Метаданни
Данни
- Серия
- Вещиците от Мейфеър (1)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Witching Hour, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ан Райс. Вещиците: Полунощ. Книга първа
Американска. Първо издание
ИК „ИнфоДАР“, София, 2008
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-331-7
Издание:
Ан Райс. Вещиците: Полунощ. Книга втора
Американска. Първо издание
ИК „ИнфоДАР“, София, 2008
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-345-4
История
- —Добавяне
Петдесет и две
Той се опита да се събуди, но всеки път се понасяше към повърхността и потъваше, тежък и замаян, в пухените завивки на леглото. Отчаянието ту го сграбчваше, ту си отиваше.
Накрая все пак се събуди, и то защото му прилоша. Сякаш цяла вечност седя на пода в банята, опрян на вратата, и повръщаше с такива напъни, че стягащата болка в гърдите се засили. Вече нямаше какво да повърне, а гаденето не преставаше, без никаква надежда за облекчение.
Стаята се люшкаше. Наложи се да отключат вратата и да го вдигнат от пода. Искаше да им каже, че съжалява, задето се е заключил, просто по навик, че се е опитвал да стигне дръжката на вратата, но не можеше да произнесе нито дума.
Полунощ. Видя електронния часовник на нощното шкафче. Полунощ на Коледа. Опитваше се да обясни, че в това има някакво значение, но не можеше да направи друго, освен да мисли за съществото, застанало зад яслата до олтара. Отново потъваше, главата му се удари във възглавницата.
Когато пак отвори очи, лекарят му говореше нещо. Дали го беше виждал и преди?
— Господин Къри, имате ли представа какво е имало в спринцовката?
„Не. Помислих си, че ще ме убие. Че ще умра.“ Дори от усилието да раздвижи устните си му стана зле. Само поклати глава, но и от това му прилоша. Зад заскрежените прозорци се виждаше чернотата на нощта.
— … поне още осем часа — каза лекарят.
— Спи, Майкъл. Не се притеснявай за нищо. Спи.
— Всичко друго е нормално. Само вода, ако поиска нещо за пиене. Ако има и най-малката промяна…
Коварна вещица. Разруши всичко. Мъжът се усмихва до олтара. Разбира се, че това е бил моментът. Точният момент. Знаеше, че я е загубил завинаги. Среднощната меса бе свършила. Майка му плаче за мъртвия му баща. Нищо вече няма да бъде същото.
— Просто поспи. Ще останем с теб.
Провалих се. Не можах да го спра. Загубих я завинаги.
— Откога съм тук?
— От вчера вечерта.
Сутринта на Коледа. Той се взираше през прозореца, страхуваше се да помръдне да не би да му прилошее отново.
— Вече не вали, нали? — попита. Едва чу отговорът — че е спряло преди зазоряване.
Опита се да седне. Вече не се чувстваше толкова зле. Да, болеше го главата и зрението му бе малко замъглено. Но не беше по-лошо от обикновен махмурлук.
— Чакайте, господин Къри. Нека се обадя на Аарън. Докторът ще иска да ви прегледа.
— Да, добре, но искам да се облека.
Всичките му дрехи бяха в гардероба. Хубав малък пътнически комплект за бръснене го чакаше в банята. Той си взе душ, все още борещ се със замайването, обръсна се надве-натри и излезе от банята. Искаше му се отново да си легне, но каза:
— Трябва да се върна там, да разбера какво е станало.
— Моля те, почакай — каза Аарън. — Хапни малко, виж как ще се чувстваш.
— Няма значение как ще се чувствам. Ще ми дадеш ли кола? Ако не, тръгвам на стоп.
Погледна през прозореца. Снегът беше натрупал. Пътищата щяха да са опасни. Трябваше да тръгва.
— Виж, Аарън, много съм ти благодарен, че се погрижи за мен.
— Какво искаш да правиш? Нямаш никаква представа какво ще откриеш там. Миналата нощ тя ми каза, че ако ми пука за теб, трябва да се погрижа да не се връщаш.
— Не ме е грижа какво ти е казала. Отивам.
— Тогава и аз идвам с теб.
— Не, ти оставаш. Това е между мен и нея. Дай ми кола и тръгвам.
Аарън му даде голям тромав линкълн, градска кола. Майкъл едва ли би избрал такава, въпреки че меките кожени седалки бяха удобни. И все пак тя почти летеше, когато стигна магистралата. До този момент Аарън го бе следвал с лимузината, но Майкъл изпревари още една кола и се откъсна.
