Франк Хърбърт
Родословие

Когато слънцето се бе спуснало почти до ръба на пурпурния океан и увисна там като огромна оранжева топка — много по-голямо от Слънцето на майката Земя, която си спомняше с толкова носталгия, — Крудар върна своите рибари в пристанището.

Ниският Крудар изглеждаше набит, но под платнения костюм и той беше мършав като всички други — само кокали и жилави мускули. Лекарите му бяха казали, че това е болестта на тази планета. Наричаха я „обременяване на тялото“, незначителни различия в химията, гравитацията, денонощията и дори липсата на предизвикваща приливи и отливи луна.

Жълтата коса на Крудар, единствената му „красота“, не беше подстригана и той я бе прибрал в квадратна червена кърпа. Под нея имаше широко, ниско чело, големи хлътнали, белезникавосини очи, прегърбен и сплеснат нос, дебели устни, закриващи едри, неравномерно разпределени жълти зъби, малка брадичка, която се сливаше с къса, набръчкана шия.

Крудар управляваше с единия си бос крак върху румпела, като разделяше вниманието си между платната и брега.

Бяха прекарали целия ден в района на горното крайбрежно течение, ловиха подобните на скариди „троди“, които представляваха главния източник на хранителен протеин за колонията. Лодките бяха девет и на всички моряците бяха капнали от умора, мълчаха със затворени очи или се взираха безцелно.

Вечерният бриз диплеше тъмни линии по повърхността на водата в пристанището, раздухваше сплъстената от пот жълта коса по тила на Крудар. Издуваше платната и с последен тласък вкарваше тежко натоварените лодки в пристанището.

Хората се раздвижиха. Със скърцане и плясък платната бяха спуснати. В тежката забавеност на умората им всяко нещо се вършеше с пестеливи движения.

В течението имаше „троди“ в изобилие и Крудар бе карал хората да работят до последните си възможности. Не се бе наложило да ги убеждава много. Всички разбираха нуждата. Прииждането и изчезването на полезните същества на тази планета не бяха изучени с достоверна точност. В привидната редовност се получаваха странни празнини и прекъсвания. „Троди“ можеха всеки миг да изчезнат в неизвестни места — както вече се бе случвало.

В колонията бе настъпвал глад и се бе налагало да се определят дажби за плачещите за храна деца. Мъжете рядко говореха за това, но винаги мислеха за тази възможност.

„Повече от три години“, помисли Крудар, като нарами мокрия чувал с „троди“ и провлачи уморените си крака през пясъка, заизкачва се по брега към колибите, в които морските същества се складираха и сушаха преди обработка. Повече от три години бяха изминали, откакто техният кораб се бе спуснал от Космоса.

Корабът на колонията бе построен като набор от уреди, беше пълен с подбрани хора, домашни животни и основните най-необходими неща — бе изпратен да разсели хората в това далечно място. Беше конструиран така, че да кацне само веднаж, а след това да бъде разчленен на различни полезни части.

Но всичко необходимо не бе стигнало и колонията се бе принудила да импровизира уредите и инструментите си. Крудар установи, че все още не се бяха заселили напълно. Повече от три години — а три години тук бяха пет години на майката Земя — и те все още живееха на границата на изчезването.

Тук бяха попаднали в капан. Това беше истината. Корабът не можеше да се възстанови. Но дори и да станеше такова чудо, не съществуваше необходимото гориво.

Колонията беше тук.

И всеки неин член знаеше безмилостната истина на положението — просъществуването им не беше осигурено. Необразованото съзнание на Крудар го долавяше по дребни неща, особено поради факта, който бе забелязал, без да може да го обясни.

Никой от тях все още не бе нарекъл планетата с определено име. Тя беше „тук“ или „това място“. Съществуваха и по-озлобени названия.

Крудар пусна чувала с „троди“ върху прага на склада и избърса челото си. Ставите на краката и ръцете му го боляха. Болеше го гърбът. В стомаха си усещаше болестта на „това място“. Отново изтри потта от челото си, свали червената кърпа, с която предпазваше главата си от парещото слънце. Когато развърза кърпата, жълтата му коса се разпиля и той я отметна към гърба.

Много скоро щеше да се стъмни.

Видя, че червената кърпа е мръсна. Трябваше отново да се изпере. Видя му се странно, че това парче плат, произведено на майката Земя, щеше да завърши дните си в „това място“.

Също като него и другите.

