Тази нощ трябваше да свърши нещо, трябваше да се обади на един човек. Беше важно. Но след петнайсет часа работа — дванайсет от тях в операционната — тя вече не можеше да си спомни на кого.

Вече не беше Роуан Мейфеър, с всичките мъки и грижи на Роуан. Тя беше просто доктор Мейфеър, празна като чисто стъкло, седнала тихо в стаичката на лекарите, с ръце в джобовете на мръсната бяла престилка, с крака на отсрещния стол, с цигара „Парламент“ между устните, заслушана във вечните разговори на неврохирурзите.

Тихи експлозии смях, гласове, припокриващи други гласове, миризма на алкохол, шумолене на колосани дрехи, сладкият аромат на цигарите. Това не беше срамно, защото почти всички пушеха. Беше хубаво да остава тук, беше уютно в сиянието на лампите около мръсната маса „Формика“, на мръсния линолеум, между мръсните бежови стени. Хубаво беше да има време за малко размисъл, време, в което споменът да се върне и да я изпълни отново, да я накара да се чувства някак тежка и непроницаема.

Всъщност това беше един почти перфектен ден и затова краката я боляха толкова много. Беше направила три спешни операции, една след друга — от огнестрелна рана в шест сутринта до жертвата на пътен инцидент преди четири часа. И ако всички дни бяха като този, животът й щеше да е просто прекрасен. Всъщност щеше да е абсолютно прекрасен.

Едва сега, докато се отдаваше на умората, си даде сметка за това. След десет години в медицинското училище, стажове и специализиране сега тя беше онова, което винаги бе искала да бъде — лекар, неврохирург и то на щат в отделението по неврохирургия на огромната университетска болница, в която имаше Спешен център, където можеше да оперира спешни случаи постоянно.

Трябваше да признае, че се гордее с това. Гордееше се с първата си седмица работа като нещо различно от претоварен и крайно изтощен старши стажант, който през половината време трябва да оперира под наблюдението на някой друг.

Дори неизбежните разговори днес не бяха толкова ужасни — безкрайните филипики в операционната, диктуването на бележки след това и накрая шумното неофициално обсъждане в стаята за кафе. Тя харесваше колегите си — стажанти със свенливо изражение, доктор Питърс и доктор Блейк, които току-що бяха започнали смяната си и я гледаха сякаш е магьосница, а не лекар. И доктор Симънс, старши стажант, който от време на време й прошепваше, че тя е най-прекрасният лекар, когото е виждал в хирургията, и че сестрите казвали същото. После доктор Ларкин, обичаният от всички шеф на неврохирургията, наричан от протежетата си Ларк, който цял ден я караше да обяснява в най-големи подробности: „Обяснявай, Роуан, обяснявай подробно. Трябва да казваш на тези момчета какво правиш. Господа, вижте само, това е единственият неврохирург в цялата западна цивилизация, който не обича да говори за работата си“.

Меко казано. Тя мразеше да говори! Беше подозрителна към езика по рождение, защото умееше да „чува“ с невероятна точност онова, което лежеше под него, пък и не можеше да се изразява особено добре.

Слава богу, сега те заговориха за виртуозното изпълнение на доктор Ларкин при операцията на менингиома този следобед и тя можеше да се отдаде на възхитителното изтощение, вкусвайки цигарата и ужасното кафе, и прекрасното сияние на лампите на красивите голи стени.

Проблемът беше, че тази сутрин се зарече да не забрави онова лично нещо, онова обаждане, което трябваше да проведе и наистина бе важно за нея. Но какво беше то? Щеше да изскочи в паметта й веднага щом излезеше от сградата.

А тя можеше да си тръгне, когато пожелае. Все пак беше щатен хирург и не трябваше да стои в болницата повече от петдесет часа, не й се налагаше да спи в стаята за спешни повиквания и никой не очакваше от нея да слиза в операционния блок само за да провери как вървят нещата, макар че май точно това й се искаше да направи.

Преди две години, може би дори по-малко, отдавна щеше да си е тръгнала. Щеше да профучи през Голдън Гейт с максималната разрешена скорост, нетърпелива да бъде отново Роуан Мейфеър, на руля на „Сладката Кристин“, която сама извеждаше от залива Ричардсън към открито море. Едва когато нагласеше автопилота на широк обходен курс, далече от търговските маршрути, изтощението щеше да я победи. Тя щеше да слезе в кабината, където дървото искреше така брилянтно, както и лъскавият месинг, и щеше да падне на двойното легло, щеше да потъне в неспокоен сън, през който да проникват сладко всичките шумове на яхтата.

Но това беше преди творенето на чудеса в операционната да стане така всепоглъщащо. Научната работа все още я зовеше. И Ели, и Греъм, осиновителите й, още бяха живи, и къщата със стъклени стени на брега на Тибурон още не беше мавзолей, пълен с книги и дрехи на мъртъвци.

Сега трябваше да мине през този мавзолей, за да стигне до „Сладката Кристин“. Трябваше да види неизбежната поща, която все още пристигаше за Ели и Греъм. И може би дори да чуе едно-две съобщения на телефонния секретар, оставени от приятели от други градове, които още не бяха разбрали, че Ели е умряла от рак миналата година, а Греъм от „удар“, както го наричаха простичко, два месеца преди нейната смърт.

Все още поливаше папратите в памет на Ели, която дори им бе пускала музика. Караше ягуара на Греъм, защото да го продаде би било истинско безобразие. Та тя дори не бе подредила писалището му.

Удар. Мрачно, грозно усещане мина през нея. Не мисли за Греъм, умрял на кухненския под, а за победите през деня. Спаси три живота за последните петнайсет часа, докато други лекари можеха и да ги оставят да загинат. На два други живота, поверени на чужди ръце, оказа компетентната си помощ. И сега трима от тези пациенти спят в интензивното отделение, без опасност за живота, и имат очи, с които да гледат, усти, с които да оформят думите, и когато хванеш ръцете им, те ги стискат, както си им казала да направят.

Да, не можеше да иска нищо повече. Можеше завинаги да остави трансплантациите и туморите на другите. Тя бе в стихията си в критични ситуации. Имаше нужда от тях. След малко щеше да си иде у дома само защото беше здравословно да го направи, здравословно бе очите й да отпочинат, а също и краката й и мозъкът й, разбира се, и да иде някъде извън града за уикенда; да бъде на „Сладката Кристин“, в морето.

Но засега си почиваше в този огромен кораб, наречен болница — защото тя я възприемаше точно така — като подводница, която пътува безшумно през времето. Светлините никога не гаснат. Температурата никога не пада. Двигателите никога не спират. А ние, екипажът, сме свързани един с друг, въпреки гнева, негодуванието и съперничеството. Ние сме свързани с някаква форма на любов, без значение дали го осъзнаваме.

— Ти се опитваш да правиш чудеса! — бе й казал шефът на Спешното в шест тази вечер, някак надменно, с изцъклени от изтощение очи. — Просто завий тази жена до стената и си запази силите за някой, на когото можеш да помогнеш!

— Не искам никакви чудеса — отвърна Роуан. — Просто ще извадим стъклата и мръсотията от мозъка й и ще я върнем на тоя свят.

Как можеше да му каже, че когато бе сложила ръце на раменете на жената, тя бе „чула“ със своето диагностициращо сетиво хиляди дребни сигнали; и те й бяха казали непогрешимо, че жената ще живее. Знаеше какво бе видяла, когато парчетата кост бяха внимателно отстранени от фрактурата и замразени, за да бъдат върнати по-късно на място, когато разкъсаната външна обвивка на мозъка бе доразрязана и наранената тъкан под нея бе увеличена под мощния окуляр на хирургическия уред. Видя жив мозък, невредим и функциониращ, щом аспирира кръвта от него и обгори миниатюрните разкъсани кръвоносни съдове, за да спре кървенето.

Това бе същото непогрешимо чувство, което я бе споходило онзи ден в океана, когато издърпа с лебедката удавника Майкъл Къри на палубата на яхтата си и докосна студената сива плът. Да, тук има живот. Върни го обратно.

Удавникът. Майкъл Къри. Това бе, разбира се, нещото, което си бе казала, че не трябва да забравя. Да се обади на лекаря на Къри. Лекарят на Къри й бе оставил съобщение както в болницата, така и на телефонния секретар вкъщи.

Бяха минали повече от три месеца от онази ужасно студена майска вечер, когато мъглата закриваше от поглед далечния град и не се виждаше ни една светлинка, когато удавникът на палубата на „Сладката Кристин“ бе изглеждал мъртъв, истински труп.

Тя загаси цигарата и извиси глас:

— Приятна вечер, колеги. До понеделник, в осем. — Обърна се към стажантите: — Не, не ставайте.

Доктор Ларкин я хвана с два пръста за ръкава. Тя се опита да се отдръпне, но той стисна по-здраво.

— Не излизай с лодката сама, Роуан.

— Стига, шефе. — Опита се да се освободи. Не стана. — Излизам сама с тази лодка, откакто станах на шестнайсет.

— Много лошо, Роуан, много лошо — рече той. — Ами ако си удариш главата и паднеш зад борда.

Тя се изсмя тихичко и вежливо, въпреки че разговорът бе започнал да я дразни. След миг вече бе в коридора и подмина асансьорите — твърде бавни — към циментовите стълби.

Може би щеше да хвърли по един последен поглед на тримата пациенти в интензивното, по пътя си навън и внезапно мисълта, че изоставя всичко това, я потисна. Мисълта, че няма да се върне чак до понеделник, беше още по-лоша.

Пъхна ръце в джобовете и бързо слезе до четвъртия етаж.

Ярко осветените горни коридори бяха толкова тихи, толкова отдалечени от вечния хаос в спешното. Самотна жена спеше на кушетката в застланата с тъмни килими чакалня. Старшата сестра на приемното гише само й махна. В забързаните дни на стажанството имаше моменти, когато бе бродила по тези коридори посред нощ, вместо да се опитва да спи. Бе крачила напред-назад, от етаж на етаж, в търбуха на огромната подводница, утешавана от слабия шепот на безбройните машини.

Хич не е добре, че шефът знае за „Сладката Кристин“, мислеше тя сега. Не беше добре, че отчаяна и уплашена, го бе завела в дома си следобеда след погребението на втората си майка, а после го бе поканила да седне на палубата, за да пие вино под синьото небе на Тибурон. Хич не беше добре, че в онези кухи, металически моменти, тя бе признала на Ларк, че не иска да остава в тази къща повече, че живее на лодката и понякога заради нея, и че я изкарва в морето сама след всяка смяна, без значение колко дълга е била тя, без значение колко е изморена.

Споделяне — с какво помага то? Ларк бе трупал клише след клише, докато се опитваше да я успокои. Оттогава всеки в болницата знаеше за „Сладката Кристин“. И тя вече не беше „мълчаливата Роуан“, а „осиновената Роуан“, онази, чиито близки са починали в период от шест месеца, която излиза в морето с голяма лодка сам-сама. Тя стана и Роуан, която никога не приема поканите за вечеря на Ларк, които неомъжените й колежки биха приели без секунда колебание.

