Ан Райс
Вещиците: Полунощ (14)

Четиринадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 2

Марсилия, Франция, 4 октомври, 1689

„Скъпи Стефан,

Вече съм в Марсилия след неколкодневно пътуване от Монклеве, по време на което спрях да почина в Сен Реми и продължих много бавно оттам, заради нараненото си рамо и съкрушена душа.

Вече взех пари от нашия агент тук и ще ти пратя това писмо не по-късно от час след като го завърша, така че ще го получиш много скоро след предишното, което пуснах при заминаването си предната нощ.

Сърцето ми е разбито, Стефан. Удобствата на големите и добре уредени странноприемници тук не значат нищо за мен, въпреки че съм доволен, дето напуснах малките селца и вече съм в голям град, където се чувствам малко по-добре и в относителна безопасност.

Дори и до това място да е достигнала вест за стореното от мен в Монклеве, аз още не съм научил. А и в околностите на Сен Реми свалих духовническата си одежда и оттогава пътувам като холандски пътешественик, тъй че не мисля, че някой ще ме безпокои заради скорошните събития в планините, защото откъде бих могъл да зная аз за тях?

Отново пиша това и като доклад, и за да се спася от лудостта, както и да продължа с настоящата си задача.

Екзекуцията на Дебора започна както безброй други. Когато първите слънчеви лъчи озариха площада пред катедралата «Свети Михаил», целият град вече се беше събрал там — там бяха и търговците на вино, очакващи големи печалби, и старата графиня, с траурна дреха. До нея вървяха две треперещи деца, и двете тъмнокоси и смугли. Испанската кръв им личеше, но по високия си ръст и тънки кости приличаха на майка си. Бяха много изплашени, когато се изкачиха на върха на трибуната за зрители пред затвора и се обърнаха към кладата.

Малкият, Кретиен, започна да ридае и да се свива до баба си, което предизвика развълнуван шепот сред тълпата.

— Кретиен, вижте, Кретиен.

Устните на малкото момче трепереха, но по-големият му брат, Филип, показваше само страх и вероятно ненавист към всичко наоколо. Старата графиня прегръщаше и успокояваше момчетата. От другата й страна се настаниха графиня Дьо Шамилар и инквизиторът, отец Ловие, с двама млади свещеници с красиви раса.

На най-личните места на трибуната седяха още четирима свещеници, а в подножието й имаше малка група въоръжени мъже, хора на местната власт, или поне така предположих.

Още видни личности, или поне такива, които се смятаха за видни личности, изпълниха останалите места по издигнатата трибуна. Вече всички прозорци на околните сгради бяха отворени и от тях надничаха изпълнени с нетърпение хора. Онези пък под трибуната се притискаха толкова близо до кладата, че аз се зачудих дали няма и те самите да се изпекат.

От гъстата тълпа излезе малка група въоръжени мъже. Носеха стълба, която подпряха на кладата. Малкият Кретиен видя това и изплашен се обърна към баба си, раменете му трепереха, плачеше, но Филип не пророни и сълза.

Най-сетне вратите на «Свети Михаил» се отвориха и под извитата арка, на самия праг, се появиха свещеникът и някакъв друг презрян големец — най-вероятно кметът на града. Той държеше навит на руло пергамент. Двама въоръжени стражи застанаха от двете му страни.

Между тях, пред очите на притихналата и изгаряща от любопитство тълпа, се появи моята Дебора. Изправена, с високо вдигната глава. Слабото й тяло бе облечено в бяла роба, която висеше чак до босите й стъпала. В ръце носеше тежката шест паунда свещ. Очите й обходиха тълпата.

През целия си живот не съм виждал подобно безстрашие, Стефан, макар че гледах чак от прозореца на отсрещната странноприемница и щом погледите ни се срещнаха, очите ми се замъглиха от сълзи.

Не мога да кажа със сигурност какво последва, освен че в мига, когато всички щяха да се обърнат да видят кого гледа «вещицата», Дебора отново извърна поглед към сцената пред себе си. Огледа внимателно и винопродавците, и амбулантните търговци, накрая трибуната за зрителите, която се издигаше над нея. Погледна и старата графиня — която се явяваше като мълчаливо олицетворение на обвиненията срещу нея, после и графиня Дьо Шамилар. Тя веднага се сви на мястото си със зачервено лице и погледна паникьосана старата графиня, която и сега не помръдна.

Междувременно отец Ловие, великият триумфиращ инквизитор, крещеше дрезгаво на кмета, че трябва да прочете прокламацията и че «процедурата трябва да започне».

Тълпата се разшумя, кметът прочисти гърлото си и започна да чете. Бях много доволен, че ръцете и краката на Дебора не са оковани.

Възнамерявах да изляза от хана и да си проправя път през тълпата, по възможно най-грубия начин, до самия й център, за да бъда близо до нея, без значение каква опасност можеше да ми донесе това.

И тъкмо се обръщах да изляза от стаята, когато кметът започна да чете съвсем бавно на латински, а гласът на Дебора иззвъня и накара и него, и цялата тълпа да притихне.

— Не съм сторила зло никому, дори на най-бедния сред вас — обяви тя, говореше бавно и високо, гласът й отекваше в каменните стени. Когато отец Ловие стана и й изкрещя да замълчи, тя още по-високо обяви, че ще говори.

