Ан Райс
Вещиците: Полунощ (22)

Двайсет и две

Досие на вещиците Мейфеър

Част 8

Семейството от 1929 до 1956 година

Последствията от смъртта на Стела

През октомври и ноември 1929 година стоковият пазар претърпява срив и светът навлиза в Голямата депресия. Безумието на двайсетте е към края си. Богаташите губят състоянията си. Мултимилионери скачат от прозорците. Идва време на ново и нежелано пуританство, като неизбежна културна реакция срещу разгула на двайсетте. Късите поли и вечно пияните богаташи, както и наситените със сексуалност картини и книги излизат от мода.

В къщата на семейство Мейфеър на Първа улица в Ню Орлиънс светлините отслабнали след смъртта на Стела и никога вече не изгрели отново. Свещи озарявали отворения й ковчег в двойния салон. Когато скоро след това бил погребан и Лайънъл, брат й, който я бил прострелял с два куршума пред множество свидетели, в къщата нямало никакво поклонение — ковчегът бил поставен в стерилната погребална зала на Мегазин стрийт, няколко пресечки по-надолу.

Шест месеца след смъртта на Лайънъл мебелите на Стела в стил Ар деко, множеството модерни картини и безбройните плочи с джаз, рагтайм и блус, изчезнали от стаите на къщата. Онова, което не потънало в огромните тавански помещения, било изхвърлено на улицата.

Безброй старомодни викториански мебели, складирани след разрушаването на Ривърбенд, били извадени от тавана и подредени в стаите. На прозорците откъм Честнът стрийт били сложени капаци, които никога вече нямало да бъдат отворени.

Но тези промени имали малко общо с края на безумието през двайсетте, със срива на стоковия пазар или пък с Голямата депресия.

Семейната фирма „Мейфеър и Мейфеър“ отдавна била изтеглила огромните си инвестиции от железниците и от нестабилния стоков пазар. Още през 1924 година Мейфеър продавали всичките си земи във Флорида с невероятна печалба. Но все още държали земите в Калифорния, защото те тепърва щели да носят голяма печалба. С милиони, инвестирани в злато, швейцарски франкове, южноафрикански златни мини и безброй други печеливши инвестиции, семейството отново било в позиция да заема пари на приятели и далечни сродници, изгубили всичко.

То така и направило — заемало пари наляво-надясно, вливало свежа кръв в невъобразимо огромния организъм от политически и социални връзки, и все така се пазело от намеса от какъвто и да било характер в него.

Лайънъл Мейфеър така и не бил разпитан дори от един-единствен полицай защо е убил Стела. Два часа след смъртта й той вече бил пациент в частна психиатрия, където през следващите дни лекарите уморено слушали неговите безсмислици за демона, който бродел из стаите на къщата на Първа улица, и за малката Анта, която го пускала в леглото си.

„Той спеше с нея, сигурен съм. Правеше го през цялото време. А мама вече я нямаше, разбирате ли, вече нямаше никой. Само Карлота постоянно се караше със Стела. О, не можете да си представите крясъците, затръшването на врати. Бяхме като къща, пълна с изоставени от майка си деца. Голямата ми сестра Бел все стискаше куклата си и плачеше. Милата Мили, горката Мили, говореше на розите си на страничната веранда и клатеше глава. Карлота, която се опитваше да заема мястото на майка, и все не успяваше да го направи. Тя е твърде слаба в сравнение с нея. Стела я замеряше с разни неща. Крещеше истерично: «Искаш да ме заключиш в стаята ми!».

Същински деца, казвам ви, това бяхме ние. Аз чуках на вратата й, а Пиърс беше вътре с нея! Знаех го. И всичко това — посред бял ден. Тя лягаше до мен, а той с Анта, видях го. Виждах го през цялото време! Видях го! Видях ги заедно в градината. Но тя знаеше, знаеше през цялото време, че той е с Анта. Позволяваше това да се случва.

«Нима ще му позволиш да я има?» — питаше Карлота. Как, по дяволите, можех да я спра? Тя нямаше как да бъде спряна. Анта беше под дървото и пееше с него, хвърляше цветя във въздуха, а той ги караше да се реят. Видях го! Виждал съм го безброй пъти! Чувах я как се смее. Така се смееше Стела навремето! И какво направи майка, за бога! О, боже, нима не разбирате. Къща, пълна с деца. И защо бяхме деца? Защото не знаехме как да бъдем лоши. А майка знаеше ли? Жулиен знаеше ли?

Знаете ли защо Бел е идиот? Защото е дете на кръвосмешение! И Милата Мили не е по-различна! Боже, знаете ли, че Мили е дъщеря на Жулиен! О, да, така е! Господ ми е свидетел. И тя го вижда, но лъже. Зная, че го вижда.

«Остави я на мира — казваше ми Стела. — Това няма значение.» Зная, че Мили може да го вижда. Зная, че може да го вижда. Те носеха каси шампанско за нейното празненство. Каса след каса, а Стела все танцуваше на музиката от грамофона. «Просто се опитай да се държиш добре на празненството, нали, Лайънъл.» За бога! Никой ли не виждаше какво става?

А Карл все говореше, че ще изпрати Стела в Европа! Как можеше някой да накара Стела да направи каквото и да било! И какво значение щеше да има, ако Стела иде в Европа? Опитах се да кажа на Пиърс. Стиснах това момченце за гушата и му казах: «Ще те накарам да ме послушаш». Трябваше да застрелям и него, но не можах. Трябваше, за бога, защо ме спряха! «Не виждаш ли, че сега той превзема Анта! Сляп ли си?» Това му казах. Кажете ми, всички ли са слепи!“

И така нататък и така нататък, все в тоя дух дни наред. Горният фрагмент е записан дословно от лекаря в болничното досие, а след него има бележка, че „пациентът продължава да говори за «нея» и «него», като явно смята, че един от тях е демонът“. Или „отново започна да бълнува неразбираемо, настоява, че някой го е принудил да стигне до това, но не става ясно кой.“

В навечерието на погребението на Стела, три дни след убийството, Лайънъл се опитал да избяга, но го заловили и оттогава го държали постоянно в усмирителна риза.

— Не мога да разбера как успяха да закърпят Стела, но тя изглеждаше наистина прекрасно — казал един от братовчедите много по-късно.

— Това наистина беше последното празненство на Стела. Тя беше оставила подробни инструкции как точно да бъде организирано погребението. Знаете ли какво чух по-късно? Че е написала всичко, когато била на тринайсет. Представяте ли си, що за романтични идеи за едно тринайсетгодишно дете!

Юридическите слухове обаче говорят друго. Инструкциите на Стела за погребението й (които нямали никаква юридическа стойност) били включени към завещанието й, което тя написала през 1925 година след смъртта на Мери Бет. И въпреки целия им романтичен ефект те били съвсем прости. Поклонението да се извърши в къщата. Да се съобщи на цветарите, че „предпочитаните цветя“ са кала или някакъв друг вид бяла лилия. Приземният етаж да бъде осветен единствено със свещи. Да бъде сервирано вино. Бдението да продължи от момента на полагане на ковчега в салона до отнасянето му в църквата за погребалната служба.

Но по всички стандарти било романтично това, че Стела била облечена в бяло в отворен ковчег в предния край на дългия салон. А десетките восъчни свещи хвърляли доста живописна светлина.

— Знаете ли на какво приличаше? — казва един от братовчедите. — На майска процесия! Да, с всичките тези лилии, с този аромат, и Стела, като истинска Майска кралица в бяло.

Кортланд, Баркли и Гарланд посрещали братовчедите, които идвали със стотици. На Пиърс било позволено да изкаже съболезнованията си, но веднага след това бил изпратен при семейството на майка си в Ню Йорк. Огледалата били закрити по стара ирландска традиция, въпреки че никой така и не разбрал по чие нареждане.

На погребалната меса дошли дори още повече хора, защото братовчедите, които Стела не канела на Първа улица приживе, дошли директно в църквата. Тълпата на гробището била многолюдна като на погребението на Мери Бет.

— Сигурно разбирате, че скандалът беше огромен! — казва Ъруин Дандрич. — Това беше убийството на годината! А и Стела си беше Стела. За някои хора не съществуваше по-интересно нещо. Знаете ли, че в самата нощ на убийството двама различни млади мъже от моето обкръжение се влюбиха в нея! Можете ли да си представите? И двамата не я бяха виждали преди и онази нощ се скараха за нея. Единият настояваше, че другият трябва да му отстъпи шанса да си опита късмета, а онзи казваше, че първи заговорил за нея. Боже господи, партито бе започнало в седем, а до осем и половина тя вече беше мъртва!

Нощта след погребението на Стела Лайънъл се събудил с писъци в лудницата.

„Той е тук, не иска да ме остави на мира.“

Останал в усмирителна риза до края на седмицата и накрая, на четвърти ноември, бил преместен в тапицирана килия. Докато лекарите спорели дали да му приложат електрошок, или просто да го държат упоен, Лайънъл клечал в ъгъла, неспособен да освободи ръцете си от усмирителната риза, скимтял и се опитвал да извръща глава от невидимия си мъчител.

Сестрите разказали на Ъруин Дандрич, че той крещял на Стела да му помогне.

„Той ще ме подлуди. О, защо, за бога, просто не ме убие? Стела, помогни ми. Стела, кажи му да ме убие.“

Коридорите кънтели от писъците му.

— Не исках да му слагам повече инжекции — казала на Дандрич една от сестрите. — Той като че никога не спеше. Непрестанно се бореше с демоните си, мърмореше и проклинаше. Така беше по-лошо за него, струва ми се.

„Той е обявен за напълно и неизлечимо луд — пише един от частните ни детективи. — Разбира се, ако беше излекуван, може би щеше да бъде изправен пред съда за убийството. Господ знае какво е казала Карлота на властите. Вероятно нищо. Вероятно никой нищо не е и питал.“

Сутринта на шести ноември, сам и оставен без наблюдение, Лайънъл очевидно получил гърч и умрял от задушаване, защото си глътнал езика. Нямало никакво бдение в погребалната зала на Мегазин стрийт. Братовчедите били върнати сутринта на погребението, като им било казано да идат направо на службата в „Свети Алфонс“. Там пък специално наетите организатори на погребението им казали да продължават към гробището, защото госпожица Карлота искала всичко да е по-тихо.

Въпреки това те се събрали пред портата на гробището откъм Притама стрийт и гледали отдалече как ковчегът на Лайънъл е положен до този на Стела.

Семейната легенда:

„Всичко беше свършило и всичко го знаеха. Горкият Пиърс все пак успя да преживее станалото. Учи малко в Колумбийския университет, а на следващата година влезе в Харвард, но чак до смъртта му никой не споменаваше Стела в негово присъствие. И как само мразеше Карлота. Единственият път, когато го чух да й проговаря, й каза, че тя е виновна. Трябвало да дръпне лично спусъка.“

Пиърс не само че се възстановил, но и станал много способен адвокат, като играл важна роля в управлението и увеличаването на богатството на Мейфеър в продължение на десетилетия. Той умрял през 1986 година. Синът му, Райън Мейфеър, роден през 1936 година, е гръбнакът на „Мейфеър и Мейфеър“ днес. Младият Пиърс, синът на Райън, в момента е най-обещаващият млад адвокат във фирмата.

Но братовчедите, които казали „Всичко свърши“, били прави.

Със смъртта на Стела силата на вещиците Мейфеър била напълно прекършена. Стела била първата от надарените наследници на Дебора, която умряла млада. Тя била и първата, която умряла от насилствена смърт. Никога вече след това вещица Мейфеър не управлявала в къщата на Първа улица, нито пък имала контрол върху управлението на завещанието. Всъщност сегашната наследница е просто безмълвен кататоник, а нейната дъщеря — Роуан Мейфеър — е млад неврохирург и живее на две хиляди мили от Първа улица. Освен това тя не знае нищо за майка си, за наследството си, за дарбите на предците си или за дома си.

Как се е стигнало дотук и кой може да бъде обвиняван? Това са въпроси, над които можем вечно да си блъскаме главите. Но преди да ги разгледаме по-подробно, нека се върнем малко назад и да видим каква позиция възприема Таламаска след смъртта на Артър Лангтри.

 

 

Статус на разследването през 1929 г.

На тялото на Артър Лангтри така и не била направена аутопсия. Останките му били погребани в Англия в гробището на Таламаска, както той отдавна бе пожелал. Няма никакво доказателство да е умрял от насилствена смърт; всъщност последното му писмо, което описва убийството на Стела, показвало, че той вече страда от проблеми със сърцето. Някой може да каже, че стресът, който Лангтри преживял в Ню Орлиънс, е бил капката, преляла чашата. Вероятно той е можел да живее още, ако не бил отишъл там. От друга страна, той не се бил оттеглил от активна служба и може би е щял да срещне смъртта си при някой друг случай.

Управляващият съвет на Таламаска обаче сметнал смъртта на Артър Лангтри за още един от нещастните случаи около вещиците Мейфеър. Свидетелството на Артър, че е видял призрака на Стюарт, било прието от опитните изследователи като доказателство, че Стюарт е умрял в къщата на Мейфеър.

Но Таламаска искала да разбере как точно е станало това. Дали Карлота го бе убила? И ако е било така, защо?

Само че имало доста основания срещу подозрението, че Карлота може да е убиецът. Вероятно вече е очевидно защо и ще става още по-очевидно в течение на нашия разказ. Карлота цял живот е била католичка, безрезервно честен адвокат, както и почтен гражданин. Тя усилено се противопоставяла на Стела, защото очевидно се опитвала да й наложи собствените си морални убеждения, или поне така смятали членовете на семейството, приятелите и дори странични наблюдатели.

