Ан Райс
Вещиците: Полунощ (29)

Двайсет и девет

Тя седеше тихо, прегърбена до голямата маса, жертва на ужасите в тази мрачна къща. „Е, превърнах се в една от онези жени, които просто се отпускат в прегръдките на някой мъж и оставят той да се погрижи за всичко.“

Но беше прекрасно да гледа Майкъл в действие. Той се обади на Райън Мейфеър, в полицията и в „Лониган и синове“. Говореше езика на униформените мъже, които започнаха да пристигат в къщата. Дори и да бяха забелязали черните му ръкавици, никой не ги спомена, защото той говореше твърде бързо, обясняваше всичко, за да предотврати всякакви недоразумения.

— Ето, тя седи там. Няма никаква представа кой е онзи мъж на тавана. Старицатане й е казала. Сега е в шок. Карлота е умряла пред очите й, на верандата. Трупът е на тавана от доста време, но ви моля да не пипате нищо друго в стаята, ако може само да отнесете останките. Тя не по-малко от вас иска да разбере кой е този човек.

— А, ето, идва Райън Мейфеър. Райън, Роуан е там. В ужасно състояние е. Преди да умре, Карлота й показала труп на тавана.

— Труп ли? Какво говорите?

— Трябва да го изнесат. Дали ще може вие или Пиърс да се качите горе, за да се погрижите да не пипат другите неща, записите и прочие? Роуан е ей там. Напълно изтощена е. Може би на сутринта ще е в състояние да говори.

Пиърс веднага се зае с мисията. Старото стълбище закънтя от стъпките на много хора.

Райън и Майкъл разговаряха шепнешком. В коридора се разнесе цигарен дим. Райън влезе в трапезарията и прошепна на Роуан:

— Утре ще ти се обадя в хотела. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас в Метаир.

— Трябва да съм наблизо — отвърна тя. — Искам да намина пак сутринта.

— Твоят приятел от Калифорния е прекрасен човек, местен е.

— Да, така е.

Майкъл се прояви като защитник дори на старата Еужения. Той сложи ръка на рамото й и я поведе да види „старата госпожица Карлота“, преди Лониган да свали тялото от стола. Горката Еужения плачеше беззвучно.

— Скъпа, искаш ли да се обадя на някой да дойде да те вземе? — попита Майкъл. — Сигурно не бива да оставаш сама тази нощ. Кажи ми какво искаш да направя. Мога да доведа някой тук, да остане с теб.

А с Лониган, стария си приятел, се държеше съвсем свойски. Всякакъв калифорнийски акцент бе изчезнал от речта му. Сега говореше точно като Джери, като Рита, която бе дошла с мъжа си в „камионетката“. Били стари приятели, Джери пиел бира с бащата на Майкъл на предните стълби на къщата им преди трийсет и пет години, а Рита излизала два пъти с Майкъл по време на Дните на Елвис Пресли. Тя дори го прегърна и възкликна: „Майкъл Къри!“.

Роуан тръгна бавно към предната врата. Сега всичко тънеше в светлина. Пиърс говореше по телефона в библиотеката. Още не беше видяла библиотеката. Слаба електрическа светлина озаряваше стари кожени мебели и китайски килим.

— Е, Майк… — започна Лониган. — Трябва да кажеш на доктор Мейфеър, че тази жена беше на деветдесет и живееше единствено заради Деидре. Искам да кажа, че всички знаехме, че е само въпрос на време Деидре да си иде. Тъй че доктор Мейфеър не бива да се обвинява за случилото се тази нощ. Все пак, Майк, тя е лекар, а не чудотворец.

„Не, не съм“, помисли си Роуан.

— Майк Къри? Не си ли момчето на Тим Къри? — попита един униформен полицай. — Казаха, че си бил ти. По дяволите, бащите ни бяха трети братовчеди, знаеш ли? О, да, татко познаваше баща ти много добре, често пиеха по бира в „Корона“.

Най-сетне мъртвецът от тавана беше отнесен, опакован и овързан. Малкото сухо тяло на старицата бе положено на меката бяла носилка, за да бъде откарано с камионетката на погребалния агент — и да легне на същата маса за балсамиране, на която бе лежала Деидре ден по-рано.

— Не, никакво поклонение, никаква церемония — каза Райън. Самата тя му го казала предния ден. На Лониган също. — През седмицата ще отслужим панихида. Нали ще си още тук?

„Къде ще ходя? Защо? Това вече е моят дом. Аз съм вещица. Аз съм убийца. И този път го направих умишлено.“

— … знам колко ужасно е било за теб.

Докато се връщаше към трапезарията, чу Пиърс до вратата на библиотеката:

— Тя няма намерение да остава тук тази нощ, нали?

— Не, ще се върнем в хотела — отвърна Майкъл.

— Просто не бива да остава сама тук. Тази къща действа доста разстройващо. Може да изнерви всеки. Ще ме помислиш ли за откачен, ако ти кажа, че преди малко, когато влизах в библиотеката, над камината имаше портрет на някакъв мъж, а сега е просто огледало?

— Пиърс! — сопна му се Райън.

— Съжалявам, татко, но…

— Хайде, стига, синко.

— Вярвам ти — отвърна Майкъл със смях. — Аз ще бъда с нея.

— Роуан? — Райън се приближи внимателно до нея — всички я мислеха за жертва, за опечалена, когато всъщност тя беше убийцата. Съвсем по Агата Кристи. Но тогава вероятно оръжието на убийството щеше да е някой свещник.

— Да, Райън.

Той седна до масата, като много внимаваше да не докосне прашната й повърхност с ръкава на великолепно скроеното си сако. Траурно сако. Светлината падна върху аристократичното му лице и върху студените му сини очи, по-светли от тези на Майкъл.

— Знаеш, че тази къща е твоя.

— Тя ми каза.

Младият Пиърс стоеше уважително на прага.

— Е, има и още нещо — продължи Райън.

— Какво — залог, ипотека?

Той поклати глава.

— Не, не мисля, че ще ти се наложи да се притесняваш за подобни неща. Въпросът е там, че когато пожелаеш, можеш да дойдеш в кантората в центъра, за да обсъдим нещата.

— Мили боже, това смарагдът ли е? — възкликна Пиърс. Взираше се в кутийката за бижута. — А тук е пълно с чужди хора.

Баща му го изгледа търпеливо.

— Никой няма да открадне този смарагд, синко — каза той с въздишка и погледна тревожно към Роуан. После взе кутията и я загледа, все едно не знаеше какво да прави с нея.

— Какво има? — попита Роуан.

— Тя каза ли ти за смарагда?

— А на теб какво са ти казвали? — попита тихо и спокойно тя.

— Разни истории — отвърна той с пресилена усмивка. Остави кутията пред нея, потупа капака и се изправи.

— А кой е мъжът на тавана, знаят ли? — попита тя.

— Скоро ще разберат. В него има паспорт и други документи.

— Къде е Майкъл?

— Тук съм, скъпа, тук съм. Искаш ли да останеш сама? — В тъмното ръцете му в черни ръкавици бяха почти невидими.

