Ан Райс
Вещиците: Полунощ (40)

Четирийсет

Дали щеше да си спомня за този ден като за най-щастливия в живота й? Сватбите носят очарование за всички. Но за нея беше може би още по-впечатляваща, тъй като й се струваше много екзотична, понеже беше старовремска, старомодна сватба в един топъл свят. А тя самата идваше от студен, самотен свят и всичко това я омагьосваше!

Предната нощ дойде да се помоли в църквата. Майкъл беше изненадан. Наистина ли се молеше на някого?

— Не зная — отвърна тя. Искаше да седне в мрачната, вече готова за венчавката църква, украсена с бели панделки и със застлана с червен килим пътека. Искаше да поговори с Ели, да се опита да й обясни защо е нарушила обещанието си, защо е сторила всичко това и как всичко ще се подреди.

Разказа й и за сватбената рокля, която семейството толкова бе искало, колко прекрасна е бялата копринена дантела и потрепващото було. Обясни й и за шаферките — всички Мейфеър, разбира се — за Беатрис, помайчимата, и за Аарън, който щеше да я отведе до олтара.

Говореше ли, говореше. Каза й дори за смарагда.

— Бъди до мен, Ели. Дай ми прошката си. Толкова много я искам.

След това заговори на майка си. Говореше й просто, без думи, чувстваше я съвсем близка. Опита се да потисне всички спомени за Карлота.

Замисли се и за старите си приятелки от Калифорния, с които бе разговаряла през последните седмици. Много се радваха за нея, въпреки че едва ли осъзнаваха колко богат и жизнен е този старомоден свят. Барбара искаше да дойде, но семестърът в „Принстън“ вече беше започнал. Джени тръгваше за Европа, а Мати щеше да роди всеки момент. Изпратиха й прелестни подаръци, въпреки че тя, разбира се, им бе забранила. Имаше чувството, че ще се видят някой ден, преди да започне работата по медицинския център.

Завърши молитвите си доста необичайно. Бе запалила две свещи за двете си майки и една за Анта. Дори една за Стела. Беше успокояващо да гледа как малките фитилчета поемат огъня и пламъчетата танцуват пред статуята на Девата. Разбираше защо католиците палят свещи — красивите пламъци бяха като жива молитва.

После излезе да намери Майкъл, който беше в сакристията и си спомняше миналото заедно с милия стар свещеник.

В девет сутринта сватбата започна.

Роуан стоеше като скована в бялата рокля, чакаше и мечтаеше. Смарагдът лежеше на дантелата върху гърдите й и зеленото му сияние бе единственият цвят, който я озаряваше. Дори пепелявата й коса и сивите й очи изглеждаха съвсем бледи в огледалото. Бижуто странно й напомняше за католическите статуи на Исус и Мария с кървящи сърца, като онази, която бе разбила в стаята на майка си.

Но всички тези грозни мисли вече бяха далече от нея. Огромният неф на „Свето Успение Богородично“ бе изпълнен с народ. Бяха дошли Мейфеър от Ню Йорк, от Лос Анджелис, дори от Далас. Над две хиляди души. Шаферките — Кланси, Сесилия, Мариан, Поли и Реджина Мейфеър — пристъпваха отмерено по пътеката под тежките звуци на органа. Беатрис изглеждаше по-разкошна дори от младите жени. А шаферите, всички Мейфеър, разбира се, и все хубавци, стояха в очакване да поемат ръцете на шаферките. Моментът настъпваше.

Изведнъж й се стори, че ще забрави как се върви. Но бързо се окопити и нагласи дългото плътно бяло було. Усмихна се на Мона, която държеше кошничката с цветните листенца, хубава както винаги, с неизменната панделка в червената коса.

Хвана Аарън под ръка и двамата заедно я последваха под съпровода на великолепната музика.

Роуан огледа смътно лицата на събралите се от двете страни на пътеката. Бялото було размиваше всичко, но тя впери очи в светлините и свещите на олтара.

Дали щеше да запомни този миг завинаги? Букетът бели цветя в ръката й, меката сияйна усмивка на Аарън, който я гледаше, усещането, че е изумително красива, както сигурно се чувстваха всички булки?