От друга страна, поне десетина души твърдят, че Карлота е накарала Лайънъл да застреля Стела, като дори е сложила пистолета в ръката му.

Дори и тя да е дала пистолета на Лайънъл, подобен емоционален и публичен акт като убийството на Стела е нещо съвсем различно от тайно и хладнокръвно убийство на непознат.

Възможно ли е Лайънъл да е убиецът на Стюарт Таунсенд? Или пък самата Стела? И как бихме могли да управляваме Лашър? Ако това същество наистина има индивидуалност и история, същински профил, както казваме в съвременния свят, тогава убийството на Таунсенд не пасва ли повече на методите на призрака, отколкото на когото и да било друг от къщата?

За нещастие никоя от тези теории не може да бъде доказана и със сигурност на прислугата в къщата е било платено да твърди, че Стюарт Таунсенд никога не е бил там.

Вероятно най-приемлив е сценарият, в който са замесени всички заподозрени. Може Стела да е поканила Таунсенд на Първа улица, където той е срещнал смъртта си чрез намесата на Лашър. Ами ако паникьосаната Стела се е обърнала към Карлота или Лайънъл, или дори към Пиърс за помощ да скрие тялото и да се погрижат никой в хотела да не каже и дума?

За нещастие този сценарий, както и останалите, оставя твърде много въпроси. Защо, например, Карлота би участвала в подобно злодеяние? Не е ли можела да използва смъртта на Таунсенд, за да се отърве веднъж завинаги от малката си сестра? А колкото до Пиърс, почти невероятно е такъв невинен младеж да участва в подобно нещо. (Пиърс винаги е живял почтен живот.) А колкото до Лайънъл, трябва да си зададем въпроса: ако той е знаел за смъртта или изчезването на Стюарт, какво би го спряло да разкаже и за него, когато вече е „неизлечимо луд“? Той със сигурност е казал достатъчно за всичко останало, случило се на Първа улица, или поне така говорят записките.

И накрая можем да попитаме: ако някой от тези малко вероятни заподозрени наистина е помогнал на Стела да зарови тялото в задния двор, защо ще си прави труда да прибира вещите на Таунсенд от хотела и да подкупва персонала да не казва, че е бил там?

Погледнато в ретроспекция, вероятно от Таламаска са сгрешили, като са изоставили разследването на смъртта на Стюарт, защото никой не е настоявал пред полицията да продължи работата по случая. Всъщност настоявали сме. И семейството на Стюарт настоявало, когато научило за изчезването му. Но както една изтъкната адвокатска фирма в Ню Орлиънс информирала доктор Таунсенд: „Нямаме абсолютно нищо, за да продължим. Не можем да докажем, че този млад мъж изобщо е бил тук!“.

В дните след убийството на Стела никой не искал да безпокои Мейфеър с още въпроси за мистериозния тексасец от Англия. Нашите детективи, включително и най-добрите в бизнеса, не успели да накарат никой от хотела да проговори, нито пък да открият и следа към онзи, който им е платил. Глупаво е да се мисли, че полицията е щяла да се справи по-добре.

Има обаче едно много интересно „мнение“ на съвременниците, което трябва да отбележим, преди да изоставим това престъпление като неразкрито; и това е последният коментар на Ъруин Дандрич по случая. Той разговарял с един от нашите частни детективи във Френския квартал по Коледа на 1929 година.

„Ще ви кажа каква е тайната към разбирането на това семейство — казал Дандрич. — Наблюдавам ги от години. Не само заради вашите странни птици от Лондон. Наблюдавам ги така, както ги наблюдават всички останали — винаги се чудя какво се случва зад спуснатите завеси. Тайната е, че Карлота Мейфеър не е абсолютно порядъчната ревностна католичка, за каквато винаги се е представяла. Има нещо мистериозно и зло около тази жена. Тя е деструктивна и отмъстителна. Готова е по-скоро да гледа как малката Анта полудява, отколкото да й позволи да израсне като Стела. Предпочита да гледа онази къща мрачна и изоставена, отколкото да остави хората да се забавляват.“

На повърхността тези забележки изглеждат опростенчески, но може би в тях има повече истина, отколкото можем да предположим. Пред света Карлота Мейфеър винаги се е представяла за порядъчна, разсъдлива и добродетелна. От 1929 година тя присъства на всяка служба в „Богородица на безкрайната благодат“ на Притама стрийт, прави щедри дарения на църквата и нейните организации, и въпреки че води лична война с „Мейфеър и Мейфеър“ по управлението на парите на Анта, тя винаги е щедра към нея самата. Заема пари на всекиго и на всички нуждаещи се Мейфеър. Изпраща скромни подаръци за рождени дни, сватби, кръщенета, дипломирания и присъства на погребенията, дори от време на време кани братовчеди на обяд или чай.

За онези, които били така горчиво обидени от Стела, Карлота е добра жена, пазителката на къщата на Първа улица, която самопожертвувателно се грижи за лудата дъщеря на Стела и за другите си подопечни — Милата Мили, Нанси и Бел.

Тя никога не е била критикувана заради това, че не отваря къщата за сродниците си или пък отказва да възобнови семейните срещи. Напротив, всички разбирали, че отговорностите й са твърде много. Никой не искал да я ангажира още повече. И наистина, с течение на времето тя станала нещо като светица за семейството.

Моето мнение — ако мога да го споделя — след четирийсет години изследване на това семейство е, че в думите на Ъруин Дандрич за нея има много истина. Личното ми убеждение е, че тя е не по-малка мистерия от Мери Бет или Жулиен. Ние само драскаме по повърхността на онова, което се случва в къщата на Първа улица.

 

 

Доизясняване на позицията на ордена

През 1929 година орденът решил в бъдеще да не се осъществява друг личен контакт.

Нашият директор, Евън Невил, смятал, че, първо и най-важно, трябва да последват съвета на Артър Лангтри, и второ — да се вземе на сериозно предупреждението на призрака на Стюарт Таунсенд. Освен това в бъдеще трябвало да се стои надалече от семейство Мейфеър.

Неколцина по-млади членове на съвета смятали обаче, че трябва да поддържат контакт чрез писма с Карлота Мейфеър. Каква вреда можело да има от това, спорели те, и какво право имаме ние да не й предоставяме информацията си? Но защо трябвало да й се дава тази информация? Как ще бъде обяснено съществуването й? Трябвало да се подготви нещо като резюме. Със сигурност най-ранните записи — писмата на Петир ван Абел — трябвало да й бъдат предоставени, заедно с генеалогичните таблици, изработени от ордена.

Това предизвикало яростен и жлъчен дебат. По-старите членове на ордена напомнили на по-младите си братя, че е вероятно точно Карлота Мейфеър да е отговорна за смъртта на Стюарт Таунсенд и още по-вероятно — за смъртта на сестра си Стела. Какво задължение бихме могли да имаме към такъв човек? Подобно разкритие трябвало да бъде направено пред Анта, но за това и дума не можело да става, докато тя не стане на двайсет и една години.

Пък и без да има наш човек на място, как точно тази информация щяла да бъде предадена на Карлота Мейфеър и що за информация щяла да е тя?

През 1929 година описанието на историята на семейство Мейфеър все още не било готово за „чужди очи“. При подготовката на това дискретно резюме всички имена на свидетели и изследователи трябвало да се заличат, и отново — защо изобщо подобно нещо да бъде давано на Карлота? Какво щяла да прави тя с него? Как би могла да го използва по отношение на Анта? Каква ще е нейната реакция? И ако дадем тази история на Карлота, защо да не я дадем и на Кортланд, и братята му? Всъщност защо да не я дадем на всички членове на рода? И ако направим това, какъв би бил ефектът от нея върху тези хора? Какво право имаме да предприемаме подобна грандиозна интервенция в техния живот?

Наистина природата на тази история била така особена, че тя включвала толкова странни и привидно мистериозни материали, на които никакво резюме не можело да бъде направено.

… И така нататък и така нататък. Дебатът ставал все по-ожесточен.

Както винаги в подобни времена, правилата, целите и етиката на Таламаска били напълно преоценени. Орденът бил принуден да потвърди пред самия себе си, че историята на семейство Мейфеър — заради нейната дължина и детайлност — е безценна за нас, като изучаващи окултното хора, и че ние трябва да продължим да събираме информация за него, без значение какво говорят по-младите членове за етиката и прочие. Но опитът да се осъществи „контакт“ се оказал огромна грешка. Трябвало да се изчака Анта Мейфеър да стане на двайсет и една и тогава много внимателно щял да бъде осъществен повторен контакт от онзи, когото орденът избере.

Когато съветът продължил да спори, станало ясно, че почти никой в ордена — включително и Евън Невил — не знае цялата история на вещиците Мейфеър. Всъщност разразил се значителен спор не само за това какво и как да се направи, но и за това какво и кога всъщност се е случило в семейство Мейфеър. Досието било твърде голямо и объркано, за да може да бъде прегледано ефективно за приемлив период от време.

Очевидно Таламаска трябвало да открие някой свой член, който да поеме досието на вещиците Мейфеър като своя единствена задача — някой, способен да проучи материалите в детайли и тогава да вземе интелигентни и отговорни решения за бъдещата работа на терен. Като се имала предвид трагичната смърт на Стюарт Таунсенд, било решено този човек да е не само много вещ в изследователската работа, но и да има богат опит в полевата работа. Всъщност той трябвало да докаже, че е запознат добре с досието, като обедини всички материали в него в едно дълго, последователно и четивно повествование. Тогава и само тогава този човек щял да получи разрешение да разшири проучванията за семейство Мейфеър чрез по-директно разследване, с намерението накрая да бъде осъществен личен контакт.

С две думи, огромната задача да се резюмира досието в едно повествование била възприета като необходима подготовка за полева работа. И този подход е изключително мъдър.

Единственото тъжно нещо в целия план било, че подобен човек не бил открит в ордена чак до 1953 година, а през това време Анта Мейфеър срещнала печалния си край. Наследницата на завещанието била бледо дванайсетгодишно момиченце, вече изключено от училище, задето говорило с невидимия си приятел и карало цветята да се реят из въздуха, или пък намирало изгубени вещи и четяло мисли.

— Тя се казва Деидре — каза Евън Невил, а лицето му бе белязано от тревога и печал. — Расте в онази мрачна къща точно като майка си, сам-сама с онези стари жени и само Бог знае какво им е известно за миналото им, за силите й и за онзи призрак, който вече е забелязван около детето.

Младият член на Таламаска, много запален по случая от един по-ранен разговор и чел доста напосоки документите от досието Мейфеър, решава да се заеме незабавно с тази работа.

Тъй като, очевидно, аз съм този член, ще направя пауза, преди да продължа с кратката и тъжна история на Анта Мейфеър, за да представя самия себе си.

 

 

Авторът на този разказ

Аарън Лайтнър се появява на сцената

Пълната ми биография може да се намери в досие с името „Аарън Лайтнър“. За целите на този разказ следващата информация е повече от достатъчна.

Роден съм в Лондон през 1921 година. Станах пълноправен член на ордена през 1943 година, когато завърших Оксфорд, но работя с Таламаска още от седемгодишен и живея в метрополията, откакто навърших шестнайсет.

Всъщност към ордена се обърнали моят баща англичанин (латинист и преводач) и майка ми — американка, учителка по пиано — когато съм бил на шест години. Моята плашеща дарба за телекинеза ги принудила да потърсят външна помощ. Можех да местя обекти само като се концентрирах върху тях и им кажех да го направят. И въпреки че тази ми дарба никога не е била много силна, тя явно доста е притеснявала онези, които са виждали проявленията й.

Моите загрижени родители подозирали, че тази сила върви редом с други психични способности, в което наистина успели на няколко пъти да се уверят, макар и само за миг. Водели ме при неколцина психиатри във връзка с тези странни феномени и накрая един от тях им казал: „Заведете го в Таламаска. Силите му са истински, а единствено там знаят как да работят с такива хора“.

Орденът с удоволствие приел да обсъди въпроса с родителите ми, които били извънредно облекчени. „Ако се опитате да потиснете силите на сина си — казал Евън Невил, — няма да постигнете нищо. Всъщност така ще рискувате щастието му. Нека ние работим с него. Нека ние го учим как да контролира и използва психичните си способности.“ И макар и неохотно, родителите ми се съгласили с него.

Тогава започнах да прекарвам всяка неделя в метрополията до Лондон и когато станах на десет оставах там през уикендите и през цялото лято. Баща ми и майка ми често ме посещаваха. През 1935 година татко започна да прави преводи за Таламаска на нейните стари и вече разпадащи се латински документи. Той работи за ордена до смъртта си през 1972 година, когато вече като вдовец живееше в метрополията. И двамата ми родители обичаха Голямата справочна библиотека в метрополията и въпреки че никога не пожелаха да станат официални членове на ордена, той се превърна в част от живота им във всеки смисъл на думата. Никога не ме спираха, макар да виждаха, че аз се увличам все повече по него, само настояваха да завърша образованието си и да не позволявам „специалните ми сили“ да ме откъснат завинаги от „нормалния свят“.

Телекинетичната ми дарба никога не стана много силна, но с помощта на приятелите си от ордена аз започнах да разбирам, че при определени обстоятелства мога да чета мислите на хората. Научих се и да скривам своите мисли и чувства от останалите, научих се как да предоставям силите си на хората, когато и където е подходящо, и как да ги използвам предимно за конструктивни цели.

Никога не съм бил онова, което останалите наричат екстрасенс. Наистина моята ограничена способност да чета мисли ми върши много добра работа при разследванията за Таламаска, особено в опасни ситуации. Телекинетичната ми способност рядко ми е влизала в употреба.