— Уморена съм, не може ли да се прибираме? Райън, ще ти се обадя утре.

— Когато пожелаеш.

Райън се поколеба на прага. Погледна към Майкъл и той се обърна да излезе. Роуан обаче посегна и го хвана за ръката.

— Роуан, чуй ме — каза Райън. — Не знам какво ти е наговорила леля Карл, не знам и откъде се е взел онзи труп на тавана, нито какво ти е разказала за завещанието. Но трябва да разчистиш тази стара къща, да изгориш всичкия боклук, да пуснеш хора тук, може би Майкъл ще ти помогне. Изхвърли всичко, онези стари книги, бурканите. Трябва да пуснеш въздух в тази къща. Не е нужно да бродиш из нея и да се взираш във всяка прашинка и грозна вещ. Това е наследство, а не проклятие. Поне не бива да бъде.

— Зная — рече тя.

Дочу се шум от предната врата.

Двама млади чернокожи мъже бяха дошли, за да приберат баба Еужения, и сега стояха в коридора. Майкъл се качи горе да й помогне. Райън и Пиърс се наведоха да целунат Роуан по бузата. Изведнъж й хрумна, че сякаш целуваха мъртвец. После реши, че е точно обратното — те целуваха мъртвите така, както целуваха и живите.

Топло ръкостискане и усмивка за сбогом от Пиърс. Утре ще се чуем за обяд, ще поговорим и прочие.

Чу се адското скърцане на спускащия се асансьор. По филмите хората наистина слизаха с асансьори в ада.

— Нали имаш ключ, Еужения. Утре можеш да дойдеш, както винаги, ако ти трябва нещо. А сега, скъпа, трябват ли ти пари.

— Не, мистър Майк, платено ми е. Благодаря.

— Благодаря, мистър Къри — каза по-младият от внуците й с глас на образован човек.

Възрастният полицай отново дойде. Сигурно бе в самото начало на коридора, защото тя едва го чуваше.

— Да, Таунсенд.

— … паспорт, портфейл, всичко беше в ризата.

Затвори се врата. Тъмнина. Тишина.

Майкъл се връща по коридора.

Сега сме само двамата, къщата е празна.

Той стоеше на прага на трапезарията и я гледаше.

Тишина. Той извади цигара от джоба си и натъпка пакета обратно. Сигурно не беше лесно с ръкавици, но те като че не му пречеха особено.

— Та какво каза? — попита той. — Да вземем да се махнем оттук тази вечер. — Потупа циферблата на часовника си с цигарата. Пламък на кибритена клечка, светлина озари сините му очи, когато той погледна нагоре към картините.

Сини очи. Възможно ли бе черната му коса да е пораснала толкова много за тъй кратко време? Дали влагата във въздуха я бе направила така плътна и къдрава?

Тишината кънтеше в ушите й. Всички си бяха тръгнали.

Сега всичко бе пусто и уязвимо от нейното докосване. Всички тези чекмеджета, шкафове, килери, буркани, кутии. И все пак мисълта да ги отвори я отвращаваше. Те не бяха нейни, а на старата жена. Усойни, спарени, ужасни, като самата нея. Роуан нямаше сили нито да помръдне, нито да се изкачи отново по онези стълби, и изобщо да види каквото и да било.

— Значи се е казвал Таунсенд? — попита тя.

— Да. Стюарт Таунсенд.

— Кой е, имат ли представа?

Майкъл се замисли, махна малко парченце тютюн от устната си и пристъпи от крак на крак. „О, страхотен е — помисли си тя. — Какво парче. Ужасно секси, направо еротичен.“

— Аз знам кой е бил — рече той с въздишка. — Помниш ли Аарън Лайтнър? Той знае всичко за него.

— За какво говориш?

— Тук ли искаш да говорим? — Очите му отново пробягаха по тавана, като радари. — Отвън чака колата на Аарън. Можем да се върнем в хотела или пък да идем някъде в центъра.

Погледът му се зарея с възхита към гипсовите орнаменти около полилея. Като че беше гузен, задето се захласва по тях насред такава ужасна ситуация. Но не биваше да се притеснява от нея.

— Значи това е къщата, нали? — попита тя. — Къщата, за която ми разказа в Калифорния.

Очите му се заковаха на нея.

— Да, това е. — Усмихна се тъжно и поклати глава. — Точно тя е. — Изтръска пепелта в шепата си и тръгна бавно към камината. Тежката му походка, всяко негово движение, бяха страхотно еротични. Тя го гледа как изтърси пепелта в празната камина — невидими прашинки, които вероятно нямаше да направят стария под по-мръсен.

— Какво искаш да кажеш, откъде Лайтнър ще знае за този мъж?

Той като че се почувства неудобно. Изглеждаше ужасно секси и ужасно смутен. Дръпна още веднъж от цигарата и се огледа наоколо, мислеше.

— Лайтнър е член на една организация — каза най-после. Зарови в джоба на ризата си и извади малка картичка. Остави я на масата. — Наричат я орден. Като религиозен орден, само дето не е религиозен. Казва се Таламаска.

— Да не са някакви магьосници-любители?

— Не.

— Защото така каза старицата.

— Е, не са. Вярват в магиите, но не ги практикуват.

— Тя наговори доста лъжи. Каза и доста истини, но кошмарно преплетени с омраза, отрова, злоба и ужасни, ужасни лъжи. — Потрепери. — Ту ми е горещо, ту — студено. И преди съм виждала тази картичка. Той ми даде една в Калифорния. Каза ли ти? С него се срещнахме там.

Майкъл кимна смутено.

— Да, знам, на гроба на Ели.

— Боже, как е възможно? Ти си приятел на Лайтнър, а той знае всичко за онзи мъж на тавана. Майкъл, уморена съм. Имам чувството, че всеки момент ще закрещя и няма да мога да спра. Имам чувството, че ако не ми обясниш… — Тя замълча и се втренчи невиждащо в масата. — Не знам какво говоря.

— Този мъж, Таунсенд — започна Майкъл неспокойно, — е член на същия орден. Дошъл е тук през 1929 година, за да осъществи контакт със семейство Мейфеър.

— Защо?

— Те наблюдават това семейство от триста години, описват историята му. Сигурно ще ти е трудно да разбереш всичко това…

— И по някакво съвпадение този човек е твой приятел?

— Не. Чакай малко. Няма никакво съвпадение. Срещнах го пред тази къща в нощта, когато пристигнах. Аз също съм го виждал в Сан Франциско, помниш ли, когато дойде да ме вземеш от дома ми. И двамата го помислихме за репортер. Никога не бях говорил с него.

— Помня.

— А после той беше тук, пред тази къща. Аз бях пиян, напих се още в самолета. Помня, че ти обещах да не го правя, но все пак се напих. Дойдох тук и видях… видях онзи мъж в градината. Само дето не беше истински. Мислех, че е, но после осъзнах, че не е истински. Виждам го още от дете. Виждах го всеки път, щом минех покрай тази къща. Казвал съм ти за него, помниш ли? Е, просто се опитвам да ти обясня… че той не е реален.