— Накарайте я да замълчи! — извика старата графиня, обзета от гняв, и Ловие отново изрева на кмета да продължава с прокламацията. Изплашеният свещеник се озърна към своите въоръжени стражи, но те се бяха отдръпнали, сякаш от страх, и се взираха в Дебора и притихналата тълпа.

— Ще ме изслушате! — извика отново Дебора, също тъй високо. И когато слезе от първото стъпало, за да застане изцяло под слънчевите лъчи, тълпата се отдръпна като един.

— Бях несправедливо обвинена във вещерство — извика Дебора. — Не съм еретичка и не се кланям на Сатаната, не съм сторила зло на ни един от вас!

И преди старата графиня да заръмжи отново, тя продължи:

— Вие, синове мои, вие свидетелствахте против мен и аз се отричам от вас! А ти, моя обична свекърво, сама ще се провалиш в ада заради лъжите си!

— Вещица! — изпищя графиня Дьо Шамилар, обзета от ужас. — Изгорете я. Завържете я на кладата.

И тогава като че неколцина в тълпата започнаха да напират напред — дали от страх, или от желание да се изкарат герои, или пък просто се бяха оказали насред някакво раздвижване. Но въоръжените стражи не помръднаха.

— Вещица ли ме нарекохте? — отговори веднага Дебора и с широк жест захвърли свещта на камъните и разпери ръце пред мъжете, които трябваше да я хванат, но не го направиха. — Чуйте ме! Ще ви покажа какво е вещерство!

В този миг тълпата бе напълно обзета от ужас и някои дори бягаха от площада, а други напираха да стигнат до тесните улички, които извеждаха от него. Дори онези, които останаха на площада, вече бяха станали на крака, а малкият Кретиен притисна лице към графинята и отново се разтресе от ридания.

Но очите на всички все още бяха приковани в Дебора, която бе вдигнала слабите си разранени ръце. Устните й се движеха, но не успях да чуя никакви думи. Някъде от долните прозорци се чуха писъци. Над покривите се разнесе тътен, по-слаб от гръмотевица и затова още по-ужасяващ. Внезапно се разрази силен вятър, а с него се понесе и някакъв странен шум — някакво скриптене, което първо не можах да разпозная, но после си спомних преживените в миналото бури — старите покриви поддаваха под напора на вятъра и керемидите по тях се разхлабваха и чупеха.

След малко отвсякъде летяха керемиди, по една, по пет и по шест. Вятърът виеше и се събираше сякаш над самия площад. Дървените капаци на хана започнаха да се люлеят на пантите си. Чух гласа на Дебора над бурята и писъците на тълпата:

— Ела, мой Лашър, бъди мой отмъстител, повали враговете ми! — И като се приведе напред, тя вдигна ръце, лицето й беше червено и разкривено от гняв. — Виждам те, Лашър, познавам те! Призовавам те! — Изправи се, разпери ръце и изкрещя: — Унищожи моите синове, унищожи моите обвинители! Унищожи онези, които са дошли да видят как ще умра!

Керемидите се засипаха като порой от покривите — от църквата, от затвора, от сакристията, от покрива на хана, падаха по главите на пищящото множество долу. А трибуната за зрители, построена от слаби дъски, колове и въжета, споени грубо с хоросан, започна да се преобръща от вятъра и хората на нея се вкопчиха за пейките с писъци.

Само отец Ловие запази хладнокръвие.

— Изгорете вещицата! — изкрещя той, като се опитваше да си проправи път през ужасените мъже и жени, които се опитваха да слязат от трибуната. — Изгорете вещицата и бурята ще спре.

Но никой не се подчини на заповедта му. Макар че църквата бе единственото сигурно убежище от този вихър, никой не посмя да мине покрай Дебора, застанала на прага й с разперени ръце. Стражите бяха избягали от нея в паника. Енорийският свещеник се бе свил в далечния ъгъл, а кметът не се виждаше никъде.

Небето започна да притъмнява и хората се защураха, биеха се, проклинаха и падаха в суматохата. Графинята попадна под яростния дъжд от керемиди, загуби равновесие, преметна се сред гърчещите се тела пред нея и се стовари на каменните плочи. Двете момчета се бяха вкопчили едно в друго, когато върху тях се изсипа порой от каменни отломки от фасадата на църквата. Кретиен се преви като дръвче при градушка и се свлече на колене в несвяст. Сега и самата трибуна се срути, увличайки със себе си двете момчета и още около двайсетина души, които не бяха успели да се измъкнат.

Доколкото можах да видя, всички стражи бяха напуснали площада, свещеникът също бе избягал. Дебора пристъпваше назад към сенките, но очите й още бяха втренчени в небето.

— Виждам те, Лашър! — извика тя. — Моят силен и красив Лашър! — И изчезна в мрака на катедралата.

Аз хукнах от стаята и надолу по стълбите към лудницата на площада. Какво мислех в този момент не мога да ти кажа, освен че исках някак да стигна до нея и в суматохата да я отведа оттам.

Но докато бягах през площада, отвсякъде се сипеха керемиди, една ме удари по рамото, а друга — по лявата ръка. Виждах само вратите, които се блъскаха от вятъра, въпреки че бяха много тежки.

