Първите четири части на това досие съдържат материали, написани от Петир ван Абел специално за Таламаска — на латински, и предимно на нашия латински код, използван в ордена от XIV до XVIII век, за да се запази секретността на писмата и докладите. Огромно количество информация е написана и на английски, тъй като Петир ван Абел имал обичай да пише на този език, когато е сред французи, и на френски, когато е сред англичани, за да успее да изрази диалозите и определени мисли и чувства по-естествено, отколкото позволявал старият латински код.

Почти всички тези материали са в епистоларна форма, тъй като това е била, и все още е, основната форма, в която се изготвят докладите за архивите на Таламаска.

По това време глава на ордена е бил Стефан Франк и повечето от настоящите материали са адресирани до него в личен и понякога неофициален маниер. Но Петир ван Абел през цялото време е държал сметка, че пише именно доклад, и затова е положил огромни усилия да обяснява и изяснява нещата за неинформирания читател. По тази причина може би и описва канал в Амстердам, макар че адресатът живее точно там.

Преводачът не е съкратил нищо. Материалът е адаптиран само където оригиналните писма и записки в дневници са били повредени или пък вече са били нечетливи. Или пък където думите и фразите на стария латински код са непознати за сегашните членове на ордена, или където архаизмите на английския затрудняват прочита. Правописът, разбира се, е осъвременен.

Читателят трябва да има предвид, че английският по онова време — края на седемнайсети век — е бил вече езикът, който ние познаваме. Фрази като „много добре“ или пък „така ми се струва“, вече били в обръщение. Те не са добавяни към текста.

Ако светът на Петир изглежда изненадващо „екзистенциален“ за онова време, трябва само да препрочетете Шекспир, който пише почти седемдесет и пет години преди това, за да разберете колко атеистично, иронично и екзистенциално са били настроени мислителите тогава. Същото може да се каже и за отношението на Петир към сексуалността. Строгите ограничения през деветнайсети век понякога ни карат да забравяме колко либерални по въпросите на плътта са били седемнайсети и осемнайсети век.

Като стана дума за Шекспир — Петир е имал голяма слабост към него и е четял пиесите и сонетите му. Често нарича Шекспир „моя философ“.

Колкото до пълната история на Петир ван Абел, която е не по-малко интригуваща, тя е разказана в раздела, посветен на него, който съдържа седемнайсет тома, включващи пълните преводи на всеки негов доклад по всичките разследвани от него случаи, и то в реда на написването им.

Освен това притежаваме два негови портрета, рисувани в Амстердам от Франц Хале, и то специално за Ромер Франц, нашия директор през онзи период. От единия виждаме, че Петир е бил висок, светлокос младеж — почти скандинавски тип — с овално лице, възголям нос, високо чело и любопитен поглед; на другия портрет, датиран двайсет години по-късно и рисуван от Томас де Кайзер, се вижда по-едро и пълно лице, и все пак определено тясно, със спретнато оформени мустачки, брада и дълга къдрава руса коса, подаваща се изпод широкопола черна шапка. И на двата портрета Петир изглежда спокоен и някак ведър, което е типично за мъжете от холандските портрети от онова време.

Петир е бил член на Таламаска още от дете и чак до смъртта си, която срещнал, докато изпълнявал дълга си, на четирийсет и три години — последният му подробен доклад до Таламаска хвърля светлина по въпроса.

Той бил даровит разказвач, добър слушател и природно надарен писател, както и страстен и импулсивен мъж. Обичал артистичните среди на Амстердам и прекарвал много от свободното си време в компанията на художници. Никога обаче не изоставил своите разследвания и коментарите му са винаги многословни, детайлни и на места излишно емоционални.

Някои читатели могат да намерят това за дразнещо. Други могат да го сметнат за безценно, защото той ни предава не само колоритно описание на видяното от него, но и ни позволява да зърнем особеностите на собствения му характер.

Самият той до известна степен можел да чете мисли (признава, че не е особено добър в употребата на силата си, защото я ненавиждал и се отнасял с недоверие към нея) и освен това имал способността да премества дребни обекти с мисълта си, да спира часовници и прочее трикове.

Като сираче, бродещо по улиците на Амстердам, Петир влязъл в контакт с Таламаска още на осем години. Историята разказва, че като дочул, че метрополията подслонява „различни“ души като него, той все се навъртал около нея и накрая една зимна нощ заспал на прага й, където сигурно щял да измръзне, ако Ромер Франц не го открил и прибрал. По-късно се оказало, че момчето е образовано и може да пише както на латински, така и на холандски, а и френски разбирало доста добре.

Всичките му спомени от ранните години с родителите му били спорадични и ненадеждни, макар че той предприел разследване на собственото си минало и открил не само самоличността на баща си — Ян ван Абел, известния хирург от Лайден, но и многотомните му писания, съдържащи най-прочутите анатомични и медицински илюстрации за онова време.

Петир често казвал, че за него орденът е и майка, и баща. Нямало по-отдаден член на Таламаска от него.

Вещиците Мейфеър

Част 1 (препис първи)

От докладите на Петирван Абел до Таламаска, 1689

Септември, 1689, Монклеве, Франция

„Скъпи Стефан,

Най-сетне пристигнах в Монклеве, в самото подножие на планините Кевен — а именно в предпланините — и мрачното малко укрепено градче с неговите керемидени покриви и нерадостни бастиони е наистина в трепетно очакване на изгарянето на някаква опасна вещица, както ми бяха казали.

Тук е ранна есен и въздухът от долината е свеж, вероятно дори докоснат от жегата на Средиземноморието. От портите се разкрива най-прекрасната гледка към лозята, от които се прави местното вино — Бланкет дьо Лимо.

Още първата вечер тук се гостих с него в изобилие и мога да ви уверя, че е точно толкова добро, колкото тези бедни граждани твърдят.

Но вие знаете, Стефан, че не обичам този регион, защото в планините още отеква ехото от писъците на убитите катари, заровени със стотици из околността още преди векове. Колко време трябва да мине преди кръвта на толкова много хора да попие достатъчно дълбоко в земята, че да бъде забравена?

Таламаска винаги ще помни. Ние, които живеем в свят на книги и трошливи пергаменти, на потрепващи свещи и присвити в полумрака очи, винаги ще помним историята.

Тя е за нас. Много преди да чуя името Таламаска, баща ми говореше за тези избити еретици и за лъжите, които се разпространяват за тях. Защото той също бе чел много по въпроса.

Но какво общо има това с трагедията на графиня Дьо Монклеве, която ще умре утре на клада, издигната до вратите на катедралата «Свети Михаил»? Този стар, укрепен град е целият от камък, но не и сърцата на жителите му, макар че никой не може да предотврати екзекуцията на тази дама, което възнамерявам да обясня по-долу.

Сърцето ме боли, Стефан. Повече от безпомощен съм, защото съм обсаден от откровения и спомени. И трябва да разкажа най-невероятната история.

Но ще се опитам да карам подред, доколкото мога, като се старая да се придържам, както винаги — макар че винаги се провалям — към онези аспекти на това тъжно приключение, които си струват да бъдат отбелязани.

Позволи ми да кажа първо, че не мога да предотвратя тази екзекуция. Не само защото въпросната дама е смятана за непокаяла се могъща вещица, но и защото е обвинена, че е отровила съпруга си, а свидетелствата срещу нея са крайно страховити, както ще обясня по-долу.

Майката на съпруга й е обвинила снаха си в общение със Сатаната и в убийство; двамата малки синове на нещастната графиня са подкрепили показанията на баба си, а единствената дъщеря на обвинената във вещерство, Шарлот, изключителна двайсетгодишна красавица, вече е заминала за Западните Индий с младия си съпруг от Мартиника и невръстния си син, за да не бъде самата тя обвинена във вещерство.

Но в този случай не всичко е каквото изглежда и аз ще изложа подробно какво открих. Само моля за търпение, тъй като ще започна от самото начало и после ще се потопя в неясното минало. В този случай има много интересни за Таламаска събития, но на малко от тях би могло да се повлияе. И сега аз пиша тези редове с прискърбие, защото познавам тази дама и дойдох тук с подозрението, че я познавам, и се надявах и молих да греша.

Когато за последно ти писах, тъкмо напусках германските провинции, изморен до смърт от ужасните гонения на вещици там и от невъзможността да се намеся във всичко това. Станах свидетел на две масови изгаряния в Трир, на най-презрените мъчения, извършени от протестантски свещеници, които са още по-ожесточени от католиците и в пълно съгласие с тях, че Сатаната е сложил ръка на земята и жъне победи сред наглед най-невинните граждани — в някои случаи просто глупци, но най-често почтени домакини, хлебари, бояджии, просяци и прочее от този род.

Колко невероятно е, че тези религиозни хора вярват, че дяволът може да е толкова глупав, че да се опитва да поквари само бедните и безвластните — защо не краля на Франция например? — и че народът по принцип е толкова слаб.

Но ние сме обсъждали това много пъти.

Бях привлечен тук, а не от дома си в Амстердам, за който копнея с цялата си душа, защото за обстоятелствата около този случай се говори нашир и надлъж и най-странното в него е, че е обвинена самата графиня, а не някаква селска акушерка, някоя пелтечеща слабоумница, готова да назове коя да е бедна душа за свой съучастник и прочее.

Но аз открих и в този случай много от елементите, наблюдавани навсякъде, където е замесен популярният инквизитор, отец Ловие, който от цяло десетилетие се хвали, че е изгорил стотици вещици и ще открие такива и тук, ако ги има. Присъства и много популярната книга за вещерството и демонология на същия този човек, която циркулира из цяла Франция и е четена с крайно настървение от полуграмотни хора, които се взират в обстойните описания на демони, като че са част от библейския ръкопис, когато всъщност са просто глупави мръсотии.

И, да, трябва задължително да спомена гравюрите в този прекрасен текст, които минават от ръка на ръка с такава почит и са една от главните причини за целия шум, тъй като са сръчно измайсторени картинки на дяволи, танцуващи на лунна светлина, на старици, угощаващи се с пеленачета или пък летящи на метли.

Тази книга като че е омагьосала целия град и за никого от нашия орден няма да е изненада, че я разпространява точно старата графиня — обвинителката на снаха си, която е казала пред самите стъпала на църквата, че ако не била тази безценна книга, никога нямало да разбере, че в самия й дом живее вещица.

О, Стефан, покажи ми поне един човек, прочел хиляди книги, и ще сме открили интересен събеседник. Но покажи ми такъв, прочел вероятно три книги, и ще сме открили наистина опасен враг.

Ето, пак се отклонявам от моя разказ.

Пристигнах тук в четири часа тази вечер, като прекосих планината и се спуснах на юг, към долината — бавна и трудна езда. Още щом зърнах града, който надвисна над мен като огромна крепост, защото навремето е бил точно това, аз веднага се освободих от всички документи, които можеха да докажат, че не съм човекът, за когото се представям — католически свещеник, изучаващ вещерската поквара, който пътува из цялата страна, за да проучи уличените във вещерство, та да може да ги изкорени по-лесно от своята енория у дома.

Прибрах всичките си странични и уличаващи вещи в една каса и я зарових на сигурно място в гората. След това облякох най-фината си църковна одежда, сложих си сребърно разпятие и всички други премени, с които да мина за богат свещеник, и продължих към портите на града. Минах покрай кулите на Шато дьо Монклеве, бившия дом на нещастната графиня, която знаех само по титлата Невеста на Сатаната или Вещицата от Монклеве.

Незабавно започнах да разпитвам всеки срещнат защо е издигната такава голяма клада в самия център на площада пред портите на катедралата и защо търговците са нагласили сергиите си за напитки и сладкиши, когато явно няма никакъв панаир, и каква е причината да бъдат сковани толкова много пейки за зрители на север от църквата и до нея, точно срещу стените на затвора? И защо дворовете на четирите хана в града са пълни с коне и карети, и защо е всичкото това суетене и сочене към високия зарешетен прозорец на затвора над трибуната за зрители, и после към отвратителната клада?

Да не би това да има нещо общо с празника на Свети Архангел Михаил, който е на следващия ден, иначе казано — Архангеловден?

Нито един от хората, с които говорих, не се поколеба да ме осветли, че всичко това няма нищо общо със светеца, макар това да била негова катедрала и освен че избрали неговия празник за едно угодно на Господа, ангелите и светиите дело — екзекуцията на красивата графиня, която щяла да бъде изгорена жива, без привилегията да бъде удушена преди това, за назидание на всички вещици в околността, които били много, въпреки че графинята не назовала абсолютно никого като свой съучастник, дори при най-невъобразимите мъчения, толкова голяма била мощта на дявола над нея, но инквизиторите все пак щели да ги открият.

И от тези хора, които сигурно щяха да говорят до припадък, ако им бях позволил, разбрах и че едва ли имало семейство в тази благоденстваща област, което да не е видяло с очите си големите сили на графинята, защото тя без усилия лекувала всички болни и приготвяла за тях билкови отвари, и полагала ръце на недъгавите им крайници и тела, и в замяна не искала нищо, освен да я споменават в молитвите си. Всъщност тя се славела и с това, че разваляла черните магии на по-слабите вещици; и урочасаните от тях често отивали при нея за хляб и сол, за да прогонят демоните, изпратени им от незнайни зложелатели.

Не сте виждали толкова гарвановочерна коса, ми каза един от тях. И — о, тя беше толкова красива, преди да я затворят, каза друг, а трети — детето ми е живо благодарение на нея, а четвърти твърдеше, че графинята можела да излекува и най-силната треска и че раздавала злато в празнични дни, и към всеки се обръщала с благи думи.

Стефан, сигурно ще решиш, че съм попаднал на канонизация, а не на екзекуция. Защото никой от онези, които срещнах през този първи час, в който обикалях из тесните улици, яздех насам-натам като изгубен и спирах да поговоря, с когото видех, не пророни и една лоша дума за дамата.

Но без съмнение тези прости хорица изглеждаха още по-възбудени от факта, че тази добра, велика жена ще бъде предадена на пламъците пред очите им, сякаш нейната красота и доброта допринасяха за пищността на огромния спектакъл, на който щяха да се насладят. Казвам ти, в сърцето ми се събуди страх от сладкодумните им славословия за нея и от нетърпението, с което я описваха, и от блясъка в очите им, когато заговореха за смъртта й, че накрая просто не можех да издържам повече, отидох сам до кладата и започнах да яздя около нея, за да добия представа за огромния й размер.

Да, невероятно количество дърва и въглища само за да изпепелиш напълно едно човешко същество. Взирах се в нея с отвращение и се чудех защо съм избрал тази работа, когато никога не съм влизал в град като този, с голи каменни сгради и стара катедрала с три камбанарии, без да чуя с ушите си глъчката на тълпата, пращенето на огъня, кашлянето и задъхването, и накрая писъците на умиращите. Знаеш, че колкото и често да виждам подобни отвратителни изгаряния, аз не мога да се примиря с тях. Какво е това в душата ми, което ме кара да търся подобен ужас отново и отново?

Дали не се самонаказвам за някакво престъпление, Стефан? И кога ще се накажа достатъчно? Не мисли, че това са празни бълнувания. Има смисъл да пиша всичко това, както скоро сам ще се убедиш. Защото щях да се срещна лице в лице с младата жена, която някога обичах по-силно от всеки друг и по-живо от всичките й прелести помнех смута на лицето й, когато за първи път я погледнах, окована в една каруца на пуст път в Шотландия, само часове след като бе видяла как изгарят майка й.

