Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Patapoufs et Filifers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2012)

Издание:

Андре Мороа. Страната на хилядите желания

Издателство „Отечество“, София, 1980

Френска. Първо издание

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Мина Дончева

История

  1. —Добавяне

Шеста глава
Канцлерът Лапдундан

lapdundan.jpg

Когато пристигна в Лапапорт, Едмон беше не по-малко изненадан от Тиери при пристигането му във Финипорт. Къщите бяха кръгли и бузести, колкото източени и островърхи бяха на отсрещния бряг. Всички сгради в Лапапорт завършваха с куполи, кубета и бяха оградени с издути стени, които, както обясни господин дьо Лапдундан, били най-знаменитото изобретение на тукашните архитекти.

Благодарение на покровителството на канцлера Едмон лесно влезе в страната. Трябваше да изтърпи само една формалност: претеглянето. Беше десетгодишен. За да може да влезе в страната, трябваше да тежи над тридесет килограма, а той беше тридесет и две, така че всичко беше наред.

Едмон загуби дар слово, толкова бе очарован от това, което виждаше. Около него се движеха огромните лападунди, всички с радостно и едва ли не умилено изражение. По стените на подлеза, който водеше към влака, бяха монтирани красиви никелови кранчета, над които се четеше: какао, оранжада, бульон, пилешко мляко, хининово вино. До всяко кранче имаше картонени чаши и трябваше само да натиснеш един бутон, за да ги напълниш с желаната течност. Момиченца сновяха насам-натам и предлагаха огромни пасти. Един лападундски еклер бе голям колкото автомобилна гума, а курабията — колкото морски рак, но Едмон нямаше пари, пък и не смееше да се спира, защото не биваше да изостава от принц дьо Лапдундан.

Той неволно извика от удоволствие, когато забеляза влака. Гигантски влак! Разстоянието между релсите беше четири метра. Огромните вагони се издуваха извън линията. Господин дьо Лапдундан покани Едмон в собствения си вагон и го настани във великолепно самостоятелно купе, като му каза, че той самият ще работи в съседното. Така поне каза, но Едмон скоро чу хъркането му.

Дебел келнер влезе в купето и подаде на Едмон дълъг лист за ядене, украсен с чудни рисунки.

Едмон прочете:

meniu.jpg

Той прекъсна четенето и попита:

— На колко ястия имам право?

— На всички, естествено — отвърна келнерът изненадан.

Едмон яде чак до Лапабург. През прозореца той се любуваше на ливадите, по които спяха огромни говеда. Страшно му харесаха тумбестите къщи на фермерите лападунди. А пък топките явно бяха любимата игра на лападунчетата. Виждаха се навсякъде. Край Лапабург цялото небе беше осеяно с тях. Повечето бяха светещи. А прозорците на издутите къщи под тях също бяха осветени. Възхитително!

„Няма как — помисли си Едмон, — ще обикна тази страна!“

Но все пак той се чувствуваше ужасно самотен. Мислеше за клетия си татко, който навярно в този миг претърсва скалата Близнак и се чуди къде са неговите момченца. Ах, ако се сетеше да слезе! Ако намереше ескалатора! Може би щяха да бъдат приятно изненадани да го видят тук.

„Да — помисли си Едмон тъжно, — само че татко сигурно е клечо и ще отиде на другия кораб. Ще намери Тиери, а аз няма да видя вече никого.“

Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.

Само една тема бе в състояние да помрачи доброто настроение на лападундите: лошотията на тънкофините. Но човек можеше да ги извини, като видеше развалините след нашествието на тънкофините из цялата плодородна земя.

Въпреки справедливия си гняв повечето лападунди биха желали в бъдеще да живеят в мир и разбирателство със съседите си.

— Безспорно — казваха те, — тия тънкофини не можеш ги разбра: не обичат нито да ядат, нито да пият, нито да се смеят. Но все пак само защото два народа нямат еднакви вкусове, трябва ли да си изпращат взаимно парчета метал, които избухват, нараняват хората и пукат балоните.

Всички лападунди се надяваха, че мирната конференция в Лапафина скоро ще сложи край на споровете между двете страни.

— Но защо всъщност вие и тънкофините се биете от толкова време? — запита веднъж Едмон сина на господин дьо Лапдундан.

— Ах, толкова е глупаво, че не смея да ви го кажа. Работата е там, че ние сме съгласни с тънкофините, че остров Дундофин не трябва да принадлежи никому; би било опасно за тънкофините, ако е наш, но опасно и за нас, ако е техен. Само че тънкофините, макар да приемат да бъде независим; настояват той да се нарича Финодунд, а пък ние искаме да се нарича Дундофин.

— Че какво ви става от това?

— О, на мене нищо — отвърна младият Лапдундан, — но баща ми твърди, че честта на лападундите не им позволява да отстъпят по този пункт.

— И какво ще правите?

— Ами нали ви казах… Решено бе след един месец трима представители на лападундите да се срещнат на границата в град Лапафина с трима делегати на тънкофините и да се опитат да се разберат. Това се нарича конференция.

— Ние на Горната земя също имаме конференции… дори през цялото време… Имало е в Женева, в Генуа, Локарно, Хага, Лондон…

— А ние — в Лапафина.

— У нас е имало толкова много, че вече никой не ги изучава.

— Баща ми каза, че така и трябва — додаде Жак дьо Лапдундан. — Но това е първата ни конференция, а и тънкофините вземат всичко много сериозно.

na_masata.jpg

Скоро принц дьо Лапдундан избра Едмон за свой секретар. В училище Едмон Дубъл беше винаги пръв по писане. Не мислеше, че някой ден това ще му послужи. Тази длъжност бе много приятна, защото благодарение на нея Едмон много скоро се запозна с най-видните личности в кралството: Великият готвач, Великият сладкар, Великият майстор на пури. Представиха го дори на крал Шкембан XXXII.

