Досие на вещиците Мейфеър

Част 6

Семейство Мейфеър от 1900 до 1929 година

Методи на разследване през двайсети век

Както вече споменах в нашето изложение за семейството през деветнайсети век, източниците ни на информация за Мейфеър с времето стават все по-многобройни и все по-надеждни.

През двайсети век Таламаска запазва всичките си традиционни методи на разследване, но едва сега включва в случая и професионални детективи. Редица такива са работили за нас в Ню Орлиънс, работят и сега. Те се оказват изключително добри не само в събиране на слухове от всякакъв вид, но и в разследването на специфични въпроси, като преглеждат многочислените публични архиви и разговарят с много хора за семейство Мейфеър, точно както днес един писател на криминални романи би събрал информация за творбите си.

Тези хора рядко са били уведомявани кои сме ние. Те са докладвали на агенция в Лондон. И въпреки че все още изпращаме наши специално обучени разследващи в Ню Орлиънс, за да събират „слухове“, ние поддържаме връзка с многобройните си други „съгледвачи“, както сме правили през целия деветнайсети век, и тези частни детективи всъщност в много отношения повишиха качеството на събираната от нас информация.

И все пак има още един източник, който стана достъпен за нас в края на деветнайсети и началото на двайсети век и който тук ще наречем — поради липсата на по-подходящ израз — семейни легенди. А именно — въпреки че Мейфеър са крайно потайни по отношение на родствениците си и никога не говорят за семейното завещание пред странични хора, все пак в края на деветнайсети век те започват да разказват малки истории и странни анекдоти за техни далечни предци.

Например наследник на Лестан, който не отваря и дума за скъпата си братовчедка Мери Бет, повтаря няколко чудати истории за пралеля си Маргьорит, която обичала да танцува с робите си, когато на едно празненство е предизвикан от непознат да поклюкарства за нея. По-късно внукът на същия този братовчед разказва подобни истории за госпожица Мери Бет, която дори не е познавал.

Разбира се, повечето от тези семейни „предания“ са твърде неясни, за да представляват интерес за нас, пък и се отнасят най-вече за „добрите плантаторски времена“, които вече са станали митични за повечето стари семейства в Луизиана и не хвърлят никаква светлина върху нашите търсения. Обаче понякога семейните легенди се свързват доста шокиращо с късчета информация, които сме успели да съберем от други източници.

И така, там, където тези легенди стават особено информативни, аз съм ги включил в настоящия доклад. Но читателят трябва да разбере, че „семейните легенди“ винаги се отнасят за хора и събития от „неясното минало“.

Има и друга форма на „слухове“, които започват в началото на двайсети век и които ние наричаме „юридически слухове“ — това са слуховете, разпространени сред секретарите, адвокатите, съдебните чиновници и съдиите, познавали Мейфеър и работили с тях, както и сред приятелите и близките им роднини.

Тъй като синовете на Жулиен — Баркли, Гарланд и Кортланд — стават видни адвокати и тъй като самата Карлота Мейфеър също е адвокат, както и множество от внуците на Жулиен, тази мрежа от юридически контакти е по-голяма, отколкото можем да предположим. Но дори и да не беше така, финансовите дела на Мейфеър са толкова обширни, че с тях са били ангажирани множество адвокати.

През двайсети век в семейството започва кавга. Карлота се опитва да се пребори за попечителство над дъщерята на Стела и възниква спор за контрола над завещанието. Тогава тези юридически слухове стават доста богат източник на интересни подробности.

Нека в заключение добавя, че през двайсети век е събран по-голям и по-подробен архив, в сравнение с този от деветнайсети век. Наетите от нас детективи през двайсети век започват да се възползват от множество публични записи относно семейството. Освен това с времето пресата започва все по-често да споменава името Мейфеър.

Изменения от етнически характер в семейството

С приближаването на нашия разказ към двайсети век, трябва да отбележим, че етническият характер на семейство Мейфеър се променя.

Първите представители на рода са със смесен шотландско-френски произход, към който в следващото поколение се влива и холандската кръв на Петир ван Абел. Но след това семейството остава преобладаващо френско.

След 1826 година обаче, след женитбата на Маргьорит Мейфеър за оперния певец Тайрон Клифърд Макнамара, членовете на семейството, които били пряко зависими от завещанието, често започнали да встъпват в брак с англосаксонци.

Другите клонове на рода — най-вече наследниците на Лестан и Морис — си остават френски, и ако или когато са се преселили в Ню Орлиънс, предпочитали да живеят в центъра на града с френскоговорещи креоли, във Френския квартал или на Еспланада авеню.

След женитбата на Катерин за Дарси Монахан основното семейство започва трайно да се настанява в горната „американска“ част на града, Гардън Дистрикт. И въпреки че Жулиен Мейфеър (самият наполовина ирландец) говори на френски през целия си живот и се жени за френскоговорящата си братовчедка Сузет, той дава на тримата си сина определено американски и английски имена и се погрижва те да получат американско образование. Синът му Гарланд се жени за момиче с германо-ирландски произход с благословията на Жулиен. Кортланд също се жени за англосаксонско момиче, а по-късно така постъпва и Баркли.

Както вече отбелязахме, Мери Бет се омъжва за ирландеца Даниъл Макнамара през 1899 г.

Въпреки че говорят френски през целия си живот, синовете на Катерин, Клей и Винсент, се женят за американки от ирландски произход — Клей за дъщеря на собственик на хотели, а Винсент за дъщеря на пивовар с германо-ирландски произход. Една от дъщерите на Клей постъпва в Ирландския католически орден „Сестри на милосърдието“ (следвайки стъпките на сестрата на баща си), който до ден-днешен е подпомаган от семейството. Към него се присъединява и една правнучка на Винсент.

Макар че френскоговорещите Мейфеър се черкуват в катедралата „Сейнт Луиз“ във Френския квартал, основното семейство посещава енорийската църква „Нотр Дам“ на Джаксън авеню — една от трите църкви, поддържани от Конгрегацията на светия Изкупител^[1], които се опитват да посрещнат нуждите на ирландците по крайбрежието и немските имигранти, както и на старите френски семейства. Тази църква е затворена през 1920 г. и след това е построен параклис на Притама стрийт в Гардън Дистрикт, който явно е предназначен за богатите, които не искат да посещават ирландската „Свети Алфонс“ и немската „Света Богородица“.

Семейството, което живее на Първа улица, посещава службите в параклиса и до днес. Но от 1899 година при по-важни случаи Мейфеър започват да се появяват и в ирландската църква „Свети Алфонс“ — много голяма, красива и впечатляваща.

Мери Бет се венчава за Даниъл Макинтайър в „Свети Алфонс“ през 1899 година и оттогава всички кръщенета на деца от основното семейство се извършват там. Някои от децата Мейфеър — след като са изгонени от по-добрите частни училища — постъпват за кратко в частното църковно училище към „Свети Алфонс“.

Част от нашите сведения за семейството идват от ирландските монахини и свещеници от тази енория.

След смъртта на Жулиен през 1914 г. Мери Бет рядко говори на френски, дори пред своите френски братовчеди, и вероятно затова членовете на основното семейство изоставят този език. Говори се, че Карлота Мейфеър навремето е говорила френски, но е много съмнително дали Стела, Анта или Деидре знаят повече от няколко думи на този чужд език.

Нашите детективи неведнъж са отбелязвали, че в речта на Мейфеър от двайсети век — Карлота, сестра й Стела; дъщерята на Стела, Анта; и нейната дъщеря, Деидре — определено се наблюдава ирландски акцент. За разлика от мнозина в Ню Орлиънс, те не говорели с осезаем френски или южноамерикански акцент, но често се обръщали към хората с двете им имена, например: „Как си, Ели Мейфеър?“, и в речта им се усещал определен ритъм и нарочни повторения, които са много характерни за ирландците. Типичен пример ще бъде този фрагмент, записан на погребение на член от семейството през 1945 година:

„Стига, не ми разказвай тази история, стига, Глория Мейфеър, знаеш, че не вярвам в такива неща и трябва да се засрамиш, че ги говориш. Горката Нанси, има си толкова грижи, горката, тя живее като светица и ти знаеш, че е така!“

Колкото до външния вид, членовете на семейството са такава мешавица от гени, че по всяко време и във всяко поколение се появяват всевъзможни комбинации в цвета на кожата и косата, в телосложението и чертите на лицето. При тях няма характерен тип.

Все пак някои членове на Таламаска твърдят, че проучването на всичките съществуващи фотографии, скици, както и репродукции на портрети в нашите досиета, разкриват серия от повтарящи се черти.

Например има група родственици, които са високи и руси (в това число и Лайънъл Мейфеър) и явно напомнят на Петир ван Абел — всички са със зелени очи и ясно изразени брадички.

Има и група на много бледи и деликатни Мейфеър, които винаги са със сини очи и са ниски. В нея може да бъде включена не само Дебора, но и Деидре Мейфеър, настоящата наследница и „вещица“, както и майка на Роуан.

Третата група са тъмнооки, тъмнокоси Мейфеър с дълги кости. Тук влизат Мери Бет Мейфеър, чичовците й Клей и Винсент, а също и Анжелик Мейфеър от Сан Доминго.

Друга група — с малки черни очи и черни коси — са родственици с типично френски външен вид. Те са с малка, кръгла глава и доста изпъкнали очи, както и с много къдрави коси.

Накрая идва групата на много светлите, студени на вид Мейфеър — всичките руси, със сиви очи и много деликатно телосложение, въпреки че са високи. В тази група влизат Шарлот от Сан Доминго (дъщерята на Петир ван Абел), Мари Клодет, която довежда семейството в Луизиана, дъщерята на Стела, Анта Мейфеър, и нейната внучка — доктор Роуан Мейфеър.

Членове на ордена често отбелязват една много особена прилика. Например доктор Роуан Мейфеър от Тибурон, Калифорния, напомня силно на своя предшественик Жулиен Мейфеър, и то повече, отколкото на русите членове на семейството. Карлота пък, като млада, много прилича на Шарлот.

(Разследващият се чувства длъжен да отбележи, че що се отнася до външния вид на членовете на семейството, лично той не вижда нищо такова на изображенията. Наистина има прилики, но различията са далече по-големи. Семейството не изглежда нито определено ирландско, нито френско, нито шотландско, нито каквото и да било друго.)

Що се отнася до ирландското влияние и ирландските черти, не бива да забравяме, че историята на семейството е такава, че не може да се каже със сигурност кой е баща на всяко от децата. И както по-късните „легенди“ на наследниците от двайсети век ще покажат, кръвосмесителните връзки във всяко поколение изобщо не са били тайна. И все пак в рода определено се усеща ирландско културно влияние.

Трябва да отбележим и че в началото на двайсети век семейството започва да наема все повече ирландски слуги, които се превръщат в безценен източник на информация за Таламаска. Не е лесно да се определи до каква степен те са допринесли за това да съзираме ирландски черти у Мейфеър.

Наемането на тези ирландски работници няма нищо общо с ирландската идентичност на семейството. По онова време това е било нещо като традиция — да се наемат ирландци, които живеели в така наречения Айриш Ченъл, на крайбрежието — между река Мисисипи и Мегазин стрийт, най-южната граница на Гардън Дистрикт. Някои от тях ставали прислужници и коняри, други идвали на работа само през деня или при необходимост. Като цяло те не били така лоялни, както чернокожите слуги, и говорели много и свободно за всичко, което ставало на Първа улица.

Но въпреки че е изключително ценна за Таламаска, тяхната информация все пак е от такъв вид, че трябва да бъде внимателно преценявана.

Ирландските слуги, работили в и около къщата, като цяло били склонни да вярват в призраци, в свръхестествени сили и в умението на жените Мейфеър да призовават духове. Иначе казано, били силно суеверни хора, така че техните истории за чутото или видяното там често граничат с фантазията и съдържат зловещи описания.

Въпреки това по очевидни причини този материал е изключително значим. И в повечето от разказаното от ирландските слуги можем да открием познати мотиви.

Така че няма да е неоправдано, ако в заключение кажем, че през първото десетилетие на двайсети век семейство Мейфеър от Първа улица са се смятали за ирландци, като дори често са правили забележки в този смисъл. Мнозина от приближените им — слуги и равни — са смятали, че те са откачени и ексцентрични типично по ирландски, както и склонни към всякакви патологии. Неколцина критици на семейството ги наричат „напълно смахнати ирландци“. А германският свещеник от църквата „Свети Алфонс“ веднъж ги описва като „вечно пребиваващи в келтска мъгла“. Някои техни съседи и приятели наричат сина на Мери Бет, Лайънъл, „безумен ирландски пияница“, както всички бармани по Мегазин стрийт наричали баща му.

Вероятно можем да кажем, че със смъртта на „мосю Жулиен“ (който всъщност е бил наполовина ирландец) къщата на Първа улица губи и последните черти от всичко френско или креолско. Сестрата на Жулиен, Катерин, и брат й Реми, вече са били покойници, както и дъщеря му — Жанет. След това — ако не се броят огромните семейни събирания, на които присъствали и стотици френскоговорещи братовчеди — основното семейство става ирландско-американско и католическо.

С годините френскоговорещите клонове на рода губят креолската си идентичност, както и останалите креолски семейства в Луизиана. Френският отмира в почти всеки клон на рода и в последното десетилетие на двайсети век е вече много трудно да се открие френскоговорещ член на рода Мейфеър.

Това ни води до едно друго особено важно наблюдение — което много лесно може да бъде пропуснато в течение на повествованието.

Със смъртта на Жулиен семейство Мейфеър може би губи и последния си член, който знае неговата история. Не можем да сме сигурни в това, но от разговорите с наследниците и от техните нелепи „легенди“ за времето в плантацията, това изглежда много вероятно.

Като последствие, от 1914 г. всеки член на Таламаска, работил по случая, вече има усещането, че знае за семейството повече, отколкото неговите членове. Това води до значително объркване и известен стрес у някои от нашите разследващи.

Още преди смъртта на Жулиен въпросът дали да се осъществява контакт със самото семейство, става доста тежък за ордена.

След смъртта на Мери Бет положението се влошава.

Но сега трябва да продължим с нашата история, като се върнем назад до 1891 година, за да можем да се концентрираме изцяло върху Мери Бет Мейфеър, която ще ни доведе до двайсети век и вероятно е последната от истински могъщите вещици Мейфеър.

За Мери Бет Мейфеър знаем повече, отколкото за която и да било от вещиците Мейфеър от времето на Шарлот насам. И все пак, дори след проучване на цялата информация Мери Бет си остава мистерия, която ни се разкрива единствено на случайни проблясъци чрез анекдотите на слугите и семейните приятели. Единствено Ричард Леуелин ни дава истински интимно нейно описание. Но както вече видяхме, той е знаел много малко за нейните бизнес интереси и за окултните й сили. Тя като че го е заблуждавала, както е заблуждавала и всички останали от обкръжението си, като ги е карала да смятат, че е просто силна жена, когато всъщност е била много повече от това.

Дългата история на Мери Бет Мейфеър

Седмицата след смъртта на Маргьорит през 1891 година Жулиен пренася личните й вещи от Ривърбенд в къщата на Първа улица. Наема две каруци, за да прекара вещите — множество буркани и бутилки, добре опаковани в сандъци, няколко сандъка с писма и други документи, както и двайсет и пет кашона с книги и няколко сандъка с най-разнообразни вещи.

Знаем, че бурканите и бутилките изчезват някъде на третия етаж на къщата на Първа улица и повече никой не споменава за тях.

По това време Жулиен обзавежда спалнята си на третия етаж, където и умира, както разбираме от разказа на Ричард Леуелин.

Много от книгите на Маргьорит, включително и неразбираеми текстове на немски и френски, свързани с черната магия, са наредени на лавиците в библиотеката на приземния етаж.

Мери Бет получава старата господарска спалня в северното крило, над библиотеката, която винаги е била заемана от наследницата на завещанието. Малката Бел, още твърде малка, за да показва някакви признаци на слабоумие, получава първата спалня по коридора, но често спи при майка си.

Мери Бет започва да носи редовно смарагда на Мейфеър. Може да се каже, че именно в този период тя се осъзнава вече като възрастен човек и като господарка на къщата. Обществото в Ню Орлиънс започва да се съобразява с нея и тогава се появяват и първите бизнес документи с нейния подпис в публичните регистри от онова време.

На многобройни фотографии от този период тя носи смарагда и много хора започват да говорят с възхищение за него. На доста от тези фотографии е облечена с мъжки дрехи. Много свидетели потвърждават думите на Ричард Леуелин, че Мери Бет се е обличала като мъж и често излизала така в града заедно с Жулиен. Преди сватбата й със съдия Даниъл Макинтайър тези разходки не са се ограничавали само до Френския квартал, но са включвали и всякакви обществени мероприятия. Дори на баловете Мери Бет се появявала облечена в красив бял фрак.

Въпреки че обществото като цяло било шокирано от това поведение, Мейфеър продължили да павират пътя си с пари и чар. Те били изключително щедри към нуждаещите се след войната и последвалата депресия. Почти постоянно проявявали благотворителност и под контрола на Клей Мейфеър Ривърбенд продължава да е източник на огромно състояние с богатите си реколти от захарна тръстика.

В тези ранни години Мери Бет като че ли не предизвиквала хорската неприязън. Никой, дори и онези, които не я одобрявали, не я е определял като зла или жестока, въпреки че често е критикувана заради студенината си, прекалената си деловитост и безразличие към чувствата на околните, както и заради твърде мъжкия й маниер.

