Ан Райс
Вещиците: Полунощ (36)

Трийсет и шест

Пристигнаха във Форт Уолтън, Флорида, към осем часа, след дълго и бавно пътуване от Пенсакола. Явно целият свят бе тръгнал към плажовете тази нощ, колите се движеха броня до броня. Ако сега продължаха към Дестин, рискуваха да не намерят свободни места.

И тук имаше стаи само в старото крило на „Холидей Ин“. Всичките пари на света не можеха да им купят апартамент в по-луксозен хотел. Малкото градче с неговите неонови знаци беше западнало и доста депресиращо.

Стаята бе почти непоносима, миризлива и слабо осветена, с износени мебели и матраци на буци. Но те веднага облякоха банските и излязоха през стъклената врата в края на коридора, за да се озоват направо на плажа.

Светът се отвори, топъл и прекрасен под небе, осеяно с брилянтни звезди. Дори прозрачната зелена вода се виждаше на светлината на луната. Бризът бе съвсем леко хладен, дори по-нежен от нюорлиънския. Пясъкът беше чист и направо нереално бял, фин като захар под краката им.

Отидоха заедно до прибоя. Майкъл не можа да повярва колко топла и бистра е водата. Сияеше меко, докато се вихреше около глезените му. И тогава се видя отново в Оушън Бийч, от другата страна на континента. Пръстите му бяха измръзнали, вятърът пронизваше лицето му, а той мислеше за точно това място, за почти митичното и невъзможно място под звездите на Юга.

Само да можеха някак да вдишат всичко в гърдите си, да го запазят и да се освободят от мрака, който ги чакаше, дебнеше и със сигурност щеше да им се разкрие…

Роуан се хвърли към водата с радостен смях. После внезапно го спъна и той цопна в една вълна до нея. Опря се на лакът и остави водата да облее лицето му.

Плуваха бавно, лениво през нежните вълни, беше плитко и краката им почти докосваха дъното. Най-после стигнаха до дълбокото и когато се изправиха, водата стигаше до раменете им.

Белите дюни на плажа сияеха като сняг на лунната светлина, далечните светлини на по-големите хотели примигваха под черното звездно небе. Майкъл прегърна Роуан и усети ръцете й около себе си. Този свят изглеждаше напълно невъзможен — невъобразим с простотата си, с пълната липса на бариери, на трудности, на дразнители за сетивата или плътта.

— Това е раят — каза тя. — Наистина. Господи, как си могъл да си тръгнеш? — Откъсна се от него, без да дочака отговор, и заплува бързо към хоризонта.

Той не помръдна от мястото си, вдигна очи към небето и се опита да различи голямото съзвездие Орион с неговия пояс от скъпоценни камъни. Не си спомняше да е бил толкова щастлив. Никой не му носеше толкова радост, колкото Роуан. Никога не бе изживявал такъв съвършен момент — толкова свеж, красив и топъл.

Да, отново съм у дома, и тя е с мен. За нищо друго не ми пука. Поне сега…

Прекараха неделята в оглед на имоти. Почти цялото крайбрежие от Форт Уолтън до Сийсайд беше заето от големи курортни комплекси и концесии. Имаше малко отделни къщи, и то на доста висока цена.

Някъде към три часа те тръгнаха към „къщата“ — спартанска модерна постройка с ниски тавани и чисто бели стени. Квадратните прозорци приличаха на серия морски пейзажи по стените, прорязвани от хоризонта точно наполовина. Долу, под високата предна веранда, бяха дюните, които трябваше да бъдат запазени, тъй като предпазвали от високи вълни при ураган.

После минаха по дълъг кей над дюните и слязоха по стари дървени стълби на самия плаж. Под ярките слънчеви лъчи белият пясък беше съвсем невероятна гледка. Водата бе великолепно зелена и пенлива.

Далече надолу по плажа от двете страни се издигаха възвишения, които разчупваха гледката с белите си кули, също толкова чисти и геометрични, като малката къща. Скалите, зъберите и дърветата на Калифорния ги нямаше. Тук беше съвсем различно — напомняше за гръцките острови, въпреки че ландшафтът беше предимно равнинен и осеян с кубистични сгради с изчистени и остри линии.

Харесваше му. Каза й го веднага, да, наистина му харесваше, и къщата беше хубава.

Най-много му допадна контрастът с буйната растителност в Ню Орлиънс. Къщата бе добре построена, на пода имаше плочи в коралов цвят и дебели килими. Всичко в кухнята бе от неръждаема стомана. Да, кубистично и чисто. Неизразимо красиво по свой собствен начин.

Единственото разочарование за Роуан беше, че тук нямаше къде да закотви лодка, трябваше да пътува на няколко мили до яхтклуба край магистралата и да излезе с лодката от пристанището на Дестин. Но това не беше някакво ужасно неудобство и напълно се компенсираше от великолепието на обширния чист плаж.

