Андре Мороа
Лападунди и тънкофини (4)

Четвърта глава
Линия Лапапорт

Когато Едмон се озова самичък на непознатия кораб, когато си помисли за бедния си баща, който горе в гората навярно търси с тревога децата си, когато брат му изчезна от хоризонта, той едва-що не се разплака. Ах, защо не си беше у дома, в къщи, в спокойния им дом, да си играе с влакчето си! Всеки ден обаче му повтаряха, че едно десетгодишно момче не бива да бъде толкова чувствително. Той се опита да си вдъхне смелост и да разбере хладнокръвно какво става.

Отначало Едмон се бе уплашил от морската болест. Но когато беше в Англия, винаги му прилошаваше от надлъжното люлеене, а този широк кораб се клатушкаше само отдясно-наляво. Затова Едмон се чувствуваше много добре и страшно огладня.

Палубата беше задръстена от кресла, в които спяха мъже и жени. Някои кресла бяха кожени, други — от плат, трети — люлеещи се и лекото движение на вълните ги поклащаше.

Моряците нямаха кресла; те се разхождаха бавно, с ръце в джобовете и ядяха кой хляб и шоколад, кой парче салам, а някои — пилешка кълка. На мостика се виждаше капитанът. Беше седнал в кресло, а до него масичка, отрупана със сладкиши и сиропи.

Капитан, моряци, пасажери — всички имаха щастливо и добродушно изражение, но едно нещо изглеждаше необикновено: всички бяха дебели. Разбира се, Едмон познаваше измежду приятелите на родителите си няколко дебели господа и дебели дами, но никога не бе виждал събрани заедно човешки същества, всички с големи шкембета, огромни румени бузи, пухкави ръце и доволен вид.

Докато стоеше прав, една стара дама, която имаше поне четири гуши, му направи знак да се приближи.

— Вие да не сте горноземче? — попита го тя.

— Не — отвърна Едмон, — ние сме французи.

— Точно така — каза дебеланата, — горноземец сте… Но сте и истински дундьо, и то от най-хубавата порода.

— Съвсем не съм дундьо — ядоса се Едмон. — Баща ми…

Високият му говор събуди няколко спящи. Стар господин с бяла брада и шкембе два метра в обиколка, който дремеше по средата на палубата в червено кресло, бродирано със сърма, се надигна и се огледа.

— Какво има? — попита той.

— Господин канцлер — отвърна почтително дебеланата, — това горноземче страшно се изненада, когато му казах, че е истински дундьо.

— Приятелю — каза благосклонно старият господин, — би трябвало да сте много горд, че сте дундьо във време, когато вашите братя лападунди се увенчаха със слава.

— Кои са братята ми лападунди? — учуди се Едмон, все още намусен.

— Ш-т, ш-т! — каза старата дама. — Знайте, че говорите с канцлера дьо Лапдундан… Трябва да го наричате ваше превъзходителство.

Старият господин се усмихна добродушно.

— Донесете ми картата — заповяда той.

Тутакси двама келнери се приближиха и му поднесоха листа с многобройни ястия и напитки.

— Не, не — каза канцлерът, — аз искам географската карта.

Когато я донесоха, той показа на Едмон карта, която никак не се различаваше от онази, която вече познаваме, с изключение на едно: островът по средата на залива, който се наричаше Финодунд на другия кораб, тук носеше името Дундофин.

След като Едмон проучи очертанията на тази нова страна, господин дьо Лапдундан му каза добродушно:

— А сега, приятелю, аз съм уморен и трябва да довърша следобедната си почивка. Но останете с мен. Ще заповядам да ви дадат едно люлеещо се кресло, няколко бисквити и учебник по история, от който ще научите всичко, което трябва да знаете, преди да слезете на сушата.

Той прошепна няколко думи на един млад секретар и донесоха на Едмон книга, която той погледна с известно безпокойство. Ето корицата:

Докато Едмон се взираше с недоверие в това заглавие, ето че се приближи някакъв дебел моряк. Той сложи до него масичка, върху която имаше чаша димящо какао и големи бисквити от овесени ядки, после разгъна един лежащ стол. Закуската така изкуши Едмон, че той седна в креслото, отпи глътка какао, отхапа от бисквитата и разтвори книгата. Наистина лападундите умееха да живеят. Първата страница на книгата гласеше:

„ИСТОРИЯ НА ЛАПАДУНДИТЕ

Дундите.

Нашествие на племето Лапа.

Шкембан I (1023–1047)

1. Първоначално страната ни се наричала Дундия, а жителите й — дунди. Дундите били забележителни не само със силата си, но и с кроткия си нрав. Макар че били разделени на много племена, те никога не воювали помежду си, нито враждували със съседите си. Дундите нямали крал; всяко племе си избирало главатар, който бил едновременно и жрец.

2. Приблизително в 800 година на север, в пустинята Сахадунд се появили първите конници от племето Лапа. Те били толкова агресивни, колкото дундите били миролюбиви. Макар не толкова Многочислени, те нападнали Дундите, завладели цялата територия на север от Дундия и основали град Лапабург, който в началото бил тяхна крепост.

3. Благодарение на кроткия си нрав дундите лесно понасяли владичеството на новите си господари. От сливането на двете раси произлезли лападундите, които били добродушни като дундите и смели като племето лапа.