Снегът покрай пътя беше мръсен, но ледът се беше стопил. Небето бе съвършено синьо, чисто и безкрайно.
Главоболието се връщаше заедно със замайването и гаденето на всеки петнайсет минути, но Майкъл се опитваше да го преодолее и не вдигаше крак от педала на газта.
Беше стигнал деветдесет мили, когато навлезе в Ню Орлиънс. Профуча покрай гробищата на Метаир, а после и покрай нелепата сюрреалистична спортна зала Супердом — приличаше на летяща чиния, приземила се между небостъргачите и църковните камбанарии.
Караше твърде бързо и колата почти поднесе на завоя към Сейнт Чарлз авеню. Трафикът пълзеше по замръзналите улици.
След пет минути зави наляво към Първа улица и колата отново поднесе силно. Майкъл натисна спирачките и продължи съвсем бавно по хлъзгавия асфалт, докато не видя къщата да се издига като мрачна крепост на сенчестия ъгъл.
Портата беше отворена. Той пъхна ключа в ключалката на входната врата и влезе.
Замръзна на прага. По целия под беше размазана кръв, а на рамката на вратата личеше кървав отпечатък от ръка. Стените бяха изцапани с нещо като сажди, които избледняваха към тавана.
Миризмата беше ужасна, като в стаята на мъртвата Деидре.
Прагът на трапезарията също бе опръскан с кръв. Кървави следи от боси крака. Кръв по целия китайски килим и някаква ужасна слуз, размазана по дъските. Коледното дръвче продължаваше да свети весело, напълно нехайно за случилото се в стаята — сляп и ням свидетел, който не можеше да разкаже нищо.
В главата му избухна болка, но тази в гърдите бе многократно по-силна. Сърцето му препускаше лудо. Адреналинът забушува из вените му. Дясната му ръка се сви конвулсивно в юмрук.
Майкъл излезе в коридора и тръгна към трапезарията.
Една фигура застана съвсем безшумно на прага на високата врата и се вгледа в него. Тънката й ръка се плъзна нагоре по касата на вратата.
Странен жест. Фигурата изглеждаше много нестабилна, като че се олюляваше. Пристъпи под светлината от слънчевата веранда и Майкъл застина на място. Вгледа се и се замъчи да разбере какво виждат очите му.
Беше мъж, облечен в свободни измачкани панталони и риза. Но Майкъл никога не бе виждал подобен човек. Беше много висок, може би към метър и деветдесет и непропорционално слаб. Панталоните му бяха твърде широки, пристегнати на кръста, а ризата беше на Майкъл — стара спортна риза. Висеше като туника на слабото тяло. Непознатият имаше гъста черна коса и много големи сини очи, но иначе приличаше на Роуан. Сякаш гледаше мъжки близнак на Роуан! Кожата бе гладка и младежка като нейната, дори детска. Скулите бяха като нейните, устата — също, само че малко по-пълна и по-чувствена. Очите, въпреки че бяха големи и сини, също приличаха на нейните, както и внезапната тънка и студена усмивка.
Мъжът тръгна бавно и нестабилно към него. Сякаш излъчваше сияние. Майкъл осъзна какво е, въпреки че противоречеше на всякакво разумно обяснение, но бе съвсем очевидно — по някакъв ужасен начин съществото приличаше на новородено, притежаваше мекото сияние на бебе. Дългите ръце бяха по бебешки гладки, вратът — също, лицето все още не беше белязано по никакъв начин от времето.
И все пак изражението му не беше бебешко. Бе изпълнен с удивление, дори с любов, и все пак с ужасна насмешка.
Майкъл внезапно се втурна напред и хвана съществото. Стискаше тънките, но силни ръце, и с изумление и ужас посрещна мекия мъжки смях, който се изтръгна от устните.
Лашър, преди, жив отново, пак в плът, те победи! Твоето дете, твоите гени, твоята плът и нейната плът, обичам те, победих те, използвах те, благодаря ти, избрани мой татко.
Заслепен от гняв, Майкъл не можеше да помръдне. Стисна по-силно ръцете на съществото, защото то се опита да се освободи. И наистина — след малко се изтръгна рязко, сякаш беше направен от гума и стомана — пластичен и твърд.
