Досие на вещиците Мейфеър

Част 3

Порт-о-Пренс, Сан Доминго

„Стефан,

Изпратих ти две кратки послания от пристанищата, на които пускахме котва, а сега започвам да си водя дневник на пътуванията ми, в който всичките записи ще са адресирани до теб.

Ако имам време, ще препиша всичко на писма и ще ти ги изпратя. Ако нямам време, ще получиш целия дневник.

Намирам се в най-удобната, дори луксозна квартира тук, в Порт-о-Пренс. Цели два часа се разхождах из колониалния град. Направо се замаях от прекрасните къщи, разкошните обществени постройки, включително и един театър за италиански опери, и от прекрасно облечените плантатори и техните съпруги, както и от огромния брой слуги.

Не съм срещал така екзотично място като Порт-о-Пренс. Мисля, че дори градовете в Африка не могат да предложат толкова много на окото.

Защото тук не само негрите изпълняват най-различни служби, но и множество чужденци са ангажирани в търговията.

Тук има и многобройно проспериращо «цветнокожо» население, което се състои изцяло от поколението на плантаторите и африканските им наложници. Тези наследници са освободени от белите си бащи и сега водят добър живот като музиканти или занаятчии, търговци, но несъмнено някои от жените имат лоша слава.

Цветнокожите жени, които срещнах тук, са изненадващо красиви. Не мога да виня мъжете, че са ги избрали за метреси и дори за придружителки на вечерните забави. Много от тях имат златиста кожа и огромни сини очи, и изглеждат съвсем наясно със своята красота. Обличат се с извънмерна показност и разполагат с много черни слуги.

Тази класа с всеки ден става по-многобройна. Чудно каква ли ще бъде съдбата й през идните години.

Колкото до робите, те се внасят с хиляди. Видях два кораба, натоварени с подобен злочест товар. Смрадта бе неописуема. Беше ужасно да гледам състоянието, до което бяха докарани тези нещастни човешки същества. Казват, че работят до смърт в плантациите, защото било по-евтино да бъдат внасяни нови, отколкото да ги поддържат живи.

И за най-малките простъпки те са наказвани жестоко. Целият остров живее в ужас от бунтове, а господарите и техните метреси в големите къщи се страхуват да не бъдат отровени, защото това е оръжието на робите, или поне така ми казаха.

Колкото до Шарлот и нейния съпруг, тук всички знаят за тях, но не и за семейството на Шарлот в Европа. Купили са една от най-големите и най-проспериращи плантации в непосредствена близост до Порт-о-Пренс и съвсем близо до морето. Намира се вероятно на час път с карета от покрайнините на града и граничи с огромните скали над брега. Плантацията е известна с голямата си къща и останалите прекрасни постройки, които подслонявали цял град от ковачи, кожари, шивачки, тъкачки, мебелисти, заедно с многобройните им чираци. В нея се отглежда кафе и индиго и всяка реколта носела огромно състояние.

Тази плантация е направила богати трима собственици за краткото време, през което французите са били тук, ангажирани в безконечните битки с испанците, които населяват югоизточната част от острова. Двама от тези собственици са заминали за Париж със спечеленото богатство, а третият умрял от треска. Сега тя е собственост на семейство Фонтене, Антоан-баща и Антоан-син, но всички тук знаят, че Шарлот я управлява. Навсякъде тя е известна като Мадам Шарлот и всеки търговец в града й оказва почести, а местните чиновници я молят за услуги и пари, които тя, изглежда, има в неизмерими количества.

Казват, че е поела управлението на плантацията до най-малките подробности. Помага й нейният надзирател Стефан. Тук няма по-презрени хора от надзирателите. Казват и че тя знае имената на всичките си роби. Не пестяла пари за прехраната им и те й отвръщали с изключителна лоялност. Дори се грижела и за жилищата им, играела с децата им и се опитвала да надзърне в душите на провинилите се, преди да бъдат наказани. Справедливостта, която въздава на предателите, е легендарна, защото в тези плантации властта е неограничена. Собствениците могат да бият с камшик робите до смърт, ако пожелаят.

Колкото до домашната й свита, всички в нея са добре охранени, красиво облечени, привилегировани и дори дръзки, по думите на местните търговци. За самата Шарлот се грижат пет прислужници, а в кухнята работят шестдесет души. Прочутият Реджиналд придружава господаря си навсякъде, ако Антоан въобще излиза. И тъй като имат много свободно време, тези роби често се появяват в Порт-о-Пренс с доста злато в кесиите и всички дюкяни отварят широко вратите си за тях.

Шарлот е тази, която никога не можеш да видиш извън огромното имение, което между другото се нарича Мей Феър^[1], и това име винаги се изписва на английски и никога на френски.

Дамата е организирала два разкошни приема, откакто е пристигнала, по време на които нейният съпруг седял на кресло с изглед към подиума. Дори старецът присъствал, въпреки че вече е съвсем слаб. Местните благородници, които се интересуват само от развлечения, защото тук и без това няма какво друго да се прави, възхваляват Шарлот заради тези два приема и очакват други, като са сигурни, че тя няма да ги разочарова.

На тези балове свирят нейните собствени негри музиканти, виното се лее без мяра, сервират се екзотични местни ястия, както и превъзходно приготвен дивеч и месо. Самата Шарлот танцува с всеки кавалер на бала, освен, разбира се, със своя съпруг, който гледал на всичко това с одобрение. Тя лично надигала чашата вино към устните му.

Доколкото успях да разбера, тази дама е наричана вещица единствено от слугите си, и то с възхищение и респект заради лечителските й дарби, с които вече се е прочула, но позволи ми да отбележа отново — никой тук не знае за случилото се във Франция. Името Монклеве не се изрича от никого. Всички знаят, че семейството е дошло от Мартиника.

Говорят още и че Шарлот има голямо желание да се обедини с останалите плантатори за създаването на захарна рафинерия, за да могат да реализират още по-големи печалби от добивите си. Казват и че възнамеряват да изтикат холандските кораби от Карибско море, тъй като явно ние все още сме най-проспериращите тук и французите и испанците ни завиждат. Но без съмнение ти знаеш повече от мен по този въпрос. Наистина видях много холандски кораби на пристанището и съм сигурен, че завръщането ми в Амстердам ще е лесна работа, щом изпълня задачата си тук. Като «холандски търговец», всички тук се отнасят към мен с огромна любезност.

Днес следобед, когато се изморих да обикалям из града, се върнах в стаята си, където двама слуги чакаха да ме съблекат и изкъпят, ако пожелая. Писах на дамата, че бих желал да я посетя, че имам извънредно важно съобщение за нея от много скъп на сърцето й човек, вероятно по-скъп от всеки друг. И че този човек ми е доверил истинското й местонахождение в нощта, преди да умре. Написах, че идвам лично, тъй като съобщението е твърде важно, за да бъде запечатано в писмо, подписано с моето пълно име.

Още преди да започна да описвам това в дневника си, дойде отговор. Трябва да отида в Мей Феър още тази вечер. На входа на странноприемницата точно преди мръкнало ще ме чака карета. Трябва да събера всичко нужно, за да остана там една-две нощи, ако пожелая. Това и възнамерявам да направя.

Стефан, толкова съм развълнуван, но изобщо не ме е страх, тъй като отивам да видя собствената си дъщеря. Но как да й кажа това — и дали изобщо да й го казвам. Ето това ме тревожи.

Напълно съм убеден, че трагедията на жените Мейфеър ще свърши тук, на това странно и плодородно място, в тази богата и екзотична земя. Тя ще свърши тук, благодарение на тази силна и умна млада жена, която държи целия свят в ръцете си и със сигурност е разбрала достатъчно, за да знае какви мъки са изпитали баба й и майка й в краткия си и мъчителен живот.

Сега отивам да се изкъпя и да се облека подобаващо, за да се приготвя за това приключение. Изобщо не възразявам да видя голямата колониална плантация. Стефан, как да ти опиша онова, което е в сърцето ми? Сякаш животът ми преди това е бил като картина с бледи краски, но сега придобива жизнеността на произведение от Рембранд ван Рейн.

Усещам мрака близо до мен, усещам как светлината изгрява. Но най-ясно усещам контраста между двете.

До следващия път.

Твой слуга, Петир

Послепис: преписано и изпратено на Стефан Франк още същата вечер.

П. В. А.“

Порт-о-Пренс, Сан Доминго

„Скъпи Стефан,

Изминаха цели две седмици от последното ми писмо. Как да опиша всичко, което се случи! Страхувам се, че нямам време, обични ми приятелю — моят отдих ще е кратък. И все пак трябва да ти разкажа всичко — какво видях, какво изстрадах и какво направих.

Сега е късна утрин. Поспах два часа и хапнах малко след завръщането си, но само за да събера сили. Надявам се и се моля създанието, което ме последва тук и ме измъчва през целия път от Мей Феър, най-сетне да се е върнало при вещицата, която го изпрати подир мен, за да ме подлуди и да ме унищожи, което аз обаче не му позволих.

Стефан, ако този демон не бъде победен, ако отново ме нападне със смъртоносна сила, ще трябва да прекъсна разказа си и да ти дам само жизненоважните факти с прости изречения и да затворя това писмо в моята желязна кутия. Тази сутрин говорих с ханджията да се погрижи тази кутия да стигне до Амстердам, в случай че аз умра. Говорих също и с местния ни агент, братовчед и приятел на човека ни в Марсилия, и го инструктирах да се поинтересува за нея.

Позволи ми обаче да отбележа, че заради отчайващия ми външен вид тези двама мъже явно ме сметнаха за безумец. Само златото успя да привлече вниманието им. Обещах им богата награда, ако доставят кутията и това писмо в твоите ръце.

Стефан, беше прав, предупрежденията и предчувствията ти се сбъднаха. Аз потъвам все по-дълбоко в това зло; за мен вече няма спасение. Трябваше да си дойда у дома при теб. За втори път в живота си познавам горчилката на съжалението.

Едва оживях. Дрехите ми са целите в дрипи, обувките ми са разкъсани и безполезни, ръцете ми са изподрани от тръните. Главата ме боли от дългата нощ на бягство през мрака. Но нямам време за почивка. Не смея да се кача още сега на някой кораб, защото ако това същество възнамерява да ме преследва, то ще го направи и в морето. А е по-добре да го посрещна тук, на сушата, за да не би моята желязна кутия да потъне.

Трябва да използвам малкото време, което ми остава, за да ти опиша всичко, което се случи…

Беше ранна вечер, когато напусках това място. Облякох най-хубавите си дрехи и слязох да изчакам каретата в уреченото време. Вече видяното по улиците на Порт-о-Пренс бе ме подготвило за гледката на разкошния екипаж и въпреки всичко той далече надхвърляше въображението ми, тъй като това бе изящна остъклена карета с лакеи, кочияш и двама въоръжени стражи на коне, всичките черни африканци в разкошни ливреи, с напудрени перуки и сатенени дрехи.

Пътуването към хълмовете беше повече от приятно — небето бе осеяно с бели облачета, а самите възвишения бяха покрити с красиви гори и разкошни колониални имения, много от които заобиколени с цветя и бананови дървета, които тук растат в изобилие.

Не мисля, че можеш да си представиш разкоша на този пейзаж, защото и най-крехките парникови цветя у нас, тук растат на воля и целогодишно. Навсякъде се виждаха горички от бананови дървета. Има и някакви огромни червени цветя на крехки дръжки, високи колкото дървета.

Не по-малко очарователни бяха внезапните проблясъци на далечното синьо море. Ако има по-синьо море от Карибското, аз не съм го виждал. Най-красиво е при здрач, но по-късно ще ти разкажа за това, защото имах доста време да съзерцавам цвета на морето.

Минахме покрай две по-малки плантаторски имения, много приятни сгради, построени встрани от пътя, зад огромни градини. Видяхме и малка рекичка, и гробище с мраморни паметници, изписани с френски имена. Докато прекосявахме съвсем бавно малкия мост, имах време да огледам гробището — замислих се за онези, които бяха дошли да живеят и умрат в тази дива земя.

Говоря за това по две причини — по-важната е, че искам да ти опиша колко омаян бях от красотата по пътя и от тежкия влажен залез, от обширните ивици обработваема земя и от имението на Шарлот, което изникна внезапно пред мен — най-огромното, което съм виждал, в края на една павирана алея.

Беше огромна къща в колониален стил — с грамаден заострен покрив с много капандури, а по цялата й дължина се простираха обширни веранди, подкрепяни от кирпичени колони, които бяха измазани така, че приличаха на мраморни.

Всички прозорци започваха от пода и бяха украсени с яркозелени дървени капаци, които изпълняваха ролята си както при вражески нападения, така и при бури.

Стремително изобилие от светлина се изливаше от мястото, когато се приближихме. Никога не бях виждал толкова много свещи, дори във френския двор. От клоните на дърветата висяха фенери. Когато се приближихме, видях, че всички прозорци са отворени към верандите, и успях да забележа полилеите, прекрасните мебели и сияещи в тъмното пъстри предмети.

