена да бъде лекар, въпреки че изборът й да се заеме с хирургия, вместо с научна работа, изненадва мнозина от онези, които я познават. „Когато е в лабораторията, се налага майка й да й се обажда, за да й напомни, че трябва да отдели малко време за ядене и сън“ — казва един от колегите й.

Един учител в началното училище отбелязва в досието на осемгодишната Роуан, че „това дете явно смята, че е вече възрастен човек. Идентифицира се с възрастните. Става нетърпелива спрямо останалите деца, но е твърде добре възпитана, за да го показва. Изглежда ужасно, ужасно самотна“.

 

 

Телепатични сили

Психичните сили на Роуан започват да се проявяват още в училище, когато тя става на шест години. Не е изключено да са се проявявали и дълго преди това, но не сме успели да се доберем до подобно доказателство. Учителите, разпитвани неформално (или със заобикалки) за Роуан, разказват наистина изумителни истории за нейната способност да чете мисли.

Обаче нищо от онова, което сме разкрили, не показва, че Роуан някога е била смятана за аутсайдер или пък за неприспособима. По време на цялото си обучение тя се изявява като изключително способна и несъмнено успешна ученичка. Снимките й от това време я показват като изключително хубаво дете, със загоряла кожа и изсветляла от слънцето руса коса. Изглежда някак потайна, сякаш не й се нрави натрапничеството на фотоапарата, но не и престорена или пък враждебна.

Телепатичните й способности стават известни по-скоро на учителите, отколкото на съучениците й, и следват един специфичен шаблон.

„Майка ми почина — казва една преподавателка в първи клас. — Не успях да се върна във Върмонт за погребението и се чувствах ужасно. Никой не знаеше за това, нали разбирате. Но Роуан дойде, седна до мен и взе ръката ми. Едва се сдържах да не се разплача от тази нежност. «Съжалявам за майка ви» — каза тя. После двете поседяхме, без да говорим. По-късно, когато я попитах откъде знае, тя каза: «Просто изникна в главата ми». Мисля, че това дете постоянно узнаваше такива неща. Знае кога другите деца й завиждат. Боже, колко самотна беше винаги!“

Друг път, когато едно малко момиче отсъства от училище три дни без никакво обяснение и училищните власти се опитали да се свържат с нея, Роуан тихо казала на директора, че няма причина за безпокойство. Баба й била починала, обяснила тя, и цялото семейство заминало за погребението в друг щат; съвсем са забравили да се обадят в училище. Оказало се точно така. Роуан отново не могла да обясни откъде знае, казала само: „Просто ми хрумна“.

Имаме около десетина подобни истории и характерното за всички е, че в тях не става дума само за телепатия, но и за емпатия и съчувствие от страна на Роуан — чистото желание да успокои или да помогне на страдащ или объркан човек. Но този човек винаги е възрастен. Телепатичната сила никога не е свързана с някакви номера, с плашене на хората и не става причина за кавги.

През 1966 година, когато е на осем, Роуан използва своята телепатична способност за последен път, доколкото ние знаем. Когато е в четвърти клас в едно частно училище в Пасифик Хейтс, тя казва на директорката, че друго малко момиче е много болно и трябва да иде на лекар, но не знаела как да й го каже. Детето щяло да умре.

Директорката била ужасена. Обадила се на майката на Роуан и настояла тя да бъде заведена на психиатър. Само едно дълбоко разстроено дете можело да каже „подобно нещо“. Ели обещала да говори за това с Роуан, но вече не казала нищо по въпроса.

Скоро обаче въпросното дете било диагностицирано с рядка форма рак на костите и то починало преди края на срока.

Директорката често разказвала тази история. Много съжалявала, че се отнесла така с Роуан. И най-вече й се щяло да не се е обаждала на госпожа Мейфеър, защото тя ужасно се разстроила.

Може би именно Ели се е погрижила подобни инциденти да не се случват повече. Приятелите й знаят за този случай. „Ели беше на ръба на истерията. Искаше Роуан да бъде нормално дете. Казваше, че не иска дъщеря със странни дарби.“

Греъм явно е сметнал всичко това за съвпадение и се развикал на директорката, задето се е обадила на Ели, когато малкото дете починало.

Съвпадение или не, този случай като че слага край на всякакви демонстрации на психичните сили на Роуан. Вероятно тя нарочно е потискала способностите си до степен, в която те като че ли съвсем изчезнали или пък са станали много слаби. Колкото и да се опитвахме, не успяхме да открием никакво доказателство за телепатичните й сили от този момент нататък. Хората я помнят единствено като изключително умна, неуморимо енергична и отдадена на науката и медицината.

„В гимназията тя беше от онези деца, които събират буболечки и камъни и ги наричат с дългите им латински наименования.“

„Беше просто изумителна — казва учителят й по химия в гимназията. — Нямаше да се учудя, ако беше изобретила водородна бомба в свободното си време.“

В Таламаска бяха изказани предположения, че като потиска способността си за телепатия, Роуан може по някакъв начин да е засилила способността си за телекинеза, пренасочила е енергията си, иначе казано, и по този начин двете сили са станали като двете страни на една и съща монета. С други думи, Роуан е изхвърлила от съзнанието си тази си способност. Науката и медицината стават нейните страсти още от гимназията.

Единственият приятел на Роуан от тийнейджърските й години също е много умен и затворен младеж. Той обаче като че не можел да издържи на съревнованието. Когато Роуан била приета в „Бъркли“, а той — не, двамата се разделили с горчивина. Приятелите им обвиняват него. По-късно той заминава на изток и става учен-изследовател в Ню Йорк.

Един от нашите детективи „налетял на него“ на едно откриване на музей и завързал разговор за екстрасенси и хора, които могат да четат мисли. Тогава младежът заговорил за своето гадже от гимназията, което било екстрасенс. Все още изпитвал горчивина. „Много я обичах. Наистина. Казваше се Роуан Мейфеър и изглеждаше доста необикновено. Не беше хубавица в класическия смисъл на думата. Но беше направо невъзможна. Винаги знаеше какво си мисля дори преди аз самият да си дам сметка за това. Знаеше кога излизам с друга. Но винаги си мълчеше, беше направо зловещо. Чух, че е станала неврохирург. Направо страховито. Ами какво ще стане, ако пациентът си помисли нещо лошо за нея, преди да му сложат упойката? Дали няма да изреже тая мисъл направо от мозъка му?“

Всъщност никой, разпитван за Роуан, не я описва със съжаление. Тя винаги е определяна като „страховита“, точно както са говорили някога и за Мери Бет Мейфеър. Но никога не е обвинявана в дребнавост, отмъстителност или прекомерна агресивност.