Майкъл изрева:
— Убил си детето ми! Роуан, дала си му детето ни! — Викът му беше изпълнен с агония, думите се застъпваха и звучаха като шум в собствените му уши. — Роуааан!
Създанието се дръпна от него и се удари тромаво в стената. Вдигна отново ръце, засмя се, блъсна Майкъл в гърдите и той прелетя над масата.
— Аз съм твоето дете, татко. Виж ме!
Майкъл се изправи с мъка и изкрещя:
— Да те видя ли? Ще те убия!
Полетя към съществото, но то се мушна назад в килера, изви гръб и протегна ръце, като да го примами. Пристъпваше с олюляване към вратата на кухнята. Краката му се огъваха, но след миг се изправиха като на марионетка. Отново започна да се смее — дълбок, радостен, налудничав смях. Налудничав като очите му, изпълнени с изгаряща наслада.
— Ела, Майкъл, не искаш ли да опознаеш собственото си дете! Искаш да ме убиеш! Не можеш да убиеш своята плът и кръв! Твоите гени са в мен. Аз съм ти, аз съм Роуан. Аз съм твой син.
И отново се засмя. Майкъл го докопа, блъсна го към френските прозорци и стъклата издрънчаха. Някъде високо в къщата алармата се включи и добави и своя влудяващ вой към хаоса.
Съществото вдигна дългите си ръце и се втренчи с изумление в Майкъл, когато той го стисна за гърлото. После сви ръце в юмруци и ги заби в челюстта му.
Краката на Майкъл се подкосиха, но щом падна на пода, той се претърколи веднага на четири крака. Френската врата беше отворена, алармата още виеше, а съществото танцуваше, въртеше се и подскачаше с противна грация към басейна.
Майкъл хукна към него и зърна Роуан с ъгълчето на окото си. Тичаше по кухненските стълби към тях и пищеше.
— Майкъл, махни се от него!
— Как можа, Роуан, дала си му детето ни! Той е в нашето дете! — Обърна се и вдигна ръка, но не можа да я удари. Гледаше я втрещен. Тя беше олицетворение на ужаса. Лицето й бе бяло като платно, устата й бе влажна и изкривена. Безпомощен и треперещ, с разкъсвани от болка гърди, Майкъл се обърна към съществото.
То се хлъзгаше напред-назад по покритите със сняг плочки покрай синята вода. Накрая вдигна глава, сложи ръце на коленете си и посочи към Майкъл. Силният му и ясен глас надвика воя на алармата.
— Ще го преживееш, както казват смъртните. Ще се оправиш, както казват смъртните! Направил си страхотно дете, Майкъл. Аз съм твое дело. Обичам те. Винаги съм те обичал. Любовта е в същността на амбицията ми, те са едно и също, представям ти се с любов.
Майкъл хукна към вратата и Роуан се завтече след него. Той тичаше право към съществото, като се подхлъзваше по замръзналия сняг, и се откъсна грубо от нея, когато се опита да го спре. Тя падна на земята като хартиена кукла и в същия миг той усети силна болка във врата. Роуан се беше хванала за верижката на медальона с архангел Михаил, беше я откъснала и сега я стискаше в ръка. Медальонът беше паднал в снега. Тя плачеше и го молеше да спре.
Нямаше време да се занимава с нея, обърна се и заби левия си юмрук в главата на създанието. То отново избухна в смях, въпреки че от разкъсаната плът рукна кръв, обърна се, подхлъзна се на леда, опря се на металните столове и ги събори.
— О, видя ли сега какво направи. Не можеш да си представиш усещането! О, как чаках този невероятен момент!
Извъртя се рязко, гмурна се под ръката на Майкъл и я изви силно назад. Беше вдигнал вежди, а устните му бяха разтеглени в усмивка и разкриваха перленобелите зъби и розовия език. Всичко съвсем ново, блестящо, чисто, като на бебе.
Майкъл заби юмрук в гърдите му и усети как костите изхрущяха.
— Е, харесва ли ти, харесва ли ти демоне, гаден кучи сине, умри! — Заплю го и отново заби левия си юмрук в него, докато съществото висеше на дясната му ръка, като знаме, завързано за кол. От устата му рукна кръв. — Да! Вече си в плът — умри в нея тогава!
— Започвам да губя търпение с теб! — изрева създанието и сведе поглед към кръвта по ризата си. — Виж какво направи, ти, гневен татко, ти, праведни родителю! — Отблъсна Майкъл назад, стискаше го за китката като с менгеме.