Когато най-после видя Майкъл — великолепен в сивия фрак с широка вратовръзка — очите й се напълниха със сълзи. Беше невероятен, нейният любим, нейният ангел, взиращ се в нея от мястото си пред олтара. Ръцете му — без ужасните ръкавици — бяха стиснати пред тялото, главата му бе леко наклонена, сякаш се опитваше да опази душата си от ослепителната светлина, която го озаряваше. Но очите му, сините му очи бяха най-сияйни.

Той пристъпи до нея. Завладя я покой, когато се обърна и Аарън вдигна булото, преметна го красиво над раменете й и го спусна меко по гърба й. Тя потръпна. Никога не бе преживявала подобен величествен жест. Това не беше булото на нейната девственост, нито на скромността й, а булото на самотата, което най-после се вдигаше. Аарън хвана ръката й и я положи в ръката на Майкъл.

— Бъди добър с нея, Майкъл — прошепна Аарън.

Тя затвори очи, искаше това чисто усещане да продължи вечно. После бавно погледна нагоре към сияйния олтар с дървените статуи на светци.

Свещеникът започна с традиционното слово и Роуан видя, че в очите на Майкъл блестят сълзи. Усети, че той трепери. Ръката му стисна по-силно нейната.

Страхуваше се, че гласът може да й изневери. Тази сутрин й бе прилошало, вероятно от притеснение. Сега отново се чувстваше замаяна.

Но сега, в този миг на покой и откъснатост, я порази мощта, която се таеше в церемонията. Сякаш бяха обгърнати от невидима закриляща сила. Колко от старите й приятели се бяха подигравали с тези неща, дори тя самата ги бе смятала за отживелица. А сега, когато бе в центъра на събитията, вкусваше удоволствието, отваряше сърцето си, за да поеме изяществото на момента.

Накрая зачетоха от завещанието на Мейфеър, което бе станало част от церемонията:

— … сега и завинаги, сред свои и сред чужди, пред семейството и пред света, без изключения и при всички случаи да бъдеш наричана единствено с името Роуан Мейфеър, дъщеря на Деидре Мейфеър, дъщеря на Анта Мейфеър, макар че твоят законен съпруг ще запази собственото си име…

— Обещавам.

— Съгласна ли си да вземеш с чисто сърце този мъж, Майкъл Джеймс Тимоти Къри за свой съпруг…

— Да.

Ето, най-сетне го направиха. И последните думи отекнаха под високия таван. Майкъл се обърна към нея, прегърна я, както бе правил хиляди пъти в тъмнината на хотелската стая, и я целуна тържествено. Тя му се отдаде напълно, затвори очи и църквата се стопи в тишината. После го чу да прошепва:

— Обичам те, Роуан Мейфеър.

А тя отвърна:

— Обичам те, Майкъл Къри, архангел мой. — Притисна се още към него и го целуна отново.

Прозвуча сватбеният марш — силно, остро и някак триумфиращо. Църквата се изпълни с шумолене. Роуан се обърна към огромното множество. Слънцето грееше през витражите на прозорците.

Тя хвана Майкъл за ръката и тръгнаха надолу по пътеката.

Навсякъде виждаше усмивки, кимвания и въодушевление, сякаш цялата църква се бе изпълнила с простото и всепоглъщащо щастие, което тя изпитваше.

Чак когато тръгнаха към лимузината и гостите започнаха да ги обсипват с ориз сред хор от смехове и поздравления, Роуан се замисли за погребението в същата тази църква и за подобната кавалкада от блестящи черни коли.

Сега минаваме по същите улици, помисли си, настанена сред облак бяла коприна. Майкъл отново я целуна, по очите и по бузите. Шепнеше й всичките онези глупави мили неща, които съпрузите шепнат на булките си — че е красива, че я обожава, че никога не е бил по-щастлив, че това е най-прекрасният ден в живота му. А най-прекрасни бяха не думите му, а щастието, което струеше от него.

Тя потъна назад към рамото му, усмихваше се. Затвори очи и се замисли за всички знаменателни моменти в живота си — за завършването на университета, за първия ден в интензивното, за първата си операция, за първите думи, които чу след това: „Браво, доктор Мейфеър, вече можете да шиете“.

— Да, най-щастливият ден — прошепна тя. — И това е само началото.