Бях толкова разсеян, че се сепнах, когато видях господарката на къщата да идва до градинската порта, за да ме посрещне. Стоеше сред безброй цветя и чакаше — лимоненожълтата й сатенена рокля искреше като цвете. Шарлот ме гледаше някак грубо, дори студено. Лицето й беше младо и нежно и тя приличаше на прекомерно израсло ядосано дете.

Когато слязох от каретата с помощта на лакея и стъпих на пурпурните плочи, тя се приближи и чак тогава забелязах, че е твърде висока за жена, макар че бе малко по-ниска от мен.

Беше светлокоса и безспорно красива, но описанието на външния й вид не ме бе подготвило за това, което виждах сега. О, да можеше Рембранд да я види, щеше да я нарисува. Толкова млада и все пак толкова твърда — като метал. Беше много богато облечена, дрехата й бе обточена с дантела и перли, деколтето разкриваше почти половината от високите пълни гърди. Ръцете й бяха много красиви в тесните, поръбени с дантела ръкави.

О, спирам се на всеки детайл, защото се опитвам да разбера собствената си слабост, както и да те накарам да ми простиш. Аз съм луд, Стефан, луд заради всичко, което направих. Но, моля те, когато ме съдите, вземете предвид това, което ти пиша тук.

Като че между нас премина нещо безмълвно и плашещо. Тази толкова млада жена, с това сладко лице, нежни страни и устни, и огромни невинни сини очи ме изучаваше така, сякаш в нея се бе вселила някаква друга, много по-стара и мъдра душа.

Красотата й ме бе омагьосала. Взирах се глупаво в дългата й шия и в нежните й полегати рамене и после отново в прекрасно оформените й ръце.

И тогава ми хрумна глупавата мисъл, че ще е прекрасно да усетя с пръсти мекотата на нейните ръце. Стори ми се, че тя ме гледа точно както нейната майка ме гледаше преди много години, когато в един шотландски хан аз се борех с дявола на нейната красота, за да не я обладая.

— Значи вие сте Петир ван Абел — каза ми тя на английски с лек шотландски акцент. — Ето, че сте тук.

Кълна ти се, Стефан, това беше гласът на младата Дебора. Колко ли много бяха разговаряли на английски, може би той е бил нещо като таен език за тях.

— Дете мое — отвърнах аз също на английски, — благодаря, че ме приехте. Изминах дълъг път, за да се срещна с вас, но нищо не можеше да ме спре.

През цялото време тя ме оглеждаше и ме преценяваше с все същата студенина, сякаш бях роб, изложен за продан. Изобщо не си правеше труда да прикрие този поглед, както аз се опитвах да скрия своето любопитство. Бях шокиран и от някои от чертите й — фин нос, дълбоко поставени очи — защото те бяха същите като моите. Имаше и моите бузи, леко пълни. А косата й, макар че беше прекрасна, гъста и златиста, сресана назад от челото и прибрана с диамантен гребен, по цвят и структура беше същата като моята.

Завладя ме огромна мъка. Тя беше моя дъщеря, знаех го. И тогава отново се завърна онова ужасно съжаление, което бях познал в Монклеве. Видях моята Дебора, прекършена восъчна кукла на камъните пред църквата «Свети Михаил».

Вероятно Шарлот почувства тъгата ми, защото изведнъж помръкна, но изглежда беше решена да се отърси от това чувство, защото каза:

— Наистина сте толкова красив, колкото ви описваше майка ми. — Изрече го някак замислено и под нос, с леко повдигане на едната вежда. — Висок и силен, и в цветущо здраве, нали така?

— За бога, мадам, що за странни думи — отвърнах аз и се изсмях неловко. — Не зная дали ме ласкаете, или не.

— Харесва ми да ви гледам — каза тя и на лицето й се разля най-странната усмивка — изпълнена с хитрост и презрение и в същото време някак по детски сладка. Тя някак разтегли устни като капризно дете, което намерих за особено очарователно. Оглежда ме още дълго, като че в забрава, и накрая каза: — Елате с мен, Петир ван Абел. Кажете ми какво знаете за майка ми. Кажете ми какво знаете за смъртта й. И каквато и да е целта ви, не ме лъжете.

Тогава видях в нея някаква огромна уязвимост — сякаш можех внезапно да я нараня и тя го знаеше. Това ме изплаши. Изпитвах такава нежност към нея.

— Не, не съм дошъл да говоря лъжи — отвърнах. — Вие научихте ли нещо за случилото се?

Тя помълча, а после каза хладно:

— Нищо. — Но ми се стори, че лъжеше. Видях, че ме гледа по начина, по който аз гледам хората, когато се опитвам да надникна в скритите им мисли.

Поведе ме към къщата, като ме хвана под ръка и леко приведе глава. Дори грацията на движенията й ме разсейваше, както и допирът на полата й до крака ми. Тя дори не погледна към робите, които ни съпровождаха по пътеката — цял полк, всички с фенери в ръце. Бяхме обградени от сияещи в мрака цветя и масивни дървета.

Точно пред предните стълби тя се обърна и тръгна по плочите между дърветата към една дървена пейка.

Седнах до нея. Мракът се спускаше около нас, а окачените из градината фенери сияеха в яркожълто. Самата къща излъчваше достатъчно светлина.

— Кажете ми как искате да започна, мадам — казах аз. — На ваше разположение съм.

— Започнете направо — отвърна тя, очите й се взираха в моите. Седеше спокойна, леко извърната към мен, ръцете й почиваха в скута.

— Тя не умря в пламъците. Хвърли се от кулата на църквата и умря на камъните долу.

— О, благодаря ти, Боже! — прошепна Шарлот. — Да узная това от човешка уста…

За миг се замислих над тези й думи. Дали това означаваше, че Лашър вече й е разказал това, а тя не му е повярвала? Беше така обезсърчена, че не бях сигурен дали да продължа.

И все пак го направих:

— Монклеве бе сполетян от голяма буря, призована от вашата майка. Братята ви умряха. Старата графиня — също.

Тя не каза нищо, гледаше право пред себе си, тъжна, може би дори отчаяна. Приличаше на момиче, не на жена.

Продължих, само че сега се върнах малко назад и й разказах как съм отишъл в града, как съм се срещнал с майка й и всичко, което тя ми бе казала за духа Лашър — че той е причинил смъртта на графа, без знанието на Дебора, и как тя го е порицала за това и какво й отговорил той в своя защита. А също и че Дебора бе поискала да й разкажа това и да я предупредя.

Лицето й ставаше все по-мрачно, докато ме слушаше; все още не ме поглеждаше. Обясних й какво според мен е значението на предупреждението на майка й, както и какви са моите мисли за този дух, и как никой магьосник не е описвал дух, който може да се учи.

Тя все още не помръдваше, нито пък продумваше. Лицето й бе така мрачно, изглеждаше обзета от гняв. Накрая, когато се опитах да обобщя изреченото и й казах, че знам някои неща за духовете, тя ме прекъсна:

— Не говорете повече за това. И никога не го споделяйте с някой тук.

— Не бих го направил — побързах да отговоря и продължих да обяснявам какво се е случило след срещата ми с Дебора, а после описах и деня на смъртта й в най-големи подробности, като спестих единствено факта, че отец Ловие полетя от покрива с моя помощ. Казах само, че е умрял.

Но тя се обърна към мен с мрачна усмивка и попита:

— Как умря той, Петир ван Абел? Не го ли блъснахте вие от покрива?

Усмивката й беше студена и изпълнена с гняв, макар че не знаех дали е насочен към мен, или към случилото се. Тя като че защитаваше своя демон, сякаш смяташе, че съм го обидил, и така изразяваше лоялността си, защото сигурно той й беше казал какво съм направил. Но не знаех дали е точно така. Мисълта, че тя знае за моето престъпление, ме плашеше малко, вероятно дори повече, отколкото бих признал.

Не й отговорих. Тя мълча доста време. Като че щеше да заплаче, но не го направи. Накрая прошепна:

— Те смятат, че съм изоставила майка си. Но вие знаете, че не съм!

— Зная, мадам. Вашата майка ви е изпратила тук.

— Заповяда ми да замина! — каза тя умолително. Замълча само колкото да се успокои. — Заповяда ми! Каза ми: «Върви, Шарлот, защото ако те видя да умираш преди мен или заедно с мен, животът ми ще е отишъл напразно. Ако ме изгорят, няма да понеса мисълта, че ще видиш това или пък ще изстрадаш същото». И така, аз сторих, каквото ми каза. — Устата й отново се изкриви леко, по детски, и пак ми се стори, че ще се разплаче. Но тя стисна зъби, очите й се разшириха, докато обмисляше всичко това, и след миг отново изпадна в гняв.

— Обичах майка ви — казах й аз.

— Зная — отвърна. — Те се обърнаха срещу нея, и мъжът й, и братята ми.

Забелязах, че не нарече съпруга на Дебора «татко», но не казах нищо. Не знаех дали изобщо трябва да засягам тази тема.

— Какво да кажа, за да утеша душата ви? — попитах. — Те са наказани. Няма да се радват на живота, който й отнеха.

— Да, много добре го казахте. — Усмихна се горчиво и прехапа устна. Малкото й личице изглеждаше така нежно, така меко, така уязвимо, че аз се наведох и я целунах, а тя не се възпротиви, само притвори очи.

Изглеждаше объркана. Аз също. Защото целувката ми се стори тъй прекрасна, както и дъхът на кожата й, близостта на гърдите й, че почти се замаях. Но веднага казах, че бих искал да поговорим отново за този дух, защото да се върна към задачата си, ми изглеждаше единственото спасение.

— Трябва да ви кажа нещо за този дух, за опасностите, които крие. Сигурно знаете как се запознах с майка ви. Тя разказа ли ви цялата история?

— Играете си с търпението ми — каза внезапно тя.

Погледнах я с изненада, отново беше обзета от гняв.

— Как така?

— Знаете неща, които не бих искала да знаете.

— Какво ви е казала майка ви? — попитах аз. — Аз я спасих в Донелайт.

Тя обмисли думите ми, но гневът й не се уталожваше.

— Я ми кажете, знаете ли как майка й е успяла да призове този демон, както го наричате?

— С помощта на книга, която един инквизитор й е показал. Научила е всичко за вещерството от него, защото преди това е била просто знахарка и акушерка, като мнозина други, и нищо повече.

— О, напротив, може и да е била много повече. Ние сме много повече от това, което изглеждаме. Ние учим само това, което трябва да научим. Само помислете какво постигнах тук, след като напуснах къщата на майка си. И чуйте — това беше нейната къща, с нейното злато е купено обзавеждането, килимите по каменните плочи на пода, както и дървата за огнището.

— Да, хората говорят за това. Че графът нямал нищо, освен титлата си, преди да срещне майка ви.

— Точно така, и дългове. Но сега това е минало. Той е мъртъв. И аз знам, че вие ми предадохте точно думите на майка ми. Казахте ми истината. Чудя се дали да ви кажа нещо, което вие не знаете, за което дори не се досещате. Мисля за това, което майка ми ми е разказвала за вас, за това как е можела да ви признае всичко.

— Радвам се, че ви е казала така. Не съм доверявал никому нейните тайни.

— Освен на вашия орден. На Таламаска.

— О, но това не е предателство.

Тя се извърна от мен.

— Моя скъпа Шарлот, аз обичах майка ви. Умолявах я да се пази от този дух и от неговата мощ. Не казвам, че съм предвидил онова, което ще се случи с нея. Не съм. Но се страхувах за нея. Страхувах се от амбицията й да използва духа за свои цели…

— Не искам да слушам повече за това. — Отново беше вбесена.

— Какво искате да направя? — попитах аз.

Тя се замисли, но явно не върху въпроса ми, защото каза:

— Никога няма да изстрадам това, което сполетя майка ми и баба ми.

— Моля се да е така. Прекосих морето, за да…

— Не, вашето предупреждение и въобще присъствието ви тук няма нищо общо. Няма да го изстрадам. Майка ми таеше някаква мъка, беше като прекършена отвътре, още от момиче.

— Разбирам.

— Аз нямам такава рана. Вече бях омъжена, когато всички тези ужаси я сполетяха. Но аз съм видяла други ужаси и вие също ще ги видите тази нощ, когато погледнете съпруга ми. Няма лекар в целия свят, който да може да го излекува. Нито пък знахар. Имам само едно здраво дете от него, а това не е достатъчно.

Въздъхнах.

— Но елате, ще поговорим още — каза тя.

— Да, разбира се.

— Вече ни чакат. — Изправи се и аз я последвах. — Не казвайте нищо за майка ми пред останалите. Нито дума. Дошли сте да видите мен…

— Защото съм търговец и смятам да се заселя в Порт-о-Пренс, затова имам нужда от вашия съвет.