Когато постъпва в Бъркли през 1976 година, Роуан вече иска да стане лекар. Завършва подготвителната програма с пълно отличие, всяко лято записва курсове (въпреки че все още често ходи на ваканции с Греъм и Ели), взима две години за една и завършва първа по успех през 1979 година. Постъпва в медицинското училище двайсетгодишна, като явно смята да посвети живота си на научни изследвания в областта на неврологията.

Академичният й прогрес през този период е направо феноменален. Много преподаватели казват за нея, че е най-добрата студентка, която са имали.

„Тя не е просто умна. Тя е интуитивна! Прави изумителни връзки. Тя не просто чете, а поглъща книгите и излиза с шест различни приложения на базисната теория на автора, за които той дори и не е мечтал.“

„Студентите я наричат Доктор Франкенщайн, защото постоянно говори за мозъчни трансплантации и за създаване на изцяло нов мозък от различни части. Но важното при нея е, че е много човечна. Защото на кого му е притрябвал голям ум, когато няма сърце.“

„О, Роуан. Дали я помня? Да не се шегувате! Та тя можеше да преподава вместо мен. Да ви кажа ли нещо смешно — но не го споменавайте пред никого! Веднъж ми се наложи да замина, беше в края на семестъра, и дадох на Роуан да оцени всичките класни работи. Тя оцени собствените си състуденти! Но ако се разчуе за това, с мен е свършено. Сключихме сделка, нали разбирате. Тя искаше ключа за лабораторията по време на коледната ваканция, а аз й казах: «Добре, а какво ще кажеш да оцениш тези работи?». Най-лошото беше, че това беше първият път, когато нито един студент не възропта срещу оценката си. Роуан… о, ще ми се да можех да я забравя. Хората като нея карат нас останалите да се чувстваме като пълни нещастници.“

„Тя не е просто много умна. Знам, че хората мислят така, но тя е нещо много повече от това. Тя е нещо като мутант. Не, сериозно говоря. Може да изучава опитни животни и да ти каже какво ще стане. Слага ръце върху тях и казва: «Това лекарство няма да свърши работа». Ще ви кажа и още нещо. Тя може да излекува тези малки създания. Наистина. Един от по-възрастните лекари веднъж ми каза, че ако не внимава, може напълно да обърка експериментите със своите лечебни сили. И аз вярвам в това. Веднъж излязох с нея. Не, не ме излекува от нищо, но, боже, беше изключително гореща. Имам предвид буквално. Беше като да се любиш с човек с треска. А точно това е отличителното при лечителите, или поне така е установено. Можеш буквално да усетиш топлината, която струи от ръцете им. Да, вярвам в това. Мисля, че не трябваше да се захваща с хирургия, а с онкология. Защото тя наистина може да лекува хора. Хирургия? Всеки може да ги реже, нали така.“

(Нека добавим, че този лекар е онколог, а нехирурзите често правят крайно пейоративни изявления по адрес на хирурзите, като ги наричат водопроводчици и прочие от рода. Хирурзите, от своя страна, отправят подобни язвителни забележки към останалите си колеги, като казват например: „Те само подготвят пациентите за нас“.)

 

 

Лечителската дарба на Роуан

Още щом Роуан постъпва в болницата като стажант (по време на третата си година в медицинското училище), започват да се чуват истории за лечителските й и диагностични дарби. Те са толкова много, че нашите детективи е трябвало да подбират кои да запишат.

С две думи, Роуан е първата вещица Мейфеър, описвана като лечителка, от времето на Маргьорит Мейфеър от Ривърбенд преди 1835 година.

Почти всяка сестра, разпитвана някога за Роуан, има да разкаже по някоя „фантастична“ история за нея. Роуан можела да диагностицира всичко; Роуан знаела точно какво да направи. Роуан закърпвала хора, които изглеждали готови за моргата.

„Тя може да спре кървене. Виждала съм я да го прави. Просто хвана момчето за главата, погледна в носа му и прошепна: «Спри!». Чух я. И кървенето спря окончателно.“

По-скептичните й колеги — включително и някои лекари (и мъже, и жени) — приписват постиженията й на „силата на внушението“. „Тя всъщност практикува нещо като вуду, нали разбирате. Казва на пациента: «Сега ще спрем болката!». И тя, разбира се, изчезва, защото Роуан просто хипнотизира хората.“

По-възрастните черни сестри от болницата също знаят за „силите“ на Роуан и понякога я молят да „сложи ръце“ на тях, когато например ги мъчи артрит или някоя друга болежка. Те се кълнат в Роуан.

„Тя гледа в очите ти, пита къде те боли, после потрива мястото с ръце и болката изчезва! Това е!“

„Страшно е да видиш как изкушават млад учен! — казва тъжно един от преподавателите й. — Знаех, че я губим. А щом веднъж стъпи в операционната, беше свършено. Каквото и да казват, че жените били твърде емоционални, за да стават мозъчни хирурзи, никой никога не би казал подобно нещо за Роуан. Тя има най-хладните ръце на света.“

(Моля, забележете съвпадението при употребата на „хладни“ и „горещи“ по отношение на ръцете й.)

Има индикации, че решението на Роуан да изостави науката в полза на хирургията е било много трудно, но не и травмиращо. През есента на 1983 година тя очевидно прекарва доста време с доктор Карл Лемли от института „Кеплингер“ в Сан Франциско. Лемли се опитва да разработи методика на лечение на болестта на Паркинсон.

Слухове в болницата говорят, че Лемли се е опитал да привлече Роуан чрез невероятно висока заплата и идеални работни условия, но тя смятала, че не е готова да изостави Спешното, операционната и клиничните отделения.