 

 

Стотици хора се щураха по тревата, под големите бели тенти, издигнати над градината, до басейна и на задната морава пред гарсониерата. Масите с бели покривки бяха отрупани с разкошни южняшки блюда — задушени раци, скариди по креолски, паста „Джамбалая“, печени стриди, пушена риба, дори скромния и обичан червен фасул с ориз. Облечените с ливреи сервитьори наливаха шампанското в чаши с форма на лалета; барманите приготвяха коктейли, които нареждаха по добре заредените барове в салона, в трапезарията и до басейна. Красиво облечени деца играеха сред възрастните, криеха се зад саксийните палми, подредени из първия етаж, или пък тичаха на групички нагоре-надолу по стълбището и пищяха, че са видели „призрака“ — за ужас на родителите си.

Диксиленд бенд свиреше яростно и жизнерадостно под бяла тента до предната ограда. От време на време обаче шумните и оживени разговори поглъщаха музиката.

Майкъл и Роуан с часове посрещаха безбройните гости, здрависваха се с тях, благодаряха за пожеланията и търпеливо изслушваха пространните им обяснения за роднинската им връзка с тях.

Дойдоха и много от старите приятели на Майкъл от гимназията — благодарение на любезните усилия на Рита Мей Лониган. Те образуваха своя собствена шумна и оживена групичка и си разказваха стари истории. Рита бе открила дори двама негови братовчеди — хубава възрастна жена на име Аманда Къри, която Майкъл си спомняше с любов, и Франклин Къри — съученик на баща му.

Майкъл се радваше много на това и изобщо не беше така резервиран като Роуан. Беатрис идваше да го прегърне поне два пъти на всеки половин час и винаги го разплакваше. Той беше искрено трогнат от това, че Лили и Джифорд бяха взели леля Вив под крилото си.

Но сега беше време на силни емоции. Бяха дошли Мейфеър от цялата страна. Прегръщаха се с братовчедите си, които не бяха виждали от години, и се кълняха, че ще идват по-често в Ню Орлиънс. Някои дори се канеха да останат за седмица-две у някое от семействата. Непрестанно просветваха светкавици на фотоапарати. Големи черни видеокамери бавно си проправяха път през ярката тълпа.

Накрая всички дойдоха и Роуан вече можеше да се присъединява към различните групички. Следеше как се справя фирмата за кетъринг и дали оркестърът има всичко необходимо. Чувстваше се длъжна да контролира нещата.

Жегата си бе отишла напълно, благодарение на нежния бриз. Някои от гостите си тръгнаха по-рано; басейнът бе пълен с полуголи деца, които пищяха и се плискаха с вода. Някои плуваха само по гащички, а неколцина възрастни дори скочиха напълно облечени във водата.

Още храна се трупаше по масите. Отваряха се още каси с шампанско. Твърдото ядро на рода — около петстотин Мейфеър, които Роуан вече познаваше, се щураха напред-назад като у дома си, седяха и разговаряха на стълбището или се разхождаха из стаите и се възхищаваха на промените. Някои дори надничаха в кутиите със скъпи подаръци.

 

 

Всички се възхищаваха на реставрираната къща: на мекия прасковен цвят в салона и бежовите копринени драперии; на тъмнозеленото в библиотеката и искрящобелите дървени орнаменти. Взираха се в старите портрети, вече почистени и поставени отново в коридора и стаите на първия етаж.

Събираха се да се възхитят на портрета на Дебора, който сега висеше над камината. Лили и Беатрис подкрепяха Фийлдинг по време на тази обиколка и го качиха в стария асансьор, за да огледа всички стаи.

Петер и Рандъл седнаха в библиотеката с лулите си и започнаха да спорят относно датировката и авторите на портретите. И колко ли щеше да струва, ако Райън бе опитал да купи този „съмнителен“ Рембранд?

С първия порив на дъжда оркестърът се премести в задната част на салона, а китайските килими бяха навити, за да могат младите двойки да потанцуват.

Засвириха чарлстон. Огледалата се тресяха от оглушителния писък на тромпетите и несекващия тътен на стотици крака.

Роуан изгуби Майкъл някъде в тълпата от възбудени и ентусиазирани лица. Тръгна към малкия будоар до библиотеката, като пътьом помаха на Петер, който сега бе останал сам и вече задрямваше.

Влезе в будоара и заключи вратата. Сърцето й биеше силно, докато се взираше в образа си в огледалото.