Докато Роуан и агентът изготвяха офертата за покупката, Майкъл излезе на старата тераса. Засенчи очи и се загледа във водата. Опита се да анализира усещането за покой, което тя събуждаше у него и което сигурно имаше нещо общо с топлината и дълбоките искрящи цветове. Сега му се стори, че нюансите и багрите на Сан Франциско винаги са били като примесени с въглен, небето постоянно бе едва видимо от мъгла и от руно от почти незабележими облачета.

Не можеше да свърже тази брилянтна гледка със студения сив Пасифик, нито с беглите му мъчителни спомени за хеликоптера на спасителите и болката, докато бе превързан към носилката, мръзнещ в мокрите дрехи. Това беше неговият плаж и неговият океан, който нямаше да го нарани. По дяволите, можеше дори да му хареса да пътува със „Сладката Кристин“. Но все пак трябваше да признае, че мисълта за това му бе леко неприятна.

Късно следобед хапнаха в малък рибен ресторант близо до яхтклуба в Дестин — съвсем обикновено шумно местенце, където бирата се сервираше в пластмасови чаши, но прясната риба беше превъзходна. По залез бяха отново в мотела на брега, изтегнати на старите дървени столове. Майкъл си записваше нещо за работата по къщата на Първа улица, а Роуан спеше. Загорялата й кожа бе станала малко по-тъмна през последната седмица, прекарана предимно на открито, а и през този един час вероятно бе изгоряла на плажа. Косата й бе осеяна с жълти кичури. Майкъл я гледаше и внезапно почувства болка при мисълта колко млада е още.

Събуди я нежно, когато слънцето започна да потъва зад хоризонта — огромно и кървавочервено, то прокарваше живописната си пътека по сияещото смарагдово море.

Накрая Майкъл затвори очи, защото не можеше да поеме повече красота. Имаше нужда да се махне от нея и после отново да се върне, когато топлият бриз разроши косата му.

Към девет часа вечерта, след като се насладиха на доста сносна вечеря в един ресторант наблизо, получиха обаждане от агента по недвижими имоти. Офертата на Роуан за къщата била приета без никакви допълнителни уговорки. В цената влизали и мебелите от ракита и боядисано дърво. Решетките за камината, чиниите, всичко оставало. Можели да подпишат документите, когато пожелаят, и Роуан щяла да получи ключовете до две седмици.

В неделя следобед посетиха яхтклуба на Дестин. Имаше огромен избор на яхти, но Роуан все още се чудеше дали да не изпрати някой за „Сладката Кристин“. Искаше нещо надеждно. А тук наистина нямаше нищо, което да се конкурира по солидност и лукс със старата й яхта.

Беше вече късен следобед, когато се отправиха обратно. По радиото бяха пуснали Вивалди, а навън слънцето залязваше живописно над Мобил Бей. Небето изглеждаше необятно, сияещо с магическа светлина отвъд безкрайната пелена на притъмняващите облаци. В жегата се усещаше дъх на дъжд.

Дом. Моят дом. Където небето е, каквото го помня. Където равнината се простира до безкрая. И въздухът е мой приятел.

Колите се движеха бързо и безшумно по междущатската магистрала. Ниският лек мерцедес се носеше плавно с осемдесет и пет мили в час. Музиката разкъсваше въздуха с чистите трели на цигулките. Накрая слънцето потъна в ослепяващо злато. Тъмните мочурливи гори се сключиха около тях, докато те напредваха към Мисисипи с мощта на осемдесетте конски сили, а в далечината напред блещукаха малки градчета, които после чезнеха заедно с последните остатъци от деня.

Майкъл попита Роуан дали й липсва Калифорния. Дали й липсват скалите и жълтите хълмове?

Тя гледаше към небето, също като него. Никога не бе виждала такова небе в Калифорния. Не, отвърна тихо. Нищо не й липсвало. Сега щеше да плува в други, по-топли води.

След доста време, когато стана вече съвсем тъмно и се виждаха само червените светлини на колите пред тях, тя каза:

— Това е нашият меден месец, нали?

— Да, предполагам.

— Искам да кажа, че това е лесната част. Преди да разбереш що за човек съм всъщност.

— И що за човек си?

— Е, да не искаш да прецакаш медения месец?

— Не, не искам. — Погледна я. — Роуан, за какво говориш?

Тя не отвърна.

— Знаеш, че си единственият човек на този свят, когото наистина познавам. Единственият човек, когото не докосвам с ръкавици, и то в буквалния смисъл. Познавам те повече, отколкото си представяш.

— Какво щях да правя без теб? — прошепна тя, сви се назад в седалката и изпъна дългите си крака.

— В смисъл?

— Ами не знам. Но си мислех за нещо.

— Страх ме е да попитам за какво.

— Той няма да се покаже, докато не се почувства готов.

— Знам.