За миг се загледа в кърпата, преди внимателно да я постави в един от джобовете.

Около него рибарите му извършваха познатия ритуал. Кафяви чували, изплетени от местни груби нишки, се стоварваха мокри по праговете на колибите, които служеха за складове. След това някои от мъжете се облягаха на вратите, а други се просваха на пясъка.

Крудар вдигна поглед. Огньове зад скалата над тях изпращаха дим в тъмнеещото небе. Крудар внезапно почувствува глад. Помисли за техничката Хонида горе при огньовете за готвене, за синовете им близнаци — щяха да навършат две години следващата седмица — близо до вратата на дългата къща, направена от корабен метал.

Мисълта за Хонида го развълнува. Тя го беше избрала него. Макар да имаше на разположение мъже от учените и техниците, тя бе отправила поглед към работниците, за да избере онзи, когото всички наричаха „стария грозник“. Крудар си напомни, че не е стар. Но знаеше източника на прякора. „Това място“ бе направило промените при него с повече видими признаци, отколкото при другите.

Крудар не си правеше илюзии защо са го включили в групата заселници. Заради мускулите и минималното му образование. Причината се криеше в етикета, вписан в списъка — работник. Хората, планирали пътешествието на майката Земя, знаеха, че има неща, които изискват здрави човешки мускули. Хората като него, кацнали „тук“, не бяха много на брой, но се познаваха добре.

Сред по-висшите сфери дори бе ставал въпрос да не се разреши на Хонида да го избере за съпруг. Крудар го знаеше. Но не се бе разсърдил. Дори не го бе разтревожило и че при гласуването сред биолозите — бяха му казали, че обсъждали нашироко грозотата му — избора на Хонида е бил одобрен по-скоро на философска основа.

Крудар знаеше, че е грозен.

Знаеше също, че сегашният му глад е добър признак. Обзе го силно желание да види семейството си и започна да стяга мускулите си за изкачването по брега. Особено искаше да види близнаците — единият с жълта коса като него, другият мургав като Хонида. Другите жени, които бяха ощастливени с деца, смятаха близнаците му за недорасли и болнави, Крудар знаеше това. Жените непрекъснато се тревожеха за храната и почти всеки ден тичаха при лекарите. Но докато Хонида не се тревожеше, Крудар оставаше спокоен. Все пак Хонида беше техник, работеше в хидропонните градини.

Крудар провлачи голите си крака по пясъка. Отново погледна нагоре към скалата. Покрай нея растяха нарядко местни дървета. Дебелите им стебла сякаш пълзяха по земята, изкорубени, мазолести подпори на лукообразни жълто-зелени листа, които през дневните горещини излъчваха отровен млечен сок. Земни соколи бяха накацали по дърветата и мълчаливо наблюдаваха.

Птиците придаваха странна увереност на решенията на Крудар. Какво наблюдаваха соколите? — запита се той. На този въпрос не можеха да отговорят дори най-изтъкнатите мислители на колонията. Бяха изпращали хеликоптери да следят соколите. През нощта птиците отлитаха от брега, спускаха се ниско над водите, понякога си почиваха по голите острови и в зори се връщаха. Ръководството на колонията не желаеше да рискува ценните си лодки за подобни търсения и загадката на соколите остана неразрешена.

Загадката беше двойна, защото другите птици бяха загинали или отлетели в неизвестни места. Гълъбите, яребиците — дивечът и пойните птици — всички бяха изчезнали. И домашните птици бяха измрели, яйцата им бяха безплодни. Крудар схващаше това като изява на „това място“, предупреждение към живота, дошъл от майката Земя.

Няколко мършави говеда бяха оживели и няколко телета се бяха родили „тук“. Но те се движеха безжизнено и по пасищата се разнасяше мъчително мучене. Да погледнеш в очите им беше все едно да гледаш в открити рани. Все още живееха малко на брой свини, но и те бяха болнави и безжизнени като говедата, а всички диви животни бяха изчезнали или измрели.

С изключение на соколите.

Колко странно беше това, след като хората, планирали заселването, бяха хранили такива надежди за „това място“. Докладите от изследванията бяха възбуждащи. Планетата нямаше местни сухоземни животни. Планета, чиито местни растения в някои отношения не се различаваха много от растенията на майката Земя. И от еволюционна гледна точка морските същества бяха примитивни.

