Ан Райс
Вещиците: Полунощ (10)

Десет

Когато се събуди към десет, Роуан започна да се съмнява какво всъщност е видяла. В потока слънчева светлина, която сгряваше къщата, призракът изглеждаше съвсем невероятен. Тя се опита да върне спомена — зловещите звуци на водата и вятъра. Сега всичко това изглеждаше невъзможно.

Дори почувства облекчение, че не се е свързала с Майкъл. Не искаше да изглежда глупава и най-вече не искаше отново да го натоварва. От друга страна, как би могла да си въобрази подобно нещо? Мъж отвън, опрял ръце на стъклото, вгледан в нея някак умолително.

Но нямаше никакво доказателство, че е бил тук. Тя излезе на пристана, извървя го до края, огледа перилата, водата. Никаква следа от нещо необичайно. Но пък и какви следи би могло да има? Стоеше при перилата, усещаше бързия вятър, беше благодарна за тъмносиньото небе. Няколко платноходки бавно и грациозно излизаха от яхтения клуб и се отправяха към открито море. Скоро заливът щеше да се изпълни с тях. Почти й се прииска да излезе със „Сладката Кристин“, но реши да не го прави. Влезе в къщата.

Още нямаше обаждане от Майкъл. Можеше да излезе с яхтата в морето или да иде на работа.

Вече бе облечена и тъкмо щеше да тръгне към болницата, когато телефонът иззвъня.

— Майкъл — прошепна тя. После осъзна, че това е старата линия на Ели.

— Моля, личен разговор с госпожица Ели Мейфеър.

— Съжалявам, тя не може да се обади — каза Роуан. — Вече не е тук. — Така ли трябваше да каже? Винаги бе ужасно да съобщава на хората, че Ели е мъртва.

От другата страна протече кратко обсъждане.

— Бихте ли ни казали къде можем да я намерим?

— А вие бихте ли ми казали кой се обажда, моля? — попита Роуан. Остави чантата си на плота в кухнята. Къщата беше сгрята от утринното слънце и на нея й бе малко топло с палтото. — С удоволствие ще приема разговора за своя сметка, ако отсреща желаят да разговарят с мен.

Пак обсъждане, после дрезгав глас на възрастна жена:

— Да, ще разговарям. Операторът се изключи.

— Аз съм Роуан Мейфеър, мога ли да ви помогна?

— Да, като ми кажете кога и как мога да намеря Ели — каза жената. Беше нетърпелива, вероятно дори гневна, но несъмнено студена.

— Вие нейна приятелка ли сте?

— Ако не мога да се свържа с нея веднага, бих искала да разговарям със съпруга й, Греъм Франклин. Вероятно имате номера му в службата?

„Боже, каква ужасна жена“, помисли си Роуан, но у нея започва да нараства подозрението, че може да е някаква роднина.

— И с Греъм не можете да се свържете. Но ако ми кажете коя сте, с удоволствие ще ви обясня ситуацията.

— Благодаря, но нямам такова намерение. — Гласът беше стоманен. — Много е важно да се свържа с Ели Мейфеър или с Греъм Франклин.

„Търпение“, каза си Роуан. Това очевидно е възрастна жена и ако е роднина, си струваше да я задържи на телефона.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но Ели Мейфеър почина миналата година. От рак. Греъм умря два месеца преди нея. Аз съм дъщеря им Роуан. Бих ли могла да ви помогна с нещо? Може би с някаква информация?

Тишина.

— Аз съм леля ти Карлота Мейфеър — отвърна жената. — Обаждам се от Ню Орлиънс. Защо, за бога, не съм уведомена за смъртта на Ели?

У Роуан започна да се заражда гняв.

— Не зная коя сте, госпожице Мейфеър — каза тя, като с усилие се опитваше да говори бавно и спокойно. — Нямам нито телефон, нито адрес на роднините на Ели в Ню Орлиънс. Тя не ми остави подобна информация. Изричните инструкции на адвоката й бяха никой да не бъде уведомяван, освен приятелите й тук.