По Коледа на 1983 година Роуан като че преживява огромно разочарование от Лемли и след това не отговаря на обажданията му. Или поне така твърди той пред всички в Университетската болница през следващите няколко месеца.

Така и не успяхме да научим какво се е случило между двамата. Очевидно тя не се е съгласила да се види с него на обяд през пролетта на 1984 година. Една свидетелка ги видяла да се карат в болничното кафене. Седмица по-късно Лемли постъпва в частната болница към института „Кеплингер“ заради серия слаби инсулти. По-късно получава още един инсулт, после още един и след месец умира.

Някои от колегите на Роуан я критикуват доста сурово, че не е посетила Лемли в болницата. Неговият асистент, който по-късно заема мястото му в института, казва на един от нашите детективи, че Роуан много завиждала на шефа му и се опитвала да се съревновава с него. Това обаче не изглежда много вероятно.

Доколкото знаем, никой никога не е свързвал Роуан със смъртта на Лемли. Ние обаче направихме връзката.

Каквото и да се е случило между Роуан и нейния ментор — тя често го описва като такъв преди разрива — скоро след 1986 година тя напълно се отдава на неврохирургията и се занимава почти само с мозъчни операции след приключването на стажа й през 1985 година. По това време без съмнение получава пълна правоспособност и до края на годината е наета като редовен хирург в Университетската.

По-нататък работата на Роуан като неврохирург — въпреки че технически оперира под наблюдение на щатен лекар — е, както се и очаква, образцова.

Знаем много истории за спасените от нея на операционната маса, за невероятната й способност да разбира още в Спешното дали пациентът ще бъде спасен, за умението й да закърпва рани, нанесени от брадва, дупки от куршуми, черепни фрактури, причинени от падане или автомобилни катастрофи, за това, че може да оперира десет часа, без да припадне, за това, че спокойно и умело се справя с изплашените стажанти и по-нестабилни сестри, както и за неодобрението на колегите и администраторите, които от време на време я съветват да не поема толкова много рискове.

С времето всички започват да я наричат Роуан Чудотворката.

Въпреки успехите й като младши хирург, тя си остава много харесвана в болницата и е лекар, на когото всички могат да разчитат. Освен това е много обичана и от сестрите, с които работи. Всъщност отношенията й с тези жени (наистина, има неколцина мъже с такава професия, но все пак тя си остава предимно женска) са толкова необичайни, че се нуждаят от обяснение.

Роуан, изглежда, притежава свой специален подход към сестрите и проявява същата изключителна емпатия към техните проблеми, каквато е показвала и към учителите си преди години. Макар никоя от тях да не е докладвала за случай на телепатия, те често говорят, че Роуан знае кога се чувстват зле, отнася се със съчувствие към семейните им затруднения и винаги намира начин да изрази благодарността си за специалните услуги, които й оказват. И всичко това от безкомпромисен лекар, който очаква най-доброто от своя персонал.

Начинът, по който Роуан завоюва операционните сестри, включително и известните с неприязънта си към жените хирурзи, става почти легендарен в болницата. Докато другите жени хирурзи са наричани „злобни“, „твърде надути“ или „просто кучки“ — което, разбира се, е плод на известни предубеждения — същите тези сестри говорят за Роуан като за светица.

„Тя никога не крещи, нито избухва като мъжете, твърде добра е за това.“

„Тя е кадърна като мъж.“

„Предпочитам да съм на нейна операция, отколкото с някой от мъжете хирурзи.“

„С нея е направо удоволствие да се работи. Тя е най-добрата. Просто обожавам да я гледам как оперира. Тя е истински артист.“

„Тя е единственият лекар, на когото бих позволила да отвори черепа ми. Казвам ви.“

Но за да изясним нещата в перспектива, трябва да кажем, че все още живеем в свят, в който в операционните сестри понякога отказват да подадат инструменти на някоя жена-хирург, а пациентите в Спешното отказват да бъдат лекувани от жени и настояват да ги лекува някой начинаещ стажант, вместо по-възрастна, по-опитна и по-компетентна жена, която е принудена да стои отстрани и да гледа.

Роуан по някакъв начин преодолява напълно тези предубеждения. Ако сред колегите й някога се е чуло оплакване по неин адрес, то е, че е твърде затворена. Не говори достатъчно за работата си на младите лекари, които трябва да се учат от нея. За нея това е трудно, но все пак се опитва.

До 1984 година изглежда, че тя е успяла напълно да се спаси от проклятието на Мейфеър, от страховитите преживявания, които унищожават майка й и баба й, и е на път да развие брилянтна кариера.

Изтощителното разследване на нейния живот не успява да извади на бял свят нито едно доказателство за присъствието на Лашър, или пък каквато и да било връзка между Роуан и всякакви призраци, духове и привидения.

Силните й телепатични и лечителски сили като че са впрегнати в изцяло съзидателна посока в работата й като неврохирург.

Въпреки че всички я обожават за изключителните й постижения, никой не я намира за „странна“, нито пък усеща в нея нещо свръхестествено.

Както казва един лекар, когато е помолен да говори за репутацията на Роуан: „Тя е гений. Какво друго мога да кажа?“.

 

 

По-късни открития

Но в историята на Роуан има неща, които излизат на бял свят едва през последните няколко години. Една част от тях са съвсем лични и не засягат Таламаска. Но други събуждат тревога, която надхвърля и най-страховитите ни очаквания за онова, което може да се случи с Роуан в идните години.

Нека първо да обясним в детайли по-незначителните от тези събития.

През 1985 година любопитството ни бе събудено от пълната липса на социални контакти при Роуан. Помолихме нашите детективи да се заемат с по-близко разследване.

За няколко седмици те откриха, че Роуан всъщност има доста особен вид контакти, и то предимно с мъже от работническата класа, с които се запознава в четири различни бара в Сан Франциско.

Тези мъже са предимно пожарникари или униформени полицаи. Те винаги са ергени, винаги са много хубави и добре сложени. Роуан ги води само на „Сладката Кристин“, с която от време на време излизат в морето, а понякога остават и на пристана. Тя рядко се среща с някой от тези мъже повече от три пъти.