Въпреки силата й и високия й ръст, тя все пак не е била мъжкарана. Мнозина я описват като изключително привлекателна и дори красива. Няколко фотографии дават доказателства за това. На тях тя изглежда като доста съблазнителна жена в мъжки дрехи, особено през ранните години. Повече от един член на Таламаска отбелязва, че докато Стела, Анта и Деидре Мейфеър — дъщеря й, внучка й и правнучка й — са деликатни, южняшки тип красавици, Мери Бет силно напомня на поразителните и неземни американски филмови звезди, които добиват популярност след смъртта й, особено на Ава Гарднър и Джоан Крофърд. На някои фотографии тя много прилича и на Джени Чърчил, прочутата американска майка на Уинстън Чърчил.

Косата на Мери Бет останала мастиленочерна чак до смъртта й, на петдесет и четири години. Не знаем точния й ръст, но можем да предполагаме, че е била някъде към метър и седемдесет и девет. Никога не е била пълна, но е имала едър кокал и е била много силна. Крачката й била широка. Ракът, който я убил, е открит шест месеца преди смъртта й, а тя си останала „привлекателна“ жена до последните седмици от живота си, когато се затворила в стаята си и повече не излязла оттам.

Не може да има съмнение обаче, че Мери Бет малко се е интересувала от физическата си красота. Въпреки че винаги е поддържала външния си вид, а понякога дори е изглеждала зашеметяващо в бална рокля и с кожено наметало, тя никога не е описвана като прелъстителна. Всъщност онези, които са я наричали „неженствена“, са имали предвид прямия й и рязък маниер, както и очевидното й безразличие към значителната й физическа надареност.

Струва си да отбележим и че почти всички тези черти — прямият маниер, деловото поведение, честността и студенината — по-късно се асоциират с дъщеря й Карлота Мейфеър, която не е и никога не е била наследница на завещанието.

Онези, които са харесвали Мери Бет и са правили успешен бизнес с нея, я оценяват като „прям“ и много щедър човек, напълно неспособен на дребнавост. Онези, които не са се разбирали с нея, я наричат безчувствена и безчовечна. Такъв е случаят и с Карлота Мейфеър.

Бизнес интересите на Мери Бет и апетитът й за удоволствия ще бъдат описани най-подробно по-долу. Тук е достатъчно да кажем, че в ранните години тя, не по-малко от Жулиен, е давала тон на живота в къщата на Първа улица. Много семейни вечерни празненства били изцяло организирани от нея и пак тя убедила Жулиен да направи своето последно пътуване из Европа през 1896 г., когато двамата посетили всички столици от Мадрид до Лондон.

Още от дете Мери Бет споделяла любовта на Жулиен към конете и двамата често яздели заедно. Освен това те обичали театъра и посещавали всякакви пиеси, от класически Шекспирови до съвсем малки и незначителни местни постановки. И двамата били страстни любители на операта. В последните си години Мери Бет имала по един грамофон „Виктрола“ в почти всяка стая на къщата и постоянно пускала оперни арии.

Тя като че е обичала да живее с много хора под един покрив. Интересът й към семейството не се е ограничавал до срещи и събирания. Напротив, нейната врата е била отворена за всички братовчеди чак до края на живота й.

Някои разкази за нейното гостоприемство показват, че е обичала да властва над хората; обичала е да е в центъра на вниманието. Но дори в съобщенията, в които подобни впечатления се изразяват директно, Мери Бет е описвана като човек, който се интересува повече от другите, отколкото от себе си. Всъщност пълната липса на нарцисизъм или суета у тази жена продължава да изумява всички, които четат настоящите записи. Вероятно по-скоро щедростта, отколкото жаждата за власт, е удачното обяснение за отношенията й с родствениците й.

(Позволете да отбележим, че Нанси Мейфеър, незаконно дете на наследник на Морис Мейфеър, е осиновена от Мери Бет и е отгледана заедно с Анта Мейфеър, като дъщеря на Стела. Нанси живее в къщата на Първа улица чак до 1988 година. Дори мнозина Мейфеър са смятали, че тя е родна дъщеря на Стела.)

През 1891 година в къщата на Първа улица живеели: Реми Мейфеър, който изглеждал с години по-голям от брат си Жулиен, въпреки че всъщност не бил, и за когото се твърдяло, че е умрял от туберкулоза през 1897; синовете на Жулиен — Баркли, Гарланд и Кортланд, които били първите Мейфеър изпратени да учат в колежи на Източния бряг, където се справили много добре; Мили Мейфеър, единствената от децата на Реми, която така и не се омъжила, и накрая, заедно с Жулиен и Мери Бет — тяхната дъщеря, малката Бел, за която вече се говорело, че е леко слабоумна.

Към края на века в къщата дошли и Клей Мейфеър, брат на Мери Бет, както и съсипаната Катерин Мейфеър, която с огромна неохота напуснала къщата в Ривърбенд след нейното разрушаване. От време на време на Първа улица живеели и някои от братовчедите.

През цялото това време Мери Бет била неоспоримата господарка на дома и точно тя започнала ремонта на къщата в края на деветнайсети век, когато към нея били пристроени бани и било прокарано газово осветление до третия етаж и до помещенията за слугите. Тогава били изградени и две големи външни постройки, една от които станала конюшня, над която има жилищни помещения.

Въпреки че Мери Бет доживяла до септември 1925 г., когато починала от рак, със сигурност можем да твърдим, че тя не се е променила много с времето — нейните увлечения и приоритети от края на деветнайсети век си остават същите чак до смъртта й.

Ако някога е имала близка приятелка или довереница извън семейството, ние не знаем за нея. Истинският й характер трудно може да се опише. Тя, разбира се, никога не е била така дяволита и сърдечна като Жулиен и като че не е имала голямо влечение към драмите. Дори на безбройните семейни срещи, на които е танцувала, уреждала е групови фотографии и е предлагала храна и напитки, никога не е описвана като „душата на компанията“. По-скоро като че е била спокойна, силна и целенасочена жена. Възможно е никой никога да не е бил наистина близък с нея, освен дъщеря й Стела. Но на тази част от историята ще се спрем по-късно.

Много важен е въпросът доколко Мери Бет е използвала окултните си сили за постигане на своите цели. Има множество свидетелства, които могат да помогнат да добием представа какво се е случвало зад кулисите.

За ирландските слуги, които са идвали и са си отивали от Първа улица, тя винаги е била „вещица“ или пък магьосница. Но техните истории за нея се различават значително от останалите свидетелства, с които разполагаме, затова трябва да ги приемаме с известна доза съмнение.

И все пак.

Слугите често говорели, че Мери Бет ходи във Френския квартал, за да се консултира с магьосници, и че имала олтар в стаята си, на който се молела на дявола. Казвали и че Мери Бет винаги знаела кога лъжеш, къде си бил и къде се намира всеки член на семейство Мейфеър, дори онези, които били заминали на север. Знаела какво правят тези хора във всеки един момент. И изобщо не си давала труд да пази това в тайна.

Те твърдели също и че черните слуги винаги се обръщали към нея, когато имали проблем с местната магьосница, и Мери Бет знаела каква сила да използва или каква свещ да запали, за да развали магията. Казвали също и че тя може да призовава духове. Самата Мери Бет неведнъж заявявала, че най-важното в магьосничеството е да можеш да призоваваш духове. Всичко останало било само шоу.

Една ирландска готвачка, която работела в къщата в периода 1895–1902 г., разказала на един от нашите изследователи, че Мери Бет й казала, че на света има всякакви духове, но по-нисшите се командват най-лесно. Казала също и че всеки може да ги призове, ако реши. Тя карала духове да пазят всички стаи в къщата и вещите в тях, но предупредила готвачката да не се опитва да призовава духове сама. Това криело известни опасности и тази работа трябвало да се остави на хората, които могат да ги виждат и усещат. Като нея самата.

„Наистина можете да усетите духовете в онзи дом — казва готвачката — и можете да ги видите, ако притворите очи. Но на Мери Бет не се налагаше да прави това. Тя ги виждаше ясно като ден, и то през цялото време, говореше с тях и ги наричаше по име.“

Готвачката твърди и че Мери Бет пиела бренди направо от бутилката, но това не било проблем, защото тя била истинска дама, а една дама може да прави каквото пожелае. Пък и Мери Бет била изключително мил и щедър човек. Същото важало и за стария мосю Жулиен, но той нямало дори и да си помисли да пие бренди направо от бутилката — винаги пиел шери в кристална чаша.

Една перачка разказва, че докато вървяла през къщата, Мери Бет можела да кара вратите да се затварят сами след нея, без дори да ги докосва. Тази перачка веднъж била помолена да занесе кош с чисто бельо на втория етаж, но отказала, защото много се страхувала. Тогава Мери Бет я сгълчала добродушно да не се прави на глупачка и оттогава перачката вече не изпитвала никакъв страх.

Има поне петнайсет различни свидетелства за наличието на магьоснически олтар в къщата, на който Мери Бет горяла благовония и свещи в различни цветове. От време на време поставяла на него и гипсови статуи на светци. Но никой не споменава къде точно се е намирал този олтар. (Интересно е да се отбележи, че нито един от черните слуги, разпитвани за този олтар, не обелва и дума за него.)

Някои от останалите истории, с които разполагаме, са много странни. Неведнъж се споменава, например, че Мери Бет не само се е обличала като мъж, а че се превръщала в мъж, когато излизала с костюм, бастун и шапка. Тогава ставала толкова силна, че можела да пребие всеки, който реши да я нападне.

Рано една сутрин, когато яздела сама по Сейнт Чарлз авеню (по това време Жулиен вече бил на смъртно легло), един мъж се опитал да я смъкне от коня. В този миг тя се превърнала в мъж и го пребила почти до смърт, после го повлякла вързан на въже зад коня си до местния полицейски участък. „Много народ видя това“ — твърдят хората и тази история се е разказвала из Айриш Ченъл чак до 1935 година. Наистина, в полицейските записи от онова време е отбелязано такова нападение и „граждански арест“, състояли се през 1914 година. Мъжът умрял в килията си няколко часа по-късно.

Има още една история, разказана от глупава прислужница, която откраднала един от пръстените на Мери Бет, а през нощта се събудила в душната си малка стая на Чипева стрийт и открила Мери Бет да се навежда над нея в мъжки облик и да настоява да й върне веднага пръстена. Жената веднага го сторила, но в три часа на следващия следобед починала от преживяния шок.

Тази история ни е разказана веднъж през 1898 година и отново през 1910 г., но се оказа напълно невъзможно да бъде разследвана.

Най-ценното свидетелство, с което разполагаме от този ранен период, е разказът на един кочияш от 1910 г., който твърди, че през 1908 г. качил Мери Бет в центъра, в Ру Роял. Бил абсолютно сигурен, че е сама, но я чувал да си говори с някого през целия път до горната част на града. Когато отворил вратата на Първа улица, видял, че до Мери Бет седи красив млад мъж. Тя му говорела нещо, но когато видяла кочияша млъкнала и се изсмяла. Дала му две красиви златни монети и му казала, че струват много повече, отколкото му дължи, но да ги похарчи бързо. Когато кочияшът погледнал дали мъжът слиза от каретата, видял, че вътре няма никого.

В нашите архиви има още много истории, които слугите са разказвали за силите на Мери Бет, но всички те в същността си повтарят едно и също — че Мери е била вещица и винаги изявявала силите си, когато тя самата, семейството й или притежанията й били застрашени. Но нека още веднъж посочим, че историите на тези слуги се различават значително от останалите материали, с които разполагаме.

Ако обаче направим общ обзор на живота на Мери Бет, ще видим, че има убедителни доказателства за вещерство и от други източници.

Доколкото можем да преценим, тя е имала три главни страсти.

Първата, но не по значение, е била жаждата й да печели пари, да въвлича членовете на собственото си семейство в натрупване на огромно състояние. Малко е да се каже, че е била преуспяваща.

Още от ранните й години са отбелязвани истории за същинско съкровище от бижута, за вечно пълно със златни монети портмоне и за това, че Мери Бет е раздавала тези пари на бедните.

За нея се говори и че постоянно е предупреждавала хората да „похарчат бързо монетите“, защото каквото извадела от магическото си портмоне, то винаги се връщало при нея.

Що се отнася до бижутата и монетите — може би щателното проучване на финансите на семейството, извършено изцяло от публични записи и анализирано от специалисти в областта, би показало, че голяма роля във финансовото благополучие на семейството играе мистериозно богатство с неизвестен произход. Но на база на онова, което знаем, не можем да направим подобно твърдение.

По-уместен е въпросът дали Мери Бет е използвала ясновидски или окултни способи при своите инвестиции.

Дори бегъл поглед върху бизнес начинанията й показва, че тя е била истински финансов гений. Всъщност е била много по-погълната от печеленето на пари, отколкото някога е бил Жулиен, и притежава очевидната дарба да разбира какво ще се случи. Освен това често предупреждавала познатите си за предстоящи кризи или банкови фалити, макар че те рядко се вслушвали в съветите й.

Всъщност Мери Бет разпределяла инвестициите си в разрез с общоприетите нагласи. Тя „карала всичко подред“. Инвестирала в търговията с памук, в недвижими имоти, в банково дело, в търговия на едро, а по-късно и в контрабанда на алкохол. Постоянно се впускала в крайно необичайни начинания, но винаги имала невероятен успех. Например „наляла пари“ в няколко изобретения и химически опити, които й донесли огромна печалба.

Някой може дори да каже, че нейната история — на хартия — няма никакъв смисъл. Знаела е твърде много, твърде често и е печелела прекалено много от това.

Ако успехите на Жулиен, колкото и да са големи, могат да се припишат на знанията и уменията му, успехите на Мери Бет почти не се поддават на никакво обичайно обяснение. Жулиен например нямал интерес към нововъведенията, що се отнасяло до инвестиции. Мери Бет обаче имала голяма страст към всякакви уреди и технологии и никога не направила грешка в тази област. Същото може да се каже и за корабоплаването и търговията по море, за което Жулиен знаел малко, но от което Мери Бет спечелила много. Жулиен обичал да купува сгради, включително и фабрики и хотели, но никога не купил необработена земя. Мери Бет обаче купувала огромни парцели из целите Американски щати и ги продавала с невероятна печалба. Всъщност знанието й кога и къде ще бъдат развити селища и градове било напълно необяснимо.

Освен всичко друго, тя много внимавала да представя богатството си в благовидна светлина. Правела всичко, за да постигне целите си. Вследствие на това никога не породила почуда или недоверие, които неизменно биха последвали пълното разкритие на нейния успех. Тя всячески се стараела да избягва общественото внимание. Начинът на живот, който водела на Първа улица, не може изобщо да се нарече показен, освен че любовта й към автомобилите я подтиквала да купува все нови и нови модели, така че трябвало да наема гаражи из целия квартал. С две думи, портретът, който Ричард Леуелин й направи в края на предната глава в голяма степен изразява и образа, който тя си е създала пред обществото. Малцина знаели колко много пари и власт всъщност притежава.

Има дори доказателство, че хората са знаели съвсем малко за деловите начинания на Мери Бет, защото за нея са работели безброй служители, с които тя се срещала в офисите в града, но които никога не са стъпвали в кабинета й на Първа улица. И до днес в Ню Орлиънс се говори за мъжете, които работели в „центъра“ за Мери Бет, и колко щедро им плащала тя. Това била „сладка служба“, според един стар джентълмен, който си спомня, че неговият приятел често ходел на дълги командировки за Мери Бет до Лондон, Париж, Брюксел и Цюрих, като понякога дори носел огромни суми със себе си. Каютите в корабите и хотелските стаи винаги били първа класа. А Мери Бет постоянно раздавала премии. Друг източник твърди, че самата Мери Бет често пътувала без знанието на семейството си, но няма как да потвърдим това.

Разполагаме и с пет различни истории за това как Мери Бет е отмъщавала на онези, които са се опитвали да я измамят. Едната разказва как нейният секретар, Ландинг Смит, избягал, след като задигнал три хиляди долара от нея и хванал лайнер за Европа под чуждо име, напълно убеден, че се е измъкнал. На три дни път от Ню Йорк, една нощ той се събудил и видял, че Мери Бет седи до леглото му. Тя не само че си взела парите, но и го пребила с камшик за езда и го оставила целия в кръв и почти обезумял на пода на каютата му, където го намерил един стюард. Пълните признания на крадеца последвали незабавно. Мери Бет не била открита на борда на кораба, не били открити и парите. Тази история е описана и в местните вестници, въпреки че Мери Бет нито потвърдила, нито отрекла, че е била обрана.

Двама различни възрастни мъже разказват през 1955 година за среща, на която една от компаниите на Мери Бет се опитала да се отдели от нея и да я измами чрез серия от напълно законни маневри. Срещата била вече към края си, когато всички видели, че Мери Бет седи до тях на масата. Тя им казала направо какво мисли за тях и прекъснала връзки с компанията, която скоро претърпяла финансов крах. И до днес наследниците на замесените в случая мразят Мейфеър заради тази трагедия.

Един клон на рода Мейфеър — наследниците на Клей Мейфеър, които сега живеят в Ню Йорк — прекъснали връзки с родствениците си от Ню Орлиънс заради подобен сблъсък с Мери Бет.