Вероятно, ако изобщо си спомняш за нея, вече си се досетил за истината. Но не бързай да четеш по-напред. Имай търпение. Защото докато яздех напред-назад пред кладата и слушах пелтеченето и глупостите на двама местни търговци на вино, които се хвалеха, че са виждали и други изгаряния, сякаш това беше някаква голяма гордост, аз не знаех цялата история на графинята. Но вече я знам.

Накрая, вероятно към пет часа, влязох в най-хубавия и най-стар хан в града, който се намира срещу църквата и прозорците му гледат точно към вратите на «Свети Михаил» и мястото на екзекуцията, което току-що описах.

Тъй като градът очевидно бе пренаселен заради събитието, аз очаквах да бъда отпратен. Можеш да си представиш изненадата ми, когато разбрах, че наемателите на най-хубавите стаи в предната част на хана са били отпратени, въпреки разкошните им одежди, защото се оказало, че нямат и стотинка. Аз платих веднага цяло състояние за една от тези така наречени «прекрасни стаи» и поисках доста свещи, за да мога да пиша до късно през нощта, както и правя сега. Изкачих разкривеното малко стълбище и открих, че мястото е сносно, с приличен сламеник, не много мръсен, като се имат предвид доста неща, едно, от които е, че все пак това не е Амстердам. Имаше и огнище, от което нямах нужда, заради прекрасното септемврийско време, а прозорците, макар и малки, наистина гледаха точно към кладата.

— Ще виждате много добре оттам — каза гордо ханджията и аз се запитах колко ли пъти е наблюдавал подобни зрелища и какви ли мисли пораждат у него, но тогава той също заговори колко красива е графиня Дебора и започна да клати тъжно глава като всички останали.

— Дебора ли казахте?

— Аха — отвърна той. — Дебора дьо Монклеве, нашата красива графиня, макар че всъщност не е французойка. Само да беше малко по-силна вещица… — И замълча с оклюмала глава.

Уверявам те, Стефан, сякаш ми забиха нож в гърдите. Предполагах коя може да е и затова не се сдържах, а го накарах да продължи.

— Моля ви, разкажете ми още.

— Тя каза, че когато съпругът й умирал, не е могла да го спаси, било извън способностите й… — И тук той отново замлъкна с тъжна въздишка.

Стефан, виждали сме безброй подобни случаи. Изкусна селска знахарка се превръща във вещица, когато силата й да изцелява изведнъж не проработва. Преди това за всички тя е просто добра лечителка и не се чуват никакви приказки за дяволи. И ето че това се повтаря и тук.

Станах от писалището, на което седя в момента, изгасих свещите и слязох в салона долу. Слаб огън се опитваше да се бори с влагата и мрака в каменното помещение, а неколцина местни философи се топлеха пред него, или пък искаха да изсушат подгизналата си от пиене плът. Настаних се на удобна маса и си поръчах вечеря. Опитах се да прогоня от съзнанието си странната мисъл, която ме обсебва винаги когато видя топло огнище, че осъдените също изпитват тази уютна топлина, преди тя да се превърне в агония и телата им да бъдат погълнати от пламъците.

— Донесете ми от най-хубавото вино — поръчах аз — и нека го споделя с тези добри хора тук, с надеждата, че те ще ми разкажат за вещицата, защото имам много да уча.

Моята покана бе приета на мига и аз вечерях в самия център на цял парламент, в който всички започнаха да говорят едновременно, така че трябваше да посочвам онзи, когото исках да изслушам, и да кажа на останалите да млъкнат.

— Как бяха повдигнати обвиненията? — попитах направо.

И хорът започна нехармоничните си обяснения, че графът яздел през гората, паднал от коня и едва се прибрал у дома. След като се нахранил и наспал добре, той се събудил възстановен и готов да иде на лов, но тогава болката се върнала и се наложило пак да си легне.

Цяла нощ графинята седяла до леглото, заедно с майка му, и слушала стенанията му.

— Раната е дълбоко в него — обявила жена му. — Не мога да му помогна. Скоро на устните му ще избие кръв. Трябва да му дадем нещо за болките.

И тогава, както предрекла, на устните му се появила кръв и стенанията му се засилили. Той започнал да крещи на жена си, която била излекувала мнозина, да му донесе най-добрите си лекове. Графинята отново уверила свекърва си и децата си, че не притежава сила да изцери тази рана. И от очите й потекли сълзи.

— Е, може ли вещица да плаче, питам ви? — обади се ханджията, който бе слушал разказа, докато бършеше масата.

Признах, че според мен не е вероятно.

Тогава те започнаха да описват бавната смърт на графа, който накрая започнал да крещи, защото болките му станали непоносими, макар че жена му му дала вино и билки, за да облекчи страданията и да освободи съзнанието му.

— Спаси ме, Дебора — крещял той и не пожелал да види свещеника, който дошъл. Но тогава, в последния си час, пребледнял и трескав, кървящ и от устата, и от червата, той извикал свещеника и обявил, че жена му е вещица и винаги е била такава, че майка й е изгорена за вещерство и сега той страда заради нейните грехове.

Свещеникът се отдръпнал с ужас, сметнал, че това са бълнувания на умиращ човек. През всичките години тук той обожавал графинята и живеел от нейната щедрост, но старата графиня прихванала сина си за раменете, накарала го да легне, после казала:

— Говори, синко.

— Вещица, такава е, и винаги е била такава. Тя ми довери това, омагьоса ме с хитрините на млада невеста, плака на рамото ми. И така ме обвърза към себе си и дяволските си номера. Майка й я е научила на черното изкуство в град Донелайт в Шотландия, и точно там са я изгорили пред очите на дъщеря й.

А на жена си, която била коленичила до леглото и ридаела, захлупила глава на ръцете си, той изкрещял:

— Дебора, за бога. Аз умирам. Ти спаси жената на хлебаря, спаси дъщерята на мелничаря. Защо не спасиш и мен!

Толкова бил обезумял, че свещеникът не могъл да му даде последно причастие и той умрял проклинайки и в ужасни мъки.

Младата графиня като че обезумяла, когато той затворил очи. Започнала да го вика, да го уверява в обичта си, а после сама паднала като мъртва. Синовете й, Кретиен и Филип, и дъщеря й Шарлот се събрали около нея, опитвали се да я успокоят и я прегръщали, докато лежала на пода.

Но старата графиня не забравила думите на сина си. Отишла в покоите на снаха си и открила в шкафовете не само безброй мехлеми, мазила и отвари за лечение на болести и за отровителство, но и странна кукла, издялана от дърво, с глава, направена от кост, с издълбани очи и уста, с черна коса и мънички цветчета в копринената коса. Обзета от ужас, старата графиня я изпуснала, защото знаела, че може да е само дело на злото, тъй като твърде много приличала на сламените кукли, които селяните правели при старите езически ритуали и срещу които свещениците проповядвали. След това отворила друга врата и там намерила безброй бижута и много злато, на купчини, в ковчежета, в малки копринени торбички, които снаха й със сигурност смятала да открадне след смъртта на съпруга си.

Младата графиня била задържана на часа, а свекърва й завела децата й в покоите й, за да им покаже природата на ужасното зло, та да могат да се изправят с нея срещу вещицата.

— Но всички знаят — каза синът на ханджията, който говореше най-много от всички, — че бижутата са собственост на младата графиня, която ги донесе със себе си от Амстердам, защото е била вдовица на богат мъж, а нашият граф, преди да тръгне да търси богата жена, притежаваше единствено хубавото си лице, поизтърканите си дрехи, замъка и земята на баща си.

О, как ме заболя от тези думи, не можеш да си представиш. Само почакай и чуй разказа ми.

Тъжни въздишки се чуха от цялата компания.

— А колкото за златото, тя беше много щедра — каза друг, — защото трябваше само да идеш при нея и да я помолиш за помощ.

— О, тя наистина е могъща вещица, няма съмнение в това — каза трети, — защото кой друг би могъл да спечели толкова сърца, колкото графинята? — Но дори тези думи не бяха изречени с омраза и страх.

Бях замаян, Стефан.

— Значи сега старата графиня е присвоила парите — отбелязах аз, вгледан в огризаните кокали на масата. — И какво е станало с куклата?

— Изчезнала е — казаха те в един глас, сякаш отговаряха на ехтения в катедралата.

— Изчезнала е.

— Но Кретиен се заклел, че е виждал това отвратително нещо и че то било от Сатаната и дори свидетелствал, че майка му е говорила за нея, като че била някакъв идол.

И така, те продължиха в същия дух, като вдигаха ужасна гюрултия — нямало никакво съмнение, че красивата Дебора е убила и съпруга си в Амстердам още преди графът да я срещне, защото така правели вещиците, нали, а можел ли някой да отрече, че тя е вещица, особено като се знаела историята на майка й?

— А историята на майка й доказана ли е? — настоях аз.

— От Парижкия парламент изпратиха писма. Графинята се обърна с молба към тях, както и към Шотландския съвет, и те изпратиха уверения, че наистина една шотландска вещица е изгорена в Донелайт преди двайсет години, а дъщеря й Дебора оцеляла и била отведена от Божи човек.

Как замря сърцето ми при тези думи, защото знаех, че няма никаква надежда. Защото какво по-страшно доказателство срещу нея от това, че навремето майка й също е била изгорена? Дори не си направих труда да питам дали Парижкият парламент е отхвърлил молбата й.

— Да, а с официалното писмо от Париж пристигна и една илюстрирана брошура, която все още се разпространява из Шотландия. В нея се разказва за злата вещица от Донелайт, която била акушерка и лечителка с голяма слава, докато не се разбрало за сатанинските й дела.

Стефан, ако сега не се сещаш за дъщерята на шотландската вещица, значи изобщо не си спомняш онази история. Но аз вече не хранех никакво съмнение.

— Моята Дебора — прошепнах в сърцето си. Нямаше шанс да бъркам.

Като обявих, че съм виждал много екзекуции и се надявам да видя още толкоз, аз помолих да ми кажат името на шотландската вещица, защото вероятно ще проуча и нейния случай.

— Мейфеър — казаха те. — Сузан от Мейфеър^[1], която се наричала просто Сузан Мейфеър.

Дебора. Не можеше да е друга, освен детето, което бях спасил в Шотландия преди много години.

— О, но, отче, в онази книга за шотландската вещица има много ужасни истини, които дори не смея да изрека.

— Такива книги не са Светото писание — отвърнах аз предизвикателно. Но те се заеха да ме осветляват за ефекта, който имало делото срещу Сузан Мейфеър, изпратено от Парижкия парламент и понастоящем в ръцете на инквизитора.

— А в покоите на графинята открита ли е отрова? — попитах аз, като се опитвах да изкопча поне частица от истината.

Не, отвърнаха те, но свидетелствата срещу нея били толкова солидни, че това нямало значение, тъй като свекърва й я била чула да говори на невидими същества. Синът й Кретиен, а също Филип, и дори Шарлот видели това, макар че Шарлот предпочела да замине, вместо да свидетелства срещу майка си. Други хора също били свидетели на силите на графинята, която можела да движи предмети, без да ги докосва, и да предсказва бъдещето, и прочее невъзможни неща.

— А тя не признала нищо, така ли?

— Самият дявол я потопил в транс по време на мъченията — каза синът на ханджията. — Защото как би могло човешко същество да изпадне в унес, докато го горят с нажежено желязо.

При тези думи усетих как ми призлява, прималява и за малко да припадна. И все пак продължих да ги разпитвам.

— И тя не посочи никакви съучастници? Вещиците обикновено бързат да издадат съучастниците си.

— Но тя е най-могъщата вещица, живяла по тия места, отче — каза търговецът на вино. — За какво са й помощници? Когато чу имената на излекуваните от нея, инквизиторът я оприличи на най-великите магьосници от митологията и със самата Вещица от Аендор^[2].

— Само Соломон е трябвало да се яви, за да съвпадне всичко напълно — подметнах аз.

Но те не ме чуха.

— Ако има друга вещица, това е Шарлот — каза старият винар. — Никога не сте виждали нещо подобно на нейните негри, те влизат с нея дори в църквата на неделната служба, издокарани с перуки и копринени дрехи! И трите мулатки, които се грижат за детето й. А мъжът й, висок и блед като върба, страда от някаква сериозна болест, която го е поразила още в детството. Дори майката на Шарлот не успя да я изцери. И само да видите как Шарлот нарежда на негрите да носят своя господар из града, нагоре-надолу по стълбищата, да му наливат вино и да го поднасят до устните му, а после да бършат брадичката му със салфетка. Седяха точно на тази маса. Той беше блед като изографисаните в църквата светци сред всички онези лъскави черни лица. Най-високият и най-черният, Реджиналд му викат, чете гръмогласно на господаря си от някаква книга. И Шарлот живее сред такива хора още от осемнайсетгодишна, защото се ожени за въпросния Антоан Фонтене от Мартиника на тази крехка възраст.

— Със сигурност Шарлот е откраднала куклата от шкафа — каза синът на ханджията, — за да не може свещеникът да я докопа. Кой друг в това ужасно семейство би посмял да я докосне?

— Но нали казахте, че Дебора не е успяла да излекува болестта на съпруга си? — попитах аз внимателно. — Самата Шарлот също. Може би тези жени не са вещици.

— О, но лекуването и омагьосването са две различни неща — каза винарят. — Да не би те да са прилагали дарбите си само за изцеряване! Какво общо има онази дяволска кукла с лекуването?

— А какво ще кажете за заминаването на Шарлот? — попита друг, който току-що се бе присъединил към събранието и изглеждаше извънмерно развълнуван. — Какво друго означава, освен че и двете са вещици? Още щом майката беше арестувана, Шарлот избяга със съпруга си, с детето и всичките онези негри, обратно в Западните Индий, откъдето бяха дошли. Не преди това, все пак отиде в затвора при майка си и остана в килията й повече от час. Позволиха й го, защото бяха достатъчно глупави да смятат, че Шарлот ще я убеди да признае, което тя, разбира се, не направи.

— И добре е постъпила — казах аз. — А къде замина Шарлот?

— За Мартиника, така казват, с онзи блед и уродлив съпруг, който е натрупал цяло състояние в плантациите. Но никой не знае дали е така наистина. Инквизиторът писа до Мартиника, за да настоява властите там да разпитат Шарлот, но те не му отговориха, макар че вече мина достатъчно време, пък и какво правосъдие може да се очаква на място като това?

Слушах тези бръщолевения повече от половин час. Описваха ми делото, как Дебора протестирала, че е невинна, дори пред съдиите и пред онези от града, които били призовани за свидетели, и как самата тя била писала на Негово Величество крал Луи, и как оттам отговорили да се потърси вещерско клеймо, как я съблекли в килията, отрязали гарвановата й коса, обръснали й главата и я огледали за дяволски знак.

— И намериха ли? — попитах аз, като вътрешно треперех от отвращение, опитвах се да не викам в съзнанието си образа на момичето, което помнех от миналото.

— Да, намерили са два знака — каза ханджията, който току-що се бе присъединил към нас с трета бутилка бяло вино, платено от мен и разлято по чашите за всеобща радост. — Тя твърдеше, че са белези по рождение, каквито мнозина имали по телата си, настояваше да огледат всички граждани, ако не й вярват, но никой не го направи. Вече беше толкова изтощена и отслабнала от глада и мъченията, но красотата й не си беше отишла.

— Как така? — попитах аз.