— Хареса ли ти? — изрева Майкъл. — Харесва ли ти тази кървяща плът. Плътта на детето ми, моята плът! — И като изви дясната си ръка, неспособен да я освободи, той стисна с лявата гърлото на Лашър, заби палец в трахеята му и коляното си в тестисите. — О, значи тя те е направила съвсем като истински, а, чак до топките!
В същия миг отново мярна Роуан. Тя отново падна към балюстрадата — този път обаче я събори съществото, което най-после бе пуснало ръката му и сега пищеше от болка, а сините му очи се въртяха лудо. Преди Роуан да успее да се изправи, то се стрелна назад, вдигна ръце като крила, наведе глава и изкрещя:
— Ти ме учиш, татко. О, да, учиш ме много добре! — Думите му прераснаха в рев и то се втурна към Майкъл. Заби глава в гърдите му и го блъсна право в басейна.
Роуан изпищя толкова силно и пронизително, че заглуши алармата.
Майкъл бе вече в ледената вода и потъваше все по-надолу и по-надолу. Синята повърхност сияеше над него. Студът спря дъха му и той не можеше да помръдне. Беше напълно вцепенен и неспособен дори да раздвижи ръце. Почувства, че опира дъното.
И тогава, с отчаян спазъм, се стрелна към повърхността, но дрехите му го сграбчиха като пръсти и го задърпаха надолу. Все пак успя — главата му разкъса повърхността на водата и ярката светлина го ослепи. Но в следващия миг дойде още един удар и той потъна отново, издигна се, но пак бе потопен. Ръцете му бяха над водата, вкопчени в създанието, което го държеше. Вече започваше да гълта ледената вода.
Ето, случваше се отново, давеше се в студена вода. Не, не, не отново. Опита се да затвори уста, но ужасната болка в гърдите бе твърде силна и водата нахлу в дробовете му. Вече не си чувстваше ръцете; не виждаше нищо, не усещаше нищо. Пред очите му се ширна безбрежният океан — безкраен и сив — а светлините на ресторанта на скалите ту проблясваха, ту изчезваха с всяка нова вълна.
Внезапно тялото му се отпусна. Той вече не се бореше отчаяно за глътка въздух или да изплува, нито пък забиваше ръце в съществото. Всъщност като че изобщо не беше в тялото си. Познаваше това усещане — тази безтегловност и великолепната свобода.
Само че не се издигаше като в онзи отдавнашен ден, не се устремяваше към оловносивото облачно небе, от което се виждаше цялата земя с милиардите й миниатюрни обитатели.
Този път беше в тунел, който сякаш го засмукваше. Беше тъмен, тесен и безкраен. Пропадаше сред тишината, безсилен и изпълнен с почуда.
Накрая го погълна силно червено сияние. Беше попаднал на познато място. Да, барабаните, чуваше барабаните, стария марш на Марди Грас, шума на парада, който бързо преминава през зимната тъмнина, в края на страховитата последна нощ на карнавала. А тези блещукащи пламъчета бяха факлите под кривите клони на дъбовете. Изпитваше същия детски страх като преди много години. Всичко, от което се бе страхувал, беше тук. Най-сетне се случваше, вече не бе просто проблясък на ръба на съня или пък образ, събуден от докосването на нощницата на Деидре. Беше тук, около него.
Краката му докоснаха димящата земя. Щом понечи да се изправи, видя, че клоните на дъбовете са прораснали право през покрива на салона, уловили са полилея в мрежа от листа и са обвили високите огледала. А това наистина беше къщата. Безброй тела се извиваха в тъмното. Той стъпваше по тях! Сиви, голи тела се съешаваха и извиваха в светлината на пламъците, а димът бе толкова гъст, че закриваше лицата на всички около него. Но той знаеше кои са. Те го гледаха. Поли от тафта се докосваха до краката му. Препъна се и се опита да запази равновесие, но ръката му просто потъна в горещия камък, а краката му — в димящата мръсотия.
Навлезе в кръг от монахини — високи чернороби фигури с твърди бели покривала на главите. Познаваше ги, знаеше имената им — те бяха монахините от неговото детство, които тракаха с броениците си и чиито стъпки кънтяха по твърдия боров под. Бяха се скупчили около него. Стела пристъпи в кръга. Очите й горяха, а накъдрената й коса лъщеше от помадата. Внезапно посегна към него и го дръпна към себе си.
