Ан Райс
Вещиците: Полунощ (11)

Единадесет

Пътуването до къщата на Таламаска отне по-малко от час и половина. Лимузината пое по някаква мрачна отбивка на междущатската магистрала и после продължи по пътя покрай реката, когато бяха вече само на пет минути от къщата.

Но пътят се стори доста по-кратък на Майкъл, който бе напълно погълнат от разговора с Аарън.

Когато стигнаха до къщата, той вече имаше доста добра представа какво точно представлява Таламаска и бе уверил Аарън, че никога няма да разгласява прочетеното в папката. Идеята за ордена му харесваше; харесваше му и внимателният, цивилизован начин, по който Аарън му представяше нещата; и на няколко пъти дори си помисли, че ако не бе толкова настървен по „целта“ си, сигурно с радост щеше да се присъедини към тях.

Но това бяха глупави мисли, защото удавянето му му беше дало усещането за цел и психическите му сили, а тези неща бяха довели Таламаска при него.

Всичко това бе изострило и любовта му към Роуан — да, сигурен беше, любов — като нещо отделно от виденията, въпреки че сега знаеше, че и тя има нещо общо с тях.

Опита се да обясни всичко това на Аарън, щом наближиха портата.

— Всичко, което ми казваш, ми звучи някак познато, както когато видях къщата снощи. Но ти, разбира се, знаеш, че няма как Таламаска да ми е позната, не е възможно да съм чувал за вас и да съм забравил, освен ако те не са ми казали, докато бях мъртъв. Опитвам се да ти обясня, че любовта ми към Роуан не ми се струва позната. Не звучи като нещо, което е било предопределено да стане. Тя е свежа; тя е свързана в съзнанието ми с нещо като бунт. Помня, че когато бяхме заедно и говорихме на закуска в къщата й в Тибурон, аз погледнах над водата и някак предизвикателно съобщих на онези същества, че ставащото с Роуан има значение за мен.

Аарън го слушаше внимателно, както винаги.

На Майкъл му се струваше, че и двамата усещат как познанията им един за друг се задълбочават все повече и се превръщат в нещо естествено за тях.

Беше пил само кафе, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Възнамеряваше да запази положението, поне докато не прочетеше всичко, което Аарън му даде.

Освен това бе изморен от лимузината, от гладкия, брутален маниер, с който тя се носеше през стария мочурлив пейзаж. Искаше да подиша чист въздух.

Още щом влязоха през портата на къщата, като завиха вляво от пътя покрай реката и дигата остана зад тях, Майкъл позна мястото, защото го беше виждал в книгите. Алеята, покрай която растяха дъбове, бе фотографирана безброй пъти. Изглеждаше направо приказна в своето южняшко готическо съвършенство, огромните чернокори дървета протягаха закривените си тежки клони, за да формират непрекъснат свод — груба, неправилна арка, която продължаваше по целия път до верандата.

Големи ивици сив испански мъх висяха от възлестите лакти на тези клони. От всички страни се надигаха корени, които стесняваха чакълестата алея.

Майкъл беше възхитен. Гледката докосна тихо сърцето му точно както красотата на Гардън Дистрикт. В душата му се надигна тиха вяра, че без значение какво ще се случи с него, тук, на юг, той е у дома си и нещата някак си ще се оправят.

Колата навлизаше все по-навътре в зелената светлина на дълбокия тунел, накъсаните слънчеви лъчи пронизваха сенките, а отвъд се простираше ливада с висока трева и безформени храсти, които закриваха къщата.

Майкъл натисна бутона, за да свали прозореца.

— Господи, какъв въздух само! — прошепна той.

— Да, невероятно е — каза тихо Аарън, но всъщност се усмихваше снизходително. Жегата беше потискаща, но на Майкъл не му пукаше.

Сякаш целият свят се смълча, когато колата спря и те слязоха пред голяма двуетажна къща. Построена преди Гражданската война, тя беше една от онези прекрасни семпли постройки — масивна и все пак тропическа, куб, украсен с френски прозорци, и заобиколен от всички страни с дълбоки веранди и дебели гладки колони, които се издигаха, за да подкрепят покрива.

Изглеждаше така, сякаш бе изградена да улавя ветровете, да се взира към полето и реката — здрава тухлена постройка, направена да оцелява в бури и проливни дъждове.

Не е за вярване, помисли си Майкъл, че отвъд далечната дига е реката и безбройните лодки по нея, които бяха видели преди по-малко от час, докато пухтящият ферибот ги превозваше до южния бряг. Сега съществуваше единствено лекият вятър, който се прокрадваше над тухлената настилка, на която стояха. Широките двойни врати внезапно се отвориха, за да ги приемат, блуждаещото слънце блещукаше в стъклото на красиво извитите ветрилообразни прозорци на горния етаж.

Къде беше останалата част от света? Нямаше значение. Майкъл отново чу прекрасните звуци, които го успокояваха на Първа улица — жуженето на насекомите, вятъра, като че отчаяния писък на птици.

Аарън го хвана за ръката и го въведе в къщата, очевидно, без да обръща внимание на шока от хлада на климатиците.