— Сега тя прилича на лилия — каза тъжно старият винар. — Много бяла и чиста. Дори надзирателите я обичат, толкова голяма е силата й да очарова. И свещеникът плака, когато й даде последното причастие, което не й отказа, въпреки че не се беше покаяла.

— Но не разбирате ли, тя може да прелъсти и Сатаната. Затова я наричат негова невеста.

— Но не е успяла да очарова съдията — казах аз. И всички кимнаха, явно без да осъзнават, че изричам това с горчива насмешка.

— А дъщеря й, какво е казала тя за вината на майка си, преди да замине? — продължих аз.

— Нито думичка на никого. А после е избягала посред нощ.

— Вещица — каза синът на ханджията. — Иначе как ще остави майка си да умре сама, и то когато дори синовете й са се обърнали срещу нея?

Никой не можеше да даде отговор на този въпрос, но аз се досещах.

По това време, Стефан, вече нямах желание за друго, освен да се измъкна от тази странноприемница и да говоря с енорийския свещеник, макар че това, както знаеш, винаги е най-опасната част. Защото ако инквизиторът се пръкнеше отнякъде, където сигурно пиеше и се гощаваше с парите, спечелени от тази лудост, сигурно щеше да ме познае от друг случай и — ужас на ужасите — щеше да разбере каква е целта ми и да разкрие измамата ми.

Междувременно новите ми приятели бяха изпили още от виното ми и говореха, че младата графиня била нарисувана от най-известния художник в Амстердам, толкова голяма била красотата й, но тъй като сам можех да им разкажа тази част от историята, аз просто замълчах, обзет от мъка, платих тихо още една бутилка за компанията и си тръгнах.

Нощта беше топла и огласяна от разговори и смях, всички прозорци бяха отворени и неколцина граждани все още отиваха или се връщаха от катедралата, а други се тълпяха покрай стените, готови за зрелището. От високия зарешетен прозорец на затвора, където държаха жената, не се виждаше никаква светлинка.

Като прекрачвах насядалите хора, които разговаряха в тъмното, стигнах до жилището на свещеника от другата страна на голямата сграда и почуках с мандалото. Отвори ми стара жена, която ме въведе вътре и извика пастора.

Прегърбен сивокос човек дойде почти веднага и ме поздрави, като каза, че било добре да бъде известен за пристигането на странстващ свещеник и че съм можел да се изнеса от странноприемницата и да отседна при него.

Но моите извинения бяха приети твърде бързо, както и оправданията, че болка в ръцете ми пречи да провеждам служби, заради което съм бил освободен от това задължение, и прочее лъжи.

За късмет инквизиторът бе настанен при всички удобства от старата графиня в шатото извън града и тъй като всички местни големци отишли да вечерят с него, той нямало да се появи тази нощ.

Пасторът изглеждаше доста засегнат от това, както и от целия ход на събитията, тъй като бил напълно лишен от правомощията си от съдията и инквизитора и прочее духовническа сган, която се излива в случаи като този.

«Какъв щастливец си само», помислих си аз, докато той ме въвеждаше в опушената си стая, защото ако тя се бе пречупила при мъченията и бе назовала имена, половината град щеше да е в затвора и всеки щеше да тръпне от ужас.

Макар че, знаеш ли, Стефан, винаги има хора, които устояват, а ние изпитваме съчувствие единствено към онези, които не издържат на изтезанията.

— Влезте и поседете за малко с мен — каза свещеникът — и ще ви кажа каквото знам за нея.

И аз веднага му зададох най-вълнуващите ме въпроси, тъй като таях слабата надежда, че местните може и да грешат. Изпращана ли е молба до местната епископия? Да, и оттам я осъдили. А до Парламента в Париж? Да, и те отказали да изслушат случая й.

— Вие видяхте ли тези документи с очите си?

Той кимна печално, отвори едно чекмедже и ми подаде омразния памфлет, за който ми бяха споменали, с неговите отвратителни гравюри на Сузан Мейфеър, агонизираща в пламъците. Хвърлих този боклук встрани.

— Наистина ли графинята е такава ужасна вещица? — попитах.

— О, това се знае нашир и надлъж — прошепна той, като вдигна високо вежди, — само дето никой нямаше куража да каже истината. И добре че графът проговори, за да изчисти съвестта си, а старата графиня прочете онази демонология на инквизитора и откри там точни описания на странните неща, на които тя и внуците й от доста време ставаха свидетели. — Изпусна една дълбока въздишка. — А ще ви кажа и още една отвратителна тайна. — Той отново зашепна: — Графът имаше любовница, много влиятелна дама, чието име не трябва да бъде замесвано в този случай. Но от нейната собствена уста знаем, че графът е бил ужасен от графинята и полагал големи усилия да прокуди мислите за любовницата си от ума си, когато бил в присъствието на жена си, защото тя можела да прочете всичко в сърцето му.

— Мнозина семейни мъже могат да последват този пример — казах аз с отвращение. — Но какво доказва това? Нищо.

— О, но не разбирате ли? Точно затова го е отровила след случката с коня. Решила е, че всичко може да се припише на падането и няма да я заподозрат.

Не казах нищо.

— Но тая работа е известна тук — каза той лукаво — и утре, когато тълпата се събере, забележете накъде гледат всички и ще видите графиня Дьо Шамилар от Каркасон на трибуната за зрители пред затвора. Но, моля ви, не сте го чули от мен.

Пак замълчах, но потънах в още по-дълбоко отчаяние.

— Не можете да си представите каква власт има дяволът над тази вещица — продължи той.

— Моля ви, осветлете ме.

— Дори след като я разпъваха жестоко на масата за мъчения и смачкаха краката й в металните ботуши, след като гориха стъпалата й с желязо, тя не призна нищо, само викаше майка си и крещеше: «Роелант, Роелант», а после и «Петир». Сигурно това са имената на нейните демони, тъй като сред приближените й няма такива хора. Тогава с помощта на тези демони тя изпадна в унес и не изпитваше вече и най-слабата болка.

Не можех да слушам повече!

— Може ли да я видя? — попитах. — Много е важно да се срещна с нея, за да я разпитам. — И тук извадих своята дебела книга с научни наблюдения на латински, който този старец едва четеше, и задърдорих за процесите, на които съм бил свидетел в Брамберг, и за тъмниците за вещици, където били измъчвани със стотици, и много други неща, които го впечатлиха достатъчно силно.

— Ще ви заведа при нея — каза той накрая, — но ви предупреждавам, че може да е изключително опасно. Когато я видите, ще разберете.

— Какво имате предвид? — поинтересувах се, докато той ме водеше надолу по стълбите на светлината на една свещица.

— Защото тя още е красива! Ето колко я обича дяволът. Ето защо я наричат негова невеста.

После ме поведе по един тунел, който продължаваше под нефа на катедралата, където римляните бяха заравяли своите мъртви в древността и през който стигнахме до затвора от другата страна. Изкачихме една вита стълба до последния етаж, където графинята бе заключена зад толкова дебела врата, че тъмничарите едва я отвориха. Като държеше високо свещта, свещеникът се насочи към дъното на дълбоката килия.

През решетките проникваше съвсем слаба светлина. Останалата идваше от свещта. И тогава я видях на сламеника — с бръсната глава, слаба, сгърчена, в разпокъсана роба от грубо платно, но все пак чиста и искряща като лилия, както я бяха описали нейните поклонници. Бяха обръснали дори веждите й и перфектната форма на голата й глава и пълната липса на коса придаваха на очите й и на цялото й изражение някакво неземно сияние, когато тя вдигна поглед и ни огледа, един по един, внимателно, с едва доловимо и някак безразлично кимване.

Такова лице човек очаква да види под ореол, Стефан. Ти също си го виждал, нарисувано с маслени бои на платно, както ще ти припомня след малко.

Тя дори не помръдна, само ни кимна спокойно и мълчаливо. Бе свила колене към гърдите си и ги обгръщаше с ръце, сякаш й беше студено.

Сигурно си мислиш, Стефан, че след като аз познавам тази жена, е имало голяма вероятност тя също да ме познае, да ми каже нещо, да започне да ме умолява или дори да ме проклина, което щеше да постави самоличността ми под въпрос, но истината ти казвам, в бързината дори не помислих за това.

Но нека прекъсна разказа си за тази злощастна нощ и да ти разкажа цялата история, преди да продължа с онова, което щеше да се случи тук.

Първо обаче излез от стаята, слез по стълбището в главната зала на метрополията и се вгледай в портрета на тъмнокосата жена, нарисуван от Рембранд ван Рейн. Картината виси точно в подножието на стълбите. Това е моята Дебора Мейфеър, Стефан. Това е жената, сега лишена от дългата си тъмна коса, която, докато пиша това, седи разтреперана в затвора от другата страна на площада.

Сега съм в стаята си в хана, скоро след срещата си с нея. Имам много свещи, както вече ти казах, твърде много вино и огън, който да разсейва студа. Седя на масата пред прозореца и ще ти напиша цялата история с обичайния ни шифър.

Защото минаха двайсет и пет години, откакто срещнах за първи път тази жена. Тогава бях млад мъж на осемнайсет години, а тя беше едва на дванайсет.

Беше преди ти да постъпиш в Таламаска, Стефан, а аз бях постъпил в ордена преди шест години като сираче. Тогава кладите на вещици като че горяха от единия до другия край на Европа и затова бях отделен от проучванията си, за да придружа Юниус Паулус Кепелмайстер, нашият стар вещеролог, на пътуване из континента, и той тъкмо бе започнал да ме посвещава в немногобройните си несъвършени методи, с които се опитваше да спасява вещици, като ги защитаваше, когато можеше, и ги убеждаваше на четири очи да назовават за свои съучастници обвинителите си и дори съпругите на най-видните граждани, за да бъде осуетено разследването и първоначалните обвинения да бъдат свалени.

И чак на по-късен етап от нашето пътуване разбрах, че всъщност неизменно търсим истински вълшебници — хора, които четат мисли, които могат да местят предмети само с воля, да призовават духове, макар че рядко, дори при най-големите гонения, се откриваше истински магьосник.

Това беше осемнайсетата ми година, както вече споменах, и моето първо напускане на метрополията, откакто бях започнал да се обучавам там, затова когато Юниус се разболя и почина в Единбург, аз не знаех какво да правя. Бяхме тръгнали да разследваме един процес в Шотландия, срещу знахарка, много прославена с лечителските си способности, която бе урочасала доячка от селото и бе обвинена в магьосничество, макар че никакво зло не бе сполетяло жената.

В последната си нощ на тоя свят Юниус ми нареди да продължа към шотландското градче без него; каза ми и да привикна възможно най-бързо към маскировката ми като швейцарски учен калвинист. Бях твърде млад, за да се представям за свещеник, и затова нямаше как да използвам документите на Юниус, но бях пътувал като негов придружител с обикновени протестантски дрехи и затова продължих с тях и сам.

Не можеш да си представиш колко се страхувах, Стефан.

А изгарянията в Шотландия ме ужасиха. Шотландците са, и винаги са били, както знаеш, не по-малко ожесточени и кошмарни от французите и германците, явно без да се поучат в никаква степен от много по-милосърдните и разсъдливи англичани. И толкова ме беше страх по време на това мое първо пътуване, че дори красотата на тази страна не успя да ме очарова.

Още щом видях, че градчето е малко и доста отдалечено от съседните, както и че жителите му са овчари, разбрах, че тук невежеството и ожесточеността ще са много по-големи, отколкото подозирах. И за цялата тази страховитост допринасяха близките руини на някогашна голяма катедрала, които се издигаха като кости на левиатан от високата трева, а далече отвъд дълбоката долина се виждаше запуснат замък с кръгли кули и миниатюрни прозорци, който вероятно беше вече само празна развалина.

Как можех да съм от някаква полза тук без подкрепата на Юниус? Когато навлязох в землището на градчето, бързо разбрах, че съм закъснял, защото вещицата беше изгорена същия ден и тъкмо бяха докарали каруци да разчистят пепелта от кладата.

Пълнеха кола след кола с овъглено дърво, кости и въглища, а после процесията напусна малкото площадче, на което още стояха хора с печални изражения, и се отправи отново към полята. Точно тогава погледът ми се спря на Дебора Мейфеър, дъщерята на вещицата.

Ръцете й бяха вързани, роклята й разкъсана и мръсна. Бе доведена да види как пепелта на майка й ще бъде пръсната в четирите посоки на света.

Стоеше там безмълвна, черната й коса бе разделена по средата и се спускаше на разкошни вълни по гърба й, сините й очи бяха съвсем сухи.

— Това е вещерско клеймо — каза една старица от зяпачите, — да не може да пророни и сълза.

О, но аз познах празното детско лице, познах сякаш унесената й походка, безразличието, с което гледаше как изхвърлят пепелта и как конете препускат през нея, за да я разпръснат. И го знаех, защото помнех своето детство, когато бродех сиротен по улиците на Амстердам след смъртта на баща си. Спомних си как тогава хората ми говореха, а аз дори и не помислях да им отвръщам или пък да вдигна поглед, или да направя каквото и да било. Дори когато ме удряха и разтърсваха, аз си оставах все така неестествено тих, само смътно се чудех защо си правят труда да вършат толкова странно нещо, гледах косите слънчеви лъчи по стената зад тях, вместо вбесените им лица, и не обръщах внимание на ръмженето, което излизаше от устните им.

Това високо, великолепно дванайсетгодишно момиче бе налагано с камшик, докато майка му бе умирала на кладата. Бяха обръщали главата й, за да гледа как се спуска камшикът.

— Какво ще правят с нея? — попитах аз старата жена.

— Трябваше да я изгорят, но се уплашиха — отвърна тя. — Твърде млада е и е първомайско дете; никой не смее да й посегне, защото не се знае чия дъщеря е. — И старицата се обърна и хвърли печален поглед към отдалечения на левги отвъд зелената долина замък, кацнал на високите голи скали.

Знаеш ли, Стефан, много деца са били екзекутирани при подобни гонения. Но всеки град е различен, а това беше Шотландия. Аз не знаех нито какво значи първомайско дете, нито кой живее в замъка, както и какво значение има всичко това.

Гледах мълчаливо как качват момичето в една каруца и поемат обратно към града. Тъмната й коса се развяваше на вятъра, когато конете препуснаха. Тя не се обърна нито наляво, нито надясно, взираше се право напред. Един грубиян я държеше да не падне, защото колелата на каруцата подскачаха силно при всяка неравност по пътя.

— Ох, трябваше да я изгорят и да се свършва — каза старицата отново, сякаш бях започнал да споря с нея, а всъщност и думица не бях изрекъл. После се изплю встрани и добави: — Само господарят да не ги беше спрял — и отново се загледа в далечния замък, — със сигурност щяха да я изгорят.

И тогава взех решение. Щях да я отведа, щях да измисля нещо.

Оставих старицата да се връща пеша в стопанството си и последвах каруцата с момичето обратно до града, като само веднъж я видях да се съвзема от очевидния ступор — и то когато подминахме древните камъни извън селището, онези огромни камъни, наредени в кръг още в предисторически времена. Сигурно знаеш за тях повече, отколкото аз някога ще науча. Та тя гледаше към този каменен кръг със силно любопитство, сякаш бе видяла нещо невероятно.

В полето, насред кръга, стоеше един самотен мъж и се взираше в нея, озарен от светлината на откритата шир. Изглеждаше не по-възрастен от мен, висок, с крехко телосложение и тъмна коса. Но не го виждах ясно, защото хоризонтът зад него бе толкова ярък, че той изглеждаше почти прозрачен, и аз дори реших, че може да е призрак.