Капаците по прозорците се трошаха и падаха върху главите на обезумелите хора, които не бяха успели да се доберат до малките улички. Пред всяка порта лежаха купчини от тела. Старата графиня беше мъртва, втренчена в небето, бягащите мъже и жени тъпчеха ръцете и краката й. А сред руините на трибуната лежеше тялото на малкия Кретиен, така разкривено, че със сигурност той бе мъртъв.

Филип, по-големият, пълзеше и търсеше укритие, краката му изглеждаха счупени. В този миг един дървен капак падна, прекърши врата му и той се свлече мъртъв.

И тогава един човек, свит до стената близо до мен, изпищя:

— Графинята! — И посочи нагоре.

Тя стоеше на един висок парапет на църквата и едва пазеше равновесие върху стената. Отново вдигна ръце към небето и извика на своя дух. Но през воя на вятъра и писъците на ранените, трясъка на летящите керемиди, камъни и счупени дъски, не можах да чуя думите й.

Хукнах към църквата и се залутах паникьосан из нея, за да открия стълбите. Там беше Ловие, инквизиторът, щураше се насам-натам, после намери стълбището преди мен и хукна нагоре.

Тичах след него, виждах черното му расо високо горе, токовете му тракаха по каменните стъпала. О, Стефан, само да имах кинжал.

Щом излязохме на кулата, видях крехкото тяло на Дебора да полита от покрива. Стигнах до ръба, взрях се в касапницата долу и я видях да лежи прекършена на камъните. Лицето й гледаше нагоре — едната й ръка бе под главата, а другата лежеше прекършена на гърдите — очите й бяха затворени, сякаш спеше.

Щом я видя, Ловие изрева някакво проклятие.

— Изгорете я, отнесете тялото й на кладата — пищеше той, но без полза. Никой не можеше да го чуе. Той се обърна втрещен, вероятно за да се върне долу и да организира нещата, но налетя право на мен.

На лицето му се изписа изумление, когато аз без никакво колебание го блъснах с все сила в гърдите и той полетя през ръба на покрива.

Никой не видя това, Стефан. Бяхме на най-високата точка в Монклеве. Никоя друга сграда не се издига по-високо от църквата. Този парапет не се вижда дори от далечния замък, а онези отдолу не може да са ме видели, тъй като бях закрит от тялото на самия Ловие, докато го блъсках.

Но дори и да е имало възможност за това, все пак никой не ме видя.

Веднага хукнах надолу, като се уверих, че никой не ме е последвал дотук. Слязох до вратите на църквата. Там лежеше моята жертва, Ловие, мъртъв като Дебора, и проснат съвсем близо до нея — черепът му бе разбит, главата му кървеше, а очите му бяха отворени. Имаше онова тъпо изражение, характерно за мъртвите, което никога няма да видиш на лицето на жив човек.

Колко време бе вилнял вихърът, не мога да кажа, но когато стигнах до църковните порти, той вече отслабваше. Вероятно всичко бе продължило четвърт час, тъкмо колкото онова чудовище бе казало, че ще се мъчи Дебора на кладата.

От сенките на църковното преддверие видях, че площадът вече е напълно пуст — и последните оцелели бяха прескочили телата, блокирали страничните улички. Започна да просветлява. Бурята вече отмираше. Стоях в тишината и се взирах в тялото на моята Дебора, от устата й течеше кръв, бялата й роба бе цялата в червени петна.

След известно време на площада излязоха неколцина души, започнаха да оглеждат мъртвите и ранените, които стенеха и молеха за помощ. Вече отнасяха някои от тях. Дотича и ханджията, заедно със сина си, и коленичи до тялото на Ловие.

Синът му ме видя, дойде при мен и много развълнуван ми каза, че енорийският свещеник, както и кметът, са изчезнали. Гледаше ме като обезумял, сякаш не можеше да повярва, че е още жив и е станал свидетел на подобно нещо.

— Нали ви казах, че е могъща вещица — прошепна ми той, взрян в тялото на Дебора. Видяхме стражите да се събират — бяха зашеметени, изранени и уплашени. Ръководеше ги млад духовник с рана на челото. Те вдигнаха Дебора и се огледаха наоколо, сякаш се страхуваха бурята да не ги връхлети отново. Но нищо такова не последва и те я отнесоха на кладата. Дървата и въглищата започнаха да се срутват от купчината, когато стражите се изкатериха по стълбата, внимателно положиха тялото и забързаха обратно.

Събраха се и други хора, когато младият свещеник с разпокъсаната роба и кървящо чело запали факлите и много скоро кладата лумна. Той стоеше съвсем близо до нея и гледаше как дървото се разгаря, после отстъпи и се строполи, вероятно в безсъзнание, или дори мъртъв.

Надявам се, че е второто.

Аз отново изкачих стълбите и излязох на покрива на църквата. Погледнах надолу към тялото на Дебора, вече мъртво, неподвижно и неуязвимо за болката. Пламъците го поглъщаха. От покрива се виждаха местата, от които бяха полетели керемидите. И тогава се зачудих дали духът на Дебора се е издигнал към облаците.

