Ан Райс
Вещиците: Полунощ (21)

Двадесет и едно

Той я целуна, докато галеше гърдите й. Удоволствието беше толкова голямо. Парализиращо. Тя се опита да повдигне глава, но не можа да помръдне. Несекващият рев на самолетните двигатели я унасяше. Да, това беше сън. И все пак изглеждаше толкова реален. Тя отново потъна в него. Само след четирийсет и пет минути щяха да кацнат на международното летище на Ню Орлиънс. Трябваше да се опита да се събуди. Но тогава той я целуна отново, езикът му нежно се плъзна в устата й, а пръстите му докосваха зърната й, щипеха ги, сякаш беше гола под малкото вълнено одеяло. О, той знаеше как да го направи, щипеше ги бавно, но силно. Тя се извърна към прозореца, въздъхна и опря колене в стената на кабината. Никой не я забеляза. Първа класа беше почти празна. Почти пристигаха.

Той отново ощипа зърната й, само че малко по-силно, о, беше толкова прекрасно. Не можеш да си твърде груб, наистина. Притисни по-силно устни към моите. Изпълни ме с езика си. Тя отвори уста срещу неговата, а пръстите му докоснаха косата й и изпратиха ново, неочаквано усещане през нея, като леко изтръпване. Беше истинско чудо — усещанията й някак се смесваха, като меки и все пак ярки цветове, тръпки пълзяха по голия й гръб и по ръцете й, а плътта между краката й гореше и пулсираше. Ела в мен! Искам да ме изпълниш, да, с език, ела в мен целия, хайде! Той беше огромен и все пак гладък, окъпан от нейните сокове.

Тя свърши тихо, трепереше под одеялото, косата й бе паднала на лицето. Смътно осъзнаваше, че не е гола, че наоколо няма никой, който да я докосва, никой не би могъл да й достави такова удоволствие. И все пак то продължаваше, сърцето й щеше да замре, кръвта й пулсираше в лицето, по хълбоците и прасците й се разливаха вълни.

Ще умреш, ако това не престане, Роуан. Ръката му докосна бузата й. Той целуна клепачите й. Обичам те…

Тя внезапно отвори очи. В първия миг не можа да види нищо. После различи кабината. Малката завеска беше дръпната и всичко наоколо изглеждаше сияйно сиво и потънало в шума на двигателите. Вълните още минаваха през нея. Тя се облегна в голямото меко самолетно кресло и им се отдаде. Бяха като красиво модулирани електрошокове, погледът й се зарея в тавана, докато се опитваше да задържи очите си отворени, да се събуди.

Господи, как ли изглеждаше след такава оргия? Лицето й сигурно беше зачервено.

Седна много бавно и прибра назад косата си. Опита се да извика отново съня, но не заради усещанията, а заради информация, опитваше се да стигне до ядрото му, да разбере с кого бе правила любов. Не беше Майкъл. Не. И точно това бе най-лошото.

„Господи, помисли си. Изневерих му, и то с никого. Колко странно.“ Притисна бузите си с ръце. Горяха. Все още усещаше прекрасните омаломощаващи тръпки.

— Кога ще пристигнем в Ню Орлиънс? — попита тя минаващата стюардеса.

— След трийсет минути. Закопчахте ли колана си?

Тя се облегна назад и закопча колана. После се отпусна, прекрасно изтръпнала. Но как бе възможно един сън да стори това? Как можеше един сън да стигне толкова далече?

Когато беше на тринайсет, често сънуваше такива неща, преди да разбере, че са нещо естествено. Но винаги се събуждаше преди края. Винаги. Този път сънят просто бе поел свой собствен курс. И странното бе, че тя се чувстваше така, сякаш любовникът от съня й я беше изнасилил. Това вече беше истински абсурд. Но чувството беше неприятно и много силно.

Насилена…

Сложи ръце върху гърдите си под одеялото, сякаш да ги защити. Но това беше нелепо. Нямаше никакво изнасилване.

— Искате ли питие, преди да кацнем?

— Не, само кафе — отвърна Роуан и затвори очи. Кой можеше да е този любовник от сънищата? Нямаше лице, нямаше име. Само усещането за някой по-деликатен от Майкъл, някой почти безплътен, или поне само тази дума й дойде наум. Мъжът й бе говорил, в това беше сигурна, само дето беше забравила всичко. Остана само споменът за усещането.

Щом седна напред да изпие кафето, осъзна, че леко я боли между краката. Вероятно беше последствие от мощните мускулни контракции. Слава богу, че нямаше никой наблизо, нито на мястото до нея, нито от другата страна на пътечката. Но тя не би позволила да се стигне толкова далече, ако не беше скрита под одеялото. Ако можеше да се накара да се събуди, де. Ако имаше някакъв избор.

Толкова й се спеше!

Отпи бавно от кафето и вдигна белия пластмасов сенник.

Под нея се разкри зелена мочурлива земя под ярко следобедно слънце. И една подобна на змия тъмнокафява река, която се извиваше около далечния град. Усети някакво замайване. Ревът на двигателите като че стана по-силен със снижаването на самолета.

Не искаше да мисли повече за съня. Наистина й се щеше да не се беше случвало. Всъщност изведнъж той й се стори ужасно отвратителен, чувстваше се някак омърсена, изморена и гневна. Дори погнусена. Искаше да мисли за майка си, за това как ще види Майкъл.

Беше се обадила на Джери Лониган от Далас. Ритуалната зала била отворена. Братовчедите вече пристигали. Обаждали се цяла сутрин. Службата била насрочена за три следобед, затова да не се притеснява. Можела да дойде направо от хотел „Пончартрейн“, когато пристигне.

— Къде си, Майкъл? — прошепна тя, отново се отпусна назад и затвори очи.