Изведнъж усети, че трепери, слушалката започна да се хлъзга в ръката й. Не й се вярваше, че е била толкова груба, но беше късно да съжалява. Освен това осъзна, че е силно развълнувана. Не искаше жената да прекъсва връзката.

— Там ли сте, госпожице Мейфеър? — попита тя. — Съжалявам, но май ме хванахте малко неподготвена.

— Да — отвърна жената, — вероятно и двете бяхме малко неподготвени. Явно нямам избор, освен да говоря направо.

— Бих желала да го сторите.

— За нещастие мое задължение е да ви уведомя, че тази сутрин майка ви почина. Предполагам, разбирате какво искам да кажа. Вашата майка. Исках да го съобщя на Ели и да оставя нещата изцяло в нейни ръце — тя да прецени как и кога да ви поднесе тази информация. Съжалявам, че трябва да го научите по този начин. Майка ви почина тази сутрин в пет часа и пет минути.

Роуан бе твърде зашеметена, за да може да отговори. Все едно жената я беше ударила. Това не беше скръб. Беше твърде остро, твърде ужасно, за да е скръб. Като че майка й изведнъж бе оживяла, дишаща, съществуваща само за част от секундата, в изречените думи. И в същия миг това живо създание бе обявено за мъртво; тя вече не съществуваше.

Роуан дори не се опита да проговори. Отдръпна се в обичайното, естествено за нея мълчание. Видя мъртвата Ели в погребалното бюро, заобиколена от цветя, но в това нямаше нищо от сладкото ухапване на мъката. Това беше чист ужас. И документът, който лежеше в сейфа вече повече от година. „Ели, тя е била жива и аз трябваше да я познавам, а сега вече я няма.“

— Няма нужда да идвате тук — каза жената с едва доловимо променен тон. — Необходимо е обаче веднага да се обадите на адвоката си, за да се свърже с мен, защото има належащи въпроси около вашето наследство, които трябва да бъдат обсъдени.

— Но аз искам да дойда — каза Роуан без капка колебание. Гласът й бе станал по-дебел. — Искам да дойда веднага. Искам да видя майка си, преди да я погребат. — По дяволите документа и тази отвратителна жена, която и да беше тя.

— Това едва ли е уместно — каза изморено жената.

— Настоявам — отвърна Роуан. — Не ми се ще да ви безпокоя, но искам да видя майка си, преди да я заровят. Няма нужда никой да разбира коя съм. Просто искам да дойда.

— Това ще е безсмислено пътуване. И със сигурност Ели не би го одобрила. Ели ме увери, че…

— Ели е мъртва! — прошепна Роуан, гласът й бе дрезгав от усилието да не изгуби контрол. Цялата трепереше. — Вижте, за мен е важно да видя майка си. Ели и Греъм вече ги няма, казах ви. Аз… — Не можеше да го изрече. Звучеше твърде жалко и твърде лично да признае, че е самотна.

— Трябва да настоявам — каза жената със същия изморен, някак лишен от емоции глас — да останете там, където сте.

— Защо? — попита Роуан. — Какво значение има за вас дали ще дойда? Казах ви, не е нужно никой да разбира коя съм.

— Няма да има публично бдение, нито официално погребение — каза жената. — Няма значение кой ще разбере и кой не. Вашата майка ще бъде погребана веднага щом бъде възможно. Помолих това да стане утре следобед. Опитвам се да ви спестя мъката. Но ако не искате да ме послушате, правете каквото смятате за нужно.

— Идвам — каза Роуан. — По кое време утре следобед?

— Майка ви ще бъде погребана от „Лониган и синове“ на Мегазин стрийт. Погребалната меса ще е в църквата „Успение Богородично“ на Джозефин стрийт. Службата ще се състои веднага щом уредя всичко. Няма смисъл да биете толкова път, за да…

— Искам да видя майка си. Моля ви да изчакате, докато дойда.

— За подобно нещо не може да става въпрос — каза жената леко ядосано или пък нетърпеливо. — Съветвам ви да тръгнете веднага, ако сте решена да присъствате. И моля ви, не очаквайте да прекарате нощта под този покрив, нямам възможност да ви посрещна подобаващо. Къщата, разбира се, е ваша, и аз ще я освободя възможно най-скоро, ако така желаете. Но ви моля да отседнете в хотел, докато успея да се изнеса. И пак ви казвам, нямам възможност да ви осигуря удобства тук.