Когато станах на осемнайсет, вече бях отдал на ордена и живота, и целите си. Не можех да си представя света без Таламаска. Интересите ми бяха интересите на ордена и аз бях погълнат напълно от неговия дух. Без значение в кое училище учех, без значение колко много пътувах с родителите си или със съучениците си, орденът си остана моят истински дом.

Когато завърших Оксфорд, бях приет като пълноправен член, но фактически вече бях такъв от доста време. Любимата ми област винаги са били големите семейства на вещици. Бях прочел много и за преследванията им. А онези, които напълно пасваха на нашата дефиниция за вещица, ме очароваха извънмерно.

Първата ми полева работа бе във връзка с едно семейство на вещици в Италия. Тогава мой водач беше Илейн Барет, която по онова време и много години след това бе най-способната изследователка на вещици в нашия орден.

Точно тя ме запозна със случая на вещиците Мейфеър, и то в един обикновен разговор след вечеря. Тогава ми разказа за първи път и какво се е случило с Петир ван Абел, Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри. Подтикна ме да започна да чета досието за Мейфеър в свободното си време. Много нощи поред през лятото и зимата на 1945 година аз заспивах с разхвърляните документи за Мейфеър из цялата ми спалня. Вече бях започнал да си водя записки за това повествование.

Хиляда деветстотин четиридесет и седма обаче, ме отдели напълно от метрополията и досието на Мейфеър, защото започнах полева работа с Илейн. Чак по-късно осъзнах, че онези години са ми предоставили точно опита, от който се нуждаех за авантюрата със семейството, която щеше да се превърне в делото на живота ми.

Официално случаят ми бе възложен през петдесет и трета. „Започни описанието и когато му придадеш някаква приемлива форма, ще обсъдим дали да те изпратим в Ню Орлиънс да видиш лично обитателите на къщата на Първа улица.“

Отново и отново ми бе напомняно, че каквито и аспирации към досието да имам, въпросът дали ще продължа ще бъде внимателно обмислен. Анта Мейфеър бе умряла от насилствена смърт, както и бащата на нейната дъщеря Деидре. Така бе умрял и един братовчед Мейфеър от Ню Йорк — доктор Корнел Мейфеър — който отишъл в Ню Орлиънс през четирийсет и пета, специално за да види едногодишната Деидре и да се увери в твърденията на Карлота, че Анта е страдала от някаква наследствена лудост.

Аз приех условията на назначението и се заех да превеждам дневника на Петир ван Абел. Междувременно ми бе отпуснат неограничен бюджет, който да подпомогне моите проучвания във всяка възможна посока. Освен това започнах и разследване „от разстояние“ на онова, което понастоящем се случваше с дванайсетгодишната Деидре — единственото дете на Анта.

Иска ми се да допълня в заключение, че два фактора играят очевидно голяма роля във всяко мое разследване. Първо: като че маниерът ми и външният ми вид карат хората да се отпуснат, и то почти необяснимо за тях самите. Те говорят с мен много по-свободно, отколкото биха говорили с друг. Много трудно, почти невъзможно е да се определи доколко контролирам това с някакъв вид „телепатично убеждаване“. От настоящата си гледна точка бих казал, че това по-скоро има нещо общо с факта, че изглеждам като „джентълмен от Стария свят“, което за хората по принцип означава нещо добро. Освен това съм изключително съпричастен към онези, с които разговарям. В никакъв случай не мога да бъда наречен враждебен слушател.

Надявам се и се моля въпреки заблудите, които поддържам заради работата си, никога да не съм измамил нечие доверие. Да върша добро чрез знанията си, е главната цел в живота ми.

Вторият фактор, който влияе на моята полева работа, е умерената ми способност да чета мисли. Често извличам имена и подробности направо от умовете на хората. По принцип не включвам тази информация в докладите си. Твърде несигурна е. Но телепатичните ми открития със сигурност са ме снабдили с доста насоки през годините. А тази черта определено е свързана със способността ми да усещам опасността, както ще стане ясно в това повествование.

Сега е време да се върнем към повествованието си, за да разкажем трагичната история за живота на Анта и раждането на Деидре.

 

 

Вещиците Мейфеър след 1929 г.

Анта Мейфеър

Смъртта на Стела бележи края на цяла ера за семейство Мейфеър. А трагичната история на нейната дъщеря Анта, както и на нейното единствено дете Деидре, си остава забулена с мистерия и до днес.

С минаването на годините прислугата на Първа улица оредяла, докато не останали само двама мълчаливи, неуки и абсолютно лоялни слуги. Пристройките, в които вече не живеят прислужнички, кочияши и коняри, лека-полека били занемарени.

Жените на Първа улица живеели съвсем уединено. Бел и Милата Мили се превърнали в „сладки стари дами“ от Гардън Дистрикт, които всеки ден ходели на сутрешната служба в параклиса на Притания стрийт или пък прекъсвали своите безсмислени и неефективни градинарски занимания, за да си побъбрят със съседите, които минават покрай желязната ограда.

Само шест месеца след смъртта на майка й Анта била изключена от един канадски пансион, който бил последното обществено учебно заведение, в което учила. За частния детектив било учудващо лесно да разбере от един учител, че Анта плашела хората, като четяла мислите им и говорела с невидимия си приятел, и заплашвала онези, които й се подигравали или пък говорели зад гърба й. Тя била описвана като нервно момиче, което винаги плачело и се оплаквало, че му е студено по всяко време на годината и получавало дълги необясними трески.

Карлота Мейфеър я отвела от Канада с влак и доколкото знаем, Анта вече не прекарала и една нощ извън къщата на Първа улица, докато не станала на седемнайсет.

Нанси, навъсена и трътлеста млада жена, само две години по-голяма от Анта, продължила да ходи на училище, докато навършила осемнайсет. След това започнала работа като деловодител в юридическата кантора на Карлота, където останала четири години. Всяка сутрин, без изключение, двете с Карлота минавали по Първа улица и Честнът към Сейнт Чарлз авеню, където хващали трамвая към центъра.

По онова време къщата на Първа улица вече тънела във вечен сумрак. Капаците на прозорците никога не се отваряли. Виолетово-сивата боя започнала да се лющи, растенията в градината прораснали в желязната ограда, между старите камелии и гардении, така усърдно поддържани преди години, поникнали лавровишни. След като старата и вече празна конюшня изгоряла до основи през 1938 година, плевелите скоро превзели празното пространство в задната част на имота. Малко след това била срутена и друга стара постройка и не останало нищо освен старите гарсониери и един огромен красив дъб, чиито клони грозно се протягали над дивата трева към далечната къща.

През 1934 година ние сме започнали да получаваме първите доклади от работници, за които било невъзможно да извършат ремонти или пък друга работа по къщата. Братя Молой разказвали на всеки срещнат в „Корона бар“ на Мегазин стрийт, че не могат да пребоядисат къщата, защото всеки път, щом се обърнели, стълбите им падали, кофите с боя се преобръщали или пък четките им някак си скачали в прахта. „Случи се сигурно към шест пъти — казва Дейви Молой, — боята ми да падне от стълбата и да се разлее по земята. Но да знаете, че никога през живота си не съм ритал кутия с боя! А госпожица Карлота точно това ми каза: «Ти си я ритнал сам». Само че когато стълбата падна и аз заедно с нея, чашата преля. Напуснах.“

Братът на Дейви, Томсън Молой, си имал теория кой е виновен за всичко това.

„Онзи тъмнокос приятел, дето винаги ни гледа. Казах на госпожица Карлота: «А не мислите ли, че може той да го прави? Онзи, дето винаги е там, под дървото?». А тя се държа все едно изобщо не знае за какво говоря. Но той винаги ни гледа. Опитвахме се да закърпим стената откъм Честнът стрийт и гледам — той ни зяпа през капаците на библиотеката. Направо ме побиха тръпки. Кой е тоя? Да не е някой от братовчедите им? Вече няма да работя там. Изобщо не ме интересува колко трудни са времената. Няма да работя отново в онази къща.“

Друг работник, нает само да боядиса черната ограда от ковано желязо, съобщава за същото. Предал се след половин ден опити — от покрива постоянно се сипели наноси върху него, а в боята му падали листа.

До 1935 година вече в целия Айриш Ченъл се знаело, че за „онази стара къща“ не може нищо да се направи. Същата година двама млади мъже били наети да изчистят басейна, но единият бил блъснат в застоялата вода и почти се удавил. Другият страшно се измъчил, докато го извадил. „Сякаш нищо не виждах. Държах го и виках някой да ми помогне, а в това време потъвахме в тинята. Благодаря на Господ, той някак си се хвана за ръба и ме спаси. Онази чернокожа жена, леля Естер, излезе с кърпа и крещеше: «Махайте се оттам. Оставете чистенето. Махайте се оттам».“

Дори Ъруин Дандрич чул слуха. „Казват, че в къщата има призраци, че духът на Стела не позволява на никого да докосне каквото и да било. Сякаш цялата къща скърби за нея.“ Чувал ли е Дандрич за мистериозния тъмнокос мъж? „Чувал съм всякакви неща. Някои казват, че това е призракът на Жулиен, който пази Анта. Е, ако е той, значи не върши много добра работа.“

Малко след това се появила една странна история в „Таймс Пикайюн“, която описва „мистериозната къща в горната част на града“, където нищо не може да бъде поправено. Дандрич я изрязал и изпратил в Лондон с бележката „От Голямата уста“ в полето.

Един от нашите детективи завел репортерката на обяд. Тя с радост заговорила за случая и казала, че наистина става дума за къщата на Мейфеър. Всички знаели за нея. Един водопроводчик останал затворен в подземието с часове. Дори изгубил съзнание. Когато най-сетне дошъл на себе си и излязъл оттам, бил откаран в болницата. После пък един телефонен техник, извикан да поправи телефона в библиотеката, казал, че никога вече няма да стъпи в тази къща. Един от портретите на стената го наблюдавал. И бил сигурен, че във всяка стая е видял призрак.

„Мога да напиша още много за това — казала младата жена, — но хората във вестника не искат проблеми с Карлота Мейфеър. Да ви разкажа ли за градинаря? Той ходи там редовно да коси тревата и веднъж ми каза нещо изключително странно. Изрази се точно така: «О, той никога не ми пречи. Ние двамата си се разбираме съвсем добре. Ние двамата вече сме истински приятели». Е, кого мислите, че има предвид? Когато го попитах, каза: «Ами идете там и ще го видите. Открай време е там. Дядо ми често го е виждал. Изглежда си съвсем нормално. Не може да се движи и да говори. Просто стои и те гледа от сенките. В единия миг го виждаш, в следващия вече го няма. Но не ме безпокои. С мен няма проблеми. Получавам доста пари за работата там. Винаги съм работил в тази къща. Той не ме плаши».“

Семейната мълва от този период пренебрегва историите за духове. Така правят и богатите от горната част на града, въпреки че според Дандрич хората просто са наивни.

„Мисля, че самата Карлота пусна всички тези глупави истории за духове — казал един от братовчедите след години. — Тя иска да държи хората надалече. Ние само се смеем, когато ги чуем.“

„Призраци на Първа улица? Карлота е виновна, че къщата се превърна в руина. Винаги е била евтина на брашното и скъпа на триците. Това е разликата между нея и майка й.“

Но каквото и да е мнението на братовчедите и на местното висше общество, свещениците от Църквата на изкуплението чували безброй истории за призраци и тайнствени събития на Първа улица. Отец Лафърти редовно се отбивал в къщата и хората говорели, че не позволявал да бъде отпратен.

Сестра му казала на един от нашите детективи: „Брат ми знае доста от нещата, които стават там, но никога няма да започне да клюкарства. Питам го как е Анта, а той не ми отговаря. Но знам, че я е видял. Често ходи в онази къща. След смъртта на Анта той отиде там една неделя, а след това закри лице в шепи на кухненската маса и се разплака. Това е единственият път, в който съм виждала брат си, отец Томас Лафърти, да плаче“.

През този период семейството също е доста загрижено за Анта. Официалната версия е, че тя е „луда“ и Карлота постоянно я води по психиатри, но „без никаква полза“. Детето било непоправимо стресирано от убийството на майка си. Анта живеела в някакъв измислен свят на призраци и невидими приятели. Не можели да я оставят и за миг без надзор, не я пускали да ходи на гости.

Юридическите слухове показват, че братовчедите често се обаждали на Кортланд Мейфеър с молба да провери как е Анта, но той вече не бил добре дошъл в къщата на Първа улица. Съседите съобщават, че са виждали как на няколко пъти го отпращат.

„Той идваше всяка Бъдни вечер — казва един от съседите доста по-късно. — Колата му спираше пред предната порта и шофьорът излизаше и отваряше вратата, а после вадеше подаръците от багажника. Много, много подаръци. Тогава Карлота излизаше, здрависваше се с него на стълбището, но никога не го пускаше в къщата.“

Таламаска така и не е открила документ от лекар, прегледал Анта. Доста съмнително е тя изобщо да е била извеждана от къщата, освен за неделната служба. Съседите казват, че често са я виждали в градината.

Тя си четяла книжка под големия дъб в задната част на имота; седяла с часове на страничната веранда с опрени на коленете лакти.

Една прислужница, която работела в къщата отсреща, казвала, че я виждала как говори с „онзи мъж през цялото време, нали знаете, онзи тъмнокосия. Той винаги идваше да я види, сигурно е някой братовчед, един такъв елегантен“.

Когато станала на петнайсет, Анта започнала да излиза от къщата сама. Един пощальон споменава, че често я е виждал — слабо момиче, с някак отнесено изражение, се разхождало само и понякога с един „много хубав тип“ по улиците. „Много хубавият тип“ бил с кестенява коса и кафяви очи, и винаги бил облечен с костюм и вратовръзка.