Погледите им като че се срещнаха при преминаването на каруцата, но не съм съвсем сигурен — знам само, че някакъв човек или нещо за миг беше там. Забелязах го само защото тя беше толкова безжизнена и защото това може да има някакво отношение към нашата история. И сега дори си мисля, че наистина е така, но какво точно ще трябва ние с теб да изясним по-късно. Сега да продължавам.

Веднага отидох при свещеника и при комисията, назначена от Шотландския съвет и още неразпусната, защото точно сега бе дошъл часът за вечерята, която, както е обичаят, беше приготвена с провизии от имота на мъртвата вещица. Тя имала толкова много злато в къщата си, каза ми ханджията, че с него било платено за целия процес, за мъченията, на инквизитора, на съдията и дори за дървата и въглищата за кладата, както и за каруците, които разнесли после пепелта.

— Хапни с нас — покани ме ханджията, — вещицата плаща. А има и още много злато.

Аз отказах. Слава богу, не се наложи да обяснявам защо, и тръгнах право към хората на трапезата, като се представих за изучаващ Библията Божи човек. Попитах дали мога да отведа със себе си детето на вещицата в Швейцария, при един добър свещеник калвинист, който ще се погрижи за нея, ще я образова и ще я направи добра християнка, за да изтрие спомена за майка й от ума й?

Казах твърде много на тези мъже, а не биваше. Трябваше да спомена само Швейцария, защото те самите искаха да се отърват от детето, което заявиха направо, а и херцогът искал да я прокудят, а не да я изгарят, защото била първомайско дете.

— Моля ви, обяснете, какво означава това? — попитах аз.

И те ми обясниха, че хората в планинските селища са все още много привързани към старите обичаи и че в навечерието на месец май строят големи клади насред полето, които палят единствено с произведен от тях пламък, чрез триенето на две пръчки. А после танцуват цяла нощ покрай кладите и се забавляват. И по време на такава веселба Сузан, най-красивата жена в града и Майска кралица онази година, заченала Дебора, оцелялото дете.

Та затова тя била дете на веселбата и била много обичана, защото никой не знаел кой е баща й, можел да е всеки от мъжете в селото. Можел дори да е човек с благородническа кръв. В старите езически и вече забравени времена, макар че тези селяни изобщо не ги били забравили, тези деца били деца на боговете.

— Отведи я, братко — казаха те, — при този добър свещеник в Швейцария и графът ще бъде много доволен, но вземи хапни и пийни нещо, преди да тръгнеш, защото вещицата плаща и има за всички.

След час поех извън селото с детето на седлото зад мен. Минахме право през пепелта по кръстопътищата, на която тя, доколкото видях, не хвърли дори бегъл поглед. Не погледна нито веднъж и към кръга от камъни. Нито пък се обърна за последно към замъка, докато яздехме надолу по пътя, който минава по брега на Лох Донелайт.

Още щом стигнахме първия хан, в който щяхме да отседнем, вече знаех съвсем добре какво бях сторил. Момичето вече беше мое, безмълвно, беззащитно и много красиво, в някои отношения вече почти жена, а аз бях още почти момче — но достатъчно голям, за да направя разликата. Бях я отвел без позволението на Таламаска и можех да се изправя пред най-ужасната буря от порицания при завръщането си.

Ние взехме две стаи, както подобаваше, защото тя изглеждаше много повече като жена, отколкото като дете. Но се страхувах да я оставя сама, за да не би да избяга, затова се увих в наметалото си, сякаш то по някакъв начин щеше да ме удържа, легнах на срещуположния сламеник и се втренчих в нея, като се опитвах да измисля какво да правя.

Сега, на светлината на вонящата свещ, видях, че тя е вързала два кичура на възли от двете страни на главата си, за да удържа тежката си коса, и че очите й са също като на котка. С това искам да кажа, че бяха овални, тесни, леко извити в ъгълчетата и таяха някакъв блясък. Под тях имаше закръглени, но все пак фини бузи. Това не беше лице на селянка, в никакъв случай, бе твърде деликатно, а под разпокъсаната роба личаха високи, налети гърди. Глезените й пък, кръстосани пред нея, тъй като седеше на пода, бяха съвършено оформени. Не можеше да погледнеш устата й, без да ти се прииска да я целунеш, и аз се засрамих от мислите, които тя събуждаше в главата ми.

Не бях имал абсолютно никакво друго намерение, освен да я спася. Сега обаче сърцето ми биеше от желание към нея. А това дете, едва на дванайсет, седеше и ме гледаше.

Къде ли бяха мислите й, чудех се аз и се опитвах да ги прочета, но тя като че разбра това и затвори съзнанието си за мен.

Накрая започнах да мисля за съвсем прости неща — че тя има нужда от храна и сносни дрехи — сякаш тепърва откривах, че слънчевата светлина сгрява, а водата утолява жаждата. Затова излязох да намеря храна за нея, вино, прилична рокля и кофа с топла вода за миене, както и гребен за косата й.

Тя се втренчи в тези неща, сякаш ги виждаше за първи път. На светлината на свещта аз видях, че е покрита с мръсотия и разранена от бича, който бе разкъсал кожата й чак до костта.

Стефан, трябва ли да си холандец, за да се отвратиш от подобно нещо? Кълна ти се, бях обзет от жалост, докато я събличах и къпех, но мъжът в мен направо гореше в ада. Кожата й беше бледа и мека, сякаш готова за раждане на деца, и тя изобщо не се възпротиви, докато я миех. После я облякох и накрая й сресах косата.

Сега вече зная повече за жените, но тогава ги познавах единствено от книгите. А това същество изглеждаше още по-мистериозно за мен заради голотата и безпомощната си притихналост. И все пак тя се взираше в мен от затвора на тялото си с някаква ярост, очите й ме плашеха и ме караха да мисля, че ако я докосна по някакъв неподобаващ начин, ще ме убие.

Дори не трепна, когато започнах да почиствам раните от бича.

После я нахраних с дървена лъжица, Стефан, и макар че поемаше всяка хапка, не посягаше към нищо и не настояваше за нищо.

През нощта сънувах, че се възползвам от нея, и с облекчение разбрах, че не съм го направил. Но тя беше будна и ме гледаше с онези котешки очи. Известно време и аз се взирах в нея, като отново се опитвах да разгадая мислите й. Лунното сияние се изливаше през незакритите прозорци заедно с доста студен въздух и на тази светлина видях, че тя е изгубила безизразността си и сега изглежда зла и гневна. Това ме изплаши много. Момичето изглеждаше като диво същество, облечено с колосана якичка, боне и синя рокля.

Започнах да й говоря успокоително на английски, че с мен ще е в безопасност, че ще я заведа на място, където никой няма да я обвинява във вещерство, и че онези, които са посегнали на майка й, са извратени и жестоки.

Това като че я обърка, но тя не каза нищо. Казах й, че съм чувал за майка й, че тя е била лечителка и е можела да помага на болните, а такива хора е имало винаги и никой не ги е наричал вещици, преди да настъпят тези ужасни времена. Но сега Европа е завладяна от суеверие и докато в старите дни хората са били убеждавани, че не могат да разговарят с дяволите, сега самата църква вярва в подобни неща и търси вещици във всяко селце и всеки град.

Тя не продума, но лицето й като че вече не бе така заплашително, сякаш думите ми бяха смекчили гнева й. Видях в очите й да изгрява почуда.

Казах й, че съм от орден на добри хора, които не искат да я нараняват или да изгарят старите лечители. И че ще я заведа в метрополията, където братята ми се надсмиват над онова, в което вярват ловците на вещици.

— Не в Швейцария, както казах на лошите хора от твоето село, а в Амстердам. Чувала ли си за този град? Наистина прекрасно място.

И тогава студенината като че се върна в нея. Със сигурност бе разбрала думите ми. Изсмя се тихо и я чух да прошепва на английски:

— Ти не си свещеник. Ти си лъжец!

Веднага отидох при нея и хванах ръката й. Бях много зарадван, че разбира английски, а не само безнадеждните диалекти, които се срещат по тези места, защото сега вече можех да й говоря много по-уверено. Обясних й, че съм изрекъл всички тези лъжи, за да я спася, и че трябва да повярва, че съм добър човек.

Но тогава тя някак посърна пред очите ми, отдръпна се от мен, както се затваря цвете.

През целия следващ ден изобщо не ми проговори, на по-следващия също, въпреки че сега ядеше сама, и то добре, и като че ли възвръщаше силите си.

Когато вече бяхме в Лондон, една нощ се събудих, защото я чух да говори. Слязох от сламеника и я видях да гледа през прозореца, чух я да казва нещо на английски със силен шотландски акцент: «Махни се от мен, дяволе! Не искам да те виждам повече».

Когато се обърна, в очите й имаше сълзи. Сега повече отвсякога приличаше на жена, силуетът й се очертаваше на прозореца, светлината от остатъка от свещта се издигаше към лицето й. Тя ме гледаше без изненада и със същата студенина като преди. Легна си и обърна лице към стената.

— На кого говореше? — попитах аз. Тя не продума. Седях в тъмното и й говорех, без да зная дали изобщо ме чува. Казах й, че ако е видяла нещо, било то дух или призрак, не е задължително той да е дяволът. Защото кой може да каже какво всъщност са тези невидими създания? Умолявах я да ми разкаже за майка си и какво е направила, че да я обвинят във вещерство, защото вече бях сигурен, че тя също има сили като нея, но не получих отговор.

Заведох я на баня и й купих друга рокля. Но всичко това не събуди никакъв интерес у нея. Взираше се в тълпите и преминаващите карети със студенина. И тъй като исках да се махна от този град и да си ида у дома, аз съблякох черните одежди и се предреших като холандски благородник, защото така вероятно щях да предизвиквам повече респект и да получавам по-добро отношение.

Но тази промяна събуди в нея някакво мрачно и потайно изумление и тя отново ми се изсмя, сякаш да каже, че е наясно с безчестните ми намерения. Аз не сторих нищо да потвърдя подозренията й. Чудех се дали може да чете мислите ми, защото всеки път, когато се събуждах, отново виждах как я къпя. Надявах се да не може да ги чете.

Изглеждаше толкова хубава в новата рокля, никога не бях виждал по-красиво момиче. И тъй като тя не искаше, аз сплетох част от косата й вместо нея и увих плитката върху главата й, за да не падат кичурите върху лицето й. Бях виждал жените да правят така. О, изглеждаше прелестно.

Стефан, за мен е невероятно страдание да пиша тези неща, но го правя не само за нашите многотомни архиви, но и защото сърцето ми се къса. Искам да видя раните, които не могат да се изцерят. Но не е нужно да приемаш на доверие моите хвалебствия за нейната красота — сам си видял портрета й.

Влязохме в Амстердам, предрешени като заможни холандци, брат и сестра. И както се надявах, нашият град я събуди от вцепенението със своите живописни, обградени с дървета канали, красиви кораби и великолепни четири — и пететажни сгради, които тя разглеждаше с любопитство.

Тръгнахме към метрополията на брега на канала, и като разбра, че това е моят «дом», както и неин, тя не успя да прикрие удивлението си. Защото това дете бе виждало само мизерните села на овчари и мръсните странноприемници, в които отсядахме. Така че можеш да си представиш как реагира при вида на истинско легло в чиста холандска спалня. Не изрече нито дума, но леката усмивка на устните й говореше достатъчно.

Аз отидох право при старшите, Ромер Франц и Петрус Ланкастър, които добре помниш, и признах какво бях направил.

Избухнах в сълзи и казах, че детето е било само и затова съм го отвел, че нямам никакво друго извинение, задето съм похарчил толкова много пари. За мое изумление те ми простиха, но и доста ми се посмяха, защото знаеха и най-интимните ми тайни. Ромер каза:

— Петир, по пътя от Шотландия си се самонаказвал тъй силно, че със сигурност заслужаваш увеличаване на парите за разходи и вероятно дори по-добра стая.

Още смях последва тези думи. Аз не се усмихнах, защото дори тогава бях обзет от мечти по красотата на Дебора, скоро обаче добрите духове ме напуснаха и аз отново потънах в болка.

Дебора не отговаряше на никакви въпроси. Но когато жената на Ромер, която живееше с нас, отиде при нея и сложи бродерия в ръцете й, тя започна да шие умело.

Към края на седмицата жената на Ромер и някои от другите жени я бяха научили да плете дантели и тя през цялото време се занимаваше с това, но все още не отговаряше на никакви въпроси, само се взираше в хората наоколо и после се връщаше към работата си, без да продума.

Към жените от нашия орден, не съпругите, а изследователките, които сами притежаваха сили, тя като че изпитваше особено отвращение. На мен лично не продумваше, но не спираше да ми отправя изпълнени с омраза погледи. Когато я молех да се разходим заедно, тя приемаше и скоро градът напълно й завъртя главата и тя ми позволи да й купя питие от една механа, макар че гледката на жените, които пиеха и ядяха там, явно я изуми, както я изумяваха и чужденците, дошли от много по-далече.

През цялото време й разказвах за града, за историята му, за толерантността му, за това как евреите са дошли тук, за да избегнат гоненията във Франция, и как дори католиците и протестантите тук живеят в мир, както и че в Амстердам няма екзекуции за неща като вещерство. Заведох я да види и печатарите и книгопродавците. Заведох я и на кратка визита в къщата на Рембранд ван Рейн, защото той много обичаше гости и неизменно бе обграден от многобройни ученици.

Обичната му Хендрике, която толкова харесвах, си бе отишла преди две години, но Титус, синът му, бе с него. Винаги съм предпочитал картините, които той нарисува през този период от живота си, заради странната им меланхолия, за разлика от по-ранните, когато беше на върха на славата. Тъкмо пиехме по чаша вино с младите художници, неизменно събрани там да се учат от майстора, когато Рембранд за първи път видя Дебора, а после дори я нарисува.

През цялото време се опитвах да я забавлявам и да я отвличам от адските мисли, както и да й показвам шарения свят, от който можеше да стане част.

Тя продължаваше да мълчи, но аз виждах, че художниците й харесват, а портретите на Рембранд я привличаха особено много, както и той самият — внимателен и гениален човек. Ходихме и в други ателиета и говорихме и с други художници — с Емануел де Вит и други, които по онова време работеха в града, някои от тях наши приятели и до днес. Тя като че ли харесваше това и се оживяваше, в тези моменти лицето й ставаше по-нежно и мило.

Но когато минахме покрай магазините за бижута, тя ме спря, като леко ме докосна с белите си пръсти по ръката. Бели пръсти. Пиша това, защото си го спомням съвсем ясно — деликатна ръка, сияеща като ръка на дама, чийто допир отново събуди в мен желание.

Изглеждаше силно запленена от бижутерите, които режеха и полираха диамантите, както и от търговците и богатите посетители, дошли от цяла Европа, дори от целия свят да купят тези прекрасни бижута. Искаше ми се да имах пари, за да й взема нещо красиво. Търговците веднага бяха запленени от красотата й и от красивите й одежди — жената на Ромер я беше облякла наистина разкошно — и започнаха да си играят с нея и да я питат дали иска да види техните изделия.

Тя хареса един прекрасен бразилски смарагд със златен обков, който тъкмо показваха на богат англичанин. Когато англичанинът се отказа от него, защото беше много скъп, Дебора седна на масичката да го разгледа, като че можеше да го купи. Взираше се като омагьосана в правоъгълния камък, обкован с филигран от старо злато. Попита на английски колко струва и дори не мигна, когато чу цената.