Макар да не можеше да се изразява с красиво полираните фрази, на които другите се възхищаваха, Крудар знаеше къде е направена грешка. Понякога трябва да изследваш проблема с плътта си, не със съзнанието си.

Вгледа се наоколо в парцаливите облекла на хората. Това бяха неговите хора. Той беше главният рибар, той бе открил „троди“ и конструирал трътлестите грозни лодки, построени съобразно ограниченията на местния дървен материал. Колонията продължаваше да съществува благодарение на неговата опитност с лодките и мрежите.

Пасажите от „троди“ отново щяха да изчезнат, Крудар го усещаше някъде в периферията на умореното си съзнание. Тогава щеше да се наложи да се предприемат непопулярни и опасни мерки, необходими, понеже „обмисленото“ се бе провалило. Сьомгата, която бяха развъдили съобразно плана, бе изчезнала из океанските простори. Калканите в заградените басейни на колонията измираха по неизвестни причини. Насекомите отлитаха и никога не се връщаха. Биолозите твърдяха, че на планетата има храна. Защо умираха, тогава?

Царевицата на колонията имаше странни мамули. Пшеницата израстваше на оплешивели редици. Не можеха да се установят познати модели на растеж или миграция. Колонията живееше по тънкия ръб на оцеляването, поддържаше се с протеина от преработените „троди“ и витамини от зеленчуците, отглеждани хидропонно, като водата им постоянно се филтрираше и преработваше. Авария само в една от системите на веригата можеше да доведе до катастрофа.

Само малка част от огромното оранжево слънце вече се подаваше над морския хоризонт и хората на Крудар започнаха да се раздвижват, надигаха изнурените си тела от пясъка, избутваха се от местата, на които се бяха облегнали.

— Да почваме — заповяда Крудар. — Хайде да поставим храната вътре по рафтовете.

— Защо? — попита някой из здрача. — Да не мислиш, че соколите ще я изядат?

Всички знаеха, че соколите не ядат „троди“. Крудар разбра възражението — говореше измореното съзнание. Подобните на скариди същества хранеха само хората — след внимателна обработка, за да се отстранят опасните дразнещи вещества. Някой сокол би могъл да хване „троди“, но го пускаше при първото вкусване. Но какво ядяха тия вечно чакащи птици?

Соколите знаеха нещо за „това място“, което не беше известно на хората. Птиците го узнаваха с плътта си, също както Крудар търсеше познания.

Мръкна и соколите с яростен шум отлетяха към океана. Един от хората на Крудар запали факла и вече отпочинали и обзети от желанието по-скоро да изкачат стръмнината и да се приберат при семействата си, рибарите се заеха с работата, която трябваше да се свърши. Лодките бяха извлечени. „Троди“ бяха насипани на тънки слоеве по рафтовете в колибите. Мрежите бяха обесени да се сушат.

Докато работеше, Крудар си мислеше за учените в техните блестящи лаборатории. Той притежаваше страхопочитанието на работника към знанието, но в същото време със съзнанието на обикновен човек разбираше, когато „по-висшите“ неща се проваляха.

Крудар не знаеше какво точно става на конференциите на високо ниво в управлението на колонията, но му беше известна основната същност на обсъжданите там мисли. Начинът, по който осъзнаваше провала и надвисналата катастрофа, бе лишен от изящни средства за изразяване или ерудиция, които да се размахват пред хората, но неговите познания притежаваха особен финес. Той черпеше от древния си опит, приспособен към особеностите на „това място“. Крудар бе открил „троди“. Крудар бе организирал методите за улов и опазване на скаридите. Той не притежаваше дарбата да обяснява с изтънчени фрази, но съзнаваше какво може да направи и какво представлява.

Той беше първият морски селянин тук.

Групата на Крудар привърши работата, без да губи енергия за разговори, напусна складовете и се заизкачва по стръмния бряг, като пътят им се бележеше тук-там от хора с пламтящи факли. Оранжевите светлини и тъмните сенки бавно се изкачваха в черния свят и окуражаваха Крудар.

Той остана последен, провери вратите на колибите и след това забърза да ги настигне. Човекът пред него носеше факла — местно дърво, напоено в масло от „троди“. Факлата припламваше, пушеше и излъчваше отровен дим. Светлината разкриваше фигура на троглодит — човек, облечен в закърпено облекло от брезент, тялото му прекалено слабо, мускули, които се движат по ръба на припадък.

Крудар въздъхна.