По това време тя инвестирала усилено в няколко банки в Ню Йорк, но възникнал конфликт с един от братовчедите й. С две думи той не вярвал, че плановете й ще успеят. Тя обаче настоявала на своето. Той се опитал да й попречи без знанието й и тогава тя се появила в Ню Йорк, в офиса му, скъсала подготвените документи направо от ръцете му и ги хвърлила, а те се запалили още във въздуха и изгорели, преди да докоснат пода. Тя предупредила братовчед си никога да не се опитва да я измами, иначе ще го убие. След това той не спирал да разказва тази история на всеки и навсякъде, докато накрая съвсем съсипал репутацията си. Хората го мислели за луд. Мъжът се самоубил, като скочил от прозореца на офиса си три месеца след появата на Мери Бет. До ден-днешен семейството му я обвинява за смъртта му и говори за нея и за наследниците й с омраза.

Трябва да се отбележи, че Мейфеър от Ню Йорк са били доста състоятелни. Стела отправяла приятелски жестове към тях на няколко пъти. Те настоявали, че Мери Бет използва черна магия във всичките си бизнес дела, но от това, което са разказали пред нашите представители и доколкото сме успели да разберем, всъщност са знаели съвсем малко за семейството в Ню Орлиънс, от което произхождат, и са имали съвсем слабо понятие от делата на Мери Бет.

Разбира се, почти никой не бил запознат с тези дела. Както вече споменахме, тя много умело пазела в тайна огромната си мощ и влияние.

Но за Таламаска историята за това как Мери Бет направила магия на селянин, който отказал да й продаде кон, изглежда напълно абсурдна, като се има предвид, че тя купувала железопътни линии в Южна Америка и инвестирала в индийски чай, както и в огромни парцели около Лос Анджелис, Калифорния.

Някой ден вероятно някой ще напише книга за Мери Бет Мейфеър. Всичко необходимо се съдържа в архивите. Но засега като че единствено Таламаска, освен членовете на семейството, знае, че Мери Бет е разпростряла финансовото си влияние и мощ по целия свят и че е изградила толкова огромна, толкова силна и толкова всеобхватна финансова империя, която и до ден-днешен продължава да расте.

Въпросът за финансите на Мейфеър заслужава повече внимание, отколкото можем да му отделим. Ако някой специалист в областта направи щателно проучване на цялата история на семейството, като тук имаме предвид единствено обществени документи, достъпни до всеки с нужните умения, то е възможно да се окаже, че през тези векове е използвана много могъща окултна сила за натрупване на богатство. Скъпоценностите и златните монети вероятно са съвсем малка част от нея.

Но уви, ние не сме квалифицирани за такова разследване. От това, което вече знаем, виждаме, че Мери Бет е далече по-добър предприемач от Жулиен и е почти сигурно, че никое човешко същество не е способно да постигне нейните успехи без свръхестествена помощ.

В заключение ще кажем, че Мери Бет оставя на семейството си много по-голямо богатство, отколкото то самото си представя или отколкото някога е очаквало. Това богатство съществува и до днес.

Втората страст на Мери Бет била семейството. Още в началото на активния си делови живот тя включва всичките си братовчеди (или братя) — Баркли, Гарланд, Кортланд и други Мейфеър, в своите начинания, като ги ангажира в компаниите, които основава, и използва като адвокати и банкери единствено родственици. Всъщност винаги щом имала възможност, тя работела с членове на рода, вместо с чужди хора. И оказвала голям натиск на останалите Мейфеър да правят същото. Когато дъщеря й Карлота постъпила на работа във външна на семейството адвокатска фирма, Мери Бет била разочарована и огорчена, но не предприела нищо против решението й. Просто дала да се разбере, че според нея на Карлота й липсва далновидност.

Към Стела и Лайънъл обаче, Мери Бет била особено снизходителна и им позволявала да водят приятели в къщата за дни, дори за седмици. Тя изпращала двамата в Европа, заедно с възпитателите и гувернантките им, когато сама не можела да иде с тях, за рождените им дни устройвала такива празненства, че още се говори за техния мащаб и екстравагантност. На тях били канени безброй членове на рода. Същата щедрост Мери Бет показвала и към дъщеря си Бел, към осиновената Нанси и към милата Мили, нейната племенница. Всички те продължили да живеят в къщата на Първа улица дори след смъртта й, въпреки че имали огромни попечителски фондове, които гарантирали финансовата им независимост.

Мери Бет поддържала контакт с родственици от цялата страна и устройвала множество семейни срещи на братовчедите в Луизиана. Дори след смъртта на Жулиен и вече към края на нейния живот на тези празници се сервирали отбрани храни и напитки, като самата тя одобрявала менюто и опитвала виното. Често били наемани и музиканти.

На Първа улица се провеждали големи семейни вечери. Мери Бет плащала огромни заплати на най-добрите готвачи. Много доклади посочват, че братовчедите обичали да ходят в къщата на Първа улица, обожавали дългите разговори след вечеря (вече описани от Ричард Леуелин) и били особено привързани към Мери Бет, която имала невероятната способност да помни рождените дни и годишнините на всички и да им изпраща така желаните финансови подаръци.

Както често се споменава, като млада, Мери Бет много обичала да танцува с Жулиен на тези семейни събирания и окуражавала и другите да го правят. Понякога дори наемала инструктори да учат братовчедите на модните танци. Тя и Жулиен обичали да разсмиват децата с разни клоунади. Наемали танцови трупи от Френския квартал, с което шокирали някои от родствениците. След смъртта на Жулиен Мери Бет вече не танцувала много, но обичала да гледа как другите танцуват. Почти винаги тя осигурявала музиката. В последните й години тези събирания били организирани от дъщеря й Стела и от сина й Лайънъл.

Родствениците не само били поканени на тези срещи, но от тях се очаквало и да присъстват. Мери Бет понякога се държала нелюбезно с онези, които отказвали поканите й. Две истории разказват как се ядосала много на някои членове на семейството, които изоставяли името Мейфеър, за да приемат фамилията на баща си.

Приятели на семейството разказват, че братовчедите много обичали Мери Бет, но и се страхували от нея. Докато Жулиен, особено към края на живота му, бил смятан за сладък и очарователен, Мери Бет била малко плашеща за роднините си.

Има няколко истории, които свидетелстват, че тя е можела да вижда бъдещето, но не обичала да използва тази си дарба. Когато я молели да предскаже нещо или пък да помогне във вземането на решение, често предупреждавала роднините си, че ясновидството не е шега работа и че предсказването на бъдещето може да се окаже коварно. Обаче от време на време все пак правела предсказания. Например казала на Мейтланд Мейфеър, сина на Клей — че ще умре, ако се заеме с авиоспорт. Така и станало. Жена му, Тереза, обвинила Мери Бет за смъртта му, но тя само свила рамене и отвърнала: „Аз нали го предупредих? Ако не се беше качил в проклетия самолет, нямаше да се разбие с него“.

Братята на Мейтланд били много опечалени от смъртта му и помолили Мери Бет да предотвратява подобни събития в бъдеще и тя отвърнала, че ще опита. Но отново ги предупредила, че подобни неща са много коварни. През 1921 година синът на Мейтланд, Мейтланд-младши, искал да тръгне на експедиция из африканските джунгли. Майка му изобщо не била съгласна с това му намерение и се обърнала към Мери Бет да се опита да спре момчето или поне да каже какво може да стане.

Мери Бет дълго мислила по въпроса и накрая с характерния си прям маниер обявила, че бъдещето не е предопределено, а само предсказуемо. А нейното предсказание било, че ако отиде в Африка, момчето ще умре. Ако остане обаче, ще му се случат дори по-лоши неща. Мейтланд-младши променил решението си и останал у дома, но загинал при пожар след шест месеца. (Бил пиян и пушел в леглото.) На погребението Тереза заговорила Мери Бет и я попитала защо не е предотвратила този ужас. А тя отвърнала съвсем небрежно, че наистина е видяла всичко, но нямало как да го промени. За да промени бъдещето, трябвало да промени самия Мейтланд, а това не било нейна работа, освен това безброй пъти се опитвала да разговаря с него, но без полза. И все пак се чувствала доста зле заради случилото се и помолила роднините си вече да не я молят да предсказва бъдещето.

„Когато гледам в бъдещето — казала тя, — виждам само колко слаби са повечето хора, колко малко правят те, за да се преборят със съдбата. Вие можете да се борите, знаете го. Наистина можете. Но Мейтланд нямаше да промени нищо.“ После свила рамене, или поне така разказва историята, и излязла с характерната си широка крачка от гробището „Лафайет“.

Тереза била ужасена от тези й думи. Никога не простила на Мери Бет заради „намесата“ й в смъртта на съпруга й и сина й. До последния си ден тя не спирала да твърди, че къщата на Първа улица е обгърната от зла аура и силите на Мейфеър работят единствено за избраните.

(Тази история ни е разказана от приятелка на сестрата на Тереза, Емили Бланчард, която умира през 1935 година. Съкратена версия достига до нас чрез външен на семейството човек, който дочул разговора на гробището и започнал да разпитва за него. Трета версия пък ни бе разказана от монахиня, която присъствала на гробището. Но и трите версии са единодушни относно думите на Мери Бет, и те ни дават една от най-ясните картини на нейния характер. И двете кончини, за които става въпрос, са отразени във вестниците по онова време.)

Има безброй други истории за нейните предсказания, съвети и прочее. Всички те много си приличат. Мери Бет съветвала да не се осъществява дадена женитба и винаги излизала права. Или пък казвала на хората да се впуснат в разни начинания, които винаги излизали успешни. Всички обаче наблягат на факта, че тя била много предпазлива по отношение на силата си и не обичала да прави директни предсказания. Разполагаме с едно нейно изказване по въпроса, направено пред енорийския свещеник, който по-късно го споделил с брат си — полицай, който очевидно го е запомнил, защото го намерил за интересно.

Мери Бет казала на свещеника, че всеки силен човек може да промени бъдещето на безброй други хора и че това се случва постоянно. Но подобни силни хора били огромна рядкост, така че предсказването на бъдещето не било трудно.

„Значи ние все пак имаме свободна воля“ — отвърнал свещеникът, а Мери Бет казала: „Да, имаме, и за нас е крайно важно да я упражняваме. Нищо не е предопределено. И благодаря на Господ, че няма много силни личности, които да разстройват предвидимата схема, защото на света има толкова много лоши хора, които искат война и разрушение, колкото и светци, които вършат добро за останалите“.

(Трябва да отбележим, че тези изказвания са интересни в светлината на описанието, което Ричард Леуелин дава на Жулиен, който се явил в съня му и му казал, че нищо не е предопределено. Освен това двеста години по-рано, по думите на Петир ван Абел, Лашър прави мистериозно предсказание, което дълбоко го разстройва. Само да имахме повече директни сведения по този и други въпроси от членовете на рода, които притежават мощни психични сили! Но уви, не разполагаме с такива и тази очевидна връзка между двете изказвания ни поразява още по-силно.)

Що се отнася до отношението на родствениците към Мери Бет, можем да кажем, че много от тях — според техни разговорливи приятели — са били наясно, че има нещо странно около Мери Бет и мосю Жулиен. Те винаги се колебаели дали трябва да се обърнат към тях в тежки времена. Защото ако помолели за помощ, щели да получат доста преимущества, но и да се натоварят с известна отговорност.

Например една наследница на Лестан Мейфеър, която забременяла, без да е омъжена, отишла за помощ при Мери Бет. Въпреки че получила много пари и помощ за детето, впоследствие тя била убедена, че Мери Бет е виновна за смъртта на безотговорния баща.

Казват, че друг Мейфеър, любимец на Мери Бет, осъден за нападение и побой след една пиянска свада в нощен клуб във Френския квартал, се страхувал повече от нейното неодобрение и наказание, отколкото от съда. Той бил прострелян смъртоносно при опит за бягство от затвора. Мери Бет не позволила да бъде погребан в гробището „Лафайет“.

Друго нещастно момиче — Луиз Мейфеър, също забременяло и родило Нанси Мейфеър в къщата на Първа улица (детето, което Мери Бет осиновила и приела като едно от децата на Стела), умряло два дни след раждането и тогава плъзнали много слухове, че Мери Бет не харесвала поведението й и я оставила да умре сама и без никакви грижи.

Но историите за окултната сила на Мери Бет и за дяволски дела, свързани със семейството, са относително малко. Дори когато става дума за потайността на рода и нежеланието на повечето Мейфеър да сплетничат по какъвто и да било начин за основното семейство, просто няма достатъчно доказателства, че Мери Бет се е отнасяла към родствениците си като вещица, а не само като магнат. Когато наистина е използвала силите си, винаги го е правила с нежелание. И ние имаме множество индикации, че повечето Мейфеър всъщност не са вярвали в „суеверните глупости“, които се говорели за Мери Бет от слугите, съседите и рядко от други членове на семейството. Те смятали историята за портмонето със златните монети за смехотворна. Обвинявали слугите в суеверие заради тези приказки, които смятали за остатък от романтичните плантаторски времена и постоянно се оплаквали от слуховете, които се носели из квартала и енорията.

Няма как да предадем изчерпателно всичките истории, които слугите са разказвали за силите на Мери Бет.

Като се вземе всичко това предвид, може да се каже, че проучването на семейството показва, че Мери Бет е била обичана и уважавана от своите родственици и че не е доминирала над техния живот или избор, въпреки че понякога оказвала натиск върху някои от тях, за да проявят повече лоялност към семейството. И макар че е допускала сериозни грешки, тя е подбирала отлични кандидати за бизнес начинанията си сред своите родственици и те са й вярвали и са й се възхищавали, както и са обичали да правят бизнес с нея. Пазела е сделките си в чужбина в тайна от бизнес партньорите си, както вероятно е пазела в тайна и окултните си сили. Обичала е да е сред семейството си по съвсем обикновен и човешки начин.

Трябва да споменем и че малките деца в семейството също са обичали Мери Бет. Тя е фотографирана десетки пъти със Стела, Лайънъл, Бел и милата Мили, както и с Нанси и още много деца от рода. В продължение на години всяка неделя южната морава на къщата на Първа улица е била огласявана от гласовете на децата, които играели на топка и гоненица, докато възрастните си говорели в къщата след вечеря.

Третата голяма страст или по-точно увлечение в живота на Мери Бет, доколкото ние можем да определим, е нейната жажда за удоволствия. Както вече видяхме, тя и Жулиен са обичали да танцуват, да организират празненства, да ходят на театър и прочее. Освен това са имали и много любовници.

Въпреки че семейството пази пълно мълчание по този въпрос, мълвата, която се е носела сред слугите, често е достигала до нас от втора и трета ръка, чрез приятели на техните семейства. Тя представлява най-големият източник на информация по въпроса. Съседите също говорели за „хубавите момчета“, които винаги се мотаели наоколо, уж заети с някаква работа, от която не разбирали почти нищо.

Историята на Ричард Леуелин за колата „Штуц Беъркет“, подарена на младия ирландски кочияш, е потвърдена чрез проверка в съответния регистър. Банковите извлечения показват, че са теглени доста големи суми за подаръци, което пък доказва, че тези хубави момчета са били любовници на Мери Бет. Няма никакво друго обяснение защо тя ще тегли пет хиляди долара за коледен подарък на млад кочияш, който всъщност изобщо не се е занимавал с конете, или пък на дърводелец, който никога не е забивал и гвоздей без чужда помощ.

Интересно е също и че когато погледнем цялата информация за Мери Бет, забелязваме, че разполагаме с най-много истории именно за чувствените й желания. Иначе казано, разказите за нейните любовници, за нейното пиене, за любовта й към храната и към танците са далече по-многобройни (седемнайсет към едно) от историите за окултните й сили или за финансовия й талант.

Но когато погледнем множеството описания на тези й склонности, на любовниците й, виждаме, че те са характерни по-скоро за мъжете от този период, отколкото за една дама. Защото тя е посягала към удоволствията по съвсем мъжки маниер, без да я е грижа за морала или порядъчността. Всъщност в това й поведение е нямало нищо необичайно, ако се погледне в тази светлина. Но, разбира се, хората тогава не са можели да го приемат така и са намирали жаждата й за удоволствия за някак мистериозна и дори зловеща. Тя задълбочила усещането за загадъчност с очевидно нехайното си отношение към онова, което вършела, с отказа си да обърне внимание на реакциите на околните. Неведнъж някой близък родственик я умолявал да се „държи прилично“ (или поне слугите твърдят така), но в отговор Мери Бет винаги само свивала рамене.

Колкото до склонността й да се облича с мъжки дрехи, тя е правела това толкова дълго и така умело, че почти всички свикнали със странния й навик. В последните години на живота си често излизала облечена в костюм от туид и с бастун в ръка. Разхождала се из Гардън Дистрикт с часове. Вече дори не си правела труд да пристяга косата си или да я скрие под шапката. Увивала я на прост кок и хората приемали този й вид за нещо съвсем обичайно. За слугите и съседите тя винаги била „госпожица Мери Бет“, докато се разхождала с широката си крачка, наклонила леко глава и помахвайки отпуснато на онези, които срещала.

По въпроса за любовниците й — Таламаска не успява да открие почти нищо за тях. Знаем най-много за един млад братовчед Алин Мейфеър, и все пак дори за него не е сигурно, че е бил неин любовник. Той работел като секретар или шофьор, или и двете, от 1911 до 1913 година при нея, и често ходел за дълго в Европа. По онова време е около двайсетинагодишен и голям красавец. Говорел много добре френски, но не с Мери Бет, която предпочитала английския. През 1914 година между тях възникнал спор, но като че никой така и не разбрал защо. Тогава той заминал за Англия и се записал в армията по време на Първата световна война, а по-късно бил убит на бойното поле. Тялото му така и не било открито. Мери Бет уредила разкошно поклонение в негова памет в къщата на Първа улица.