Ако само знаеха и останалото, мислеше тя, колко загадъчна бе всъщност, дори за самата себе си. А и какво биха казали за мъжете, които харесваше, яките служители на закона и героите от пожарникарските камиони с куки и стълби, за които излизаше на лов в шумните, но безопасни квартални кръчми. Подбираше партньорите си най-вече по загрубелите ръце и гласове, по широките гърди и мощни бицепси. Да, какво щяха да кажат за това, за всички онези съвкупления в кабината на „Сладката Кристин“, докато полицейският револвер трийсет и осми калибър виси в черния си кобур на куката на стената.

И разговорите след това — не, по-скоро монолозите — в които тези мъже, изпитващи същата отчаяна нужда, разказваха за миговете на опасност, за постиженията си, за уменията и безстрашието си. От изгладените им униформени ризи ухаеше на смелост. Пееха песен за живот и смърт.

— Защо все такива ги търсиш? — бе попитал веднъж Греъм. — Все тъпи, необразовани и дебеловрати? Ами ако някой от тях забие месестия си юмрук в лицето ти?

— Защото така — отвърна тя хладно, без дори да го поглежда. — Те не правят такива неща. Те спасяват животи и точно затова ги харесвам. Харесвам героите.

— Говориш като четиринайсетгодишна хлапачка — бе отвърнал кисело Греъм.

— Нещо не си разбрал — рече Роуан. — Когато бях на четиринайсет, мислех, че адвокатите като теб са героите.

Той се извърна от нея, но тя видя огорчението в очите му. Огорчението на Греъм сега, повече от година след смъртта му. Вкусът на Греъм, миризмата на Греъм, накрая и Греъм в леглото й, защото Греъм щеше да си тръгне още преди смъртта на Ели, ако Роуан не бе отстъпила.

— Не ми казвай, че не си го искала — каза й той на дебелия пухен матрак в каютата на „Сладката Кристин“ — Майната им на твоите пожарникари; майната им на ченгетата.

Спри да спориш с него. Спри да мислиш за него. Ели така и не разбра, че ти си легна с него, нито защо смяташе, че трябва да го направиш. Най-важното е, че Ели не разбра. И ти не си в къщата на Ели. Дори не си на лодката, която Греъм ти даде. Ти си все още тук, на сигурно, в антисептичната тишина на своя свят, а Греъм е мъртъв и заровен в малкото гробище в Северна Калифорния. И няма значение как е умрял, защото никой не знае истината за това. Не му позволявай да е около теб духом, както казват, докато завърташ стартера на неговата кола, която трябваше да продадеш още преди години, или когато вървиш из влажните, мразовити стаи на къщата му.

И все пак тя все още говореше с него, все още продължаваше да води безкрайната си защита. Смъртта му бе направила невъзможно всяко реално разрешение. А след това нейната омраза и нейният гняв бяха създали неговия призрак. Той вече избледняваше, но все още я преследваше, дори тук, в сигурността на коридорите на нейното владение.

Ще бъда с други, когато си поискам, искаше й се да му каже. Ще бъда с тяхното его и техния опак характер, с тяхното невежество и с безгрижното им чувство за хумор; с тяхната грубост, със страстната им и проста любов към жените, с техния страх от жените. Дори с техните приказки, да, с безкрайните им приказки, които — благодаря ти, Боже! — изобщо не приличаха на тези на неврохирурзите, и то без да очакват от мен да казвам нещо, те дори не искат да знаят коя съм или каква съм — ракетен инженер, супершпионин, магьосница или пък неврохирург. „Да не искаш да кажеш, че оперираш хорските мозъци?!“

Какво значение имаше всичко това?

Всъщност сега Роуан разбираше повече „от мъже“ от времето, когато Греъм спореше с нея. Тя разбираше връзката между нея самата и тези униформени герои — че това да влизаш в операционната, да нахлузваш стерилните ръкавици и да вдигаш микрокоагулатора и микроскалпела си беше като да влизаш в горяща сграда, като да се намесваш в сцена на семейно насилие, за да спасиш съпругата или детето.

Колко пъти бе чувала да сравняват неврохирурзите с пожарникари? След което и ловката критика, че е по-различно, защото не твоят живот виси на косъм. Но, по дяволите, това не беше вярно. Защото ако се провалиш, ако се проваляш до онази ужасна степен, и то достатъчно често, ти ще бъдеш разрушен с такава сигурност, както и ако над главата ти се срути горящ покрив. Ти оцеляваш благодарение на перфектността и смелостта си, защото просто няма друг начин да оцелееш и всеки миг в операционната е изпитание на живот и смърт.

Да, същата смелост, същата любов към напрежението и към опасността — това виждаше тя в онези груби мъже, които обичаше да целува, да гали и кърми. Мъже, които обичаше да лягат върху нея; мъже, които не искаха от нея да говори.

Но какво от това, че разбираше, когато бяха минали месеци — почти половин година — откакто не бе канила никого в леглото си. Какво ли мислеше „Сладката Кристин“ за това, чудеше се тя понякога. Дали не й нашепваше в тъмното: „Роуан, къде са нашите мъже?“.

Чеиз, жълтокосото ченге от Марин, с маслинената кожа, все още й оставяше съобщения на телефонния секретар. Но тя нямаше време да му се обади. А той беше много сладък тип, дори четеше книги. Веднъж бяха водили истински разговор, когато тя неволно отвори дума за Спешното и жената, простреляна от съпруга си. Той се бе хванал за това и й разказа безброй подобни случаи. Може би затова не му се беше обадила? Вероятно.

Неврохирургът в този момент бе погълнал почти изцяло жената. До такава степен, че тя дори не беше сигурна защо мисли за тези мъже сега. Може би защото не бе чак толкова уморена, или защото последният красив мъж, когото бе пожелала, бе Майкъл Къри, великолепният удавник, великолепен, дори и проснат на палубата, мокър и блед, с полепнала по челото черна коса.

Да. Направо да „си умреш“ за такъв мъж, както казваха ученичките — просто съвършен, прелестен, напълно неин тип. Не беше от онези калифорнийски фитнес маниаци с напомпани мускули и фалшив загар, увенчани с боядисана коса, а як пролетарски екземпляр, още по-неустоим заради сините очи и луничките по бузите, заради които, сега като се замислеше, й се бе дощяло да го целуне.

Каква ирония беше да извади от морето, и то в състояние на трагична безпомощност, такъв перфектен представител на типа мъж, който винаги бе желала.

Спря. Бе стигнала до вратите на интензивното. Влезе тихо, остана неподвижна за миг — гледаше странния, сякаш замръзнал свят на подобните на аквариуми стаи с измършавелите спящи в найлоновите кислородни „палатки“. Крехките им крайници и торсове бяха свързани с писукащите монитори сред безкрайни кабели и циферблати.

В главата на Роуан внезапно нещо превключи. Вече нищо извън това отделение не съществуваше, вече нищо не съществуваше извън операционния блок.

Тя отиде до бюрото и леко докосна по рамото сестрата, която се бе прегърбила над куп хартия под ниската флуоресцентна лампа.

— Добър вечер, Лоръл — прошепна Роуан.

Жената се стресна. После я позна и засия.

— Доктор Мейфеър, още ли сте тук.

— Само да хвърля последен поглед.

Роуан се държеше със сестрите много по-мило, отколкото с лекарите. Още когато бе стажантка, сестрите я обожаваха, може би защото успяваше да неутрализира пословичната им неприязън към жените лекари и да предизвика у тях възможно най-много ентусиазъм. Това бе умение, което бе култивирала и рафинирала до степен на безпощадност, и все пак бе дълбоко прямо, като всеки разрез в тъканта на мозъка на пациента.

Сега, когато влезе в първата стая и спря до високото сияещо метално легло — чудовищна конструкция на колела — тя чу, че сестрата идва зад нея, чака я да заговори. После пристъпи да вдигне картата на пациента от таблата на леглото. Роуан й направи знак с глава да не го прави.

Последната за деня жертва на автомобилна катастрофа лежеше пребледняла, като че безжизнена, с увит около главата огромен тюрбан от бинтове и тънка, безцветна тръба, която влизаше в носа. Единственият признак на живот идваше от машините с техните монотонни пиукания и нащърбени неонови графики. Глюкозата се вливаше през тъничката игла, забита в горната страна на едната китка.

Подобно на труп, който се връща към живота върху маса за балсамиране, жената под избелените чаршафи бавно отвори очи.

— Доктор Мейфеър — прошепна тя.

Превъзходна вълна облекчение премина през Роуан. Отново размени поглед със сестрата. Усмихна се.

— Тук съм, госпожице Трент — каза тя тихо. — Справяте се много добре. — И нежно хвана дясната ръка на жената. Да, много добре.

Очите на жената се затвориха бавно, както се затварят цветята. Никаква промяна в тихата песен на машините около тях. Роуан се оттегли така безшумно, както бе дошла.

Загледа се през стъклото на втората стая в друга фигура, пак на вид в безсъзнание — смугло момче, всъщност още почти дете, което бе ослепяло внезапно и бе паднало от платформата върху релсите пред градската електричка.

Бе работила по него четири часа, бе шила с миниатюрна игла разкъсания кръвоносен съд, причинил слепотата му, а после бе възстановявала увредения му череп. „Да го ремонтираме“, беше се пошегувала тя с колегите си в операционната.

Сега стоеше напълно неподвижна, присвила очи, и гледаше леките му движения в съня — начина, по който дясното му коляно помръдна под завивките, как се изви ръката му, с дланта нагоре, когато извърна глава настрани. Езикът му се стрелкаше по сухите устни и той шепнеше нещо, сякаш говореше на някого в съня си.

— Върви добре, докторе — прошепна сестрата зад нея.

Роуан кимна. Но тя знаеше, че до няколко седмици момчето ще започне да получава припадъци. Щяха да му предпишат дилатин, за да ги контролират, но то щеше да остане епилептик до края на живота си. По-добре, отколкото мъртъв или сляп, със сигурност. Тя щеше да изчака и да го наблюдава, преди да предсказва състоянието му. В края на краищата винаги имаше шанс да се окаже, че греши.

— А мисис Кели? — попита и се обърна да погледне сестрата в очите. Тя беше изпълнителна и състрадателна жена, която Роуан много харесваше.

— Мисис Кели смята, че е много смешно, че в главата й все още има два куршума. Казва, че се чувства като зареден пищов. Не иска дъщеря й да си тръгва. Иска да разбере какво е станало с онзи хулиган, дето я е прострелял. Иска още една възглавница. Иска телевизор и телефон.

Роуан отвърна със задължителния разбиращ смях, едва чут в жужащата тишина.

— Е, до утре — каза тя.

От мястото си виждаше енергичната мисис Кели през последната двойка прозорци в края на помещението.

Тъй като не можеше да вдигне глава от възглавницата, мисис Кели жестикулираше оживено с дясната си ръка, докато разговаряше с вече порасналата си дъщеря — слаба, очевидно изтощена жена с увиснали клепачи, която въпреки това кимаше на всяка дума на майка си.

— Много е добра с майка си — прошепна Роуан. — Нека остане колкото пожелае.

Сестрата кимна.

— Аз си тръгвам. До понеделник, Лоръл — каза Роуан. — Не съм сигурна, че този нов график ми харесва.

Сестрата се изсмя тихичко.