Тя кимна уморено.

— Колкото по-малко говорите, толкова по-добре. — Обърна се и тръгна към стълбите.

— Шарлот, моля ви, не затваряйте сърцето си за мен — настоях аз и се опитах да хвана ръката й.

Тя изведнъж се скова, а после изобрази доста фалшива усмивка — сладка и спокойна. Поведе ме по стъпалата към долния етаж на къщата.

Сигурно си представяш колко бях нещастен. Какво трябваше да означават странните й думи? И самата тя ме объркваше — в един момент ми се струваше дете, а в друг — старица. Не можех да кажа дали изобщо е разбрала предупрежденията ми и дори думите, които Дебора бе настояла да й предам. Дали не бях добавил твърде много от себе си към тях?

— Мадам Фонтене — казах аз, щом изкачихме стълбите и стигнахме до вратата на къщата, — трябва да поговорим още. Обещавате ли ми?

— Когато съпругът ми си легне — каза тя, — ще останем насаме. — Погледът й се задържа върху мен, докато произнасяше последната фраза, и аз почувствах как се изчервявам. Видях руменина и по нейните закръглени бузи, долната й устна леко се изви в игрива усмивка.

Влязохме в голям просторен вестибюл, макар, разбира се, никак да не приличаше на тези във френските замъци. Имаше прекрасни гипсови орнаменти и великолепен полилей, който сияеше от восъчните си свещи. Една врата в дъното водеше към задната веранда, отвъд която едва различавах подножието на скалите. А там от клоните на дърветата висяха фенери, като тези в градината. Много бавно осъзнах, че рева, който чувах, всъщност е шумът на морето.

Влязохме в трапезарията, откъдето се откриваше дори още по-великолепен изглед към скалите и черната вода отвъд тях. Тази стая се простираше по цялата ширина на къщата. По морската повърхност все още играеха последни отблясъци. Шумът на морето изпълваше стаята. Ветрецът беше влажен и топъл.

Трапезарията беше великолепна, европейският разкош се съчетаваше перфектно с колониалната простота. Масата бе покрита с покривка от най-фин лен, а върху нея бяха наредени тежки и елегантни съдове.

В цяла Европа не съм виждал по-прекрасно сребро; канделабрите бяха тежки и богато украсени. На всяко място имаше обточена с дантела салфетка, а столовете бяха тапицирани с много фино кадифе, обкичено с пискюли. На една панта над масата висеше огромен дървен вентилатор, който се задвижваше с въже, прокарано през куки по тавана и надолу по стената. Краят му беше в ръцете на едно малко африканче, застанало в дъното на стаята.

Благодарение на вентилатора и отворените към верандата врати стаята беше хладна и изпълнена със сладък аромат. Беше изключително приятно, въпреки че пламъчетата на свещите с мъка се бореха за живота си.

Веднага щом заех мястото си вляво от челото на масата, в стаята влязоха много слуги с изящни европейски дрехи от коприна и дантела и започнаха да отрупват масата с блюда. В същото време се появи и младият съпруг, за когото бях чувал толкова много.

Беше изправен и провлачваше крака по пода, но цялата му тежест всъщност се поддържаше от един огромен мускулест чернокож, който бе увил ръка около кръста му. Ръцете на Антоан изглеждаха също тъй немощни, колкото и краката му, китките му бяха подвити, а пръстите висяха безжизнено. И все пак беше красив.

Преди болестта му да напредне, сигурно е бил забележителна фигура във Версай, където и бе спечелил съпругата си. В тези добре скроени царствени дрехи и с отрупаните с пръстени ръце, с великолепната парижка перука на главата, той наистина изглеждаше доста добре. Очите му бяха сиви, с пронизващ поглед, устата му — много широка и тясна, а брадичката издаваше сила на духа.

Настани се на стола си и започна с мъка да се намества по-удобно. Когато не успя, огромният слуга го премести, нагласи стола му, а после застана зад гърба на господаря си.

Шарлот също бе седнала на мястото си, но не в края на масата, а вдясно от съпруга си, точно срещу мен, така че да може да го храни. Дойдоха и още двама мъже — братята на Антоан, Пиер и Андре. Бяха замаяни от пиене и бълваха безброй пиянски шегички. Появиха се и четири дами с прекрасни рокли. Две от тях бяха по-млади, а другите две вече старици — вероятно братовчедки, които живееха в тази къща. Старите мълчаха през повечето време, само понякога изгракваха по някой глупав въпрос, защото не дочуваха. Другите две също не бяха в първа младост, но проявяваха остроумие и добро възпитание.

Точно преди да ни бъде сервирано, се появи и един лекар. Тъкмо се връщал от съседната плантация. Беше доста стар и явно доста привързан към алкохола, облечен в черно като мен. Веднага го поканиха да се присъедини към компанията и той седна на масата и започна да пие вино на големи глътки.

Зад всеки от нас имаше по един роб, който се пресягаше, сервираше от блюдата и пълнеше чашите дори след отливането само на една глътка.

Младият съпруг се впусна в много приятен разговор с мен и веднага ми стана ясно, че умът му изобщо не е засегнат от болестта, както и че още има апетит към добрата храна, поднасяна му от Шарлот и Реджиналд. Шарлот го хранеше с лъжицата, а Реджиналд чупеше хляба му. Наистина този мъж имаше желание за живот — личеше си по всичко.

Той отбеляза, че виното е чудесно, и докато разговаряше с цялата компания, изяде две чинии супа.

Храната бе великолепно подправена и просто прекрасна, супата беше от задушени морски дарове с доста пипер, а месата бяха гарнирани с пържени сладки картофи и пържени банани, както и с много ориз, фасул и други вкуснотии.

През цялото време всички разговаряха много оживено, с изключение на двете старици, които обаче също изглеждаха развеселени и доволни.

Шарлот говореше за времето, за делата в плантацията и как нейният съпруг трябва да излезе с нея утре да огледат посевите, както и че младата робиня, която купили миналата зима, вече се справяла много добре с шиенето и прочее. Разговорът се водеше на френски и младият съпруг се включваше в него с въодушевление, като от време на време ми задаваше по някой любезен въпрос за това как е минало пътуването ми и дали ми харесва Порт-о-Пренс. Пита ме и колко време ще остана с тях и прочее любезни забележки относно гостоприемството в тази земя. Отвори дума и за това колко добре се развива плантацията Мей Феър, както и че възнамерявали да купят съседната веднага щом собственикът й, някакъв пияница картоиграч, се реши да продава.

Пияните братя бяха единствените склонни към спорове и на няколко пъти пускаха саркастични забележки. Според най-младия, Пиер, който не бе надарен с хубавата външност на болния си брат, те имали достатъчно земя и не се нуждаели от съседната плантация. Отбеляза и че Шарлот знае повече за работата в плантацията, отколкото се полага на една жена.

Това бе посрещнато с подхилкване от гръмогласния отвратителен Андре, който разля храна по целия си дантелен нагръдник, ядеше с пълна уста и оставяше мазни петна по чашата, когато отпиваше. Той искаше да продадат цялата земя след смъртта на баща им и да се върне във Франция.

— Не говори за смъртта му — обяви хромият Антоан, а другите двама се изхилиха.

— Как е той днес? — попита докторът и се оригна. — Направо ме е страх да попитам.

— А какво очаквате? — попита една от братовчедките, която навремето явно е била хубава и все още имаше приятна външност. — Ще се учудя, ако е казал и една дума.

— И защо да не е казал? — попита Антоан. — Разумът му си е все така бистър.

— Да, той управлява с твърда ръка — обади се и Шарлот.

Това предизвика голям вербален смут — всички говореха едновременно и една от хилавите старици настоя да й обяснят какво става.

Накрая другата, същинска кикимора, която досега бе кълвала от чинията си със съсредоточеността на заето насекомо, внезапно вдигна глава и изкрещя на пияните братя:

— Никой от вас не може да управлява тази плантация.

Двамата отговориха на това с истеричен смях, но двете по-млади дами приеха думите й съвсем сериозно, погледите им спряха със страх на Шарлот, а после се плъзнаха с нежност към почти парализирания й и безполезен съпруг, чиито ръце лежаха като мъртви птици от двете страни на чинията.

И тогава старицата, вероятно доволна от ефекта от думите си, изстреля още едно обявление:

— Шарлот командва тук!

Това предизвика още по-плашливи погледи у жените и още смях и кикот от пияните братя, както и обаятелна усмивка от Антоан.

След малко обаче нещастният мъж изведнъж стана някак превъзбуден — направо започна да се тресе, но Шарлот започна да му говори успокоително. После отново бях попитан как е протекло пътуването ми, за живота в Амстердам и за положението в Европа, което било много важно за производството на кафе и индиго. Накрая Антоан ми каза, че сигурно ще се отегча от живота в плантациите, защото тук никой не прави нищо друго, освен да яде, да пие, да търси удоволствия и прочее, но Шарлот го прекъсна нежно и нареди на Реджиналд да доведе стареца от стаята му.

— Той цял ден говори с мен — каза тя тихо и огледа триумфиращо присъстващите.

— Наистина? Какво чудо! — обяви пияният Андре, който сега ядеше съвсем просташки, без нож или вилица.

Старият лекар се втренчи с присвити очи в Шарлот и сякаш напълно забрави за храната, която се стичаше по яката му, и за виното, което се разливаше от чашата в нестабилната му ръка. Имаше голяма вероятност да я изтърве и младият роб зад него го загледа с тревога.

— Какво искате да кажете? — попита лекарят. — Когато последно го видях, той беше в ступор.

— Състоянието му се променя всеки час — каза една от братовчедките.

— Никога няма да умре! — изрева едната старица, която отново бе започнала да кълве от чинията си.

И тогава в стаята влезе Реджиналд — държеше висок, сивокос и доста измършавял мъж. Едната ръка на стареца бе преметната през рамото на роба, главата му висеше, но ясните му очи огледаха всички на масата.

Настаниха го на стола в другия край. Беше жив скелет и тъй като не можеше да стои изправен, го привързаха с копринени ленти за облегалката. След това Реджиналд, който явно бе станал много изкусен във всичко това, побутна брадичката му, защото той не можеше сам да вдигне глава.

Братовчедките веднага започнаха да му бърборят, че много се радват да го видят в толкова добро състояние. Но определено бяха смаяни, както и докторът. А когато старецът проговори, се смаях и аз.

Едната му ръка се вдигна отпуснато от масата и с непохватно движение се стовари отново върху нея. В същия момент устата му се отвори, въпреки че лицето му си оставаше все така спокойно — само долната челюст провисна. След това той започна да изрича някакви кухи и беззвучни думи.

— Още не съм близо до смъртта и не се страхувам от нея! — Сакатата ръка отново се издигна в спазъм и полетя надолу с трясък.

Шарлот гледаше всичко това с присвити и искрящи очи. За първи път я виждах така концентрирана — цялото й внимание бе насочено към лицето на стареца и увисналата му ръка.

— Боже мой, Антоан — извика докторът. — Не можеш да ни обвиняваш, че се тревожим.

— Умът ми е бистър, както винаги! — обяви старецът с беззвучния си глас и обърна много бавно глава, която сякаш бе издялана от дърво и скърцаше на пантите си. Огледа всички от дясно на ляво, после се спря на Шарлот и я дари с крива усмивка.

Когато се наведох напред, за да избегна сиянието на близките свещи, аз видях, че очите му са кървавочервени, а лицето му изглежда като замръзнало, като при всяко изражение ледът сякаш се покриваше с пукнатини.

— Вярвам ти, моя скъпа снахо — каза той на Шарлот. И този път това бе изречено с пълна липса на интонация.

— Да, татко — каза сладко Шарлот, — аз ще се грижа за теб, бъди сигурен.

Тя се наведе към съпруга си и стисна безполезната му ръка. Той се взираше в баща си със съмнение и страх.

— Татко, боли ли те? — попита го тихо.

— Не, синко, няма болка, никаква болка. — Това изглеждаше повече като уверение, отколкото като отговор, защото синът сигурно виждаше във всичко това собственото си бъдеще.

Докато гледах как старецът извръща отново глава по онзи странен начин — като дървена кукла — аз знаех, че всъщност не той ни говори, а нещо в него, нещо, което бе завладяло тялото му, и в този миг осъзнах истината — Антоан Фонтене бе пленник в своето тяло, неспособен да контролира гласните си струни, и се взираше в мен с ужасени очи.

Беше само за миг, но го видях. Обърнах се към Шарлот, която се взираше хладно в мен, сякаш ме предизвикваше да изрека онова, което бях разбрал. Старецът също се взираше в мен и внезапно се изсмя така зловещо, че стресна всички.

— О, боже мой, Антоан! — изпищя хубавата братовчедка.

— Татко, пийни малко вино — каза немощният му син.

Черният Реджиналд посегна към чашата, но старецът внезапно вдигна и двете си ръце, стовари ги с трясък на масата, а после, с искрящи очи, хвана непохватно чашата, поднесе я към устата си и изля съдържанието й на лицето си.