Кели Мейфеър, друг братовчед, също работел за Мери Бет през 1913 и останал там до 1918 година. Той бил поразително красив, червенокос, със зелени очи (майка му била ирландка). Грижел се за конете на Мери Бет и за разлика от другите момчета, които тя наемала в конюшнята, наистина разбирал от тази работа. Предположението, че й е бил любовник, се основава изцяло на факта, че винаги танцували заедно на семейни събирания и по-късно имали много шумни кавги, дочути от слугини, перачки и дори от коминочистачи.

Мери Бет прехвърлила огромна сума пари на Кели, за да може той да опита късмета си като писател. Той заминал за Гринидж Вилидж в Ню Йорк и поработил известно време в „Ню Йорк Таймс“. И като че ли съвсем случайно умрял от измръзване в неотопляваната си квартира, докато бил мъртвопиян. Това била първата му зима в Ню Йорк и той може би не е осъзнавал опасностите. Но какъвто и да е случаят, Мери Бет била покрусена от смъртта му и поискала тялото му да бъде пренесено у дома и достойно погребано, въпреки че родителите на Кели били толкова отвратени от случилото се, че дори не присъствали на погребението. Тя накарала да напишат само три думи на надгробния камък: „Не се страхувай“. Това може би е препратка към Шекспировото: „Не се страхувай от жегата на слънцето, нито от яростта на зимата“. Но не знаем дали е така. Тя отказала да обясни това дори на погребалния агент и на майстора, който дялал камъка.

Нямаме сведения за другите „хубави момчета“, за които толкова се е говорело. Разполагаме само с няколко описания, които показват, че наистина са били много красиви и някак „грубовати“. Прислужничките и готвачите били много подозрителни към тях и ги избягвали. Повечето истории за тези млади мъже всъщност не поясняват дали наистина са били любовници на Мери Бет. Обобщени, те представляват горе-долу следното: „Едно от тези момчета, нали знаете, едно от хубавите момчета, които винаги се въртяха около нея, не ме питайте защо, та то седеше на кухненските стълби и не вършеше нищо, само си дялкаше. Когато го молехме да донесе коша с прането долу, изобщо не се помръдваше, но после го правеше, защото тя идваше в кухнята и то не смееше и гък да каже срещу нея. А тя му се усмихваше и казваше: «О, здравей, Бънджи».

Кой знае, може би Мери Бет просто е обичала да гледа тези момчета.

Сигурно е обаче, че е обичала Даниъл Макинтайър още от деня, в който го е срещнала, и винаги се е грижела за него, въпреки че той влязъл в историята на семейството по-скоро като любовник на Жулиен.

Въпреки разказа на Ричард Леуелин, знаем, че Жулиен е срещнал Даниъл Макинтайър някъде през 1896 и е започнал да работи с него по важни бизнес дела. Даниъл Макинтайър бил обещаващ адвокат във фирма на Камп стрийт, основана от чичо му десетина години по-рано.

След като завършил право в Харвард, Гарланд Мейфеър също постъпил в тази фирма, а по-късно към него се присъединил и Кортланд. И двамата работили с Даниъл Макинтайър, докато той не бил назначен за съдия.

Фотографии на Даниъл от този период го показват като светъл, строен и червеникаворус. Може да се каже, че е почти красив — донякъде прилича на по-късния любовник на Жулиен, Ричард Леуелин, и на тъмнокожия Виктор, който умира, след като попада под колелата на една карета. Лицевата структура и на тримата мъже е изключително красива и някак драматична. Но Даниъл е имал още едно предимство — изключителни искрящи зелени очи.

Дори през последните години от живота си, когато бил вече доста по-пълен и червендалест от пиене, Даниъл Макинтайър получавал комплименти заради зелените си очи.

За младостта му обаче знаем само сухи и откъслечни факти. Той е наследник на ирландски род от имигранти, дошли в Америка много преди големия картофен глад през четирийсетте години на деветнайсети век, и е много съмнително предците му да са били бедни.

Дядо му, издигнал се сам до търговски агент-милионер, построил прекрасна къща на Джулия стрийт през трийсетте години на деветнайсети век. В нея е отраснал бащата на Даниъл — Шон Макинтайър, най-младият от четирима братя. Шон Макинтайър бил изтъкнат лекар, който обаче умрял внезапно от сърдечен удар на четирийсет и осем години.

По това време Даниъл вече бил практикуващ адвокат и се преместил с майка си и неомъжената си сестра в горната част на града, в голяма къща на Сейнт Чарлз авеню. Той живял там до смъртта на майка си. Днес нито една от тези къщи не е запазена.

Даниъл бил прекрасен адвокат, специализирал се в търговското право. Има много сведения, че е съветвал добре Жулиен в множество бизнес начинания. Освен това го е представлявал с успех в няколко съдбоносни граждански дела. Разполагаме и с много интересен анекдот във връзка с тези дела, разказан ни по-късно от чиновник в същата фирма. Жулиен и Даниъл имали ужасен спор, в който Даниъл повтарял единствено: «Не, Жулиен, остави ме да уредя нещата законно!», а Жулиен отвръщал: «Е, щом толкова много ти се иска, направи го. Но пак ти казвам, че съвсем лесно мога да накарам този човек да съжалява, че се е родил».

Обществените архиви показват също и че Даниъл е бил доста изобретателен в това да намира начин да изпълни желанията на Жулиен, да му помогне да открие информация за конкурентите си в бизнеса.

През февруари 1897 г., когато майка му умряла, Даниъл се преместил от къщата на Сейнт Чарлз авеню, като оставил сестра си на грижите на прислугата, и се нанесъл в разкошен луксозен четиристаен апартамент в стария хотел «Сейнт Луиз». Там той живеел като крал, според думите на пиколата, сервитьорите и кочияшите, които получавали огромни бакшиши от него и му сервирали най-скъпите блюда в салона му с изглед към улицата.

Жулиен бил най-честият посетител на Даниъл и често оставал и през нощта в апартамента.

Дори и тези срещи да са пораждали негодувание или враждебност у Гарланд и Кортланд, ние не знаем за това. Те станали партньори във фирмата «Макинтайър, Мърфи, Мърфи и Мейфеър» и след оттеглянето на братята Мърфи и новия пост на Даниъл, Кортланд и Гарланд преименуват фирмата на «Мейфеър и Мейфеър». През следващите десетилетия те отдали цялата си енергия на управлението на парите на семейството, като партнирали и на Мери Бет в множество бизнес начинания, въпреки че явно не са знаели абсолютно нищо за другите й инвестиции.

По това време Даниъл вече бил започнал да пие. Разполагаме с много разкази на хора от персонала на хотела, които са му помагали да се качи в апартамента си. Кортланд също постоянно го държал под око и в следващите години, когато Даниъл си купил кола, пак Кортланд е този, който винаги го карал у дома, за да не се убие или да убие някой друг. Кортланд като че много е харесвал Даниъл. Той бил неговият защитник пред останалите от семейството, което обаче с годините се превърнало в доста неблагодарна роля.

Нямаме свидетелства, че Мери Бет е срещала Даниъл през този ранен период. По това време тя вече активно се занимава с бизнес, но семейството имало много адвокати и посредници, а и никой никога не е съобщавал Даниъл да е гостувал в къщата на Първа улица. Вероятно се е срамувал от връзката си с Жулиен, защото е бил доста по-пуритански настроен към тези неща от останалите му любовници.

Той със сигурност е единственият сред интимните партньори на Жулиен, който е имал самостоятелна кариера.

Така или иначе Даниел срещнал Мери Бет Мейфеър в края на 1897 година в Сторивил, според версията на Ричард Леуелин, с която единствено разполагаме. Не знаем, дали се е влюбил веднага, както казва Леуелин, но знаем, че двамата започнали да се появяват заедно на множество обществени мероприятия.

По това време Мери Бет била на около двайсет и пет години и била изключително независима. Не било тайна, че малката Бел, детето на мистериозния шотландски лорд Мейфеър, не била съвсем наред с главата. Въпреки че била сладка и обичлива, Бел очевидно не можела да научи и съвсем простите неща и реагирала на всичко много емоционално, като четиригодишно дете, или поне така я описват по-късно братовчедите. Хората се срамували да използват думата «слабоумна».

Всички, разбира се, знаели, че Бел не е подходяща за наследница на завещанието, тъй като вероятно никога нямало да се омъжи. И братовчедите разисквали доста открито тази тема.

Още една трагедия в семейството била тема на многобройни разговори и това било поглъщането на къщата в Ривърбенд от реката.

Построена от Мари Клодет в началото на века, тя била изградена върху участък земя, вдаден в реката, и някъде около 1896 година станало ясно, че водата ще го залее. Опитали всичко, но нищо не помогнало. Зад имението трябвало да се направи дига, а по-късно и семейството да се изнесе оттам, защото лека-полека водата прииждала, докато една нощ самата къща потънала в блатото и за седмица изчезнала напълно, сякаш никога не я е имало.

Мери Бет и Жулиен безспорно приели това като трагедия. Из Ню Орлиънс много се говорело за инженерите, с които се консултирали в опит да предотвратят станалото. Не малка част от трагедията била самата Катерин, възрастната майка на Мери Бет, която не искала да се връща в Ню Орлиънс и къщата, построена от Дарси Монахан преди десетилетия.

Накрая Катерин била убедена да се премести в града и както по-рано отбелязахме, вече не успяла да се възстанови от шока, съвсем изгубила разсъдъка си и не спирала да броди из градината, да си говори с Дарси, както и да търси майка си, Маргьорит, и непрестанно да рови из чекмеджетата за неща, които смятала за загубени.

Мери Бет се отнасяла с търпение към нея, дори веднъж я чули да казва, за ужас на присъстващия лекар, че с радост прави всичко за майка си, но не намира състоянието й за особено «интересно», така че би желала да й дадат някакви лекарства, за да стане по-тиха.

Жулиен присъствал на този разговор и естествено намерил това за много смешно и изпаднал в един от своите смущаващи пристъпи на смях. Все пак видял шока на лекаря и му обяснил, че най-голямото достойнство на Мери Бет е, че тя винаги говори истината, без значение какви могат да бъдат последствията.

Ако наистина са давали на Катерин «някакво лекарство», ние не знаем за него. През 1898 година тя започва да броди из улиците и затова семейството наема една прислужница мулатка, която просто да я следва. Катерин умира в една от задните спални в къщата на Първа улица през 1905 г., в нощта на втори януари, ако трябва да бъдем точни. Доколкото знаем, никаква буря или друго необичайно явление не ознаменува смъртта й. Според слугите последните си дни тя прекарва в кома, а Мери Бет и Жулиен били до леглото й, когато издъхнала.

На 15 януари 1899 година Мери Бет се оженила за Даниъл Макинтайър с много тържествена венчавка в църквата «Свети Алфонс». Интересно е да се отбележи, че до това време семейството се черкувало в «Нотр Дам» (френската църква, част от тройния църковен комплекс), но за венчавката била избрана ирландска църква и оттогава те ходели на всички служби в «Свети Алфонс».

Даниъл като че бил приятел на американо-ирландските свещеници в енорията и давал много щедри дарения. Освен това имал и братовчедка, която се присъединила към ирландско-американския орден «Сестрите на милосърдието» и преподавала в местното училище.

С оглед на това изглежда логично да предположим, че преминаването към ирландската църква е било идея на Даниъл. Освен това можем да кажем, че Мери Бет е била почти безразлична по този въпрос, макар че често ходела на църква с децата и племенниците си. В какво е вярвала обаче, не знаем. Жулиен никога не ходел на църква, освен, разбира се, на сватбените церемонии, погребения и кръщенета. Той също като че ли предпочитал «Свети Алфонс» пред френската «Нотр Дам».

Както казахме, сватбата на Даниъл и Мери Бет била огромно събитие. В къщата на Първа улица бил даден невиждан дотогава прием, на който дошли дори братовчедите от Ню Йорк. Семейството на Даниъл, макар и доста по-малобройно от това на Мейфеър, също присъствало и всички свидетелства говорят, че младите били много влюбени и щастливи, а танците и песните продължили до късно през нощта.

Младото семейство заминало за Ню Йорк на меден месец, а оттам в Европа, където останали четири месеца. Прекъснали пътуването си, защото Мери Бет вече очаквала дете.

Наистина Карлота Мейфеър се родила седем месеца и половина след сватбата, на 1 септември 1899.

На втори ноември следващата 1900-та година, Мери Бет родила Лайънъл, единствения си син. И накрая, на 10 октомври 1901 година на бял свят дошло и последното й дете — Стела.

Тези деца, разбира се, по закон са наследници на Даниъл Макинтайър, но за целите на това разследване можем да се запитаме кой всъщност е истинският им баща.

Има убедително доказателство, както от медицинските картони, така и от снимките, че Даниъл Макинтайър е баща на Карлота Мейфеър. Тя е наследила не само зелените му очи, но и красивата му червеникаворуса къдрава коса.

Обаче кръвната група на Стела, която е установена посмъртно при аутопсията през 1929 година, показва, че не е била дъщеря на Даниъл Макинтайър. Знаем, че тази информация е стигнала до сестра й Карлота. Всъщност именно приказките, че Карлота поръчва този кръвен тест, привличат вниманието на Таламаска.

Вероятно не е нужно да отбелязваме, че Стела изобщо не приличала на Даниъл. Даже напротив, с деликатните си кости, черната къдрава коса и много искрящи, но не зелени очи, тя много напомняла на Жулиен.

Тъй като не разполагаме с неговата кръвна група и не знаем някой някога да я е установявал, не можем да добавим към досието това доказателство.

Стела може да е дете и на някой от любовниците на Мери Бет, макар че не знаем майка й да е имала любовник година преди раждането й. Наистина слуховете за нейните авантюри идват по-късно, но могат просто да означават и че с годините е станала по-нехайна към дискретността на тези връзки.

Друг възможен баща е Кортланд Мейфеър, вторият син на Жулиен, който по онова време бил на двайсет и две години и се отличавал с изключително привлекателна външност. (Сдобихме се с неговата кръвна група през 1959 година и тя съответства напълно.) Той често идвал в къщата на Първа улица, докато учел право в Харвард. Всички знаели, че много обича Мери Бет и е посветил живота си на работата по семейното завещание.

За нещастие на Таламаска Кортланд през целия си живот е бил много потаен и прикрит. Дори братята му и децата му са го познавали като склонен към усамотение човек, който никак не обичал да участва в събирания извън семейството. Обичал да чете и бил нещо като гений в инвестициите. Доколкото знаем, не се е доверявал на никого. Дори най-близките му хора дават противоречиви версии за това какво прави Кортланд, защо и кога.

Но по един въпрос всички са съгласни — той е бил изцяло отдаден на управлението на завещанието и на печеленето на пари за себе си, братята си и децата си, както и за Мери Бет. Неговите наследници са сред най-богатите представители на клана Мейфеър днес.

След смъртта на Мери Бет именно Кортланд попречил на Карлота да превземе финансовата империя на майка си, като сам поел контрола от името на Стела, която била наследницата, но изобщо нехаела за бизнеса и вършела каквото й харесва.

На Стела «изобщо не й пукало за парите», по нейно собствено признание. И въпреки желанието на Карлота, тя предоставила всичките си дела в ръцете на Кортланд. Той и синът му Шефилд продължили да управляват огромното богатство и от името на Анта, след смъртта на Стела.

Тук трябва да наблегнем, че след смъртта на Мери Бет империята започнала да се разпада. Никой така и не успял да заеме нейното място. И въпреки че Кортланд вършел прекрасна работа за консолидирането, инвестирането и съхраняването на капитала, невероятното разрастване от времето на Мери Бет било вече приключило.

Но да се върнем на основния въпрос. Има и други индикации, че Кортланд е баща на Стела. Жената на Кортланд, Аманда Грейди Мейфеър, хранела дълбока неприязън към Мери Бет и цялото семейство Мейфеър и никога не ходела с него в къщата на Първа улица. Това обаче не го спирало да отива там постоянно и да води и петте си деца, които били доста близки със семейството.

Аманда напуснала Кортланд, когато най-малкият им син, Пиърс Мейфеър завършил Харвард през 1935 г. Тя отишла да живее в Ню Йорк при сестра си Мери Маргарет Грейди Харис и никога не се върнала в Ню Орлиънс.

През 1936 г. на някакъв коктейл Аманда разказала на един от нашите изследователи (случайната им среща е била специално уредена), че семейството на съпруга й е зло, че ако разкаже истината за тези хора, всички ще я помислят за луда и че никога няма да се върне на юг, при тях, без значение колко я умоляват синовете й. Малко по-късно същата вечер, когато била вече доста пияна, тя попитала нашия агент, чието име не знаела, дали вярва, че хората могат да продават душите си на дявола. Казала, че съпругът й направил точно това и бил «по-богат от Рокфелер», както и тя и синовете й. «Те всички ще горят в ада някой ден, в това можете да бъдете сигурен», добавила Аманда.

Когато нашият агент я попитал наистина ли вярва в подобни неща, тя отвърнала, че и днес има вещици, които могат да правят заклинания.

«Могат да те накарат да повярваш, че си на друго място, че виждаш разни неща, когато всъщност не виждаш нищо. И мъжът ми правеше това. И знаете ли защо, защото той е вещица — много силна вещица. Е, не шепне заклинания, но това няма значение. Той е вещица и с очите си съм виждала на какво е способен.»

На въпроса дали съпругът й й е причинявал зло, тя отговорила (на този непознат за нея човек), че трябвало да признае, че не й е сторил нищо, но пък прощавал на другите злото, примирявал се с него и вярвал в него. Тогава започнала да плаче и казала, че той й липсва и не иска да говори повече за това.