Въпреки че е много дискретна, Роуан става обект на клюки в баровете, които посещава. Двама огорчени мъже, отхвърлени от нея, говорят с охота пред нашите детективи, но бързо става ясно, че не знаят почти нищо. Те смятали, че тя е „богато момиче от Тибурон“, което се надува или просто ги използва. Нямат никаква представа, че е лекар. Един от тях на няколко пъти описва „Сладката Кристин“ като „готината лодка на татко“.

Други мъже, които също познават Роуан, са по-обективни: „Тя е самотница, това е. Харесвам я, наистина. Но тя не иска да се обвързва и никога няма да го направи. Това е добре за веднъж или два пъти, но все пак трябва да има взаимност. Разбирам я. Тя е образовано момиче, което обича старомодни мъже“.

Едно повърхностно разследване на дванайсет различни мъже, видени да напускат къщата на Роуан в периода 1986–1987, показва, че всички те са много уважавани полицаи или пожарникари, с чисти досиета и големи постижения, смятани от колегите си и от бившите си приятелки за „свестни мъже“.

По-нататъшно проучване потвърди, че родителите на Роуан са знаели за нейните предпочитания към такъв сорт мъже още от студентските й години. Греъм е казал на секретарката си, че Роуан дори не би говорила с мъж, който е завършил колеж. И че тя излиза само с „мъжкари с космати гърди“ и скоро ще разбере, че тези невменяеми горили са доста опасни.

Ели също изразява загрижеността си пред приятелки: „Тя казва, че всички били полицаи или пожарникари, въобще хора, които спасяват животи. Но аз все пак мисля, че не знае какво точно върши. Предполагам, че всичко ще е наред, докато не реши да се омъжи за някой от тях. Трябваше да видиш какъв доведе снощи. Само го зърнах на страничната палуба. Красив, червенокос и с лунички. Просто най-сладкото ирландско ченге, което някога си виждала“.

Но с оглед на настоящото положение на нещата, аз се виждам принуден да спра дотук с това разследване, защото усещам, че няма причина да се ровим повече в тази страна на живота на Роуан. И наистина, баровете, в които тя се запознава с нейните ченгета и пожарникари, са толкова малко, че ако започнем да разпитваме там, ще се намесим много грубо в личния й живот, ще привлечем вниманието към нея и в някои случаи нашите въпроси могат да станат причина за унизителни коментари от страна на мъже, които всъщност не знаят нищо за Роуан, но твърдят, че са чули по някоя вулгарна подробност от други хора.

Не мисля, че този аспект от живота на Роуан изобщо ни засяга, само ще отбележа, че вкусът й е доста подобен на този на Мери Бет Мейфеър и тези случайни и ограничени контакти само потвърждават представата, че Роуан е самотница и пълна мистерия за всички, които я познават. Очевидно е, че не е споделяла нищо за себе си с креватните си партньори. Вероятно не може да говори за себе си пред никого и точно тук вероятно е ключът към разбирането на нейните импулси и амбиции.

 

 

Телекинетичната сила на Роуан

Другият аспект от живота на Роуан, открит едва наскоро, е доста по-значителен и представлява една от най-озадачаващите глави в цялата история на семейство Мейфеър. Едва бяхме започнали да документираме този втори таен аспект от живота на Роуан, когато решихме, че е време да продължим с нашите разследвания и да обмислим възможността в близко време да се свържем с нея, въпреки че бяхме силно разтревожени дали няма да нарушим пълната й неосведоменост по отношение на семейната й история, а такъв контакт неизменно щеше да доведе до това. Отговорността беше твърде голяма.

През 1988 година, когато Греъм Франклин умира от церебрална хеморагия, един наш детектив изпраща в ордена кратко описание на случилото се, като добавя само няколко подробности, а именно, че Греъм е умрял в ръцете на Роуан.

Тъй като вече знаехме за големия разрив между Греъм Франклин и умиращата му жена, ние прочетохме този рапорт с голямо внимание. Беше ли възможно Роуан да е причинила смъртта на Греъм? Бяхме решени да узнаем.

Когато потърсиха още информация за намеренията на Греъм да се разведе, нашите хора влязоха в контакт с любовницата му Карън Гарфилд. Скоро след това докладваха, че тя е получила няколко сериозни сърдечни пристъпа, а после съобщиха и за смъртта й, два месеца след кончината на Греъм.

Без да правят каквато и да било връзка между тези събития, те съобщават също и за срещата между Роуан и Карън в деня, в който Карън постъпва в болница с първия си сериозен пристъп. Тя казва пред наш детектив: „Ти си сладък, харесвам те“ — само часове след като се е видяла с Роуан. Всъщност й прилошава по време на разговора с него.

Разследващите не правят връзката, но ние я правим. Карън Гарфилд е само на двайсет и седем години. Докладът от аутопсията й, с който ние се сдобихме доста лесно, показва, че е имала вродено заболяване на сърдечния мускул и вродена слабост на стената на артерията. Получила кръвоизлив точно оттам, а после и силен сърдечен пристъп. След това първоначално увреждане на сърдечния мускул вече не успяла да се възстанови. Последвалите сърдечни пристъпи я отслабвали все повече, докато накрая настъпила смъртта.

Можело да я спаси единствено трансплантация, а тя била с много рядка кръвна група, тъй че това се оказало невъзможно. Пък и нямало време.

Този случай ни поразява като крайно необичаен, особено като се има предвид, че Карън никога преди не е страдала от подобни проблеми. Когато проучихме доклада от аутопсията на Греъм, открихме, че и той е починал от аневризма или слабост на стената на артерията. Масивният кръвоизлив го е убил почти на мига.

Наредихме на нашите детективи да се върнат в миналото на Роуан и да потърсят случаи на внезапна смърт, причинена от сърдечен пристъп или инсулт, или каквито и да били вътрешни кръвоизливи. С две думи, това означаваше да бъдат разпитани уж случайно и ненатрапчиво учителите й, съучениците й, както и състудентите й от университета или от Университетската болница. Това не е лесна работа, но не е и чак толкова трудна, колкото може би ще предположи човек, незапознат с нашите методи.