— Заслужавате почивка, доктор Мейфеър.

— Нима? — промърмори Роуан. — Доктор Симънс ще ми се обади, ако има някакъв проблем. Винаги можеш да го помолиш да ми звънне, Лоръл. Разбираш ли?

Роуан излезе от двойните врати, като ги остави да се затворят със замах зад нея. Да, беше хубав ден.

И наистина вече нямаше извинение да остава още тук, освен да запише това-онова в личния си дневник, който държеше в кабинета си, и да провери личния си телефонен секретар за съобщения. Можеше и да си почине малко на кожения диван. Този кабинет бе несравнимо по-луксозен от претъпканите и овехтели стаички за дежурни лекари, в които бе спала с години.

Но тя трябваше да си върви у дома, знаеше го. Трябваше да остави сенките на Греъм и Ели да идват и да си отиват, когато пожелаят.

Ами Майкъл Къри? Защо отново бе забравила за него, вече бе почти десет часа. Трябваше да се обади на доктор Морис възможно най-скоро.

„Е, не се вживявай толкова за този Къри“, каза си тя, докато вървеше бавно и леко по покрития с линолеум коридор, като отново избра циментовото стълбище вместо асансьора и вече виждаше в главата си криволичещия маршрут из огромната дремеща болница, който щеше да я изведе до вратата на кабинета й.

Но тя нямаше търпение да чуе какво ще й каже Морис, нямаше търпение да чуе новини за единствения мъж в живота й в този момент, мъж, когото дори не познаваше и не бе виждала от жестоката, изпълнена с усилие и лудост случайна среща в бурното море преди четири месеца…

Онази нощ почти бе задрямала от изтощение. Обичайната смяна по време на шестте месеца специализация бе довела до трийсет и шест часово дежурство, по време на което бе спала може би само час. Но въпреки всичко се чувстваше добре, докато не видя удавника във водата.

„Сладката Кристин“ пълзеше през разгневения океан под ниското оловно небе, вятърът ревеше срещу прозорците на каютата. Никакви ограничения за малки съдове не важаха за този дълъг четирийсет стъпки круизър холандско производство, с два двигателя и с огромен корпус с голяма водоизместимост, който се носеше плавно, без и най-малкото издигане по развълнуваните вълни. Честно казано, тази яхта бе твърде голяма за един-единствен водач. Но Роуан я управляваше сама още от шестнайсетгодишна.

Да изкараш или вкараш такава яхта в пристанището, си беше трудна работа, която изискваше да има поне още един човек на борда. Но Роуан си имаше свой собствен дълбок и широк канал зад дома й в Тибурон, и свой собствен пристан, и своя бавна и методична система. Веднъж щом „Сладката Кристин“ бъдеше обърната и насочена към Сан Франциско, една жена на борда, която познава и разбира всичките сложни електронни уреди и звънци по нея, бе напълно достатъчна.

„Сладката Кристин“ бе построена не за скорост, а за издръжливост. Онзи ден тя бе снабдена, както винаги, за околосветско пътуване.

Облачното небе бе убило светлината през майския следобед, дори когато Роуан мина под Голдън Гейт. Но когато се отдалечи толкова, че го изгуби от поглед, полумракът изтля съвсем.

Тъмнината падаше с някак металическо еднообразие; океанът се сливаше с небето. Беше толкова студено, че Роуан носеше вълнените ръкавици и моряшката шапка дори в каютата, пиеше чаша след чаша димящо кафе, което така и не успя да прогони крайното й изтощение. Очите й гледаха, както винаги, към развълнуваното море.

После се появи Майкъл Къри — просто точица някъде там — възможно ли бе да е човек?

Носеше се във водата по очи, с отпуснати крайници, ръцете му бяха близо до главата, а черната му коса се открояваше в сияещата сива вода. Останалото бяха само дрехи — издути около тялото му. Палто с колан и кафяви ботуши. Изглеждаше мъртъв.

В онези първи минути тя разбра само, че това не е разложен труп. Ръцете, макар и бледи, не бяха подути. Сигурно бе паднал от борда на някакъв голям кораб само преди минути, или часове. Сега бе изключително важно да даде сигнал „Пан пан“^[1] за помощ и да укаже координатите си, а после да се опита да го извади на борда.

Оказа се, че катерите на бреговата охрана са на мили от нея, а спасителните хеликоптери са вече заети. На практика в района нямаше нито един малък съд, който да приеме съобщението. А мъглата продължаваше да се стеле. Помощ щеше да дойде възможно най-скоро, но никой не можеше да каже кога.

— Ще се опитам да го извадя от водата — рече тя. — Сама съм тук. Просто елате възможно най-бързо.

Нямаше нужда да им казва, че е лекар, или пък да им напомня онова, което те вече знаеха — че в толкова студена вода удавниците могат да оцелеят невероятно дълго, защото спадът в температурата забавя метаболизма. Мозъкът им „заспиваше“, като оставаше да функционира единствено кръвообращението. Най-важното бе да го извади и да започне да го реанимира.

А това беше трудната част, защото не бе правила подобно нещо преди. Имаше нужното оборудване обаче — нещо като хамути, закачени за здраво найлоново въже, което минаваше през бензинова лебедка на покрива на мостика — с други думи, разполагаше с необходимото да го извлече на борда, ако успееше да се добере до него, а точно в последното може би щеше да се провали.

Веднага навлече гумените ръкавици и спасителната жилетка, после сама се завърза с един от хамутите и взе втори за мъжа. Провери такелажа, включително и въжето, свързано с малката гумена лодка, и се увери, че е здраво; после спусна лодката зад борда на „Сладката Кристин“ и заслиза по стълбичката, без да обръща внимание на кипящото море, люшкащата се стълба и пръските, които обливаха лицето й.

Той се носеше към нея, докато тя гребеше към него, но водата почти заливаше гумената лодка. За секунда Роуан бе сигурна, че няма да успее, но отказа да се предаде. Накрая, като почти се прекатури от малката лодка, тя достигна ръката му и я стисна, после го задърпа към себе си. А сега — как, по дяволите, да му сложи правилно хамута на гърдите.

Водата отново почти погълна лодката, пък и Роуан едва не я обърна. И тогава друга вълна я повдигна и я запрати над тялото на мъжа. Изтърва ръката му. Изгуби го. Но той изплува като коркова тапа. Тя го хвана за лявата ръка и наниза хамута на главата и лявото му рамо, а после прекара лявата му ръка през него. Беше изключително важно обаче да прекара и дясната ръка. Трябваше да нагласи хамута добре, ако искаше да го дърпа за него — беше станал много тежък с тези мокри дрехи.

И през цялото време онова нейно диагностициращо сетиво работеше, докато тя не откъсваше поглед от полупотъналото лице, докато усещаше студената плът на протегнатата му ръка. Да, той е там, той може да се върне. Качи го на палубата.

Мощните вълни я връхлитаха една след друга и й пречеха да стори каквото и да било, освен да го държи. Накрая успя да сграбчи десния му ръкав, провря ръката му в хамута и веднага го затегна здраво.

Малката гумена лодка се преобърна и тя се озова при него. Глътна вода, после се издигна над повърхността. Беше останала без дъх, студът се просмукваше в дрехите й. След колко ли минути щеше да загуби съзнание? Но вече бе вързала и него за яхтата така сигурно, както бе вързана и самата тя. Ако успееше да стигне до малката стълбичка, без да припадне, щеше да го извлече с лебедката. Хвана се за своето въже и започна да се издърпва по него, като отказваше дори да си помисли, че може да не успее. Широкият десен борд на „Сладката Кристин“ бе като бяло петно, което изчезваше и се появяваше, докато вълните я заливаха отново и отново.

Най-после се блъсна в борда. Ударът я свести напълно. Пръстите й в ръкавиците отказваха да се свият, когато посегна към най-долната въжена стъпенка на стълбичката. Но тя им заповяда: „Свийте се, дяволите да ви вземат, хванете въжето“. И видя, че дясната й ръка се подчинява, макар че вече не я усещаше. Лявата й ръка посегна встрани от стълбата. Роуан отново издаде заповед към скованото си тяло и почти с изумление установи, че вече се качва по стълбата.

За миг остана просната на палубата, не можеше да помръдне. Топлият въздух от отворената врата на мостика ставаше на пара, като горещ дъх. После започна да разтрива пръстите си, докато чувствителността им не се върна. Нямаше време да се стопли; нямаше време да стори нищо друго, освен да стане и да отиде до лебедката.

Ръцете я боляха, но сториха онова, което тя искаше, почти автоматично и включиха мотора. Лебедката изрева и запя, когато започна да навива найлоновото въже. И внезапно Роуан видя тялото на мъжа да се издига над перилата на борда — главата му висеше, ръцете му бяха широко разперени, безжизнено провиснали от найлоновата примка на хамута, от натежалите дрехи шуртеше вода. Мъжът падна с главата напред на палубата.

Лебедката изпищя, докато го влачеше все по-близо към макарата, а после отново го изправи на около три стъпки от вратата. Роуан изключи мотора. Мъжът падна, подгизнал, безжизнен, твърде далече от топлата струя.

И тогава тя разбра, че няма да може да го завлече вътре и че няма време да се занимава повече с въжета и макари.

С един мощен тласък го обърна и изпомпа почти литър и половина морска вода от дробовете му. После го вдигна, намести се под него и отново го просна по гръб. Свали ръкавиците си, защото затрудняваха движенията й. Плъзна лявата си ръка под врата му и с пръстите на дясната стисна носа му, а после издиша в устата му. Сякаш виждаше в ума си как топлият въздух нахлува в него. Като че ли можеше да го прави до безкрай, без да съживи неподвижното тяло под себе си.

Премести се на гръдния му кош, като започна да го натиска колкото можеше по-силно по гръдната кост, после отпускаше, и отново така, около петнайсетина пъти.

— Хайде, дишай! — прошепна тя, сякаш изричаше проклятие. — Мамка ти, дишай!

После отново долепи устни до неговите.

Невъзможно бе да се каже колко време измина; бе изгубила представа за него, както когато оперираше. Просто продължаваше да опитва, от гръдния масаж през дишане уста в уста, като спря само колкото да провери безжизнената каротидна артерия и да установи, че диагностичното послание е същото — жив — преди да продължи.

Тялото му се мяташе по палубата от усилията й, кожата му лъщеше като восък, токовете на кафявите му кожени обувки тракаха по дъските.

Тя отново се опита да го завлече в кабината на мостика, но беше безсмислено. Почти несъзнателно установи, че в мъглата няма никакви светлини и не се чува рев на хеликоптер в небето. Затова продължи, спираше само да го плесне по лицето и да му каже, че знае, че е там, и че го чака да се върне.

— Зная, че можеш да ме чуеш! — крещеше тя, докато натискаше отново гръдната му кост. Представи си сърцето и дробовете му до най-дребните анатомични детайли. И тогава, когато отново повдигна врата му, той внезапно отвори очи, а лицето му се озари от огъня на живота. Гърдите му се издигнаха към нея; тя усети как дъхът се излива от тялото му и облива лицето й, горещ дъх.

— Точно така, дишай! — надвика тя вятъра. Но защо бе толкова изумена, че е оживял, че се взира в нея, когато дори не бе и помисляла да се откаже?