«Но ще ви кажа едно — добавила, когато се поуспокоила, — ако поискам съпругът ми да дойде при мен тази нощ, той ще го направи. Как, не мога да ви кажа, но ще се появи в стаята ми. Всички от онова семейство могат да вършат такива неща. Могат направо да те подлудят. Но той ще се появи тук, в същата тази стая. Понякога идва дори без да го искам, и не мога да го накарам да си отиде.»

Тук дамата била спасена от някаква племенница Грейди и следващ контакт с нея бил установен чак след няколко години.

Има още едно обстоятелство, което говори за близка връзка между Кортланд и Стела. След смъртта на Жулиен Кортланд завел Стела и брат й Лайънъл в Англия и Азия за повече от година. По това време той вече имал пет деца, които оставил при жена си. И все пак като че сам дал идеята за това пътуване и сам уредил всичко. Не се върнали в Ню Орлиънс осемнайсет месеца.

След Голямата война Кортланд напуснал жена си и децата си отново, за да пътува цяла година със Стела. И като че винаги взимал нейната страна във всички семейни спорове.

Това доказателство не е напълно убедително, но все пак навежда на мисълта, че може би Кортланд наистина е баща на Стела. Но пак уточняваме, че и Жулиен, въпреки напредналата му възраст, може да е нейният баща.

Какъвто и да е случаят, Стела определено била «любимка» още от раждането си. Даниъл Макинтайър очевидно я е обичал като своя дъщеря и е напълно възможно да не е знаел, че не е негова.

Не знаем нищо определено за ранното детство на трите деца, разказът на Ричард Леуелин е най-доброто описание, с което разполагаме.

С времето между децата се появявали все повече разногласия и когато Карлота навършила четиринайсет и отишла да учи в пансиона на «Светото сърце», всички знаели, че го прави против волята на Мери Бет и че Даниъл бил направо съсипан от това и много искал тя да се връща по-често у дома. Карлота не е описвана от никого като щастливо дете. Но днес вече е много трудно да се събере информация за нея, защото тя е още жива и дори хората, които я познават от петдесет години, много се страхуват от нея и от влиянието й и нямат никакво желание да говорят.

Всъщност готови да споделят са именно онези, които я мразят най-много. Вероятно ако останалите не се страхуваха толкова много, щяхме да сме в състояние да балансираме картината.

Така или иначе Карлота печелила възхищението на всички, защото още от дете била изключително умна. Монахините, които й преподавали, дори я обявили за гений. След «Светото сърце» тя отишла в юридическото училище «Лойола», и то още твърде малка.

Междувременно Лайънъл започнал да посещава целодневно училище, когато навършил осем. Явно е бил доста тихо, добро момче, което никога не създавало проблеми и което всички харесвали. Той имал постоянен частен учител, който му помагал с домашните. С времето Лайънъл станал изключително добър ученик, но така и не успял да си намери приятели извън семейството. Единствените му приятели извън училище били неговите братовчеди.

Историята на Стела е доста по-различна. Всички свидетелства говорят, че е била изключително хитро и привлекателно дете. Имала мека черна вълниста коса и огромни черни очи. Ако човек види фотографиите й, правени от 1901 до 1929 г., почти не може да си я представи в друго време, толкова съзвучна с епохата си е, с тънките си момчешки бедра, нацупена червена устичка и модерна прическа.

На най-ранните й снимки тя е точно като сладко дете от рекламите за сапун — малка изкусителка с белоснежна кожа, взираща се сантиментално и все пак игриво в зрителя. Но когато става на осемнайсет, вече се е превърнала в истинска Клара Боу^[2].

Множество свидетели твърдят, че в нощта на смъртта си е била същинска фатална жена с незабравима сила, танцуваща чарлстон, облечена с къса плисирана пола и лъскави чорапи. Очите й искрели като скъпоценни камъни и пронизвали всички така, че никой мъж не можел да откъсне поглед от нея.

Когато Лайънъл тръгнал на училище, Стела също поискала да ходи с него, или поне така казала на монахините от «Светото сърце». Но три месеца след официалното й приемане в училището тя е тайно и неофициално изключена. Говорело се, че плашела другите деца. Можела да чете мислите им и се забавлявала да показва силата си. Можела да блъска хората, без изобщо да ги докосва, и имала непредсказуемо чувство за хумор — смеела се на думите на монахините, когато смятала, че лъжат. Нейното поведение ужасявало Карлота, която не можела да я контролира, въпреки че по думите на всички също обичала Стела и правела всичко възможно да я накара да стъпи на земята.

В светлината на написаното дотук може би ще е изненадващо да научите, че монахините и децата в «Светото сърце» наистина харесвали Стела. Много нейни съученички си я спомнят с охота и удоволствие.

Когато не правела «номера», тя била «очарователна», «сладка», «невероятно обичливо малко момиченце».

Но никой не можел да издържи дълго около нея.

След това Стела постъпила в академията на урсулинките, където се задържала само до първото си причастие и била изключена веднага след това пак по същия неофициален начин и по почти същите причини. Този път обаче тя била съсипана от факта, че трябва да се върне у дома, защото смятала, че училището е много забавно. Не обичала да си стои вкъщи по цял ден с майка си и чичо си Жулиен, които вечно повтаряли, че са заети. Искала да играе с другите деца. Гувернантката й я дразнела и тя искала да се махне оттам.

Постъпвала в четири различни частни училища, където обаче не изкарвала повече от три-четири месеца. Накрая била записана в енорийското училище към «Свети Алфонс», където единствена тя сред децата на бедните ирландци била карана всяка сутрин с лимузина.

Сестра Бриджит Мари — монахиня с ирландско потекло, която живеела в «Болница на милосърдието» в Ню Орлиънс чак докато навършила деветдесет години — си спомня много ясно Стела, макар и петдесет години по-късно. И през 1969 г. тя разказала на един наш разследващ, че Стела Мейфеър несъмнено е била вещица.

Стела отново била обвинена в четене на мисли, в това, че се смеела, когато някой изричал лъжа, или задето карала разни неща да падат само със силата на ума си и говорела с невидимия си приятел, «познат», както се изразила сестра Бриджит Мари, който изпълнявал заповедите й — намирал изгубени вещи и карал предметите да летят из въздуха.

Но тези прояви на силата при Стела не били постоянни. Тя често се опитвала да се държи подобаващо за доста време, харесвала книгите, историята, английския и много обичала да играе с другите момичета в двора на училището до Сейнт Андрю стрийт. Освен това харесвала много и самите монахини.

Те също били очаровани от Стела. Позволявали й да влиза в манастирската градина и да бере цветя заедно с тях, или пък я водели в салона след училище и я учели да бродира, в което тя проявила голяма сръчност.

— Знаете ли как го постигаше? Ще ви кажа. Всяка сестра в този манастир смяташе Стела за своя специална малка приятелка. Тя те караше да повярваш в това. Разказваше някакви малки свои тайни, сякаш ги казва за първи път само на теб. И знаеше всичко за всички, наистина. Знаеше неща, които никога не бихте споделили, а тя започваше да говори за тайните, за страховете ви, за нещата, които винаги сте искали да изречете. И вие веднага се чувствате по-добре. Но след часове, дори след дни, се замисляте за това, как сте седели в градината и сте си шепнели с нея, и разбирате, че тя е вещица. Тя беше дяволско дете. И нямаше да свърши добре.

Но не беше зла. Това трябва да й призная. Не беше зла. Защото ако беше, щеше да е същинско чудовище. Само Господ знае какво можеше да сътвори. Пък и не мисля, че наистина искаше да прави тези бели. Тя изпитваше някакво тайно удоволствие от силите си, ако ме разбирате. Обичаше да показва какво може. Обичаше да гледа как се изумяват хората, когато им разказва какво са сънували предната нощ.

О, и колко се захласваше по разни неща. Можеше по цял ден да рисува, със седмици, докато не захвърли моливите и реши никога повече да не го прави. После хареса бродирането, реши да се научи, правеше най-красивите неща, и много се ядосваше и за най-малката грешка. Но след това захвърли и иглите и приключи с бродирането завинаги. Никога не съм виждала толкова непостоянно дете. Сякаш търсеше нещо, нещо, на което да се отдаде, но така и не го откри. Или поне докато беше малка.

Ще ви кажа и още нещо, което обичаше да прави — и то никога не й омръзна. Обичаше да разказва истории на другите момичета. Те се събираха около нея в голямото междучасие и попиваха всяка дума от устата й, докато не удареше звънецът. Разказваше им истории за призраци в старите плантаторски къщи, пълни с ужасни тайни, за хора, намерили страшна смърт, и за магията на островите отпреди много години. Знаеше истории за пирати, о, те бяха най-лошите. Бяха направо ужасяващи. И звучаха съвсем правдоподобно от нейната уста, въпреки че сигурно си ги беше измислила. Та какво можеше да знае тя за мислите и чувствата на някакви нещастни души на пленен галеон в часовете преди пиратите да ги накарат да тръгнат по дъската^[3]?

— Но да знаете, някои от историите й бяха много интересни, и винаги съм искала да попитам за тях някой, който наистина знае, който е чел исторически книги.

Винаги се обаждахме на госпожица Мери Бет. Молехме я да я «задържи вкъщи за няколко дни». Защото така беше със Стела. Не можеш да я търпиш всеки ден. Никой не можеше. И благодаря на Господ, че тя се отегчаваше от училището и по собствено желание изчезваше с месеци. Понякога отсъстваше толкова дълго, че всички смятахме, че вече няма да се върне. Чувахме, че тичала като бясна по Първа улица и Честнът, играела с децата на слугите и си правела магьоснически олтар със сина на готвачката — черен като въглен, можете да не се съмнявате. Та тогава си мислехме, че някой трябва да намине и да поговори с госпожица Мери Бет за това.

— Но тогава някоя сутрин, вероятно към десет часа, защото това дете изобщо не се интересуваше кога ще дойде на училище, лимузината се показваше иззад ъгъла на Констанс и Сейнт Ендрю и от нея слизаше Стела с малката си униформа, но с огромна червена панделка в косата, същинска кукличка. И какво мислите носеше — огромна торба с красиво опаковани подаръци за всяка от сестрите, които знаеше по име. После ни прегръщаше поред и можете да сте сигурен, че прошепваше в ухото ми: «Сестра Бриджит Мари, липсваше ми». Тогава аз отварях кутията. Това се е случвало неведнъж. В нея винаги намирах нещо дребно, което съм искала от цялото си сърце. Един път беше малкият младенец Исус, облечен в коприна и сатен, друг път — най-красивата броеница от кристал и сребро. О, това дете. Какво дете беше само.

Но такава е била Божията воля. С годините тя спря да идва на училище. Имаше гувернантка, която я учеше, пък и ми се струва, че се отегчи от «Свети Алфонс». Казват, че карала шофьора да я вози, където й скимне. Лайънъл също не посещаваше гимназията, доколкото си спомням. Започна да обикаля със Стела. Май някъде по това време или малко след това почина мосю Жулиен.

— Боже, как плака тя на погребението му. Ние, разбира се, не отидохме на гробището, в онези дни никоя от монахините не ходеше на гробището, но бяхме на месата. Стела също беше там, прегърбена напред на скамейката. През цялото време плака, а Карлота я държеше. Нали знаете, след смъртта на Стела всички говореха, че Карлота не я е обичала. Но тя никога не е била лоша с нея. Никога. Спомням си как я прегръщаше тогава, а Стела плачеше ли, плачеше.

Госпожица Мери Бет беше в нещо като транс. Беше потънала в дълбока мъка. Видях я в очите й, когато мина по пътеката след ковчега. Децата й бяха с нея, но погледът й беше някак празен. Видях очите й. Разбира се, мъжът й не беше с нея, не, не и съдия Макинтайър, той никога не беше до нея, когато имаше нужда от него, или поне така съм чувала. Бил мъртвопиян, когато умря господин Жулиен. Дори не успели да го събудят, въпреки че го разтърсвали, заливали го със студена вода и го изправяли от леглото. В деня на погребението той не се виждаше никакъв. По-късно чух, че го занесли у дома от някаква кръчма на Мегазин стрийт. Цяло чудо е, че живя толкова дълго.

Думите на сестра Бриджит Мари за отношението на Карлота към сестра й се потвърждават от много свидетели, въпреки че Ричард Леуелин, разбира се, е на съвсем друго мнение. Има няколко разказа за погребението на Жулиен и във всички се твърди, че Карлота е успокоявала сестра си и дори й е бърсала сълзите.

В месеците след смъртта на Жулиен Лайънъл напуснал окончателно училище и двамата със Стела заминали за Европа заедно с Кортланд и Баркли. Прекосили Атлантика с огромен луксозен лайнер само месеци преди началото на Голямата война.

Тъй като било невъзможно да пътуват из континентална Европа, четиримата прекарали няколко седмици в Шотландия, посетили замъка Донелайт и после се отправили към по-екзотични страни. Поели доста рискован път към Африка, прекарали известно време в Кайро и Александрия и после тръгнали за Индия, откъдето изпратили у дома безброй сандъци с килими, скулптури и други антики.

През 1915 г. Баркли вече много се бил затъжил за семейството си и бил изморен от пътуването, затова изоставил спътниците си и предприел опасно плаване към Ню Йорк. Съвсем наскоро корабът «Лузитания» бил потопен от немска подводница, затова цялото семейство тръпнело от ужас за сигурността му. Но той скоро се върнал в къщата на Първа улица с цял куп невероятни истории за разказване.

Положението не било много по-различно след шест месеца, когато Кортланд, Стела и Лайънъл решили да се приберат у дома. Луксозните лайнери обаче прекосявали океана въпреки всички опасности и триото успяло да се върне благополучно точно преди Коледа.

Тогава Стела била на петнайсет години. На една фотография от същата година тя носи смарагда на Мейфеър. По това време вече всички знаели, че Стела е наследницата на завещанието. Мери Бет като че била много горда с нея, наричала я «безстрашна» заради странстванията й. Въпреки че с разочарование срещнала отказа на Лайънъл да продължи да ходи на училище, за да може по-късно да постъпи в Харвард, тя като че приемала всичките си деца такива, каквито са. Карлота имала собствен апартамент в една от пристройките и всеки ден отивала в университета «Лойола», карана от своя шофьор.

Вечер всички минувачи по Честнът стрийт можели да видят многобройното семейство, седнало около масата за вечеря и обслужвано от безброй слуги. Оставали на масата до късно.

Фамилната лоялност ни пречи значително да разберем какво всъщност са мислили братовчедите за Стела или какво са знаели за проблемите й в училище.

Но по това време в докладите често се твърди, че Мери Бет е споменавала пред слугите, че Стела е нейна наследница или че «единствена Стела ще наследи всичко», и прочее забележителни коментари. Но най-значителния, който се споменава на два пъти в докладите, и то без всякакъв контекст е: «Стела вижда мъжа».

Никъде не се споменава Мери Бет да е обяснявала това си странно изказване. Знаем само, че го е казала пред една перачка на име Милдред Колинс и после пред ирландска прислужница на име Патриция Девлин. До нас това стига от трета ръка. По-късно стана ясно, че наследниците на тези две жени не са единодушни какво може да е имала предвид прославената Мери Бет с този коментар. Един от тях смята, че «мъжът» е дяволът, а друг, че е «призрак», който преследва семейството от стотици години.

Така или иначе изглежда ясно, че Мери Бет е заявявала това съвсем безцеремонно, в моменти на близост, пред слугите. И затова у нас остана впечатлението, че тя е споделяла с тях неща, които не е можела да довери на хора от нейната класа.

Много вероятно е да е правила такива забележки и пред други хора, защото през двайсетте години на двайсети век старците от Айриш Ченъл знаят за «мъжа» и говорят за него. Два източника естествено не са достатъчно да обяснят мащаба на това предполагаемо «суеверие» — че жените Мейфеър имат някакъв мистериозен «мъжки дух или съюзник», който им помага във вещерството, магиите и прочие.

Ние определено свързваме това с Лашър и го намираме за доста тревожно, защото ни напомня колко малко всъщност сме разбрали за вещиците Мейфеър и за онова, което е ставало между тях, така да се каже.

Възможно ли е, например, наследницата от всяко поколение да е длъжна да прояви по някакъв начин способността си да вижда мъжа независимо? Иначе казано, дали вижда мъжа, когато е сама и далече от по-възрастната вещица, която може да послужи за проводник, и дали се изисква от нея сама да каже, че го е видяла?

Отново трябва да признаем, че не можем да отговорим на тези въпроси.

Но знаем, че хората, които са говорили за «мъжа», явно не са го свързвали с образа на тъмнокосия млад мъж, когото са виждали. Те дори не са свързвали «мъжа» с мистериозната фигура, забелязана веднъж в каретата на Мери Бет, защото разказите идват от съвсем различни източници и никога не са били свързвани от никого, освен от самите нас, доколкото ни е известно.

Такова е положението с по-голямата част от материалите за Мейфеър. По-късните споменавания на мистериозен тъмнокос млад мъж на Първа улица не се свързват с тези по-ранни споменавания на «мъжа». Всъщност дори хората, които знаят за него и по-късно са виждали неизвестния тъмнокос мъж около мястото, не са правили връзката, защото са го смятали за случаен човек или пък просто за сродник, когото не познават.

Ето и думите на сестра Бриджит Мари, записани през 1969 година, когато я попитах специално за «мъжа».