Струваше й се, че някак избледнява, прекършена като букета, който трябваше да хвърли по-късно от перилата на стълбите. Червилото й се беше изтрило, страните й бяха бледи, но очите й искряха като смарагда. Тя докосна колебливо камъка и го нагласи върху дантелата. Затвори очи и се замисли за картината на Дебора. Да, редно беше да сложи бижуто. Редно беше да прави всичко, както те искаха. Отново се вгледа в себе си, опитваше се да запази момента завинаги, като скъпоценна снимка между страниците на дневник. Този ден, сред тях, сред всички тях.

Дори фактът, че видя Рита Мей да плаче тихо в библиотеката, не успя да развали щастието й. Стисна ръката й и каза: „Да, и аз често се сещам за Деидре днес“. Защото беше истина. Харесваше й да мисли за Деидре и за Ели, дори за Анта, извличаше ги от трагедиите, в които бяха впримчени, и ги приютяваше в сърцето си.

Вероятно някаква по-хладна и разсъдлива част от нея разбираше защо хората бяха напускали семейството и традицията, заради крехкия и моден свят на Калифорния, в който бе отрасла. Но изпитваше единствено съжаление към тях, съжаляваше за всеки, който някога е познавал тази невероятна интимност на рода. Сигурно Ели би я разбрала.

Върна се в салона, при оркестъра и танцуващите. Търсеше Майкъл и внезапно го забеляза — стоеше сам до втората камина и гледаше към препълнената стая. Тя познаваше този израз, руменината и въодушевлението — познаваше този далечен и сякаш разконцентриран поглед.

Застана до него и чак тогава той я забеляза. Не я беше чул, когато прошепна името му. Тя проследи погледа му, но видя само танцуващите двойки и блещукащите струйки дъждовна вода по предните прозорци.

— Какво има, Майкъл?

Той не помръдна. Тя го дръпна за ръката, после съвсем нежно извърна лицето му към себе си и се вгледа в очите му, като пак повтори името му. Той се извърна рязко и отново се загледа в предната част на салона. Но този път не видя нищо. Каквото и да беше, си бе отишло. Слава богу.

Роуан видя, че по челото и над горната му устна са избили капчици пот. Косата му беше влажна, сякаш бе стоял под дъжда. Придърпа го към себе си и облегна глава на гърдите му.

— Какво видя?

— Нищо… — прошепна той. Не можеше да си поеме дъх. — Стори ми се… не, няма значение.

— Кажи ми, какво видя?

— Нищо. — Хвана я за раменете и я целуна малко грубо. — Нищо няма да развали този ден, Роуан. — Говореше гърлено. — Нищо!

— Не се отделяй повече от мен — настоя тя и го повлече към библиотеката, а после и в будоара, където щяха да са сами. Сърцето му все още биеше лудо, когато тя уви ръце около врата му.

— Всичко е наред, скъпа — каза той накрая, вече дишаше по-леко. — Честно. Виденията ми не означават нищо. Не се тревожи. Моля те. Просто долавям образи от случили се преди много години неща, това е всичко. Хайде, скъпа, погледни ме. Целуни ме. Обичам те, това е нашият ден.

 

 

Партито продължи в същия дух до вечерта. Накрая младоженците разрязаха сватбената торта сред същинска буря от светкавици на фотоапарати и пиянски смях. Бяха поднесени сладкиши и кани с кафе. Гостите се настаниха в салона на групички и около масата на трапезарията и завързаха разговори. Дъждът валеше поройно. Чу се и тътенът на гръмотевица. Баровете още бяха отворени и повечето от гостите продължаваха да пият.

Тъй като Роуан и Майкъл щяха да тръгнат за Флорида на меден месец на следващия ден, бе решено тя да хвърли букета от стълбището „сега“. Роуан се изкачи до средата на стълбите, погледна към морето от извърнати нагоре лица, затвори очи и хвърли букета. Чуха се радостни писъци и дори последва известно боричкане. Накрая красивата млада Кланси Мейфеър хвана букета сред гръм от одобрителни викове. Пиърс я прегърна сърдечно, обявявайки пред целия свят своето лично удоволствие от големия й късмет.

„О, значи те двамата?“ — помисли си Роуан и се върна долу. Не бе забелязала нищо, но поведението им сега не будеше никакво съмнение. Някъде далече, срещу втората камина, Петер се усмихваше, а Рандъл спореше разгорещено с Фийлдинг, който бе насаден преди известно време в един тапициран стол.