Всъщност аз очаквах от това разследване да не излезе нищо.

Хората с подобна телекинетична сила — сила да причиняват сериозни вътрешни наранявания — са огромна рядкост, дори и в аналите на Таламаска. И със сигурност не сме срещали представител на семейство Мейфеър, който може да убива с подобна сила.

Мнозина Мейфеър са можели само с мисълта си да местят обекти, да затръшват врати и да карат стъклата на прозорците да звънтят. Но при почти всеки от тези инциденти става дума за чисто вещерство — сила на волята, манипулиране на Лашър или други нисши духове, а не за чиста телекинеза. И ако все пак е било телекинеза, тя не е нищо сериозно.

Всъщност историята на рода Мейфеър е история на род вещици, примесена съвсем слабо с елементи на телепатия, лечителски сили или други психични дарби.

Междувременно аз проучих цялата информация, която бяхме събрали за Роуан. Не можех да не си помисля, че Деидре би била щастлива, ако можеше да я прочете, ако можеше да научи, че дъщеря й е толкова обичана и така невероятно успешна. Заклех се пред себе си никога да не правя нищо, което да наруши щастието или спокойствието на Роуан Мейфеър — че ако историята на Мейфеър, както ние я познаваме и разбираме, свършва с тази свободна личност, тогава можем да бъдем само щастливи за нея и вече няма да сме в състояние да влияем на ставащото по какъвто и да било начин.

Все пак дори най-дребната информация за миналото можеше да промени курса на живота на Роуан. Затова не биваше да рискуваме с подобна намеса. Всъщност аз усещах, че трябва да се подготвим да приключим досието за Роуан, и това за вещиците Мейфеър, щом Деидре намереше освобождение чрез смъртта. От друга страна, трябваше да се приготвим да сторим нещо, ако след смъртта на Ели Роуан реши да се върне в Ню Орлиънс, за да открие миналото си.

Две седмици след погребението на Ели ние разбрахме, че Роуан няма да се върне. Тя точно беше започнала последната си година като старши стажант в неврохирургията и явно нямаше никакво време. Освен това нашите детективи откриха, че Ели я е накарала да подпише документ, с който официално се заклева, че никога няма да се върне в Ню Орлиънс, нито ще се опитва да разбере кои са истинските й родители. Нямаше никакъв признак, че Роуан няма да спази тази клетва.

Вероятно тя никога нямаше да види с очите си къщата на Първа улица. Вероятно „проклятието“ някак се бе развалило и Карлота Мейфеър най-накрая щеше да победи.

От друга страна, беше твърде рано да правим такива изводи. А и какво можеше да спре Лашър да се разкрие на тази силно сетивна млада жена, която може да чете мислите на хората по-добре, отколкото вероятно майка й или баба й, и чиито огромни амбиции и сила са просто ехо от предшественици като Мари Клодет, Жулиен или Мери Бет, за които тя не знае нищо, но за които съвсем скоро може да разбере много.

Докато си блъсках главата над тези неща, се улавях, че често се сещам за Петир ван Абел — неговият баща е бил велик хирург и анатом в Лайден и името му се среща в историческите книги. Копнеех да кажа на Роуан Мейфеър: „Виж, това е прочут холандски анатом и твой предшественик. Неговата кръв и неговите умения вероятно са стигнали до теб през всичките тези поколения и векове“.

Такива бяха мислите ми, когато в края на 1988 година нашите детективи започнаха да докладват невероятни открития във връзка с внезапни случаи на смърт в миналото на Роуан. Някакво малко момиче, което се сбило с нея в училищния двор в Сан Франциско, бе получило сериозен мозъчен кръвоизлив и бе починало само на метри от изпадналата в истерия Роуан, преди да успеят да повикат линейка.

После през 1974 година, когато е вече тийнейджърка, Роуан успява да се спаси от изнасилване. Нападателят, рецидивист-изнасилвач, получил смъртоносен сърдечен пристъп, докато тя се опитвала да избяга от него.

През 1984 година, в следобеда, когато за първи път се оплаква от силни болки в главата, доктор Карл Лемли от института „Кеплингер“ казва на секретарката си Беатрис, че току-що случайно е срещнал Роуан и че не можел да разбере неприязънта й към него. Роуан така се ядосала, когато се опитал да я заговори, че го срязала пред очите на останалите лекари от Университетската болница. Всъщност точно тя му била докарала това ужасно главоболие. Имал нужда от малко аспирин. Още същата нощ бил приет в болница, а починал след няколко седмици.

Това прави пет смъртни случая от мозъчен кръвоизлив или сърдечен пристъп сред хора от близкото обкръжение на Роуан. Трима от тях са починали в нейно присъствие. Двама са се срещали с нея часове преди да се почувстват зле.

Казах на детективите си да предприемат изтощителна проверка на всеки от съучениците и колегите на Роуан, както и да проверят всяко име в регистрите на починалите в Сан Франциско и в градовете на месторождението им. Разбира се, това щеше да отнеме месеци.

Но само до няколко седмици те откриха още един смъртен случай. Обади ми се Оуен Гандър, човек, който работи директно за Таламаска от двайсет години. Не е член на ордена, но е посещавал метрополията и е един от най-доверените ни приятели, както и един от най-добрите детективи, които имаме.

Ето и неговият доклад. През 1978 година в „Ю. С. Баркли“ Роуан имала ужасна свада с друга студентка по повод някаква лабораторна работа. Тя почувствала, че момичето нарочно разбърква оборудването й. Изтървала си нервите — нещо изключително нетипично за нея — строшила някаква част от оборудването, а после обърнала гръб на момичето. То започнало да й се подиграва, докато останалите студенти не се намесили и не настояли да престане.

Същата нощ момичето си отишло у дома в Пало Алто, Калифорния, за пролетната ваканция, която започвала от следващия ден. Към края на ваканцията обаче починало от мозъчен кръвоизлив. Нямало никакви данни Роуан да е знаела за това.

Когато прочетох този доклад, веднага се обадих на Гандър от Лондон.

— Какво те кара да мислиш, че Роуан не е знаела? — попитах аз.