Оттеглих се чак когато димът стана толкова гъст и задушлив, че не можех да дишам. Отидох в хана, където мъжете вече пиеха и бръщолевеха за скорошния ужас, взираха се в огъня и се отдръпваха боязливо от вратата. Събрах си багажа и слязох да потърся коня си. Но в суматохата беше изчезнал и той.

Видях обаче друг, под грижите на някакво уплашено конярче и готов за езда. Успях да го купя, макар и на двойна цена, въпреки че най-вероятно момчето не беше негов собственик. Качих се на седлото и препуснах към портите на града.

След многочасова, много бавна езда през гората, съпроводена от ужасна болка в рамото и още по-силна болка в ума, аз пристигнах в Сен Реми и там потънах в мъртвешки сън.

Никой тук все още не бе чул за случилото се и аз потеглих рано на другата сутрин на юг, към Марсилия.

Последните две нощи лежах в просъница и мислех за всичко, на което бях станал свидетел. Ридаех за Дебора, докато очите ми не пресъхнаха. Мислех за престъплението си и знаех, че не изпитвам никаква вина, дори съм убеден, че бих го сторил отново.

През целия си живот в Таламаска не бях вдигал ръка на човешко същество. Призовавах към разум, опитвах се да убеждавам, заговорничех и дори лъжех, но винаги се стремях да защитавам хората от силите на мрака и да служа на доброто. Но в Монклеве гневът ми бе неимоверен, както и чувството ми за справедливост и жаждата за отмъщение. Радвам се, че блъснах това изчадие от покрива на църквата, ако това тихо удовлетворение може да се нарече радост.

И все пак извърших убийство, Стефан. Ти разполагаш с признанията ми. Не очаквам нищо, освен осъждане от твоя страна и от страна на ордена, защото кога наши членове са стигали до убийство и са решавали да се саморазправят с инквизиторите, като ги блъскат от покривите на църквите?

В своя защита мога да кажа само, че престъплението бе извършено в състояние на страст и безразсъдство. Но не съжалявам за него. И ти сам ще го разбереш в мига, в който ме видиш. Не възнамерявам да те лъжа, за да омаловажавам греха си.

Но сега мислите ми не са заети с това убийство, а с моята Дебора и духа Лашър, и всичко, което видях с очите си в Монклеве. Мисля и за Шарлот Фонтене, дъщерята на Дебора, която бе заминала, но не за Мартиника, както мислят враговете й, а за Порт-о-Пренс в Сан Доминго. Вероятно единствен аз зная това.

Стефан, не мога да не довърша задачата си. Не мога да оставя писалката, да падна на колене и да кажа, че съм убил един свещеник, и да се откажа от света и от работата си. Затова аз, убиецът, ще продължа, сякаш никога не съм извършвал престъпление, нито тази изповед.

Сега трябва да отида при злочестата Шарлот — без значение колко дълго ще е това пътуване — и да говоря с нея от цялото си сърце, да й разкажа какво видях и всичко, което знам.

А това може да се окаже сложна задача, защото сега няма да призовавам към разум, нито ще прибягвам към сантиментални молби, както в младостта си се обръщах към Дебора. Сега всичко трябва да бъде аргументирано, трябва да убедя тази жена да ми позволи да изследвам с нея невидимото същество, тази рожба на хаоса, способно да причини повече разрушения от всеки демон или дух, за които някога съм чувал.

Защото, Стефан, то е ужасяващо и всяка вещица, която се опита да го командва, накрая ще изгуби контрол над него, в това изобщо не се съмнявам. Но какво ли цели самото то?

Доколкото разбирам, е повалило съпруга на Дебора заради онова, което е знаело за него. Но защо не е казало на вещицата? И какво означаваха думите на Дебора, че то се учи. Тя го повтори два пъти — първият път преди години в Амстердам, а втория — часове преди трагичните събития.

Възнамерявам да разкрия природата му. Дали беше искало да й спести болката, като бе повалило съпруга й, но без да й каже защо, въпреки че е трябвало да признае, когато го е попитала. Или просто е искало да избърза и да стори за нея онова, за което тя сигурно е щяла да го помоли, и така да се покаже като добър и досетлив дух.

Какъвто и да е отговорът, това е най-необикновеният и интересен дух, наистина. И помисли само каква е силата му, Стефан, защото аз ни най-малко не преувеличих онова, което сполетя хората от Монклеве. Скоро ще го чуеш и сам, защото то е твърде ужасяващо, за да не се понесе мълва.

Сега, през тези дълги часове на мъка и физическа болка, аз лежа тук и се опитвам да си спомня всичко, което съм чел за духовете и демоните като този.

Спомних си писанията на мъдреците, както и техните предупреждения, случките и поученията, описани от църковни служители. Без значение какви глупаци са в някои отношения, те наистина знаят това-онова за духовете, а тези им знания често съвпадат със схващанията на древните, което е много съществено.

Защото ако римляните, гърците, евреите и християните описват едни и същи същества и изказват едни и същи предупреждения и формули за контролирането им, това със сигурност не бива да бъде пренебрегвано.

И доколкото знам няма народ или племе, което да не вярва, че съществуват невидими създания, които се делят на добри и лоши духове, в зависимост от това как се отнасят към човека.