„Много обичаха да ми изкарват ангелите — казва един местен млекар. — Един път, тъкмо излизам от портата на доктор Милтън на Втора улица и си свиркам, когато те изникнаха точно срещу мен, в сенките под една магнолия. Тя стоеше съвсем неподвижно, а той до нея. Едва не налетях върху тях. Стори ми се, че тъкмо си шушукаха нещо. Май тя се изплаши не по-малко от мен.“

В досието няма никакви фотографии от този период. Но всички тези свидетели, както и още хора, описват Анта като красавица.

„Тя имаше някакъв отнесен поглед — казва една жена, която често я виждала в параклиса. — Не беше ярка като Стела. По-скоро изглеждаше унесена в мечти, и да ви кажа истината, много ми беше жал за нея — сам-самичка в онази къща и с онези жени. Ще ви помоля да не ме цитирате, но тая Карлота е лош човек. Наистина. Моята прислужница и готвачът ми знаят всичко за нея. Казват, че стискала детето за китките и забивала ноктите си в кожата му.“

Ъруин Дандрич съобщавал, че старите приятели на Стела се опитвали да навестят момичето от време на време, но винаги били отпращани. „Никой не може да проникне покрай Нанси или чернокожата прислужница, леля Естер“, писал Дандрич на нашите детективи в Лондон. „Говори се, че Анта е истински затворник в онази къща.“

Освен тези откъслечни сведения не знаем абсолютно нищо друго за Анта в периода 1930–1938 година. Като че ли и никой от семейството не знае повече. Със сигурност обаче можем да заключим, че тогава Лашър е виждан по-често, отколкото в предходните десетилетия.

Всъщност хората, видели Лашър, били толкова много, че нашите детективи вече започвали просто да изпращат подобни кратки бележки: „Прислужница на Трета улица казва, че е видяла Анта и мъжът да вървят заедно“. Или: „Жена от Първа и Притама видяла Анта да стои под дъба и да говори с мъжа“.

Къщата на Първа улица сега била обгърната от атмосфера на злокобна тайнственост дори за наследниците на Реми Мейфеър и на братята и сестрите на Сузет, които навремето били доста близки със семейството.

Тогава, през април 1938 година, съседите станали свидетели на жестока семейна кавга на Първа улица. Чули викове, прозорци се чупели, и накрая една разярена млада жена, която стискала само дамска чанта изтичала от предната порта към Сейнт Чарлз авеню. Няма съмнение, че това е била Анта. Дори съседите знаят само толкова. Те гледали иззад дантелените пердета как една полицейска кола спряла само минути след това и Карлота излязла на тротоара да говори с двама полицаи, които потеглили веднага с виещи сирени, явно за да хванат избягалото момиче.

Същата нощ роднините от Ню Йорк получили телефонни обаждания от Карлота, която ги информирала, че Анта е избягала от дома си и е тръгнала за Манхатън. Дали биха помогнали да бъде намерена? Това били същите онези нюйоркски братовчеди. Те се обадили на други братовчеди. След няколко дни Ъруин Дандрич писал до Лондон, че „горката малка Анта предприела бягство от затвора“. Избягала към Ню Йорк сити. Но докъде ли щяла да стигне? Е, не стигнала много далече.

Няколко месеца никой не знаел къде е Анта Мейфеър. Полицията, частните детективи и роднини не можели да открият и следа от нея. Карлота ходила три пъти до Ню Йорк и обещала голяма награда на всеки в тамошната полиция, който й предложел помощта си. Тя се обадила и на Аманда Грейди Мейфеър, която току-що била напуснала съпруга си Кортланд, и директно я заплашила.

По-късно Аманда казала на един наш агент „под прикритие“ във висшето общество следното: „Тя е просто кошмарна. Помоли ме да обядваме заедно в «Уолдорф». Е, на мен, разбира се, не ми се искаше. Все едно да влезеш в клетката на гладен лъв. Но знаех, че е много разстроена заради Анта и ми се прииска да й кажа какво мисля. Исках да й кажа, че тя я е отблъснала и че не е трябвало да изолира така бедното момиче от чичовците му и от братовчедите, които го обичат.

Но щом седнах на масата, тя веднага започна да ме заплашва: «Аманда, искам да ти кажа, че ако си скрила Анта, мога да ти създам неприятности, за каквито изобщо не си сънувала». Прищя ми се да плисна чашата си в лицето й. Бях бясна. Казах й: «Карлота Мейфеър, вече не искам да говориш с мен, да ми се обаждаш, да ми пишеш или да идваш в дома ми. Достатъчно те търпях в Ню Орлиънс. Достатъчно търпях онова, което твоето семейство причини на Пиърс и на Кортланд. Никога, ама никога не се приближавай до мен». Имах чувството, че от ушите ми излиза пушек, когато си тръгнах от «Уолдорф». Но да ви кажа, това си е характерно за Карлота. Тя започва да обвинява човек още щом го види. Прави го от години. Така нямаш никакъв шанс сам да я обвиниш в нещо“.

През зимата на 1939 година нашите разследващи открили Анта по съвсем прост начин. На една рутинна среща с Евън Невил Илейн Барет, нашата изследователка на вещерството, изказала предположението, че Анта сигурно е финансирала бягството си с прочутите бижута и златни монети на Мейфеър. Защо да не проверим в магазините в Ню Йорк дали подобни неща не са продавани на безценица? Анта била открита до месец.

Всъщност тя бе продавала редки и много ценни златни монети, за да се издържа след пристигането си през 1938 година. Всеки нумизмат в Ню Йорк я познавал — красива млада жена с добри маниери и очарователна усмивка, която винаги носела изключително редки монети от семейната колекция във Вирджиния.

„Отначало си помислих, че са крадени — казва един от търговците. — Бяха три от най-прекрасните френски монети, които съм виждал. Дадох й цена с пъти по-ниска от истинската и зачаках. Но не се случи абсолютно нищо. Когато ги продадох, й запазих процент. Тя ми донесе няколко прекрасни римски монети и аз й платих цялата цена. Сега идва редовно. Предпочитам да купувам от нея, отколкото от останалите, които идват при мен. Само това мога да ви кажа.“

Било съвсем лесно да проследим Анта от един от тези магазини до голям апартамент на Кристофър стрийт в Гринич Вилидж, където тя живееше с Шон Лейси — красив млад мъж с ирландско потекло, смятан за многообещаващ художник, който даже бе изложил някои от работите си и бе получил одобрението на критиката. Самата Анта бе станала писателка. Всеки в сградата и на цялата улица познавал младата двойка. Нашите детективи събрали тонове информация само за един ден.

Приятелите им казали, че Анта е единствената подкрепа на Шон. Тя му купувала каквото пожелаел, а той се отнасял с нея като с кралица. „Нарича я Южняшката ми красавица и прави всичко за нея. Но как иначе?“ Апартаментът бил „прекрасно местенце“, пълно с лавици с книги чак до тавана и големи стари и удобни тапицирани кресла.

„Шон никога не е рисувал толкова добре. Направи й три портрета, и всичките много интересни. А нейната пишеща машина се чува постоянно. Доколкото чух, е продала един разказ на малко литературно списание в Охайо. Дори направиха парти по случая. Беше толкова щастлива. Наистина, малко е наивна. Но все пак е сладко дете.“

„От нея ще стане добър писател, ако започне да пише за онова, което познава — казала в един бар някаква млада жена, която твърдяла, че навремето била любовница на Шон. — Но тя пише само някакви мрачни фантазии за стара, боядисана във виолетово къща в Ню Орлиънс и за някакъв призрак, който живее в нея — всичко е много възвишено и затова ще се продаде трудно. Наистина трябва да се откаже от тоя боклук и да пише за собствените си преживявания в Ню Йорк.“

Съседите много обичали младата двойка.

„Тя не може да готви, нито да върши каквато и да било къщна работа — докладва една художничка, която живее над тях, — но защо ли й е? Нали тя плаща всички сметки. Веднъж попитах Шон откъде Анта намира пари? А той отвърна, че имала бездънно портмоне и само трябвало да бръкне в него. После се засмя.“

Накрая през зимата на 1940 г. едно писмо на Илейн Барет от Лондон накарало най-добрите ни частни детективи в Ню Йорк да направят опит да говорят с Анта. Илейн много искала да замине сама за Ню Йорк, но за подобно нещо и дума не можеше да става. Затова говорила по телефона с Алън Карвър, учтив и изтънчен мъж, който работил за нас от години. Карвър беше около петдесетгодишен, много елегантен и с безупречни маниери. Той решил, че няма да е трудно да осъществи контакт. За него дори щяло да е удоволствие.

„Проследих я до Музея на изкуствата Метрополитън. Тя седна пред една картина на Рембранд и се загледа в нея, явно мислеше за нещо. Красива е, много красива, но изглежда доста бохемски. Бе увита в някаква вълнена дреха, косата й беше пусната. Седнах до нея и видях, че държи книга с разкази на Хемингуей. Заговорих я. Каза, че чете Хемингуей и много го харесва. Дали обича Рембранд? Да, много. А какво мисли за Ню Йорк? О, много й харесвало да живее тук. Не искала да ходи никъде другаде. Градът бил като личност за нея. Никога не се била чувствала така щастлива.

Нямаше начин да я заведа някъде. Беше твърде предпазлива, твърде сдържана. Затова реших да науча възможно най-много на момента.

Накарах я да заговори за себе си, за съпруга си и за творбите си. Каза, че много искала да стане писателка. И Шон го искал. Той никога нямало да бъде щастлив, ако и тя не успее. «Знаете ли, мога да стана единствено писател — каза ми тя. — Абсолютно неподготвена съм за всичко друго. Когато човек е живял като мен, не е добър в нищо. Само писането може да го спаси.» Всъщност всичко това беше много трогателно — начинът, по който говореше за него. Изглеждаше абсолютно беззащитна и искрена. Мисля, че ако бях трийсет години по-млад, щях да се влюбя в нея.

— Но що за живот сте водили? — настоях аз. — Не мога да определя откъде е акцентът ви. Зная само, че не сте от Ню Йорк.

— Живях на юг — каза тя. — В един друг свят. — Изведнъж се натъжи, дори се развълнува. — Искам да забравя всичко това. Решила съм го. Ще пиша за миналото си, но няма да говоря за него. Ще го превърна в изкуство, доколкото мога, но няма да говоря за него. Няма да го връщам към живот тук, извън изкуството, ако разбирате какво искам да кажа.

Реших, че това е много умно и интересно. Харесах я. Не мога да ви опиша колко я харесах. А вие знаете, че в моята работа съм свикнал просто да използвам хората!

Затова я помолих:

— Поне ми кажете за онова, което пишете. Разкажете ми някой от разказите си например, ако пишете проза, или пък някое от стихотворенията си.

— Ако са достатъчно добри, някой ден ще ги прочетете — каза тя, усмихна ми се за довиждане и си тръгна. Мисля, че заподозря нещо, но не съм сигурен. Оглеждаше се доста притеснено, докато говореше. По едно време я попитах дали очаква някого. Тя каза, че не, но «човек никога не знае». Държеше се така, сякаш мислеше, че някой я наблюдава. И разбира се, моите хора наистина я наблюдаваха през цялото време. В този момент се чувствах доста неудобно заради това.“

Още много сведения постъпват за месеците, в които Анта и Шон били щастливи. Той — едър, плещест мъж с мило чувство за хумор — прави изложба в Гринич Вилидж, която пожънва голям успех. Анта издава кратко стихотворение (от седем стиха) в „Нюйоркър“. Двойката е на върха на щастието. Само че през април 1941 година започват да пристигат други слухове.

„Е, тя е бременна — казва художничката от горния етаж, — а той не иска бебето. Тя, разбира се, го иска. Само Господ знае какво ще стане. Той познава някакъв лекар, който можел да се погрижи, нали разбирате, но тя не иска и да чуе. Наистина не ми се ще да минава през всичко това. Толкова е крехка. Чувам я да плаче нощем.“

На първи юли Шон Лейси умрял при автомобилна катастрофа (механична повреда) на връщане от дома на болната си майка в богаташката част на града. Анта изпаднала в истерия и е затворена в „Белвю“. „Просто не знаехме какво да правим с нея — казва художничката от горния етаж. — Тя крещя цели осем часа. Накрая се обадихме в «Белвю». Никога няма да разбера дали постъпихме правилно.“

Според записите от „Белвю“ Анта е спряла да пищи, всъщност да издава какъвто и да било звук или да прави и най-малкото движение, още щом я приели. Останала в състояние на кататония повече от седмица. После написала едно име „Кортланд Мейфеър“ на къс хартия, а до него думите: „адвокат, Ню Орлиънс“. Към десет и половина на следващата сутрин се обадили във фирмата на Кортланд.

Той веднага се свързал с жена си Аманда Грейди Мейфеър в Ню Йорк и я помолил да иде в „Белвю“ при Анта, докато той пристигне.

Тогава се разразила ужасна битка между Кортланд и Карлота. Той настоявал да се погрижи за Анта, защото тя самата поискала така. Мълвата от онова време казва, че Карлота и Кортланд взели заедно влака за Ню Йорк, за да доведат Анта у дома.