И със същия изморен глас жената даде на Роуан адреса.

— Първа улица ли казахте? — попита Роуан. Това бе улицата, която й бе описвал Майкъл, беше сигурна в това. — Там ли е къщата на майка ми?

— Не съм спала цяла нощ — каза жената, говореше бавно, някак апатично. — Щом ще идвате, ще ви обясня всичко тук.

Роуан понечи да я попита още нещо, но за нейно изумление тя прекъсна връзката.

Беше толкова ядосана, че за миг дори не почувства нищо. После обидата погълна всичко останало.

— Коя, по дяволите, си ти? — прошепна Роуан, докато очите й се пълнеха със сълзи. — И защо, за бога, ще ми говориш по този начин! — Тресна телефона, прехапа устна и се обгърна плътно с ръце. — Господи, каква отвратителна жена.

Но нямаше време за плач или мечти за Майкъл. Бързо извади кърпичка, издуха си носа, избърса си очите, взе бележника и химикалката от кухненския плот и написа адреса, който й бе дала жената.

„Първа улица“, помисли Роуан, докато гледаше написаното. Вероятно бе просто съвпадение. И „Лониган и синове“, името, което Ели бе споменала, докато бълнуваше за своето детство и дом. Бързо се обади на „Услуги“ в Ню Орлиънс и взе номера на погребалното бюро.

Обади се Джери Лониган.

— Казвам се доктор Роуан Мейфеър, обаждам се от Калифорния относно погребението.

— Да, доктор Мейфеър — отвърна мило мъжът и гласът му веднага й напомни за Майкъл. — Зная коя сте. Майка ви е при мен.

Слава богу, без увъртания, без нужда от излишни обяснения. И все пак тя се зачуди откъде мъжът знаеше за нея? Нима осиновяването не бе станало тайно?

— Господин Лониган — каза тя, като се опитваше да говори ясно и да не обръща внимание на странно надебелелия си глас, — за мен е много важно да присъствам на погребението. Искам да видя майка си, преди да я заровят.

— Разбира се, доктор Мейфеър. Разбирам ви. Но госпожица Карлота току-що се обади и каза, че ако не погребем майка ви утре… Е, да кажем просто, че настоя за това, доктор Мейфеър. Мога да насроча службата най-късно за три следобед. Мислите ли, че ще успеете да дойдете? Ще задържа всичко, колкото мога.

— Да, абсолютно, ще успея — каза Роуан. — Тръгвам тази нощ или най-късно рано сутринта. Но, господин Лониган, ако все пак закъснея…

— Доктор Мейфеър, ако знам, че сте на път, няма да затворя ковчега, преди да дойдете.

— Благодаря ви, господин Лониган. Но току-що разбрах, че…

— Доктор Мейфеър, простете, че ви го казвам, но то се случи току-що. Взех майка ви в шест тази сутрин. Мисля, че госпожица Карлота бърза да приключи с всичко. Но тя вече е толкова стара…

— Чуйте ме, нека ви дам телефона си в болницата. Ако нещо се случи, моля ви, обадете ми се.

Той си записа номерата.

— Не се притеснявайте, доктор Мейфеър. Майка ви ще е в „Лониган и синове“, когато дойдете.

Сълзите отново бяха на път да рукнат. Той звучеше така естествено, така безнадеждно прям.

— Господин Лониган, бихте ли ми казали още нещо? — попита тя, гласът й силно трепереше.

— Да, доктор Мейфеър.

— На колко години беше майка ми?

— На четирийсет и осем, доктор Мейфеър.

— Как се казва?

Това очевидно го изненада, но той бързо се съвзе.

— Казва се Деидре. Беше много красива жена. Със съпругата ми бяха приятелки. Жена ми обичаше Деидре, посещаваше я. Рита е тук до мен. Много се радва, че се обадихте.

По някаква причина това трогна Роуан почти толкова дълбоко, колкото и цялата останала поразяваща информация. Тя притисна силно кърпичката към очите си и преглътна.