Всички бяха ужасени. Черният Реджиналд бе ужасен. Само Шарлот се усмихна сладко, сякаш бе видяла някакъв фокус, и каза:

— Добре, татко, лягай си. — И стана от масата.

Реджиналд се опита да улови чашата, която старецът внезапно изпусна, но тя падна на масата и се разля по покривката.

Замръзналата уста отново се отвори и кухият глас проговори:

— Изморих се от този разговор. Трябва да вървя.

— Да, лягай си — каза Шарлот и тръгна към него, — ние скоро ще дойдем да те видим.

Нима никой не виждаше целия този ужас? Безсилните крайници на стареца бяха задвижвани от демона. Братовчедките гледаха с отвращение как вадят Антоан-старши от стола. Брадичката му клюмна на гърдите.

Сега Реджиналд бе напълно отговорен за движенията на стареца и го поведе към вратата. Двамата пияни братя изглеждаха вбесени и кисели, старият доктор, който току-що бе пресушил още една чаша червено вино, само клатеше глава. Шарлот ги огледа и се върна на мястото си.

Погледите ни се срещнаха. И мога да се закълна, че тя ме гледаше с омраза.

Омраза заради онова, което знаех.

Аз неловко отпих от виното си, което бе повече от превъзходно, макар че сега ми се струваше необичайно силно, или пък аз бях необичайно слаб.

Някой заговори много високо (глухата старица, насекомото, казваше нещо на някого).

— Не съм го виждала да си движи ръцете от години.

— Ох, звучеше като самия дявол! — изпъшка хубавата братовчедка.

— Да го вземат мътните, никога няма да умре — прошепна Андре и изведнъж заби лице в чинията си и заспа, а преобърната му чаша се затъркаля по масата.

Шарлот гледаше всичко това с невъзмутимо спокойствие, изсмя се тихичко и каза:

— О, той е много далече от смъртта.

И тогава някакъв ужасен шум сепна цялата компания — на върха на стълбите, или някъде много близо до тях, старецът отново се смееше.

Лицето на Шарлот стана по-твърдо. Тя потупа нежно ръката на мъжа си и стана бързо от масата, но все пак намери време да ми хвърли един поглед, преди да напусне стаята.

Накрая старият лекар, който вече бе толкова наквасен, че не можеше да стане, обяви с въздишка, че трябва да си ходи. В същия този момент влязоха двама нови посетители — добре облечени французи, към които хубавата братовчедка веднага се завтече. Останалите три жени също станаха и тръгнаха да излизат, а насекомото изграчи нещо осъдително по адрес на пияния брат, който бе забил глава в чинията си. Другият междувременно се бе изправил да помага на доктора и двамата се заклатушкаха към верандата.

И така, аз останах само с Антоан и тълпа роби, които започнаха да почистват масата. Попитах домакина дали би искал да изпуши с мен една от пурите, които съм купил в Порт-о-Пренс.

— О, трябва да опитате от моите, аз отглеждам тютюна — обяви той. Един млад роб ни донесе пурите и ги запали, а после застана до господаря си, за да вади и слага пурата в устата му.

— Моля да извините баща ми — каза ми тихо Антоан, сякаш не искаше робът да ни чува. — Той е напълно с ума си, но тази болест е самият ужас.

— Да, мога да си представя — отвърнах. От верандата от другата страна на стаята се дочуха разговори и смях — дамите се бяха настанили там заедно с гостите си, както и вероятно пияният брат и доктора.

Междувременно две черни момчета се опитваха да вдигнат Андре. Той внезапно скочи на крака, възмутен и войнствен, и удари едно от децата така, че то се разплака.

— Не ставай глупак, Андре — каза изморено Антоан. — Ела тук, бедно момче.

Робът се подчини, а пияницата продължаваше да вилнее.

— Вземи една монета от джоба ми — каза господарят. Момчето, явно запознато с ритуала, се подчини и очите му светнаха, когато си взе наградата.

Накрая Реджиналд и господарката на къщата се появиха, този път с едно румено бебе — истинско ангелче. Две мулатки ситнеха зад тях, сякаш детето беше от порцелан и можеше всеки миг да се пръсне на парченца на пода.

Ангелчето се засмя и зарита от радост с малките си крачета, щом видя баща си. А той беше тъжна гледка, защото не можеше дори да повдигне нещастните си ръце.

Усмихна се на бебето, което веднага бе положено в скута му. Антоан се наведе и целуна русата му главичка.

Детето не показваше никакъв признак на немощ, но сигурно и баща му е бил здрав на тази крехка възраст. Малкото със сигурност бе наследило красотата и на майка си, и на баща си — защото бе по-хубаво от всяко друго дете, което съм виждал.

Накрая на мулатките, и двете много красиви, бе разрешено да отнесат детето и да го спасят от света на големите.

След малко и Антоан помоли да го извиня и ме покани да остана в Мей Феър колкото пожелая. Аз изпих глътка от виното, но последна, защото вече бях замаян.

Изведнъж се оказах на тъмната веранда с хубавата Шарлот. Гледахме към предната градина с нейните меланхолични фенери. И двамата мълчахме, докато се намествахме на дървената пейка.

Главата ми със сигурност се бе завъртяла от виното, макар че ми се струваше, че не съм изпил твърде много. Отказах да продължа, но Шарлот не ми обърна внимание и настоя да взема още една чаша.

— Това е от най-хубавото, донесох го от дома.

Аз изпих чашата от любезност и усетих силно опиянение. Спомних си обаче пияните братя и ми се прииска да изтрезнея. Станах, сграбчих дървените перила и погледнах надолу към двора. Нощта ми се струваше пълна с тъмни фигури, вероятно роби, които се движеха из зеленината. Видях една светлокожа жена с пищни форми, която ми се усмихна, докато минаваше пред мен. Като че в просъница чух гласа на Шарлот:

— Е, добре, красавецо Петир, какво още имаш да ми кажеш?

Странни думи между баща и дъщеря, защото тя със сигурност знаеше, че съм й баща, не можеше да не го знае. И все пак, може и да не знаеше. Обърнах се към нея и започнах с предупрежденията. Наистина ли не разбира, че това не е обикновен дух? Че това същество, което е в състояние да завладее тялото на стареца, всъщност черпи силата си от нея и може да се обърне срещу нея. Че трябва да разбере що за демон е това. Но тя ме накара да замълча.

И тогава ми се стори, че виждам нещо много странно през прозореца на осветената трапезария — стори ми се, че момчетата роби в техните лъскави сини ливреи танцуват, докато почистват и подреждат стаята. Танцуваха като дяволчета.

— Боже, каква странна илюзия — казах аз. И видях, че момчетата почистват столовете и събират падналите салфетки, като просто подскачаха и лудуваха, защото не знаеха, че ги гледам.

Обърнах се към Шарлот и видях, че е разпуснала косата си и ме гледа със студени, красиви очи. Като че беше посмъкнала роклята си на раменете, защото сега те бяха по-открити. Беше просто ужасно един баща да се взира в дъщеря си така, както аз се взирах в нея.

— О, мислиш си, че знаеш много — каза тя, очевидно имаше предвид разговора ни, който аз в объркването си съвсем бях забравил. — Но ти си като свещеник, както каза майка ми. Знаеш само правила и идеи. Кой ти е казал, че призраците са зли?

— Не си ме разбрала. Не казах, че са зли, а че са опасни. Злонамерени са към хората и е невъзможно да бъдат контролирани. Не съм казал, че са адски създания, защото просто не знам дали е така.

Езикът ми бе някак надебелял и все пак продължих. Обясних й, че единствено Католическата църква смята всичко «непознато» за демонично и че между Католическата църква и Таламаска има голяма разлика. И точно на базата на тази голяма отлика е основан нашият орден преди много години.

Отново видях, че момчетата танцуват. Въртяха се из стаята, скачаха, появяваха се и се скриваха от поглед. Примигнах, за да прочистя главата си.

— И какво те кара да мислиш, че не познавам добре този дух — каза тя, — че не мога да го контролирам? Наистина ли смяташ, че майка ми не е можела да го контролира? Наистина ли не виждаш какъв прогрес има от Сузан през Дебора до мен?

— Да, да, виждам. Виждам. Видях стареца — започнах аз, но изгубих мисълта си. Не можех да формулирам мислите си. Споменът за стареца ме объркваше. Исках още вино, но реших, че не бива да пия повече.

Тя побърза да ми вземе чашата и слава богу.

— Майка ми не знаеше дали Лашър може да бъде изпратен в друг човек, макар че всеки свещеник ще ти каже, че демоните могат да обладават човешко тяло. И все пак нямат полза от това.

— Как така нямат полза?

— Накрая ще трябва да го напуснат. Не могат да станат истински човек, колкото и да го желаят. О, ако Лашър можеше да се превърне в стареца…

Това ме ужаси. Тя се усмихна на страха ми, накара ме да седна до нея и попита:

— И в какво все пак искаш да ме убедиш?

— Трябва да се откажеш от това същество, да се махнеш от него, да не отдаваш живота си на неговите сили, защото то е загадъчно създание и ти не си длъжна да го учиш повече. То сигурно не е знаело, че може да се всели в човек, преди да го научиш на това, нали така?

Тя замълча. Не искаше да отговаря.

— О, значи го учиш да бъде по-добър демон заради собствените ти цели? Е, ако Сузан е можела да прочете онази демонология, със сигурност щеше да знае, че може да праща демона в телата на хората. Дебора също щеше да го знае, ако беше прочела достатъчно. Но явно на теб се е паднало да обучиш това създание, да продължиш делото на онзи съдия на вещици отпреди три поколения! И колко още ще учиш това същество, способно да се вселява в хората, да завихря бури и да се появява в образа на красив мъж насред полето?

— Какво искаш да кажеш? Какъв мъж? — попита тя. Казах й какво съм видял край Донелайт — прозирна фигура насред древните камъни. Чак сега събудих интереса й.

— Ти си го видял? — попита тя невярващо.

— Да, видях го и знам, че и майка ти го видя.

Тогава тя прошепна:

— Той никога не ми се е явявал така. Но тук има някаква грешка, защото Сузан го е мислила за черен човек, за Дявола.

— Не, във външния му вид няма нищо чудовищно, той се появява в образа на много красив мъж.

Тук тя се изсмя дяволито, очите й блеснаха от внезапна жизненост.

— Значи тя си е представяла Дявола като красив и затова Лашър се е явил така. Разбираш ли, всичко у него се заражда в нас.

— Вероятно, вероятно. — Погледнах празната си чаша. Бях жаден, обаче не исках да пия повече. — Но може и да не е така.

— Да, и това прави нещата много интересни — продължи тя. — Нима не си разбрал, че то не може да мисли само? Успяло е да събере мислите си по заповед на Сузан. Дебора го е научила да се концентрира и да създава бури, а аз го накарах да се всели в стареца. То просто обожава всички тези номера, взира се през очите му в нас, сякаш е истински човек, и се забавлява. Не разбираш ли, аз обичам това същество, защото то се променя, развива се.

— Опасно е! — прошепнах аз. — Това същество е лъжец.

— Не, това е невъзможно. Благодаря за предупрежденията, но те са толкова безполезни, че са направо смешни. — Тя взе бутилката и напълни чашата ми.

Аз не я поех.

— Шарлот, умолявам те…

— Петир — каза тя, — нека говорим направо, защото го заслужаваш. В живота си ние жадуваме много неща, борим се с всякакви препятствия. За Сузан препятствието е било собственото й съзнание, пълното й невежество. За Дебора — това, че е била отгледана като селско момиче, облечено в дрипи. Дори в замъка си тя си остана същото изплашено селско девойче, което смяташе, че Лашър е единствената причина за нейното богатство. Е, аз не съм селска знахарка, нито пък изплашено дете — аз съм жена, родена за богатство. Обучението ми започна още откакто се помня, имах всичко, което пожелая. И сега, когато съм на двайсет и две и вече съм майка, а скоро ще стана вдовица, аз управлявам това място. Управлявах го още преди майка ми да ми предаде тайните си и този неин великолепен познайник, Лашър. Аз възнамерявам да обучавам това същество, да извличам полза от него, да му позволя да увеличи значителната ми сила. Сигурно вече разбираш това, Петир ван Абел, защото ние си приличаме и за това си има причина. Ти си силен като мен. Разбери, че аз обичам този дух, обичам го, чу ли ме? Защото този дух стана моята воля!

— Но той уби майка ти, красива дъще — казах аз и после й припомних отново всичко познато за коварствата на тези същества от приказките и легендите, и поуката, че те не могат да бъдат напълно разбрани от човешкия разум, нито да бъдат управлявани от него.

— Моята майка знаеше много добре какви сте — каза тя тъжно и поклати глава. Предложи ми още вино, но аз отказах. — Вие в Таламаска не сте по-добри от католиците и калвинистите.