Новият оркестър току-що бе пристигнал и засвири валс. Всички посрещнаха с радост сладката, старомодна музика, а някой намали светлината на полилеите и тя стана съвсем приглушена. По-възрастните двойки станаха да танцуват. Майкъл веднага поведе Роуан към средата на салона. Още един от съвършените моменти, така богат и нежен, като самата музика. Скоро стаята се изпълни с танцуващи двойки.

Беатрис танцуваше с Рандъл, а леля Вивиан с Аарън. Всички по-възрастни гости танцуваха, дори и младите се включиха. Малката Мона беше партньорка на стария Петер, а Кланси танцуваше с Пиърс.

Майкъл не даваше вид да е видял нещо ужасно преди часове. Всъщност очите му бяха приковани предано в Роуан.

Когато часовникът би девет, някои от гостите вече плачеха, защото се бяха впуснали в дълбока изповед или задушевен разговор с отдавна невиждани братовчеди; или просто защото всички бяха толкова пияни и толкова уморени от танците, че се чувстваха длъжни да заплачат. За Беатрис това изглеждаше съвсем нормално. Тя ридаеше на дивана в прегръдката на Аарън, а Джифорд вече от часове обясняваше нещо очевидно изключително важно на търпеливата и ококорена леля Вив. Лили спореше шумно с Петер и Рандъл, като ги иронизираше, че са от тълпата „дето помни Стела“.

Рита Мей Лониган още плачеше, когато си тръгна заедно със съпруга си Джери. Аманда Къри и Франклин Къри също се сбогуваха доста сълзливо.

Към десет тълпата намаля до около двеста души. Роуан бе свалила сатенените обувки с висок ток и седеше в креслото до първата камина в салона. Бе дръпнала нагоре дългите си ръкави и пушеше цигара, свила под себе си крака и заслушана в разказа на Пиърс за последното му пътуване до Европа. Дори не си спомняше къде и кога е свалила булото. Може би Беа го бе взела, когато двете с Лили бяха отишли да „подготвят спалнята на младоженците“, каквото и да значеше това. Краката я боляха повече, отколкото след осемчасова операция. Беше гладна, а бяха останали единствено десерти. От цигарата й призляваше и тя я изгаси.

Майкъл и старият сивокос енорийски свещеник разговаряха пред камината в другия край на стаята. Оркестърът бе минал от Щраус към по-съвременни сантиментални композиции. Тук-там някой припяваше с протяжните акорди на „Блу Муун“ или „Тенеси валс“. Сватбената торта вече бе изядена до трошичка. Оставиха само едно парче — по сантиментални причини.

Група наследници на Кортланд, закъснели с пристигането от Ню Йорк, нахлуха през входната врата и започнаха да се извиняват. Останалите се втурнаха да ги посрещнат. Роуан се извини, че е без обувки и вече доста раздърпана, но отиде да ги целуне. В дъното на трапезарията голяма групичка, дошла да разгледа някакви фотографии, запя „Моята дива ирландска роза“.

Към единайсет Аарън целуна Роуан за довиждане и тръгна да води леля Вив до дома й. Каза, че ще бъде в хотела, ако имат нужда от него, и им пожела приятно пътуване до Дестин на сутринта.

Майкъл ги изпрати до предната врата. Старите му приятели също си тръгваха, за да продължат да пият в бар „Парасол“ в Айриш Ченъл, но преди това изтръгнаха от него обещанието, че ще вечерят заедно през следващите седмици. Стълбището още бе задръстено от разговарящи двойки, а сервитьорите се опитваха да приготвят нещо за гостите от Ню Йорк.

Накрая Райън стана, призова към тишина и обяви, че партито свършва! Всички трябвало да си намерят обувките, палтата и чантите и да оставят младоженците сами. После взе една чаша с шампанско от преминаващия сервитьор и се обърна към Роуан.

— За младоженците! — вдигна тост той и гласът му се извиси над глъчката. — За първата им нощ в тази къща.

Всички посегнаха към последното си питие за нощта и тостът бе повторен стотици пъти сред звъна на чашите.

— Господ да благослови този дом! — обяви свещеникът, който вече бе на път към вратата, а десетки гласове повториха благословията.

— За Дарси Монахан и Катерин — извика някой.