В ранните дни на Християнската църква, духовните отци са вярвали, че тези демони са всъщност старите богове на езичниците. Вярвали са в тяхното съществуване и са смятали, че са божества с по-малка сила. Но Църквата днес не споделя това схващане.

Съдиите на вещици обаче го споделят напълно, и то с жестокост и невежество, защото когато обвиняват вещицата, че лети в нощта, те всъщност я обвиняват в старите вярвания за богинята Диана, която наистина е била позната в езическа Европа, преди идването на християнството, а дяволът с кози крака, когото вещиците целуват, е не друг, а езическият бог Пан.

Но тези съдници наистина не съзнават, че правят точно това. Догматично те вярват единствено в Сатаната, в Дявола и неговите демони. А историците трябва да им посочат, защото от това все ще има някаква полза, че измислиците в техните демонологии всъщност се коренят в езическите селски приказки.

Но да се върнем на основното — всички народи вярват в духове. И от всички народи може да се разбере нещо за тях и именно това имам намерение да проуча. Ако паметта не ме лъже, трябва да заявя, че всичко, което срещаме в легендите, в книгите за магии и в демонологиите, са всъщност легион същества, които могат да бъдат призовани по име и командвани от вещици или заклинатели. Книгата на Соломон изброява много от тях, като ни дава не просто имената и свойствата им, но и в какъв образ предпочитат да се появяват.

И макар че ние в Таламаска отдавна знаем, че повечето от тези истории са чисти фантазии, все пак сме наясно, че има такива същества. Знаем и че книгите съдържат някои доста важни предупреждения за това колко опасно е да призоваваш подобни създания, защото те могат да изпълняват желанията ни така, че да ни накарат да викаме до небесата от отчаяние, както в историята за цар Мидас и селската приказка за трите желания.

Всъщност мъдростта на всеки чародей, без значение на какъв език е описана, се определя като способността за обуздаване и внимателна употреба на силите на тези невидими същества, така че те да не се обърнат съвсем неочаквано срещу заклинателя.

Но да си срещал някъде и дума за това, че дух може да се учи? Чувал ли е някой, че те са способни да се променят? Да стават по-силни с призоваването, да, но да се променят?

А Дебора ми говори два пъти за подобно нещо, за обучението на нейния дух, Лашър, което идва да рече, че той може да се променя.

Стефан, доколкото разбирам, това същество, призовано от невидимите селения и хаоса от глупачката Сузан, си остава пълна загадка на този етап от неговото съществуване като слуга на тези вещици, както и че то се е развило под водачеството на Дебора — от нисш дух в създател на бури, в ужасяващ демон, способен да убива враговете на вещицата по нейна команда. А аз смятам, че има и още нещо, което Дебора нямаше време или сили да ми каже. Но аз трябва да го кажа на Шарлот, не за да й помагам как да се обръща към този дух, а с надеждата да застана между тях и по някакъв начин да го прогоня.

Защото, Стефан, когато се сетя за думите на това същество, предадени ми от Дебора, вярвам, че той има не само способностите да се учи от една вещица, но и свой характер. Иначе казано, не трябва да разберем само природата му, но вероятно и душата му.

Бих се обзаложил, че тази Шарлот Фонтене не знае почти нищо за демона, защото Дебора не я е учила на черното изкуство и й е разкрила тайната си преди самата екзекуция. Накарала е Шарлот да замине надалече с нейната благословия, за да оцелее и да не гледа как майка й страда на кладата. Моята любима дъщеря, така я нарече, спомням си много добре.

Стефан, трябва да получа разрешение да ида при Шарлот. Не мога да стоя встрани от всичко това, както правих години наред по заповед на Ромер Франц. Защото ако се бях учил заедно с Дебора, ако бях спорил с нея, вероятно двамата щяхме да спечелим и това нещо можеше да бъде отпратено.

И накрая, Стефан, моля те, обмисли молбата ми по още две причини. Първата — аз обичах Дебора, но с нея претърпях поражение, но сега трябва да отида при дъщеря й, защото това се изисква от мен заради всичко, което ме свързваше с майка й навремето. Втората — имам достатъчно пари да стигна до Сан Доминго и мога да взема още от агента ни тук, така че съм в състояние да замина и без твоето разрешение.

Но, моля те, не ме принуждавай да нарушавам правилата на ордена. Дай ми позволение. Изпрати ме в Сан Доминго.

Защото, така или иначе, ще ида.

Верен на теб и Таламаска: Петир ван Абел, Марсилия.“

Таламаска, Амстердам

Петир ван Абел, Марсилия

„Петир,

Твоите писма никога не спират да ме изненадват, но с последните две от Марсилия надмина всичко, постигнато от теб досега.

Всички тук ги прочетохме, дума по дума, съветът се събра и ето нашите препоръки.

Трябва веднага да се върнеш у дома в Амстердам.

Разбираме напълно причините, поради които искаш да заминеш за Сан Доминго, но не можем да позволим подобно нещо. Умоляваме те да разбереш, че заради своеволието си си станал част от злото, сътворено от демона на Дебора Мейфеър. Като си блъснал отец Ловие от покрива, ти всъщност си изпълнявал желанията на онази жена и на нейния дух.