Дясната му ръка се стрелна и се вкопчи в нейната. И той каза нещо, промърмори нещо неразбираемо, нещо, което обаче звучеше като име.

Тя пак го плесна по бузата, но този път по-леко. Дъхът му излизаше накъсано, учестено, лицето му се сви от болка. Но сега сините му очи бяха ясни и… несъмнено живи. Сякаш никога не бе виждала човешки очи, никога не бе виждала тези пламнали, брилянтни желатинови сфери да се взират в нея от човешко лице.

— Продължавай, дишай. Чуй ме, отивам долу за одеяла.

Той отново сграбчи ръката й; започна силно да трепери.

И докато се опитваше да се освободи, тя видя как погледът му минава покрай нея и право нагоре. Той вдигна лявата си ръка. Сочеше нещо. Най-после една светлина пропълзя по палубата. Мъглата се кълбеше, гъста като дим. Хеликоптерът беше дошъл точно навреме; вятърът жилеше очите й. Тя едва виждаше ските за приземяване на машината.

Падна назад, сама вече на ръба на припадъка, но усещаше ръката му да стиска нейната. Опитваше се да й каже нещо. Тя потупа дланта му и рече:

— Добре, добре, вече всичко е наред, те ще те отведат.

После започна да крещи нареждания на хората от бреговата охрана, които слязоха по стълбичката на хеликоптера: да не го затоплят бързо и, за бога, да не му дават нищо топло за пиене. Това е сериозна хипотермия. Да се обадят за линейка по нейното радио.

Страхуваше се за него, когато го отнесоха. Но всъщност знаеше какво щяха да кажат лекарите: няма неврологични увреждания.

Към полунощ се приготви да спи. Отново й бе топло и уютно. „Сладката Кристин“ се полюшваше като огромна люлка в черното море, светлините й помитаха мъглата, радарът й беше включен, а автопилотът поддържаше все същия широк обходен курс. Свита в ъгълчето на леглото в каютата, преоблечена в чисти дрехи, Роуан пиеше своето димящо кафе.

Мислеше за него, за погледа му. Казваше се Майкъл Къри, или поне така й казаха от бреговата охрана, когато им се обади. Бе прекарал във водата най-малко час, преди тя да го забележи. Но заключението на лекарите беше, каквото бе очаквала: „Никакви неврологични проблеми“. Пресата го наричаше чудо.

За нещастие в линейката той бил дезориентиран и буйствал — може би заради всички онези репортери на кея — и те го приспали (глупаци!), а това бе усложнило малко нещата (разбира се!), но сега той бил „съвсем добре“.

— Не казвайте името ми на никого — каза тя. — Не искам да бъда безпокоена.

Разбрано. Репортерите са си истинска напаст. Пък и да си кажем истината, нейната позивна за помощ бе дошла в най-натовареното време и не бяха я вписали като хората. Не бяха вписали нито името й, нито името на яхтата й. Дали би била така добра сега да им представи тази информация…

— В никакъв случай, благодаря — отряза ги тя.

„Сладката Кристин“ продължаваше да се носи по вълните. Роуан си представяше Майкъл Къри легнал на палубата, начина, по който се сбръчка челото му, когато се събуди, начина, по който очите му потърсиха светлините от каютата. Какво бе прошепнал, май някакво име. Но тя не можеше да си спомни, пък и всъщност не го бе чула добре.

Изглеждаше почти сигурно, че той щеше да умре, ако не го бе открила. Но мисълта за това не я успокояваше — тя мислеше за плаващото му сред мъглата и тъмата тяло, за живота му, който изтичаше с всяка секунда. Беше твърде близо до смъртта.

И колко бе красив. Дори полуудавен бе привлекателен. Винаги бе някак загадъчно — това странно съчетание от черти, което прави един човек да изглежда красив. Без съмнение имаше ирландско лице — четвъртито, с къс и леко извит нос, лице, което дори би минало за безлично. Но никой не би могъл да го сметне за безличен. Не и с тези очи и с тази уста. Нямаше начин.

Някак не беше подобаващо да мисли за него така. Когато излизаше на лов, тя не беше лекар; тя беше Роуан, която очакваше анонимния си партньор, а после заспиваше, след като вратата се затвореше. А точно доктор Роуан се тревожеше сега за този мъж.

А кой знаеше по-добре от нея колко неща можеха да се объркат в химията на мозъка по време на онзи критичен час?

Обади се в Общинската болница на Сан Франциско рано на следващата сутрин, когато стигна до брега. Доктор Морис, главният лекар там, все още бе на смяна.

— Имате пълното ми съпричастие — каза тя, като накратко обясни каква длъжност заема в Университетската болница. После описа съживяването и какви инструкции бе дала на парамедиците за хипотермията. Къри не бе говорил, само бе промърморил нещо, което тя не бе успяла да разбере. Но била убедена, че той ще се оправи.

— Така е, той е добре, невероятен късметлия — отвърна доктор Морис.

И да, това бе разговор между лекари, напълно поверителен. А чакащите във фоайето искаха да разберат коя е онази жена, неврохирург, която го бе изтеглила на борда си. Разбира се, пациентът не бил съвсем добре психически, непрестанно говорел, че има някакви видения, а и нещо необичайно се случило с ръцете му, нещо свръхестествено…

— С ръцете му?

— Не, не е парализа, нищо подобно. Вижте, пейджърът ми звъни.

— Да, чувам. Знаете ли, сега карам последния си месец в Университетската. Позвънете ми, ако имате нужда. Ще дойда.

И затвори. Какво, по дяволите, искаше да каже за ръцете му? Спомни си как Майкъл Къри я бе стиснал, как бе увиснал на нея, не искаше да я пусне да си тръгне, как се взираше в очите й.

— Не, не бъркам — прошепна тя. — Нищо му нямаше на ръцете.

Разбра какво се е случило с ръцете му на следващия следобед, когато отвори „Екзаминър“.

Имал „мистично преживяване“, обяснил той. Видял някъде много отвисоко как тялото му плава в океана. И още нещо се случило с него, но сега не можел да си го спомни, и точно това го подлудявало, невъзможността да си спомни.

Тъй като слухът за ръцете му бил плъзнал навсякъде, да, вярно било, той носел черни ръкавици през цялото време, защото щом докоснел нещо, получавал видения. Не можел дори да вдигне лъжица или да пипне сапун, без да види някакъв образ, свързан с последния човек, който го е държал в ръцете си.

Специално за репортерката той бе докоснал разпятието на нейната броеница и й казал, че е купена в Лурдес през 1939 година и е била на майка й.

Вестникът твърдеше, че това било абсолютно точно, но вече имало безброй хора от персонала на Сан Франциско, които можели да потвърдят новата дарба на Къри.

Той искал да се махне от болницата. Искал и това нещо с ръцете му да престане, а споменът за случилото се с него отвъд да се върне.

Роуан разгледа снимката — голяма, ясна черно-бяла фотография на Майкъл, седнал в леглото. Пролетарският му чар не можеше да се сбърка. А усмивката му беше просто великолепна. Дори носеше малка златна верижка с кръстче на врата си, което силно подчертаваше мускулите на плещите му. Много ченгета и пожарникари носеха подобни верижки. Тя ги обожаваше. Дори когато малкото златно кръстче или медал, или каквото там беше, провисваше към лицето й в леглото и бръсваше клепачите й като целувка.

Но ръцете в черни ръкавици изглеждаха зловещи, отпуснати върху бялата завивка. Беше ли възможно написаното в статията? Тя не се усъмни дори за миг. Бе виждала и по-странни неща от това, о, да, много по-странни.

Не отивай при този човек. Той няма нужда от теб и не ти трябва да разпитваш за ръцете му.

Роуан откъсна страницата със статията, сгъна я и я пъхна в джоба си. Късчето беше още там, когато на следващата сутрин се отпусна в стаята на лекарите след цяла нощ в Спешния център и отвори „Хроникъл“.

Къри беше на трета страница, хубава снимка в анфас — изглеждаше малко по-мрачен, може би не така доверчив. Десетки хора вече свидетелстваха за странната му психометрична дарба. Той искаше всички да разберат, че това не е нищо повече от „салонен фокус“. Не можеше да им помогне.

Всичко, което сега го тревожеше, бе забравеното приключение, селенията, които бе посетил в смъртта. „Има причина да се върна — казваше той. — Знам, че има. Имах избор и реших да се върна. Трябва да свърша нещо много важно. Знаех го, знаех каква беше целта ми. Имаше нещо общо с портал и номер. Но не мога да си спомня номера, нито какво означава. Истината е, че не мога да си спомня нищо. Сякаш най-важното преживяване в целия ми живот е било изличено. И аз не зная как да го възстановя.“

Боже, карат го да изглежда като откачен, помисли тя. А това вероятно бе просто обичайното „близко до смъртта преживяване“. Вече сме чували за такива. Какво им става на хората около него?

А колкото до ръцете му, те я заинтригуваха повече. Прегледа различните свидетелства. Искаше й се да погледне и изследванията, които му бяха направили.

Отново си спомни как бе лежал на палубата, силата на захвата му, изражението на лицето му.

Дали бе почувствал нещо в мига, в който бе стиснал ръката й? И какво ли щеше да изпита сега, ако тя идеше там, седне на леглото му и му каже, че си спомня за инцидента и го помоли да й покаже „салонния фокус“ — с други думи, бартер — оскъдната й информация срещу онова, което всички искаха от него? Не.

Би било отвратително. Отвратително бе, че тя, лекарят, няма да мисли за онова, от което той би имал нужда, а за онова, от което сама има нужда. Бе по-лошо от това да се чуди какво би било, ако го покани в леглото си и после пие кафе с него на масичката в малката каюта в три сутринта.

Щеше да се обади на доктор Морис, когато има време. Ще се поинтересува как е той, но кога, не можеше да каже. От толкова време не бе спала, че вече бе като ходещ труп, имаше нужда от почивка. Може би бе длъжна да остави Къри съвсем сам. Вероятно това бе най-доброто, което можеше да направи и за двамата.

В края на седмицата „Сан Франциско Хроникъл“ излезе с дълга статия на първа страница.

„Какво се случи с Майкъл Къри?“

Той е на четирийсет и една, предприемач, специалист по реставрация на стари викториански къщи, собственик на компания, наречена „Големите надежди“. Изглежда се е превърнал в легенда в Сан Франциско заради умението си да превръща развалини в имения, като човек, който държи на автентичността чак до дървените закачалки и четвъртитите пирони. Има малък магазин в Кастро, пълен с вани с лъвски крака и мивки на пиедестали. Детайлните му чертежи на реставрациите са прочути. Всъщност за тях е издадена книга, наречена „Викторианските образци — отвън и отвътре“. Той е направил и спечелилия награда пансион „Барбъри Коуст“ на Клей стрийт и „Джек Лондон Хотел“ в Буена Виста Уест.

Но вече не работи. „Големите надежди“ е временно затворена. Собственикът й е твърде зает да си спомня видението от онзи критичен час, когато е бил „мъртъв във водата“.

— Не беше сън — казва той. — Знам, че говорих с някакви хора. Те ми казаха какво искат да направя и аз приех, бях помолен да се върна.