— Можете ли да ми кажете от какво почина майка ми, господин Лониган? Какво пише в смъртния акт?

— Пише естествена смърт, доктор Мейфеър, но майка ви беше болна, наистина болна от много години. Мога да ви дам името на лекаря, който се грижеше за нея. Мисля, че би поговорил с вас, тъй като и вие сте лекар.

— Ще взема номера му, когато дойда — каза Роуан. Не можеше да продължава този разговор. Издуха си бързо и тихо носа. — Господин Лониган, знам един хотел. „Пончартрейн“. Той близо ли е до погребалното бюро и църквата?

— Ами можете да изминете разстоянието пеша, ако времето е хубаво.

— Ще ви се обадя веднага щом пристигна. Но моля ви отново, обещайте ми, че няма да заровите майка ми, преди да…

— Не се безпокойте за това, доктор Мейфеър. Има още нещо. Жена ми поиска да ви го кажа.

— Слушам ви.

— Вашата леля, Карлота Мейфеър, не иска да се пускат никакви обявления в сутрешния вестник, и честно казано, аз също не мисля, че сега е моментът за това. Но има толкова много Мейфеър, които биха желали да разберат за погребението. Имам предвид, че братовчедите ще бъдат недоволни, когато разберат колко набързо е станало всичко. Сега това зависи от вас, нали разбирате, ще сторя каквото кажете, но жена ми се чуди дали ще имате нещо против, ако се обади на братовчедите. Разбира се, тя ще се свърже само с един-двама, а те ще съобщят на останалите. Но ако не искате, няма да го прави. Рита Мей, жена ми, смята, че е срамота да погребем Деидре по този начин, без никой да разбере, пък и мисли, нали разбирате, че за вас може да е добре да се срещнете с роднините си. За бога, та те дойдоха на погребението на госпожица Нанси миналата година. И мис Ели дойде, мис Ели от Калифорния, сигурен съм, че знаете това…

Не, Роуан не знаеше. Още един тъп шок я порази при споменаването на Ели. Някак болезнено беше да си я представи там, сред всичките онези безименни братовчеди, които тя самата никога не бе виждала. Силата на гнева й и горчивината, която изпитваше, я изненадаха. Ели и братовчедите. А Роуан сам-сама в тази къща. И отново започна да се бори да запази самообладание. Зачуди се дали това не е един от най-трудните моменти в живота й след смъртта на Ели.

— Да, ще бъда благодарна, ако жена ви стори това, което сметне за нужно, господин Лониган. Бих искала да видя братовчедите… — Тя спря, защото не можеше да продължи. — И, господин Лониган, що се отнася до Ели Мейфеър, моята осиновителка — тя също почина. Миналата година. Ако мислите, че някой от тези братовчеди трябва да знае за това…

— О, разбира се, че ще им съобщим. Така ще ви спестим неудобството да им го кажете лично, когато пристигнете. Много съжалявам да го чуя. Нямах представа.

Звучеше така искрен. Бе готова да повярва, че той наистина съжалява. Беше прекрасен старомоден мъж. Сякаш герой на Деймън Ръниън.

— Доскоро, господин Лониган. Ще се видим утре сутрин.

За миг, след като затвори телефона, й се стори, че ако позволи на сълзите да потекат, никога няма да спрат. Вихърът от емоции бе така силен, че я замайваше, болката настояваше за някакво незабавно действие и най-странните, най-невероятните картини изпълваха ума й.

Тя преглътна сълзите и се видя как бърза към стаята на Ели. Видя се как вади дрехите й от чекмеджетата и закачалките, как ги разкъсва на парчета, обзета от почти неконтролируем гняв. Видя се как разбива огледалото й и дългата редичка шишенца, която все още стоеше на тоалетката й, всички онези парфюми, от които ароматът бе изветрял още преди месеци.

— Мъртва, мъртва, мъртва — шепнеше Роуан. — Била е жива вчера и онзи ден и по онзи ден, а аз съм била тук и не съм направила нищо! Мъртва! Мъртва! Мъртва!

