Ан Райс
Вещиците: Полунощ (18)

Осемнадесет

Беше пет и половина сутринта, когато Роуан най-после тръгна за летището. Слатъри караше ягуара. Очите й бяха като стъклени, зачервени, докато тя инстинктивно и тревожно се взираше в трафика. Не се чувстваше добре, че е отстъпила контрола на колата на друг. Но Слатъри се съгласи да задържи ягуара, докато я няма, затова трябваше да свикне с него. Освен това всичко, което искаше в момента, бе да е в Ню Орлиънс. Останалото можеше да върви по дяволите.

Последната й вечер в болницата премина почти както бе планирано. Прекара часове в обиколки със Слатъри, запознаваше го с пациентите, сестрите, стажантите, щатните лекари, въобще правеше всичко възможно, за да бъде преходът най-безболезнен за всички. Нямаше да е лесно. Слатъри беше несигурен и завистлив човек. Постоянно правеше неодобрителни забележки под нос, подиграваше се на пациентите, сестрите и другите лекари по начин, който те караше да мислиш, че Роуан е напълно съгласна с него, когато всъщност не беше. Той се отнасяше с изконна нелюбезност към всички, които смяташе за по-нисши от себе си.

Но беше твърде амбициозен, за да е лош лекар. Беше внимателен и умен.

И въпреки че не й се нравеше да му предава работата си, Роуан все пак беше доволна, че той дойде. Сега усещането, че няма да се върне тук, ставаше все по-силно. Опитваше се да си припомня, че няма причина за него. И все пак не можеше да се отърси от чувството. Особеното сетиво й казваше да подготви Слатъри да я замести за неопределено време, и тя направи точно това.

В единайсет вечерта, когато бе решила да тръгне за летището, един от нейните пациенти — случай на аневризма — започна да се оплаква от жестоки болки в главата и получи внезапна слепота. Това можеше да означава единствено, че има нов кръвоизлив. Операцията, която бе насрочена за идния вторник и трябваше да бъде направена от Ларк, сега бе извършена от Роуан и Слатъри.

Никога не бе влизала в операционната така разсеяна. Дори докато й връзваха стерилната престилка, тя се тревожеше, че ще закъснее за полета за Ню Орлиънс, тревожеше се за погребението, че ще изгуби още няколко часа при прекачването в Далас и няма да види майка си, преди да я положат в земята.

Когато огледа операционната, си помисли, че това всъщност й е последният път. Че никога няма да влезе отново в тази зала, въпреки че не знаеше защо.

Накрая обичайната завеса падна и я отдели от миналото и бъдещето. Пет часа оперира заедно със Слатъри, като не му позволи да поеме нещата, макар да бе наясно, че той го иска.

Остана в реанимацията с пациента си още четирийсет и пет минути. Не й се искаше да го напуска. Няколко пъти полага длани на раменете му и се опита да види какво става в мозъка му. Дали наистина му помагаше, или просто се опитваше да успокои самата себе си? Нямаше представа. И все пак го направи, вложи повече усилия отвсякога, дори му прошепна на глас, че сега вече трябва да е добре, че слабостта в стената на артерията е поправена.

— Желая ви дълъг живот, господин Бенджамин — прошепна тя тихичко. Зад затворените си клепачи, виждаше как кръвта циркулира в мозъка му. През нея мина лека тръпка. После плъзна ръка върху неговата и разбра, че той ще се оправи.

Слатъри стоеше на прага, изкъпан и обръснат, готов да я закара до летището.

— Хайде, Роуан, излизай оттук, преди да се е случило още нещо.

Тя отиде в кабинета си, изкъпа се в малката баня и облече чист ленен костюм. Реши, че е твърде рано да се обажда в „Лониган и синове“, дори и при часовата разлика. Излезе от Университетската болница с буца в гърлото. Толкова много години от живота й бяха минали тук. В очите й заплуваха сълзи, но тя не им позволи да потекат.

— Добре ли си? — попита я Слатъри, когато изкарваше колата от паркинга.

— О, да — отвърна тя. — Просто съм уморена. — Ужасно й бе омръзнало да плаче. През последните няколко дни бе плакала повече, отколкото през целия си живот досега.

Когато направиха ляв завой и слязоха от магистралата към летището, тя се хвана, че мисли за Слатъри, за това, че не е по-амбициозен от останалите лекари, които познаваше. Знаеше почти със сигурност, че той я презира, и то по съвсем прости и отегчителни причини — защото беше изключителен хирург, защото имаше работата, която той искаше, и защото можеше скоро да се върне.