А колкото до новата му ясновидска дарба, тя няма нищо общо. Не е нищо повече от някакъв случаен страничен ефект.

— Разбирате ли, аз виждам само проблясъци — лице, име. Абсолютно ненадеждно е.

През онази нощ, в лекарската стая в болницата, тя го видя по новините — жизнен триизмерен мъж. И отново онези незабравими сини очи, и добродушната усмивка. Всъщност в него имаше нещо невинно, простите му открити жестове говореха за човек, който отдавна се е отказал от притворността и от това да се опитва да усложнява и без това сложния свят.

— Трябва да си ида у дома — каза той.

Какъв беше този акцент — нюйоркски?

— Не, нямам предвид тук у дома, а там, където съм роден, в Ню Орлиънс.

А, оттам бил акцентът!

— Мога да се закълна, че това място има нещо общо със случилото се. Постоянно виждам образи от дома.

Той отново сви рамене. По дяволите, беше адски хубав.

Но все още не можел да си спомни виденията преди смъртта. От болницата не искали да го пускат, но трябвало да признаят, че психически е напълно добре.

— Разкажи ни за способността си, Майкъл.

— Не искам да говоря за това. — Свиване на рамене. Гледа ръцете си в черни ръкавици. — Искам да говоря с хората, които са ме спасили — с бреговата охрана и онази жена, която ме е измъкнала от морето. Искам да се свържа с тях. Съгласих се на интервю само заради това.

Тогава в кадър влязоха двама репортери от студиото. Разменяха си шегички за „силата“. И двамата се бяха убедили в нея.

За миг Роуан нито помръдваше, нито мислеше. Ню Орлиънс… и той я молеше да се свърже с него. Ню Орлиънс…

Е, това подреждаше нещата. Роуан вече бе длъжна да го стори. Бе чула молбата от собствената му уста. А и трябваше да си изясни тази история с Ню Орлиънс. Трябваше да говори с него… или пък да му пише.

Когато се прибра у дома, тя отиде до старото писалище на Греъм, извади листове и писалка и написа писмо на Къри.

Разказваше му подробно всичко, което бе забелязала по време на инцидента, от момента, в който го бе видяла в морето, докато не го издърпа с макарата. А после, след миг колебание, добави и телефонния си номер, адрес и кратък послепис.

„Господин Къри, аз също съм от Ню Орлиънс, макар че никога не съм живяла там. Осиновена съм в деня на раждането си и веднага са ме отвели. Вероятно това, че и вие сте южняк, е просто съвпадение, но реших, че трябва да го знаете. На яхтата вие стиснахте здраво ръката ми за известно време. Не бих искала вашата ситуация да стане още пообъркана от някакво неясно телепатично послание, което може да сте получили в този миг, нещо, което може да няма никаква връзка с вас.

Ако имате нужда да поговорите с мен — завърши тя, — обадете ми се в Университетската болница или в дома ми.“

Бе достатъчно умерено, съвсем неутрално. Само бе отбелязала, че вярва в неговата сила и че е насреща, ако той има нужда от нея. Нищо повече, никакво питане. Просто се интересува от състоянието му.

И все пак това не й излизаше от главата — мисълта, че може да сложи ръка в неговата и просто да каже: „Аз ще си мисля за едно нещо, нещо, което се е случило веднъж, не, три пъти в моя живот. И искам само да ми кажеш какво виждаш. Ще го направиш ли? Не мога да кажа, че ми го дължиш, задето ти спасих живота…“.

Точно така, не можеш. Така че не го прави!

Изпрати писмото директно на доктор Морис с „Фед-Екс“.

Доктор Морис й се обади на следващия ден. Къри бил напуснал болницата предния следобед, веднага след телевизионната пресконференция.

— Той е напълно откачил, доктор Мейфеър, но нямаме законно основание да го задържим. Предадох му думите ви между другото — че не е казал нищо. Но той е твърде обсебен от мисълта да приключи с цялата тази история. Решен е да си спомни какво е видял там, нали разбирате, голямата причина за всичко това, тайната на вселената, целта, порталът, номерът, бижуто. Никога не сте чували такива дивотии. Ще изпратя писмото в дома му, но шансът е нищожен. Там писмата пристигат на купчини.

— Това с ръцете му наистина ли се случва?

Тишина.

— Истината ли искате? Случва се сто процента, доколкото съм го видял с очите си. Ако някога и вие го видите, направо ще ви изкара ангелите.

Историята излезе в таблоидите в супермаркетите на следващата седмица. Две седмици по-късно вариации се появиха и в „Пийпъл“ и в „Таим“. Роуан изрязваше статиите и снимките. Фотографите очевидно следваха Къри на всяка крачка. Бяха го снимали пред фирмата му на Кастро стрийт. Бяха го хванали и на стъпалата пред къщата му.

У Роуан нарастваше яростно желание да го защити. Те наистина трябваше да оставят този човек на мира.

Ти също трябва да го оставиш на мира, Роуан.

Той самият не искаше никакви интервюта повече, това бе станало ясно още първата седмица на юни. Таблоидите бълваха ексклузивни статии от свидетели на неговата дарба: Той докосна портмонето и ми каза всичко за сестра ми — какво ми е казала, когато ми го подари. Направо изтръпнах, и после той заяви: „Сестра ти е мъртва“.

Накрая местният канал на Си Би Ес твърдеше, че Къри се е затворил в къщата си на Либърти стрийт, изолиран от външния свят. Приятелите бяха разтревожени. „Той е разочарован, ядосан — каза един от старите му приятели от колежа. — Мисля, че просто се е оттеглил от света.“

„Големите надежди“ беше затворена за неопределено време. Лекарите в Общинската болница на Сан Франциско не бяха виждали пациента си и също се тревожеха.

И тогава през юли „Екзаминър“ обяви, че Къри е „изчезнал“. „В неизвестност.“

Един репортер от „Късни новини“ стоеше на стълбите на огромната викторианска къща и сочеше купчина неотворена поща, препълнила кофата за боклук до страничната порта.

— Дали Къри не се е затворил в огромната викторианска къща на Либърти стрийт, която е реставрирал с много обич преди толкова много години? Дали не седи горе в осветената стая на втория етаж?

Роуан с отвращение превключи програмата. Караше я да се чувства като воайор. Беше просто ужасно да влачат този снимачен екип пред самата му врата.

Но в ума й остана сцената с препълнената с писма кофа за боклук. Нима нейният опит за връзка бе потънал безвъзвратно в тази купчина? Мисълта, че Майкъл седи заключен в тази къща, уплашен от света, нуждаещ се от съвет, бе направо непоносима.

Хирурзите бяха хора на действието — хора, които вярваха, че могат да направят нещо. Затова имаха и куража да режат телата на хората. Тя искаше да направи нещо — да иде там, да почука на вратата. Но колко ли народ още бе постъпвал така?

Не, той нямаше нужда от още един посетител, особено такъв, който си има свой таен дневен ред.

Вечерите, когато се прибираше от болницата и излизаше сама с яхтата, тя неизменно мислеше за него. Тук, в усамотените води на Тибурон, бе винаги топло. Наслаждаваше се на това, преди да навлезе сред по-студените ветрове на залива на Сан Франциско. После хващаше силното течение на океана. Беше еротично, страхотно, когато насочваше яхтата на запад и извръщаше глава да зърне, както винаги, реещите се пилони на Голдън Гейт Бридж. Огромният тежък круизър се носеше бавно, но стабилно напред и оставяше назад неясния хоризонт.

Огромният вълнист океан бе така равнодушен. Не бе възможно да вярваш в нищо, освен в себе си, щом погледнеш безкрайната мозаечна повърхност, която натежава и помръдва под безцветния залез, там, където небето среща морето в потрепваща мъгла.

Той вярваше, че е бил изпратен обратно с някаква цел, онзи мъж, който реставрираше красиви къщи, който рисуваше картини, публикувани в книги, мъж, който трябва да беше твърде опитен, за да вярва в подобно нещо.

Но нима той наистина бе умрял тогава? Бе преживял нещо, за което мнозина бяха писали — издигането, безтегловността, взирането с някак прекрасна откъснатост в света долу.

Нищо подобно не й се беше случвало, но имаше други неща, които бяха също толкова странни. И докато целият свят знаеше за случилото се с Къри, никой не знаеше странните тайни на Роуан.

Във всичко това имаше някакво значение, някаква схема, която бе далече извън възможностите на разсъдъка. Както винаги, тя се страхуваше, че всичко, което някога е имало значение, е самотата, усилната работа, усилието да разбереш смисъла, когато смисъл няма. То беше като да потопиш пръчка в океана и да се опитваш да напишеш нещо с нея — всички дребни хора по света се въртяха в своите дребни шаблони, които съществуваха не повече от няколко години и не означаваха нищо, абсолютно нищо. Хирургията я беше привлякла, защото с нея можеш да ги изправяш на крака, да ги съживяваш и те казват „Благодаря!“, а ти служиш на живота и отблъскваш смъртта, а това е единствената неоспорима ценност, на която можеш да се отдадеш изцяло. Докторе, мислехме, че тя никога няма да проходи.

Но какъв е големият смисъл на живота, смисълът да се раждаме? Какъв изобщо можеше да е той? С каква цел жената умира от удар по време на раждане, докато бебето й плаче в ръцете на лекаря? По каква причина мъж бива прегазен от пиян шофьор на връщане от църквата?

Трябваше да има някаква цел и при онзи ембрион, който веднъж бе видяла — живо, дишащо същество, с все още неразвити, затворени очи, с малка устичка като на риба, с жици, които стърчаха във всички посоки от ужасяващата му извънмерно голяма глава и мънички рамене, докато той дремеше в специалния инкубатор, чакаше плътта му да бъде пожъната — докато продължава да живее и диша, разбира се — за да бъде трансплантирана на друг, който чака два етажа по-горе.

И ако това бе цел — въпреки всички закони да държиш тези малки абортирани същества живи в тайна лаборатория насред огромна частна болница и да ги кълцаш, когато ти скимне, за благото на пациент с Паркинсон, който вече е изживял поне шейсет хубави години, преди да започне да умира от болест, която единствено трансплантация на тъкан от ембрион може да излекува. Ако това беше целта, тогава тя предпочиташе да се занимава всеки ден с огнестрелни рани в Спешното.

Никога нямаше да забрави онази студена, тъмна Бъдни вечер и доктор Лемли, който я водеше през пустите коридори на института „Кеплингер“.

— Имаме нужда от теб, Роуан. Мога лесно да уредя напускането ти на Университетската. Знам какво да кажа на Ларкин. Искам те тук. А сега ще ти покажа нещо специално, което ти ще оцениш, но Ларкин никога няма да разбере. Нещо, което не може да се види в Университетската.

Но и тя не разбра. Или поне разбра твърде добре ужаса от него.