— Не, ние сме съвсем различни. Ние извличаме познанията си от наблюденията и опита! Ние сме хора на новото време, ние сме като хирурзите, лекарите и философите, не сме духовници!

— И какво от това? — изсмя се тя.

— Духовниците търсят откровения в Писанието. Когато ти разказвах за старите приказки за демони, исках да привлека вниманието ти към дестилираното знание. И нямах предвид демонологиите, защото те са отрова. Трябва да се чете само стойностното и да се отхвърли останалото.

Не получих отговор.

— Дъще моя, казваш, че си образована, тогава виж баща ми — хирург в Лайденския университет, човек, който отиде в Падуа да се учи, а после и в Англия, за да слуша лекциите на Уилям Харви^[2]. Научил е и френски, за да можа да чете писанията на Паре^[3]. Все велики лекари, които са оборили схващанията на Аристотел и Гален. Те са се учили от дисекциите на трупове, както и от дисекции на живи животни! Те са се учили от наблюдението! Това е и нашият метод. Искам да наблюдаваш това нещо, да наблюдаваш какво върши! И твърдя, че то погуби Дебора. То е погубило и Сузан.

Мълчание.

— О, но ти ме подтикваш да го изуча по-добре. Да подходя към него, както би подходил лекар. И тогава ще се свърши с тия заклинания и тем подобни.

— Точно затова съм тук — въздъхнах аз.

— Не, ти дойде тук не само за това — каза тя и ми отправи най-очарователната и дяволита усмивка. — Ела сега, нека бъдем приятели. Пийни с мен.

— Мисля, че трябва да си лягам.

Тя се изсмя.

— Аз също. Но по-късно.

И отново бутна чашата към мен. Аз я поех и отпих от любезност. Отново усетих онова странно опиянение.

— Не, не искам повече — рекох.

— Но това е най-хубавото ми бордо, трябва да го изпиеш. — Подаде ми чашата.

— Добре, добре — казах аз и я изпих.

О, Стефан, нима тогава не знаех какво ще се случи? Нима даже в същия този момент, над ръба на чашата, не се взирах в сочната й малка уста и в прекрасните й малки ръце?

— О, сладка, красива Шарлот — казах й аз. — Само ако знаеш колко те обичам. Ние говорихме за любов, но аз не ти казах…

— Зная, зная — прошепна ми тя нежно. — Не се тревожи, Петир, зная. — Стана и ме хвана за ръката.

Светлините долу като че танцуваха из дърветата, танцуваха като светулки. Самите дървета изглеждаха почти живи и сякаш ни наблюдаваха. Нощното небе се издигаше все по-високо, а озарените от луната облаци покриваха звездите.

— Ела, мили мой — каза тя и ме повлече надолу по стълбите.

Защото, Стефан, в този момент краката ми бяха съвсем омекнали от виното.

Като че в същия миг започна някаква тиха музика, ако мога да я нарека така, защото всъщност тя се изпълняваше изцяло от африкански барабани и от зловещ, печален рог. В един момент това ми харесваше, в следващия обаче — не.

— Остави ме, Шарлот — казах й, защото тя ме дърпаше към скалите. — Трябва да си легна.

— Да, разбира се.

— И защо ме водиш при скалите, скъпа моя? Искаш да ме бутнеш в морето?

Тя се изсмя.

— Твърде хубав си, въпреки цялата ти скованост и холандските ти маниери! — Затанцува пред мен, косата й се развяваше на вятъра — гъвкава фигура на фона на тъмното проблясващо море.

О, каква красота. Бе по-красива дори от моята Дебора. Аз сведох поглед и видях, че стискам чашата в лявата си ръка. Много странно, защото тя я пълнеше отново, а аз бях толкова жаден, че я изпих.

Шарлот пак ме хвана за ръка и ми посочи някаква стръмна пътечка надолу, която минаваше опасно близо до ръба. Но в края й видях някакъв покрив, светлина и нещо като варосана стена.

— Нима мислиш, че съм неблагодарна за това, което ми каза? — прошепна тя в ухото ми. — Благодарна съм. Трябва да поговорим още за твоя баща, лекаря, както и за останалите мъже, които спомена.

— Мога да ти разкажа много неща, но не и ако възнамеряваш да ги използваш за зли цели. — Огледах се и се препънах, опитвах се да видя робите, които биеха барабаните и надуваха рога, със сигурност бяха близо. Музиката като че отекваше в скалите и в дънерите на дърветата.

— О, значи вярваш в злото! — изсмя се тя. — Ти си човек на ангелите и дяволите и сам предпочиташ да бъдеш ангел, като архангел Михаил, който изгонил дяволите в ада. — Прихвана ме, за да не падна, гърдите й се притиснаха в мен, меката й буза докосна рамото ми.

— Не ми харесва тази музика — рекох. — Защо я свирят?

— Защото ги прави щастливи. Плантаторите тук не се замислят особено какво би направило робите им щастливи. Ако се замисляха, щяха да получават повече. Но май пак се връщаме на въпроса за наблюденията. Ела сега, очакват те големи удоволствия.

— Удоволствия ли? Но аз не искам удоволствия. — Езикът ми отново бе надебелял, главата ми се въртеше, а и никак не можех да свикна с тази музика.

— Какво говориш, как така не искаш удоволствия? — изсмя се тя. — Кой не иска удоволствия?

Бяхме стигнали до малката постройка и на лунната светлина видях, че това е къщичка с обичайния заострен покрив, но построена на самия край на скалите. Наистина, от предната й част струеше светлина. Ние обаче влязохме отзад, през някаква тежка врата с резе, което Шарлот освободи от външната страна.

Още се смееше на думите ми, когато аз я спрях.

— Какво е това, затвор?

— Ти си в затвор, в затвора на тялото си — каза тя и ме бутна през вратата.

Аз се дръпнах и понечих да изляза, но вратата се затвори и бе залостена от някой друг отвън, защото чух как резето пада на мястото си. Започнах да се озъртам с гняв и объркване.

Видях разкошен апартамент — с огромно легло с четири подпори, застлано като за краля на Англия — с муселин и кадифе. Бе оградено с мрежа против комари, каквито се използваха тук, и от всичките му страни горяха свещи. Килими покриваха дъсчения под и наистина фасадните прозорци бяха изцяло отворени, без капаци. Скоро разбрах защо — след като направих десетина крачки напред, излязох на балюстрада, а отвъд нямаше нищо — тя надвисваше над огромния плаж и развълнуваното море.

— Не искам да прекарвам нощта тук — казах аз на Шарлот — и ако не ми дадеш карета, ще ходя пеша до Порт-о-Пренс.

— Я ми обясни, как така не искаш удоволствия — каза тя тихо и ме задърпа за палтото. — Със сигурност ти е горещо в тези жалки дрехи. Наистина ли всички холандци се обличат така?

— Спри барабаните, моля те — казах аз. — Не мога да ги понасям. — Защото музиката като че проникваше през стените на къщата. Сега в нея имаше някаква мелодия и това донякъде бе успокоително, но все пак продължаваше да се забива като заострени куки в мен и да ме увлича така, че в ума си аз танцувах против волята си.

Някак се озовах до леглото. Шарлот сваляше ризата ми. На масата имаше сребърна табла с бутилки вино и фини чаши. Шарлот наля пълна чаша бордо, донесе ми я и я сложи в ръката ми. Аз понечих да я хвърля на пода, но тя я взе, погледна ме в очите и каза:

— Пийни мъничко, Петир, колкото да можеш да заспиш. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Лъжеш ме — отвърнах аз. В същия миг почувствах ръце по себе си, някакви поли докоснаха краката ми. Две великолепни мулатки бяха влезли незнайно как в стаята. Бяха изключително красиви, сластни в изгладените си поли и богати блузи. Движеха се с лекота през мъглата, която сега забулваше сетивата ми. Бухнаха възглавниците и оправиха леглото, а после ми свалиха ботушите и панталоните.

Бяха същински индийски принцеси — с тъмните си очи, тъмни мигли, с мургавите си ръце и невинни усмивки.

— Шарлот, няма да търпя това — казах аз, но все пак отпих от виното, което тя поднесе към устата ми. Всичко отново потъна в мъгла. — О, Шарлот, защо го правиш?

— Със сигурност ще искаш да изследваш удоволствието — прошепна тя и ме погали по косата по много смущаващ начин. — Напълно сериозна съм. Чуй ме. Трябва да експериментираш с удоволствието, за да си сигурен, че наистина не се интересуваш от него.

— Наистина не ме интересува. Искам да си вървя.

— Не, Петир. Не сега — каза тя, сякаш увещаваше дете.

Коленичи пред мен и вдигна поглед. Роклята пристягаше голите й гърди така плътно, че ми се прииска да ги освободя.

— Пийни още малко, Петир.

Затворих очи и отново ми се зави свят. Музиката на барабаните и рога сега бе по-бавна и дори мелодична. Напомняше на мадригал, но беше много по-първична. Нечии устни докоснаха страните и устата ми и аз отворих с ужас очи. Мулатките бяха голи и ми се предлагаха, това бе несъмнено.

Шарлот се бе отдалечила малко, опряла ръка на масата. Изглеждаше като картина, неподвижна като статуя на фона на мътно синьото небе, пламъците на свещите се полюшваха от вятъра, музиката отново бе силна и аз усетих, че се взирам в двете голи жени, в огромните им гърди и тъмните им къдрави коси.

Тогава ми хрумна, че в тази жега нямам нищо против да бъда чисто гол, което не ми се бе случвало никога. Струваше ми се приятно да съм гол и жените да са голи. Започнах да оглеждам най-интимните им места и си мислех, че се различават от останалите жени, но едновременно с това са същите като тях.

Едната ме целуна отново, косата и кожата й бяха като коприна. Този път аз разтворих устни.

И тогава, Стефан, започна моето падение.

Бях покрит с целувки и блъснат към възглавниците. Нямаше нито една част от тялото ми, която да не получи умелото им внимание. Всяко движение се удължаваше и превръщаше в още по-въздействащо благодарение на пиянството ми. А тези две жени изглеждаха така любвеобилни и прекрасни, така невинни. Копринената мекота на кожата им ме влудяваше.

Знаех, че Шарлот гледа всичко, но това вече не ме интересуваше. Исках само да целувам тези жени, да ги докосвам навсякъде, както те докосваха мен, защото отварата, която бях изпил, без съмнение премахваше всякакви задръжки и едновременно с това забавяше естествения ритъм на мъжа при подобни обстоятелства. Струваше ми се, че имам цялото време на света.

В стаята притъмня, музиката стана по-успокояваща. Страстта ме поглъщаше все повече, бавно, прелестно. Накрая превзе напълно сетивата ми и то по някакъв крайно необичаен начин. Една от жените, мека и гъвкава в ръцете ми, ми показа лента от черна коприна. Напълно се обърках, когато я завърза на очите ми.

С какви думи да обясня как това разпали пламъка в мен? Сега, със завързани очи като Купидон, аз изгубих и последните капки благоприличие, които ми бяха останали.

В опияняващия мрак възседнах своята жертва и усетих как ръцете ми се плъзгат през гъста коса. Устни се впиха в мен, силни ръце ме задърпаха надолу, към меки гърди и коремче, към сладка, ароматна женска плът. Изкрещях от възбуда и изгубих душата си. Изведнъж превръзката бе дръпната от главата ми, аз погледнах надолу в сумрака и видях под себе си Шарлот. Очите й бяха затворени, устните й — открехнати, лицето й бе зачервено от екстаз, също като моето.

Бяхме само двамата в леглото! В малката къща нямаше никой друг.

Скочих като безумец и се дръпнах от нея. Но злото беше сторено. Вече бях стигнал до самия ръб на скалите, когато тя ме настигна.

— Какво ще правиш? — изпищя тя. — Ще скочиш в морето?

Не й отговорих, но се вкопчих в нея, за да не падна. Ако не ме бе издърпала обратно, сигурно щях да съм мъртъв. Не можех да мисля за друго, освен че тя е моя дъщеря, моя дъщеря! Какво бях направил?

И въпреки че знаех, че е моя дъщеря, и си го повтарях, аз се обърнах към нея, сграбчих я и я притеглих към себе си. Дали исках да я накажа с целувки? Как е възможно гневът и страстта да се смесят така? Никога не съм участвал в превземане на град, но дали войниците изгарят от страст така, когато разкъсват дрехите на пищящите си пленнички?

Знаех само, че мога да я прекърша в похотта си. И когато тя отметна глава назад и въздъхна, аз прошепнах:

— Дъще моя. — И зарових лице в голите й гърди.

Сякаш страстта ми никога нямаше да угасне, толкова голяма беше. Тя ме повлече към стаята, защото иначе щях да я обладая на пясъка. Грубостта ми не я плашеше. Издърпа ме обратно в леглото. Никога, от онази нощ с Дебора в Амстердам, не бях изпитвал такава наслада. Не можеше да ме спре дори огромната нежност, която изпитвах към нея.