Някакъв обезсилващ хлад премина през нея. Знаеше, че долавя мислите му. Ако самолетът й се разбиеше, той щеше да заеме мястото й завинаги. Погледна го, очите им се срещнаха за секунда и тя долови мимолетно смущение в погледа му. Да, това бяха мислите му.

Колко ли пъти бе ставало така, и най-често, когато беше уморена? Може би сега защитите й бяха паднали, спеше й се и тази малка, омразна телепатична сила се активираше и й сервираше най-неприятното знание, което изобщо не искаше да получава. Беше й болно. Не искаше да бъде близо до Слатъри.

Но все пак бе добре, че той толкова много иска работата й, че е на разположение да я поеме, когато на нея й се налага да замине.

Сега с пълна яснота осъзна, че колкото и да обича Университетската болница, за нея нямаше голямо значение къде ще практикува медицина. Можеше да е във всеки добре оборудван медицински център, в който сестрите и техническият персонал можеха да й предоставят нужната подкрепа.

Тогава защо да не каже на Слатъри, че няма да се върне? Защо да не сложи край на вътрешния му конфликт, просто така, за негово добро? Причината беше проста. Не знаеше защо бе толкова уверена, че напуска завинаги. Сигурно имаше нещо общо с Майкъл, с майка й, но беше напълно ирационално, като всяко предчувствие.

Още преди колата да спре до тротоара, тя отвори вратата. Изскочи от колата и нарами чантата си.

И тогава осъзна, че се взира в Слатъри, който вадеше куфара й от багажника. През нея отново премина хладна тръпка, бавно, угнетяващо. Видя злоба в очите му. Какво ли мъчение бе тази нощ за него. Колко силно искаше тази работа! И толкова много мразеше Роуан. Нищо в маниера й, в личните й и професионални качества не успяваше да провокира у него доброжелателност. Той просто не я харесваше. Тя усети това почти осезаемо, когато пое куфара от ръката му.

— Е, всичко добро, Роуан — каза той с престорена сърдечност. — Надявам се да не се върнеш.

— Слат — каза тя, — благодаря ти за всичко. Искам да ти кажа и още нещо. Не мисля, че… Всъщност има голяма вероятност да не мога да се върна.

Той едва успя да скрие радостта си. Тя почти го съжали, докато гледаше напрегнатите движения на устните му, когато се опита да запази неутрално изражение. Сама усети радостта и топлината, която го сгря.

— Просто имам предчувствие — каза тя. (И то много силно!) — Разбира се, сама ще кажа това на Ларкин, когато му дойде времето, официално…

— Разбира се.

— Но ти спокойно можеш да окачваш картини в кабинета — продължи Роуан. — И ползвай колата. Предполагам, че по някое време ще изпратя да ми я докарат, но май няма да е скоро. Ако искаш да я купиш, ще ти дам много добра цена.

— Какво ще кажеш за десет хиляди в брой, знам, че е…

— Става. Напиши ми чек, когато ти изпратя новия си адрес. — Тя му помаха и тръгна към стъклените врати.

Някакво сладко вълнение я обля като слънчев лъч. Дори със зачервени от безсъние очи и много уморена, почувства огромното значение на момента. На бюрото за билети поиска първа класа, еднопосочен.

Влезе в един магазин за подаръци, за да купи чифт големи тъмни очила, които й се видяха разкошни, и една книжка — някаква абсурдна мъжка фантазия за невъзможен шпионаж и безкраен риск, която също й се видя разкошна.

В „Ню Йорк Таймс“ пишеше, че в Ню Орлиънс е горещо. Добре, че си бе облякла ленения костюм, пък и се чувстваше хубава с него. Забави се известно време в залата, среса си косата и дори си сложи бледо червило и крем-руж, които не бе докосвала от години. После нагласи черните очила.

Докато седеше в пластмасовия стол до входа, се чувстваше сякаш абсолютно безтегловна. Без работа, изоставила къщата в Тибурон. И без колата на Греъм, която сега Слат сигурно щастливо караше към Сан Франциско. Е, нека бъде твоя, докторе. Никакви съжаления, никакви тревоги. Беше свободна.

Но тогава се сети за майка си — мъртва и студена на масата в „Лониган и синове“, скалпелите вече не можеха да й помогнат — и старата тъмнина пролази към нея насред всичките тези зловещи луминесцентни светлини и стюардесите на ранните полети, които се събираха в залата, облечени в сини полусезонни костюми и с куфари в ръце. Сети се за онова, което Майкъл бе казал за смъртта. Че тя е единственото свръхестествено явление, което повечето от нас някога са изпитвали. И реши, че е истина.

Сълзите й тихо рукнаха отново. Радваше се, че бе сложила слънчевите очила. На погребението щеше да има много Мейфеър, много…

Заспа веднага щом седна в самолета.