Много ни разтревожи фактът, че си нарушил правилата на Таламаска с този насилствен акт, защото се страхуваме за теб и единодушно смятаме, че трябва да се върнеш у дома за съвет и за да възвърнеш самообладанието си и способността си да мислиш трезво.

Петир, под заплаха от изключване от ордена, ние ти нареждаме да се върнеш веднага.

Вече сме посветили много проучвания на историята на Дебора Мейфеър, към които спадат и твоите доклади, както и малкото наблюдения, които Ромер Франц е успял да запише. (Бележка на преводача: до днес те не са открити.) Всички сме съгласни с теб, че тази жена и онова, което прави с демона си, е от огромен интерес за Таламаска. Моля те, разбери, че наистина искаме да научим каквото можем за Шарлот Фонтене и нейния живот в Сан Доминго.

Много вероятно е след време да изпратим наш посланик в Западните Индий, за да говори с тази жена и да разбере какво знае тя. Но това не може да бъде сторено сега.

Мъдростта диктува, след като се завърнеш у дома, да й пишеш и да й разкажеш обстоятелствата около смъртта на майка й, като, разбира се, премълчиш своето престъпление, защото няма причина да изтъкваш вината си, пък и да й предадеш онова, което си чул от майка й. Най-разумно ще е да започнете кореспонденция; така вероятно ще успееш да й окажеш някакво влияние, без да се излагаш на риск.

Това е всичко, което можеш да направиш по отношение на Шарлот Фонтене. Още веднъж ти нареждам да се върнеш веднага. Моля те, ела при нас по суша или по море възможно най-скоро.

Бъди сигурен в нашата обич и грижа към теб, както и в нашата тревога. Ние сме на мнение, че ако не се подчиниш, в Западните Индий те чака само нещастие, ако не и нещо по-лошо. Съдим за това по твоите собствени думи и признания, както и от нашите предчувствия по този въпрос. Положихме ръце върху твоите писма и занапред видяхме само мрак и нещастия.

Александър, който, както знаеш, има най-силната дарба да вижда бъдещето чрез допир, е повече от сигурен, че ако идеш в Порт-о-Пренс, никога вече няма да те видим. Заради това той е на легло, не става, отказва да се храни и изрича единствено някакви странни неща.

Искам да ти кажа и че Александър слезе в салона, в подножието на стълбището, и положи ръце върху портрета на Дебора. След миг се отдръпна, почти пред припадък, отказа да каже каквото и да било и слугите едва го отведоха до стаята му.

«Но защо не казваш нищо?» — настоях аз. А той ми отговори, че от видяното е разбрал, че няма никакъв смисъл да говори. Аз се вбесих и настоях да ми разкаже, а той отвърна: «Видях само смърт и разрушение. Няма никакви образи, нито числа, нито думи. Какво искаш да ти кажа?».

После рече, че ако съм искал да узная повече, да погледна отново портрета, да погледна мрака, който винаги обгръща персонажите на Рембранд. Да видя как светлината докосва лицето на Дебора само отчасти, защото такава била светлината, която Александър видял в историята на тази жена: частична, слаба светлина, завинаги погълната от мрака. Рембранд ван Рейн уловил само миг от това, нищо повече.

«Но това може да се каже за всеки живот и за всяка история» — настоях аз.

«Не, това е пророческо видение — отвърна той. — И ако Петир отиде в Западните Индий, той ще потъне в мрака, от който Дебора Мейфеър е успяла да излезе само за малко.»

Е, съди за този разговор както желаеш! Но не мога да не ти предам следващите думи на Александър — че ти ще идеш в Западните Индий, че ще пренебрегнеш нашите заповеди и заплахата за изгонване от ордена и че тогава мракът ще се спусне над теб.

Можеш да опровергаеш това предсказание и ако го направиш, ще сториш чудо за здравето на Александър, защото той си отива. Ела си у дома, Петир!!!

Със сигурност ти, като разумен човек, си наясно, че в Западните Индий не е нужно да попаднеш на вещици или демони, за да бъде животът ти в опасност. Трески, зарази, разбунтували се роби и всякакви зверове от джунглите те чакат там, както и всички опасности на пътуването по море.

Но нека оставим настрана обичайните рискове при такова пътуване, както и силите, които притежаваме, и погледнем документите, които сам ни изпрати.

Това е наистина преинтересна история. Отдавна знаем, че «вещерството» е огромна измислица, дело на съдии, свещеници, философи и прочее «учени мъже». Знаем и че с помощта на печатната преса те разпространяват тези фантасмагории из цяла Европа, чак до шотландските планини и вероятно дори в Новия свят.

Отдавна знаем и че селяните в по-западналите райони смятат лечителките и акушерките за вещици, а откъслечните стари вярвания и суеверия сега са преплетени във фантазиите за козекраки дяволи, светотатства и абсурдни сборища.

Но какъв по-ясен пример за това как фантазиите на тези хора са превърнали във вещица простодушната Сузан Мейфеър, която под водачеството на демонологиите, е сторила онова, което милиони други не могат — да призове истински дух, и то такъв с неимоверна сила, дявол, наследен от нейната умна и озлобена дъщеря Дебора. Тя е продължила да практикува черната магия, за да усъвършенства влиянието си над това същество, и сега го предава, заедно със суеверните си съмнения, на своята дъщеря в Новия свят.