— Той иска ти да си тук сега и не ти се пречка. Явил ти се е през първата нощ само за да те подлъже.

— Настръхва ми косата от това. Но защо се съгласява да те дели с друг?

— Не зная. Дадох му няколко възможности, а той не се появи. Случиха се разни странни неща, но не съм съвсем сигурна…

— Какви неща?

— Дреболии, не си струва да ги обсъждаме. Изглеждаш уморен. Искаш ли аз да покарам малко?

— За бога, не. Не съм уморен, просто не искам да говорим за него точно сега. Имам чувството, че ще се яви твърде скоро.

Късно през нощта Майкъл се събуди сам в голямото хотелско легло. Роуан седеше във всекидневната и плачеше.

— Роуан, какво има?

— Нищо, Майкъл. Случва се на жените всеки месец — отвърна тя. Насили се да се усмихне, но усмивката й беше леко горчива. — Просто… не знам, вероятно ще ме помислиш за луда, но се надявах да съм бременна.

Той хвана ръката й, не знаеше дали да я целуне. Самият той беше разочарован, но и много щастлив, че тя наистина е искала дете от него. През цялото време се бе страхувал да я попита какво мисли по въпроса, а това, че не взимаше никакви предпазни мерки, доста го притесняваше.

— Щеше да е прекрасно, скъпа — каза той. — Прекрасно.

— Наистина ли? Ти искаш ли го?

— О, да.

— Нека го направим тогава. Нека се оженим.

— Роуан, нищо друго не може да ме направи по-щастлив — каза той простичко. — Но сигурна ли си, че ти го искаш?

Тя му се усмихна вяло, търпеливо.

— Майкъл, няма да се отървеш от мен — прошепна и изкриви дяволито уста. — Какъв е смисълът да чакаме?

Той се засмя.

— Ами „Мейфеър Ънлимитид“? Братовчедите, компанията, какво ще кажат те, скъпа?

Тя тръсна глава със същата знаеща усмивка и каза:

— Знаеш ли какво, ще сме глупаци, ако не го направим.

Сивите й очи още бяха зачервени, но лицето й вече бе спокойно и много красиво, меко на допир. Така различно от лицата на онези, които бе познавал, обичал, за които бе мечтал.

— Искам да го направим — прошепна той. — Но аз съм на четирийсет и осем, връстник съм на майка ти. Да, искам да се оженим, искам го с цялото си сърце, но трябва да помисля и за теб.

— Тогава да се оженим на Първа улица — каза тя с тих дрезгав глас, очите й леко се присвиха. — Какво? Не искаш ли? На красивата странична морава.

Идеално. Като планът за болниците, построени с наследството на Мейфеър. Идеално.

Тогава защо се колебаеше? Беше по-силно от него. Беше твърде хубаво, за да е истина, твърде съвършено — нейната откритост, любовта й, гордостта, че се е спряла на него — че точно тази жена от всички на света ще го обича и ще се нуждае от него, както той от нея.

— Братовчедите ти ще довлекат куп документи, за да те защитят… нали се сещаш, къщата, наследството и прочие.

— А, не, това става автоматично. Всичко е уредено още в миналото. Но те сигурно наистина ще донесат доста хартии.

— Е, ще се подпиша на пунктираната линия.

— Майкъл, документите не значат нищо. Всичко мое е и твое.

— Аз искам само теб.

Лицето й просветна, тя сви колене и се обърна настрани на дивана, за да го вижда. Наведе се и го целуна.

В този миг прозрението го порази — внезапно и омайващо. Ще се ожени. За Роуан. Беше обещал, като омагьосан, като дете. Подобно щастие бе така непознато за него, че почти го плашеше. Но не съвсем.

И тогава реши, че трябва да го направят на всяка цена. Да запазят онова, което имаха, и онова, което искаха, въпреки мрачното течение, което ги бе събрало. Щом се сети за годините напред — за всичките прости и невероятно важни възможности — щастието му стана толкова голямо, че не можеше да бъде изразено.

Мълчаха известно време и тогава той се сети за късчета поезия, за малки фрази, които едва успяваха да изразят яркостта на щастието му — както късчета стъкло отразяват слънцето. Изостави ги. Беше доволен и някак празен, всъщност не, изпълнен с покой и с неизразима любов.

Спогледаха се в един и същи миг. Сега всички тревоги на живота, страхът от провал, вечното бързане, нямаха значение. Тишината в нея говореше на тишината в него.

Когато влязоха в спалнята, тя каза, че иска да прекарат първата си брачна нощ в къщата, а после да заминат за Флорида на меден месец. Нима няма да е най-добре така? Брачна нощ под онзи покрив и после заминаване.

Работниците сигурно щяха да завършат предната спалня до две седмици.

— Да, гарантирам — рече Майкъл.

Там имаше голямо старинно легло. Почти чуваха как призракът на Бел казва: „Мили мои, та то е точно за вас“.