— Зная — рече Роуан. — И аз го видях. — Сякаш я разтърси електричество. — Но продължавай. Ще ти разкажа после.

Но той не продължи. Гледаше я с тревога. Беше притеснен, развълнуван. Беше се облегнал на полицата над камината и се взираше в нея. Светлината от коридора осветяваше едната страна на лицето му. Очите му се стрелнаха по масата, после се върнаха на нея. Роуан виждаше, че той отчаяно се опитва да я защити, и това събуди в душата й огромна нежност. Знаеше, че се страхува да не я нарани.

— Разкажи ми всичко — настоя тя. — Не разбираш ли, станаха ужасни неща и мога да ги разкажа единствено на теб. Затова ми кажи твоята история, така ще улесниш нещата за мен. Защото аз не знам как да ти обясня появата на онзи мъж. Видях го, след като ти си отиде, на верандата в Тибурон. Видях го в същата минута, в която майка ми е умряла в Ню Орлиънс. А тогава аз не знаех, че тя умира. Не знаех нищо за нея.

Той кимна. Но все още изглеждаше объркан, затруднен.

— Ако на теб не мога да се доверя, на кого? Какво се опитваш да скриеш? Просто ми кажи. Кажи ми защо този Аарън Лайтнър беше така мил с мен днес на погребението, когато теб те нямаше? Искам да знам кой е той и как сте се запознали. Нима нямам право?

— Виж, скъпа, можеш да ми се довериш. Не ми се ядосвай, моля те.

— О, не се притеснявай, трябва ми нещо повече от любовна свада, за да пръсна нечия сънна артерия.

— Роуан, не исках…

— Знам, знам! — прошепна тя. — Но ти си наясно, че аз убих тази старица, нали?

Той поклати глава и й направи знак да замълчи.

— Знаеш, че бях аз. — Вдигна очи към него. — Ти си единственият, който знае. — И тогава в ума й се зароди ужасно подозрение. — Разказа ли на Лайтнър онова, което ти споделих? На какво съм способна.

— Не — рече той и поклати глава, молеше за нейното доверие. — Но той знае.

— Какво знае?

Майкъл не отговори. Сви леко рамене и извади още една цигара. Втренчен в една точка, явно замислен, той извади машинално кибрита, без дори да го забелязва, драсна с красив мъжки жест клечката, затвори кутийката и поднесе пламъчето към цигарата.

— Не зная откъде да започна — каза той. — Може би от началото. — Издиша дима, все така подпрял лакът на полицата на камината. — Обичам те. Наистина. Не знам как се случи всичко това. Имам много подозрения, изплашен съм. Но те обичам. Ако това е било предопределено, значи с мен е свършено. Защото не мога да приема, че има предопределени неща. И все пак няма да се откажа от тази любов. Не ми пука какво ще се случи. Чу ли?

Тя кимна.

— Трябва да ми кажеш всичко за онези хора — настоя Роуан. А после добави без думи: „Знаеш ли колко много те обичам и как те желая?“.

Обърна се настрани, за да го вижда по-добре. Потърка леко ръце и качи тока на едната си обувка на подпората на стола. Гледаше устните му, извивката на колана, ризата, изпъната на плещите. Не можеше да спре да го желае. Най-добре беше да го направят. О, да, хайде, изяж сладоледа, за да спреш да мислиш за него. И после можеш да ми кажеш всичко, както и аз на теб. За мъжа в самолета. И за въпроса на старицата. Дали е бил по-добър от смъртен мъж?

Лицето му притъмня. Обичаше я. Да. Този мъж, най-прекрасният мъж, когото бе познавала, докосвала и искала. Какво ли щеше да бъде всичко това без него?

— Майкъл, моля те, говори направо.

— Да, добре. Но не ме прекъсвай. Просто слушай.

Той взе един от столовете покрай стената, обърна го с облегалката към нея, възседна го като каубой и скръсти ръце на ръба на облегалката. Секси.

— През последните два дни — започна той — бях в една къща на шейсет мили оттук и четях историята на семейство Мейфеър, написана от онези хора.

— От Таламаска?

Той кимна.

— Нека ти обясня. Преди триста години е живял един мъж на име Петир ван Абел. Баща му бил известен хирург в Лайденския университет в Холандия. Все още съществуват книгите, написани от него. Казвал се е Ян ван Абел.

— Знам кой е, той е анатом.

Майкъл се усмихна и поклати глава.

— И е твой предшественик, скъпа. Ти приличаш на неговия син. Или поне така твърди Аарън. Та след смъртта на Ян ван Абел Петир останал сираче и бил приет в Таламаска. Можел да чете мисли, да вижда призраци. Въобще бил онова, което хората тогава наричали вещица. Таламаска му дала убежище. Той започнал да работи за ордена и част от работата му била да спасява хора, обвинени в магьосничество. А ако те наистина притежавали психични дарби, като твоята и неговата, им помагал да стигнат до метрополията на ордена в Амстердам.

Та този Петир ван Абел заминал за Шотландия, за да се опита да спаси някаква вещица на име Сузан Мейфеър. Пристигнал твърде късно и единственото, което могъл да стори, било да отведе дъщеря й Дебора от града, където вероятно щели да изгорят и нея. Завел я в Холандия. Но преди това видял същия този мъж, този призрак. Дебора също го видяла и Петир заключил, че тя самата го кара да се появява, което се оказало точно така.

Дебора не останала в ордена. Накрая тя прелъстила Петир и родила от него дете на име Шарлот. Шарлот заминала за Новия свят и точно тя станала основоположница на семейство Мейфеър. След смъртта на Дебора във Франция, където я обвинили в магьосничество, тъмнокосият мъж, призракът, отишъл при Шарлот, която получила и същата тази смарагдова огърлица. Тя върви в комплект с призрака.

Всички Мейфеър са наследници на Шарлот. Във всяко поколение чак до днес поне една жена наследява силите на Сузан и Дебора, които, освен другото, включват и способността да виждат тъмнокосия мъж, призрака. Това са, както ги нарича Таламаска, вещиците Мейфеър.

Тя изсумтя, донякъде от учудване, донякъде от нервно изумление. Изправи се на стола и загледа как се променя изражението му, докато той се опитваше да подреди в главата си дългия разказ. Реши да не го прекъсва.

— Таламаска — продължи той, като подбираше внимателно думите си — е орден на изследователи и историци. Те са документирали стотици свидетелства за появи на тъмнокосия мъж около тази къща. Преди триста години в Сан Доминго Петир ван Абел отишъл да поговори с дъщеря си Шарлот, но духът го подлудил и накрая го убил.

Майкъл дръпна още веднъж от цигарата, очите му отново огледаха стаята, но този път като че виждаха нещо съвсем друго. Накрая се спряха на Роуан.