— За Жулиен и Мери Бет… за Стела…

Сбогуването, както бе традиция в това семейство, отне над половин час и бе съпроводено с целувки, обещания за скорошни срещи и непрестанно подновявани разговори по целия път към входната врата.

Междувременно сервитьорите вече почистваха масите, като тихо отнасяха празните чаши и салфетките. Оправяха възглавниците, загасяха свещите, разпръсваха из стаите букетите, събрани на голямата маса, и забърсваха разлятия алкохол.

Най-после се свърши. Райън си тръгна последен, като преди това плати на персонала и се увери лично, че всичко е изпълнено идеално. Къщата беше почти празна!

— Лека нощ, скъпи мои — каза той и високата предна врата бавно се затвори зад гърба му.

Майкъл и Роуан си размениха доста продължителен поглед и после избухнаха в смях. Той я вдигна, завъртя я и я пусна нежно на земята. Тя полетя към него, прегърна го и положи глава на гърдите му. Прималяваше й от смях.

— Направихме го, Роуан! — каза той. — Направихме го, както го искаха всички! Готово, свърши се!

Роуан още се смееше тихичко, прекрасно изтощена и едновременно с това приятно развълнувана, когато чуха ударите на часовника.

— Чуй, Майкъл, полунощ е — прошепна тя.

Той я хвана за ръката, изключи осветлението и заедно забързаха към мрачните стълби.

В коридора проникваше светлина само от една стая на втория етаж. И това бе тяхната спалня. Те пристъпиха тихо на прага.

— Роуан, виж какво са направили.

Стаята бе прекрасно украсена от Беа и Лили. Огромен ароматен букет розови рози красеше полицата на камината между двата сребърни свещника.

На тоалетката ги чакаха шампанско в кофичка с лед и две чаши на сребърен поднос.

Леглото също беше готово. Дантелената кувертюра бе свалена, възглавниците бухнати, а мекият бял балдахин — дръпнат и завързан към масивните подпори откъм страната на главата.

Красива нощница и пеньоар от бяла коприна бяха сгънати от едната страна на леглото, а от другата страна имаше чифт бели памучни пижами. Една роза лежеше напряко на възглавниците, привързана с панделка. На малката масичка вдясно от леглото се виждаше самотна свещичка.

— Колко са мили — прошепна Роуан.

— Е, скъпа, това е първата ни брачна нощ. А часовникът току-що спря да бие. Часът на вещиците, скъпа. Само за нас.

Те отново се спогледаха и започнаха да се смеят, без да могат да спрат. Бяха твърде уморени, за да сторят каквото и да било друго, освен да легнат под завивките и да заспят. И двамата го знаеха.

— Е, май е по-добре да изпием шампанското, преди да сме припаднали — предложи Роуан.

Той кимна, съблече фрака и задърпа вратовръзката.

— Роуан, трябваше да се влюбиш в някой, който знае как се маха това нещо.

— Стига, Майкъл. Разкопчай ми ципа, моля те. — Тя се обърна с гръб към него и след малко усети как твърдата черупка на корсажа най-после се разтваря и роклята се свлича в краката й. После свали небрежно смарагда и го остави на полицата на камината.

Най-сетне всичко беше приключило. Седнаха на леглото и пиха шампанско — много студено, много сухо и много вкусно. Беше оставило пяната си по целите чаши, както и трябваше да бъде. Майкъл беше гол, но му хареса материята на бялата копринена нощница, затова Роуан я облече. Накрая, без значение колко бяха уморени, щом се отпуснаха в разкошното легло, сред меката светлина на свещта, те усетиха, че обичайната им страст се разгаря.

Любиха се бързо и яростно, както винаги. Огромното махагоново дърво беше стабилно, сякаш от камък.

След като приключиха, тя легна до него и задряма, заслушана в ритъма на сърцето му. После обаче се надигна, оправи измачканата нощница и отпи голяма глътка от шампанското.

Майкъл седна до нея, гол, свил единия си крак. Запали цигара и изви глава назад към таблата на леглото.

— Всичко е наред, Роуан, знаеш го. Денят беше просто перфектен.

„Само дето ти видя нещо, което те уплаши.“ Но не го изрече. Защото денят наистина беше перфектен, въпреки този странен момент. Перфектен! Нищо не бе успяло да го развали.

Тя отпи отново от шампанското, вкусвайки и него, и собствената си умора. Осъзнаваше, че е още твърде напрегната, за да затвори очи.