— Ти, глупава малка вещица — изкрещях й аз, а тя го прие като целувка. Извиваше се под мен, надигаше се да ме посрещне, когато се навеждах към нея.

Накрая паднах на възглавниците. Исках да умра. И отново да я обладая.

Ако не съм откачил напълно, мисля, че го направих още два пъти преди изгрев. Но бях толкова пиян, че не съм сигурен в нищо, освен че тя притежаваше всичко, което съм жадувал у една жена.

Късно през нощта си спомних какво се е случило и започнах да я оглеждам, сякаш да опозная и нея, и красотата й. Тя спеше и нищо не пречеше на съзерцанието ми — о, да, сетих се с горчивина за сарказма й към мен, но наистина я наблюдавах, Стефан — и научих повече за жените в този час, отколкото през целия си живот.

Колко красиво бе младото й тяло, колко твърди и сладки на допир бяха младите й крайници, свежата й кожа. Не исках да я събудя и да ме погледне с онези мъдри и лукави очи. Исках да заплача заради всичко случило се.

Тя се събуди и ние поговорихме малко, но си спомням повече онова, което видях, отколкото думите, които си казахме.

Отново си играеше с мен, караше ме да пия нейната отрова. Бе добавила във виното още повече от нея, защото сега бе още по-настоятелна и нетърпелива да узнае мислите ми. Седеше на леглото, златната й коса се спускаше по раменете й, същинска лейди Годайва. Отново се чудеше как така съм видял Лашър в каменния кръг в Донелайт.

И тогава, сигурно от отварата, Стефан, аз като че пак попаднах там! Чух скърцането на каруцата и видях моята прекрасна малка Дебора, а в далечината прозрачната фигура на тъмнокосия мъж.

— Той искаше да се появи пред Дебора — чух се да обяснявам. — И това, че съм го видял, само доказва, че всеки би могъл да го види, че той може по някакъв странен начин да приема физическа форма.

— Да, но как го прави?

И отново зарових в паметта си за всичко, което бях прочел в писанията на древните.

— Ако това същество може да ти носи бижута, значи може да събира и малки частички материя, за да създаде човешка форма.

За миг отново се озовах в Амстердам, в леглото с моята Дебора, и отново чух думите й. Разказах всичко това на дъщеря си, на вещицата в прегръдките ми, която ме наливаше с вино, което сигурно щях да пия още хиляди пъти, преди да ме освободи.

— Но щом знаеш, че съм ти баща, защо стори това? — попитах аз и в същия миг се наведох да я целуна.

Тя ме отблъсна леко.

— Нуждая се от твоя ръст и твоята сила, татко. Искам дете от теб — син, който няма да наследи болестта на Антоан, или дъщеря, която ще вижда Лашър, защото той не се явява на мъже. — Замисли се за миг и продължи: — Разбираш ли, за мен ти не си просто мъж, а мъж, свързан с мен по кръв.

Значи бе планирала всичко.

— Но има и още нещо — добави тя. — Знаеш ли какво е да почувствам прегръдката на истински мъж? Да усетя истински мъж върху себе си? И защо той да не бъде моят баща, ако е най-привлекателният от всички, които съм срещала?

Тогава се сетих за теб, Стефан, и за твоето предупреждение. Сетих се и за Александър. Дали в този момент той стенеше заради мен в метрополията на ордена?

Вероятно съм се разплакал, защото си спомням, че тя ме утешаваше и то с голямо съчувствие. После буквално се залепи за мен, като дете, и каза, че ние двамата знаем неща, които никой друг никога не е знаел, освен Дебора, но тя вече била мъртва. И се разплака. Разплака се за нея.

— Когато той дойде при мен и ми каза, че тя е мъртва, аз плаках. Плаках много. Не можех да спра. Те чукаха по вратите и крещяха: «Шарлот, излез». До този момент не го бях виждала, нито знаех за него. Майка ми беше казала: «Сложи си смарагдовата огърлица и той ще те намери чрез нея». Но той не е имал нужда от нея, сега го зная. Лежах в мрака сама, когато дойде. Ще ти кажа една ужасна тайна. До този миг дори не вярвах в него! Не вярвах. Стисках малката кукла, която тя ми даде, куклата на майка ми…

— Да, казаха ми за нея в Монклеве.

— Тя е направена от кост и коса от Сузан, или поне така твърдеше майка ми. Лашър взел кичур от косата на Сузан, докато била в затвора, а след като я изгорили — взел и кост. От тях майка ми направила тази кукла, както Сузан й казала. С нея можела да призовава духа й. Та тогава аз я взех и сторих това, което Дебора ми каза. Но Сузан не дойде при мен! Не чух нищо, не усетих нищо. Дори се зачудих дали нещата, в които майка ми вярваше, са истина. Но той дойде. Усетих го как се приближава в мрака, усетих ласката му.

— Как така ласка?

— Докосна ме, както ти ме докосваш сега. Лежах в тъмното и усетих устни на гърдите си. После устни върху моите устни. Галеше ме между краката. Изправих се. Реших, че това е сън, сън за времето, в което Антоан още бе мъж. Но той беше там! Каза ми: «Нямаш нужда от Антоан, красива Шарлот». И тогава, разбираш ли, аз сложих огърлицата. Сложих я, както майка ми ми бе казала.

— И той ти каза, че тя е мъртва?

— Да, че е паднала от кулата на катедралата и че ти си бутнал злия свещеник. О, но той говореше невероятно странно. Не можеш да си представиш колко странни бяха думите му. Сякаш ги бе събрал от целия свят, както събираше бижута и злато.

— Разкажи ми — казах й.

Тя се замисли.

— Не мога — отвърна с въздишка.

Но после все пак опита и сега ще направя всичко възможно да предам думите й:

— Аз съм тук, Шарлот, аз съм Лашър, тук съм. Духът на Дебора напусна тялото й и не ме вижда вече, напусна земята. Враговете й се разбягаха наляво и надясно от страх. Виж ме, Шарлот, чуй ме, защото аз съществувам, за да ти служа, и само да ти служа аз съществувам. — Тя отново въздъхна. — Но още по-странното е, че тогава той ми разказа една дълга история. Защото аз го попитах какво е станало с майка ми и той отвърна: «Аз дойдох и вдигнах керемидите от покривите, и ги накарах да летят из въздуха. Вдигнах праха от земята и го накарах да лети във въздуха».

— Какво друго каза духът за собствената си природа?

— Само, че винаги е съществувал. Преди да има мъже и жени, той е съществувал.

— И ти му вярваш?

— А защо да не му вярвам?

Не отговорих, но в душата си не му вярвах, без да знам защо.

— Как така е бил близо до камъните в Донелайт? — попитах. — Защото там го е призовала Сузан за първи път, нали така?

— Той не е бил никъде, когато тя го е призовала, съществуването му е започнало с нейния зов. С други думи, той не е знаел за собственото си съществуване преди това. Знанието му за него самия се е породило заедно с нейното знание за него и сега укрепва с моето.

— О, но не разбираш ли, че това може да е просто ласкателство?

— Ти говориш за него, като че той няма чувства. Не е така. Казах ти, чух го да плаче.

— За какво? Моля те, кажи ми.

— Заради смъртта на майка ми. Ако тя му бе позволила, той е щял да унищожи всички в Монклеве. И виновни, и невинни са щели да бъдат наказани. Но майка ми не можела да си представи такова нещо. Тя е жадувала единствено собственото си избавление, затова се хвърлила от кулата. Ако беше по-силна…

— А ти си по-силна?

— Няма смисъл да се използва силата му за разрушение.

— Да, тук съм съгласен с теб, трябва да призная. — Замислих се за всичко това, опитвах се да го запомня дума по дума и мисля, че ми се удаде. И вероятно тя разбра това, защото ми каза тъжно:

— Кажи как да ти позволя да си тръгнеш оттук, след като знаеш всичко това за него и за мен?

— Ще ме убиеш ли? — попитах я.

Тя зарида. Обърна глава към възглавницата.

— Остани с мен — прошепна. — Майка ми те е помолила за това, но ти си отказал. Остани с мен. От теб мога да имам силни деца.

— Аз съм ти баща. Луда ли си да ме молиш за такова нещо?

— И какво от това! — извика тя. — Навсякъде около нас има само мрак и загадки. Какво от това? — Гласът й ме изпълни с тъга.

Аз също се разплаках, но по-тихо. Целунах я по бузите и започнах да я утешавам. Казах й, че трябва да вярваме в Таламаска, че със или без Божията помощ ние трябва да сме честни мъже и жени, че трябва да сме светци, защото само като светци можем да надделеем. Но тя се разплака още по-горчиво.

— Целият ти живот е минал напразно — каза. — Пропилял си го. Отрекъл си се от удоволствието, и то за нищо.

— Не е така — възразих й. — Моите изследвания са моето удоволствие, както хирургията и изследванията са били удоволствията на баща ми, а те са дълготрайни удоволствия. Не се нуждая от удоволствията на плътта и никога не съм се нуждаел. Не се нуждая от богатства и затова съм свободен.

— Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? Ти се страхуваш от плътта. Таламаска ти предлага сигурност, както манастирите предлагат сигурност на монахините. Винаги си вършил само безопасни…

— Безопасно ли беше за мен да ида в Донелайт, или пък в Монклеве?

— Не, в това си бил смел, признавам. Както и когато дойде тук. Но не говоря за тази част от теб, а за онази скрита част, която е можела да познае любовта и страстта, но се е отказала от страх. Трябва да признаеш този грях така, както трябва да признаем, че тази нощ може само да ни направи по-силни и да ни накара да станем по-самотни и по-студени към останалите, сякаш тайните ни са някакъв щит.

— Но скъпа моя — казах аз, — аз не искам да бъда самотен и студен към останалите. Бях достатъчно самотен, когато влизах в градовете, в които горяха вещиците. Искам душата ми да е в хармония с останалите души. А този грях ме прави чудовище в собствените ми очи.

— Тогава какво ще правиш, Петир?

— Не зная — казах. — Не зная. Но ти си моя дъщеря. Ти мислиш за това, което правиш, трябва да ти го призная. Обмисляш, съобразяваш. Но не страдаш достатъчно!

— А защо трябва да страдам? — Тя се изсмя съвсем невинно. — Защо? — извика и се взря право в лицето ми.

Неспособен да отговоря на този въпрос, убиван от вината, опиянен от виното, аз заспах дълбоко. Събудих се на зазоряване.

Утринното небе бе изпълнено с огромни розови облаци, ревът на морето беше просто великолепен. Шарлот я нямаше. Видях, че вратата към външния свят е затворена, и разбрах, без дори да пробвам, че е залостена отвън. През малките прозорчета в стените не можеше да се провре и дете. Сега те бяха затворени с капаци, през които свиреше вятърът, малката стая бе изпълнена със свеж въздух от морето.

Замаян, аз се взрях в просветляващото небе. Исках да се върна в Амстердам, макар че се чувствах напълно опозорен.

Когато опитах да стана, да пренебрегна болката в главата и корема, аз видях някаква призрачна форма да стои вляво на затворените врати, в сенчестия ъгъл на стаята.

Дълго се чудих дали не е някаква халюцинация на отровения ми от отварата мозък, или пък игра на светлината. Но не беше. Изглеждаше като човек — висок, тъмнокос — и се взираше право в мен, както лежах на кревата. Като че искаше да ми каже нещо.

— Лашър — прошепнах аз.

— Глупаво за човек да идва тук — каза създанието. Но устните му не помръднаха и аз дори не чух гласа му с ушите си. — Глупаво да искаш да застанеш между мен и вещицата, която обичам, отново.

— А какво направи ти с моята скъпа Дебора?

— Знаеш, макар да не знаеш.

Разсмях се.

— О, нима имам честта да ме съдиш? — Седнах в леглото. — Моля те, покажи се по-ясно.

И тогава пред очите ми формата сякаш се сгъсти, стана по-истинска и аз видях мъжа по-подробно. Тънък нос, тъмни очи и същите дрехи, които бях видял за миг преди толкова години в Шотландия — къс прилепнал кожен жакет и груби панталони, както и риза от домашно платно с широки ръкави.

И сякаш докато го оглеждах, носът му стана някак по-изразен, тъмните очи — по-живи, а коженият жакет — по-веществен.

— Кой си ти, дух? — попитах аз. — Кажи ми истинското си име, а не това, което ти е дала Дебора.

По лицето му премина ужасяващо, горчиво изражение; или пък не, сякаш образът започна да се разкъсва и въздухът се изпълни с някакво ридание, с ужасен беззвучен плач. Съществото изчезна.

— Върни се! — извиках аз. — Или не, по-добре, ако наистина обичаш Шарлот, върви си! Върни се в хаоса, от който си излязъл, и я остави на мира.

Мога да се закълна, че дочух шепота на съществото:

— Аз съм търпелив, Петир ван Абел. Аз виждам много надалече. Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости.