— Както казах, аз също съм виждал този мъж, още когато бях на шест. Виждах го всеки път, щом минех покрай къщата. И за разлика от мнозината, разпитвани от Таламаска през годините, съм го виждал и на други места. Но въпросът е, че онази нощ, когато дойдох тук след толкова години, го видях отново. И когато казах на Аарън, че го виждам от ей такъв и че точно ти си ме спасила, той ми показа досието, което Таламаска е събрала за вещиците Мейфеър.

— Значи не е знаел, че аз те извадих от океана?

Майкъл поклати глава.

— Не, беше дошъл в Сан Франциско заради ръцете ми. Това е от тяхната област. Интересуват се от хора със свръхестествени способности. Просто рутинна работа. Опитал се да се свърже с мен така, както Петир ван Абел навремето се опитвал да предотврати смъртта на Сузан Мейфеър. А после видял как ме взимаш от къщи и знаеш ли какво си е помислил? Че си ме наела да дойда тук. Решил е, че си ме наела като екстрасенс, за да разкрия тайните на твоето минало.

Дръпна за последно от цигарата и я хвърли в камината.

— Е, поне отначало мислеше така. Докато не му казах, че всъщност си дошла да видиш мен, че никога не си зървала тази къща, дори на картинка. Просто трябва да прочетеш онова досие. Но има и още нещо… мисля, че има още нещо, свързано с мен.

— Виденията.

— Точно така. — Той се усмихна, лицето му беше красиво, топло. — Точно така! Помниш ли, казах ти, че съм видял една жена с бижу…

— И смяташ, че това е смарагдът.

— Не зная, Роуан. И все пак съм сигурен, абсолютно сигурен, че жената е Дебора Мейфеър. Тя носеше този смарагд на врата си, тя ме изпрати тук с някаква цел.

— Да се пребориш с призрака?

Той поклати глава.

— По-сложно е. Затова трябва да прочетеш досието. Не бива да се чувстваш засегната от неговото съществуване. Просто трябва да го прочетеш.

— И какво се опитва да постигне Таламаска с всичко това? — попита тя.

— Нищо — отвърна Майкъл. — Просто да знае. Да, искат да знаят. Искат да разберат. Те са нещо като детективи на свръхестественото.

— И червиви с пари, предполагам.

— Да, точно така, червиви с пари.

— Шегуваш ли се?

— Не, имат много пари, също като теб. Те са богати, както е богата Католическата църква. Като Ватикана. Виж, това няма нищо общо, те не искат нищо от теб…

— Добре, вярвам ти. Само че ти си наивен, Майкъл. Много наивен. Да знаеш.

— Защо, за бога, говориш така! Господи, защо реши, че съм наивен! Казваш го за втори път, и това направо ме подлудява!

— Ами такъв си. Наистина. Добре, кажи сега, все още ли вярваш, че хората от виденията ти са добри? Че са някакви по-висши същества?

— Да, вярвам.

— Онази чернокоса жена, онази вещица, както я наричаш, със смарагда, и тя ли е добра… Значи не тя е причинила падането от скалата…

— Роуан, никой не може да създаде такава верига от уж случайни събития! Знам само, че…

— Значи си видял призрака още на шест години? Е, нека тогава ти кажа нещо, Майкъл, този призрак не е от добрите. А ти си го видял и тук преди две вечери? Онази чернокоса жена също не е добра.

— Твърде рано е да правиш подобни заключения.

— Добре. Както кажеш. Не искам да те вбесявам. Не искам да те ядосвам дори за секунда. Толкова се радвам, че си тук, нямаш представа колко се радвам, че си тук, че си с мен в тази къща. Сигурно разбираш, че ти си… о, не мога да обясня, просто се радвам, че не съм сама. И искам да си с мен, това е.

— Зная, разбирам. Най-важното е, че съм с теб и ти не си сама.

— Но не бързай да си правиш изводи. Тук има ужасяващо зло. Чувствам го, също като злото в мен. Не, не казвай нищо. Просто ме изслушай. Тук има нещо много лошо, което може да изригне и да нарани доста хора. Повече, отколкото ги е наранявало в миналото. А ти си като някакъв безразсъден рицар на бял кон, който просто препуска по моста от крепостта…

— Роуан, не е така.

— Е, добре. Не те са те удавили. И това че познаваш всички тези хора тук — и Джери Лониган, и Рита Мей — няма нищо общо.

— Не, има, но въпросът е какво? Просто не бива да правим прибързани заключения.

Тя се обърна към масата, облакъти се на нея и хвана главата си с две ръце. Нямаше представа колко е часът. Нощта изглеждаше по-тиха отпреди; от време на време нещо в къщата проскърцваше. Но те бяха сами. Напълно сами.

— Знаеш ли — започна Роуан, — мислех за онази старица и нещо като облак от зло се спусна над мен. Когато стоях до нея, усещах злото. А тя се смяташе за добра. Мислеше, че се е борила с този демон. Всичко е толкова объркано, толкова неясно.

— Тя е убила Таунсенд — каза Майкъл.

Роуан се обърна и го погледна.

— Сигурен ли си?

— Да, докоснах го. Докоснах костта. Тя го е направила. Увила го е с онази черга. Може да е бил упоен, не знам. Но е умрял в чергата. Прогризал е дупка в нея.

— Господи! — Роуан затвори очи, а въображението й представяше отвратителни, живи подробности.

— А през цялото време в къщата е имало хора, които не са го чули. Не са знаели, че той умира там горе, а и да са знаели, не са направили нищо.

— Но защо го е убила?!

— Защото ни мрази. Искам да кажа, че мрази Таламаска.

— А защо каза „ни мрази“.

— Просто грешка на езика, но явно никак не е случайна. Чувствам се като част от тях. Те донякъде ме поканиха да се присъединя към ордена. Приеха ме в тяхното лоно. Но може би исках да кажа, че е мразела всички външни хора, които са знаели нещо. Все още съществува опасност. Дори за Аарън. Ти ме попита какво печели Таламаска от всичко това. Нищо. И дори може да загуби още един свой член.

— Обясни ми.

— На връщане от погребението, когато е идвал да ме вземе, Аарън видял някакъв мъж на пътя. Завил рязко, колата се преобърнала два пъти и той едва успял да се измъкне, преди тя да се взриви. Бил е призракът. Знам го. И той го знае. Какъвто и да е големият му план, явно Аарън вече е изиграл ролята си в него.

— Ранен ли е?

Майкъл поклати глава.

— Знаел е какво става. Но не е имал шанс да го избегне. Ами ако не е било привидение и блъснел истински човек. Просто не е имал шанс. Бил е с колан. Мисля, че си е ударил доста зле главата.

— Закарали ли са го в болница?

— Да, докторе. Той е добре. Затова се забавих толкова. Аарън не искаше да идвам. Искаше ти да идеш при тях, в къщата извън града, и да прочетеш досието. Но аз все пак дойдох. Знаех, че това привидение няма да ме убие. Още не съм изпълнил ролята си.

— Ролята, предначертана ти от хората във виденията.

— Не. Той има свои цели, различни от техните. Те не са съмишленици. Те са врагове.

— Какво ще стане, ако се опиташ да избягаш в Тибет, например? — попита тя.