— Никой от приятелите й не е знаел. След като разбрах случая от регистрите в Пало Алто, разпитах приятелите на Роуан. Всички си спомнят за скандала, но не знаеха какво се е случило с момичето след това. Никой от тях не знаеше. Нарочно ги попитах дали са я виждали отново, а те казваха само: „Предполагам, че е прекъснала следването си“ или „Не я познавах добре. Не знам какво е станало с нея. Може би се е прехвърлила в «Станфорд». Това е. «Ю. С. Баркли» е огромен университет. Съвсем възможно е никой да не е разбрал.

След това аз настоях да проучи с огромна дискретност какво е знаела Роуан за смъртта на любовницата на Греъм, Карън Гарфилд.

— Обади й се по някое време вечерта. Попитай за Греъм Франклин. Когато ти каже, че е мъртъв, обясни, че се опитваш да откриеш Карън Гарфилд. Гледай да не я разстройваш и не оставай много дълго на линията.

Детективът ми се обади на следващата вечер.

— Беше прав.

— За какво? — попитах аз.

— Тя не знае какво прави! Няма никаква представа, че Карън Гарфилд е мъртва. Каза ми, че живее някъде на Джаксън стрийт в Сан Франциско. Предложи да попитам старата секретарка на Греъм. Аарън, тя наистина не знае.

— Как ти прозвуча?

— Уморена, леко подразнена, но любезна. Има красив глас. Доста необикновен. Попитах я дали е виждала Карън. Наистина бях малко настоятелен. Тя каза, че всъщност не я познава, че е била приятелка на баща й. Сигурен съм, че беше напълно искрена!

— Е, но все пак трябва да знае, че е убила втория си баща и онова малко момиче на детската площадка. Трябва да знае и за изнасилвача.

— Да, но вероятно не го е направила нарочно. Не разбираш ли? Била е направо в истерия, когато онова дете е умряло; била е в истерия и след опита за изнасилване. Колкото до втория й баща, направила е всичко, за да го спаси, когато линейката е пристигнала. Не знае. Или ако знае, не може да го контролира. Може би това я плаши до смърт.

Казах на Гандър да поработи по-задълбочено по въпроса за младите любовници. Да търси някакви сходни смъртни случаи сред полицаи или пожарникари в Сан Франциско или Марин Каунти. Да се върне в баровете, които Роуан е посещавала, да завърже разговор с някой от бившите й любовници; да му каже, че търси Роуан Мейфеър. Виждал ли я е някой? Познава ли я някой? Но да бъде възможно най-дискретен и внимателен. И все пак да копае надълбоко.

Гандър се обади след четири дни. Нямало никакви подозрителни смъртни случаи сред младите мъже в полицията и пожарната, които евентуално са имали връзка с Роуан. Но при един разговор в бара изскочило нещо друго. Някакъв млад пожарникар, който признал, че познава и харесва Роуан, казал, че не била никаква мистерия за него, а направо отворена книга. «Тя е лекар, спасява хора и виси тук с нас, защото ние вършим същото.»

— Роуан ли му е казала това?

— Да, тя му го е казала. Той дори се пошегува: «Представете си, легнах си с мозъчен хирург. Тя се влюби в медалите ми. Беше страхотно, макар и за кратко. Мислите ли, че ако извадя някого от горяща сграда, тя ще ми даде още един шанс?». — Гандър се засмя. — Тя не знае, Аарън. Пристрастена е към спасяването на хора и може би изобщо не знае защо.

— Не, трябва да знае. Твърде добър лекар е, за да не знае — казах аз. — Не забравяй, че това момиче е просто гениален диагностик. Трябва да знае за втория си баща. Освен, разбира се, ако не грешим тотално за цялата тази история.

— Не, не грешим — каза Гандър. — Просто си имаме работа с гениален неврохирург, който произлиза от семейство на вещици и може да убива хора само като ги погледне. На някакво ниво разбира това, сигурно го разбира, и затова е посветила живота си на операционната, за да поправи случилото се. А когато излиза в града, то е с някой герой, който току-що е спасил дете от горящ таван, или с ченге, попречило на някой пияница да намушка жена си. Тази дама май не е съвсем наред. Като всички нас, може би.

През декември 1988 година заминах за Калифорния. Бях ходил до Щатите през януари, за да присъствам на погребението на Нанси Мейфеър, и дълбоко съжалявах, че не бях отишъл до крайбрежието да хвърля един поглед на Роуан. Но тогава никой не знаеше, че Ели и Греъм ще се споминат в следващите шест месеца.

Сега Роуан беше сам-сама в къщата в Тибурон. Исках да я видя, дори и отдалече. Исках да направя някои преценки, но за целта трябваше да я зърна с очите си.

Дотогава, слава богу, не бяхме открили други смъртни случаи в миналото на Роуан. Като старши лекар в неврохирургията, тя работеше трескаво, програмата й беше почти нечовешка. Затова и се оказа доста по-трудно да я видя, отколкото предполагах. «Сладката Кристин», закотвена току до предната й врата, беше напълно скрита от висока ограда от секвоя.

Най-накрая влязох в Университетската болница и потърсих кафенето на лекарите. Почти седем часа се въртях около него, в малката чакалня за посетители, но Роуан не се появи дори за миг.

Реших да я последвам на излизане от болницата, но се оказа, че няма как да разбера кога ще си тръгне. Мистерия беше и кога ще пристигне. Не можех да попитам някого, дори и дискретно. Чакалнята за роднините на болните се наблюдаваше постоянно. Останалата част от болницата беше същински лабиринт, така че накрая вече не знаех какво да направя.

Бях изпаднал в изумително затруднение. Исках да видя Роуан, но не смеех да я обезпокоя, тъй като не можех да допусна мисълта да помрача с нещо живота й, да наруша изолацията й от миналото, която като че ли досега й бе послужила много добре. От друга страна, ако наистина беше виновна за тези шест смъртни случая… Е, трябваше да я видя, преди да взема решение. Трябваше да я видя.

И така, без да мога да реша каквото и да било, аз поканих Гандър на питие в хотела си. Той сподели, че според него Роуан е много притеснена. Наблюдавал я вече повече от петнайсет години. Изглеждала съсипана от смъртта на родителите си и вече можело да се каже със сигурност, че случайните й контакти с «момчетата в синьо», както наричала любовниците си, съвсем са прекъснали през последните няколко месеца.