И тогава странната сцена изчезна, като че трагедията на гнева й бе преминала в друго действие. Видя се да удря с юмруци дървените и стъклени стени, докато от ожулените й ръце не потече кръв. Ръцете, които бяха оперирали мнозина, които бяха изцерили мнозина, бяха спасили толкова много животи.

Но Роуан не направи нищо такова.

Седна на стола до кухненския плот, сви се, вдигна ръка да закрие лицето си и започна да плаче на глас в празната къща, а образите все още прелитаха през ума й. Накрая положи глава на свитите си ръце и плака, плака, докато не се задави и не се изтощи съвсем, и всичко, което можеше да направи, бе да шепне отново и отново:

— Деидре Мейфеър, на четирийсет и осем, мъртва, мъртва.

Накрая обърса лице с опакото на ръката си, отиде до постелката пред камината и легна на нея. Болеше я главата и целият свят изглеждаше някак пуст, враждебен и лишен от всяко обещание за топлина или светлина.

Това щеше да отмине. Трябваше да отмине. Бе изпитала тази мъка в деня, когато погребаха Ели. Бе я изпитвала и преди това, когато стоеше в болничния коридор, докато Ели викаше от болка. И все пак й се струваше, че не е възможно нещата да се оправят. Когато мислеше за документа в сейфа, за документа, който я спираше да отиде в Ню Орлиънс след смъртта на Ели, тя се презираше, задето го бе уважила. Презираше Ели, задето я бе накарала да го подпише.

Мислите й продължаваха така — бездънни, нещастни, изсмукващи духа й и вярата й в себе си.

Сигурно бе лежала там около час, слънцето бе сгряло дъските по пода, ръцете й и едната страна на лицето й. Срамуваше се от самотата си. Срамуваше се, че е жертва на такова страдание. Преди смъртта на Ели тя бе толкова щастлив човек, толкова безгрижна, изцяло отдадена на работата, идваше и си отиваше от къщата, сигурна в топлината и любовта, и даваше топлина и любов в замяна. Когато си помисли колко много бе възлагала на Майкъл, колко много имаше нужда от него сега, се почувства още по-изгубена.

Наистина, нямаше извинение за късното обаждане тази нощ и че сега толкова отчаяно се нуждаеше от него. Започна да се успокоява. После в главата й бавно се настани една мисъл — призракът бе дошъл миналата нощ, нощта, в която бе починала майка й.

Тя седна по турски и се опита да си спомни преживяването до най-малката подробност. Беше погледнала часовника само секунди преди нещото да се появи. Беше три и пет минути. А не каза ли онази жена, че майка й е умряла в пет и пет?

Точно по същото време в Ню Орлиънс. Но дали имаше някаква странна вероятност двете събития да са свързани.

Разбира се, ако майка й й се беше явила, тогава всичко щеше да е ясно. Това щеше да е един от онези тайнствени моменти, за които хората говорят до края на живота си. Тогава в употреба влизаха всички любими клишета — „преломен, свръхестествен, красив“ момент. Всъщност почти невъзможно е да се опише подобно нещо. Но не й се бе явила жена, а мъж, странен и чудновато елегантен мъж.

Само мисълта за случилото си, мисълта за умолителното изражение на това същество я накара да усети отново ужаса от предната нощ. Тя се обърна и се взря тревожно в стъклената стена. Разбира се, там нямаше нищо — само безкрайното чисто синьо небе над тъмните далечни хълмове и блещукащата и сияеща панорама на залива.

Каквото и да беше, то изглеждаше някак неясно, нематериално, дори незначително, като се имаше предвид, че майка й бе починала. А сега трябваше да мисли точно за това. И губеше ценно време.

Стана и отиде до телефона. Обади се в дома на доктор Ларкин.

— Ларк, налага се да замина — каза тя. — Неизбежно е. Може ли Слатъри да ме замести?

Колко студен звучеше гласът й, също като на старата Роуан. Но той не беше истински. Докато разговаряха, тя отново се вгледа в стъклената стена и празния пристан, където бе стоял високият строен мъж. Отново видя тъмните му очи, които търсеха лицето й. Едва разбираше какво й говори Ларк. „Няма начин да съм си въобразила такова нещо“, помисли си.