— А ти ще дойдеш ли с мен?

— Ако дойда, няма да избягаш от нищо. Но все пак, ако заминеш някъде?

— Не зная. Не съм мислил за това и нямам намерение да мисля. Те искат да се преборя с него, да се преборя с малката схемичка, която разиграва от толкова време. Сигурен съм.

— Те искат да прекъснеш веригата — рече тя. — Старицата ми каза точно това: „Прекъсни веригата“. Имаше предвид завещанието, което е тръгнало още от Шарлот, предполагам. Въпреки че тя едва ли говореше точно за нея. Каза, че самата тя се опитала, а аз съм можела да го направя.

— Да, така изглежда. Но трябва да има и още нещо, нещо, свързано с него, с това, че ми се явява от толкова години.

— Добре, чуй ме. Ще прочета досието до последната дума. Но аз също видях това създание. И то не се появява просто така, а влияе на случващото се.

— Кога го видя?

— В нощта, когато е умряла майка ми, в часа на смъртта й. Опитах се да ти се обадя. Звънях в хотела, но теб те нямаше. Бях много уплашена. Но самото му явяване не е най-важното. Важно е какво стана после. Той успя да развълнува водата около къщата, накара я да се завихри така, че къщата се разклати на пилоните си. Онази нощ нямаше никаква буря в залива Ричардсън или в Сан Франциско, нито земетресение, или каквато и да била естествена причина за това. Има и още нещо. Следващият път той ме докосваше.

— Кога стана това?

— В самолета. Мислех, че сънувам. Но не сънувах. След това бях претрита, сякаш съм била с много надарен мъж.

— Искаш да кажеш, че…?

— Мислех, че спя, но… Виж, важното е, че това същество не е само привидение. То е обвързано с физическия свят по някакъв много особено начин. Опитвам се да разбера как.

— Е, явно подхождаш доста научно. Мога ли да попитам дали неговото докосване събуди у теб нещо повече от научно любопитство?

— Естествено. Беше приятно, защото бях почти заспала. Но когато се събудих, се чувствах като изнасилена. Мразех се.

— Браво, просто прекрасно! — възкликна Майкъл. — Виж, ти имаш силата да го спреш, да не му позволяваш да ти причинява подобно нещо.

— Зная. Вече съм наясно за какво става дума и ще внимавам. Но ако някой ми беше казал вчера, че някакво невидимо същество може да прави секс с мен в самолета за Ню Орлиънс, нямаше да съм по-подготвена, защото нямаше да повярвам. Ние знаем, че той не е искал да ме нарани. И сме почти сигурни, че не е искал да нарани и теб. Не бива да забравяме обаче, че изгаря от желание да нарани онези, които се набъркват в плановете му, като например твоя приятел Аарън.

— Точно така — отвърна Майкъл.

— Изглеждаш уморен, искаш ли да се върнем в хотела, за да си легнеш? — попита тя. — Да идем, а?

Той не отговори. Просто седеше на стола и потриваше врата си.

— Не си ми казала още нещо.

— Какво?

— Аз също не го казах.

— Е, кажи го тогава — настоя тя тихо, търпеливо.

— Не искаш ли да говориш с него? Не искаш ли сама да го попиташ кой е и какво представлява? Не мислиш ли, че с теб ще е по-искрен, отколкото с когото и да е друг? Ти може да не искаш, но аз искам да говоря с него. Искам да знам защо ми се яви, когато бях още дете. Искам да знам, защо се приближи толкова до мен онази нощ. Можех да го докосна, пипнах обувката му. Исках да разбера какво представлява. Каквото и да говори Аарън, аз знам, че съм достатъчно умен, за да се справя с това същество, да говоря с него и може би то очаква точно това от онези, на които се явява. Може би разчита на това. Е, ако нямаш такова желание, значи си по-умна и по-силна от мен. Никога не съм говорил с призрак, или каквото там е. И да ти кажа, не бих пропуснал тази възможност, като се има предвид какво научих и какво е сторило с Аарън.

Тя кимна.

— Да, така е. И може би той наистина разчита на това, на суетата на някой от нас, които предпочитат да вървят по други пътища. Но има още нещо между мен и него. Той ме докосваше, а след това се чувствах изнасилена. Това никак не ми хареса.

Замълчаха. Той я гледаше, струваше му се, че тя чува как се въртят колелата в главата му.

Изправи се и посегна към кутийката на смарагда, плъзна я по гладката повърхност на масата, отвори я и разгледа камъка.

— Хайде, давай, докосни го — прошепна тя.

— Не прилича на скицата, която му направих — прошепна той. — Не можех да си го спомня, но си го представях. — Поклати глава. Като че щеше да затвори кутията, но после свали ръкавицата си и докосна камъка.

Тя зачака притихнала. Но по лицето му разбираше, че е разочарован и разтревожен. Той въздъхна и затвори кутията, а тя не го попита нищо.

— Видях само теб — рече той, — как го слагаш на врата си. Видях се да стоя пред теб. — Сложи си внимателно ръкавицата.

— Точно тогава дойде.

— Да, не съм забелязал, че си с него.

— Беше тъмно.

— Видях само теб.

— Какво значение има, свалих го и го сложих в кутията.

— Не зная.

— Не видя ли и нещо друго, когато го докосна?

Той поклати глава.

— Само, че ме обичаш — каза тихо след малко. — Наистина ме обичаш.

— Трябваше да докоснеш мен, за да разбереш това — отвърна тя.

Той се усмихна, но някак тъжно, объркано. Пъхна ръце в джобовете си, сякаш се опитваше да се отърве от тях, и наведе глава. Тя мълча доста време, чакаше. Мразеше да го гледа нещастен.

— Хайде, да вървим — каза накрая. — Това място ти влияе дори по-зле, отколкото на мен. Да се връщаме в хотела.

Той кимна.

— Искам чаша вода. Мислиш ли, че в тази къща може да се намери чаша вода? Направо ми е пресъхнала устата, горещо ми е.

— Не зная. Дори не знам дали тук има кухня. Може би имат кладенец с поцинкована кофа. Или пък магически извор.

Той се засмя тихо.

— Хайде, да намерим малко вода.

Тя стана и той я последва към задната врата на трапезарията. Зад нея имаше нещо като кухненски килер с мивка. Във високи шкафове със стъклени врати бяха наредени порцеланови сервизи. Майкъл мина бавно покрай тях. Като че се опитваше да измери дебелината на стените.

— Ела тук — каза той и влезе през следващата врата. Натисна някакъв стар черен бутон на стената. Над главите им блесна слаба замърсена крушка, на чиято светлина се разкри стая на две нива — горната част беше кухнята, а долната — малка стая за закуска с камина.

Дълга серия стъклени врати разкриваше избуялата трева на двора. Като че тук хорът на жабите беше по-силен, чуваше се по-ясно. Черният силует на някакво огромно дърво закриваше напълно гледката на север.

Самите стаи бяха много чисти и някак старомодно удобни.