Казах му, че няма да напусна Калифорния, преди да съм я видял, дори ако трябва да се мотая из подземния паркинг близо до колата й — възможно най-лошият начин да зърнеш някого.

— О, не бих опитал подобно нещо, старче — каза Гандър. — Подземните паркинги са доста неприятни места. Малката й психоантенка ще те засече на мига. А тогава сигурно ще схване погрешно големия ти интерес към нея и внезапно ще получиш доста силно главоболие. А после…

— Да, схванах мисълта ти, Оуен — казах аз унило. — Но трябва да я видя поне на обществено място, където няма да ме забележи.

— Е, ами направи го тогава — рече Гандър. — Защо не пробваш някоя малка магийка. Как му казвахте вие, синхронизъм?

На другия ден реших да свърша малко рутинна работа. Отидох на гробището, където бяха погребани Греъм и Ели, за да фотографирам надписите върху надгробните камъни. Два пъти бях молил Гандър да свърши това, но той някак си все забравяше. Мисля, че предпочиташе другите аспекти на разследването.

Докато бях там, се случи нещо невероятно. Появи се Роуан Мейфеър.

Бях коленичил под ярките слънчеви лъчи и тъкмо си водех бележки за надписите — вече бях направил няколко снимки — когато изведнъж видях, че по хълма се изкачва висока млада жена с моряшко яке и избелели джинси. За миг ми се стори, че цялата е крака и развяваща се руса коса. Лицето й беше много свежо, изобщо изглеждаше прекрасно. Не беше за вярване, че е вече на трийсет години.

На лицето й нямаше ни една бръчица и тя изглеждаше точно както на снимките й отпреди няколко години. И все пак изключително много ми заприлича на някой друг. Тази моментна прилика така ме обърка, че в първия миг не успях да определя точно каква е. Но после се сетих. Приличаше на Петир ван Абел. Имаше същата руса коса и светли очи. Беше почти напълно скандинавски тип, изглеждаше съвсем независима и изключително силна.

Приближи се до гроба, но спря на няколко крачки от мен. Видя, че съм коленичил и явно преписвам надписите от надгробния камък на втората й майка.

Аз веднага й заговорих. Сега не мога точно да си спомня какво, бях напълно шашардисан и не знаех как да обясня присъствието си, а и бавно започнах да усещам някаква опасност, също като на срещата с Кортланд преди години. Огромна опасност. Всъщност нейното гладко бледо лице с огромни сиви очи като че изведнъж се изпълни с чиста злоба.

После някаква стена се вдигна и закри това изражение. Роуан се затвори, сякаш беше някакъв огромен приемник, който внезапно и безшумно е бил изключен.

С ужас осъзнах, че говоря за семейството й. Бях й казал, че познавам Мейфеър от Ню Орлиънс. Това беше хилавото ми извинение за онова, което вършех на гроба. Дали не би искала да пийне с мен и да поговорим по старите семейни дела. Господи боже! Ами ако беше казала «да»!

Но тя не каза нищо. Абсолютно нищо, поне не с думи. Мога да се закълна обаче, че същият този изключен приемник изведнъж се превърна в силно фокусиран предавател и тя почти съзнателно ми предаде, че не би могла да приеме поканата ми, защото нещо тъмно, ужасно и болезнено й пречи да го направи, а после като че потъна в объркване, в нещастие. Рядко в живота си съм долавял такава чиста болка.

Внезапно ме споходи мисълта, че тя знае, че е убила хора. Знаеше, че е по-различна, и то по ужасен и смъртоносен начин. Знаеше го, и тази мисъл я караше да се запечатва така, сякаш беше погребана жива някъде вътре в самата себе си.

Вероятно в първия момент не бях почувствал точно злоба, но каквото и да беше, вече бе свършило. Бях я изгубил. Тя се обърна. Защо беше дошла, какво означаваше това, никога нямаше да разбера.

Веднага й подадох визитната си картичка. Сложих я в ръката й, но тя ми я върна. Не беше груба, но просто я върна. Постави я обратно в моята ръка. Злото като че изскочи от нея като проблясък през ключалка. После тя някак угасна, цялата се напрегна, обърна се и си тръгна.

Бях толкова силно потресен, че доста време не успях да помръдна. Стоях насред гробището и я гледах как крачи надолу по хълма. Видях я да се качва в един зелен ягуар седан. После подкара, без да се озърне назад.

Зле ли ми беше? Дали не ме болеше някъде? Щях ли да умра? Разбира се, че не. Нищо подобно не се беше случило.

И все пак знаех, че може да го направи. Аз знаех и тя знаеше, беше ми го казала! Но защо?

Когато стигнах до хотел «Камптън Плейс» в Сан Франциско, вече бях напълно объркан. Реших засега да не предприемам нищо повече.

Срещнах се с Гандър и му казах:

— Продължавай с наблюдението. Приближи се възможно най-много. Следи за всякакви признаци, че тя използва силата си. Докладвай ми веднага.

— Значи няма да осъществиш контакт.

— Не сега. Просто не е оправдано. Не и докато не се случи още нещо, иначе казано, ако не убие още някого, нарочно или случайно. Или пък, ако майка й почине в Ню Орлиънс и тя реши да се прибере у дома.

— Но, Аарън, това е лудост. Трябва да осъществиш контакт. Не можеш да чакаш да се върне в Ню Орлиънс. Виж, старче, през тези години ти ми разказа почти цялата история. Не претендирам да знам колкото твоите хора, но от това, което си ми казал, излиза, че тя е най-мощният психичен феномен, раждан в това семейство. Кой би посмял да твърди, че не е и мощна вещица? Когато майка й си отиде, какво би попречило на Лашър да се възползва от тази възможност?

Не можах да му отговоря, казах му само неща, които вече знаеше: че нямаме никакви данни Лашър да се е появявал в живота на Роуан.

— Просто не му е дошло времето. Онази жена е още жива и носи огърлицата. Но след смъртта й, ще дадат смарагда на Роуан. От твоите думи знам, че това е закон за тях.

