Ан Райс
Вещиците: Полунощ (12)

Дванадесет

Час по-късно Роуан се обади в хотела. Бе опаковала малкото летни дрехи, които имаше. Всъщност събирането на багажа донякъде я изненада, защото тя като че ли се гледаше отстрани как избира и прибира нещата си. В куфара изчезнаха леки копринени дрехи, блузи и рокли, купени още преди години за ваканции, и никога неносени. Много бижута, изоставени още от колежа. Неотворени парфюми. Елегантни обувки с високи токове, които никога не бе вадила от кутията. Годините, отдадени на медицината, не й бяха оставили време за подобни неща. Същото беше и с ленените костюми, които бе носила само един или два пъти на Хавай. Е, сега щяха да й послужат добре. Сложи в куфара и козметичния комплект, който не бе отваряла повече от година.

Полетът й бе в полунощ. Щеше да отиде в болницата, за да въведе в работата Слатъри, а после да продължи за летището.

Сега трябваше да резервира стая в хотела и да остави съобщение на Майкъл, че идва.

На обаждането в хотела отговори мил южняшки глас. Да, имали свободен апартамент. Но не, господин Къри отсъствал. Оставил съобщение за нея, че няма да го има двайсет и четири часа. Не, не казал къде е, нито кога ще се върне.

— Добре — каза Роуан с много изморена въздишка. — Моля, предайте му, че идвам и че майка ми е починала; че погребението е утре в „Лониган и синове“. Записахте ли?

— Да, мадам. И позволете ми да изкажа съболезнованията си, всички чухме за майка ви. Често я виждах на верандата й.

Роуан беше изумена.

— Извинете, бихте ли ми казали, къщата й на Първа улица ли е?

— Да, докторе.

— И този квартал ли се казва Гардън Дистрикт?

— Да, докторе, точно така.

Тя измърмори някакви благодарности и затвори. Та това беше абсолютно същата улица, която Майкъл й описваше. И откъде всички знаят за майка ми, зачуди се тя. Та аз дори не казах на жената името й.

Но беше време да тръгва. Излезе на северния пристан да провери дали „Сладката Кристин“ е здраво завързана в случай на буря. После заключи кокпита и се върна в къщата. Включи многобройните алармени инсталации, които не бе използвала от смъртта на Ели насам.

Сега беше време да хвърли последен поглед.

Спомни си как Майкъл стоеше пред онази елегантна стара викторианска къща на Либърти стрийт и говореше за някаква поличба и че никога няма да се върне тук. Е, тя нямаше толкова ясно усещане, но самият последен оглед я натъжи. Къщата беше като изоставена, като ненужна. А когато погледна към „Сладката Кристин“, се почувства по същия начин.

Сякаш дългата вярна служба на „Сладката Кристин“ вече нямаше никакво значение. Всички мъже, с които се бе любила в кабината, вече нямаха значение. Всъщност самият факт, че не бе завела Майкъл надолу по стълбата към топлата кабина, си беше забележителен. Не се бе сетила за това досега. Майкъл изглеждаше като част от съвсем различен свят.

Изведнъж почувства силен порив да потопи „Сладката Кристин“ заедно с всички спомени, свързани с нея. Но това беше глупаво. Защото точно „Сладката Кристин“ я бе отвела при Майкъл. Сигурно полудяваше.

Слава богу, че заминаваше за Ню Орлиънс. Слава богу, че щеше да види майка си, преди да я заровят, и, слава богу, че скоро щеше да е с Майкъл и да му разкаже всичко и просто да бъде с него. Трябваше да вярва, че ще стане така, нищо че не й се беше обадил. Помисли си с горчивина за подписания документ в сейфа. Но той вече нямаше значение за нея, дори не си струваше да го вади оттам, за да го скъса.

Затвори вратата, без да поглежда назад.