«О, това „нещо“ беше невидимият приятел, който витаеше около онова дете ден и нощ. Същият този демон, ако мога да добавя, по-късно витаеше и около дъщеря й Анта, готов да изпълни всяко нейно желание. След това беше и около малката Деидре, най-сладката и най-невинната от всички тях. Не ме питайте дали съм виждала това създание. Защото Господ ми е свидетел — не знам дали съм го виждала, но мога да ви кажа, и съм го споделяла много пъти със свещеника, че знаех, кога е наблизо!»

Много е вероятно по онова време Лашър да не е искал да бъде виждан от хора извън семейството. И, разбира се, ние не разполагаме с нито едно свидетелство той да се е явявал умишлено на някого, макар че по-късно, както вече споменах, го е правил неведнъж.

Но да се върнем на хронологията. По времето, когато Жулиен умрял, Мери Бет била на върха на финансовото си влияние и успехи. Но загубата някак я сломила и хората дори я описват като «нещастна». Това обаче не продължило дълго. Характерното за нея спокойствие като че се завърнало още преди децата й да се приберат от чужбина.

Знаем, че е имала кратък, но яростен сблъсък с Карлота, преди тя да постъпи в юридическата фирма «Бърнс, Браун и Блейк», в която работи и до ден-днешен. Но Мери Бет накрая приела решението на дъщеря си да гради кариера «извън семейството» и малкият апартамент на Карлота над конюшните бил напълно ремонтиран за нея. Тя живяла там много години.

Знаем също и че Карлота се е хранела с майка си. Сутрин закусвала с нея на задната веранда, когато времето позволявало, а вечеряла в трапезарията в седем часа.

Когато я питали защо не е постъпила в «Мейфеър и Мейфеър» при синовете на Жулиен, тя винаги отговаряла, че предпочита да бъде самостоятелна.

Още от началото на кариерата си тя се изявявала като прекрасен адвокат, но нямала желание да влиза в съда, затова досега работи в сянката на мъжете от фирмата.

Зложелателите й я описват като просто прехвален юридически чиновник. Но по-доброжелателни свидетелства показват, че тя станала «гръбнакът» на «Бърнс, Браун и Блейк», че тя била човекът, който знаел всичко, и че след оттеглянето й фирмата трудно щяла да й намери заместник.

Много адвокати в Ню Орлиънс твърдят, че са научили от Карлота повече, отколкото от юридическите училища.

С две думи, можем да кажем, че тя започва и изгражда кариера на ефикасен и блестящ адвокат по гражданско право, с невероятни познания в областта и на търговското право.

Извън споровете с Карлота, животът на Мери Бет продължил по предсказуем курс почти до смъртта й. Дори пиенето на Даниъл Макинтайър като че не я е притеснявало особено.

Фамилните легенди твърдят, че Мери Бет е била изключително мила към Даниъл през последните години от живота си.

Оттук историята на вещиците Мейфеър се превръща в история на Стела, затова ще се спрем на боледуването и смъртта на Мери Бет, когато му дойде времето.

Продължение на историята за Стела и Мери Бет

Мери Бет продължила да се радва на трите си страсти в живота и явно много се наслаждавала на номерата, погаждани от дъщеря й Стела, която на шестнайсет се превърнала в най-скандалната личност в нюорлианското общество, като карала автомобила си с главозамайваща скорост, пиела в кръчмите с контрабанден алкохол и танцувала до зори.

Осем години Стела живеела като безгрижно девойче и млада безразсъдна южняшка красавица, напълно нехаеща за семейния бизнес и неангажирана от мисли за бъдещето или пък за женитба. И докато Мери Бет била най-спокойната и мистериозната сред вещиците Мейфеър, Стела като че ли била най-безгрижната и най-ярката, най-дръзката и единствената вещица Мейфеър, която се отдавала напълно на удоволствията на живота.

Фамилните легенди твърдят, че Стела постоянно била арестувана за шофиране с превишена скорост, за нарушаване на обществения ред, задето пеела и танцувала по улиците. Но «госпожица Карлота» винаги се грижела за нея и я водела у дома. Има слухове, че Кортланд понякога «губел търпение» по отношение на своята «племенница», като настоявал да се поправи и да обръща повече внимание на отговорностите си. Но Стела нямала ни най-малък интерес към парите и бизнеса.

Един секретар от «Мейфеър и Мейфеър» разказва в доста живописни подробности едно посещение на Стела в офиса. Тя се появила в ослепително кожено палто, с обувки на високи токове и увито в амбалажна кесия контрабандно уиски, от което отпивала, като от време на време избухвала в смях при някоя по-странна юридическа фраза.

Кортланд бил като омагьосан от нея, но все пак я намирал за малко уморителна. Накрая съвсем добросърдечно й казал да върви на партито си, а те ще се погрижат за останалото.

Ако има някой, който да не е смятал Стела за «омайна» и «пленителна» в този период, освен Карлота Мейфеър, разбира се, то ние не сме научили за него.

През 1921 г. Стела очевидно забременяла, но от кого, така и не се разбрало. Може да е от Лайънъл, дори има няколко семейни легенди, според които, изглежда, всички са подозирали точно това.

Така или иначе Стела обявила, че не се нуждае от съпруг и изобщо няма намерение да се жени по принцип. Но щяла да роди бебето, тъй като била много вдъхновена от мисълта да стане майка. Щяла да го нарече Жулиен, ако е момче, и Анта — ако е момиче.

Анта се родила през ноември 1921 г. — здраво бебе, тежащо три килограма и половина. Кръвните тестове показват, че има вероятност Лайънъл да е неин баща. Но Анта изобщо не прилича на Лайънъл, пък и той никак не пасва на ролята. На този въпрос ще се спрем по-късно.

През 1922 г. Голямата война вече била приключила и Стела обявила, че ще направи голяма обиколка на Европа. Тя отпътувала с бебето, бавачката и Лайънъл, който тръгнал доста неохотно. Вече бил започнал да учи право с Кортланд и никак не искал да пътува. Кортланд също тръгнал с тях, щастлив, че може да се откъсне от фирмата, въпреки че жена му изобщо не одобрявала това. И така, компанията поела към Европа в първа класа и прекарала цяла година в пътешествия.

Стела била изключително красиво момиче, което се славело с това, че върши каквото си поиска. С възрастта Кортланд все повече заприличвал на баща си Жулиен, само дето неговата коса си останала черна доста дълго време, както личи и на фотографиите.

Тогава той бил строен и красив мъж. Приликата между него и Стела често била отбелязвана от околните.

Според думите на наследниците му Голямото пътуване било просто един много дълъг запой. Стела и Лайънъл играели хазарт в Монте Карло със седмици. Навсякъде из Европа компанията отсядала в най-луксозните хотели, посещавала музеите и древните руини. Навсякъде носели бутилки с бърбън, опаковани в амбалажни кесии. И до днес внуците на Кортланд говорят за писмата му до дома, пълни със смешни описания на техните лудории. Кортланд донесъл безброй подаръци на жена си Аманда и на синовете си.

Семейните легенди твърдят и че при това пътуване се случила трагедия. Бавачката, която се грижела за малката Анта, преживяла нещо като удар, докато били в Италия. Тя паднала на Испанските стълби в Рим и получила много сериозни наранявания. Няколко часа по-късно починала в болницата.

Едва напоследък нашите разследващи успяха да хвърлят малко светлина върху този инцидент, като разкриха един запис (на италиански) за този инцидент в болница «Светото семейство» в Рим.

Жената се казвала Берта Мейн Бекър, наполовина ирландка и наполовина германка, родена в Айриш Ченъл през 1905 година. Тя била приета със сериозни наранявания на главата и два часа по-късно изпаднала в кома, от която повече не се свестила.

Преди това обаче говорила с един лекар, който знаел английски, а по-късно и със свещеник, който също говорел езика.

Тя им разказала, че Стела, Лайънъл и Кортланд са «вещици» и «зли» и че са я омагьосали. С тях пътувал и един «призрак» — тъмнокос зъл мъж, който се явявал до люлката на Анта по всяко време на деня и нощта. Казала, че бебето можело да кара този мъж да се появява и се смеело, когато го види. А също и че мъжът не искал тя да го вижда и затова я блъснал в тълпата по Испанските стълби.

Докторът и свещеникът решили, че Берта, простото неуко слугинче, е изгубила ума си. Наистина записът приключва с бележка на лекаря, че работодателите на момичето, много елегантни, добродетелни хора, които похарчили цяло състояние, за да й осигурят всички удобства, били съсипани от нейната смърт и уредили тялото й да бъде транспортирано до дома.

Доколкото знаем, никой в Ню Орлиънс не разбрал за тази история. Майката на Берта по онова време била жива и очевидно не е заподозряла нищо, когато научила за смъртта на дъщеря си. Тя получила огромна сума от Стела като компенсация за загубата и наследниците на семейство Бекър говорили дълго за това.

Интересното за нас в тази история е мистериозният тъмнокос мъж — очевидно Лашър. Защото след забелязването му в каретата на Мери Бет, ние не разполагаме с друго негово описание от началото на двайсети век.

Наистина забележителното в този случай е, че бавачката е твърдяла, че бебето може да накара мъжа да се появи. Това ни кара да се зачудим дали Стела въобще е имала контрол върху ситуацията. И какво ли е мислела Мери Бет по този въпрос? И отново ще кажем, че нямаме никаква представа. Горката Берта Мари Бекър се е сблъскала сам-сама с този проблем, или поне така говори онзи запис.

Въпреки трагедията компанията не се върнала у дома. Кортланд написал едно «тъжно писмо» за случая на жена си и синовете си, като обяснил, че са наели «прекрасна италианка», която се грижела за Анта по-добре от бедната Берта.

Тази италианка била някъде към трийсетте и се казвала Мария Магдалена Габнели. Тя дори се върнала със семейството в Ню Орлиънс и останала бавачка на Анта, докато тя навършила девет години.

Нямаме сведения Мария Магдалена да е виждала Лашър. Тя живеела в къщата на Първа улица чак до смъртта си и никога не говорела с хора извън семейството. Семейните легенди говорят, че била много образована, можела да чете и да пише както на английски, така и на френски, освен на италиански, и имала «скандално минало».

Кортланд най-накрая напуснал спътниците си през 1923 година, когато тримата пристигнали в Ню Йорк. Там Стела, Лайънъл, бавачката и малката Анта останали в Гринидж Вилидж, където Стела се запознала с много интелектуалци и артисти и дори нарисувала няколко картини, които винаги наричала «доста отвратителни», написала няколко «противни» разказа и измайсторила «боклучави» скулптури. Накрая решила просто да се наслаждава на компанията на истинските творци.

Слуховете в Ню Йорк от онова време твърдят, че Стела е била изключително щедра. Давала огромни «подаяния» на художници и поети. Дори купила на един безпаричен писател пишеща машина, на някакъв художник триножник, а на един престарял поет подарила кола.

По това време Лайънъл подновил юридическото си обучение с един от нюйоркските Мейфеър (наследник на Клей Мейфеър, който се бил присъединил към потомците на Лестан в една нюйоркска фирма). Той прекарвал много време в музеите и често водел Стела на опера, която тя намирала за отегчителна, и на симфонични концерти, които понасяла по-добре. Водел я и на балет, на който тя искрено се наслаждавала.

Семейните легенди сред нюйоркските Мейфеър (станали достъпни за нас едва сега, тъй като никой не е разговарял с тях по онова време) обрисуват Лайънъл и Стела като абсолютно безгрижни и очарователни хора с неизчерпаема енергия, които се забавлявали постоянно и често чукали на вратите на родствениците си рано-рано сутринта.

Две фотографии, направени в Ню Йорк, показват Стела и Лайънъл усмихнати и щастливи. Лайънъл през целия си живот е бил строен мъж и имал зелените очи на баща си, съдия Макинтайър, както и червеникаворусата му коса. Двамата със Стела изобщо не си приличали и мнозина отбелязвали, че непознатите с изненада научавали, че двамата са брат и сестра, тъй като предполагали, че имат съвсем друга връзка.

Ако Стела е имала друг любовник, ние не знам нищо за него. Всъщност нейното име никога не е свързвано с когото и да било (поне до този момент) освен с Лайънъл, въпреки че била смятана за абсолютно безразборна в контактите си с млади мъже. Имаме сведения за двама младежи, хора на изкуството, които били страстно влюбени в нея, но Стела «отказала да се обвърже».

Всички сведения за Лайънъл отново и отново потвърждават, че той е бил тих и някак затворен човек. Много обичал да гледа как Стела танцува, как се смее и как се забавлява с приятелите си. Обичал и да танцува с нея, правел го постоянно и доста добре, но определено оставал в нейната сянка. Като че ли черпел жизнеността си от нея. А когато тя не била наоколо, се превръщал в нещо като «празно огледало». Бил почти незабележим.

Има и слухове, че в Ню Йорк е писал роман, но много болезнено приемал всяко напомняне за това, защото един по-стар романист подронил цялата му увереност, като му казал, че ръкописът е «пълен боклук».

Повечето източници обаче твърдят, че Лайънъл обичал изкуството, бил много спокоен човек и бил абсолютно доволен от живота, стига никой да не заставал между него и Стела.

Накрая, през 1924 година, Стела, Лайънъл, малката Анта и бавачката Мария се прибрали у дома. Мери Бет организирала огромно семейно събиране в къщата на Първа улица. Наследниците и до днес си припомнят с тъга, че това било последното парти, преди тя да заболее.

По това време се случил много странен инцидент.

Както бе споменато, Таламаска е имала екип от опитни детективи, които работели в Ню Орлиънс. Те никога не питали защо се разследва точно това семейство и точно тази къща. Един от тях, мъж, специалист в бракоразводните дела, пуснал слух сред модните фотографи в Ню Орлиънс, че ще плати добре за всяка отказана от семейство Мейфеър снимка, особено на онези, които живеели в къщата на Първа улица.

Един от тези фотографи, Нейтън Бранд, който имал модно студио на Сейнт Чарлз авеню, бил извикан на Първа улица за това голямо празненство и направил цяла серия фотографии на Мери Бет, Стела и Анта. Снимал и много от другите Мейфеър по време на следобеда, както обикновено правят фотографите по сватби.

Седмица по-късно, когато занесъл снимките на Мери Бет и Стела, за да си изберат, те отделили няколко, а останалите отказали.

Но след това Стела поискала една от отказаните снимки — групова фотография на нея, майка й и дъщеря й, на която Мери Бет държала голяма смарагдова огърлица около вратлето на Анта. На гърба на снимката Стела написала:

«На Таламаска, с любов, Стела!

П.П. И други могат да наблюдават.»

И после я върнала на фотографа, избухнала в смях и обяснила, че неговият приятел детектив ще разбере за какво става дума.

Фотографът бил объркан. Започнал да твърди, че е невинен, да се извинява, но Стела само се смеела. После му казала с много мил и очарователен глас: «Господин Бранд, недейте, ще ви стане лошо. Просто дайте снимката на детектива». И господин Бранд точно това направил.

Тази снимка пристигна при нас след месец и оказа огромен ефект върху подхода ни към разследването на семейство Мейфеър.

По това време Таламаска не била определила специален член, който да се занимава със случая, а постъпващата информация се добавяла от неколцина архивисти. Артър Лангтри — изтъкнат учен и посветен във въпросите на вещерството — бил запознат с досието, но бил твърде зает с още три други случая, по които работил до деня на своята смърт.

Въпреки това цялата история на семейството била обсъждана много пъти на големите съвети, но винаги било решавано да не се осъществява директен контакт. И наистина, съмнително е дали някой от ордена по това време е знаел цялата история.

Фотографията с недвусмисленото послание предизвикала доста голям смут. Един млад член на ордена, американец от Тексас, на име Стюарт Таунсенд (който вече се бил превърнал в истински британец), помолил да се заеме с проучване на вещиците Мейфеър с цел преминаване към директно разследване. След внимателно обмисляне делото било предадено в неговите ръце.

Артър Лангтри се съгласил да препрочете всички материали, но належащи дела му попречили да го направи. Все пак той е отговорен за увеличаване броя на нашите детективи в Ню Орлиънс от трима на четирима и за установяването на друг отличен контакт — мъж на име Ъруин Дандрич, безпаричен син на приказно богато семейство, който се движел из висшите кръгове и тайно продавал информация на всеки, който я поискал, в това число и на детективи, адвокати по бракоразводни дела, застрахователни детективи и дори на жълтата преса.

Нека напомня на читателя, че досието тогава не е съдържало този разказ, тъй като подобно обобщаване на материалите не е било извършвано. То съдържало писмата на Петир ван Абел, дневника му, огромно количество свидетелски показания, както и фотографии, статии от вестници и прочие. Това била жива хроника, която постоянно се попълвала от архиварите, но все пак била доста схематична.

Стюарт по това време бил ангажиран и в други значими разследвания, затова му отнело около три години да приключи с проучването на материалите за семейство Мейфеър. Ще се върнем на него и на Артър Лангтри, когато му дойде времето.

След завръщането си Стела подновила обичайния си начин на живот, посещенията й в клубовете с контрабанден алкохол зачестили, отново устройвала празненства за приятелите си и била канена на множество празненства на Марди Грас, където се превръщала в нещо като сензация, и като цяло продължила да се държи като фатална жена.

Нашите детективи без проблем събирали информация за нея, защото тя била доста открояваща се личност, както и обект на множество клюки из целия град. Ъруин Дандрич пише на нашата детективска агенция в Лондон (без да знае за кого е предназначена тази информация, нито за каква цел), че било достатъчно само да влезе в някой салон, за да чуе всичко, което напоследък се е случило със Стела. Няколко телефонни разговора в събота сутрин също станали богат източник на информация.