Обадих се на Скот Рейнолдс в Лондон — вече не беше наш директор, но бе най-компетентният човек в ордена по въпроса на вещиците Мейфеър, освен мен, разбира се.

— Съгласен съм с Оуен. Трябва да осъществиш контакт. Длъжен си. На гробището си й казал каквото трябва, и на някакво ниво сам знаеш, че е така. Именно затова си й споменал, че познаваш семейството й. Затова си й дал визитката си. Говори с нея. Трябва да го направиш.

— Не, не съм съгласен. Не е оправдано.

— Аарън, тази жена е съвестен лекар, и все пак убива хора! Нима мислиш, че иска да върши подобни неща? От друга страна…

— Какво?

— Ако наистина знае, този контакт може да се окаже опасен. Трябва да призная, че не зная как бих се чувствал на твое място.

Реших, че въпросът е приключен. Нямаше да го направя. Да, Оуен и Скот наистина бяха прави. Но това бяха само предположения. Не знаехме дали Роуан е убивала преднамерено. Вероятно изобщо не беше отговорна за тези шест смъртни случая.

Не можехме да знаем и дали някога ще получи смарагдовата огърлица. Не знаехме дали ще отиде в Ню Орлиънс. Не знаехме дали силата й включва и способността да вижда духове или да помага на Лашър да се материализира… но, разбира се, можехме да предположим с голяма вероятност, че е способна на всичко това… И все пак си оставаше само предположение. Предположение и нищо повече.

Все пак си имахме работа с лекар, който денонощно спасява хора в Спешното на многолюден град. Жена, недокосната от мрака, обгърнал къщата на Първа улица. Да, тя наистина имаше страховити сили и можеше да ги използва отново, преднамерено или не. Тогава, тогава щях да разговарям с нея.

— О, разбирам, искаш още един труп на масата — каза Оуен.

— Не мисля, че ще има друг труп — отвърнах аз ядосано. — Освен това, ако тя не знае какво върши, защо ще повярва на нас?

— Предположение — каза Оуен. — Като всичко останало.

 

 

Обобщение

До януари 1989 година Роуан не се свързва с друга съмнителна смърт. Напротив, тя работи неуморно в Университетската болница, «твори чудеса» и има голяма вероятност да бъде назначена за главен лекар в неврохирургията преди края на годината.

В Ню Орлиънс Деидре Мейфеър продължава да седи в своя люлеещ се стол и да се взира в буренясалата градина. Последният рапорт за човек, видял Лашър — «хубав млад мъж, застанал до нея» — пристигна преди две седмици.

Карлота Мейфеър вече наближава деветдесетте. Косата й е напълно бяла, въпреки че стилът й на обличане не се е променил през последните петдесет години. Кожата й е бяла като мляко, а глезените й са постоянно подути над простите черни кожени обувки. Гласът й обаче си остава стабилен. Тя все още ходи всяка сутрин в офиса и работи по четири часа. Понякога обядва с по-младите адвокати, преди да си вземе такси до дома, както винаги.

В неделите отива пеша до параклиса «Богородица на безкрайната благодат», за да присъства на службата. Хората в енорията често й предлагат да я откарат дотам, както и навсякъде където пожелае, но тя казва, че обича да се разхожда. Имала нужда от чист въздух и така поддържала доброто си здраве.

Когато сестра Бриджит Мари почина в края на 1987 година, Карлота присъства на погребението й заедно с племенника си (всъщност братовчед) Джералд Мейфеър, правнук на Клей Мейфеър. Казват, че тя харесва Джералд. Казват също и че се страхува, че няма да доживее да види момента, в който Деидре ще намери покой. Може би Джералд ще трябва да се грижи за Деидре след смъртта на Карлота.

Доколкото знаем, Роуан Мейфеър не знае нищо за тези хора. Всъщност днес тя не знае повече за семейната си история от времето, когато е била малко момиче.

«Ели много се страхуваше, че Роуан ще се опита да открие истинските си родители — казва наскоро на Гандър една нейна приятелка. — Имах чувството, че става дума за някаква кошмарна история. Но Ели никога не говореше за това, казваше само, че Роуан трябва да бъде защитена на всяка цена от своето минало.»

Аз съм решен да чакам и да наблюдавам.

Усещам, вероятно съвсем ирационално, че дължа това на Деидре. За мен е напълно ясно, че тя не е искала да дава Роуан, но изобщо не се съмнявам и че би искала нормален живот за дъщеря си. На няколко пъти дори се изкушавах да унищожа цялото досие за вещиците Мейфеър. Та нима има друга история, която да ни е донесла толкова насилие и толкова болка? Но, разбира се, подобно нещо е немислимо. Таламаска никога няма да го позволи. И никога няма да ми прости, ако го сторя на своя глава.

Миналата нощ, след като завърших настоящото обобщение, сънувах Стюарт Таунсенд, когото съм срещал само веднъж, и то още като малко момче. В съня ми той беше в моята стая и ние разговаряхме с часове. Когато се събудих, успях да си спомня само последните му думи.

«Нима не разбираш какво ти казвам? Всичко е планирано!»

Беше много разстроен.

«Не, не разбирам!» — извиках аз и се събудих. Всъщност именно гласът ми ме събуди. С изумление установих, че стаята е празна и че съм сънувал всичко и Стюарт всъщност не е при мен.

Не, не разбирам. Това е истината. Не зная защо Кортланд се опита да ме убие. Не зная защо би стигнал до подобна ужасна крайност. Не зная какво всъщност се е случило със Стюарт. Дори не зная защо Стела е била толкова отчаяна, че е поискала Артър Лангтри да я отведе. Не зная какво е сторила Карлота на Анта и дали Кортланд наистина е баща на Стела, Анта и на бебето на Деидре. Не, не разбирам!

Но в едно съм сигурен. Някой ден, без значение какво е обещала на Ели Мейфеър, Роуан Мейфеър ще се върне в Ню Орлиънс и ще поиска отговори. Много, много отговори. И се страхувам, че аз съм единственият — ние в Таламаска сме единствените — които вероятно ще сме в състояние да й разкажем цялата тази тъжна история.