Уверих търговеца, че ще си помислим дали да го купим, тъй като дамата очевидно го иска, и с усмивка й помогнах да излезем на улицата. Бях много тъжен, че не мога да й го подаря.

И докато вървяхме по вълнолома обратно към къщата, тя ми каза:

— Не тъгувай. Никой не очаква подобно нещо от теб. — Тогава за първи път ми се усмихна и стисна ръката ми. Сърцето ми подскочи, но тя отново охладня и потъна в мълчание.

Разказах всичко това на Ромер, който каза, че макар да не сме давали обет за целомъдрие, моето поведение било много достойно, както и очаквал, но сега трябвало да се върна към изучаването на английските книги, защото все още съм пишел ужасно на този език, пък и така съм щял да ангажирам ума си.

На седмия ден от пребиваването на Дебора в метрополията, един от нашите членове, за когото си чувал и от когото дори си се учил, макар че тя е мъртва вече от много години, дойде от Харлем, където бе на посещение при брат си — съвсем обикновен човечец. Тя обаче не беше никак обикновена, а могъща вещица — Гертруд ван Сталк. По онова време бе най-силният член на ордена. Веднага й разказаха за Дебора и тя помоли да говори с детето, за да види дали ще може да прочете мислите й.

— Дори не ни е казала дали може да чете и пише — каза Ромер, — всъщност не ни е казала нищо и ние не можем да определим дали долавя мислите или намеренията ни. Затова не знаем как да процедираме. Усещаме със сърцата си, че има дарби, но не сме сигурни; заключила е съзнанието си за нас.

Гертруд веднага отиде при нея, но още щом чу стъпките й, Дебора скочи така, че преобърна табуретката, захвърли ръкоделието си и притисна гръб към стената. Оттам се втренчи с омраза в Гертруд, а после се опита да избяга от стаята, като започна да забива нокти в стените, като че искаше да мине през тях, докато накрая откри вратата и изтича по стълбите, за да излезе на улицата.

Двамата с Ромер я хванахме, умолявахме я да се успокои и я уверявахме, че никой не иска да я нарани. Накрая той каза:

— Трябва да накараме това дете да проговори.

През това време Гертруд ми даде една бележка, надраскана на латински на лист хартия. На нея пишеше: «Това дете е могъща вещица». Аз го подадох на Ромер, без да продумам.

Помолихме Дебора да дойде с нас в кабинета на Ромер — голяма, просторна стая, която ти добре познаваш, тъй като сега е твоя, но по онова време бе пълна с часовници, защото той много ги обичаше. Тези часовници сега са пръснати из цялата къща.

Ромер винаги държеше прозорците към канала отворени и през тях нахлуваше живителният шум на града. Отчасти това беше дори приятно. Щом въведохме Дебора в озарената от слънчевата светлина стая и я помолихме да седне и да се успокои, тя като че кротна и притихна, а после седна и някак изморено и измъчено го погледна в очите.

Измъчено. В този миг видях в погледа й такава болка, че едва не се разплаках. Защото маската на безразличието почти се бе стопила и устните на Дебора трепереха, когато тя каза на английски:

— Кои сте вие? Какво, за бога, искате от мен?

— Дебора — каза Ромер тихо и утешително. — Чуй какво ще ти кажа, дете, ще говоря направо. През цялото време се опитвахме да разберем доколко си способна да разбираш.

— А какво трябва да разбера? — попита тя с ненавист. От натежалите й гърди излизаше почти женски, треперещ глас, бузите й пламтяха. Тя се превръщаше в жена, твърда и студена отвътре, опустошена от ужаса, на който бе станала свидетел. Къде се дяна детето, помислих си аз, а тя се обърна, втренчи се в мен, а после отново в Ромер. Не го бях виждал толкова разтревожен. Но той успя да се съвземе и отново заговори:

— Ние сме орден учени и нашата цел е да изследваме редките дарби, каквито е притежавала и твоята майка, погрешно смятана за рожба на дявола. Ти също имаш такива дарби. Нима не е вярно, че майка ти е можела да лекува? Дете, такава сила не идва от дявола. Виждаш ли всички тези книги наоколо? Те са пълни с истории за подобни хора, наричани на едно място вълшебници, на друго вещици, но какво общо има дяволът с всичко това? Ако притежаваш такива сили, моля те, довери ни се, за да можем да те научим как да боравиш с тях.

Ромер й разказа и как сме помагали на вещици да избягат от инквизиторите си и да дойдат при нас, на сигурно място. Каза й дори за две от нашите членки — които имаха силната дарба да виждат духове, и за Гертруд, която можеше да накара прозорците да се тресат само с мисълта си.

Очите на детето се разширяваха все повече, но лицето й си оставаше каменно. Ръцете й стискаха подлакътниците на стола, тя бе килнала глава наляво и оглеждаше Ромер от глава до пети.

На лицето й отново се появи омраза. Ромер прошепна:

— Тя чете мислите ни, Петир, а може да скрие своите от нас.

Това я стресна, но пак не каза нищо.

— Дете — каза Ромер, — станала си свидетел на нещо ужасно, но със сигурност не вярваш в обвиненията срещу майка ти. Кажи ни, моля те, на кого си говорила онази нощ? Петир те е чул. Ако можеш да говориш с духове, кажи ни. Нищо лошо няма да ти се случи.

Никакъв отговор.

— Дете, нека ти покажа своята сила. Тя не идва от Сатаната и изобщо не е нужно да го призовавам, за да я използвам. Аз не вярвам в Сатаната. Виж часовниците наоколо — онзи високия, стенния, и онзи с махалото вляво от теб, и онзи на полицата над камината, и часовника на писалището ей там.

Тя ги огледа всичките, което много ни зарадва, защото означаваше, че разбира. После отново се втренчи в Ромер, когато той, без изобщо да помръдва, накара всичките часовници да спрат като един. Безкрайното тиктакане изчезна и в стаята се възцари тишина, която сякаш бе приглушила дори звуците от канала под нас.

— Дете, повярвай ни, защото ние също обладаваме подобни сили — каза Ромер, а после се обърна към мен и ми каза да накарам със силата на мисълта си часовниците отново да заработят. Аз затворих очи и наредих на часовниците: «Работете!», и те наистина заработиха, а стаята отново се изпълни с тиктакането им.

Изражението на Дебора премина от хладна подозрителност във внезапно презрение. Тя скочи от стола, отстъпи към книгите до стената и взирайки се с омраза в нас, изкрещя:

— Вещици! Защо не ми казахте? Вие всички сте вещици! Вие сте орден на Сатаната. — А после сълзите рукнаха по лицето й и тя захлипа: — Истина е, истина, истина!

Обгърна се с ръце, за да закрие гърдите си, и гневно ни заплю. Нищо не можехме да кажем, за да я успокоим.

— Всички ние сме прокълнати! А вие се криете в този град на вещици, където не могат да ви изгорят! — пищеше тя. — О, лукави вещици в дяволски дом!

— Не, дете — извика Ромер. — Ние нямаме нищо общо с дявола! Опитваме се да разберем онова, което другите осъждат.

— Дебора — изкрещях аз, — забрави лъжите, които са ти втълпили. Никой в този град няма да те изгори! Помисли за майка си. Какво каза тя или какво направи, преди да започнат да я измъчват и да я карат да повтаря тези гадости?

О, но точно това не биваше да казвам! Нямаше как да зная, Стефан. Нямаше как да зная. Чак когато лицето й сякаш се вкамени и тя запуши ушите си с ръце, осъзнах грешката си. Майка й беше вярвала, че твори зло!

И тогава от треперещите устни на Дебора започнаха да се леят проклятия:

— Нечестивци, това сте вие! Вещици! Часовници можели да спират! Е, добре, ще ви покажа какво може да прави дяволът чрез една вещица.

Тя пристъпи в центъра на стаята, загледа се в прозореца, сякаш в синьото небе, и извика:

— Ела, мой Лашър, покажи на тези нещастни вещици силата на великата вещица и нейния дявол. Счупи всички часовници, до един!

И в този миг огромна тъмна сянка се появи на прозореца, сякаш духът, когото зовеше тя, се бе смалил, за да влезе в стаята.

Тънкото стъкло по циферблатите на часовниците се разтроши, изкусно споените дървени кутии се отвориха, пружините изскочиха навън и часовниците започнаха да падат от полицата на камината и от писалището, а високият стенен часовник се разби на пода.

Ромер бе много изплашен, защото рядко бе виждал дух с такава сила, и ние просто усещахме това създание, допира му до дрехите ни, когато профуча покрай нас и сякаш изстреля невидимите си пипала, за да изпълни повелята на вещицата.

— Да се продъните в ада дано, вещици. Аз няма да бъда като вас! — пищеше Дебора, а когато книгите започнаха да падат от лавиците, тя отново избяга навън и затръшна вратата след себе си така, че колкото и да се мъчехме, не успяхме да я отворим.

Но духът си бе отишъл. Вече нямаше защо да се страхуваме от него. След продължителна тишина вратата се отвори и ние излязохме от стаята. Тогава разбрахме, че Дебора е напуснала къщата доста отдавна.

Ти знаеш, Стефан, че по това време Амстердам беше един от най-големите градове в Европа, с население сто и петдесет хиляди души, че и повече. И тя бе изчезнала в този голям град. Търсихме я във всички бордеи и кръчми, но без резултат. Дори при херцогиня Ана, най-богатата проститутка в Амстердам, защото там момиче като Дебора със сигурност би намерило убежище. И макар че херцогинята както винаги ни посрещна добре и дори ни сервира добро вино, не можа да ни каже нищо за мистериозното дете.

Вече бях така съсипан от нещастие, че не можех да стана от леглото. Лежах, захлупил лице върху ръцете си, и ридаех, макар че всички ми казваха, че това е глупаво, а Гертруд се кълнеше, че ще открие «момичето».

Ромер ми каза, че трябва да запиша всичко случило се с тази млада жена, като част от изследователската ми работа, но, Стефан, написаното бе толкова жалко и неизчерпателно, че затова сега не те насочвам за справка към онези стари доклади. Когато се върна в Амстердам, с Божията помощ, ще подменя записките си с тази много по-живописна хроника.

Но да продължим, не остана много за разказване — след две седмици един млад ученик на Рембранд, неотдавна пристигнал от Утрехт, дойде при мен и каза, че момичето, което търся, сега живее със стария портретист Роелант, който бе познат само под това име и на младини бе учил в Италия, и все още имал много поръчки, но бил много болен и недъгав и едва можел да плаща дълговете си.

Може би не помниш Роелант, Стефан, но нека ти кажа, че той беше добър художник, чиито портрети биха направили чест и на Караваджо, и ако не беше поразен от тази болест на костите, която го бе осакатила, сигурно щеше да е много по-известен.

По онова време той беше вдовец с трима сина, както и много добър човек.

Веднага отидох да видя Роелант, който ме знаеше и винаги ме посрещаше сърдечно, но този път вратата се затръшна под носа ми. Нямал време за срещи с «млади учени», както ни наричаше, и ме предупреди с доста зложелателен тон, че такива като нас могат да бъдат прогонени дори от Амстердам.

Ромер каза, че трябва да оставя нещата така за известно време, а ти знаеш, Стефан, че ние оцеляваме, защото успяваме да не привличаме вниманието. Но в последвалите дни виждахме, че Роелант плаща многобройните си дългове и че той и децата от първата му жена сега са облечени в хубави дрехи, които говореха за извънредно богатство.

Казваха, че Дебора, много красиво шотландско момиче, наето от него за бавачка на синовете му, приготвила някакъв мехлем за изкривените му пръсти, който ги сгрял и отпуснал, и той отново можел да държи четката. Според слуховете получавал добри пари за новите портрети, но няма как да е правил по три или четири такива на ден, за да изкара достатъчно за мебелите и дрехите, които сега влизаха в онази къща.

Скоро се разчу, че шотландското момиче било богато, извънбрачно дете на благородник, който въпреки че не я припознал, й изпращал много пари, които тя деляла с Роелант заради това, че я е приел в дома си.

Кой може да е този човек, чудех се аз. Благородникът от огромния шотландски замък, който се издигаше почти като естествена скала над долината, от която бях отвел това дете, босо, мръсно и разкъсано чак до кости от камшика, неспособно дори да се храни само? Същинска приказка, няма що!

С Ромер гледахме на всичко това с безпокойство, защото ти знаеш не по-зле от мен причината, поради която не използваме силите си за собствена облага. Чудехме се откъде идва цялото това богатство, ако не от онзи дух, който бе връхлетял в кабинета на Ромер, за да изпотроши всички часовници по команда на Дебора.

Но в дома на Роелант всички бяха доволни и старецът се ожени за младото момиче, преди годината да е изтекла. Два месеца преди сватбата Рембранд вече я беше нарисувал, а месец след венчавката портретът бе закачен в салона на Роелант, за да могат всички да го видят.

На врата на Дебора на този портрет висеше същият онзи бразилски смарагд, който тя толкова бе харесала по време на нашата разходка. Беше го купила преди доста време от бижутера, заедно с всякакви други скъпоценности и златни съдове, които й бяха харесали, както и картини на Рембранд, Хале и Юдит Лейсер, на които така се възхищаваше.

Вече не можех да стоя настрана. Къщата бе отворена за всеки, който искаше да види картината на Рембранд, с която Роелант особено много се гордееше. И когато аз пристъпих прага, за да видя портрета, старият Роелант не направи никакъв опит да ме спре, а дори докуцука до мен с бастуна си и собственоръчно ми предложи вино. А после ми посочи своята любима Дебора, която беше в библиотеката на къщата и заедно с учителя си четеше и пишеше на латински и френски, защото това било най-голямото й желание. Учела се много бързо, каза Роелант. Това го изумявало, дори наскоро била прочела писанията на Анна Мария ван Шурман, която твърдяла, че жените са не по-малко способни да учат от мъжете.

Изглеждаше преизпълнен с радост.

Когато видях Дебора, се усъмних дали наистина зная истинската й възраст. Облечена в зелено кадифе и окичена с бижута, тя изглеждаше като истинска млада жена — може би на седемнайсет. Роклята й бе с широки ръкави и огромна пола, а в черната й коса имаше зелена панделка с атлазени розетки. Очите й също изглеждаха зелени на фона на тази прекрасна дреха. В този миг ми хрумна, че вероятно самият Роелант не знае истинската й възраст. Но нито дума не излезе от устата ми, за да разоблича всички лъжи, с които се бе обградила — просто стоях потресен от красотата й, сякаш поразен от мълния. Втора, много по-мощна мълния, ме прониза в сърцето, когато тя вдигна поглед и се усмихна.

Казах си, че е време да тръгвам, и оставих чашата с вино. Но тя пристъпи към мен с усмивка, хвана ръцете ми и рече:

— Ела с мен, Петир.

Отведе ме в малка стая, пълна с шкафове, където явно държаха чаршафите.

Колко изискана и грациозна бе сега. Дори придворна дама не би била толкова елегантна. В същия миг се сетих за онова момиче в каруцата, което ми се бе сторило същинска малка принцеса.

И все пак оттогава тя се бе променила в много отношения. На слабите снопове светлина, които проникваха в малката стая, аз можах да я огледам много подробно — видях, че е в прекрасно здраве, парфюмирана, с руж на бузите, а на високите й едри гърди почиваше великолепният бразилски смарагд в своя филигранен обков.