— Той не е жизнеспособен в същинския смисъл на думата — обясни Карл Лемли, чиято интелигентност и амбиция, и дори проницателност така я бяха впечатлили. — И технически, разбира се, то дори не е живо. То е мъртво, съвсем мъртво, защото майка му го е абортирала, нали разбираш, в клиниката на долния етаж, и технически то не е човек, не е човешко същество. Така че кой ще може да каже, Роуан, че трябва да го пъхнем в найлонова торба за боклук, когато знаем, че като запазваме живо тялото му и телата на другите като него — тези малки златни мини от уникална плът, така адаптивна, така податлива, така различна от всяка друга човешка плът, гъмжаща от миниатюрни странични клетки, които накрая ще бъдат изхвърлени при нормалния процес на развитие — ние можем да правим открития в областта на неврологичните трансплантации, които ще накарат „Франкенщайн“ на Мери Шели да заприлича на приказка за лека нощ.

Да, точно за това ставаше дума. И всъщност имаше малко съмнение, че той говори истината, когато предсказва бъдещето на мозъчните трансплантации, когато органът на мисленето ще бъде изваждан сигурно и изцяло от изхабеното тяло, за да бъде преместен в младо и свежо. Свят, в който ще бъдат създавани съвсем нови мозъци, като тук-там към творението на природата бъде прибавяна чужда тъкан.

— Нали разбираш, най-важното за ембрионалната тъкан е, че реципиентът не я отхвърля. Ти знаеш това, но дали си се замисляла какво всъщност означава? Един миниатюрен имплант от ембрионални клетки в окото на възрастен човек, и то ги приема; те продължават да се развиват, адаптират се към новата тъкан. Господи, нима не осъзнаваш, че това ни позволява да вземем участие в еволюционния процес? Ние сме просто на предела…

— Не „ние“, Карл. Вие.

— Роуан, ти си най-брилянтният хирург, с когото съм работил. Ако се…

— Аз няма да правя подобно нещо! Няма да убивам. И ако не се махна оттук, ще започна да крещя. Длъжна съм. Защото вече съм убивала.

Да, това бе цел, висша цел, както казваха.

Разбира се, тя не издаде Лемли. Лекарите не причиняват такива неща на други лекари, не и когато са стажанти и техните врагове са мощни и известни изследователи. Тя просто трябваше да отстъпи.

— И освен това — бе казал той над чашата кафе по-късно, пред огъня в Тибурон, докато коледните светлинки се отразяваха в стъклените стени около тях — това изследване с живи ембриони се прави навсякъде. Нямаше да има закони срещу него, ако не се правеше.

Нищо чудно. Бе твърде изкушаващо. Всъщност силата на изкушението бе абсолютно равна на силата на нейното отвращение. Що за учен — а неврологът си бе учен — не би мечтал за подобно нещо?

Докато гледаше „Франкенщайн“ късно вечер, тя мечтаеше да бъде луд учен. Как би искала да има своя любима лаборатория в планината, да, искаше да види какво ще стане, ако има нервите да използва живия човешки мозък като лабораторен обект в разрез с всякакъв морал — но не, не можеше да го направи.

Какъв ужасен коледен подарък бе това откритие. И все пак нейната отдаденост на неврохирургията се бе засилила още повече. Щом видя онова малко чудовище да се бори за въздух под изкуствената светлина, тя сякаш се прероди, животът й се стесни и придоби неоценима сила, защото стана истински чудотворец в Университетската; тя бе човекът, когото викаха, когато нечий мозък течеше по носилката или когато пациентът вървеше слепешката по улицата с брадва, забита в главата.

Може би нараненият мозък за нея бе умален модел на цялата трагедия: живот, който непрекъснато и нехайно е осакатяван от друг живот. Когато Роуан бе убивала — а тя бе убивала — също бе травмирала човешки мозък: разкъсан мозък, увредена тъкан, като при жертвите, за които не знаеше нищо. Никой вече не можеше да помогне на онези, които бе убила.

Но тя не искаше да види Майкъл Къри, за да разговарят за целта. Не искаше и да го заведе в леглото си. Искаше същото, което всички искаха от него, и точно затова не бе отишла в Общинската болница да види с очите си как се възстановява.

Тя искаше да знае за онези убийства, и то не онова, което аутопсиите можеха да й разкрият. Искаше да знае какво ще види и какво ще почувства — ако хване ръката й — докато тя мисли за мъртъвците. Той бе усетил нещо, щом я докосна за първи път. Но може би то също бе изскочило от паметта му, заедно с видяното в смъртта.

Роуан разбираше всичко това. Беше разбрала, поне с подсъзнанието си, всичко. И мисълта, че иска да използва Майкъл Къри за свои собствени цели, не ставаше по-малко отвратителна с изминаването на месеците.

Къри бе в къщата на Либърти стрийт. Тя знаеше това. И имаше нужда от помощ.

Но какво би значело за Къри, ако тя кажеше: „Аз съм лекар и вярвам в твоите видения, както и в силата на ръцете ти, защото сама зная, че такива неща съществуват, свръхестествени неща, които никой не може да обясни. Самата аз притежавам подобна забранена, объркваща и понякога напълно неконтролируема сила — силата да убивам с волята си“.

Но защо това ще го интересува? Той бе заобиколен от хора, които вярваха в способността му, нали така? Това не му помагаше. Той бе умрял и се бе върнал обратно, а сега полудяваше. Но все пак, ако му разкажеше историята си — а тази идея се бе превърнала вече в някаква обсебеност — той може би щеше да е единственият човек в целия свят, който ще й повярва.

Вероятно бе лудост да мечтае да разкаже цялата история някому. Имаше дори време, когато се опитваше да убеди себе си, че греши. Рано или късно щеше да разкаже на някого. Знаеше го. Рано или късно, ако не проговореше, трийсетгодишното мълчание щеше да бъде разкъсано от един безкраен писък, който щеше да изличи всички думи.

Нямаше значение колко много глави е закърпила, защото не можеше да забрави онези три убийства. Лицето на Греъм, докато животът изтичаше от него; малкото момиченце, гърчещо се на паважа; мъжът, който полита над волана на своя джип.

Скоро след като започна стажа си, тя бе успяла да получи по официалния канал докладите от аутопсиите за тези три случая. Мозъчносъдова болест, субарахноидна хеморагия, конгенитална аневризма. Бе прочела всички подробности.

А на простонароден език написаното означаваше скрита болест на стената на артерията, която по неизвестна причина накрая се е разкъсала и е причинила напълно непредсказуема и неочаквана смърт. С други думи, не е имало начин да бъде предсказано, че едно шестгодишно дете може внезапно да припадне на площадката за игра, шестгодишно дете, което е било достатъчно здраво, за да рита шестгодишната Роуан и да я скубе за косата само няколко минути преди това. И никой не можел да помогне на детето, когато кръвта шурнала от носа и ушите му, и очите му се извъртели навътре. Напротив, бяха се погрижили за другите деца, като им закриха очите и ги отведоха в класната стая.

— Горката Роуан — каза учителката по-късно. — Скъпа, искам да разбереш, че нещо в главата й я уби. Просто заболяване. Няма нищо общо със спречкването ви.

И тогава Роуан разбра с абсолютна сигурност онова, което учителката никога нямаше да узнае. Тя го бе сторила. Тя бе убила детето.

Да, това можеше да бъде лесно разбрано — естествената вина, която дете изпитва за инцидент, който не може да проумее. Но Роуан бе почувствала нещо в онзи миг. Тя бе почувствала нещо в самата себе си — силно всепроникващо усещане, което не се различаваше много от мислите за секса. То се разля в нея и като че извън нея в момента, в който детето падна назад. И тогава се появи диагностициращото сетиво, заработило още тогава, което й бе казало, че детето ще умре.

Въпреки всичко бе забравила за инцидента. Греъм и Ели, като всички добри калифорнийски родители, я бяха завели на психиатър. Тя играеше с неговите кукли за малки момиченца. Казваше онова, което той искаше да чуе. Хора умираха от удар през цялото време.

Минаха осем години, преди онзи мъж да слезе от джипа си на онова самотно шосе сред хълмовете на Тибурон, да сложи ръка на устата й и да й каже с ужасно интимен и арогантен тон: „А сега недей да пищиш“.

Осиновителите й така и не направиха връзката между малкото момиченце и изнасилвача, който бе умрял, докато Роуан се съпротивляваше и същият изгарящ гняв се зараждаше в нея. Гняв, който се превърна в онова прелестно усещане, което направо скова тялото й, щом мъжът се отдели от нея и полетя напред над волана.

Но тя направи връзката. Тихо и сигурно, направи я. Не когато забута вратата на джипа и хукна по шосето с писъци. Не, тогава дори не знаеше дали е успяла да се спаси. Но по-късно, когато лежеше сама в мрака, след като патрулът на магистралата и детективите от отдел „Убийства“ си бяха тръгнали, тогава вече знаеше.

Бяха минали почти петнайсет години, преди същото да се случи и с Греъм. Тогава Ели бе толкова зле от рака, че не бе в състояние да мисли за каквото и да било. И със сигурност Роуан нямаше да дръпне стол до леглото й и да каже: „Мамо, мисля, че аз го убих. Той постоянно те мамеше. Искаше да се разведе с теб. Не можеше да изчака проклетите два месеца, които ти остават“.

Всичко това си беше модел, също както паяжината е изтъкана по определен модел, но в него нямаше никаква цел. Моделите съществуват навсякъде, а целта е тяхната стабилност, когато са естествени и краткотрайни.

Ти няма да правиш това. Ти няма да отнемаш живот. Бе почти еретично да си спомня как удря онова малко момиче, дори как се бори с мъжа в джипа. И също толкова ужасно бе да си спомня спора с Греъм.

— Какво искаш да кажеш с това, че тя трябва да подпише документите! Тя умира, за бога! Ще трябва да понесеш всичко заедно с мен.

Той я стисна за раменете и се опита да я целуне.

— Роуан, обичам те, но тя не е жената, за която се ожених…

— Нима? Не е ли жената, която мами цели трийсет години?

— Тя е просто някакво нещо, лежащо там. Искам да я запомня каквато беше…

— И ти говориш тия лайна пред мен!

Трябва да бе станало в момента, когато очите му някак се изцъклиха и изражението му започна да се стопява. Хората винаги умират с подобно умиротворено лице. При опита за изнасилване мъжът в джипа също бе станал безизразен.

Преди линейката да пристигне, тя бе коленичила до Греъм и бе поставила стетоскопа си на главата му. И чу онзи звук, толкова слаб, че някои лекари дори не го долавят. Но тя го чуваше — шумът от огромното количество кръв, която се събира в една точка.

Никой никога не я обвини за нищо. Как биха могли? Та нали тя бе лекар, бе с него, когато се случи „ужасното нещо“, и Бог бе свидетел, че бе сторила всичко по силите си да го спаси.

Разбира се, всички знаеха, че Греъм е напълно посредствено човешко същество — съдружниците му от кантората, секретарите му, дори последната му любовница, онази глупава малка Карън Гарфилд, която бе дошла да си вземе нещо за спомен. Всички знаеха. Освен, разбира се, жената на Греъм. Но нямаше дори най-лекото подозрение. И как би могло да има? Това бе просто естествена смърт тъкмо когато той се канеше да си иде с цяло състояние, натрупано чрез наследството на жена му, и с онази двайсет и осем годишна идиотка, която вече бе продала мебелите си и бе купила самолетните им билети за Санта Круз.

Но това не бе естествена смърт.