Вграденият хладилник скриваше половината от вътрешната стена, вратата му бе голяма и тежка, като на хладилните камери в ресторантите.

— Не ми казвай, ако намериш вътре труп, не искам да знам — прошепна тя уморено.

— Не, само храна — усмихна се той — и ледена вода. — Извади чиста бутилка с вода. — Да ти кажа ли нещо за Юга. Винаги можеш да намериш бутилка ледена вода. — Той порови в един от шкафовете над мивката в ъгъла, извади две чаши с дясната си ръка и ги сложи на огледално чистия плот.

Студената вода беше прекрасна. Тогава Роуан отново си спомни за старицата. Това беше нейната къща, нейната чаша. Чаша, от която бе пила тя. Заля я отвращение и остави чашата в малката метална мивка.

Да, като в ресторант е, помисли си.

Явно кухнята е била обзаведена много отдавна, когато някой бе изхвърлил всички викториански вехтории, толкова популярни днес в Сан Франциско, за да ги замени с блестящите метални съоръжения.

— А сега какво, Майкъл? — попита Роуан.

Той се загледа в чашата в ръката си. После вдигна очи към нея и нежността в очите му отново сгря сърцето й.

— Ще се обичаме, Роуан. Ще се обичаме. Сигурен съм, че каквото и да значат онези видения, нашата любов не е част от плана.

Тя пристъпи към него и го прегърна през гърдите. Почувства как ръцете му се плъзват, топли и нежни, по гърба й към врата и косата. Прегръдката му беше възхитително плътна, той зарови лице в шията й и я целуна нежно по устните.

— Обичай ме, Роуан. Вярвай ми и ме обичай. — Прозвуча съкрушително искрен. След миг се отдръпна и като че някак потъна в себе си. После я хвана за ръката, поведе я бавно към френския прозорец, застана пред него и се загледа в мрака.

След малко го отвори. Нямаше ключалка. Може би всички прозорци в кухнята не се заключваха.

— Можем ли да излезем отвън? — попита той.

— Разбира се, защо ме питаш?

Погледна я, сякаш искаше да я целуне, но не го направи. И тогава тя го целуна. Дори само вкусът на устните му върна всичките предишни усещания. Сгуши се в него за миг, после го поведе навън.

Озоваха се на закрита веранда, доста по-малка от верандата, на която бе умряла старицата. После излязоха през още една врата с мрежа, съвсем обикновена, с пружина, която й позволяваше да се затръшне сама зад гърбовете им. Слязоха по дървени стъпала на плочите.

— Не е зле — каза Майкъл. — Ремонтирано е.

— А какво ще кажеш за самата къща? Може ли да бъде спасена?

— Тази къща? — Той се усмихна и поклати глава. Сините му очи искряха красиво, когато я погледна, а после изви глава към тясната открита веранда горе. — Скъпа, тази къща е прекрасна, просто прекрасна. Ще си стои тук, когато нас с теб вече няма да ни има. Никога не съм влизал в подобна сграда. Дори през всичките години в Сан Франциско. Утре ще се върнем и ще ти я покажа на слънчева светлина. Ще видиш колко дебели са стените, ако искаш, дори ще ти покажа гредите долу. — Замълча, като че засрамен от възторга си. Завладя го нещастието, което тормозеше Роуан след смъртта на старицата.

Ами Деидре, имаше още толкова загадки около Деидре. Майкъл й бе разказал доста от историята и все пак тъмата не се бе вдигнала съвсем… Всъщност беше по-добре да го гледа как се възхищава на стените, как опипва с поглед рамките на вратите, первазите на прозорците и стъпалата.

— Харесва ти, нали?

— О, обичам тази къща от дете — каза той. — Обичах я и когато я видях отново преди два дни. Обичам я и сега, въпреки че знам какво се е случило в нея, онзи труп на тавана. Обичам я, защото това е твоята къща. И защото… е красива, без значение кой какво е правил в нея. Била е красива още когато са я построили. И ще бъде красива дори след сто години.

Той я прегърна и тя се облегна на него и се сгуши. Пак целуна косата й, облечените му в ръкавицата пръсти докоснаха бузата й. Тя искаше да махне ръкавиците, но не каза нищо.

— Знаеш ли, смешно е — рече той. — В Калифорния съм ремонтирал много къщи. Обичах ги всичките, но нито една не ми е внушавала усещане за безсмъртие. Никога не са ме карали да се чувствам малък. Тази къща ме кара да се чувствам точно така, защото ще си стои тук, когато мен вече няма да ме има.

Обърнаха се и навлязоха в градината. Откриха плочите на някаква пътека сред бурените и поеха по нея. Банановите дървета растяха толкова нагъсто, че огромните, подобни на остриета листа шибаха лицата им.

Храсталаците вече бяха закрили светлината от кухнята. Двамата се изкачиха по няколко каменни стъпала. Беше тъмно, като в гора.

Почувстваха някаква миризма на блато и Роуан осъзна, че точно пред тях има дълъг басейн, пълен с вода. Стояха на каменния ръб над обширната черна повърхност. Басейнът беше така обрасъл с бурени, че водата се виждаше само в пролуките между тях. Водни лилии сияеха на слабата светлина на звездите. Жужаха невидими насекоми. Жаби пееха, някакви същества се стрелкаха и набраздяваха повърхността на водата дори дълбоко сред високите плевели. Чуваше се и някакво шуртене, като че басейнът се пълнеше от фонтани. Роуан се взря в мрака и видя тънките сияещи струи.

— Стела го е построила — каза Майкъл. — Преди повече от петдесет години. Замислен е като плувен басейн, но градината вече го е погълнала. Земята си го иска обратно.

Звучеше тъжен. Сякаш видяното потвърждаваше нещо, в което не бе искал да повярва. Произнесено от неговата уста, името на отдавна мъртвата жена порази Роуан, както когато Ели го бе изрекла през последните си дни: „Стела в ковчега“.

Той гледаше към предната част на къщата, тя проследи погледа му и видя високия фронтон на третия етаж с двата еднакви комина, които плуваха сред облаците. В квадратните прозорци се отразяваше сиянието на луната, или пък на звездите. Там, в онази стая бе умрял непознатият мъж, там Анта бе скочила през прозореца, за да се спаси от Карлота. Роуан проследи с очи целия път надолу, покрай верандите от ковано желязо към каменните плочи, на които се бе разцепил черепът на младата жена и меката тъкан на мозъка се бе пръснала, смесена с кръв.

Притисна се по-плътно до Майкъл. Сключи ръце зад гърба му и се облегна на гърдите му.

Гледаше право нагоре към бледото небе и пръснатите по него ярки звезди. И тогава споменът за старата жена се върна, като зъл дух, който не искаше да я остави на мира. Спомни си изражението на лицето на старицата в мига на смъртта й. Сети се за думите. За лицето на майка си в ковчега.

— Какво има, скъпа? — попита Майкъл. Тя усети как кънти гласът в гърдите му. Притисна лице към ризата му и отново затрепери. Ръцете му я притиснаха още по-силно, почти болезнено. Харесваше й.