— Върни се! — изкрещях аз. — Кажи ми какво означава това! Виждам те, Лашър, така ясно, както те вижда вещицата. Мога да те направя силен.

Но последва само тишина. Отпуснах се на възглавницата. Знаех, че това е най-силният дух, който съм виждал. И думите му нямаха нищо общо с волята на вещицата.

О, само да бяха при мен книгите ми.

Още веднъж видях в ума си каменния кръг в Донелайт. Казвам ти, има някаква причина този дух да се появи точно на това място! Това не беше зъл дух, не беше познат дух, не беше Ариел, готов да се преклони пред вълшебната пръчка на Просперо! Бях толкова трескав, че отново пих вино, за да удавя болката си.

И така, Стефан, премина първият ден от моето пленничество и злочестина.

Колко добре опознах малката къща. Колко добре изучих скалите, отвъд които нямаше дори една пътечка, която да води надолу до плажа. Дори да имах моряшко въже, което да вържа на балюстрадата, пак нямаше да мога да се спусна до него.

Но нека продължа с разказа си.

Вероятно бе вече пладне, когато Шарлот дойде. Когато видях с нея двете мулатки, разбрах, че не съм си ги измислил. Гледах ги, без да продумам и със студенина, докато те украсяваха стаята със свежи цветя. Бяха изпрали и изгладили ризата ми. Носеха и други дрехи — от лека материя, каквато предпочитат по тези места. Донесоха някаква огромна вана, плъзнаха я по пясъка, охранявани от двама мускулести роби, които трябваше да ме спрат, ако реша да избягам.

После напълниха ваната с гореща вода и казаха, че мога да се изкъпя, когато реша.

Направих го с надеждата да отмия греха, предполагам. След това, вече чист и облечен, с подстригана брада и мустаци, аз седнах да ям донесената храна, без да поглеждам към Шарлот. Сега в стаята бе останала само тя.

Накрая отместих чинията и попитах:

— Колко дълго ще ме държиш тук?

— Докато не зачена момче от теб — каза тя. — А може да имам знак за това много скоро.

— Е, ти имаше тази възможност — казах, но още докато изричах думите, усетих отново страстта от изминалата нощ и видях себе си, като в сън, да разкъсвам красивата й копринена рокля и да освобождавам отново гърдите й, за да мога да ги засмуча лакомо като бебе. Отново се появи онази прекрасна мисъл, че тя е извратена и затова мога да правя всичко с нея и че трябва да се възползвам от това възможно най-скоро.

Тя разбра. Без съмнение разбра. Защото дойде, седна в скута ми и ме погледна в очите. Беше лека като перце.

— Е, разкъсай роклята, ако искаш — каза. — Не можеш да излезеш оттук. Така че прави каквото можеш в своя затвор.

Посегнах към гърлото й и веднага бях блъснат на пода. Столът се преобърна. Само че не тя стори това, тя просто се отдръпна, за да не се нарани.

— О, значи той е тук — казах аз с въздишка. Не го виждах, но след миг вече можех — някакво петно точно над мен, което започна да се разсейва, докато странното присъствие се разширяваше и изтъняваше, а накрая изчезна. — Яви се като мъж, както тази сутрин — казах аз. — Говори с мен, страхливецо!

Всички сребърни прибори и съдини се разтресоха и затракаха. Мрежата против комари се развя. Аз се засмях и казах:

— Глупав жалък дявол. — Изправих се на крака и изтупах дрехите си. Съществото ме удари отново, но аз се хванах за облегалката на стола.

— Зъл малък дявол. Какъв страхливец си само.

Тя гледаше всичко това изумена. Не можех да кажа какво е изписано на лицето й — съмнение или страх. Тогава тя прошепна нещо и аз видях как мрежата по прозорците се раздвижи, все едно съществото излетя навън. Бяхме сами.

Шарлот извърна лице от мен, но видях, че бузите й горят. В очите й имаше сълзи. Изглеждаше уязвима. Мразех се, че я желая толкова.

— Предполагам, не ме обвиняваш, че се опитах да те нараня — казах й аз тихо. — Държиш ме тук против волята ми.

— Не го предизвиквай отново — каза тя със страх, устната й трепереше. — Не съм го карала да те наранява.

— О, нима толкова могъща вещица не може да го укроти?

Изглеждаше объркана, облягаше се на едната подпора на леглото с наведена глава. Бе така примамлива! Така прелъстителна! Не беше нужно да е вещица, за да омагьосва.

— Ти ме желаеш — каза тя тихо. — Вземи ме. А аз ще ти кажа нещо, което ще сгрее кръвта ти по-силно от отварата, която мога да ти дам. — Вдигна поглед, устната й трепереше, сякаш щеше да заплаче.

— Какво е то? — попитах аз.

— Че те желая — каза тя. — Ти си красив. Аз стена за теб, когато лежа до Антоан.

— Това е твоето нещастие, дъще — казах аз, но не го мислех.

— Нима!

— Охлади се. Помни, че за един мъж не е нужно да намира една жена за красива, за да я насили. Бъди студена като мъж. Това ти подхожда повече, защото ме държиш тук против волята ми.

Тя не каза нищо, но после тръгна към мен и отново се опита да ме прелъсти. Целуна ме нежно, също като дъщеря, но после ръката й плъзна по мен, целувките й станаха по-пламенни. Аз обезумях точно както преди.

Само гневът ми ме възпираше, затова я отблъснах.

— А на твоя дух това дали му харесва? — попитах и се огледах. — Дали му харесва да те докосвам така, както той иска да те докосва?

— Не си играй с него! — каза тя със страх.

— О, значи въпреки всичките му ласки и целувки, той не може да ти направи дете, така ли? Той не е инкубус от демонологиите, който може да открадне семето на спящи мъже. И затова ме търпи жив, за да мога да ти направя дете!

— Той няма да те нарани, Петир, защото няма да му позволя. Забраних му!

Бузите й се зачервиха, когато ме погледна. Сега и тя се оглеждаше в празното пространство.

— Нека тази мисъл не напуска съзнанието ти, дъще, защото той може да чете в ума ти. И може да ти говори това, което искаш да чуеш, но върши това, което сам иска. Той дойде при мен тази сутрин. Обвиняваше ме.

— Не ме лъжи, Петир.

— Аз никога не лъжа, Шарлот. Той дойде. — И й описах как духът ми се яви, както и странните му думи. — Е, какво може да означава това, хубавице моя? Ти смяташ, че той няма своя воля? Значи си глупачка. Легни си с него! — И аз й се изсмях. Видях болка в очите й и се изсмях отново. — Ще ми се да ви видя заедно, теб и твоя демон. Лягай там и го викай да идва.

Тя ме удари. Аз се изсмях още по-силно, плесницата някак ми се стори сладка, и тя ме удари отново и отново, и тогава аз сторих онова, което желаех: сграбчих я за китките и я хвърлих на леглото. После разкъсах роклята и панделките в косата й. Тя бе също толкова груба с фините дрехи, които робите ми бяха донесли. После потънахме в познатата страст.

Накрая се свърши, след третия път, и аз задрямах, а тя си тръгна съвсем тихо. Само ревът на морето остана да ми прави компания.

Късно следобед се уверих, че не мога да се измъкна от тази къща, защото опитах. Опитах да разбия вратата с помощта на единствения стол. Опитах да се промуша през малките прозорчета, но напразно. Тази къща бе построена да служи именно за затвор. Опитах дори да се кача на покрива, но явно и това бе предвидено. Покривът беше много стръмен, а керемидите — хлъзгави. Изкачването беше невъзможно. По здрач ми донесоха вечеря, блюдо по блюдо. Подадоха ги през едно от малките прозорчета. След дълго колебание аз ги поех, повече от скука и безсилие, отколкото от глад.

Когато слънцето потъна в морето, седнах на балюстрадата с чаша вино и започнах да се наслаждавам на гледката. Тъмносините вълни се разбиваха на бяла пяна на чистия плаж под мен.

През цялото ми пленничество никой не се появи на плажа. Предполагам, че до него се стигаше само по море, а дори и тогава би било невъзможно, защото нямаше път нагоре през скалите.

Но беше много красиво. Напивах се все повече и започнах да се взирам като омагьосан в цветовете на морето и играта на светлината.

Слънцето бе изчезнало напълно, а на хоризонта, от край до край, се разстилаше приказно сияние. След около час небето стана бледорозово, а после наситеносиньо като морето.

Естествено, реших, че няма да докосна повече Шарлот, без значение как ме провокира. А когато сметне, че съм безполезен, сигурно скоро щеше да ме пусне. Но подозирах, че по-вероятно ще ме убие, или пък духът щеше да го стори. А че тя нямаше да може да го спре, изобщо не се съмнявах.

Не знам как съм заспал. Нито колко късно е било, когато се събудих и видях, че Шарлот е дошла. Седеше до масата, до нея грееше свещ. Станах да си налея още вино, защото не бях приключил с пиенето, чувствах неутолима жажда само минути след като бях пресушил поредната чаша.

Не й казах нищо, но бях изплашен от красотата й и от факта, че още щом я зърнах, тялото ми веднага се разбуди и я пожела, в очакване на старата игра. Прочетох си наум едно нравоучение, но тялото ми явно не беше добър ученик.

Изсмя ми се в лицето, иначе казано. Никога няма да забравя изражението й, когато ме погледна, погледна направо в сърцето ми.

Тръгнах към нея, а тя към мен. Това привличане бе унизително и за двамата.

Накрая, когато отново свършихме и седяхме притихнали, тя заговори:

— За мен не съществуват закони. Хората не са прокълнати само с грехове. Някои от нас са прокълнати и с добродетели. Моята добродетел е силата ми. Мога да управлявам всички около себе си. Знаех го още като дете. Командвах братята си, а когато майка ми беше обвинена, аз я умолявах да остана в Монклеве, защото знаех, че мога да ги накарам да се отрекат от показанията си срещу нея.

— Но тя не го позволи, нея не можех да контролирам. Сега контролирам съпруга си, още от първата ни среща. Управлявам тази къща така умело, че останалите плантатори се учат от мен. Идват за съвет. Може дори да се каже, че управлявам общността, защото съм най-богатият плантатор тук и мога да управлявам колонията, ако искам. Винаги съм имала тази сила и виждам, че и ти я имаш. Това е силата, която ти позволява да отхвърлиш всякаква светска и църковна власт и да ходиш по села и градове с торбата си с лъжи, а освен това и да вярваш в онова, което правиш. Ти признаваш един-единствен авторитет на този свят и това е Таламаска, но дори на тях не се подчиняваш напълно.

Никога не се бях замислял за това, но беше истина. Стефан, ти знаеш, че имаме членове, които не могат да работят на терен, защото не притежават достатъчно скептицизъм по отношение на разкоша и церемониите. Така че тя беше права.

Но не й го казах. Пиех вино и гледах морето. Луната се бе издигнала и на водната повърхност се появи светла пътечка. Помислих си, че през целия си живот съм се любувал прекалено малко на морето.

Струваше ми се, че съм прекарал много време на ръба на тези скали, в малкия си затвор.

Тя продължи да говори:

— Дойдох тук, на мястото, където моята сила може да бъде използвана най-добре — каза ми. — И искам да имам много деца, преди Антоан да умре. Много деца! Ако останеш тук като мой любовник, ще имаш каквото пожелаеш.

— Не говори такива неща. Знаеш, че не може да стане.

— Помисли. Представи си го. Ти се учиш чрез наблюдения. Е, какво научи от наблюденията си върху положението тук? Мога да ти построя къща на земята си, библиотека, толкова голяма, колкото пожелаеш. Можеш да посрещаш приятелите си от Европа. Можеш да имаш каквото поискаш.

Мислих дълго, преди да й отговоря, защото така ме бе помолила.

— Имам нужда от повече — казах аз. — Дори и да можех да приема мисълта, че върша това с дъщеря си, против законите на природата.

— Какви закони? — изсмя се тя.

— Нека довърша и тогава ще ти кажа. Имам нужда от нещо повече от удоволствията на плътта, дори повече от красотата на морето, повече от това да получавам каквото пожелая. Имам нужда от нещо повече от пари.

— Защо?

— Защото се страхувам от смъртта — отвърнах. — Не вярвам в нищо и затова, както мнозина други, трябва да правя нещо, нещо, което да придаде смисъл на живота ми. Да спасявам вещици, да изучавам свръхестественото, това са моите трайни удоволствия; те ме карат да забравям, че не знам защо се раждаме, нито защо умираме, нито защо е създаден този свят. Ако баща ми не бе умрял, щях да стана хирург, щях да изучавам устройството на човешкото тяло, да рисувам красиви скици като него. И ако Таламаска не ме бяха намерили след неговата смърт, може би щях да стана художник, защото те създават на платното светове, изпълнени със смисъл. Но сега не мога да бъда всичко това, защото не съм се обучавал за него, твърде късно е. Ето защо трябва да се върна в Европа и да върша каквото винаги съм вършил. Трябва. Не е въпрос на избор. Ще полудея на това първобитно място. Ще те намразя повече, отколкото те мразя сега.