На един доста емоционален обяд, на който се изпил много алкохол, Аманда Грейди Мейфеър изляла цялата история пред своя приятел (и наш информатор) Алън Карвър, който се преструвал, че се интересува от старите южняшки фамилии и от техните готически нрави. Аманда му разказала всичко за горката си малка племенница в „Белвю“:

„Беше просто ужасно. Анта не можеше да говори. Просто не можеше. Опитваше се да каже нещо, но само се запъваше. Беше толкова крехка. Смъртта на Шон я бе съсипала напълно. Минаха двайсет и четири часа, преди да ми напише адреса на апартамента в Гринич Вилидж. Веднага отидох там заедно с Оли Мейфеър, един от внуците на Реми, за да й съберем нещата. О, беше толкова тъжно. Разбира се, реших, че всички картини на Шон сега принадлежат на Анта, тъй като тя е негова съпруга, но тогава дойдоха съседите и ни казаха, че те не са женени. Майката и братът на Шон вече бяха там. Бяха пристигнали с камион и отнесоха всичко. Като че майката на Шон презираше Анта, защото смяташе, че тя е въвлякла сина й в артистичния свят на Гринич Вилидж.

Казах на Оли: «Добре, да вземат всичко, но не и портретите на Анта». Аз ги взех, събрах дрехите и нещата й, както и едно старо кадифено портмоне, пълно със златни монети. Чувала съм за това портмоне и съм сигурна, че и вие сте чували, ако изобщо знаете нещо за Мейфеър. Взех и ръкописите й. Опаковах всичко — разказите й, глави от роман, няколко стихотворения. И знаете ли какво по-късно открих, че едно от тях е публикувано в «Нюйоркър». В «Нюйоркър»! Но нямаше да разбера, ако синът ми Пиърс не ми беше казал. Той отиде в библиотеката и провери. Беше много кратко, нещо за падащия сняг и музея в парка. Не точно поема, но все пак. Просто късче от живота, да го кажа иначе. Но беше публикувано в «Нюйоркър». Това е важното. Беше толкова тъжно да й събирам нещата от онзи апартамент. Нали разбирате, сякаш събирах парчета от живота й.

Когато се върнах в болницата, Карлота и Кортланд бяха вече там. Караха се в коридора. О, трябваше да видите и чуете този скандал, за да повярвате. Само шепот, малки жестове, стиснати устни. Направо не е за вярване. Двамата стояха един срещу друг, говореха си по този начин, и аз знаех, че са готови да се избият.

— Това момиче е бременно — казах аз. — Лекарите казаха ли ти?

— Ще трябва да го махне — отвърна Карлота.

Мисля, че Кортланд щеше да умре на място. Аз самата бях толкова шокирана, че не знаех какво да кажа.

Безкрайно мразя Карлота. Не ме интересува кой ще разбере за това. Мразя я. Мразила съм я през целия си живот. Мисълта, че е сама с Анта, ми докарва кошмари. И тогава казах на Кортланд, пред нея:

— Някой трябва да се погрижи за това момиче.

Но той вече беше опитал да стане попечител на Анта, беше опитал още в самото начало, и Карлота го заплаши, че ще разкрие всичко за нас, така се изрази. О, тя е просто ужасна. Тогава Кортланд се предаде. А и мисля, че знаеше, че и сега няма да успее да постигне нищо. «Анта вече е почти жена — казах аз. — Просто я питайте къде иска да иде. Ако иска да остане в Ню Йорк, ще дойде при мен. Може да остане и при Оли.» Но никакъв шанс!

Карлота влезе да говори с лекарите и постъпи както винаги. Уреди Анта да бъде преместена в лудница в Ню Орлиънс. Изобщо не обръщаше внимание на Кортланд, сякаш го нямаше. Аз се обадих на всички братовчеди в Ню Орлиънс. На всички. Обадих се дори на Беатрис Мейфеър от Еспланада авеню — внучката на Реми. Казах им, че Анта е зле и е бременна и се нуждае от любов и грижи.

Тогава се случи нещо изключително тъжно. Заведоха Анта на гарата. Тя ми направи знак да ида до нея и ми прошепна в ухото: «Пази нещата ми, моля те, лельо Манди. Иначе тя ще изхвърли всичко». Но аз вече бях изпратила вещите й у дома. Обадих се на сина си Шефилд и му разказах всичко. Казах му: «Шеф, направи всичко за нея, когато се върне».“

Анта отпътувала към Луизиана с влак заедно с чичо си и леля си и незабавно била приета в лудницата „Света Ана“, където останала шест седмици. Много братовчеди отишли да я посетят. Семейната мълва говори, че тя била бледа и от време на време неадекватна, но се подобрявала.

В Ню Йорк нашият детектив Алън Карвър си уредил още една „случайна“ среща с Аманда Грейди Мейфеър.

— Как е малката племенница?

— О, не сте чули най-лошото! — отвърнала Аманда Грейди Мейфеър. — Не можете да си представите. Знаете ли, че леля й казала на лекарите в лудницата, че иска да й направят аборт? Казала, че е наследствено луда и не бива да има деца. Чували ли сте подобно нещо? Когато съпругът ми ми каза, аз му отвърнах, че ако и сега не направи нещо, никога няма да му простя. Разбира се, той твърди, че никой няма да нарани бебето. Лекарите нямало да сторят такова нещо, не само за Карлота, за никого. Но аз се обадих на Беатрис Мейфеър на Еспланада авеню и й казах всичко. Кортланд побесня. „Недей да вдигаш всички на бунт“, каза той. Но точно това възнамерявам да направя. Казах на Беа: „Иди да я видиш. Не им позволявай да ти попречат“.

Таламаска никога не е била в състояние да потвърди историята за тези намерения за аборт. Но сестрите в „Света Ана“ казали на нашите разследващи, че десетки братовчеди Мейфеър дошли да посетят Анта в лудницата.

„Те не приемат отказ — пише Ъруин Дандрич. — Настояват да я видят и всички казват, че тя е добре. Много се вълнува заради бебето и, разбира се, те просто я отрупват с подаръци. Младата й братовчедка Беатрис й донесе някакви старинни дантелени бебешки дрешки, които били навремето на някоя си пралеля Сузет. Разбира се, всички знаят, че Анта не се е омъжила за онзи художник в Ню Йорк, но какво значение има това, когато името ти е Мейфеър и винаги ще бъде такова.“

Братовчедите останали все така настойчиви, когато Анта била изписана от „Света Ана“ и се прибрала в къщата на Първа улица. Там заела старата спалня на Стела в северната част на къщата. За нея постоянно се грижели медицински сестри, които били съвсем лесен източник на информация за нашите детективи.

Мястото е описвано като „нетърпимо мрачно“, но Милата Мили и Бел се грижели прекрасно за Анта. Всъщност те дори не оставяли работа за сестрите. Милата Мили седяла през цялото време с Анта на малката веранда пред спалнята й. Бел пък плетяла красиви дрешки за бебето.

Кортланд се отбивал всяка вечер след работа. „Господарката на къщата не го искаше там — казва една от сестрите, — но той идваше всяка божа вечер. Идваше заедно с един млад джентълмен, мисля, че се казваше Шефилд. Сядаха при пациентката за малко и разговаряха с нея.“

Семейната мълва казва, че Шефилд прочел някои от творбите на Анта от дните в Ню Йорк и казал, че е много добра. Сестрите говорели за някакви кутии от Ню Йорк кашони с книги и вестници, които Анта все преглеждала, но била твърде слаба, за да ги разопакова напълно.

„Изобщо не ми се струваше луда — казва една от сестрите. — Лелята ни викаше долу в салона и ни задаваше много странни въпроси. Тя твърдеше, че момичето е наследствено лудо и може да нарани някого. Но лекарите не ни бяха казали нищо такова. Тя беше тихо, меланхолично момиче. Изглеждаше много по-млада, но изобщо не беше луда.“

Деидре Мейфеър се ражда на 4 октомври 1941 година в старата „Болница на милосърдието“ до реката, която по-късно е разрушена. Явно при раждането е имало някакви усложнения, защото Анта е била под пълна упойка, както често става в наши дни. Коридорите на болницата се изпълвали с роднини по време на часовете за свиждане през петте дни, в които Анта останала там. Стаята й била отрупана с цветя. Бебето било красиво здраво момиченце.

Но тогава потокът на информация, така драстично нараснал, благодарение на Аманда Грейди Мейфеър, като че секнал две седмици след като Анта се връща у дома. Братовчедите били отпращани от черната прислужница леля Естер или от Нанси, когато идвали на втора или трета визита. Всъщност Нанси дори напуснала работа като деловодителка, за да се грижи за бебето („Или да ни държи настрана!“ — казва Беатрис на Аманда) и била непреклонна, че майката и бебето не бива да бъдат безпокоени.

Когато Беатрис се обадила да попита за кръщенето, й казали, че бебето вече е кръстено в „Свети Алфонс“. Вбесена, тя се свързала с Аманда в Ню Йорк и един неделен следобед около двайсетина братовчеди „проникнали“ в къщата.

„Анта била много щастлива да ги види! — казва Аманда на Алън Карвър. — Била много развълнувана. Нямала никаква представа, че са се обаждали и са се опитвали да я посетят. Никой не й бил казал. Тя не знаела, че хората правят празненства при кръщенета. Карлота била уредила всичко. Много се натъжила, когато разбрала какво всъщност се е случило, и всички веднага сменили темата. Беатрис беше бясна на Нанси. Но Нанси просто прави това, което Карлота й нареди.“

На 30 октомври същата година Анта била обявена официално за пълноправен наследник на наследството на Мейфеър. Тя определила Кортланд и Шефилд Мейфеър за свои законни представители по всички финансови въпроси и поискала те незабавно да учредят голям фонд за „реставрацията“ на къщата на Първа улица. Била много обезпокоена от състоянието на целия имот.

Юридическите слухове казват, че Анта била изумена, когато разбрала, че всъщност тя притежава къщата. Нямала и най-малка представа за това. Искала да я пребоядиса, да реставрира всичко, да я премебелира.

Карлота не била на срещата й с чичовците, обаче настояла, от името на Анта, юридическата кантора „Мейфеър и Мейфеър“ да представи пълен одит за всичките си начинания от смъртта на Стела насам, като обявила настоящите отчети за неадекватни и отказала да участва в какъвто и да било разговор, докато не получи този одит „за преглед“.

По-късно Шефилд казал на майка си Аманда, че Анта съзнателно била заблуждавана по отношение на завещанието. Тя изглеждала наранена и дори шокирана, когато й обяснили всичко. И точно Карлота я наранила. Обаче тя казала само, че вероятно Карлота е сторила това с добри намерения.

Тримата отишли на късен обяд в „Галатоар“, за да празнуват. Анта била нервна, че оставя бебето, но като че си прекарала добре. Когато си тръгвали, Шефилд я чул да пита баща му:

— Значи искате да кажете, че тя не може да ме изхвърли от къщата? Не може да ме изкара на улицата?

— Тази къща е твоя, ма шери — отвърнал Кортланд. — Тя има разрешение да живее там, но това е въпрос единствено на твоята добра воля.

Анта изглеждала тъжна.

— Тя често ме заплашва — казала тихо. — Често казва, че ще ме изхвърли на улицата, ако не правя, каквото ми нареди.

Тогава Кортланд я отвел настрани от останалите и я откарал сама вкъщи.

След няколко дни Анта и бебето отишли на обяд с Беатрис Мейфеър в друг моден ресторант във Френския квартал. С тях имало и една сестра, която да разхожда бебето в красивата му бяла ракитена количка, докато двете дами се наслаждават на виното и рибните блюда. Когато по-късно описвала този обяд на Аманда, Беатрис казала, че Анта била станала истинска млада жена. Отново започнала да пише.

Сега работела върху роман и била решена да ремонтира напълно къщата на Първа улица.

Искала да поправи и плувния басейн. Споменала и майка си, колко много обичала тя празненствата. Въобще Анта изглеждала пълна с живот.

Всъщност наистина били наети неколцина майстори, които да направят пълна оценка на „цялостната реставрация, включително боядисване, дърводелски ремонти и зидарска работа“. Съседите били доволни, когато разбрали за това от слугите. Дандрич пише, че били направени консултации с видна архитектурна фирма за възстановяване на старата сграда за каретите.

В средата на ноември Анта написала кратко писмо на Аманда Грейди Мейфеър, с което й благодарила за помощта в Ню Йорк. Благодарила й и че препраща пощата й от Гринич Вилидж. Споменала и че пише кратки разкази и отново работи по романа си.

Когато мистър Бордрьо, пощальонът, извършвал обичайната си обиколка в девет сутринта на десети декември, Анта го чакала пред портата. Тя му дала няколко големи кафяви плика за Ню Йорк. Можела ли да плати пощенските разходи на него? Претеглили на око пликовете, защото тя не можела да остави бебето, за да иде до пощата — и той взел писмата. Анта му дала и цяла пачка по-малки пликове до много адреси в Ню Йорк.

„Беше много развълнувана — казва той. — Искаше да стане писателка. Такова сладко момиче. Никога няма да я забравя. Споменах нещо за бомбардирането на Пърл Харбър, че моят син се е записал предния ден в армията и че най-накрая влизаме във войната. И знаете ли какво? Тя не беше чула нищо за това. Не знаеше за никакви бомбардировки и за никаква война. Сякаш живееше в сън.“

„Сладкото момиче“ умряло същия следобед. Когато пощальонът минал със следобедната поща в три часа, над тази част на Гардън Дистрикт се били струпали буреносни облаци. Валяло като из ведро. И все пак в градината на Мейфеър се била събрала цяла тълпа, а по средата на улицата се виждала колата на погребалния агент. Вятърът виел яростно. Господин Бордрьо също се застоял там въпреки лошото време.