На всички ни се иска да сме били с теб в Монклеве, да видим с очите си огромната сила на този дух и поражението върху враговете на тази дама. Със сигурност ако някой от нас бе до теб, щеше да те възпре от престъпление и да остави многоуважавания отец Ловие да срещне съдбата си и без твоя помощ.

Искам да кажа още и че всички ние разбираме желанието ти да последваш този демон и неговата вещица до Сан Доминго. Какво не бих дал да поговоря с тази Шарлот, да я питам какво е научила от майка си и какво възнамерява да прави.

Но, Петир, ти сам описа силата на този демон. Съвсем точно предаде странните думи на графиня Дебора Мейфеър дьо Монклеве. Трябва да знаеш, че това създание ще се опита да ти попречи да застанеш между него и Шарлот и че е в състояние да причини смъртта ти, както в случая с покойния граф Дьо Монклеве.

Абсолютно си прав в заключението си, че това същество е много по-умно от повечето демони, дори ако съдим само от това, което е казало на вещицата, а не по делата му.

За нас тази история е ужасно трагична. Но ти трябва да си дойдеш у дома, да пишеш на дъщерята на Дебора в безопасността на Амстердам и да оставиш холандските кораби да отнесат писмата ти отвъд морето.

Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, докато се приготвяш за пътуването към дома, че съвсем наскоро чухме, че вестта за смъртта на отец Ловие е стигнала до френския двор.

Няма да те изненада новината за бурята, връхлетяла Монклеве в деня на екзекуцията на Дебора дьо Монклеве. Но това, че била пратена от Господ, за да покаже недоволството му от все по-ширещото се вещерство из Франция, както и гневът му към непокаялата се грешница, която не признала злодеянията си дори при мъченията, със сигурност ще е ново за теб.

Вярвам, че особено трогателно ще ти се стори съобщението, че отец Ловие е умрял, докато се е опитвал да предпази гражданите от летящите отломки. Казват, че мъртвите са около петнайсетина и че смелите жители на Монклеве все пак изгорили вещицата в близост до храма, по Божия повеля, и поуката от всичко това била, че Нашият Господ Исус Христос иска да види още разобличени и изгорени вещици. Амин.

Чудя се колко скоро ще видим тази история на брошурка с подобаващите илюстрации и порой от лъжи? Без съмнение печатарските преси, които винаги подхранват пламъците в кладите на вещиците, вече работят здравата.

А къде ли може да е онзи съдия на вещици, който е прекарал една топла нощ до огъня с акушерката от Донелайт и й е показал мрачните рисунки в своята демонология? Дали вече е мъртъв и гори в ада? Никога няма да узнаем.

Петир, не губи време да ни пишеш. Просто си ела. Знай, че те обичаме и че не те осъждаме за стореното, нито за онова, което тепърва може да направиш. Казахме каквото смятахме за нужно!

Твой верен на Таламаска: Стефан Франк Амстердам.“

„Скъпи Стефан,

Пиша ти набързо, защото вече съм на борда на френския кораб «Сент Елен», пътуващ за Новия свят, и едно момче чака да вземе писмото, за да го пусне веднага.

Още преди писмото ти да пристигне, аз си набавих от нашите агенти всичко необходимо за това пътуване и си купих необходимите дрехи и лекарства.

Отивам при Шарлот и не мога да сторя нищо друго. Зная, че това няма да те изненада. Моля те, кажи на Александър, че съм сигурен, че и той би постъпил така на мое място.

Но, Стефан, ти ме съдиш строго, като казваш, че съм бил в плен на злото на този демон. Наистина, наруших правилата на ордена ни, но само заради Дебора Мейфеър, както тази от миналото, така и тази от настоящето. Демонът никога не е бил част от моята любов към нея и когато блъснах инквизитора, аз самият исках да го направя.

Блъснах го заради Дебора и заради всички бедни невежи жени, които съм виждал да пищят в пламъците, заради жените на масата за мъчения или в студените затворнически килии, заради разбитите семейства и заради опустошените села, станали жертви на тези ужасни лъжи.

Но губя време с тази самозащита. Много благородно от твоя страна, че не ме осъждаш, защото това все пак си е убийство.

Нека също ти разкажа съвсем набързо, че мълвата за бурята в Монклеве достигна тук преди известно време, и то доста изопачена. Някои я приписват на силата на вещицата, други на чисто природни причини, а смъртта на Ловие е обявена за инцидент в суматохата, но се води безкраен и отегчителен спор какво всъщност се е случило.

Сега мога да кажа, че най-много ме безпокои последното, което научих за Шарлот Фонтене. Тук я помнят много добре, тъй като е отпътувала точно от Марсилия. От най-различни хора чух, че е много богата, много красива и много светла — с бяла кожа, ленени коси и омагьосващи сини очи. Нейният съпруг наистина страда от някаква болест още от дете, която причинява все по-голяма слабост в крайниците му. Приличал на призрак. Шарлот го довела в Монклеве заедно с многобройна свита от негри, за да помоли майка си да го излекува и освен това да установи дали детето й не е наследило тази болест. Дебора казала, че синът й е здрав. Майка и дъщеря приготвили мехлем за болните крайници на съпруга и той наистина му донесъл голямо облекчение, но не могъл да го възстанови напълно. Най-вероятно много скоро щял да изпадне в безпомощно състояние като баща си, който също бил засегнат от тази болест. Въпреки че умът му бил бистър и той можел да ръководи плантацията си, се говорело, че лежи неподвижен в разкошно легло, а негрите го хранели и миели като дете. Имало надежда болестта да се развие по-бавно при младия Антоан, който бил ценен в двореца, когато Шарлот за пръв път го срещнала и приела предложението му за женитба, въпреки че по онова време била много млада.