(Тук трябва да отбележим, че Дандрич изобщо не бил зъл човек. Неговите съобщения винаги са били деветдесет и девет процента истина. Той е нашият най-плодовит информатор по отношение на Стела и въпреки че никога не го е казвал направо, от докладите му личи, че няколко пъти е спал с нея. Но всъщност изобщо не я е познавал; тя си останала далечна за него дори и в най-драматичните и трагични моменти, описани в съобщенията му).

Благодарение на Дандрич и другите като него, образът на Стела след завръщането й от Европа започва да става все по-детайлен.

Семейните легенди твърдят, че Карлота изобщо не одобрявала Стела през този период, спорела с Мери Бет заради нея и неведнъж настоявала, но без полза, Стела да се укроти. Слугите твърдели (както и Дандрич), че Мери Бет изобщо не обръщала внимание на това и смятала, че Стела е свежа и безгрижна личност и не бива да бъде обуздавана.

Твърди се дори, че Мери Бет е казала на своя приятелка (която веднага го споделила с Дандрич): «Стела е това, което аз щях да бъда, ако можех да се родя отново. Работих толкова усърдно и получих толкова малко в замяна. Нека я оставим да се забавлява».

Трябва да отбележим, че Мери Бет вече била смъртно болна и вероятно много изморена, когато го е казала. Освен това била твърде умна, за да не оцени революционните културни промени през двайсетте години, което може би ще се окаже трудно за читателя на това повествование, тъй като двайсети век вече е към края си.

Истинската сексуална революция през двайсети век започва по време на буйното му трето десетилетие, с една от най-драматичните промени в женската мода в света, наблюдавана някога. Но жените не само изоставили корсетите и дългите поли; те отхвърлили и старите нрави, пиели и танцували в клубовете — нещо немислимо само десет години по-рано. Повсеместното навлизане на закритите автомобили осигурявало по-голямо уединение, както и по-голяма свобода на движението. Радиото достигнало до частните домове из цяла Америка. Киното създавало образи на «блясък и порок» за хората от целия свят. Списанията, книгите, пиесите били радикално трансформирани от новопоявилите се откровеност, разкрепостеност, толерантност и свобода на изразяването.

Мери Бет със сигурност е възприела това на някакво ниво. Нямаме абсолютно никакви сведения тя да не е одобрявала «новите времена». Въпреки че никога не подстригала дългата си коса, нито пък изоставила дългите поли (когато, разбира се, не се е обличала като мъж), тя не проявявала никакво неодобрение към Стела. А Стела пък била същинско въплъщение на своето време.

През 1925 година Мери Бет била диагностицирана с нелечим рак. Преживяла само пет месеца след това, като през повечето време била измъчвана от много силни болки и вече не можела да излиза от къщата.

Тя се оттеглила в северната спалня над библиотеката и прекарала последните си дни в четене на романи, към които не била посягала още от момиче. Много братовчеди я посещавали и й носели книги. Тя проявявала особен интерес към сестрите Бронте, към Дикенс, които Жулиен обичал да й чете, когато била малка, както и към други английски класици. Изглеждала решена да ги довърши, преди да умре.

Даниъл Макинтайър бил ужасен от перспективата да изгуби жена си. Когато разбрал, че Мери Бет няма да оздравее, той се запил така, че никой не го видял трезвен повече.

И други хора потвърждават историята на Леуелин как Даниъл постоянно будел Мери Бет в последните й дни, за да се увери, че е още жива. Семейните легенди потвърждават, че тя била безкрайно търпелива към него, канела го да легне до нея и го успокоявала с часове, чак до самия си край.

През това време Карлота се върнала в голямата къща, за да бъде близо до майка си, и наистина оставала до леглото й по цели нощи. Болките на Мери Бет тогава били толкова силни, че тя я молела да й чете. Семейните легенди разказват, че Карлота й прочела цялата «Брулени хълмове» и част от «Джейн Еър».

Стела също била винаги на разположение. Вече не излизала и по цял ден готвела за майка си — която обаче често не хапвала нищо — и постоянно се обаждала или пишела на лекари по целия свят, за да открие лек за нея.

Внимателният прочит на оскъдните медицински записи във връзка с болестта на Мери Бет показва, че ракът е имал метастази още преди да бъде открит. Тя не усещала болки чак до последните три месеца от живота си, през които обаче се мъчила много.

Накрая един септемврийски следобед през 1925 година Мери Бет изгубила съзнание. Присъстващият свещеник отбелязал, че прозвучала страховита гръмотевица. Заваляло като из ведро. Стела напуснала стаята, слязла в библиотеката и започнала да звъни на всички Мейфеър в Луизиана, дори на роднините в Ню Йорк.

Според свещеника, слугинята и неколцина съседи, братовчедите започнали да пристигат към четири часа и продължили да прииждат през следващите дванайсет часа. Колите изпълнили цялата Първа улица чак до Сейнт Чарлз авеню, както и Честнът стрийт от Джаксън стрийт и Вашингтон стрийт.

Пороят продължил, но за няколко часа отслабнал до ръмеж. После отново се засилил. Валяло обаче само в Гардън Дистрикт и в никоя друга част на града. Само че никой не обърнал внимание на този факт.

От друга страна, повечето от нюорлианските братовчеди дошли с чадъри и дъждобрани, сякаш очаквали подобна буря.

Прислугата се суетяла из къщата, носела кафе и контрабандно вино от Европа за братовчедите, които изпълнили салоните, библиотеката, фоайето, трапезарията и дори седели на стълбите.

В полунощ се извил вятър. Огромните дъбове пред къщата започнали да се клатят така силно, че всички помислили, че клоните им ще се откършат. Завалял същински дъжд от листа.

Спалнята на Мери Бет била изпълнена до пръсване от децата й и племенниците, които обаче пазели пълна тишина. Карлота и Стела седели в долната част на леглото й, далече от вратата, а братовчедите влизали и излизали на пръсти.

Даниъл Макинтайър не се виждал никъде и семейните легенди разказват, че се бил «отрязал» по-рано и лежал в апартамента на Карлота над конюшните.

Към един часа по всички веранди се виждали родственици с печални изражения. Някои дори стояли с чадъри под вятъра и дъжда на предната алея. Много приятели на семейството просто се подслонили под дъбовете, като държали над главите си вестници и вдигали яките си, за да се предпазят от вятъра. Други останали в колите си, задръстили Първа и Честнът.

Към един и трийсет и пет присъстващият лекар доктор Линдън Харт преживял голямо объркване. По-късно той признал пред колегите си, че в стаята се случило «нещо странно».

През 1929 г. той споделя пред Ъруин Дандрич: «Знаех, че вече почти си е отишла. Спрях да й меря пулса. Струваше ми се непристойно да го правя отново и отново, само за да уведомявам останалите, че е още жива. Всеки път, когато тръгвах към леглото й, братовчедите започваха да си шушукат. Затова през последния час не направих нищо, просто чаках и гледах. Само най-близките й бяха до леглото, а също и Кортланд, и синът му Пиърс. Тя лежеше с притворени очи, извърнала глава към Стела и Карлота. Карлота държеше ръката й. Мери Бет вече дишаше съвсем накъсано. Страхувам се, че й бях дал твърде много морфин. И тогава се случи. Вероятно съм заспал и съм сънувал, но ми изглеждаше толкова реално — там се появи цяла група хора, една старица, например, която сякаш познавах и едновременно с това изобщо не знаех коя е, се бе навела над Мери Бет. Там беше и един стар джентълмен, който ми се стори много познат. А накрая един млад мъж, блед млад мъж, облечен много старомодно и елегантно. Той също се наведе над нея. Целуна я по устните и затвори очите й.

Аз се сепнах и скочих на крака. Братовчедите плачеха във фоайето. Някой ридаеше. Кортланд Мейфеър също плачеше. Пороят започна отново. Гръмотевиците бяха направо оглушителни. Проблесна светкавица. Видях Стела да се взира в мен с отпуснато и нещастно изражение. Карлота плачеше. Знаех, че пациентката ми е мъртва, очите й наистина бяха затворени.

Така и не успях да си обясня това. Прегледах отново Мери Бет и потвърдих, че е свършила, но те вече знаеха. Всички знаеха. Огледах се, като отчаяно се опитвах да прикрия объркването си. Видях малката Анта в ъгъла, на няколко крачки зад майка си. Видях и онзи висок млад джентълмен с нея, който обаче изведнъж изчезна. Всъщност той се стопи така внезапно, че изобщо не бях сигурен дали е бил там.

Но ще ви кажа защо реших, че все пак е бил там. Още някой го беше видял. Пиърс Мейфеър, синът на Кортланд. След изчезването на младия мъж, аз се огледах и осъзнах, че Пиърс се взира в същата точка. Взираше се в малката Анта и после погледна към мен.

Колкото до останалите, които бях видял по-рано, в стаята вече нямаше никаква стара жена, не се виждаше и възрастният джентълмен. Но знаете ли кой беше той? Мисля, че беше Жулиен Мейфеър. Не го познавах, но същата сутрин видях негов портрет във фоайето, точно срещу вратата на библиотеката.

Да ви кажа истината, не мисля, че някой в стаята на болната изобщо ми обръщаше внимание. Прислужниците започнаха да бършат лицето на Мери Бет, да я приготвят за братовчедите, които щяха да дойдат да я видят за последен път. Някой беше запалил нови свещи. А дъждът беше ужасен. Просто обливаше прозорците.

Следващото, което си спомням, беше, че трябваше да си проправя път през дълга опашка от братовчеди, за да стигна до долния етаж. Отидох в библиотеката с отец Макензи и попълних смъртния акт. Отец Макензи седеше на кожения диван с Бел и се опитваше да я успокои, говореше й, че това са нормални неща, че майка й е отишла на небето и някой ден ще я види отново. Горката Бел. Все повтаряше: „Не искам да отива на небето, искам да я видя още сега“. Как би могъл човек като нея да разбере?

Точно преди да си тръгна, видях портрета на Жулиен Мейфеър и с ужас осъзнах, че съм видял точно него в спалнята. Всъщност беше доста странно, защото бях толкова стреснат, че изрекох на глас: „Това е мъжът“.

Някакъв човек стоеше във фоайето и пушеше. Погледна нагоре, видя ме, после се озърна и към портрета на стената. Засмя се и каза: „О, не, това не е мъжът. Това е Жулиен“.

Разбира се, аз не започнах да споря, защото той не можеше да знае кого имам предвид. Не знаех и какво иска да каже, затова просто излязох, без дори да разбера кой е. Сигурно някой родственик, но кой точно, нямам представа.

Разказах всичко на Кортланд, когато сметнах, че вече е минало достатъчно време от събитието. Той изобщо не се впечатли. Изслуша ме и ми каза, че се радва, задето съм споделил. Но не потвърди да е видял нещо особено в стаята.

Но, моля ви, не казвайте на никого за тази история. Призраците са нещо обичайно в Ню Орлиънс. Лекарите, които ги виждат, не са! Не мисля, че Кортланд би одобрил, че съм ви разказал това. Никога не го споменах пред Пиърс. А пред Стела… е, честно казано, съмнявам се тя да се интересува от подобни неща. Всъщност много бих искал да знам от какво всъщност се интересува.»

Тези видения без съмнение се отнасят до още една от появите на Лашър, но ние не можем да оставим тази така ярка и забележителна история, без да обсъдим странната размяна на реплики пред вратата на библиотеката. Какво може да е имал предвид онзи братовчед с думите: «О, не, това не е мъжът»? Дали не е решил, че лекарят има предвид Лашър? И дали е направил тази забележка, преди да съобрази, че той е външен човек? И ако е така, означава ли то, че членовете на рода са знаели всичко за «мъжа» и често са говорили за него? Вероятно.

Погребението на Мери Бет било грандиозно, точно както сватбата й преди около двайсет и шест години. Пълната информация за него дължим на погребалния агент, Дейвид О’Брайън, който се пенсионирал година по-късно и оставил бизнеса си на племенника си Ред Лониган, чието семейство също става източник на сведения.

Разполагаме и с някои семейни легенди за това събитие, както и със слуховете сред дамите от енорията, които присъствали на погребението и изобщо не изпитвали угризения да обсъждат семейство Мейфеър.

Всички са единодушни, че Даниъл Макинтайър не успял да издържи церемонията до края. Бил отведен у дома от Карлота, която се върнала, преди да свърши службата.

Преди погребението в гробището «Лафайет» били произнесени няколко кратки речи. Пиърс Мейфеър говорил за Мери Бет като за своя велик наставник; Кортланд я възхвалявал заради любовта й към семейството и щедростта й към всички. А Баркли Мейфеър казал, че Мери Бет е незаменима и никога няма да бъде забравена от онези, които са я познавали и обичали. Лайънъл през цялото време прегръщал ридаещите Бел и Милата Мили.

Малката Анта не била там, нито пък малката Нанси (осиновената дъщеря на Мейфеър, спомената по-рано, която Мери Бет навсякъде представяла като дете на Стела).

Стела изглеждала потисната и все пак не дотам убита от скръб, че да пропусне възможността да шокира множество от братовчедите и погребалния агент, както и приятели на семейството, като седнала на съседния гроб, заклатила крака и отпивала от прочутата си бутилка в амбалажна кесия. Когато Баркли завършвал словото си, тя му казала доста високо: «Хайде, свършвай вече! Тя мразеше тези неща. Ще се вдигне от мъртвите и ще ти каже да млъкнеш, ако не спреш».

Погребалният агент отбелязва, че неколцина от родствениците се засмели на тази забележка, а останалите едва сдържали усмивките си. Баркли също се засмял, а Кортланд и Пиърс само се усмихнали. Всъщност семейството било разделено по отношение на реакцията си по чисто етническа линия. Френските братовчеди били ужасени от изказването на Стела, но ирландските Мейфеър се смеели.

Но после Баркли избърсал нос и казал: «Сбогом, скъпа моя», целунал ковчега, после отстъпил назад към Кортланд и Гарланд и заридал.

Стела станала от съседния гроб, отишла до ковчега, целунала го и казала на свещеника: «Е, отче, продължавайте».

В края на словото на латински тя извадила роза от един от венците, скъсила стъблото й и я закичила в косата си.

След това най-близките родственици се върнали в къщата на Първа улица и преди полунощ музиката и пеенето в салона станали толкова шумни, че всички съседи били потресени.

Когато съдия Макинтайър умрял, погребението му било доста по-скромно, но много печално. Той бил обичан от много Мейфеър и те пролели доста сълзи за него.

Преди да продължим, нека отбележим още веднъж, че доколкото знаем, Мери Бет е последната наистина силна вещица от това семейство. Можем само да предполагаме на какво би била способна, ако не беше толкова семейно ориентирана, толкова практична и така безразлична към суетата и славата. Именно поради това всичко, което е направила, е било за благото на семейството й. Дори жаждата й за удоволствия се е изразявала в организиране на семейни събирания, които скрепвали рода в несигурни времена.

Стела не питаела такава любов към семейството, нито пък била така практична. Нямала нищо против славата и обичала удоволствията. Но ключът към разбирането на нейната личност е, че тя не била никак амбициозна и като че ли не е имала много реални цели.

Нейното мото било: «Живей!».

От 1929 година историята на Мейфеър се превръща в история на Стела и малката Анта, нейното светлолико малко момиче със сладко гласче.

Продължение на историята на Стела

Семейните легенди, мълвата сред съседите и слуховете в енорията са единодушни, че Стела съвсем подивяла след смъртта на родителите си.

Докато Кортланд и Карлота се сражавали за контрола над семейното завещание, Стела започнала да урежда скандални празненства за приятелите си в къщата на Първа улица. Малкото семейни срещи, които организирала през 1929 година, били направо шокиращи заради контрабандната бира и бърбън и диксиленд оркестрите, както и заради хората, танцуващи чарлстон до зори. Много от по-възрастните братовчеди спрели да посещават тези събирания и никога вече не стъпили в къщата на Първа улица.

Мнозина от тях и не били поканени повече там. Между 1926 и 1929 г. Стела малко по малко разрушила огромното семейство, сплотено от майка й. Или по-скоро отказвала да бъде вече негов организатор и то постепенно се разпаднало. Голям брой родственици напълно изгубили контакт с основното семейство, а децата им знаели малко за него. Те се превърнали в най-богатия източник на семейни легенди и прочие мълви.

Други братовчеди също били отчуждени, но все пак запазили връзките си. Всички наследници на Жулиен, например, останали близки с основното семейство, ако не за друго, защото били юридически и финансово свързани с него, тъй като Карлота никога не успяла да се откъсне от тях.

«Това е началото на края» — казал един от братовчедите. «Стела просто не иска да се занимава» — казал друг. А трети: «Ние знаем твърде много за нея и тя знае това. Не иска да ни вижда наоколо».

Образът на Стела от този период е на много активен, много щастлив човек, който не се интересува толкова от семейството като Мери Бет, но всъщност не се интересува истински от доста неща. Стела се интересувала особено от млади писатели и художници, както и от множество «интересни» хора, които често посещавали къщата на Първа улица. В това число влизали и писателите и художниците, които познавала от Ню Йорк. Неколцина нейни приятели споменават, че тя окуражавала Лайънъл да започне да пише отново и дори му направила кабинет в една от пристройките. Но се знае, че той така и не се върнал към писането.

На празненствата на Стела присъствали много интелектуалци. Тя станала изключително популярна сред онези, които не се страхували от общественото мнение. Старата гвардия, хората от кръга на Жулиен, били доста резервирани към нея, или поне така твърди Ъруин Дандрич. Съмнително е обаче дали това изобщо й е правело някакво впечатление.