— Внимавайте — му каза преди това господин дьо Лапдундан, — трябва да го наричате „ваше величество“.

Но когато се озова пред краля, Едмон така се смая от шкембето му, че не можа да си припомни нито едно от предварително подготвените фрази и без да съзнава какво казва, изтърси:

— Нека, ваше величество, отвърна агнето…

За щастие кралят на лападундите беше добродушен като своите поданици и се разсмя от сърце. Той поговори пет минути с Едмон за горноземската кухня. Поръчвал понякога да му готвят по нея и обеща на Едмон да го покани някой ден на горноземски обед.

— Това ще ви припомни родния край — каза му добродушно той.

В същия миг в салона влезе един лападунд, облечен във великолепна червена униформа, обшита със злато. Гърдите му бяха отрупани с ордени. (Нужни бяха много медали, защото гърдите му бяха широки като пазарното площадче в някой малък френски град.)

Господин дьо Лапдундан, който стоеше зад Едмон, му прошепна:

— Това е нашият велик воин, маршал Дундан, граф Клечоградски.

— Добър ден, маршале — каза кралят. — Е, какво? Готвите ли се да заминавате за Лапафина?

— Не зная още дали ваше Величество ще ми окаже честта да ме изпрати там.

— И таз добра! — възкликна кралят. — Възможно ли е този, на когото дължим мира, да не участвува в мирните преговори! Нали една горноземска героиня — продължи той, като се обърна към Едмон, — бе казала: „Той участвуваше в мъките, редно е да участвува и в почестите!“.

— Да — потвърди Едмон и целият пламна. — Струва ми се, че Жана д’Арк е казала това.

— Господарю — заяви маршалът, — ако ме изпратите там, кълна ви се, че няма да има по-хубав ден за един воин лападунд от деня, когато ще подпише дълготраен мир.

— Не се съмнявам, маршале — отвърна кралят. — Да пием за мира!

Великият Виночерпец донесе тутакси в една количка бутилка шампанско с човешки ръст и я изпразни в огромна златна купа. Кралят и маршалът пиха един след друг по лападундски обичай, гледайки се в очите. Едмон реши, че тази церемония е много хубава. Тя щеше да му хареса още повече, ако му бяха дали да сръбне малко шампанско.

— Господин маршал — каза господин дьо Лапдундан, когато кралят се оттегли да си дремне — защото негово величество трябваше да си почива всеки половин час, — може би бихте искали да поговорите с моя приятел за военните методи на горноземците? Той ми разказа много интересни неща за някакви дупки, които копаели, за да се предпазват от снарядите.

— Чувал съм за това — каза маршалът. — Изпратих даже по ескалатора разузнавачи, които да проучат „окопите“. Така ги наричате, струва ми се, нали?… Само че за нас не са подходящи. Най-напред за войниците лападунди са нужни толкова широки окопи, че те вече няма да бъдат никаква защита… Освен това, както знаете, ваше превъзходителство, лападундът се ужасява от полската работа. Той в крайна сметка предпочита една очевидно опасна, но кратка схватка, след която, ако излезе жив, може да си хапне и да си подремне… Ние имаме — обърна се той към Едмон, — много интересен правилник за готвене на открито… Опитвали ли сте например пъдпъдък, печен в глина?…

През цялото време, докато трая посещението му, маршалът не говори вече за нищо друго, освен за ядене.

Като секретар на канцлера, Едмон присъствуваше на всички подготвителни заседания за мирната конференция в Лапафина. Той се възхищаваше от добронамереността на лападундите. Бяха готови да се разберат с тънкофините по всички точки. Вярно, не искаха да приемат, че Остров Дундофин някога се е наричал Финодунд. Но и Едмон започна да смята, че имат право по този въпрос.

В Лапабург бяха толкова сигурни, че конференцията ще бъде успешна и че най-сетне ще бъде подписан мир, че всички висши сановници искаха да отидат там, но делегацията трябваше да се състои само от трима души. Когато публикуваха имената им във вестниците, мнозина останаха разочаровани. За щастие лападундите не бяха амбициозни и след едно обилно ядене всичко бе забравено.

Ето списъкът на делегатите:

Канцлерът принц дьо Лапдундан — ръководител, Маршал Дундан, граф Клечоградски, Професор граф Тулубма, председател на Историческата академия.

Професор Тулумба бе избран, защото познаваше по-добре от всеки друг историята на остров Дундофин, върху която беше написал сто двадесет и три тома. Канцлерът си бе помислил, че неговите научни познания ще бъдат особено ценни, ако тънкофините повдигнат отново този въпрос. Но в Лапабург общо взето съжаляваха за избора му. Професор Тулумба бе известен с лошия си характер. Потомък бе на едно от малкото семейства, смятани в Лапабург за „чистокръвни родове от племето лапа“.

Разпознаваха ги по имената им и главно по характера, защото всички бяха запазили примитивната грубост на скитниците завоеватели. Подобно на останалите лападунди и те бяха дебели, но лицата им бяха по-различни. Тънкофините твърдяха, че имало лападунди-съсели и лападунди-глигани. Чистокръвните потомци на племето лапа бяха лападунди-глигани. В тази страна, където отдаваха голямо значение на произхода, те образуваха много уважавана благородническа каста. Но за една мирна конференция изборът не беше особено сполучлив. Надяваха се все пак, че всеизвестното добродушие на канцлера и непоклатимото миролюбив на маршал Дундан ще укротят професора.

В навечерието на заминаването за Лапафина канцлерът съобщи на Едмон, че от всички свои секретари се е спрял на него. Явно беше много горд, че има за секретар горноземец.