— Защо още не си казал на никого онова, което знаеш за мен? — попита тя, сякаш не знаеше отговора.

— Дебора, ние ти казахме истината за нас. Искахме само да ти предложим убежище, както и нашите знания за силите, които притежаваш. Ела при нас, когато пожелаеш.

Тя се засмя и отвърна:

— Петир, ти си глупак, но все пак ме измъкна от мрака и мизерията и ме доведе в това прекрасно място. — Посегна към някакъв скрит джоб в огромната си пола и извади шепа смарагди и рубини. — Вземи ги.

Аз се отдръпнах и поклатих глава.

— Ти казваш, че нямаш нищо общо с дявола — рече тя. — И водачът ви казва, че дори не вярва в Сатаната, не беше ли така? Но в какъв Господ и в каква Църква вярвате, щом живеете като монаси, в усамотение, сред своите книги, и никога няма да опознаете удоволствията на света? Защо не дойде при мен в хана, когато имаше възможност, Петир? Искаше го толкова много. Е, приеми благодарностите ми, защото само с тях ще си останеш. И тези камъни, които ще те направят богат. Не е нужно да оставаш повече в това братство от монаси. Дай си ръката!

— Дебора, как се сдоби с тези скъпоценности! — прошепнах аз. — Ами ако те обвинят, че си ги откраднала?

— Моят дявол е твърде умен за това, Петир. Те идват от много далече. И трябваше само да ги поискам, за да ги получа. С една малка част от този неизчерпаем запас аз купих смарагда, който нося на врата си. Името на моя дявол е гравирано на гърба на златната му плочка, Петир. Но ти знаеш това име. Предупреждавам те никога да не го призоваваш, защото той служи само на мен и ще унищожи всеки, който се опита да го командва чрез това име.

— Дебора, върни се при нас — замолих я аз, — само за ден, ако желаеш, само за няколко часа, да поговорим, когато съпругът ти позволи. Този твой дух не е дявол, но е много могъщ и може да твори зло просто от безразсъдство и за удоволствие, което е много характерно за призраците. Дебора, това не е игра, със сигурност го знаеш!

Но виждах, че подобни тревоги са съвсем далече от мислите й.

Продължих да я убеждавам. Обясних й, че първото и най-важно правило на нашия орден е никой от нас, без значение от силите си, да не командва дух за собствена облага.

— Това е старо правило, Дебора, познато сред всички вълшебници и сред хората, които се обръщат към невидими сили. Онзи, който дръзне да използва невидими сили за зло, не може да не си навлече погибел.

— Но защо облагата да е нещо лошо, Петир? — каза тя, сякаш бяхме на една възраст. — Само помисли какво говориш! Щом няма богатство, няма и зло? Кому вредя с онова, което моят дявол носи? Пък и всички в къщата на Роелант се възползват от него.

— В това, което вършиш, се крият опасности, Дебора! Това нещо става все по-силно с всяка дума, изречена за него…

Тя ми направи знак да замълча. Отново се отнасяше с презрение към мен. Настоя да взема камъните. Каза ми грубо, че съм глупак, защото не зная как да използвам силите си, и после ми благодари, че съм я довел в този перфектен за вещици град, и се засмя доста зловещо.

— Дебора, ние не вярваме в Сатаната — отново казах аз. — Но вярваме в злото, а злото е онова, което руши човешкия род. Моля те, внимавай с този дух. Не вярвай, когато ти говори за себе си и за намеренията си. Защото никой не знае какво всъщност представляват тези създания.

— Спри, Петир, ядосваш ме. Какво те кара да мислиш, че този дух ми казва нещо? Аз му говоря! Провери в демонологиите, Петир, в старите книги на бесните духовници, които наистина вярват в дяволи, в тях се съдържат доста по-истинни указания как да се контролират тези невидими създания, отколкото ти си мислиш. Видях ги във вашата библиотека. Познах тази дума на латински — демонология, защото съм виждала такива книги и преди.

Те бяха пълни с истини, но и с лъжи, и й го казах. Разделих се с нея тъжен. Отново се опита да ми пробута камъните, но аз отказах. Тя обаче ги пъхна в джоба ми и докосна с горещите си устни бузата ми. Излязох от къщата.

След това Ромер ми забрани да я виждам. Какво са сторили в ордена с камъните, така и не попитах. Големите тайници със съкровищата на Таламаска никога не са ме интересували. И тогава знаех само каквото зная и днес: че дълговете ми са платени, че имам необходимите дрехи и монети в джоба, ако ми потрябват.

Дори когато Роелант се разболя, а това не беше нейно дело, Стефан, уверявам те, пак ми бе отказано да я видя.

Но странното беше, че много често, и то на странни места, я виждах сама, или с едно от децата на Роелант, да ме гледа отдалече. Виждах я насред улицата, веднъж дори мина покрай къщата на Таламаска, под прозореца ми, а друг път, когато се отбих при Рембранд ван Рейн, тя седеше там, до Роелант, шиеше и ме гледаше с крайчеца на окото си.

Дори по едно време започнах да си мисля, че ме преследва. Защото както си вървях сам и мислех за нея, как я хранех и миех като малко дете — и все пак не претендирам, че съм мислел за нея като за дете — внезапно спирах насред крачка, обръщах се и я виждах да върви зад мен в разкошното си кадифено наметало с качулка. Поглеждаше ме право в очите, преди да свие в някоя пресечка.

О, Стефан, можеше да си представиш колко страдах. А Ромер каза да не ходя при нея. Забрани ми. И Гертруд все ме предупреждаваше, че тази нейна яростна мощ ще расте и ще излиза от контрола й.

Месец преди смъртта на Роелант една млада художничка с прелестен талант, Джудит де Вилд, дойде да живее под неговия покрив с Дебора и остана там с възрастния си баща дори след като той си отиде.

Братята на Роелант отведоха синовете му в провинцията и Дебора и Джудит де Вилд сега заедно поддържаха къщата, като се грижеха за стареца с голяма нежност, но въпреки всичко си живееха доста весело, тъй като вратата им беше отворена по всяко време за писатели, поети, учени и художници, както и за ученици на Джудит, които я обожаваха така, както биха обожавали всеки мъж художник, защото тя беше наистина прекрасна и членуваше наравно с мъжете в Гилдията на свети Лука.

Поради забраната на Ромер, аз не можех да отида там. Но често минавах покрай къщата и, кълна ти се, задържах ли се по-дълго пред нея, Дебора винаги се появяваше на прозореца на горния етаж — сянка зад стъклото. Понякога виждах само мимолетния проблясък на зеления смарагд. Друг път тя дори отваряше прозореца и ми кимаше да вляза, но напразно.

Самият Ромер отиде да я посети, но тя го отпрати.

— Мисли си, че знае повече от нас — каза той тъжно. — Но не знае нищо, иначе нямаше да си играе с това. Винаги така става — магьосниците си мислят, че силата им е достатъчна да контролират невидимите създания, когато всъщност не е. А какво става с нейната воля, с нейното съзнание, с нейните амбиции? Как само я покварява това същество! Това е неестествено, Петир, и опасно, наистина опасно.

— Аз мога ли да призова такова създание, ако реша?

— Никой не знае, Петир. Ако опиташ, вероятно ще успееш. И вероятно няма да можеш да се отървеш от него и точно в това се крие старият капан. Никога няма да ти дам благословията си за подобно нещо. Чуваш ли какво ти казвам?

— Да, Ромер — казах аз, покорен както винаги. Но той знаеше, че сърцето ми е покварено и победено от Дебора, сякаш наистина ме бе омагьосала, дори не омагьосала — а нещо по-силно от това.

— Вече не можем да помогнем на тази жена — каза той. — Насочи ума си към други неща.

И аз сторих всичко по силите си, за да изпълня заповедта му. Все пак някак научих, че Дебора е ухажвана от мнозина благородници от Франция и Англия. Богатството й било тъй огромно, че вече никой не поставял под въпрос произхода му, нито пък се питал дали е имало време, когато е била бедна. Образованието й напредваше изключително бързо и тя бе абсолютно отдадена на Джудит де Вилд и баща й, и никак не бързаше да се омъжва, въпреки че приемаше в дома си много кандидати.

Е, накрая един от тях все пак я отведе!

Така и не разбрах за кого се е омъжила, нито къде я е отвел. Видях Дебора само още веднъж и тогава не знаех, каквото зная сега — че това вероятно е била последната й нощ в Амстердам.

Събудих се в тъмното от някакъв шум, който идваше откъм прозореца. Осъзнах, че по стъклото се чука, което не можеше да е естествен шум. Отидох да видя дали някакъв мошеник не се спуска от покрива. Все пак бях на петия етаж, тъй като бях едва момче в ордена, и имах съвсем скромна, но въпреки това удобна стая.

Прозорецът бе заключен. Но далече долу на кея стоеше жена в черно наметало. Сякаш се взираше към мен и когато отворих прозореца, тя ми направи знак с ръка да сляза.

Знаех, че е Дебора. Бях като полудял, сякаш някакъв сукубус бе дошъл в стаята ми, бе отдръпнал завивките ми и бе започнал да работи с устните си.

Измъкнах се от къщата потайно, за да избегна всякакви въпроси. Тя ме чакаше, зеленият смарагд блещукаше в мрака като огромно око. Поведе ме по задните улички към къщата си.

Стефан, имах чувството, че сънувам. Но не исках този сън да свършва. Тя бе дошла съвсем сама при мен, без прислужници или лакеи. В Амстердам това не беше толкова опасно, колкото на някое друго място, но все пак кръвта ми закипя, когато я видях така незащитена и все пак така решена на нещо, изпълнена с тайнственост. Хвана ме за ръката и все ме припираше да бързам напред.

Колко богато бе обзаведена къщата, колко дебели бяха многобройните килими, колко фина бе дървесината по пода. Тя ме дърпаше покрай сияещите витрини със сребро и китайски порцелан, нагоре по стълбите, към покоите й, където имаше легло, застлано със зелено кадифе.

— Утре ще се омъжа, Петир — каза тя.

— Тогава защо ме доведе тук, Дебора? — попитах аз, но треперех от желание, Стефан. Когато тя развърза връхната си дреха и я остави да се свлече на пода, видях пълните й гърди да се подават от тясната, украсена с дантела рокля. И макар и обезумял от желание да ги докосна, не помръднах. Дори гледката на пристегнатата й талия, на бледата й шия и на полегатите рамене ме сгорещяваше. Нямаше и частица от плътта й, която да не жадувах. Бях като звяр в клетка.

— Петир — каза тя, като ме гледаше право в очите, — знам, че си дал камъните на ордена и че не си задържал нищо от благодарността ми. Затова позволи ми да ти дам онова, което искаше от мен по време на дългото ни пътуване дотук и което твоята огромна деликатност не ти позволи да си вземеш.

— Но, Дебора, защо го правиш? — попитах аз, решен да не се възползвам по никакъв начин от нея. Защото тя бе много разстроена, виждах го в очите й.

— Защото го искам, Петир — каза тя внезапно и уви ръце около мен, а после ме обсипа с целувки. — Напусни Таламаска, Петир, и ела с мен. Стани мой съпруг и аз няма да се омъжа за другия.

— Защо искаш това от мен? — попитах отново.

Тя се изсмя с горчивина и тъга.

— Липсва ми твоето разбиране, Петир. Липсва ми човекът, от когото не е нужно да крия нищо. Ние и двамата сме вещици, Петир, без значение дали сме слуги на бога или на дявола, ние сме вещици.

О, как блестяха очите й при тези думи, колко явен беше триумфът й, и колко горчив. Изведнъж тя стисна зъби, после погали лицето ми, врата ми и аз почти обезумях.

— Знаеш, че ме искаш, Петир, както винаги си ме искал. Защо не го направиш? Ела с мен. Ще заминем от Амстердам, ако Таламаска не ти позволи да ги напуснеш, ще заминем заедно. Няма нещо, което да не мога да направя за теб, няма нещо, което да не мога да ти дам, само бъди с мен, позволи ми да бъда близо до теб и вече да не се страхувам. Мога да ти кажа коя съм всъщност и какво се случи с майка ми. Мога да ти кажа всичко, което ме тревожи, Петир, от теб не се страхувам.

При тези думи лицето й помръкна, а в очите й избиха сълзи.

— Съпругът ми е млад и красив, той е всичко, за което мечтаех, когато седях мръсна и боса на прага на нашата хижа. Той е благородник, пристигнал на кон от замъка си, в който ще ме заведе, в друга земя. Сякаш съм в някоя от приказките, които майка ми разказваше, ще стана графиня и всички онези римушки и песни ще се сбъднат. Но, Петир, аз хем го обичам, хем не го обичам. Ти си първият мъж, когото обикнах, ти ме доведе тук, ти видя кладата, на която умря майка ми, ти ме изкъпа и нахрани, облече ме, когато не можех да го сторя сама.

Изоставих всяка надежда да напусна тази стая, без да съм я имал. Знаех го. Бях толкова запленен от пърхането на миглите й и от мъничката трапчинка на бузата й, че й позволих да ме увлече не към леглото, а направо на килима пред малкото огнище, където сред трепкащата топлина тя започна да ми разказва своите злочестини.

— Миналото сега ми изглежда съвсем нереално — започна тя. Плачеше тихо, очите й се бяха разширили сякаш от учудване. — Наистина ли съм живяла на онова място, Петир? Наистина ли съм видяла майка си да умира?

— Не съживявай миналото, Дебора — казах аз. — Нека го оставим да избледнее.

— Но, Петир, помниш ли кога за пръв път ми заговори и ми каза, че майка ми не е зла, че хората, които са й сторили това, са зли. Защо мислеше така?

— Ти ми кажи дали е била вещица, Дебора, и какво всъщност означава вещица!

— О, Петир, помня, че бродихме с нея из полето, под безлунното небе, там при онези камъни.

— И какво стана, мила моя? Да не би дяволът да дойде на своите разцепени копита?

Тя поклати глава, направи ми знак да съм търпелив и да я изслушам.

— Петир, един съдия на вещици научи майка ми на черната магия! Той й показа онази книга. Дойде в нашето село, когато бях съвсем малка, още лазех. Дойде при майка ми да излекува една рана на ръката му. Двамата седнаха до огъня и той й разказа за всички места, където е ходил по работа, и за вещиците, които е изгорил. «Внимавай, моето момиче», каза й, или поне тя ми го предаде така по-късно, после извади от кожената си торба онази зла книга. Демонология, така се казваше, и започна да я чете на майка ми, защото тя не знаеше латински, пък и не можеше да чете на нито един език. Той дори държеше картинките на светлината на огъня, за да може тя да ги види по-добре. И така, час след час, я научи на всички тези неща, на всичко, което правят вещиците. «Внимавай, моето момиче — все повтаряше той, — да не би дяволът да те изкуши, защото той обича най-много акушерките и знахарките!», а после обръщаше следващата страница. Същата нощ, когато си легна с нея, той й разказа за мъченията и за кладите, както и за писъците на осъдените. «Внимавай, моето момиче», каза й и на сбогуване. Тя ми предаде всичко това по-късно. Бях на шест, може би дори на седем. Седяхме двете пред кухненския огън. «Ела с мен и ще видиш», каза ми тя. Излязохме в полето и застанахме неподвижни в центъра на онези камъни, за да почувстваме вятъра.