— Остави го, може да ходи и сам — рече Жулиен. Да, самият той — с къдрава бяла коса и малки блестящи очи. Дрехите му бяха изискани и елегантни. Усмихна се, помаха на Майкъл да се приближи и рече със силния си френски акцент:
— Ела, Майкъл, хайде. Вече си с нас, почти се свърши, спри да се бориш най-сетне.
— Да, хайде, Майкъл — каза Мери Бет и тъмната й пола от тафта бръсна лицето му. Беше висока величествена жена, с леко прошарена коса.
— Вече си с нас, Майкъл. — Шарлот, с искрящата руса коса, чийто бюст се изливаше от деколтето на копринената рокля. Искаше да го вдигне, но той се опитваше да се махне от тях. Ръката му мина право през гърдите й.
— Спрете, махнете се от мен! — извика той. — Махнете се.
Стела беше почти гола, само по къса камизолка, скъсана на рамото. Едната страна на главата й бе обляна в кръв.
— Ела, Майкъл, скъпи, вече си тук, при нас, не виждаш ли, всичко приключи, скъпи. Ти си свърши работата.
Тътенът на барабаните се приближаваше, ритъмът се ускоряваше. Ковчегът стоеше отворен в края на стаята, а около него горяха свещи. Пламъците щяха да подпалят завесите и всичко щеше да изгори!
— Илюзия, лъжи — изкрещя той. — Това е номер. — Опита се да се изправи, да намери изход, от който да избяга, но навсякъде видя само прозорците с по девет малки квадратни стъкла, врати с форма на ключалки и клоните на дъбовете, проникнали през тавана и стените. Цялата къща изглеждаше като огромен чудовищен капан, изникнал около разкривените дървета. Пламъците се отразяваха във високите тесни огледала, а диваните и столовете бяха обвити с бръшлян и цъфтящи камелии. Бугенвилията пълзеше по целия таван и се извиваше по мраморните камини. Мъничките й виолетови листенца потрепваха на дима от пламъците.
Внезапно една монахиня го зашлеви силно по лицето. Болката го сепна и вбеси.
— Какво каза, момче! Разбира се, че си тук, ставай! — Същият блеещ грозен глас. — Отговаряй, момче!
— Махай се от мен! — Той я блъсна паникьосан, но ръката му мина през нея.
Жулиен стоеше пред него, хванал ръце зад гърба си. Клатеше глава. Отзад беше красивият Кортланд. Изражението му бе същото като на баща му, чак до саркастичната усмивка.
— Майкъл, сигурно знаеш, че се представи отлично — каза Кортланд. — Легна си с нея, върна я обратно, направи й дете. Точно както искахме.
— Не искахме обаче да се бориш — каза Маргьорит, раздърпаната й коса падна на лицето й, когато посегна към него. — Ние сме на твоя страна, ма шер. Стани, моля те, ела с нас.
— Хайде, Майкъл, ти сам забърка цялата каша — каза Сузан, големите й глупави очи блестяха сърдито, когато му помогна да се изправи на крака. Гърдите й се подаваха от мръсната дрипа, с която бе облечена.
— Да, ти я забърка, синко — каза Жулиен. — Е биен, все пак беше прекрасен, и двамата с Роуан бяхте прекрасни. Направихте точно каквото искахме.
— А сега можеш да се върнеш обратно заедно с нас — каза Дебора. Вдигна ръце, за да накара останалите да отстъпят. Около нея се издигнаха пламъци и димът обви главата й. Смарагдът сияеше и блещукаше на тъмносинята й рокля. Беше точно като момичето от картината на Рембранд — красива, с румени бузи и сини очи. Красива като смарагда.
— Не разбираш ли? Това беше съглашението. Сега, когато той е жив, ние също ще се върнем! Роуан знае как да ни върне сред живите, както направи и с него. Не, Майкъл, не се съпротивлявай. Ти искаш да бъдеш един от нас, прикован към земята в очакване на своя ред, иначе просто ще умреш завинаги.