Жабите пееха пронизителните си горски песни, някъде далече изкряска птица. Не беше за вярване, че улиците са толкова близо, че отвъд тези дървета живеят хора, че далечните миниатюрни светлинки, блещукащи през лъскавите листа, са светлините на къщи.

— Обичам те, Майкъл — прошепна Роуан. — Наистина те обичам.

Но все още не можеше да се отърси от присъствието на злото. То като че бе част от небето, от огромното дърво, надвиснало над тях, от блещукащата сред бурените вода. Не, то не беше част от което и да е място. То беше в нея, част от нея. И притиснала глава към гърдите на Майкъл, тя осъзна, че злото не идва само от спомена за старицата, за жестокостта и злобата й, а от усещането за някакво проклятие. Всички усилия на Ели бяха отишли напразно. Роуан знаеше за това проклятие от години. Може би през целия си живот бе осъзнавала, че я очаква някаква ужасна тъмна тайна, някаква огромна, ненаситна и многопластова тайна, която веднъж отворена, ще се разгръща вечно. Тя щеше да погълне целия свят и пластовете й постепенно щяха да закрият и последната светлинка на обикновения живот.

Този дълъг ден в благоуханния тропически град на старомодни обноски и ритуали просто бе първият от тези пластове. Дори тайните на старицата бяха само началото.

„Тази огромна мистерия черпеше силата си от същия извор, от който аз самата черпя силата си, и доброто и лошото, които накрая няма да могат да бъдат разделени.“

— Роуан, нека те изведа оттук — каза Майкъл. — Трябваше да си тръгнем по-рано. Аз съм виновен.

— Не, няма значение — прошепна тя. — Тук ми харесва. За мен няма значение къде ще ида, защо да не стоя тук. Толкова е тъмно, спокойно и красиво.

Отново я заля тежката миризма на онова цвете, цветето, което старицата бе нарекла нощен жасмин.

— Усещаш ли го, Майкъл? — Тя погледна към белите водни лилии, които сияеха в тъмното.

— Така ухаят летните нощи в Ню Орлиънс — отвърна той. — Когато се разхождаш сам, свиркаш си и биеш с пръчка по железните огради. — Обожаваше начина, по който гласът му вибрираше в гърдите. — Този аромат усещаш, когато се разхождаш по улиците.

Погледна надолу към нея, опитваше се да различи чертите й в тъмното.

— Роуан, каквото и да стане, не се отказвай от тази къща. Дори да се наложи да се махнеш от нея и да не я видиш никога вече, дори и да я мразиш. Не се отказвай от нея. Не позволявай да попадне в ръцете на човек, който няма да я обича. Толкова е красива. Тя ще преживее всичко това, също като нас.

Роуан не отговори. Не призна ужасния си страх, че няма да оцелеят, че някак всичко, което й бе носило утешение, ще бъде изгубено. Спомни си пак лицето на старицата, горе, в стаята, където онзи мъж бе умрял преди толкова много години. Карлота й каза: „Имаш избор. Можеш да прекъснеш веригата!“. Тя се бе опитала посредством своите оръжия — омраза, нетърпимост, студенина. Опитваше се да предложи на Роуан нещо, което тя самата смяташе за чисто и непокварено. А в същата стая лежеше труп на мъж, задушавал се в чергата, докато в стаите долу животът бе продължавал.

— Да вървим, скъпа моя — каза Майкъл. — Да се връщаме в хотела. Настоявам. Нека легнем на голямото меко хотелско легло и да се гушнем.

— Ще повървим ли пеша? В тъмното.

— Добре, скъпа, щом искаш.

Нямаше нужда да заключват къщата. Оставиха лампите да светят зад прозорците с мръсни завеси. Слязоха по пътечката и минаха през ръждясалата порта.

Майкъл отключи колата и извади едно куфарче. Каза, че в него е цялата история, но трябвало да й обясни това-онова, преди тя да я прочете. Имало някои неща, които можели да я шокират, дори да я разстроят. Щели да поговорят утре на закуска. Обещал на Аарън, че няма да й даде историята, без да се опита да й обясни всичко за нейно добро. Аарън искал тя да разбере.

Роуан кимна. Не чувстваше недоверие към Аарън Лайтнър. Никой не можеше да я заблуди, Аарън Лайтнър нямаше нужда да го прави. Сега, когато си помисли за него, тя се сети как я бе подкрепял на погребението и я завладя тревожното усещане, че той също е твърде наивен като Майкъл. А наивността им се изразяваше в това, че и двамата не можеха да разберат злото у хората.

Беше много уморена. Умората идва, без значение на какво си станал свидетел или какво си изпитал. Не можеш да скърбиш непрестанно, ден след ден. И все пак, когато се обърна да погледне къщата, отново си помисли за Карлота — така студена, така малка, мъртва в люлеещия се стол. Нейната смърт никога нямаше да бъде разбрана и отмъстена.

„Ако не я бях убила, щях да я мразя с чиста съвест! Но сега изпитвам вина и хиляди съмнения за онова, което искаше да ми разкаже.“

Майкъл стоеше до нея и се взираше в предната врата. Тя го дръпна леко за ръкава.

— Не ти ли прилича на огромна ключалка? — попита Роуан.

Той кимна, но изглеждаше потънал в мисли.

— Да, така наричат тези врати, тип „ключалка“ — измърмори след малко. — Част от египетско-гръцко-италианската смесица, по която явно много са си падали, когато са строили къщата.

— Е, все пак са се справили добре — каза тя уморено. Искаше да му каже, че контурът на тази врата е издълбан над гробницата, но нямаше сили.

Вървяха бавно, завиха по Филип стрийт, а после по Притания и Джаксън авеню. Минаваха покрай прекрасни къщи в тъмното; покрай градински огради. После тръгнаха по Сейнт Чарлз авеню, покрай затворените магазини, барове и големите жилищни сгради, към хотела. Минаваха съвсем малко коли, трамваят се появи с тежко метално тракане на завоя. След миг и той изчезна от поглед, от прозорците му искреше силна жълтеникава светлина.

Правиха любов под душа. Докосваха се нетърпеливо и някак непохватно, допирът на кожените ръкавици до гърдите й и между краката й почти я подлуди. Къщата вече я нямаше; нямаше я и старицата и горката тъжна, красива Деидре. Само Майкъл, неговите твърди гърди, за които бе мечтала, неговият пенис в ръцете й, надигащ се от гнездото тъмни къдрави косми.

Преди години някаква идиотка в кампуса бе казала, че жените не смятат мъжките тела за красиви. Важно било какво правят мъжете. Но Роуан винаги бе обичала мъжете и заради онова, което правеха, и заради телата им. Обичаше това тяло, обичаше неговата твърдост, миниатюрните коприненомеки зърна, твърдия корем, члена му, който пое с уста. Обичаше да докосва силните бедра, меките косми по извивката на задника му. Копринени и твърди, такива бяха мъжете.