Това я заинтригува много, макар че я нарани и разочарова. Гледаше ме с някаква тъга. Никога не съм я обичал толкова много, колкото в този момент, когато чу отговора ми и седна замислена пред мен. Без да продума.

— Разкажи ми — каза след малко. — Разкажи ми целия си живот.

— Няма да го направя!

— Защо?

— Защото ти го искаш и защото ме държиш тук против волята ми.

Тя отново се замисли, очите й бяха много красиви, много тъжни.

— Ти дойде тук, за да ми повлияеш, да ме поучиш, нали?

Усмихнах й се, защото беше истина.

— Да, точно така, дъще. Сега ще ти кажа всичко. Това ще помогне ли?

В този момент, на втория ден от моето затворничество, всичко се промени, промени се чак до часа на моето освобождение. Досега не го осъзнавах, но то се промени.

Защото след това аз вече не се борех с нея. Не се борех с любовта си към нея, със страстта си към нея, които невинаги се смесваха, но винаги бяха живи.

Каквото и да се случваше в дните, които последваха, ние говорехме с часове, аз пиян, а тя трезва. Разказах й целия си живот, обсъждахме го, разказах й за всичко, което знам на този свят.

Накрая животът ми се превърна в постоянно пиянство, в любене и разговори; и между това дългите периоди на съзерцание на променящото се море.

По някое време, нямам представа точно кога — вероятно след пет дни, може и повече — тя ми донесе писалка и хартия и ме помоли да напиша за нея всичко, което знам за родословието си, за роднините на баща ми, за това как той е станал лекар като баща си, как и двамата са учили в Падуа и какво са изследвали и написали. Както и заглавията на книгите на баща ми.

Сторих това с удоволствие, въпреки че бях толкова пиян, че ми отне часове. След това легнах и се опитвах да си спомня предишния си живот, а тя отнесе писанията ми.

Междувременно бяха ушили красиви дрехи за мен, а тя караше прислужничките си да ме обличат всеки ден, въпреки че аз лежах напълно безразличен към подобни неща. Със същото безразличие позволявах да ми режат ноктите и да ми подрязват косата.

Не виждах нищо подозрително в това, смятах, че е просто педантично усърдие, към което почнах да привиквам. Но по-късно тя ми разкри, че от ризата ми е направена парцалена кукла, към която са пришити моите нокти, а на главата й е залепена моя коса.

Направо се вцепених, както и очакваше, без съмнение. Гледах я безмълвен как порязва пръста ми с ножа си и изцежда капки от кръвта ми върху куклата. Не, покапа я цялата с кръвта ми, докато не се превърна в червено нещо с руса коса.

— За бога, защо правиш това отвратително нещо? — попитах я.

— Знаеш защо — отвърна тя.

— О, значи смъртта ми е сигурна.

— Петир — каза тя почти умолително, а от очите й рукнаха сълзи. — Могат да минат години, преди да умреш, но тази кукла ми дава сила.

Не казах нищо. Когато тя си отиде, аз взех рома, който винаги бе до мен и който, естествено, беше много по-силен от виното, и се напих така, че си докарах ужасни кошмари.

Но късно през нощта този малък инцидент с куклата ме хвърли в дълбок ужас. Отидох отново до масата, взех писалката и написах за нея всичко, което знаех за демоните. Този път, без да си правя илюзията, че я предупреждавам — по-скоро я напътствах.

Усещах, че трябва да знае това.

Древните са вярвали в духове като нас, но са смятали, че те остаряват и умират. Плутарх разказва как Великия Пан накрая умрял и всички демони по света ридаели за него, защото осъзнали, че един ден и те ще умрат.

Когато били побеждавани, древните вярвали, че падналите им богове се превръщат в демони, които кръжат около руините на градовете и храмовете им. И че трябва да помни, че Сузан е призовала демона Лашър при древните камъни в Шотландия, а никой не знае кой ги е издигнал там.

Ранните християни вярвали, че езическите богове са демони, затова могат да бъдат призовавани чрез заклинания и проклятия.

Накрая обобщих, че всички тези поверия придават на духовете някаква плътност, защото ние знаем, че те са силни заради вярата ни в тях. И така, естествено, те могат да се превърнат в богове за онези, които ги призоват, а когато поклонниците им са победени и разпръснати, демоните могат отново да изчезнат в хаоса или се превръщат в по-слаби същества, които отвръщат на случайни магически призовавания.

Писах й още и за силата на демоните. Че те могат да създават илюзии за нас; че могат да се вселяват в телата ни; че могат да местят предмети; дори че могат да изглеждат като нас, макар че никой не знае как се материализират.

Колкото до Лашър, вярвах, че тялото му е от материя, събрана с помощта на силата му, но че той не може да поддържа тази форма много време.

Продължих да описвам как демонът ми се е явил — странните думи, които ми е казал, колко объркан съм бил, как тя трябва да се пази от това нещо, защото то може да е призрак на някой отдавна мъртъв човек — свързан с този свят, търсещ отмъщение, защото всички древни са вярвали, че духовете на хората, умрели млади или от насилствена смърт, могат да се превърнат в отмъстителни демони, докато духовете на добрите напускат този свят.

Каквото и друго да съм написал — а беше много — вече не го помня, защото бях много пиян и няма да се учудя, ако на следващия ден съм предал в нежните й ръце само някакви жалки драсканици. Но все пак се опитах да й обясня много неща въпреки протестите й, че вече ги е чувала.

Колкото до думите на Лашър онази сутрин, странното му предсказание, тя само се усмихваше и казваше, че речта му е съставена от фрагменти и в повечето от това, което казва, няма голям смисъл.

— Това само отчасти е така — предупредих я аз. — Той не е привикнал с езика, но не е така и с мисленето. Това е твоята грешка.

С отминаването на дните се отдавах все повече на рома и съня. Отварях очи само за да видя дали е дошла.

И точно когато полудявах от липсата й, дори бях готов да я пребия от гняв, тя се появяваше. Красива, гъвкава, мека в ръцете ми, олицетворение на цялата поезия, единственото лице, което бих рисувал безкрайно, ако бях Рембранд, единственото тяло, което един сукубус би приел, за да ме подчини напълно и завинаги на дявола.

Бях пренаситен и все пак жадувах за още. Изпълзявах от леглото само за да зърна морето. И се събуждах често, за да гледам дъжда и да се вслушвам в барабаненето му.

Защото дъждът тук беше великолепно топъл и нежен. Обичах песента му по покрива, пелената му, която улавяше светлината, когато вятърът я развяваше.

Спохождаха ме много мисли, Стефан, мисли, подхранени от самотата и топлината, от пеенето на птиците в далечината и от сладкия свеж въздух, който идеше от вълните, бучащи нежно на плажа под мен.

В малкия си затвор аз разбрах какво съм пропуснал в живота, но то е твърде просто и тъжно, за да мога да го изрека с думи. Понякога си се представях като лудия Лир, сложил цветя в косата си, превърнал се в крал на нищото, на пустошта.

Защото в това диво място бях станал съвсем първичен — учен, който изследва дъжда и морето.

Накрая, един късен следобед, когато светлината вече отмираше, аз се събудих от аромата на топла храна. Знаех, че цял ден съм пил и че тя не е идвала.

Изядох всичко, тъй като алкохолът никога не е потискал апетита ми. След това се преоблякох и седнах да помисля за случващото се с мен. Опитвах се да изчисля колко време съм бил затворен на това място.

Реших, че са минали дванайсет дни.

Но тогава си казах, че без значение колко съм унил, няма да пия нито капка повече. Че ако не се освободя, ще полудея.

Отвращавах се от слабостта си. Нахлузих ботушите, които не бях докосвал през цялото време, и облякох новото палто, което Шарлот ми бе донесла отдавна. Излязох на балюстрадата да погледна морето. Помислих си, че тя сигурно ще ме убие, но няма да ме пусне да си ида. Но все пак трябваше да опитам. Не можех да издържам повече.

Мина много време, а не бях пил нищо. Шарлот дойде. Беше изморена от цял ден езда и работа из плантацията. Когато ме видя облечен, с ботуши и палто, тя се свлече в креслото и зарида.

Не казах нищо, защото тя щеше да реши дали да изляза оттук, не аз.

Тогава тя каза:

— Бременна съм, чакам дете.

Отново не отговорих, но вече я познавах. Знаех, че е имало причина да не идва толкова време.

Накрая, когато тя не стори нищо, просто си седеше в креслото тъжна, със сведена глава, ридаеща, аз казах:

— Шарлот, пусни ме да си ида.

И тогава тя каза, че трябва да й се закълна, че ще напусна острова веднага. Че не бива да казвам на никого какво зная за нея и майка й, както и за случилото се между нас.

— Шарлот, ще се върна в Амстердам с първия холандски кораб, който видя на пристанището, и ние вече няма да се срещнем.

— Но ти трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого — дори на братята си от Таламаска.

— Те знаят — отвърнах. — И ще им разкажа всичко, което се случи. Те са ми майка и баща.

— Петир, нима нямаш достатъчно ум дори да ме излъжеш?

— Шарлот, или ме пусни, или ме убий още сега.

Тя отново зарида, но аз чувствах единствено хлад към нея, хлад и към себе си. Дори не я погледнах, въпреки че страстта ми отново се надигаше.

Накрая тя избърса очи и рече:

— Накарах го да се закълне, че никога няма да те нарани. Той знае, че ще го лиша от обичта и доверието си, ако не ми се подчини.

— Сключила си договор с вятъра — казах аз.

— Той възразява, че ти ще разкриеш нашите тайни.

— Така и ще направя.

— Петир, обещай ми. Обещай ми така, че да може да чуе и той.

Обмислих това, защото исках да се измъкна от затвора си, да живея, да вярвам, че и двете неща все още са възможни. Накрая казах:

— Шарлот, никога няма да ти навредя. Моите братя и сестри от Таламаска не са свещеници или съдии. Те не са и вещици. Онова, което знаят за теб, е тайна в пълния смисъл на думата.

Тя ме погледна с тъжни, пълни със сълзи очи. После дойде при мен, целуна ме и въпреки че се опитвах да остана неподвижен, не успях.

— Още веднъж, Петир, още веднъж, но от сърце — каза тя, гласът й бе натежал от мъка и пълен с нега. — И тогава можеш да ме напуснеш завинаги, а аз никога няма да видя отново очите ти до деня, в който погледна очите на нашето дете.

Аз започнах да я целувам, защото вярвах, че ще ме пусне. Вярвах, че наистина ме обича; и в този последен час, в който лежахме заедно, аз вярвах, че може би наистина за нас няма закони, че между нас има любов, която никой никога няма да разбере.

— Обичам те, Шарлот — прошепнах. Целунах челото й, но тя не каза нищо. Не искаше да ме погледне.

Когато отново се облякох, тя извърна лице към възглавницата и заплака.

Тръгнах към вратата и открих, че изобщо не е залостена. Зачудих се колко ли пъти е оставяна така.

Но това вече нямаше значение. Исках само да си тръгна, ако този ужасен дух не ме спреше, и да не поглеждам назад, нито да говоря с нея отново, нито да долавям аромата на плътта й, нито да мисля за мекото докосване на устните й, на ръката й.

И затова този път не я помолих нито за кон, нито за карета, за да отида до Порт-о-Пренс. Реших, че просто трябва да си тръгна, без повече приказки.

Градът бе на час езда. Още нямаше полунощ, така че предполагах, че ще стигна дотам преди зазоряване. О, Стефан, благодаря на Бога, че не знаех какво пътуване ме чака! Никога нямаше да имам куража да тръгна!

Но нека прекъсна разказа си тук, защото пиша вече от дванайсет часа. Отново е полунощ и онова създание е наблизо.

Ще затворя писмото в желязната кутия, както и останалото, което съм написал, за да може поне тази част от разказа ми да стигне до теб, ако следващото бъде изгубено.

Обичам те, мой скъпи приятелю, и не очаквам да ми простиш. Само пази записките ми. Пази ги, защото тази история не е приключила и може да не приключи още поколения напред. Научих това от самия дух.

Твой верен на Таламаска: Петир ван Абел, Порт-о-Пренс.“

Бележки

[1] Буквално — майски празник. — Бел.прев. ↑

[2] Английски лекар, анатом и физиолог от XII век, който пръв описва точно системата на човешкото кръвообращение. — Бел.прев. ↑

[3] Френски хирург от XVI век, работил за кралския двор, автор на многобройни научни съчинения. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ан Райс Вещиците: Полунощ (15)

Метаданни

Данни

Вещиците: Полунощ

Вещиците: Полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Петнадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 3

Ан Райс
Вещиците: Полунощ (15)