Тук се говори още и че Шарлот и младият Антоан много се радвали на визитата при Дебора и прекарали с нея много седмици, преди семейството да бъде сполетяно от трагедията — смъртта на графа и всичко останало, което вече знаеш.

Хората в Марсилия не вярват толкова много в историите за вещици и приписват цялата тази лудост с гоненията на суеверието на планинците, макар че какво ли щеше да е то, ако прославеният инквизитор не го бе разпалил?

За мен не представлява никаква трудност да разпитвам за тези неща, защото никой тук не е ходил в Монклеве и изглежда, онези, които поканих да се присъединят към мен на чашка вино, наистина обичат да говорят за Шарлот и Антоан Фонтене, както хората от Монклеве обичат да говорят за цялото онова семейство.

Тук обаче Шарлот и младият Фонтене са възбудили силен интерес, защото очевидно са доста екстравагантни и щедри към всички. Хвърляли монетите, сякаш са трохи, и се появявали в църквата със свитата си негри, както и в Монклеве. Това привличало вниманието на всички. Говори се още и че плащали богато на лекарите, които идвали да прегледат Антоан. Има много предположения за причината за болестта му — голямата жега в Западните Индий или дори стара болест, от която в миналото са страдали много европейци.

Никой тук не се съмнява в богатството на семейство Фонтене. До неотдавна те дори са имали търговски агенти в Марсилия, но когато бързали да отпътуват оттук, преди да се разчуе за ареста на Дебора, прекъснали връзките си с тях и никой не знае накъде са заминали.

Имам да ти кажа още нещо. Като продължавах да се представям за богат холандски търговец, аз успях да науча името на една много елегантна и красива млада жена от добро семейство, която е била приятелка на Шарлот Фонтене. Името й се споменаваше почти винаги, когато станеше дума за Шарлот. Само като казах, че съм познавал и обичал Дебора дьо Монклеве по време на нейната младост в Амстердам, аз успях да спечеля доверието на тази дама и научих доста от нея.

Казва се Жан Анжелик дьо Руле, била е в двора по същото време с Шарлот и са били представени заедно на Негово Величество.

Жан дьо Руле, която изобщо не споделяше суеверието на планинците, каза, че Шарлот е мила и приятна по характер и не би могла да е вещица. Тя смята, че всичко се дължи на невежеството на тези хора. Дори бе поръчала литургия за упокой на душата на горката графиня.

Колкото до Антоан, впечатленията й за него бяха, че той понася болестта с изключителна твърдост и наистина обича жена си, а не е само неин нещастен компаньон, както твърдели някои. Причината за дългото им пътуване към Дебора била, че младият мъж не можел да има повече деца, толкова голяма била слабостта му, и единственото му дете, което засега било съвсем здраво и силно, можело да е наследник на заболяването. Никой не знаел.

След това стана ясно, че бащата на Антоан, господарят на плантацията, бил съгласен с това пътуване, защото много му се искало синът му да има и други деца. Старецът бил разочарован от другите си синове, които живеели съвсем разпътно с любовниците си и дори не стъпвали в къщата на баща си.

Тази млада жена явно хранеше много топли чувства към Шарлот и дори се разплака, задето не бе имала време да се сбогува с нея. Но като се имали предвид ужасите в Кевен, това можело да й се прости.

Когато я попитах защо никой не е отишъл да свидетелства в защита на Дебора, тя трябваше да признае, че графът на Монклеве никога не е бил представян в двора, нито пък майка му. Навремето били хугеноти и затова никой в Париж не познавал графинята, а самата Шарлот била там съвсем за малко. Когато се разчуло, че Дебора дьо Монклеве всъщност е дете на шотландска вещица, селянка, и неизвестен баща, възмущението от нейния арест се превърнало в съжаление.

— О, тези планини, тези градове — проплака младата жена. — Тя толкова искаше да се върне в Париж, защото какво има извън него? И кой може да се надява на някаква услуга или напредък, ако не е близо до краля?

Нямам време да пиша повече. Отплуваме до час.

Стефан, нужно ли е да ти обяснявам повече? Трябва да видя това момиче. Трябва да я предупредя за опасността от онзи дух. И откъде, за бога, мислиш, че това дете, родено осем месеца, след като Дебора напусна мен и Амстердам, е взело светлата си кожа и ленената коса?

Ще се видим отново. Обичам ви, мои братя и сестри от Таламаска. Отивам в Новия свят и изгарям от нетърпение да видя Шарлот. Ще победя Лашър и вероятно сам ще започна да общувам с това могъщо същество, за да се уча от него, така както то се учи от нас.

Твой верен както винаги на Таламаска: Петир ван Абел Марсилия.“