— Вече всички сме спасени, Майкъл — каза крехката Анта. Приличаше на малко момиченце в простата рокля на цветя. От двете страни на лицето й се стичаше кръв от раната на тила й. — Не можеш да си представиш откога чакаме. Тук човек губи представа за времето…
— Да, спасени — каза Мари Клодет. Седеше на голямо легло с балдахин заедно с Маргьорит. Пламъците се извиваха около подпорите и облизваха балдахина. Лестан и Морис стояха зад леглото и гледаха със странно отегчени изражения. Светлината играеше по месинговите им копчета, а пламъците ближеха краищата на разкроените им палта.
— Те ни прогониха от Сан Доминго — каза Шарлот, като прихвана изтънчено красивата си пола. — А реката погълна старата плантация.
— Но тази къща ще бъде вечна — каза Морис печално и огледа тавана — гипсовите орнаменти и полилеите. — Благодарение на твоите усилия по реставрацията. И ние ще можем да останем тук, за да изчакаме реда си да се родим отново.
— Толкова се радваме, че дойде, скъпи — каза Стела някак отегчено, отпусна се на един крак и левият й хълбок се подаде от копринената камизолка. — Сигурна съм, че не би пропуснал подобна възможност.
— Не ви вярвам! Вие сте лъжи, измислици! — Майкъл се завъртя и главата му се удари в прасковената стена. На пода имаше саксии с папрат. В краката му се гърчеха мъже и жени и той стъпваше през тях — върху гърба на мъжа и корема на жената.
Стела се изкиска, претича през стаята, изтегна се в тапицирания със сатен ковчег и се пресегна за чашата си с шампанско. Барабаните биеха все по-силно.
— Защо нищо не се запалва, защо нищо не изгаря?
— Защото това е ад, синко — каза монахинята и вдигна ръка да го удари отново. — И вечно гори.
— Спрете, оставете ме да си вървя!
Блъсна се в Жулиен, политна напред и пламъците лумнаха право в лицето му.
Но монахинята го хвана за яката. Държеше медальона с архангел Михаил в ръка.
— Ти ли изпусна това? Нали ти казах да го пазиш? И къде го намирам? На земята, представи си!
Още една плесница по лицето. Изгаряше от болка и гняв. Тя го разтърси, когато той се свлече на колене и замята ръце да я прогони.
— Сега можеш да бъдеш с нас, и да се върнеш! — каза Дебора. — Не разбираш ли? Порталът е отворен; вече е само въпрос на време. Лашър и Роуан ще ни върнат обратно. Първо Сузан, после аз, а след това…
— Я чакай малко, не съм съгласна с този ред — каза Шарлот.
— Нито пък аз — рече Жулиен.
— Кой каза, че ще има ред! — изрева Мари Клодет и изрита юргана от краката си, докато седеше на леглото.
— Защо сте толкова глупави! — намеси се Мери Бет, изглеждаше отегчена и делова. — Господи, всичко вече е изпълнено. Няма ограничения колко пъти може да бъде проведена трансмутацията. Пък и сигурно можете да си представите изобилието от мутирала плът и мутирали гени. Това е гениален научен прогрес.
— И напълно естествен, Майкъл. За да го разбереш, трябва да разбереш смисъла на света, нещата са… повече или по-малко предопределени — каза Кортланд. — Нима не знаеше, че си в ръцете ни от самото начало?
— Да, много важно е да разбереш точно това — каза Мери Бет.
— Пожарът, в който загина баща ти, не беше случаен… — добави Кортланд.
— Не ми говорете такива неща! — изрева Майкъл. — Не, не вярвам. Не мога да повярвам!
— … да те поставим на точното място и да се уверим, че наистина притежаваш желаната комбинация от изтънченост и чар, за да успееш да привлечеш вниманието й и да я накараш да свали защитите си…
— Не си правете труда да му обяснявате — изсъска високата монахиня и зърната на броеницата й изтракаха на тънката кожена каишка. — Той е непоправим. Оставете го на мен. Ще му изкарам тия дивотии от главата.
— Не е вярно — каза той и се опита да закрие очи от сиянието на пламъците, тътенът на барабаните пулсираха в слепоочията му. — Не това е обяснението — извика той. — Това не е окончателното значение.
— Майкъл, аз те предупредих — чу се тънкият гласец на сестра Бриджит Мари, която изникна до злата монахиня. — Казах ти, че на онези тъмни улици има вещици.
— Ела тук веднага, имам шампанско — каза Стела. — Спри да създаваш тези адски образи. Не разбираш ли, когато си прикован към земята, сам си създаваш обкръжението.