„Госпожица Бел ридаеше на верандата. А госпожица Мили се опитваше да ми обясни какво се е случило, но не можеше да изрече и дума. После госпожица Нанси дойде до края на верандата и ми изкрещя: «Вървете си, господин Бордрьо. Имаме смъртен случай. Вървете си, че много вали».“

Тогава той прекосил улицата и се подслонил на верандата на съседа, който му казал през мрежестата врата, че Анта Мейфеър е починала. Явно била паднала от прозореца на третия етаж.

Бурята била ужасна, истински ураган. И все пак пощальонът останал да види как погребалният агент Ред Лониган прибира тялото в товарната си кола. Помагал му синът му, Лирой Лониган. След това потеглили. Накрая господин Бордрьо тръгнал да разнесе пощата и много скоро, едва бил стигнал до Притания стрийт, времето се оправило. Когато на следващия ден минал покрай къщата, тротоарът бил покрит с листа.

През годините Таламаска е събрала множество истории за смъртта на Анта, но може би никога няма да узнаем какво наистина се е случило през следобеда на десети декември 1941 година. Господин Бордрьо е последният „външен човек“, който е виждал Анта и е разговарял с нея. Бавачката на бебето, една стара жена на име Алис Фланиган, се обадила, че е болна този ден.

От полицейските рапорти и от предпазливите коментари на семейство Лониган и свещеника на енорията разбрахме, че Анта скочила или е паднала от прозореца в стаята на Жулиен върху покрива на верандата на втория етаж някъде около три следобед.

Историята на Карлота, получена от същите източници, е следната:

Тя се скарала с момичето заради бебето, защото Анта вече била толкова зле, че дори не хранела детето.

„Тя изобщо не беше готова да стане майка — казала госпожица Карлота на полицая. — Анта прекарвала часове в писане на писма, разкази и поезия, а Нанси и останалите трябвало да чукат по вратата на стаята й, за да я подсетят, че Деидре плаче в кошарката си и трябва да бъде накърмена или нахранена с биберон.“

По време на тази последна кавга Анта получила „истерична“ криза и хукнала по стълбата към таванския етаж. Крещяла, че иска да я оставят на мира. Карлота се уплашила, че Анта ще се нарани, което според нея често се случвало. Последвала я до старата стая на Жулиен и там видяла, че тя се опитва да си извади очите и вече ги била разкървавила ужасно.

Карлота се опитала да я обуздае, но Анта се откопчила от нея и паднала назад през прозореца, а оттам на покрива на верандата от ковано желязо. Като че залазила към ръба й, но после загубила равновесие или нарочно скочила. Умряла на мига, защото главата й се ударила силно в плочите три етажа по-долу.

Кортланд бил извън себе си, когато научил за смъртта на племенницата си и веднага отишъл на Първа улица. По-късно казал на жена си в Ню Йорк, че Карлота била напълно обезумяла. С нея бил свещеникът, отец Кевин от Църквата на изкуплението. Тя постоянно повтаряла, че никой не разбирал колко крехка е Анта. „Опитах се да я спра! — казвала тя. — Какво повече можех да направя, за бога!“ Милата Мили и Бел били твърде разстроени, за да говорят за случилото се. Бел като че бъркала смъртта на Анта със смъртта на Стела. Само Нанси имала да каже някои доста неприятни неща — оплакала се, че Анта разрушила целия си живот и че главата й била пълна с глупави мечти.

Когато Кортланд се обадил на бавачката Алис Фланиган, тя изглеждала изплашена. Била възрастна и почти сляпа. Казала, че не знае Анта някога да е изпадала в истерия, да се е наранявала или нещо от този род. Тя самата получавала нареждания от госпожица Карлота, която била много добра към семейството си. Госпожица Фланиган не искала да изгуби работата си. „Искам само да се грижа за онова сладко бебе — казала тя на полицията. — То има нужда от мен сега.“

И тя наистина се грижила за Деидре Мейфеър, докато детето не навършило пет години.

Накрая Кортланд казал на Беатрис и Аманда да оставят Карлота на мира. Тя била единственият свидетел на случилото се онзи следобед и смъртта на Анта без съмнение била просто ужасен инцидент. Как би могло да бъде иначе?

Не било проведено никакво разследване. Нямало и аутопсия. Все пак у погребалния агент се породили някои съмнения, след като прегледал трупа. Той заключил, че раните по лицето на Анта не биха могли да бъдат причинени от самонараняване, затова се свързал със семейния лекар, който обаче го посъветвал да забрави за случая. Анта била луда и това било неофициалното заключение. Била нестабилна през целия си живот. Била лекувана в „Белвю“ и в лудницата „Света Ана“ и не можела да се грижи нито за себе си, нито за детето си.

След смъртта на Стела смарагдът на Мейфеър не е споменаван във връзка с Анта. Нито един роднина или приятел не го е виждал на нея. Шон Лейси никога не е рисувал Анта с огърлицата и никой в Ню Йорк не е знаел за нея. Но смарагдът бил на шията й, когато умряла. Въпросът се налага от само себе си. Защо Анта е носила смарагда точно в този ден? Дали това не е станало повод за фаталната кавга? Възможно ли е не Анта да е издрала очите си, а Карлота, и ако е така, защо?

Така или иначе, къщата на Първа улица била отново обгърната от тайнственост. Плановете на Анта за реставрация никога не били изпълнени. След няколко скандала в кантората на „Мейфеър и Мейфеър“ — Карлота се развикала и дори разбила стъклото на вратата — Кортланд стигнал дотам, че подал иск за попечителство над Деидре. Внукът на Клей Мейфеър, Александър, също се включил. Двамата със съпругата му Ейлин имали хубаво имение в Метаир.

Можели да осиновят детето или поне да го вземат неформално.

Аманда Грейди Мейфеър казала на нашия човек под прикритие във висшето общество Алън Карвър, че „Кортланд иска да се прибера, за да се грижа за бебето. Наистина ми е много жал за детето, но не мога да се върна в Ню Орлиънс след всичките тези години“.

Карлота само се изсмяла на всички „доброжелатели“, както ги наричала. Казала на съдията и на всеки, който я опитал, че Анта била много болна. Имала наследствено психическо заболяване, което можело да се прояви и при Деидре. Тя нямала никакво намерение да позволява на когото и да било да отведе Деидре от майчината й къща, от милата госпожица Фланиган, от сладката Бел и прекрасната Мили, които просто обожавали детето и имали достатъчно време да се грижат за нея.

Кортланд не пожелал да се откаже и Карлота го заплашила направо. Жена му го била напуснала, нали така? Дали семейството ще иска да научи след всичките тези години що за човек е той? Братовчедите обмисляли тези намеци. Съдията по случая започнал да става „нетърпелив“. За него Карлота Мейфеър била безукорна и целомъдрена жена с отлична преценка. Защо семейството не можело да приеме тази ситуация? Господи боже, ако всяко осиротяло бебе имало такива прекрасни лели като Мили, Бел и Карлота, светът щял да е много по-добър.

Завещанието било оставено в ръцете на „Мейфеър и Мейфеър“, а детето останало в ръцете на Карлота. Въпросът бил приключен.

По-късно е предприета само още една атака срещу властта на Карлота. През 1945 година.

Корнел Мейфеър, един от нюйоркските братовчеди и наследник на Лестан, току-що бил приключил специализацията си в Главната болница на Масачузетс. Специализирал психиатрия. Бил чувал „невероятни истории“ за къщата на Първа улица от своята братовчедка Аманда Грейди Мейфеър, а също и от Луиза Ан Мейфеър. Луиза Ан, най-голямата от внучките на Гарланд, прекарала известно време в Ридклийф и имала връзка с Корнел. Какви били всички тези приказки за наследствена лудост? Корнел бил много заинтригуван, а и бил влюбен в Луиза Ан, която се върнала в Ню Орлиънс, вместо да се омъжи за него и да заживее в Масачузетс. Той не можел да разбере защо е толкова привързана към дома, искал да посети Ню Орлиънс и семейството на Първа улица, а нюйоркските братовчеди сметнали това за добра идея.

„Кой знае? — казал той на Аманда по време на един обяд в «Уолдорф». — Може би ще харесам града и с Луиза Ан ще измислим нещо.“

Корнел пристигнал в Ню Орлиънс през февруари и се регистрирал в един хотел в центъра. Помолил Карлота за разговор и тя се съгласила да го приеме в къщата.

Както казал по-късно на Аманда по телефона, той останал в къщата към два часа, като част от времето бил насаме с петгодишната Деидре. „Не мога да ти кажа какво открих — казал той, — но това дете трябва да се махне от тази среда. Честно да ти кажа, не искам да замесвам Луиза Ан. Ще ти разкажа всичко, когато се върна в Ню Йорк.“

Аманда настояла той да се обади на Кортланд и да му сподели притесненията си. Корнел признал, че Луиза Ан предложила същото.

„Но не искам да го правя сега — казал той. — Карлота ми дойде в повече, не искам да се виждам с друг Мейфеър този следобед.“

Аманда била уверена, че Кортланд ще му помогне, затова му се обадила и му казала какво става. Кортланд се зарадвал на интереса на младия си роднина и по-късно същия следобед се обадил на Аманда, за да й каже, че го е поканил на вечеря в „Колбс“ в центъра. Щял да й се обади и след срещата, но чувствал, че ще хареса младия лекар. Нямал търпение да чуе мнението му.

Корнел така и не дошъл на вечерята. Кортланд го чакал цял час в „Колбс“. Обадил се в стаята му, но никой не отговорил. На сутринта камериерката открила тялото на младия лекар. Лежал напълно облечен на разбърканото легло, очите му били полуотворени, а на масичката до него имало полупразна чаша с бърбън. Не била установена непосредствената причина за смъртта.

По искане на майката на Корнел, както и на следователя в Ню Орлиънс, била извършена аутопсия, която разкрила, че в кръвта му има малко количество силен наркотик, смесен с алкохол. Случаят бил обявен за смърт от свръхдоза и така и не бил разследван повече. Аманда Грейди Мейфеър никога не могла да си прости, че е изпратила доктор Корнел Мейфеър в Ню Орлиънс. Луиза Ан не се възстановила от загубата и до ден-днешен е неомъжена. Съсипаният Кортланд придружил ковчега до Ню Йорк.

Дали Корнел е също жертва на вещиците Мейфеър? Още веднъж сме принудени да кажем, че не знаем. Една подробност обаче ни дава известна индикация, че Корнел не е умрял от наркотика и алкохола, открити в кръвта му. Следователят, който прегледал тялото, преди то да бъде изнесено от хотелската стая, отбелязва, че в очите на Кортланд имало много спукани кръвоносни съдове. А ние знаем, че това е симптом на задушаване. Възможно е някой просто да е упоил Корнел, като е сипал наркотик в питието му (на масичката била оставена чаша с бърбън), и когато той е заспал, го е задушил с възглавница.

Когато Таламаска решила да разследва случая (чрез един виден частен детектив), следата вече била студена. Никой в хотела не помнел дали Корнел Мейфеър е получил някакви обаждания този следобед. Дали е поръчал бърбън по румсървиса? Никой не задал този въпрос. Отпечатъци? Не били свалени. Все пак това не било убийство.

Но сега е време да се обърнем към Деидре Мейфеър, настоящата наследница на завещанието на Мейфеър, осиротяла още като двумесечно бебе и оставена на грижите на старите си лели.

 

 

Деидре Мейфеър

Къщата на Първа улица продължила да запада след смъртта на Анта. Плувният басейн по това време вече се бил превърнал в истинско тресавище, обрасло с плевели и диви ириси, ръждясалият му фонтан изхвърлял струи зеленикава вода в тинята. Капаците на прозорците в северната спалня отново били залостени. Боята по виолетово-сивите стени продължавала да се лющи.

С годините старата госпожица Фланиган ослепяла почти напълно, но се грижила за малката Деидре до петия й рожден ден. От време на време тя извеждала детето на разходка с плетената от ракита количка, но никога не пресичала улицата.

Кортланд идвал на Коледа и пиел чаша шери на дългата предна веранда с Милата Мили, Бел и Нанси.

„Казах им, че този път няма да позволя да ме отпратят — обяснява той на сина си Пиърс, който по-късно го разказва на майка си. — Не, този път ще виждам детето със собствените си очи на рождения му ден и на Коледа.“ Той правел подобни изявления и пред секретарите си в „Мейфеър и Мейфеър“. Те често купували подаръци, които Кортланд носел в къщата.

След години внукът на Кортланд, Райън Мейфеър, говорел със съчувствие за това на една сватбена церемония.

„Моят дядо мразеше да ходи там. В нашата къща в Метаир винаги цареше радост. Баща ми казваше, че дядо все си идвал у дома разплакан. Когато Деидре станала на три години, той й направил първото коледно дърво. Занесъл й пакет с коледна украса, купил й лампички от «Катц и Бестоф» и сам ги сложил на дървото. Не е за вярване, че е възможно хора да живеят в подобен мрак. Ще ми се наистина да съм познавал по-добре дядо си. Той е роден в онази къща. Представете си само. А неговият баща, Жулиен, е роден още преди Гражданската война.“

По това време Кортланд станал същинско копие на баща си Жулиен. Негови снимки от средата на петдесетте го показват като слаб, строен мъж с черна коса, посивяла единствено по слепоочията. Прорязаното от бръчки лице много напомняло това на баща му, само дето очите му били по-големи и приличали на тези на Стела. И все пак имал добросърдечното изражение на Жулиен и неговата очарователна усмивка.

От всички сведения заключаваме, че семейството на Кортланд го е обичало много, а служителите му направо го боготворели. Дори Аманда Грейди Мейфеър винаги го е обичала, въпреки че го напуснала преди години, или поне така твърди Алън Карвър в Ню Йорк. В годината преди смъртта си Аманда плакала на рамото му, задето синовете й така и не разбрали защо напуснала баща им, а тя нямала никакво намерение да им казва.