Знаеше, че на майката Земя не беше така. Там жените чакаха на пристана мъжете си да се върнат от морето. Деца играеха по пясъка. Енергични ръце помагаха в работата на брега, да се проснат мрежите, да се пренесе уловът, да се изтеглят лодките.

Но тук не.

А и опасностите тук не бяха като опасностите у дома. Лодките на Крудар никога не се отдалечаваха толкова, че да изгубят от поглед крайбрежните скали. На една от лодките винаги дежуреше техник с радио за връзка с брега. Преди да кацне окончателно, корабът на колонията бе осеял околопланетното пространство с различни устройства в орбита — наблюдатели, пазачи, които да не допускат изненади от атмосферните условия. Построената с много труд рибарска флотилия винаги биваше предупреждавана навреме за бурите. В океана никога не бяха виждали морски чудовища. В „това място“ липсваха жестокостта и неочакваността на моретата, които Крудар познаваше, но въпреки това тукашният океан беше смъртоносен. Крудар го знаеше.

„Жените би трябвало да ни чакат на брега“, помисли той.

Но ръководството на колонията бе казало, че жените — и дори някои от децата — са необходими за твърде голям брой други работи. Индивидуалните растения, донесени от родната планета, изискваха специално внимание. Отделни стебла пшеница се отглеждаха с нежни грижи. Всяко плодно дърво съществуваше с помощта на собствена прислужница, своя нимфа-пазителка.

Изкачили се на скалите, рибарите видяха дългите постройки от корабен метал. Пръснати електрически светлини окръжаваха градчето. Много от непавираните улици се отдалечаваха неосветени. Разнасяха се механични шумове и приглушени гласове.

Хората се пръснаха по собствените си работи, вече не бяха група. Крудар повлече крака по своята улица, към огньовете за готвене на открито на централния площад. Огньовете бяха необходими, за да се пестят другите видове енергия. Някои смятаха тези пламъци като признание на поражението. Крудар ги смяташе за победа. Горяха „местно“ дърво.

Знаеше, че сред хълмовете зад града се възвишават останките от вятърните машини, които бяха построили. Бурята, причинила разрушенията, не ги бе изненадала с нахлуването си, но останаха много изненадани от силата й.

За Крудар оттогава „мислителите“ бяха започнали да губят авторитет. Когато местната химия и воден живот бяха разрушили турбините в реката, която се изливаше в залива, тези хора на познанията се бяха смалили още повече. Именно тогава Крудар бе започнал да търси местни храни.

А сега, както бе чул Крудар, местният растителен живот заплашваше охладителните системи на атомните генератори, като не се страхуваше от радиацията — немислима за нищо живо. Някои от техниците вече конструираха парни машини от материали, които не бяха предназначени за подобна употреба. Но скоро те щяха да получат местни метали — материали, които ще бъдат устойчиви на ръждата и разяждането на „това място“.

Можеха и да успеят — при условие, че болестта не ги подкопае. Ако оцелееха.

Хонида го чакаше на вратата на квартирата им, усмихната, миловидна. Тъмната й коса беше заплетена на плитки, увити над челото й. Кафявите очи блестяха в приветствена усмивка. Отблясъците на огньовете от площада осветяваха тъмната й кожа. Високите скули на индианския й произход, пълните устни и гордия гърбав нос — всичко го изпълваше с възбудата на спомените.

Крудар се замисли дали хората, които планираха всичко, знаеха качествата й, които го изпълваха с толкова топлота — нейната сила и плодовитост. Тя го бе избрала него и отново беше бременна с негови деца — отново близнаци.

— А, моят рибар се прибра — рече тя и го прегърна на вратата, за да ги видят всички.

После влязоха, затвориха вратата и тя се притисна по-пламенно към него, взря се в лицето му, което отразено в очите й, губеше част от грозотата си.

— Хонида — каза той, като не можеше да намери други думи.

След малко попита за момчетата.

— Спят — отвърна тя, като го поведе към грубата дървена маса, която той бе направил за кухнята им.

Той кимна с глава. По-късно щеше да отиде и да погледа синовете си. Не го тревожеше, че спят толкова много. Вътре в себе си усещаше причината.

На масата го чакаше приготвената от Хонида гореща супа от „троди“. В нея имаше домати и грах от хидропонните градини и други неща, които знаеше, че тя събира из околността, без да казва на учените.