По това време Роуан вече знаеше за съществуването на диагностициращото сетиво и го разбираше, бе го упражнявала и усилила. И когато положи ръка на рамото на Греъм, то бе казало: не е естествена смърт.

Това само по себе си трябваше да е достатъчно. И все пак може би грешеше. Може би беше онази огромна измама в модела, която наричаме съвпадение. И нищо повече.

Но ако се срещнеше с Майкъл Къри? Ако хванеше ръцете му и затвореше очи, а после си помислеше за тези случаи? Дали той щеше да види само онова, което тя вижда, или щеше да зърне обективната истина? Ти си ги убила. Струваше си да опита.

Онова, което осъзна тази нощ, докато бавно и почти безцелно крачеше из болницата, докато прекосяваше огромни, застлани с килими чакални и дълги отделения, където не я познаваха и никога нямаше да я познават, бе, че от много време изпитва непреодолимо желание просто да разговаря с Майкъл Къри. Чувстваше се свързана с него. Както от случилото се в океана, така и от странните им тайни. Тя искаше, вероятно по причини, които не разбираше напълно, да му каже, на него и само на него, какво е направила.

Не бе лесно да се изправи пред тази си слабост. Усещаше опрощение за убийствата само когато оперираше. Тя бе пред олтара на Бог, когато сестрите й подаваха стерилната престилка, когато й слагаха стерилните ръкавици.

През целия си живот бе сама, добър слушател, но неизменно по-хладна от останалите. Особеното сетиво, което й помагаше като лекар, й позволяваше да вижда онова, което другите наистина чувстват.

Беше на десет или дванайсет години, когато осъзна, че останалите хора не притежават това сетиво, някои нямаха дори частица от него. Например нейната обична Ели нямаше и най-слаба представа, че Греъм не я обича, а се нуждае от нея, както се нуждае от това да я унижава и да я лъже и от това тя винаги да е там, за да е по-нисша от него.

Роуан понякога искаше да притежава подобно невежество — да не знае кога хората й завиждат, кога я мразят. Не искаше да знае, че много хора лъжат през цялото време. Харесваше ченгетата и пожарникарите, защото в известна степен те бяха напълно предсказуеми. Или може би просто техният тип нечестност не я дразнеше толкова много. Изглеждаше безвредна в сравнение със сложната, коварна и безкрайно злонамерена несигурност на по-образованите мъже.

Разбира се, диагностичното приложение бе оправдала напълно наличието на особеното й психично сетиво.

Но какво би оправдало способността й да убива само с воля? Изкуплението бе нещо друго. Какво полезно приложение би имало подобна телекинетична способност?

А подобна сила не беше извън научно възможното и това бе истински ужасяващото. Като психометричната сила на Майкъл Къри, подобни неща можеха да имат нещо общо с някаква измерима енергия, комплекс от психически таланти, който някой ден може да бъде определен като електричество или микровълни, или пък като високочестотни звуци. Къри получаваше впечатления от предметите, които докосваше, и тези впечатления най-вероятно бяха продукт на енергия. Много вероятно бе всеки съществуващ предмет — всяка повърхност, всяка частица материя — да съдържа подобни „впечатления“. Те съществуваха в измеримо поле.

Но парапсихологията не беше любимата област на Роуан. Тя бе хипнотизирана от онова, което можеше да се види под микроскопа, на диапозитиви и графики. Не искаше да изпробва или анализира способността си да убива. Искаше само да вярва, че никога няма да я използва, че може би има някакво друго обяснение за случилото се и че може би всъщност е невинна.

Трагичното беше, че може би никой нямаше да може да й каже какво всъщност се бе случило с Греъм, с мъжа в джипа и с детето на площадката. Можеше да се надява само да каже на някого, да свали товара от плещите си, да прогони злия дух, както правят всички останали чрез споделянето.

Да сподели, да сподели, да сподели.

Роуан искаше точно това. Знаеше го.

Само веднъж това желание да сподели почти бе надделяло. И то при едно доста необичайно събитие. Всъщност за малко да разкаже цялата история пред един непознат. След това имаше моменти, в които й се искаше да го бе сторила.

Беше към края на годината, шест месеца след смъртта на Ели. Роуан изпитваше най-ужасната самота в живота си. Сякаш огромният модел, наречен „нашето семейство“, се бе разпаднал за една нощ. Животът им бе толкова хубав преди Ели да се разболее. Дори любовните афери на Греъм не можеха да го развалят, защото Ели се преструваше, че те не съществуват. И въпреки че Греъм не беше човек, когото някой би нарекъл „добър“, той притежаваше неугасваща и заразителна енергия, която поддържаше живота на семейството на високи обороти.

И колко много бе разчитала Роуан на тях двамата.

Нейната отдаденост на медицината в голяма степен я бе откъснала от старите приятели от университета. Никой от тях не бе продължил да се занимава с наука. Семейството беше единственото, от което и тримата някога бяха имали нужда. Още в най-ранните спомени на Роуан те бяха неизменно трио, без значение дали бяха на пътешествие из Карибите или на ски в Аспен, или пък ядяха среднощната коледна вечеря на масичка от румсървиса в апартамент в „Плаза“ в Ню Йорк.

Сега къщата мечта на брега на Тибурон бе празна като изхвърлена на плажа мидена черупка.

И Роуан имаше странното усещане, че „Сладката Кристин“ вече не принадлежи толкова на нея и на различните й, добре подбрани любовници, а на семейството, което бе оставило върху й най-силното „впечатление“ през десетте щастливи години.

Една нощ, след смъртта на Ели, Роуан стоеше в широката всекидневна под високия таван, укрепен с греди, и си говореше сама на глас, дори се смееше, като си мислеше, че няма кой да я чуе. Стъклените стени бяха тъмни и неразличими заради отразените в тях мебели и килим. Тя не можеше да види прилива, който нехайно заливаше колоните. Огънят вече загасваше. Вечният хлад на крайбрежната нощ бавно плъзваше из стаята.

Мислеше си, че е научила болезнен урок — че когато те умрат, когато хората, които сме обичали, умрат, ние губим нашите свидетели, нашите наблюдатели, онези, които знаят и разбират малките, лишени от смисъл шаблони, онези думи, написани с пръчка по водата. И не остава нищо, освен безкрайното течение.

Малко след това бе настъпил и онзи странен миг, когато тя почти щеше да се довери на непознатия и щеше да му разкаже историята си.

Той бе възрастен белокос джентълмен. Британец, пролича му още щом заговори. Бяха се срещнали не другаде, а на гробището, където осиновителите й почиваха в мир.

Това бе малко старо гробище, осеяно с порутени паметници, в края на малко градче в северната част на Калифорния, където бе живяло семейството на Греъм. Тези хора, които не бяха свързани с нея по кръв, й бяха напълно непознати. Беше ходила там няколко пъти след погребението на Ели, без да знае напълно защо. В онзи ден обаче причината бе проста: надгробният камък най-после бе завършен и тя искаше да види дали имената и датите са изписани правилно.

По пътя на север на няколко пъти я споходи мисълта, че този нов надгробен камък ще стои там, докато тя е жива, а след това ще се килне настрана, ще се пропука и ще обрасне с плевели. Роднините на Греъм Франклин дори не бяха известени за неговото погребение. Близките на Ели — които живееха далече в неизвестния Юг — също не бяха предупредени за смъртта й. Дори след десет години никой вече няма да се интересува от Греъм и Ели Мейфеър Франклин. А до края на живота на Роуан всички, които ги бяха познавали или чували за тях, също щяха да са мъртви.

Паяжини, разкъсани от вятър, безразличен към красотата им. Защо тогава да се главоболи с всичко това? Но Ели бе поискала от нея да го направи. Ели бе поискала паметник и цветя. Така правели в Ню Орлиънс, когато била още дете. Едва на смъртното си легло тя бе заговорила за семейството си у дома и бе казала онези странни неща — че положили Стела в салона и хората идвали да я видят и целунат, въпреки че я бил застрелял собственият й брат, а „Лониган и синове“ били затворили раната в главата й.

— Лицето й бе толкова красиво в ковчега. Имаше толкова красива черна коса, цялата на малки вълнички, беше красива като портрета й във всекидневната. Обичах я! Стела ми позволи да подържа огърлицата. Седях на онзи стол до ковчега. Ритах с крака и леля Карлота ми каза да престана.

Всяка дума от тази странна филипика се бе вдълбала в паметта на Роуан. Стела, брат й, леля Карлота. Дори името Лониган. Защото за няколко скъпоценни секунди в пропастта бе проблеснал цвят.

Тези хора бяха роднини на Роуан. Роуан бе всъщност трета братовчедка на Ели. А тя не знаеше нищо за тях и трябваше да продължи да живее в неведение, ако искаше да спази обещанието си пред Ели.

Ели не бе забравила за това дори в онези болезнени часове.

— Никога не се връщай там, Роуан. Помни какво ми обеща. Аз изгорих всички писма и снимки. Не се връщай там, Роуан, тук е твоят дом.

— Зная, Ели. Помня.

И повече не заговори за Стела. Нито за брат й. Нито за леля Карлота. Нито за картината на стената на всекидневната. Само шокът от документа, представен на Роуан след смъртта на Ели от нейния адвокат — внимателно написано завещание, но без абсолютно никаква законова стойност, което гласеше, че Роуан не трябва никога да се връща в Ню Орлиънс, нито да се интересува от роднините си там.

Все пак в онези последни дни Ели бе говорила за тях. За Стела на стената.

А тъй като тя бе говорила и за надгробни паметници и цветя, за това, че иска да бъде помнена от своята осиновена дъщеря, Роуан бе отишла на север онзи следобед, за да спази обещанието си, и в малкото гробище на хълма бе срещнала англичанина с бялата коса.

Той бе приклекнал на коляно пред гроба на Ели, сякаш в преклонение, и преписваше имената, току-що изсечени в камъка.

Изглеждаше леко ядосан, когато тя го прекъсна, макар че не бе изрекла и дума. Всъщност за секунда той я изгледа така, сякаш виждаше призрак. Това за малко да я разсмее. Все пак беше съвсем крехка жена, въпреки ръста си, и бе облечена с обичайните за яхтата дрехи — яке в морскосиньо и джинси. Той самият изглеждаше като анахронизъм в своя елегантен костюм от три части от сив туид.

Но специалното сетиво й каза, че този човек има само добри намерения, и когато той обясни, че познава роднините на Ели в Ню Орлиънс, тя му повярва. Почувства се обаче много объркана, защото и тя искаше да ги познава.

В края на краищата, освен тях на този свят не й бе останал никой! Но що за неблагодарна и нелоялна мисъл бе това.

Тя не каза нищо, докато той бъбреше по своя красив, лиричен британски маниер за жегата и за красотата на малкото гробище. Мълчанието бе нейният упорит отговор на всичко, дори когато то объркваше останалите и ги караше да се чувстват неудобно. И така, просто по навик, тя не продума, въпреки че се вълнуваше. Той познава моите роднини? Моите кръвни роднини?

— Казвам се Аарън Лайтнър — каза мъжът и пъхна малка бяла картичка в ръката й. — Ако някога пожелаете да научите нещо за семейство Мейфеър от Ню Орлиънс, тогава, моля ви, свържете се с мен. Може да ме намерите в Лондон. Обадете се за моя сметка. Ще бъда щастлив да ви разкажа каквото зная за тях. Историята си я бива.