4. През 1023 година Съветът на старейшините от племената лапа и дунди решил да признае за крал Шкембан I, който бил син на вожд лапа и на принцеса от племето на дундите. В същото време двата съюзени народа взели името лападунди и приели за столица Лапабург.“

Едмон бе стигнал дотук, когато отново дойде дебелият моряк, усмихна му се, прибра празната чаша и сложи на нейно място дълбока купа с бульон и соленки със сирене.

— Пак ли нещо за ядене? — попита плахо Едмон.

— Обядът е едва след един час — поясни морякът. — Трябва да се подкрепите междувременно.

Едмон страшно обичаше бульон и не се противи повече. Отпусна се в креслото и този път се зачете в края на книгата. „Щом ще отивам в страната им — помисли си той, — по-добре да знам какво им се е случило напоследък.“ Ето как завършваше последната глава:

„Глава XIV

Шкембан XXXII (1923–19..)

Нови домогвания на тънкофините.

Войната на «пленените» (1928 г.).

Мирен договор, подписан в Лапафина (1929 г.).

1. Крал Шкембан XXXII, наследил баща си в 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.

При царуването на този крал лападундите биха живели в пълно доволство, ако не бяха съседите им тънкофини…“

„Тънкофини ли? — помисли си Едмон. — Това ми напомня думата, написана на кораба на Тиери“…

— Кои са тънкофините? — попита той дебелият моряк, който беше още до него.

— Ах! — възкликна морякът, като вдигна бавно ръце към небето. — Тънкофините?… Тънкофините… Ще ви кажа, но, ако ми позволите, най-напред ще отида да си взема един стол.

Той се върна след малко с голям сандвич, пълен, както изглежда, с омари, салата и твърдо сварени яйца, с халба бира и влачеше голям стол, на който се настани до Едмон.

— Тънкофините — поде той, спирайки се след всяко изречение, за да си хапва и пийва, — са необикновен народ, който живее на отсрещния бряг на залива… Те са ужасни наглед, слаби, като че ли са болни, дръгливи като чукари, жълти като лимон и живеят като луди: почти не ядат, пият само вода и работят, без никой да ги кара… Впрочем, всичко това нямаше да има никакво значение, ако не бяха зли; ние, лападундите, сме толкова добродушни, че понасяме всичко, дори и това, някой да не прилича на нас… Но тънкофините са зли и биха желали да принудят другите да живеят като тях… Посред залива например има хубав малък остров, който се нарича Дундофин… Можете ли да си представите, че преди две години тънкофините пожелаха да накарат жителите на острова (почти всички истински лападунди) да спазват техните идиотски закони, да премахнат обеда, да работят шест дни седмично?… Така че горките жители се обърнаха към нас и ние трябваше да ги защитим.

— И избухна война?

— Как? — смая се дебелият моряк. — Нима не знаете?… Ами че това е най-страшната война, която някога е имало в Долната земя, войната на „пленените“.

— Защо пък война на „пленените“?

— Защото двете армии, както ще видите, ако прочетете историята, която е на коленете ви, накрая се оказаха пленени.

— Но как така? — изненада се Едмон.

— Четете — подкани го морякът.

И Едмон прочете на глас:

„3. Тъй като предишните войни бяха доказали, че никоя армия не може да прекоси пустинята Сахадунд, генералният щаб на лападундите реши да атакува крайбрежието на тънкофините. Войската под заповедите на доблестния маршал Дундан се качи на корабите на 15 май. Дебаркирането бе много успешно. Страната на тънкофините бе завладяна много лесно и на 3 юни маршал Дундан влезе триумфално в Клечоград.

4. За нещастие същия ден генерал Финтактик влезе триумфално в Лапабург. От няколко месеца генералният щаб на тънкофините бе натрупал тайно продоволствени припаси и транспортни средства с оглед на прекосяването на Сахадунд и тъй като пустинята не беше охранявана, операцията излезе успешна.

5. Когато обаче тънкофините, станали господари на Лапабург, разгледаха проблема за връщането си в родината, те си дадоха сметка, че са загубили по пътя по-голямата част от камионите си, че нямат флот и следователно, макар и победители, са пленници.

6. Междувременно лападундският флот, предателски привлечен в открито море при нос Лападунд, се разби при силна буря в скалите край Зъберград. Така и армията на лападундите се оказа пленена в Клечоград. Затова този поход бе наречен война на «пленените».

7. При тези условия на двете страни не оставаше нищо друго, освен да подпишат примирие. Крал Шкембан и президентът Крамолин се срещнаха в открито море до град Лапафина и съгласно примирието (12 юли 1928 г.) бе решено:

а/ Остров Дундофин да бъде неутрален.

б/ Да бъде разрешено на двете армии да се върнат по море.

в/ Да бъде свикана конференция в град Лапафина следващата пролет, за да бъдат уредени някои подробности.

8. Армията, командувана от маршал Дундан, се върна в началото на октомври и бе посрещната с ликуване. Сенатът в Лапабург настоя пред крал Шкембан XXXII да благоволи да се нарича занапред Шкембан Победителя, а маршал Дундан получи титлата граф Клечоградски.“

Тъй като това бе краят, Едмон затвори книгата и допи бульона, който беше прекрасен.