— Ще пообиколим набързо — каза той.

Майкъл едва го чуваше. Къщата го бе завладяла изцяло. Той обичаше сградите в този стил, с техните широки централни фоайета, прости стълбища и огромни квадратни стаи в перфектна симетрия от двете им страни. Реставрацията и мебелировката бяха разкошни и изпипани до най-малкия детайл. И както е характерно за англичаните — с тъмнозелени килими и махагонови библиотечни шкафове и лавици, които се издигаха чак до таваните в основните стаи.

Само няколко орнаментирани огледала напомняха за предвоенния период, както и един малък клавесин, сложен в един от ъглите. Всичко останало си беше чисто викторианско, но в никакъв случай неприятно.

— Тук е като в частен клуб — прошепна Майкъл. Беше почти комично — някакъв случаен човек, настанен удобно в едно кресло, дори не вдигна очи от книгата или вестника, докато те минаваха безшумно покрай него. Но цялостната атмосфера бе несъмнено привлекателна. Чувстваше се добре тук. Хареса му мимолетната усмивка на жената, която ги подмина по стълбището. Искаше и той да седне в библиотеката по някое време. А през множеството френски прозорци се виждаше зеленината отвън, огромна пълзяща мрежа, която поглъщаше синьото небе.

— Ела, ще ти покажем стаята — каза Аарън.

— Аарън, няма да оставам. Къде е папката?

— Разбира се, но ти трябва спокойствие да я прочетеш.

Поведе Майкъл по коридора на втория етаж до предната спалня от източната страна на къщата. Високите до тавана прозорци гледаха и към предната и към страничните веранди. И въпреки че килимът беше тъмен и дебел, като в цялата къща, декорацията бе напълно в колониалната традиция, с две писалища с мраморни плотове и едно от онези съкрушителни легла с подпори, което изглеждаше като създадено за подобен род къщи. Няколко ръчно изработени завивки покриваха безформения пухен матрак. По високите метър и половина подпори нямаше никакви орнаменти.

Но в стаята имаше изненадващ набор от модерни уреди — включително и малък хладилник, телевизор върху резбован шкаф и стол и бюро, поставени в ъгъла, така че да гледат към предните и източните прозорци. Телефонът имаше много бутончета и миниатюрни, старателно написани вътрешни номера. Две кресла със странични облегалки в стил кралица Ана стояха като на пръсти пред камината. Вратата към прилежащата баня беше отворена.

— Добре, да действаме — каза Майкъл. — Къде е папката?

— Първо трябва да обядваме.

— Ти обядвай. Аз мога да си взема сандвич и да ям, докато чета. Моля те, ти ми обеща. Папката.

Аарън настоя да отидат на малка замрежена веранда в задната част на втория етаж и там, с изглед към градината с чакълести алеи и стари фонтани, да седнат и да похапнат. Това бе пищна южняшка закуска — с изобилие от препечени филийки, пшеничена каша и наденички, както и много кафе от цикория с мляко.

Майкъл бе ненаситен. Отново изпита онова усещане, което бе имал с Роуан — че е хубаво да не си пиян. Хубаво е да си с ясна глава, да гледаш зелената градина с надвисналите чак до самата трева клони на дъбовете. Божествено бе да усещаш отново топлия въздух.

— Всичко се случи толкова бързо — каза Аарън, докато му подаваше панера с препечени филийки. — Имам чувството, че трябва да кажа още нещо, но не знам какво. Искахме да подходим към теб бавно, да те опознаем и ти да опознаеш нас.

Майкъл отново се сети за Роуан. Мисълта, че не бе могъл да й се обади, го тормозеше. И все пак изглеждаше безсмислено да обяснява на Аарън колко се безпокои за нея.

— Само ако бях осъществил контакта както се надявах — каза Аарън, — щях да те поканя в нашата метрополия в Лондон и въвеждането ти в ордена там можеше да стане по-бавно и по-елегантно. Дори след години работа на терен от човек не се очаква да поеме толкова опасна задача, като това да се намеси в случая с вещиците Мейфеър. В ордена дори няма толкова квалифициран член, който да се заеме с нея, освен мен самия. Но ето че ти си замесен, ако трябва да използваме този толкова прост съвременен израз.

— Да, вътре съм чак до шията — каза Майкъл, като не спираше да яде. — Но разбирам какво искаш да кажеш. Щеше да е все едно Католическата църква да ме моли да участвам в екзорсизъм, без да съм ръкоположен за свещеник.

— Да, нещо такова. Понякога си мисля, че по отношение на липсата ни на догматизъм и ритуалност ние сме най-строги от всички. Нашата дефиниция за добро и зло е много по-фина, и ставаме още по-нетърпими към онези, които не я съблюдават.

— Виж, Аарън. Няма да кажа на никоя жива душа за тази папка, освен на Роуан. Съгласен ли си?

Аарън се замисли.

— Майкъл, когато прочетеш материалите, ще се наложи да поговорим отново за онова, което трябва да направиш. Изчакай, преди да кажеш „не“. Поне послушай съвета ми.