Тези думи бяха смразяващи, толкова неволно болезнени за нейната самота, толкова неочаквани на този странен пуст хълм. Дали бе изглеждала безпомощна, докато стоеше там, без да може да отговори, без да може дори да кимне? Надяваше се да е така. Не искаше да си мисли, че е изглеждала студена и груба.

Но просто не можеше да започне да му обяснява, че е осиновена, отведена от Ню Орлиънс в деня на раждането си. Невъзможно бе да му каже, че е обещала никога да не се връща там, никога да не търси и най-беглата информация за жената, която я е родила. Та тя дори не знаеше името на майка си. И тогава се зачуди дали той го знае. Може би знаеше коя от жените Мейфеър е забременяла, без да е минала под венчило, и е позволила детето й да бъде отведено надалече?

Най-добре бе, разбира се, да не казва нищо, за да не може той да отнесе обратно някакви клюки. В края на краищата може би истинската й майка се бе омъжила и имаше седем деца. И приказките сега само щяха да й навредят. Отделена от километрите и годините, Роуан не изпитваше никаква неприязън към това безлико, безименно същество, само меланхоличен, безнадежден копнеж. Не, нямаше да каже и думичка.

Той я гледа известно време, без изобщо да се смути от безизразното й лице и неизменното й мълчание. Когато тя му върна картичката, я подържа колебливо, сякаш се надяваше, че ще я вземе отново.

— Искаше ми се да поговоря с вас — продължи той. — Искаше ми се да разбера какъв е бил животът на присадената, толкова далече от родната почва. — Поколеба се, после добави: — Познавах майка ви преди много години…

И млъкна, когато усети ефекта от думите си. Може би тяхната очевидна неуместност го притесни. Роуан не знаеше. Моментът нямаше да е толкова мъчителен, ако той просто я беше ударил. И все пак не се извърна. Просто остана неподвижна, с ръце в джобовете на якето. Познавал майка ми?

Колко ужасно беше това. Този мъж с приятни сини очи се отнасяше към нея с голямо търпение, а тя се бе обгърнала в мълчание, както винаги. Защото истината беше, че не можеше да се принуди да заговори.

— Наистина бих искал да се присъедините към мен за обяд, или само за питие, ако нямате време за друго. Никак не съм страшен, нали виждате. Историята е много дълга…

И онова особено сетиво й каза, че той говори истината!

За малко да приеме поканата — да поговори за себе си и да го пита за тях. Все пак не тя го бе потърсила. Той бе дошъл при нея с предложения да й даде информация. И тогава, в този момент, бе дошъл импулсът да му разкрие всичко, дори историята за странната си сила, сякаш я бе помолил да го стори, без думи, активирайки нещо в нейния ум така, че то да отвори и най-тайните си кътчета. Защото той наистина искаше да разбере много неща за нея! И този интерес, така личен, от страна на човек, напълно лишен от всякаква злонамереност, я сгря като огън насред зима.

Модели, свидетели, всичките й отблъснати надалече мисли за тези неща внезапно проблеснаха и поискаха да се освободят.

„Убила съм трима души през живота си. Мога да убивам от гняв. Зная, че мога. Ето това се случи с присадената, както ме нарече. Има ли някакво място в семейната история за подобно нещо?“

Дали не бе трепнал леко, докато се взираше в нея? Или това бяха просто косите лъчи на слънцето в очите му?

Дали това не можеше да стане. Стояха пред гроба на жената, на която тя бе дала обещание. „Не, никога няма да се върна в Ню Орлиънс. Никога няма да се опитвам да разбера.“ Жената, която се бе грижила за нея, беше я обичала и вероятно й бе дала повече, отколкото истинската й майка би могла да й даде. Атмосферата на болничната стая я връхлетя отново, тихите, почти нечовешки викове от болка. „Обещай ми, Роуан, дори да ти пишат. Никога… никога.“

„Ти си моята майка, Ели, единствената ми майка. Как бих могла да искам повече?“

В онази последни седмици на агония тя се бе страхувала най-много от странната си сила, защото какво щеше да стане, ако обърнеше гнева и мъката си към немощното тяло на Ели и сложеше край на това нелепо, безсмислено мъчение веднъж завинаги? Можех да те убия, Ели, можех да те освободя. Зная, че можех. Усещах го в себе си, как чака да бъде подложено на този тест.

Какво съм аз? Вещица, която обича Бог! Аз съм лечител, не убиец. Имам избор като всяко човешко същество!

А англичанинът стоеше и гледаше някак изумен, сякаш бе казала нещо. Сякаш й казваше: „Разбирам“.

Но, естествено, това бе само илюзия. Той не бе казал нищо.

Измъчена и объркана, тя се обърна и си тръгна. Сигурно я бе помислил за враждебна, дори за луда. Но какво от това? Аарън Лайтнър. Дори не бе погледнала картичката, преди да му я върне. Не знаеше защо е запомнила името му, както и него самия и странните неща, които бе казал.

Бяха минали месеци от онзи ужасен ден, когато тя се прибра, отвори сейфа на стената и извади документа, който изпълнителят на завещанието на Ели я бе накарал да подпише.

„Аз, Роуан Мейфеър, тържествено се заклевам пред Господ, и в присъствието на долуподписания свидетел, че никога няма да се върна в град Ню Орлиънс, където съм родена, и никога няма да се опитвам да узная самоличността на биологичните ми родители, и че ще се въздържам от всякакви контакти със семейство Мейфеър, ако някой от членовете му се опита да се свърже с мен по каквато и да било причина или претекст.“

И така нататък, то продължаваше в същия, почти истеричен маниер, опитвайки се да покрие всяка вероятна случайност — толкова много думи и толкова малко значение. Нищо чудно, че Роуан не вярваше в езика. Просто желанието на Ели бе истинската причина.

Но Роуан го бе подписала. Адвокатът, Милтън Крамър, бе свидетел. В неговите архиви се съхраняваше копие от документа.

„Дали животът на Майкъл Къри бе минал пред очите му така, както моят живот минава пред очите ми сега?“, мислеше си Роуан. Често се бе взирала в усмихнатото му лице, откъснато от списание и закачено на огледалото й.

Знаеше, че ако го види, този бент сигурно ще се пропука. Мечтаеше си да поговори с Майкъл Къри, сякаш бе възможно, сякаш можеше да го доведе у дома, в къщата на Тибурон, сякаш можеха да пият кафе заедно, сякаш можеше да докосне скритата му в ръкавица ръка.

О, това бе толкова романтична идея. Суров мъж, който обича красиви къщи, рисува красиви картини. Може би този суров мъж дори слуша Вивалди, може би наистина чете Дикенс. А какво ли беше да си в леглото с такъв мъж, гол, само по меки черни кожени ръкавици?

О, фантазии. Бе като да си представя, че пожарникарите, които водеше у дома, може да се окажат поети, че полицаите, които прелъстяваше, може да се окажат велики романисти, че горският, който бе срещнала в бара в Болинас, е наистина велик художник и че якият ветеран от Виетнам, който я бе завел в хижата си в гората, е велик режисьор, който се крие от боготворящия го свят.

Тя наистина си представяше подобни неща и те бяха напълно възможни, разбира се. Но точно тялото определяше превъзходството — издутината в джинсите трябваше да е достатъчно голяма, вратът трябваше да е мощен, гласът — дълбок, а грубо избръснатата брадичка — достатъчно бодлива.

Но ако?

Но ако Къри бе заминал на юг, откъдето бе дошъл? Вероятно точно така бе станало. В Ню Орлиънс, единственото място на света, където Роуан Мейфеър не можеше да отиде.

Телефонът звънеше, когато тя отключваше вратата на кабинета си.

— Доктор Мейфеър?

— Доктор Морис?

— Да, опитвам се да се свържа с вас. Става дума за Майкъл Къри.

— Да, зная. Получих съобщението. Точно щях да ви звъня.

— Той иска да говори с вас.

— Значи е още в Сан Франциско.

— Крие се в къщата си на Либърти стрийт.

— Да, видях я по новините.

— Но иска да се срещне с вас. Исках да кажа… Е, добре, ще говоря направо: той иска да ви види лично. Втълпил си е, че…

— Да?

— Ами, ще си помислите, че тази лудост е заразна, но аз просто ви предавам съобщение. Има ли някакъв начин да се срещнете с него на вашата яхта — искам да кажа на яхтата, с която сте го спасили?

— Ще се радвам да го поканя на борда.

— Какво казахте?

— Ще се радвам да го видя. И ще го отведа с яхтата, където поиска.

— О, това е просто великолепно, докторе. Но трябва да ви обясня някои неща. Знам, че звучи напълно откачено, но той иска да свали ръкавиците си и да докосне палубата, където е лежал, когато сте го извадили от водата.

— Разбира се, щом желае. Не знам защо сама не се сетих за това.

— Сериозно ли говорите? Боже, нямате представа какво облекчение е това за мен. И, доктор Мейфеър, нека ви кажа още сега, че този мъж е просто прекрасен човек.

— Зная.

— Той наистина страда. Направо ме застреля с тази си идея миналата седмица. Не се бях чувал с него от цял месец! Беше пиян, когато ми се обади. Мислех, че е забравил за това.

— Идеята е много добра, доктор Морис. Значи способността му е истинска.

— Да, истинска е. А вие сте много специален лекар, доктор Мейфеър. Но наистина ли разбирате в какво се замесвате? Аз го умолявах, наистина го молих да се върне в болницата. После той ми се обади една нощ и настояваше да ви открия веднага. Трябвало да пипне палубата, просто откача. Казах му, изтрезней, Майкъл, и ще ти дам шанс. Обади ми се пак преди двайсетина минути, точно преди да ви позвъня. Каза: „Няма да ви лъжа, днес изпих цяла каса бира, но не съм докосвал водка или скоч. Толкова трезвен съм, колкото изобщо мога да бъда“.

Тя се засмя тихо и каза:

— Трябва да поплача за мозъчните му клетки.

— Но онова, което всъщност разбрах за този човек, е, че е отчаян. Не се подобрява. И аз никога не бих ви молил за това, ако той не беше един от най-прекрасните…

— Ще отида да го взема. Можете ли да му се обадите и да му кажете, че тръгвам?

— Боже, това е прекрасно. Доктор Мейфеър, не зная как да ви благодаря.

— Няма нужда да ми благодарите. И аз искам да го видя.

— Вижте, сключете с него една сделка. Позволете му да си поиграе на екстрасенс на яхтата, ако се върне в болницата и изтрезнее.

— Обадете му се веднага, доктор Морис. До час ще бъда пред входната му врата.

Тя затвори телефона и остана неподвижна и втренчена в него за миг. После махна баджа с името си, свали зацапаната си бяла престилка и бавно измъкна фуркетите от косата си.

Бележки

[1] Позивна за помощ, която се дава при спешен случай в морето, но за разлика от „Мейдей“, означава, че за екипажа на кораба не съществува непосредствена опасност. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ан Райс Вещиците: Полунощ (4)

Метаданни

Данни

Вещиците: Полунощ

Вещиците: Полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четири

Ан Райс
Вещиците: Полунощ (4)