Райън Мейфеър много обичал дядо си, въпреки че не го познавал много добре. За него и за баща му Кортланд бил герой. Той така и не разбрал защо, за бога, баба му е избягала в Ню Йорк.

А каква е била Деидре през този ранен период? Не успяхме да отрием никакво нейно описание през първите й пет години, освен мълвата сред семейството на Кортланд, че тя е много красиво малко момиченце.

Черната й коса била мека и вълниста, също като на Стела. Сините й очи били огромни и мрачни.

Но къщата на Първа улица отново била затворена за външния свят. Минувачите вече били свикнали с нейната безнадеждно западнала и страховита фасада. Работниците отново не успявали да поправят нищо. Един от тях, който работел на покрива, паднал два пъти от стълбата си и отказал да стъпи вече там. Само старият градинар и синът му идвали с охота от време на време да косят буренясалата трева.

Някои от легендите за Мейфеър умрели заедно с онези, които ги разказвали. Други истории пък били трансформирани до неузнаваемост. Новите детективи заменили старите. Скоро вече никой разпитван за Мейфеър не споменавал имената на Жулиен, Катерин, Реми или Сузет.

Синът на Жулиен, Баркли, умрял през 1949 година, а брат му Гарланд — през 1951 година. Синът на Кортланд, Грейди, умрял същата година, след като паднал от коня си в парка Одюбон. Майка му Аманда Грейди Мейфеър умряла скоро след това, сломена от смъртта на любимия си син. От двамата сина на Пиърс само Райън Мейфеър „познава семейната история“ и разказвал странни истории на по-младите си братовчеди, повечето от които не знаели нищо за рода.

Ъруин Дандрич умрял през 1952 година. Неговата роля обаче била поета от друг агент под прикритие във висшето общество, една жена на име Жулиет Милтън, която през годините събрала доста информация от Беатрис Мейфеър и от други братовчеди от долната част на града. Тя редовно обядвала с тях и те като че ли нямали нищо против това, че тя клюкарства пред тях за всички и пред всички за тях. Подобно на Дандрич Жулиет не е никак лош човек. Всъщност тя е даже мила, но с вкус към мелодрамите. Пише невероятно дълги писма на нашите адвокати в Лондон, които й плащат всяка година сума, равна на нейната рента.

Както и Дандрич, Жулиет така и не разбира на кого предоставя информацията за Мейфеър. И въпреки че повдига въпроса поне веднъж годишно, никога не настоява за отговор.

През 1953 година, когато започнах пълния превод на писмата на Петир ван Абел, прочетох докладите за дванайсетгодишната Деидре, които постъпваха по онова време. Изпращах хора да разследват всяко сведение. „Копайте — казвах им — и ми разкажете всичко за нея от самото начало. Ще ви платя добре за всяка информация.“

Поне през ранните си години Деидре явно следва пътя на майка си, защото е изключена от едно, а после и от друго училище, заради „номерата си“ и „странното си поведение“. Тя пречела на класа и избухвала в плач, без да може да бъде успокоена.

Сестра Бриджит Мари, тогава вече на шейсет години, видяла за пореден път „невидимия приятел“ в действие в училищния двор на „Свети Алфонс“. Той намирал изгубени вещи и карал цветята да летят. „Светото сърце“, училището на урсулинките, „Свети Йосиф“, „Светата Дева на ангелите“ — всички изключвали Деидре само няколко седмици след постъпването й. Детето стояло с месеци у дома. Съседите я виждали да „тича като луда“ из градината и да се катери по огромния дъб в задния двор.

В къщата вече нямало почти никаква прислуга. Дъщерята на леля Естер, Ирен, готвела и чистела. Веднъж в месеца метяла и паважа.

Всъщност Нанси Мейфеър била истинската домакиня. Тя вършела всичко със своя рязък и противен маниер, или поне така казват доставчикът и свещеникът, които от време на време се отбивали.

Милата Мили и Бел вече се били превърнали в красиви старици и се грижели за розовите храсти до страничната веранда, които някак се спасили от плевелите и сега опасвали къщата от предната ограда до задната стена.

Цялото семейство отивало в параклиса за неделната служба в девет сутринта. Малката Деидре била красива като картинка в моряшкото си костюмче и сламена шапка с панделка. Карлота била винаги в тъмен бизнес костюм и блуза с висока яка. Старите дами, Милата Мили и Бел, били облечени много официално — с черни обувки с каишки, габардинени рокли с дантела и тъмни ръкавици. Госпожица Мили и госпожица Бел често ходели заедно на пазар в почивните дни, като хващали такси от Първа улица до „Гюс Майер“ или „Годшо“, най-хубавите магазини в Ню Орлиънс, където си купували перленосиви рокли и украсени с цветя шапки с воалетки, както и други префинени дрехи. Дамите на щандовете за козметика ги познавали по име. Продавали им пудра за лице, руж и парфюм „Коледна нощ“. След това двете стари дами обядвали в ресторанта в „Д. Х. Холмс“, преди да вземат друго такси за дома. И единствено те представлявали семейството от Първа улица на всички погребения, от време на време ходели и на кръщенета, а понякога и на сватби, въпреки че рядко оставали за приема след брачната церемония.

Мили и Бел присъствали даже на погребения на външни хора от енорията, като ходели и на бденията, ако те били в „Лониган и син“. Посещавали службата на Велики четвъртък и понякога през летните нощи взимали и Деидре, като постоянно я гълчали високомерно и й давали парченца шоколад по време на службата, за да пази тишина.

Никой вече не помни да е имало нещо „не наред“ със сладката госпожица Бел.

Всъщност двете стари дами лесно спечелили симпатиите и уважението на Гардън Дистрикт, особено на семействата, които не знаели нищо за трагедиите и тайните на Мейфеър. Къщата на Първа улица вече не била единствената порутена сграда зад ръждясала ограда.

Нанси Мейфеър обаче като че била родена и отгледана от съвсем различна обществена прослойка. Дрехите й винаги били развлечени, а кафявата й коса — неизмита и небрежно сресана. Лесно било да я сбъркаш с наета прислужница. Но никой никога не поставил под въпрос, че тя е сестра на Стела, каквато, разбира се, не била. Тя започнала да носи черни обувки с връзки, когато била едва на трийсет. Плащала нацупено на доставчиците от износен портфейл или пък викала от верандата на горния етаж, за да отпрати някой амбулантен търговец.

С тези жени прекарвала дните си малката Деидре, когато не се мъчела да внимава в претъпканата класна стая, което, разбира се, довело до упадък и нещастие.

Слуховете в енорията постоянно я сравнявали с майка й. Братовчедите твърдели, че вероятно става дума за „наследствена лудост“, въпреки че никой не знаел със сигурност. Но тези, които можели да наблюдават семейството отблизо — дори и да били отдалечени на мили от тях — скоро разбрали, че между майката и дъщерята има доста разлики.

Докато Анта била крехка и стеснителна по природа, в Деидре имало нещо бунтарско и определено чувствено още от самото начало. Съседите често я виждали да тича като момче из градината. Едва петгодишна, тя се катерела чак до върха на стария дъб. Понякога дори се криела в храстите покрай оградата, за да стряска минувачите.

Когато станала на девет, Деидре избягала за първи път от къщи. Карлота се обадила на Кортланд паникьосана; после звъннала и в полицията. Накрая намерили измръзналата и трепереща Деидре на прага на сиропиталището „Света Елизабет“ на Наполеон авеню. Тя казала на сестрите, че е „прокълната“, „обладана от дявола“ и че трябвало да извикат свещеник. Кортланд и Карлота дошли и я отвели у дома.

„Твърде активно въображение“ — казала Карлота. Това се превърнало в редовна реплика.

Година по-късно полицията открила Деидре да се скита в дъжда по един ръкав на реката. Тя треперела, плачела и повтаряла, че се страхува да се върне у дома. За два часа успяла да наговори куп лъжи за името си и миналото си. Била циганка, дошла в града с някакъв цирк. Майка й била убита от дресьор на животни. Тя се опитала да „се самоубие с рядка отрова“, но я завели в болница в Европа, където източили цялата кръв от вените й.

„Имаше нещо много тъжно в това дете, нещо много откачено — казва след това един полицай на наш детектив. — Тя беше абсолютно сериозна и сините й очи гледаха диво. Дори не вдигна поглед, когато чичо й и леля й дойдоха да я вземат. Преструваше се, че не ги познава. После каза, че я държат окована в една стая на горния етаж.“

Когато става на десет, Деидре е изпратена в Ирландия, в пансион, препоръчан от един свещеник с ирландско потекло от катедралата „Свети Патрик“ — отец Джейсън Пауър. Семейната мълва говори, че това всъщност е идея на Кортланд.

„Дядо искал да я махне оттам“ — казва по-късно Райън Мейфеър.

Но след месец сестрите в „Каунти Корк“ изпращат Деидре у дома.

Следващите две години Деидре е обучавана от гувернантка, госпожица Ламптън, стара приятелка на Карлота от „Светото сърце“. Госпожица Ламптън казва на Беатрис Мейфеър (от Еспланада авеню), че Деидре е очарователно и много умно дете. „Просто има изключително богато въображение и прекарва твърде много време сама.“ Но по-късно госпожица Ламптън заминава на север, за да се омъжи за един вдовец, когото среща по време на лятната му почивка, и Деидре плаче с дни за нея.

Но и през тези години в къщата на Първа улица има скандали. Хората често чували крясъци. Деидре изтичвала плачеща от къщата и често се качвала на дъба, за да не могат Ирен или госпожица Ламптън да я стигнат. Понякога оставала там до мръкване.

След пубертета обаче у нея настъпила промяна. Тя станала затворена, потайна и вече не била толкова палава. На тринайсет била по-чувствена жена, отколкото Анта някога е била като голяма. Носела черната си вълниста коса разпусната, разделена на път и прихваната от бледолилава панделка. Големите й сини очи гледали някак недоверчиво и като че с мъка. Всъщност детето изглеждало наранено, твърдят хората, които я виждали на неделната служба.

„Тя вече се е превърнала в красива жена — казва една от матроните, които посещавали редовно параклиса. — А онези старици не го разбират. Обличат я все едно е още дете.“

Юридическите слухове разкриват и други проблеми. Един следобед Деидре връхлетяла в офиса на Кортланд.

„Беше в истерия — казва секретарят му по-късно. — Почти цял час крещя и плака пред чичо си. Но ще ви кажа и нещо друго, нещо, което не бях забелязал, докато тя не си тръгна. Обувките й бяха различни. Едната беше кафява мокасина, а другата черна, с ниска подметка. Не мисля обаче, че тя забелязваше. Кортланд я заведе у дома. Не зная дали и той забеляза. Повече не я видях.“

Лятото преди четиринайсетия си рожден ден Деидре е приета по спешност в новата „Болница на милосърдието“. Опитала да пререже вените си. Беатрис отива да я посети.

„Това момиче има дух, който Анта просто не притежаваше — казва тя на Жулиет Милтън. — Но има нужда от женски съвет за някои неща. Поиска да й купя козметика. Каза, че през целия си живот е влизала само веднъж в магазин за козметика.“

Беатрис носи козметиката в болницата, но й казват, че Карлота е забранила всякакви посещения. Тя се обажда на Кортланд и той признава, че не знае защо Деидре е прерязала вените си. „Може би просто е искала да се махне от онази къща.“

Същата седмица Кортланд урежда Деидре да замине за Калифорния. Тя отлита за Лос Анджелис, за да остане при дъщерята на Гарланд, Андреа Мейфеър, която е омъжена за лекар от болницата „Ливански кедри“. След две седмици обаче Деидре отново си е у дома.

Мейфеър от Лос Анджелис не казват на никого какво се е случило, но години след това единственият им син, Елтън, признава пред нашите разследващи, че горката му братовчедка от Ню Орлиънс е луда. Мислела, че е прокълната от някакво завещание, говорела, че ще се самоубие, и ужасявала родителите му. Те я завели на лекар, който казал, че никога вече няма да бъде нормална.

„Родителите ми искаха да й помогнат, особено майка ми. Но цялото семейство беше разстроено. Мисля, че чашата преля, когато една нощ я видяха с някакъв мъж в задния двор, а тя не поиска да си признае, все отричаше. А те се страхуваха, че може да се е случило нещо. Деидре беше на тринайсет и наистина бе много красива. Затова я върнаха у дома.“

Беатрис разказва доста подобна история на Жулиет Милтън.

„Мисля, че Деидре изглежда много зряла — казва тя, но не вярвала, че би излъгала за онзи мъж в градината. — Просто е объркана.“ И Беатрис е непреклонна, че няма никаква наследствена лудост. Това било само семейна басня, измислена от Карлота, на която някой наистина трябва да сложи край.

Беатрис отива в къщата на Първа улица да види Деидре и да й занесе подаръци, но Нанси не я пуска вътре.

Същият мистериозен мъж е отговорен и за особено драматичното изключване на Деидре от пансиона към „Света Роза от Лима“, когато тя е на шестнайсет. Тя изкарва почти цял семестър без никакви провинения и точно в средата на пролетния срок се случва инцидент. Семейната мълва твърди, че Деидре била безкрайно щастлива в „Света Роза“ и казала на Кортланд, че не иска никога да си отива у дома. Дори по Коледа си оставала в пансиона, излизала единствено с Кортланд за ранна вечеря на Бъдни вечер.

Тя обичала люлките в задния двор за игра, които били достатъчно големи за момичетата, и по здрач често пеела там заедно с едно друго момиче, Рита Мей Дуайър (по-късно Лониган), която си спомня Деидре като изключителен човек — елегантна, невинна, романтична и сладка.