Внезапно се почувства доста замаяна, леко й се догади, също както сутринта. Махна с ръка, за да разкара дима от цигарата.

— Какво има?

— Нищо, просто нерви. Когато вървях по пътечката в църквата, се чувствах както на първата си операция.

— Да, разбирам те. Ще я загася.

— Не, не ми пречи цигарата. И аз пуша от време на време. — Но всъщност й пречеше, нали? Беше се случило и преди. Стана от леглото — почти не усещаше леката копринена нощница по тялото си — и тръгна боса към банята.

Нямаше алказелцер, а той винаги й помагаше в подобни моменти. Беше сигурна, че е донесла. Май го беше оставила в кухненския шкаф при аспирина, лепенките и други подобни. Върна се в спалнята, облече пеньоара и си обу чехлите.

— Къде отиваш? — попита Майкъл.

— Долу, за алказелцер. Не знам какво ми става. Ще се върна веднага.

— Чакай, аз ще ида.

— Не, стой си тук, не си облечен. Ще се върна за секунди. Може би ще взема асансьора.

В къщата не беше съвсем тъмно. През огромните прозорци от градината нахлуваше бледо сияние, което озаряваше половината под, трапезарията и дори килера до нея. Нямаше нужда да светва лампите.

Откри алказелцера в шкафа и взе една от новите кристални чаши, които беше купила заедно с Лили и Беа. Напълни я на малката мивка в средата на кухнята, изпи лекарството и затвори очи.

Да, беше по-добре. Вероятно си внушаваше, но беше по-добре.

— Радвам се, че си по-добре.

— Благодаря — каза тя и си помисли: какъв хубав глас, мек и с лек шотландски акцент. Красив глас.

Отвори сепната очи и пристъпи назад към хладилника.

Той стоеше от другата страна на барплота, на около три крачки от нея. Шепотът му беше искрен, но изражението му бе малко по-хладно и напълно човешко. Изглеждаше леко наранен, но не и умоляващ като онази нощ в Тибурон.

Не, това трябваше да е истински човек. Някой си правеше шега. Това беше истински човек. Някакъв мъж стоеше в кухнята и се взираше в нея. Тъмнокос мъж с големи кафяви очи и красиво оформена чувствена уста.

На светлината, нахлуваща през френските прозорци, се виждаше съвсем ясно ризата и жилетката от сурова кожа. Много стари дрехи, ушити на ръка с неравен бод. Големи бухнати ръкави.

— Е, значи си решила да ме унищожиш, красавице? — прошепна той със същия вибриращ, прочувствен и съкрушен глас. — Къде ти е силата сега, защо не ме отпращаш в ада?

Роуан трепереше неконтролируемо. Чашата се изплъзна от пръстите й, удари се с тъп звук в пода и се търкулна встрани. Пое си дълбоко и накъсано дъх, без да откъсва очи от него. Разумът й автоматично отчиташе, че той е висок над метър и осемдесет, че има силни, мускулести ръце, а лицето му е с перфектни пропорции. Косата му бе леко разрошена, сякаш от вятъра. Не беше деликатният елегантен джентълмен, когото бе видяла на палубата в Тибурон.

— Така съм по-подходящ за теб, Роуан — прошепна той. — Каква форма би предпочела? Той не е перфектен, Роуан, човек е, но не е перфектен.

Страхът й беше толкова голям, че стегна сърцето й, и тя реши, че ще умре. Но все пак успя да събере сили да пристъпи напред с треперещи крака. Пресегна се през плота и докосна бузата му.

Грапава, като на Майкъл. А устните — копринени. Господи! Отново отстъпи назад, парализирана, неспособна да изрече и дума. Ръцете й трепереха.

— Страхуваш ли се от мен, Роуан? — попита той, а устните му едва се раздвижиха. — Защо? Нареди ми да оставя приятеля ти, Аарън, и аз го направих, нали?

— Какво искаш?

— О, ще ми трябва доста време, за да ти обясня — отвърна той, а шотландският му акцент се засили. — Той те чака, твоят любовник, твоят съпруг, за вашата първа брачна нощ. Вече започва да се тревожи.

Изражението му омекна, внезапно разкривено от болка. Как бе възможно една илюзия да е толкова жива?