Той се опита да я вдигне, но тя искаше да свърши в устата й. Притисна се по-плътно към бедрата му. Нямаше да го пусне. Той свърши и стонът му й се стори по-прекрасен от всичко.

По-късно, когато вече бяха в леглото, топли и сухи, под приятния полъх от климатиците, Майкъл свали ръкавиците си и започнаха отново.

— Не мога да спра да те докосвам — каза той. — Не мога да устоя. Искам да те попитам какво е било с онова същество, но зная, че не бива. И все пак сякаш виждам лицето му, докато те пипа…

Роуан лежеше по гръб и го гледаше в тъмното. Обичаше да усеща тежестта му върху себе си, ръцете му почти скубеха косата й. Тя сви дясната си ръка в юмрук и потърка кокалчетата си по тъмната набола брада.

— Беше все едно мастурбираш — каза тихо, хвана лявата му ръка и я обърна така, че да целуне дланта. Той веднага се възбуди и членът му се втвърди до бедрото й. — Нямах усещането, че до мен има човек. Беше като допир между клетките на две тела.

— Ммм, много обичам тия клетки — измърка Майкъл в ухото й и я целуна грубо. Устата й се надигна да го посрещне, също толкова жадна, груба и изискваща.

 

 

Когато се събуди, беше четири. Време е да тръгвам за болницата. Не. Майкъл спеше дълбоко и не усети, когато го целуна нежно по бузата. Стана, облече плътния бял хавлиен халат, който висеше в гардероба, и тръгна тихо към всекидневната на апартамента. В стаята бе светло от лампите по булеварда.

Градът отвън изглеждаше опустял. Съвсем притихнал. Тя много обичаше утринните улици, когато имаш чувството, че можеш да слезеш и да започнеш да танцуваш като на сцена, защото в този час маркировката и светофарите не означават нищо.

Чувстваше се отпочинала и в безопасност. Къщата я чакаше, но тя чакаше от доста време.

От рецепцията й казаха, че още не се поднася кафе, но има съобщение за нея и господин Къри от господин Лайтнър — щял да се върне в хотела по-късно през деня, дотогава щял да бъде в къщата в провинцията. Тя си записа номера.

Влезе в малката кухня, откри джезве и сама си направи кафе. Излезе и внимателно затвори вратата на спалнята, както и тази към малкия коридор към всекидневната.

Къде ли беше досието за вещиците Мейфеър? Къде беше дянал Майкъл куфарчето?

Затършува из всекидневната. Претърси и малкия кабинет, дрешниците и дори кухнята. После прекоси тихо коридора и влезе в спалнята. Майкъл спеше.

Провери в дрешника. Дори в банята. Нищо.

Браво, Майкъл, но все пак ще го намеря. Тогава видя крайчеца на куфара. Беше пъхнат под стола.

Е, знам, че обещах, но после ще направя каквото ти казах, рече си. Издърпа куфарчето, спря, за да успокои тежкото си дишане, и излезе на пръсти в коридора. Затвори вратите и остави куфарчето на масичката за кафе под светлината на лампата.

Наля си кафе, взе си цигарите и седна на дивана. Погледна часовника. Четири и петнайсет. Много обичаше това време, ужасно го обичаше. Съвсем подходящо за четене. Това беше и любимото й време за шофиране към болницата. Винаги минаваше на червено в пълния утринен вакуум, а умът й бе изпълнен с мисли за операциите, които я чакаха. Но за четене беше още по-подходящо.

Отвори куфарчето и извади огромна купчина папки. На всяка от тях стоеше странният надпис: „Досие на вещиците Мейфеър“. Това я накара да се усмихне.

Беше толкова буквално.

— Наивни — прошепна тя. — Всички те са наивни. Мъжът на тавана вероятно също е бил наивен. А онази старица беше вещица до мозъка на костите си.

Поспря, дръпна от цигарата и се зачуди как така разбира всичко толкова добре и защо е сигурна, че те — Аарън и Майкъл — не го разбират.

Това убеждение не я напускаше.

Прехвърли бързо папките и горе-долу претегли обема им. Винаги правеше така с научните текстове, които смяташе да погълне за няколко часа. После извади една страница, за да прецени горе-долу по колко понятия се падат на брой думи. Остана доволна — думите бяха значително повече от понятията.

Щеше да прочете всичко за четири часа. С малко повече късмет, Майкъл щеше да спи, докато свърши. Целият свят щеше да спи. Сгуши се на дивана, опря босите си крака на ръба на масичката за кафе и започна да чете.

Към девет часа отново вървеше бавно по Първа улица, докато не стигна ъгъла на Честнът. Утринното слънце беше вече високо в небето, а птиците пееха почти яростно в листака на огромните дървета. Пронизително изграчване на гарван наруши хармонията на мелодичния хор. Катерици се щураха из гъстите клони, които падаха ниско и се протягаха далече над оградите и тухлените стени. Чистите тухлени тротоари бяха пусти; цялото място изглеждаше напълно във властта на цветята, дърветата и къщите. Дори шумът на обичайния трафик бе заглушаван от всепоглъщащия покой и зеленината. Безоблачното синьо небе сияеше през плетеницата на зеления балдахин и дори в сенките светлината изглеждаше някак ярка и чиста.

Аарън Лайтнър вече я чакаше до портата. Дребен мъж в леки тропически дрехи, със съвсем британски вид, чак до бастунчето в ръката му.

Тя му се обади в осем и го помоли да се срещнат. Сега, дори отдалече, виждаше, че е притеснен от реакцията й след прочитане на досието.

Не бързаше да пресече улицата. Приближи се към него лениво, със сведен поглед. Умът й все още плаваше в дългата история и във всеки внимателно погълнат детайл.

Когато се озова точно пред него, стисна ръката му. Не бе решила какво точно ще каже. Щеше да е същинско изпитание за нея. Но се чувстваше добре, че е тук и от допира на топлата му ръка, докато оглеждаше изражението на откритото и сърдечно лице.

— Благодаря ви — каза тя; гласът й беше слаб и й прозвуча някак странно. — Вие отговорихте на най-ужасните и мъчителни въпроси в живота ми. Всъщност дори нямате представа какво сторихте за мен. Вие и вашите „наблюдатели“ разкрихте най-тъмната част от душата ми и хвърлихте върху нея светлина — свързахте я с нещо по-голямо и по-старо, и също толкова истинско. — Поклати глава, все още стискаше ръката му, насилваше се да продължи. — Не зная как да изразя това, което искам да ви кажа — призна накрая. — Вече не съм сама! Имам предвид, че вече знам коя съм, не само по име, не като част от някакво семейство. А коя съм аз. — Въздъхна. Думите излизаха някак тромави, емоцията зад тях беше неимоверна, каквото бе и облекчението й. — Благодаря ви, че сте пазили своите тайни. Благодаря ви от дъното на душата си.

Видя неговото изумление, дори леко объркване. Той кимна бавно и тя почувства добротата му и желанието му да й повярва.

— Какво мога да направя за вас? — попита Аарън с абсолютно обезоръжаваща прямота.

— Елате вътре — отвърна Роуан. — Да поговорим.