— Ти се страхуваш от Роуан, нали?

Аарън отпи малка глътка от кафето. Известно време се взира в чинийката. Не бе ял почти нищо, освен половин препечена филийка.

— Не съм сигурен. Единствената ми среща с нея беше доста странна. Бих могъл да се закълна, че…

— Какво?

— Че тя отчаяно искаше да говори с мен. Да поговори с някого. И все пак усетих някаква враждебност, някаква обща враждебност, като че ли тази жена е някакъв свръхчовек, който не може да понася общуването с чуждите й човешки същества. О, знам, че звучи откачено. Разбира се, тя не е свръхчовек. Но ако се замислим за психичните сили като за мутации, тогава можем да започнем да смятаме същество като Роуан за нещо различно, както един вид птици се отличава от друг. Иначе казано, усетих нейната различност. — Замълча. Като че за първи път забелязваше, че Майкъл не е свалил ръкавиците си, докато се храни. — Защо не опиташ без тях? Може пък да те науча как да блокираш образите. Не е толкова трудно…

— Искам папката — каза Майкъл. Обърса уста със салфетката и изпи остатъка от кафето си.

— Разбира се, и ще я имаш — каза Аарън с въздишка.

— Мога ли вече да ида в стаята си? О, и ако ми донесат още една каничка от това прекрасно черно сладко кафе и горещо мляко…

— Разбира се.

Аарън поведе Майкъл обратно, като спря само да поръча кафето, и продължи надолу през широкото централно фоайе, към предната спалня.

Тъмните драперии, които покриваха високите прозорци, бяха дръпнати и през стъклата грееше нежна лятна светлина, филтрирана от дърветата.

Куфарчето с дебелата кожена папка лежеше на леглото.

— Добре, приятелю — каза Аарън. — Ще ти донесат кафето, без да чукат, за да не те безпокоят. Седни на предната веранда, ако искаш. И, моля те, чети внимателно. Обади ми се по телефона, ако ти потрябвам. Набери оператора и питай за Аарън. Аз ще съм през две стаи по коридора, ще поспя малко.

Майкъл свали вратовръзката и сакото си, отиде в банята и си изми лицето. Точно вадеше цигарите от куфара, когато донесоха кафето.

Беше изненадан и леко притеснен да види Аарън отново с угрижено изражение. Бяха минали едва пет минути.

Аарън каза на младия сервитьор да остави таблата на бюрото в ъгъла и го изчака да излезе.

— Лоши новини, Майкъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що се обадих в Лондон да проверя съобщенията си. Изглежда, са се опитвали да се свържат с мен в Сан Франциско, за да ми кажат, че майката на Роуан умира. Но не са ме открили.

— Роуан трябва да знае за това, Аарън.

— Вече е късно, Майкъл. Деидре Мейфеър е починала тази сутрин, към пет часа. — Гласът му леко потрепна. — През това време двамата с теб сме разговаряли.

— Боже, това ще е ужасно за Роуан — каза Майкъл. — Не можеше да си представиш как ще й се отрази. Просто не можеш.

— Тя идва. Свързала се е с погребалното бюро, помолила ги е да отложат службата. Те са се съгласили. Питала е за хотел „Пончартрейн“. Разбира се, ще проверим дали е направила резервация. Но мисля, че можем да разчитаме, че ще пристигне съвсем скоро.

— Вие сте по-лоши от ФБР, знаеш ли? — каза Майкъл, но не беше ядосан. Това бе точно информацията, която искаше. С леко облекчение той отново прехвърли в ума си пристигането си, отиването до къщата и събуждането след това. Не, с нищо не бе могъл да предизвика среща между Роуан и майка й.

— Да, много сме акуратни — каза тъжно Аарън. — Мислим за всичко. Чудя се, дали и Господ е тъй равнодушен, както ние при нашите наблюдения. — Лицето му бе претърпяло осезаема промяна, сякаш той се обръщаше навътре към себе си. После тръгна да излиза, без да продума повече.

— Познавал си майка й, нали? — попита Майкъл.

— Да, познавах я — каза Аарън с горчивина — и никога не успях да направя каквото и да било, за да й помогна. Но при нас често става така. Вероятно този път нещата ще са различни. Или пък не. — Завъртя дръжката на вратата. — Всичко е там. — Посочи папката. — Вече няма време за приказки.

Майкъл гледаше безпомощно как си тръгва. Мимолетният израз на емоция го бе изненадал, но и някак му бе вдъхнал увереност. Усещаше такава тъга, че не бе успял да каже нищо успокояващо. А ако започнеше да мисли отново за Роуан, за това, че ще я види, че ще я прегърне и ще се опита да й обясни всичко това, щеше да полудее. Нямаше време за губене.

Взе кожената папка от леглото и я сложи на писалището. Събра си цигарите и седна в кожения стол. Почти разсеяно посегна към сребърната каничка за кафе и си наля, после добави и топло мляко.

Сладкият аромат изпълни стаята.

Сърцето го болеше за Роуан.

Започна да чете.