През двайсетте години Френският квартал в Ню Орлиънс преживява нещо като възраждане. Наистина по това време там са живели Уилям Фокнър, Шерууд Андерсън, Едуард Уилсън и други известни писатели.

Нямаме сведения Стела да е била обвързана с някоя определена личност, но била известна сред бохемските среди в Квартала. Често посещавала кафетериите и художествените галерии и водела музиканти да свирят за нея в къщата на Първа улица. Вратата й винаги била отворена за безпарични поети и художници, точно както било и в Ню Йорк.

Слугите смятали това за същински хаос. За съседите то представлявало нескончаем скандал и шум. Но Стела никога не станала разпътна пияница, за разлика от законния си баща. Напротив, въпреки постоянното си пиене, никой не я е виждал пияна. Тя определено се отличавала с вкус и бистър ум през тези години.

По същото време започнала ремонт на къщата, като похарчила цяло състояние за пребоядисването й, за измазването, за нови завеси и фини мебели в стил Ар деко. Двойният салон бил изпълнен със саксийни цветя, както описва Ричард Леуелин. Купила и огромно пиано «Бьозендорфер», а през 1927 г. инсталирала и асансьор. Преди това бил изграден и голям плувен басейн в задната част на моравата и кабина за преобличане до южната му страна, за да могат гостите да си вземат душ и да се преоблекат, без да си правят труда да влизат в къщата.

Всички тези нови приятели, забави и ремонтът шокирали по-улегналите братовчеди, но онова, което наистина ги настроило срещу Стела и станало причина за създаване на множество семейни легенди, било, че само година след смъртта на Мери Бет тя съвсем изоставила семейните сбирки.

Кортланд всячески се опитвал да я убеди да организира семейни срещи след 1926 година, но не успял. Той често присъствал на нейните соарета и балове, или както там се наричали. Веднъж тя организирала маскен бал, за който цял Ню Орлиънс говорил половин година. На него присъствали хора от всички прослойки на обществото. Къщата на Първа улица била разкошно осветена, сервирало се контрабандно шампанско. На страничната веранда свирел джаз бенд. (Тогава тази веранда не е била оградена с мрежа, това станало, когато Деидре се превърнала в инвалид.) Много от гостите плували голи в басейна и до сутринта там вече се вихрела същинска оргия. Или поне така говорели по-късно ужасените съседи. Братовчедите, които не били поканени, се ядосали много. Ъруин Дандрич казва, че те се обърнали към Карлота Мейфеър за обяснение, макар да знаели, че Стела просто не иска да ги вижда наоколо.

Някои от слугите разказвали, че Карлота била вбесена от шума и продължителността на това празненство, да не говорим за разходите по него. По някое време след полунощ тя напуснала къщата, като отвела Анта и Нанси (осиновеното дете) със себе си и не се върнала чак до следобед на следващия ден.

В тази нощ се случила и първата публична кавга между Стела и Карлота, но братовчеди и приятели скоро научили, че двете са се сдобрили. Лайънъл помогнал за помиряването на сестрите и Стела се съгласила да прекарва повече време с Анта, да не харчи много пари, както и да не вдига толкова шум. Парите като че били главната грижа на Карлота, която смятала, че е «грях» да се пълни с шампанско цял плувен басейн.

(Интересно е да се отбележи, че Стела по онова време е имала неколкостотин милиона долара, а Карлота е управлявала четири значителни попечителски фонда. Възможно е именно огромното богатство да е било причина за обидата на Карлота. Всъщност много хора казват, че случаят е точно такъв.)

По-късно същата година започнала серия от доста мистериозни събития. Семейните легенди разказват, че Стела се свързала с няколко от родствениците си и ги събрала на «интересна» вечеря, на която обсъждали семейната история и уникалните за рода «психични дарби». Някои казват, че се е провел и нещо като сеанс, а други, че са се правели магии.

(Слугите много говорели за магьосническите способности на Стела. Тя казала на свои приятели, че знае всичко за магиите. Имала няколко чернокожи познати във Френския квартал, които я посветили в тези тайни.)

Но изглежда съвсем очевидно, че много от братовчедите така и не разбрали каква е причината за тази сбирка и изобщо не приемали на сериозно приказките за магии и дори се обиждали от това.

Всъщност срещата предизвикала същински вълни на ужас сред семейството. Защо й било на Стела да се рови из генеалогията и да се обажда на хора от семейството, които не е виждала напоследък, когато дори не е проявявала любезността да се свърже с онези, които са познавали и обичали Мери Бет? Вратите на къщата на Първа улица винаги били отворени за всички, а сега Стела избирала кого да покани. Стела, която дори не си направила труда да присъства на дипломирането на братовчедите си или пък да изпрати поздравленията си, нито пък изпращала подаръци за сватби и кръщенета. Стела, която се държала като «истинска нали се сещате какво».

Говорело се, че Лайънъл бил съгласен с братовчедите, смятал, че Стела отива твърде далече. Било извънредно важно семейството да бъде обединено и един от потомците по-късно разказва, че той се оплакал на чичо си Баркли, че след смъртта на майка му вече нищо нямало да бъде същото.

Но въпреки всички слухове ние не сме в състояние да открием кой е присъствал на тази странна вечерна сбирка. Знаем само, че Лайънъл е бил там, както и Кортланд и синът му Пиърс (тогава той бил само на седемнайсет и учел при йезуитите, но вече бил приет в Харвард).

Пак от семейната мълва знаем, че тази среща продължила цяла нощ и малко преди края й Лайънъл я напуснал «отвратен». Братовчедите, които присъствали, не казали нито дума за онова, което се случило на нея, и били силно критикувани от останалите. Обществената мълва, достигнала до нас чрез Дандрич, гласяла, че Стела си играела на «черна магия» и за нея всичко било игра.

Последвали още няколко такива събирания, но те били нарочно обвити с тайнственост, като всички се заклевали да не разказват за онова, което се случва на тях.

Юридическите слухове говорят, че Карлота Мейфеър спорила с Кортланд във връзка с тези сбирки и дори искала да изведе Анта и Нанси от къщата. Стела нямало да се съгласи да прати Анта в пансион и «всички знаели това».

По това време вече започнали кавгите между Лайънъл и Стела. Анонимна личност споделя с един от нашите детективи (който дал да се разбере, че живо се интересува от слуховете относно това семейство), че двамата имали шумна свада в един от ресторантите в центъра и Лайънъл излязъл оттам разгневен.

Дандрич бързо докладвал същото. Лайънъл и Стела имали кавга. Дали не се е появил друг мъж?

Когато детективът започнал да разпитва за подробности, разкрил, че в града е известно, че в семейството се води битка за опекунство над малката Анта. Стела заплашила да я отведе отново в Европа и умолявала Лайънъл да тръгне с нея, но Карлота му забранила.

Междувременно Лайънъл започнал да се появява на службите в катедралата «Свети Луис» с една от братовчедките от долната част на града, праплеменница на Сузет Мейфеър, на име Клеър Мейфеър. Нейното семейство живеело в красива стара къща на Еспланада авеню, която все още е собственост на неговите наследници. Дандрич твърди, че това породило доста приказки.

Слугите постоянно говорели за неспирните семейни свади. Затръшвали се врати. Чували се крясъци.

Карлота забранила всякакви «магьоснически сбирки» и Стела й казала да се маха от къщата.

«Вече нищо не е същото без майка — казал Лайънъл. — Всичко започна да се разпада след смъртта на Жулиен, но без майка вече става невъзможно. Стела и Карлота изобщо не могат да мелят заедно.»

Като че благодарение единствено на Карлота, Анта и Нанси изобщо тръгнали на училище. Всъщност от някои училищни документи виждаме, че Карлота е посочена като настойник на Анта и пак тя присъствала на последвалите срещи, на които била молена да я задържи у дома.

По всичко личи, че Анта изобщо не можела да се впише в училищните порядки.

През 1938 година тя вече била изключена и от «Свети Алфонс».

Сестра Бриджит Мари, която си спомня Анта също толкова добре, колкото и Стела, разказва почти същите истории за нея, които е разказвала и за майка й. Но нейните думи за целия този период, както и за по-късни събития, заслужават да бъдат предадени изцяло. Ето какво ми съобщи тя:

«Невидимият приятел беше винаги около Анта. Тя се обръщаше и му шепнеше, когато наблизо нямаше никого. Разбира се, той й казваше отговорите, които тя не знаеше. Всички сестри бяха наясно с това.

Но най-лошото беше, че някои от децата го виждаха с очите си. Нямаше да им повярвам, ако не бяха толкова много, но когато четири деца ви казват едно и също, и всяко от тях е уплашено и разтревожено, а родителите се притесняват, какво ви остава, освен да повярвате?

Виждаха го все в училищния двор. Но да ви кажа, Анта беше срамежливо дете. Все отиваше до стената в дъното, сядаше там и четеше книга, огрявана от проникващите през дърветата слънчеви лъчи. Но той скоро идваше при нея. Казват, че бил мъж, представяте ли си? И ме питате дали знам какво означават онези приказки за „мъжа“?

Разбирате ли, за всички беше шокиращо, когато стана ясно, че това нещо е възрастен мъж. Защото преди това си мислеха, че е някакво дете, или нещо като призрак на дете, ако разбирате какво искам да кажа. Но се оказа, че е мъж, висок, тъмнокос мъж. Всички заговориха за него.

Не, никога не съм го виждала. Нито една от сестрите не го е виждала. Но децата го виждаха и казаха на отец Лафърти. Аз също му казах. Той извика Карлота Мейфеър и й рече: „Трябва да я приберете у дома“.

Не че искам да критикувам свещениците, за нищо на света. Но бих казала, че отец Лафърти не беше човек, когото можеш да купиш с щедри дарения за църквата. Затова той си каза направо: „Госпожице Карлота, трябва да я приберете у дома“.

Нямаше смисъл да се обаждаме на Стела. Всички знаеха, че тя се занимава с магии. Ходеше във Френския квартал да купува черни свещи за черните си магии и знаете ли какво, дори въвличаше роднините си в това. Да, точно така. Доста по-късно чух, че търсела други вещици сред братовчедите си и ги викала в къщата.

Направили нещо като сеанс. Запалили черни свещи и горили благовония, пеели химни на дявола и призовавали духовете на предците си. Така чух, не помня кой ми го каза, но така чух. И му вярвам напълно.»

През лятото на 1928 г. Пиърс Мейфеър, синът на Кортланд, се отказал да учи в Харвард и решил да постъпи в университета «Тюлейн», въпреки че баща му и чичовците му били твърдо против. Пиърс присъствал на всички тайни сбирки на Стела, по думите на Дандрич, и според слуховете двамата имали нещо като връзка, въпреки че той още нямал осемнайсет години.

Към края на 1928 година според юридическите слухове Карлота обявила, че Стела е непригодна да бъде майка и родителските й права трябва да бъдат отнети чрез съда. Кортланд отрекъл тези слухове пред приятелите си, но всички знаели, че «ще се стигне до това». Дандрич казва, че се говорело за семейни срещи, на които Карлота настоявала братята Мейфеър да застанат на нейна страна.

Междувременно Стела и Пиърс започнали да се появяват навсякъде заедно, като често водели и малката Анта. Стела непрекъснато купувала кукли на дъщеря си. Всеки ден я водела на закуска в различен хотел във Френския квартал. Пиърс отишъл със Стела, за да купят сграда на Декатър стрийт, която тя възнамерявала да превърне в студио, в което да се усамотява.

«Нека Милата Мили, Бел и Карлота да си останат в голямата къща» — казала тя пред агента на недвижими имоти. Пиърс се смеел на всяка нейна дума. Анта, по това време седемгодишна, с бяла като порцелан кожа и меки сини очи, стояла до тях, гушнала огромно плюшено мече. После всички отишли на обяд, заедно с агента по недвижими имоти. По-късно той казал на Дандрич: «Тя е очарователна, абсолютно очарователна. Мисля, че онези хора на Първа улица просто са твърде мрачни за нея».

Колкото до Нанси Мейфеър (тромавото осиновено от Мери Бет момиченце, представяно навсякъде за сестра на Анта), Стела изобщо не й обръщала внимание. Един наследник на Мейфеър споделил с горчивина, че за Стела Нанси е нещо като «домашен любимец». Няма доказателства обаче Стела да е била лоша с Нанси. Всъщност тя й купувала купища дрехи и играчки. Но Нанси като че била затворено и мрачно дете.

Междувременно Карлота сама водела Анта и Нанси на неделните служби и пак тя се погрижила Нанси да постъпи в академията към «Светото сърце».

През 1928 г. плъзва слух, че Карлота Мейфеър е предприела драстични правни постъпки, за да спечели попечителство над Анта, вероятно с намерението да я прати да учи някъде далече. Всички необходими документи били попълнени и подписани.

Кортланд бил ужасен, че Карлота може да стигне толкова далече. И въпреки че до този момент двамата били в приятелски отношения, сега я заплашил, че ще предприеме мерки против нея, ако не се откаже от намерението си. Баркли, Гарланд и младият Шефилд, както и други членове на семейството, застанали на негова страна. Никой нямало да изправи Стела в съда и да й отнеме детето, докато Кортланд бил жив.

Лайънъл също го подкрепил. Говори се, че много се измъчвал заради този случай. Дори предложил двамата със Стела да заминат за Европа за известно време и да оставят Анта на грижите на Карлота.

Накрая Карлота се отказала от намеренията си да получи попечителство.

Но отношенията между нея и наследниците на Жулиен вече никога не били същите. Между тях възникнали спорове за пари, които продължават и до ден-днешен.

По някое време през 1927 г. Карлота убедила Стела да подпише документ, с който я упълномощава да урежда делата, с които тя не искала да се занимава.

Карлота се опитала да използва това пълномощно, за да направи някои драстични промени във връзка с управлението на огромното семейно богатство, което след смъртта на Мери Бет било изцяло под контрола на Кортланд.

Семейните легенди и юридическите слухове от онова време, както и мълвата сред обществото, говорят, че братята Мейфеър — Кортланд, Гарланд и Баркли, а по-късно и Пиърс, Шефилд и още други — отказали да уважат това пълномощно. Те не изпълнили нарежданията на Карлота да ликвидират множество печеливши инвестиции, които умножавали семейното богатство. Принудили Стела да се яви в офиса им, за да оспори силата на пълномощното и да потвърди, че всичко ще остане под техен контрол.

Въпреки това кавгите между братята и Карлота продължават и до днес. Тя като че вече отказвала да се довери на синовете на Жулиен след тази битка за попечителството и дори изпитвала неприязън към тях. Постоянно отправяла искания за информация, пълни извлечения и детайлни отчети и обяснения за всичко, което предприемали. Загатвала, че ако откажат да го направят, ще ги изправи пред съда от името на Стела (а по-късно и от името на Анта, а след това, и до ден-днешен, от името на Деидре).

Те били обидени и разстроени от нейното недоверие. До 1928 година били изготвили безчет отчети за парите на Стела, с които, разбира се, били свързани и техните собствени. Не можели да разберат отношението на Карлота, въпреки че изпълнявали съвестно всичките й изисквания.

Те търпеливо отговаряли на въпросите й и отново и отново се опитвали да обясняват какво точно вършат, когато, разбира се, Карлота продължавала да задава въпроси и да настоява за отговори, да изисква нови и нови проверки и да настоява за още срещи и още телефонни разговори, както и да отправя още завоалирани заплахи.

Интересно е да се отбележи, че почти всеки секретар или чиновник, работил някога в «Мейфеър и Мейфеър», като че разбирал тази «игра». Но синовете на Жулиен били все така обидени и огорчени от всичко това, сякаш не осъзнавали за какво всъщност става дума.

С голяма неохота и почти насила те изоставили къщата на Първа улица, където били родени.

Всъщност изолацията им от основното семейство започнала още през 1928 година, въпреки че тогава не го осъзнавали. Двайсет и пет години по-късно, когато Пиърс и Кортланд Мейфеър помолили да прегледат вещите на Жулиен на таванския етаж, те не били допуснати в къщата. Но през 1928 година изобщо не можели да си представят подобно нещо.

Кортланд Мейфеър вероятно никога не си е въобразявал, че битката за Анта ще е последната лична битка с Карлота, която ще спечели.

В края на 1928 г. обаче Пиърс на практика живеел на Първа улица. Всъщност през пролетта на 1929 г. той придружавал Стела навсякъде и се представял за неин «личен секретар, шофьор, боксова круша и попивателна на сълзи». Кортланд се примирил с това, въпреки че не го одобрявал.

Той казал на приятелите и семейството си, че Пиърс е добро момче, ще се умори от тази история и ще иде да учи на изток, също като братята си. Но се оказало, че Пиърс така и нямал шанс да се умори от Стела.

Тъй като вече стигнахме до 1929 година, трябва да прекъснем тази история, за да разкажем странния случай на Стюарт Таунсенд, наш брат от Таламаска, който толкова много искал да осъществи контакт със Стела през лятото на същата година.“

Бележки

[1] Католически монашески орден, основан през 1732 г. — Бел.ред. ↑

[2] Клара Боу — американска актриса и секссимвол от първата половина на XX век. — Бел.ред. ↑

[3] Пиратите карали пленниците си да вървят със завързани очи по дъска, която стърчала от борда над водата. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ан Райс Вещиците: Полунощ (19)

Метаданни

Данни

Вещиците: Полунощ

Вещиците: Полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Деветнадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 6

Семейство Мейфеър от 1900 до 1929 година

Ан Райс
Вещиците: Полунощ (19)