Едва напоследък, през 1988 година, е събрана още информация за изключването й, и то от самата Рита Мей Дуайър Лониган, в разговор с мен.

„Мистериозният приятел“ на Деидре се срещал с нея в градината на монахините, на лунна светлина. Говорел тихо, но все пак Рита Мей го чула. „Нарече я любима моя“ — каза ми Рита Мей. Тя самата не била чувала такива романтични думи, освен по филмите.

Беззащитна и ридаеща, Деидре не казала нищо, когато монахините я обвинили, че „води мъж в пансиона“. Те видели срещата им в градината през прозорците на манастирската кухня. „Не беше момче — каза гневно една от монахините пред всички ученички по-късно. — Беше мъж! Мъж!“

Записите от онзи период са почти яростни в упреците си. „Момичето е лъжкиня. Позволява на онзи мъж да я докосва. Невинността й е била просто фасада.“

Не може да има никакво съмнение, че този мистериозен компаньон е Лашър. Той е описван от монахините, а по-късно и от госпожа Лониган, като кестеняв, с кафяви очи и красиви старомодни дрехи.

Но важното тук е, че Рита Мей Лониган, ако, разбира се, не преувеличава, е чула Лашър да говори.

Друга стряскаща информация, пак получена от госпожа Лониган, е, че Деидре е носела смарагда на Мейфеър в пансиона. Тя дори го показала на Рита Мей и тя видяла на гърба му гравирано името „Лашър“. Ако историята на Рита Мей е вярна, значи Деидре е знаела много малко за майка си и баба си. Знаела е, че е получила смарагда в наследство от тях, но не и как са умрели Стела и Анта.

През 1956 година в семейството се разчува, че Деидре е съсипана заради изключването й от „Света Роза от Лима“. Тя дори влиза за шест седмици в лудницата „Света Ана“. Въпреки че болничните записи се оказват недостъпни, сестрите говорят, че Деидре поискала да бъде лекувана с електрошок, и процедурата била извършена два пъти. По това време тя е почти на седемнайсет.

От онова, което знаем за медицинските практики тогава, можем със сигурност да заключим, че тези процедури са включвали електричество с по-висок волтаж, отколкото се прилага днес; вероятно са били доста опасни и са причинявали загуба на паметта за часове и дори дни.

Но не знаем защо не е приложен целият курс, както е било прието. Кортланд бил категорично против подобно лечение, или поне така казва Беатрис Мейфеър. Той не можел да повярва, че е възможно да се прилага нещо толкова драстично на съвсем млад човек.

„Какво му има на това момиче?“ — попитала накрая Жулиет, а Беатрис отговорила: „Никой не знае, скъпа. Никой не знае“.

Карлота отвела Деидре у дома и там тя продължила да линее още месец, но упоритото разследване на нашите хора показва, че до Деидре в градината често е забелязвана тъмна фигура. Един доставчик от бакалията „Солан“ „си изкарал ангелите“, докато си тръгвал от къщата, защото видял „онова момиче с див поглед и странния мъж“ във високия бамбуков гъсталак до стария басейн.

Една стара мома, която живее на Притама стрийт, видяла двойката в параклиса след мръкнало. „Казах на госпожица Бел. Спрях до портата на следващата сутрин. Това не ми се струваше редно. Случи се вечерта, точно след мръкнало. Отидох в параклиса да запаля свещ и да си кажа молитвата, както винаги, а тя беше там, на една пейка отзад, с онзи мъж. Отначало почти не ги забелязах. Тя като че се изплаши, стана и изтича навън. Видях я съвсем ясно на светлината на уличната лампа. Беше Деидре Мейфеър. Не знам какво стана с младия мъж.“

Неколцина други свидетели докладват за подобни появи. Картината винаги била една и съща — Деидре и мистериозен млад мъж в сенките. Деидре и мистериозният млад мъж, който се взира в непознатия по доста разстройващ начин. Имаме петнайсет различни вариации на тези две теми.

Някои от историите стигнали и до Беатрис от Еспланада авеню. „Не знам дали някой наглежда това момиче. Тя е толкова… добре развита физически“, казва тя на Жулиет. И двете отиват на Първа улица.

„Момичето бродеше из градината. Беатрис отиде до оградата и й извика. Няколко минути Деидре като че не можеше да познае Беа. После отиде да вземе ключа за портата. Разбира се, след това говореше предимно Беатрис.

Тя е направо шокиращо красива. Може би и отчасти заради това изглежда толкова странна. Направо се влюби в една камея, която носех. Подарих й я и тя се радваше съвсем като дете. Не ми беше удобно да й намекна, че е боса и носи раздърпана памучна рокля.“

С идването на есента постъпват още доклади за скандали и крясъци в къщата. Съседите дори на два пъти викат полиция. Първият път е през септември. След две години аз успях да се сдобия с пълния разказ за случилото се.

„Не ми се искаше да ходя там — каза ми полицаят. — Нали знаете, не обичам да безпокоя семействата от Гардън Дистрикт. А и онази дама ни държа на предната врата. Казва се Карлота Мейфеър, но всички я наричат госпожица Карл. Нали я знаете, работи за съдията.

«Кой ви извика? Какво искате? Кой сте? Искам да видя картата ви. Ще се наложи да говоря със съдия Бърнис, ако дойдете отново.» Накрая партньорът ми каза, че хората са чули младата дама в къщата да пищи и че бихме искали да говорим с нея, за да се уверим, че е добре. Мисля, че госпожица Карл бе готова да го убие на място, но отиде и доведе момичето, Деидре Мейфеър. Тя плачеше и цялата трепереше. Каза на Си Джей, партньора ми: «Накарайте я да ми даде нещата на майка ми. Тя взе нещата на майка ми».

Госпожица Карл рече, че й е омръзнало от подобно «натрапване», че това щял да е последният скандал и вече нямало да има нужда да идва полиция. Ако не сме си тръгнели, щяла да се обади на съдия Бърнис. Тогава момичето изтича от къщата към патрулната кола и закрещя: «Вземете ме с вас!».

И тогава се случи нещо странно. Госпожица Карл гледаше как момичето стои на тротоара до патрулната кола и започна да плаче. Опита се да го скрие — извади кърпичката си и закри лицето си — но ние видяхме, че плаче. Момичето наистина я бе довело до края на силите й.

Си Джей попита: «Мис Карл, какво да направим?». Тя мина край него по тротоара, прегърна момичето и рече: «Деидре, искаш ли да се върнеш в лудницата? Моля те, Деидре, моля те». И после просто замлъкна. Не можеше да говори. Момичето се взираше в нея с широко отворени очи и налудничав поглед и после също се разплака.

Тогава госпожица Карл прегърна Деидре и я поведе по стълбите към къщата.“

— Сигурен ли сте, че е била госпожица Карл? — попитах аз полицая.

— О, да, всички я познават. Боже, никога няма да я забравя. На следващия ден се обади на капитана и поиска двамата със Си Джей да бъдем уволнени.

Друга патрулна кола отговаря на обаждане на съседите следващата седмица. За този случай знаем само, че Деидре се е опитвала да си тръгне от къщата, когато е дошла полицията; те я убедили да седне на предните стъпала и да чака, докато дойде чичо й Кортланд.

На следващия ден Деидре избягала. Юридическите слухове твърдят, че били проведени много телефонни разговори и Кортланд хукнал към Първа улица. От „Мейфеър и Мейфеър“ се обадили на нюйоркските роднини да търсят Деидре, както навремето са търсили Анта.

Аманда Грейди Мейфеър вече била мъртва. Майката на доктор Корнел Мейфеър, Розалинд Мейфеър, не искала да има нищо общо с „онези от Първа улица“, но все пак се свързала с останалите братовчеди в Ню Йорк. След това обаче полицията се обадила на Кортланд в Ню Орлиънс, че Деидре е открита да броди боса и неадекватна из Гринич Вилидж. Имало съмнения, че е била изнасилена. Същата нощ Кортланд хванал самолета за Ню Йорк и на сутринта довел Деидре в Ню Орлиънс.

Историята се повтаря напълно, защото затворили за втори път Деидре в „Света Ана“. Седмица по-късно я изписали и тя отишла да живее с Кортланд в старата му фамилна къща в Метаир.

Семейната мълва говори, че Карлота била напълно победена и обезкуражена. Тя казала на съдия Бърнис и на съпругата му, че се е провалила със своята племенница. Страхувала се, че момичето вече „никога няма да бъде нормално“.

Една събота Беатрис Мейфеър се отбила при Карлота и я видяла да седи сама в големия салон, на дръпнати завеси. Не продумвала.

„По-късно осъзнах, че тя се взираше в мястото, където навремето поставяха ковчезите, когато още бденията се извършваха у дома. Когато я питах нещо, отвръщаше само с «не» или изсумтяваше. Накрая дойде онази ужасна Нанси и предложи чай с лед. Явно се намуси, когато приех. Казах й, че ще си го донеса сама, а тя отвърна: «О, не, леля Карл не би позволила».“

Когато се наситила на толкова тъга и грубост, Беатрис си тръгнала.

Отишла в Метаир, в къщата на Кортланд на Кънтри Клъб Лейн, за да види Деидре.

Тази къща е построена от Кортланд, когато бил млад. Представлява голямо тухлено имение с бели колони и френски прозорци, а вътре е обзаведена с „всички модерни удобства“. По-късно тя става собственост на Райън Мейфеър, син на Пиърс, който и до днес живее в нея. В Метаир заедно с Кортланд дълго време живели и Шефилд и Южени Мейфеър. Там е родено и единственото им дете, Ели Мейфеър — жената, която впоследствие осиновява Роуан, дъщерята на Деидре.

По онова време Шефилд Мейфеър е вече покойник — умира от сърдечен удар. Южени също си била отишла преди години. Ели живеела в Калифорния, където наскоро се била омъжила за адвокат на име Греъм Франклин. Така че Кортланд живеел съвсем сам в имението.

По всички сведения къщата била изключително приветлива, боядисана в светли цветове, с пъстри тапети, традиционни мебели и много книги. Множеството френски прозорци гледали към градината, басейна и предната морава.

Явно целият род бил на мнение, че това е най-доброто място за Деидре Мейфеър, далече от мрака на Гардън Дистрикт. Кортланд уверил Беатрис, че Деидре си почива, че проблемите й са плод на потайност и неразбиране от страна на Карлота.

„Но той всъщност не ми каза какво се е случило — оплаква се Беатрис на Жулиет. — Какво, за бога, имаше предвид с тази «потайност»?“

Беатрис често разпитвала слугинята по телефона. Деидре била много добре, отвръщала тя. Тенът й се подобрил. Дори имала гост — много хубав млад мъж. Слугинята го видяла само за секунда-две — двамата с Деидре били в градината — но веднага разбрала, че е хубав млад джентълмен.

„Е, кой може да е този мъж? — казала Беатрис на Жулиет Милтън на един обяд. — Да не би да е същият негодник, който се е промъквал в градината на монахините, за да я притеснява в «Света Роза»!“

Жулиет писала на нашия агент в Лондон:

„Струва ми се, че това семейство не осъзнава, че момичето си има любовник. Имам предвид един любовник — един много забележителен и лесно разпознаваем любовник, който постоянно е виждан в нейната компания. Всичките описания на въпросния млад мъж са все едни и същи!“

Забележителното в тази история е, че до Жулиет Милтън никога не стигат слухове за духове, вещици, проклятие и прочие неща, свързани със семейство Мейфеър. Двете с Беатрис наистина смятат, че мистериозният непознат е човешко същество.

И все пак по същото време хората в Айриш Ченъл говорят за „Деидре и мъжа“. Като под „мъжа“ не разбират човешко същество. По-голямата сестра на отец Лафърти също знае за „мъжа“. Тя се опитала да говори с брат си за него, но той не поискал да й се довери. Тя клюкарствала за това с възрастния си приятел Дейв Колинс; говорила е и пред нашия детектив, който повървял с нея по Констанс стрийт, когато тя се прибирала у дома след неделната служба.

Госпожица Роз, която работела в сакристията, сменяла покривките на олтара и се грижела за светеното вино, също знае шокиращи факти за Мейфеър и „мъжа“. „Първо беше Стела, после Анта, а сега и Деидре“, казала тя на своя племенник — колежанин в „Лойола“, който я сметнал за суеверна глупачка.

Една стара чернокожа прислужница от съседна къща също знаела за „мъжа“. Той бил стар семеен призрак и единственият призрак, когото е виждала да седи на дневна светлина с онова момиче в задната част на градината. Тя вярвала, че ще иде в ада заради това.

Точно по това време, през лятото на 1958 година, аз се подготвях да замина за Ню Орлиънс.

Бях приключил с обединяването на цялата история на семейството в една по-ранна версия на настоящото повествование, която беше почти същата. Много силно се тревожех за Деидре Мейфеър.

Усещах как психичните й сили и особено способността й да вижда духове и да разговаря с тях са на път да я доведат до лудост.

След множество дискусии със Скот Рейнолдс, новия ни директор, и няколко срещи на целия съвет, бе решено да отпътувам за Ню Орлиънс, за да реша дали Деидре Мейфеър е достатъчно голяма и стабилна, за да бъде осъществен контакт с нея.

Илейн Барет, един от най-старите и най-опитни членове на Таламаска, бе починала предната година и сега аз бях смятан, незаслужено, за водещ експерт на ордена по вещерските семейства. Моите акредитиви никога не бяха поставени под съмнение. Наистина, онези, които най-много се бяха уплашили от смъртта на Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри — и вероятно щяха да се опасяват и във връзка с моето заминаване за Ню Орлиънс — вече не бяха сред живите.