— Върви при него, Роуан — каза тъжно той. — Но ако му кажеш, че съм тук, ще го направиш по-нещастен отвсякога. А аз вече няма да се явявам пред теб и страхът и подозрението ще го разяждат. Ще идвам само когато пожелая.

— Добре, няма да му казвам — прошепна тя. — Но и ти няма да го нараняваш. Да не си посмял да го изплашиш или притесниш. Искам да спреш с игричките! Не го тормози! Иначе, заклевам се, никога, никога няма да ти проговоря отново. Ще те прогоня.

Красивото лице изглеждаше печално, тъмните очи станаха безкрайно тъжни.

— Не искам да нараняваш и Аарън. Никога. Не искам да нараняваш никого, разбра ли?

— Както кажеш, Роуан — отвърна той. Думите му се лееха като музика, пълна с печал и тиха сила. — Какъв е смисълът на моето съществуване, ако не да служа на Роуан? Ела при мен, когато той заспи. Тази нощ, утре, когато пожелаеш. За мен времето не съществува. Ще дойда, когато изречеш името ми. Но трябва да вярваш в мен, Роуан. Ела сама, тайно. Иначе няма да се появя. Обичам те, красива моя Роуан. Но аз също имам воля. Имам воля.

Фигурата започна да трепти, сякаш озарена от ярко сияние. Изсветля и внезапно хиляди миниатюрни детайли по нея станаха видими. След това стана прозрачна и порив топъл въздух връхлетя Роуан и я изплаши. След миг вече бе сама в тъмното.

Сложи ръка на устата си. Гаденето се бе върнало. Стоеше, трепереща и на ръба на истерията, и чакаше да й мине. В този миг чу тихите стъпки на Майкъл, който идваше към кухнята. Насили се да отвори очи.

Беше само по джинси, бос и гол до кръста.

— Какво има, скъпа? — прошепна той. Видя чашата на пода в тъмното, до вратата на хладилника. Наведе се, вдигна я и я сложи в мивката. — Какво има, Роуан?

— Нищо, Майкъл — каза тя с надебелял глас, като се опитваше да спре да трепери. Сълзите напираха в очите й. — Лошо ми е. Тази сутрин също ми стана така, и следобеда, всъщност и вчера. Не знам какво ми е. Сега ми призля от цигарата. Ще се оправя, честно. Нищо ми няма.

— Значи не знаеш какво ти е? — попита той.

— Не, просто… ами сигурно е от цигарата, въпреки че…

— Доктор Мейфеър, наистина ли не знаете?

Тя усети ръцете му на раменете си. Косата й докосна леко бузата му, когато той се наведе да целуне гърдите й. И тогава тя заплака, стисна главата му и зарови пръсти в копринената му коса.

— Доктор Мейфеър, дори аз знам какво ви е.

— За какво говориш? — прошепна тя. — Просто имам нужда да поспя, отивам горе.

— Бременна си, скъпа. Виж се в огледалото. — И той много нежно докосна гърдите й. Тя самата ги усещаше натежали и леко болезнени. Сети се и за другите малки, уж незначителни признаци, и разбра, че беше прав. Абсолютно прав.

Избухна в сълзи. Остави го да я вземе на ръце и да я понесе през къщата. Цялото тяло я болеше от напрежението при ужасната среща в кухнята. Риданията излизаха сухи и болезнени от гърлото й. Не мислеше, че Майкъл ще може да я занесе догоре по дългото стълбище, но той успя и тя не се възпротиви. Само плачеше, заровила глава в гърдите му.

Той я положи на леглото и я целуна. Замаяна, тя го видя как духа свещите и се връща при нея.

— Толкова те обичам, Роуан. — Майкъл също плачеше. — Толкова те обичам. Никога не съм бил по-щастлив… идва на вълни и всеки път си мисля, че това е върхът, кулминацията, но после приижда още. И то точно в тази нощ… Господи, какъв сватбен подарък само. Какво съм сторил, за да заслужа такова щастие?

— И аз те обичам, скъпи. Толкова съм… щастлива. — Той се мушна под завивките, а тя се извърна и се сгуши в него. Усети го как сви колене под нейните.

Тя още плачеше, заровила лице във възглавницата. Хвана ръката му и я сложи на гърдите си.

— Всичко е просто перфектно — прошепна той.

— Нищо не може да го развали, нищо — отвърна тя.