— Виждаш ли, нито звук не се чува в нощта, както ти казах. Никаква светлинка. Няма и звезди в небето, за да видим кулите на замъка или пък водите на езерото Лох Донелайн.

Чух я да шепне нещо, докато стискаше ръката ми, после затанцувахме, като описвахме малки кръгове в големия каменен кръг. Тя шепнеше все по-силно, изричаше думи на латински, с които призоваваше демона, после разпери широко ръце и го призова с вик.

Нощта бе съвършено тиха. Никой не отговори. Аз се притаих до полата й, стисках студената й ръка. И тогава го усетих как се приближава над тревите, беше като вятър, който сякаш се събираше около нас. Усетих как докосна косата ми, после врата ми, чувствах как ни обгръща, като че въздухът около нас се сгъстяваше. Чух го да говори, но не с думи: «Тук съм, Сузан!».

О, как само се смя тя от щастие, как танцува. Като дете. Мяташе ръце, смееше се и развяваше черната си коса. «Видя ли го, дъще?» — попита ме. И аз отвърнах, че съм го почувствала и съм го чула съвсем отблизо.

И тогава той отново проговори: «Назови ме по име, Сузан».

«Лашър^[3] — каза тя, — защото вятърът, който изпращаш, шиба тревите, защото брули листата от дърветата. Ела, мой Лашър, разрази буря над Донелайт! Така ще разбера, че съм най-могъщата вещица и че го правиш от любов към мен!»

Докато стигнахме до хижата си, вятърът вече виеше над полето и в комина. Седнахме до огъня, смеехме се като две деца. «Видя ли, видя ли, направих го», прошепна тя. Аз се взирах в очите й и видях онова, което винаги съм виждала и винаги щях да виждам в тях, дори до сетния й час на болка и агония: очи на глупачка, сякаш палаво момиче се смееше в шепа, докато в другата ръка стискаше откраднато лакомство. За нея това беше игра, Петир. Беше просто игра!

— Да, разбирам, мила моя — казах аз.

— Сега кажи ми, че това не е Сатаната. Кажи ми, че не той е излязъл от преизподнята, за да завладее вещицата от Донелайт и да я отведе до огъня! Лашър намираше вместо нея изгубените вещи на другите, Лашър й носеше златото, което после й отнеха, Лашър й разкриваше тайните изневери на селяните, които тя охотно споделяше с всички, които искаха да чуят. И пак Лашър изсипа градушка над доячката, която се бе скарала с нея. Лашър наказваше враговете й и благодарение на това всички узнаха за силата й! Тя не можеше да го контролира, Петир. Не знаеше как да го използва. И като дете, което си играе със свещ, тя сама подпали огъня, в който изгоря.

— Не прави същата грешка, Дебора! — прошепнах аз, дори я целунах по лицето. — Никой не може да командва демон.

— О, не, той е много повече от това — прошепна тя, — нямаш представа дори. Но не се страхувай за мен, Петир. Аз не съм като майка си. Няма причина да се безпокоиш.

Седнахме притихнали до малкия огън. Не можех да повярвам, че тя иска да е близо до пламъците. Когато положи чело на камъните пред огнището, аз я целунах отново по меката буза и отметнах назад дългите капризни кичури на влажната й коса.

— Петир — каза тя, — никога нямаше да живея в глад и мръсотия, ако тя беше жива. Нямаше да завися от щедростта на глупави мъже.

— Не се омъжвай, Дебора. Недей! Ела с мен. Ела в Таламаска и заедно ще разкрием природата на това същество…

— Не, Петир. Знаеш, че няма да дойда. — Тя се усмихна тъжно. — Ти трябва да дойдеш с мен, ще заминем. А сега ми говори с твоя тайнствен глас, гласът, с който караш часовниците да спират, с който призоваваш духовете, бъди с мен, бъди мой жених и нека това е нашата вещерска брачна нощ.

Понечих да я разубедя, но тя сложи длан на устата ми, после я докосна с устни и започна да ме целува с такава страст, че забравих всичко останало, знаех само, че трябва да разкъсам дрехите, които я оковаваха, и да я обладая на леглото със зелените драперии, спускащи се около нас, да обладая това почти детско тяло с женски гърди и женски тайни, което бях къпал и обличал.

Защо се измъчвам, като ти разказвам всичко това? Признавам стария си грях, Стефан. Признавам всичко сторено, защото не мога да продължа да пиша за тази жена, без да направя изповедта си.

Никога не съм престъпвал правилата с такава страст. Никога не съм изпитвал такава наслада.

Защото тя вярваше, че е вещица, Стефан, че е зла, и за нея всичко това бе вещерски ритуал, на който се отдаваше с огромна охота. И все пак тя имаше нежно и любящо сърце, кълна се, поради което наистина беше вещица с огромна и могъща дарба.

Не напуснах леглото й до сутринта. Спах, положил глава на ароматните й гърди. От време на време ридаех като дете. С умения на изкусителка, тя бе събудила в мен неистов копнеж. Вече бях неин роб. Но тя знаеше, че няма да остана с нея, че трябва да се върна в Таламаска. Лежеше тиха и тъжна, взираше се в дървения таван над леглото, а светлината проникваше на ивици през завесите и постелята започваше да се сгрява от топлината на слънцето.

Облякох се неохотно, защото нямаше друго, което да желая повече от нейната душа и плът. И все пак я напусках. Отивах у дома да разкажа на Ромер какво съм сторил. Отивах обратно в метрополията, която наистина беше моя майка и баща, и знаех, че нямам друг избор.

Помислих си, че ще ме изпрати с проклятия. Но не стана така. За последен път я помолих да остане в Амстердам, да дойде с мен.

— Довиждане, мой малки свещенико — каза ми тя. — Нека Бог да е с теб и може би Таламаска ще те възнагради, задето ме отхвърли. — Сълзите се стичаха по лицето й, аз целунах дланите й страстно, преди да я напусна и отново зарових лице в косата й. — Тръгвай, Петир — каза тя накрая. — Не ме забравяй.

Минаха ден или два, преди да науча, че е заминала. Бях неутешим, лежах и плачех, опитвах се да се вслушвам в думите на Ромер и Гертруд, но не чувах нищо. Не ми бяха ядосани, както очаквах, само това разбрах.

И точно Ромер отиде при Джудит де Вилд и купи от нея портрета на Дебора от Рембранд ван Рейн, който сега виси в нашата къща.

Мина цяла година, преди мъката ми да се поуталожи. Оттогава никога повече не наруших правилата на Таламаска, тръгнах отново да пътувам през германските провинции и през Франция, дори през Шотландия, за да се опитвам да спасявам вещици, да пиша за тях и техните злочестини, както винаги сме правили.

Е, Стефан, вече знаеш цялата история на Дебора, такава, каквато е. Както и какъв ужас преживях, когато попаднах на трагедията на графиня Дьо Монклеве след толкова години, в този укрепен град в Кевен, Лангедок и открих, че тя е Дебора Мейфеър, дъщерята на шотландската вещица.

О, само местните да не бяха узнали, че майка й също е била изгорена. Само младата невеста да не бе споделила тайните си с младия лорд, когато е плакала на гърдите му. Още помня лицето й, след всичките тези години, когато тя ми каза:

— Петир, знам, че мога да говоря с теб, без да се страхувам.

Сега разбираш с какъв страх и ужас влязох в онази килия. Толкова бях нетърпелив, че дори и за момент не помислих, че жената, свита в парцаливата роба на сламеника, може да ме познае и в отчаянието си да ме назове по име, и без да ще, да осуети цялата ми маскировка.

Но не стана така.

Щом влязох в килията, вдигнал подгъва на черната си одежда, за да приличам на свещеник, който не желае да се оскверни с подобна мръсотия, аз погледнах към нея и не видях на лицето й и най-малкия израз на разпознаване.

Но все пак тя ме гледаше право в очите и аз веднага казах на стария глупак, енорийския свещеник, че трябва да говоря с нея насаме. Той не искаше да ни остави, но аз го уверих, че съм виждал много вещици и тя не може да ме изплаши ни най-малко и че трябва да й задам много въпроси, и ако той е така любезен да ме изчака в жилището си, аз няма да се бавя.

Извадих от джоба си няколко златни монети и казах:

— Моля, приемете това за вашата църка, защото знам, че ви създадох твърде много грижи. — И това бе достатъчно. Идиотът си отиде.

Нужно ли е да ти казвам колко достойни за презрение са подобни преговори, които ми позволиха да остана насаме с тази жена, без стражи? И какво можех да сторя с нея, ако бях решил? И колцина бяха вършили такива неща преди мен?

Вратата се затвори и въпреки че чувах някакъв шепот в коридора отвън, вече бяхме сами. Оставих свещта на единствената мебел в стаята — една дървена пейка, и като се опитвах да потисна сълзите си, я чух да прошепва едва чуто:

— Петир, възможно ли е да си ти?

— Да, Дебора — отвърнах.

— Но не си дошъл да ме спасиш, нали? — попита тя немощно.

Сърцето ми се разтуптя от самия тон на гласа й, защото точно с такъв глас ми говореше и в спалнята си в Амстердам онази последна нощ. В него се долавяше някакъв особен, дълбок резонанс, някаква мрачна музика.

— Не мога да го направя, Дебора. Ще опитам, но знам, че няма да успея.

Това сякаш не я изненада, но тя въпреки всичко ми се усмихна.

Взех отново свещта, приближих се и паднах на колене пред нея, за да мога да я гледам в очите. Те бяха точно каквито ги помнех, бузите също когато се усмихна, сякаш моята Дебора се бе превърнала в призрак, в крехка и бледа фигура, която обаче не бе изгубила красотата си.

Тя не понечи да ме докосне, но гледаше лицето ми така, сякаш го рисуваше. И тогава с порой от немощни и изпълнени със състрадание думи аз й разказах, че не съм знаел за нещастието й, дошъл съм тук сам, по дела на Таламаска и за свой ужас съм разбрал, че тя е жената, за която се носи толкова голяма мълва. Казах и че съм се уверил, че е писала до епископа, и до Парламента в Париж, но тя ме накара да замълча с прост жест и каза:

— Аз ще умра утре и ти не можеш да направиш нищо.

— О, но мога да ти помогна поне с нещо — отвърнах аз, — имам един прах, който се разтваря във вода, и когато го изпиеш, изпадаш в ступор и не чувстваш така силно болката. Мога да ти дам и такова количество, че да умреш, ако пожелаеш, и да избегнеш агонията в пламъците. Знам, че ще успея да ти го дам. Старият свещеник е глупак.

Тя изглеждаше доста развълнувана от предложението ми, макар че не бързаше да го приеме.

— Петир, трябва да съм в съзнание, когато ме отведат на площада. Предупреждавам те, махни се от града по време на екзекуцията. Или бъди на сигурно място, в стая със затворени прозорци, ако държиш да видиш всичко с очите си.

— За бягство ли говориш, Дебора? — попитах аз, защото, трябва да призная, въображението ми веднага започна да работи. Само да можех да я спася, като причиня някаква голяма суматоха, и да я отведа по някакъв начин. Но как щях да постигна подобно нещо?

— Не, Петир, това е отвъд моята сила и силата на онзи, когото командвам. За един дух е проста работа да донесе малко бижута или златна монета в ръцете на вещица, но да отвори вратите на затвора, да обезоръжи стражите? Това не може да направи. — Тогава, погледът й като че се разфокусира и тя започна да се озърта диво из стаята. — Знаеш ли, че собствените ми синове свидетелстваха срещу мен? Знаеш ли, че моят обичан Кретиен е нарекъл майка си вещица?

— Мисля, че са го принудили, Дебора. Да се срещна ли с него? Кажи ми, как да ти помогна?

— О, мили мой Петир — отвърна тя. — Защо не ме послуша, когато те молих да дойдеш с мен? Но ти нямаш вина за всичко това. Аз съм виновна. — Тя поклати глава и продължи: — Има още нещо в тази история. Когато той умря, смятах, че нямам вина за това. Но прекарах цял месец в тази килия, и мислих, Петир. Гладът и болката изостриха разума ми.

— Дебора, не вярвай в онова, което ти говорят враговете ти, без значение колко често го повтарят и колко са убедителни!

Тя не ми отговори. Изглеждаше напълно безразлична. После отново се обърна към мен:

— Петир, моля те, направи нещо за мен. Ако утре ме заведат окована на площада, което е най-големият ми страх, настоявай да освободят ръцете и краката ми, за да мога да нося тежката свещ за покаяние, както е обичаят. Не позволявай осакатените ми крака да събудят жалост у теб, Петир. Страхувам се от оковите повече, отколкото от пламъците!

— Ще го направя — казах аз, — но няма защо да се притесняваш за това. Те ще ти дадат да носиш свещта и ще те преведат из целия град. Ще те накарат да я оставиш на стълбите на катедралата и чак тогава ще те вържат и ще те отведат на кладата. — Нямах сили да продължа.

— Чуй ме, искам да те помоля и за още нещо — каза тя.

— Да, продължавай.

— Когато всичко свърши, напусни града. Пиши на дъщеря ми, Шарлот Фонтене, жена на Антоан Фонтене, в Сан Доминго, което е в Испаньола. Пиши на адреса на търговеца Жан-Жак Тусен в Порт-о-Пренс, ще ти кажа какво.

Аз повторих името и пълния адрес.

— Пиши на Шарлот, че не съм страдала в пламъците, дори и да не е истина.

— Ще я накарам да повярва в това.

Тя се усмихна горчиво.

— Може да не повярва. Но все пак се постарай, заради мен.

— Какво друго?

— Искам да й предадеш следното, моля те, запомни го дума по дума. Кажи й да е много внимателна — че онзи, когото й изпращам в нейно подчинение, понякога върши неща, защото смята, че ги искаме. И още й кажи, че онзи, когото й изпращам, черпи увереност както от случайните ни мисли, така и от внимателно изречените думи.

— О, Дебора.

— Разбираш какво ти казвам, нали, и защо трябва да й го предадеш?

— Разбирам, разбирам всичко. Пожелала си съпругът ти да умре заради изневярата му. И демонът го е съборил от коня.

— Не е толкова просто. Не се опитвай да го разбереш. Никога не съм желала смъртта му. Аз го обичах и не знаех нищо за изневярата му! Но трябва да предадеш думите ми на Шарлот заради нейна сигурност, защото моят невидим слуга не може да й обясни сам променливата си природа. Той не може да й каже онова, което сам не разбира.

— Но…

— Моля те, не започвай да ми говориш за съвест, Петир. По-добре никога да не беше идвал, ако заговориш за това. Смарагдът е у нея. Той ще отиде при нея след смъртта ми.

— Не го изпращай, Дебора!

Тя въздъхна с огромно разочарование и отчаяние.

— Моля те, умолявам те, направи каквото ти казах.

— Какво се случи със съпруга ти, Дебора?

Стори ми се, че няма намерение да отговори, но след малко каза:

— Съпругът ми лежеше на смъртно легло, когато моят Лашър дойде при мен и ми каза, че го е подмамил в гората и го е накарал да падне от седлото. — «Как можа да го сториш? — попитах го аз. — Не съм те карала.» И тогава той отвърна: «О, Дебора, само да можеше да видиш какво има в сърцето му, както аз виждах, точно това щеше да ме накараш да сторя».

И тогава като че се сковах до мозъка на костите си, Стефан, и те моля, когато преписвате този доклад за архивите ни, подчертайте горните думи. Защото кога сме чували за подобно разбиране на най-потайните желания на човека от един невидим демон? Или за подобна хитрост и глупост в едно?