— Да, ти направи всичко тук толкова грозно! — обади се Анта.
— Няма никакви пламъци — рече Стела. — Те са само в главата ти. Ела, нека потанцуваме на барабаните. О, много обичам музиката. А твоите барабани много ми харесват, барабаните на Марди Грас!
Той заблъска с лакти, за да се освободи. Дробовете му горяха, гърдите му щяха да се пръснат.
— Няма да повярвам. Вие всички сте негови творения, това е някой от номерата му…
— Не, ма шер — каза Жулиен, — ние сме окончателният отговор и значението.
Мери Бет поклати тъжно глава, без да откъсва очи от Майкъл.
— Ние направихме всичко.
— Вървете по дяволите!
Отново бе на крака, извъртя се и се освободи от монахинята. Избегна следващата й плесница, плъзна се покрай нея и мина през избледняващия образ на Жулиен. За миг като че ослепя, но успя да се измъкне, без да обръща внимание на смеха и барабаните.
Монахините затвориха кръга си, но той го разкъса. Нищо нямаше да го спре. Виждаше изхода, виждаше светлината, която се процеждаше през вратата с форма на ключалка.
— Няма, няма да повярвам…
— Скъпи, спомни си първото удавяне — каза Дебора, която внезапно бе изникнала до него и се опита да го хване за ръката. — Точно това ти обяснихме, когато умря — че се нуждаем от теб, и ти се съгласи. Но, разбира се, ние бяхме наясно, че просто се пазариш за живота си, че ни лъжеш, и ако не те накараме да забравиш, никога, никога няма да изпълниш…
— Лъжи! Лъжите на Лашър! — Откъсна се от нея. Оставаха само още няколко крачки до вратата, щеше да се справи. Устреми се напред, препъвайки се в телата по пода — стъпваше по гърбове, рамена, глави. Очите му лютяха от дима, но той се приближаваше към светлината.
На прага стоеше някаква фигура. Майкъл позна шлема и дългата пелерина. Да, бяха му много познати.
— Идвам — изкрещя той.
Но устните му едва помръднаха.
Лежеше по гръб.
Болката идваше на вълни. Тънеше в мразовита тишина. Небето беше високо и замайващо синьо.
Чу мъжът над него да казва:
— Така е добре, синко, дишай!
Да, познаваше шлема и пелерината, защото бяха пожарникарски.
Лежеше до басейна, проснат на леденостудените плочи. Гърдите му горяха, а ръцете и краката го боляха силно. Един пожарникар се бе надвесил над него, притискаше кислородната маска към лицето му и стискаше помпичката до него. Лицето му беше точно като на баща му. Мъжът пак каза:
— Точно така, синко, дишай!
Над него се виждаха още пожарникари — едри тъмни фигури на фона на движещите се облаци. Всички, облечени с познатите шлемове и пелерини. Харесваше му да чува гласовете им, приличаха много на гласа на баща му.
Всяко вдишване му причиняваше силна болка, но все пак изпълни дробовете си с въздух. Когато го вдигнаха, затвори очи.
— Тук съм, Майкъл — каза Аарън. — Аз съм на твоя страна.
Болката в гърдите беше ужасна и притискаше дробовете му. Ръцете му бяха като отсечени. Но мракът беше чист и спокоен. Когато го сложиха на носилката, му се стори че полита.
Спор, разговор, тракане на някакви приспособления. Но нищо от това нямаше значение. Той отвори очи и видя небето. От замръзналата изсъхнала бугенвилия висеше лед, цветовете й бяха мъртви. Излязоха от портата и колелата на носилката заподскачаха по неравните плочи.
Някой притисна силно малката маска към лицето му, когато го вдигнаха към линейката.
— Към кардиологията, току-що дойде в съзнание… — Увиха го с одеяла.
Чу гласа на Аарън, а после и нечий друг:
— Сърцето му пак спира! По дяволите! Тръгвайте! Вратите на линейката се затръшнаха и той се люшна леко настрани, когато се откъснаха от тротоара.
Някой натискаше гърдите му — веднъж, два, три пъти. Кислородът нахлуваше в него през маската като студен език.
Алармата още виеше, или пък това беше сирената на линейката — като отчаян писък на птица рано сутрин. От големия дъб изграчи гарван и сякаш раздра ведрото небе. После всичко потъна в тъмна, дълбока, обрасла с мъх тишина.