Сякаш това бе дух, пуснат от бутилка, който започва да лудува и да създава хаос. Спомних си старите предупреждения на Ромер. Спомних си и думите на Гертруд. Но това бе по-лошо от всичко, което те си представяха.

— Да, точно така — каза ми тя тъжно, беше прочела мислите ми. — Трябва да пишеш това на Шарлот. Подбери думите си внимателно, в случай че писмото попадне в чужди ръце, но й пиши, пиши й така, че да разбере напълно какво искаш да й кажеш!

— Дебора, обуздай това създание. Нека й кажа да хвърли смарагда в морето в памет на майка си.

— Твърде късно е, Петир. Всичко ще стане, както е тръгнало. Ще изпратя моя Лашър при Шарлот, дори и да не беше дошъл тази нощ да чуеш последната ми молба. Моят Лашър е по-могъщ от всеки демон, който можеш да си представиш, и е научил много.

— Научил — повторих аз изумен. — Как е научил, Дебора, след като е просто дух, а те си остават глупави и точно в това е опасността — че когато изпълняват желанията ни, не могат да разберат цялата им сложност и затова ни водят към гибелта ни. Хиляди поверия го доказват. Нима не се случи тъкмо това? Как можеш да кажеш, че той се е научил на нещо?

— Помисли добре върху това, което ще ти кажа, Петир. Казах, че моят Лашър е научил много и грешката му не дойде от непоправимата му глупост, а точно заради фокусирането му върху целта. Но обещай ми, заради онова, което се случи между нас някога, че ще пишеш на моята любима дъщеря! Трябва да го направиш заради мен.

— Е, добре — обявих аз, кършейки ръце от отчаяние. — Ще го направя, но ще й кажа също и всичко, което ми разказа току-що.

— Е, добре, така е честно, мой свещенико, мой учен — каза тя горчиво и се усмихна. — Сега върви, Петир. Не мога да издържам повече присъствието ти. Пък и моят Лашър е до мен и ще си поговорим, а утре, моля те, бъди някъде на закрито и сигурно, щом видиш, че ръцете и краката ми бъдат освободени и аз тръгна към вратите на църквата.

— Нека Бог е с теб, Дебора, само да можех да те отведа от това място, само да можех някак… — И тук аз не издържах, Стефан. Изгубих напълно самообладание. — Дебора, ако ние с твоя слуга Лашър можем да те измъкнем оттук, само ми кажи и ще го направя!

Видях се как я изтръгвам от побеснялата тълпа и я отвеждам далече от градските стени в гората.

Как ми се усмихна тя тогава, колко нежно и тъжно. Така ми се бе усмихнала, когато се разделихме преди години.

— Това са фантазии, Петир. — Усмивката й стана още по-широка и тя изглеждаше почти безумна на светлината на свещта, или не, бе по-скоро като ангел или луда светица. Бялото й лице бе красиво като самия пламък на свещта. — Животът ми свърши, но аз съм пътувала надлъж и нашир от тази малка килия. Сега върви. Върви и предай съобщението ми на Шарлот, но само когато вече си в безопасност, далече от този град.

Целунах ръцете й. Бяха горили дланите й при мъченията. По тях имаше дълбоки струпеи и аз целунах и тях.

— Винаги съм те обичал — казах й. Казах и други неща, много други неща, глупави и нежни, които няма да напиша тук. Тя прие всичко това със съвършено покорство, знаеше онова, което сам току-що бях разбрал: че съжалявам, задето тогава не тръгнах с нея, че презирам и себе си, и работата си, и целия си живот.

Това ще отмине, Стефан. Знам го. Знаех го и тогава, само преди часове, когато напуснах килията й. Но то се случва сега и аз съм като свети Хуан де ла Крус в неговата «Тъмна нощ на душата». Бях лишен от всякаква утеха. И то защо?

Защото я обичах, само заради това. Защото знам, че нейният демон я бе унищожил, както бе унищожил и майка й. Защото всички предупреждения на Ромер, на Гертруд и останалите мъдреци се сбъдваха.

Не можах да я оставя, без да я прегърна и целуна. Но когато го направих, усетих агонията й — агонията от изгарянията и раните по цялото й тяло, от разкъсаните от разпъването мускули. А това беше моята прекрасна Дебора, тази развалина, която се притискаше към мен. И аз се разридах така внезапно, сякаш някой отключи нещо в мен.

— Съжалявам, любима — казах й, защото се обвинявах за сълзите си.

— Толкова е хубаво да те прегърна — прошепна тя и после ме отблъсна. — Сега върви и помни какво ти казах.

Излязох оттам като безумец. Площадът беше пълен с хора, дошли да видят екзекуцията. Някои майсторяха пейки на светлината на факли, а други спяха под одеяла до стените.

Заявих на стария свещеник, че изобщо не съм убеден, че тази жена е вещица и искам да видя веднага инквизитора. Казвам ти, Стефан, бях готов да обърна целия свят заради нея.

Но сега ще разбереш какво стана после.

Отидохме до замъка и там ни приеха. Онзи глупав свещеник беше много доволен да е в компанията на важен човек и да попадне на пира, на който не беше поканен. В това време аз вече бях възвърнал самообладанието си и с помощта на възможно най-властния си тон се обърнах на латински право към инквизитора и старата графиня — смугла жена, с доста испанска външност, която ме изслуша с изключително търпение, вероятно заради маниера, с който говорех.

Инквизиторът, отец Ловие, хубав и добре охранен мъж, с прекрасно поддържана брада и коса и блещукащи черни очи, явно изобщо не се усъмни, че съм важна личност, защото започна да угодничи, като че бях от Ватикана, което не беше невъзможно, и с всички сили се опитваше да ме успокои, когато заявих, че вероятно утре ще бъде изгорена невинна жена.

— Никога не сте виждали такава вещица — каза графинята, която се изсмя грозно и гърлено и ми предложи вино.

После ме представи на графиня Дьо Шамилар, която седеше до нея, и на останалите благородници, отседнали в замъка, за да видят изгарянето.

Всеки мой въпрос, възражение или предположение, бе посрещан със същата увереност от тази компания. За тях, битката бе вече спечелена. Оставаше само веселбата на следващата сутрин.

Момчетата плачели в стаите си, наистина, но щяло да им мине. И вече нямало защо да се страхуват от Дебора, защото ако демонът й бил достатъчно силен да я освободи, досега щял да го е сторил. А не ставало ли така с всички вещици? Щом ги оковат и дяволът веднага ги оставял на произвола на собствената им съдба.

— Но тази жена не е направила признания — обявих аз, — а съпругът й е паднал от кон в гората, сам го е казал. Със сигурност не може да се разчита на свидетелство на трескав и умиращ човек!

Сякаш хвърлях сухи листа в лицата им, думите ми нямаха никакъв ефект.

— Обичах сина си повече от всичко на света — каза старата графиня, малките й черни очички гледаха твърдо, устата й бе грозно изкривена. И тогава, сякаш сетила се, че тонът й е неподобаващ, тя каза с чудовищно лицемерие: — Горката Дебора, нима не обичах и нея, нима не й простих хиляди неща?

— Така е, разбира се! — обяви Ловие също толкова лицемерно и с превзет жест, тъй като вече беше пиян, дяволът му с дявол.

— Не говоря за вещерството — каза старицата, изобщо необезпокоена от маниера му. — Говоря за своята снаха и за всичките й слабости и тайни, за които този град не знае. Че например Шарлот беше родена твърде скоро след женитбата, но синът ми бе така заслепен от тази жена и така обожаваше момичето, бе така благодарен на Дебора за голямата й зестра и изобщо бе такъв глупак във всички отношения…

— Трябва ли да говорим за това? — прошепна графиня Дьо Шамилар, която като че трепереше. — Шарлот вече не е сред нас.

— Тя ще бъде открита и изгорена като майка си — обяви Ловие и всички наоколо закимаха.

После започнаха да говорят помежду си колко доволни ще са след тези екзекуции и когато се опитвах да им задам някакъв въпрос, те просто ми правеха жест да замълча, да пийна и да не се тормозя.

Ужасен бе начинът, по който ме игнорираха, бяха като онези същества от сънищата, които не могат да чуят виковете ни. И все пак аз настоявах, че нямат никакво доказателство Дебора да е летяла нощем в небето, да е участвала във вещерски сборища или да се е чифтосвала с демони, и всичките други глупости, с които пращат бедните хора на кладата. Колкото до лечителството, какво можеше да е то, освен дарба на една знахарка, кой би могъл да я обвини за нея? Куклата пък можеше да не е нищо повече от инструмент за лечение.

Но без полза!

Колко весели и спокойни бяха те около трапезата тази нощ, около нейната трапеза, с нейните сребърни прибори, докато тя седеше злочеста в килията.

Накрая помолих да й бъде позволено да умре от задушаване, преди да бъде изгорена.

— Колко от вас са виждали човек да умира в пламъците!

Но това бе посрещнато с неуморен ропот.

— Това е неразкаяла се вещица — каза графиня Дьо Шамилар, единствената, която изглеждаше трезва и дори като че леко изплашена.

— Е, колко ще страда? Най-много петнайсетина минути? — заяви инквизиторът, докато бършеше уста с омазаната си салфетка. — Какво е това пред вечния огън на ада!

Накрая аз си тръгнах оттам, отново минах през тълпата на площада, където покрай малки огньове се вихреше пиянско веселие. Поспрях да огледам зловещата клада и високия стълб с железните окови, и тогава по случайност се обърнах наляво, към тройната арка на църковната врата. Тя бе украсена с груба дърворезба от отминал век, изобразяваща как свети Михаил, архангелът, води към пламъците адско изчадие, като забива своя тризъбец в корема му.

Думите на инквизитора отекнаха в ума ми, докато гледах тази отвратителна сцена на светлината на огньовете.

«Е, колко ще страда? Най-много петнайсетина минути? Какво е това пред вечния огън на ада!»

О, Дебора, ти, която никого не си наранила по своя воля, ти, която си лекувала и най-бедните, и най-богатите, ти, която бе толкова лекомислена!

Къде беше сега нейният отмъстителен дух, нейният Лашър, който се бе опитал да й спести мъката, като бе повалил съпруга й и я бе докарал до тази отвратителна килия? Беше ли сега той с нея, както ми бе казала? Не неговото име е викала при мъченията, викала е мен и своя стар и мил съпруг Роелант.

Стефан, пиша всичко това, не само като доклад, но и за да се спася от лудостта. Вече съм изморен. Събрах багажа си и съм готов да напусна града, когато видя края на тази ужасна история. Ще запечатам това писмо и ще го сложа в багажа си. Ще прикрепя към него обичайната бележка, в случай че умра, който отнесе това в Амстердам, ще получи награда и прочее и прочее.

Защото не знам какво ще донесе утрото. Ще продължа да описвам тази трагедия в ново писмо, ако утре вечер се установя в друг град.

Слънчевата светлина вече започна да се процежда през прозорците. Моля се Дебора някак да бъде спасена, но зная, че е невъзможно. И, Стефан, бих призовал нейния демон, ако смятах, че ще ме послуша. Бих се опитал да го накарам да извърши нещо отчаяно, но зная, че нямам такава сила, затова ще чакам.

Твой верен на Таламаска, Петир ван Абел

Монклеве, Архангеловден, 1689“

Аарън Лайтнър

Таламаска, Лондон

Майкъл бе прочел първата папка. Придърпа втората манилова папка и остана доста дълго, положил длани върху нея. Молеше се като глупак Дебора някак да се е спасила от пламъците.

После, тъй като вече не можеше да седи неподвижен, вдигна телефона и набра оператора, помоли да го свържат с Аарън Лайтнър.

— Онази картина в Амстердам, Аарън, картината на Рембранд, още ли я пазите?

— Да, още е там, в метрополията в Амстердам. Вече се обадих да изпратят фотокопие от архивите. Ще отнеме малко време.

— Аарън, ти знаеш, че това е тъмнокосата жена! Знаеш го. И смарагдът — той трябва да е бил бижуто, което видях. Мога да се закълна, че разпознавам Дебора. Тя трябва да е жената, която дойде при мен, и тя имаше смарагд на врата си. И Лашър… Точно това име съм изрекъл, когато съм отворил очи на лодката.

— Наистина ли го помниш?

— Не, но съм сигурен… И Аарън…

— Майкъл, не се опитвай да тълкуваш или пък да анализираш. Просто продължавай да четеш. Няма много време.

— Имам нужда от лист и писалка да си водя бележки.

— Имаш нужда от бележник, в който да записваш мислите си и всичко, което успееш да си припомниш от виденията.

— Точно така, ще ми се да го бях правил досега.

— Ще ти изпратя един. Но ако мога да те посъветвам — отбелязвай датата на всеки запис, като в дневник. И продължавай да четеш. След малко ще ти донесат прясно кафе. Ако ти потрябва нещо друго, просто звънни.

— Това е достатъчно. Аарън, има толкова много неща…

— Зная, Майкъл. Опитай се да запазиш спокойствие. Просто чети.

Майкъл затвори слушалката, запали цигара, пийна малко от старото кафе и се втренчи в корицата на втората папка.

Още при първото почукване отиде до вратата.

Милата жена, която бе видял по-рано в коридора, носеше прясно кафе, няколко писалки и красив кожен бележник с много бели страници с редове. Тя остави таблата на писалището, взе старите прибори и тихо излезе от стаята.

Майкъл отново седна на мястото си, наля си прясно кафе и веднага отвори бележника. Вписа датата и първата си бележка:

„След като прочетох първата папка от архива, вече знам, че Дебора е жената, която срещнах във виденията. Познах я. Познах лицето й и характера й. Мога да чуя и гласа й, ако опитам.

И повече от сигурно е, че думата, която съм казал на Роуан, когато съм отворил очи, е била «Лашър». Но Аарън е прав. Не си го спомням наистина. Просто го знам.

Разбира се, силата на ръцете ми е свързана с всичко това. Но как би трябвало да я използвам? Със сигурност не като докосвам случайни неща, както досега, а като докосна нещо специално…

Но е твърде рано за всякакви изводи…“

Само да имах нещо от Дебора, което да докосна, помисли си той. Но знаеше, че няма нищо такова, иначе Аарън щеше да му го изпрати. Разгледа фотокопията на писмата на Петир ван Абел, но те си бяха просто фотокопия. Нямаше смисъл да ги докосва.

Замисли се за момент, ако подобен хаос в нечия глава може да се нарече мислене, и тогава извади една снимка на огърлица от бележника. На нея се виждаше правоъгълен камък с филигранен обков и верижка от злато. Прерисува я, както би прерисувал архитектурен дизайн, с много чисти, прави линии и нанесе леки светлосенки.

Огледа я, облечената му в ръкавица лява ръка рошеше нервно косата му, но след миг се сви на юмрук и легна на писалището. Беше на път да скъса скицата, но реши да не го прави, отвори втората папка и започна да чете.

Бележки

[1] Майския празник. — Бел.прев. ↑

[2] Библейска гадателка, призовала духа на Самуил. «1 Царства» 28:3-25. — Бел.прев. ↑

[3] Бияч с камшик. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ан Райс Вещиците: Полунощ (13)

Метаданни

Данни

Вещиците: Полунощ

Вещиците: Полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втораВещиците Мейфеър

Тринадесет

Вещиците Мейфеър

Част 1 (препис първи)

Ан Райс
Вещиците: Полунощ (13)

Част втора
Вещиците Мейфеър