Крудар ядеше всичко, което му слагаше. Тази вечер имаше хляб с особен вкус на плесен, който му хареса. В светлината на единствената лампа, която им се разрешаваше за тази стая, той се вгледа в парчето хляб. Беше почти пурпурно — като морската вода. Сдъвка и преглътна.

Хонида ядеше срещу него, застанала нащрек; изяде хляба и супата си и попита:

— Хареса ли ти хлябът?

— Хареса ми.

— Сама го направих на жаравата.

Той кимна, взе още едно парче.

Хонида му сипа още супа.

Крудар осъзна, че те се ползуват с привилегията да се хранят сами. Много от другите бяха предпочели общото готвене и хранене — дори много от техниците и от по-висшите сфери, които имаха по-голям избор. Хонида обаче беше видяла нещо в „това място“, което изискваше секретност и усамотяване.

Заситил глада си, Крудар се вгледа през масата в Хонида. Обожаваше я с преданост, много по-дълбока от възбудата на плътта й. Не можеше да изрази с думи какво беше тя, но го знаеше. Ако въобще имаше бъдеще тук, това бъдеще беше в Хонида и нещата, които той можеше да научи, оформи и изгради от самия себе си със собствената си плът.

Под принудата на погледа му Хонида стана, заобиколи масата и се зае да прави масажи на мускулите по гърба му — мускулите, които използуваше при вадене на мрежите.

— Изморен си — рече тя. — Трудно ли беше днес?

— Тежка работа — отвърна Крудар.

Възхищаваше се от начина, по който тя говореше. Ползуваше много думи. Беше я чувал да използува някои от тях по време на общи събрания на колонията и когато подаваха документи за брак. Имаше думи за неща, неизвестни за него, и знаеше също кога да говори с тялото си вместо с устата. Знаеше за мускулите на гърба му.

В този миг Крудар изпита такава любов към нея, че се замисли дали любовта му не прелива през прътите й в нейното тяло.

— Напълнихме лодките — каза той.

— Днес научих, че скоро ще има нужда от още колиби за складове — съобщи му тя. — Безпокоят се откъде ще вземат работна ръка за строежа.

— Още десет колиби — рече той.

Знаеше, че тя ще го разгласи.

И някак си ще бъде изпълнено. Другите техници слушаха Хонида. Някои от учените й се присмиваха; в гласовете им се долавяше ирония. Може би защото бе избрала Крудар за съпруг. Но техниците я слушаха. Колибите щяха да бъдат построени. И щяха да ги напълнят, преди да спрат пасажите от „троди“.

Внезапно Крудар осъзна, че знае кога ще спрат пасажите не като точна дата, а просто като нещо веществено, към което може да посегне и да го докосне. Изпитваше силно желание да намери необходимите думи, за да го обясни на Хонида.

Тя разтри за последен път гърба му, седна до него и облегна тъмната си глава върху гърдите му.

— Ако не си прекалено уморен — подхвана тя, — имам да ти покажа нещо.

С чувство на изненада Крудар усети някакво неизказано вълнение у Хонида. Дали не беше нещо за хидропонните градини, в които работеше? Мислите му веднага се отправиха към мястото, на което учените възлагаха надежда, мястото, в което избираха едрите, красиви растения, притежаващи богатствата на майката Земя. Дали най-после бяха постигнали нещо значимо? Дали все пак нямаше начин „това място“ да се превърне в обработваемо?

В този миг Крудар беше примитивен човек, изпълнен с надежда за възвръщане на прежните му божества. Изпълни се със селски надежди за земята. Дори и морският селянин знаеше стойността на земята.

Но той и Хонида имаха отговорности. Кимна въпросително с глава към спалнята на близнаците.

— Уредих… — тя направи жест с ръка към жилището на съседите им. — Ще слушат.

Значи беше го запланувала предварително. Крудар стана и протегна ръка към нея.

— Покажи ми.

Излязоха в нощта. Градът беше вече по-тих; дочуваше се далечното ромолене на реката. За миг му се стори, че чува щурец, но разумът му подсказа, че това вероятно е някоя от колибите, която изстива през нощта. Безмълвно изпитваше силно желание да види луна.

Хонида бе взела електрическо фенерче от ония, които даваха на техниците, за да си служат с тях, когато ги викаха по спешност през нощта. Когато видя фенерчето, Крудар осъзна още повече значението на загадката, която искаше да му покаже. Хонида притежаваше инстинкта за пестеливост на селянина. Нямаше напразно да хаби такова фенерче.

Но вместо да го поведе към зелените светлини и стъклените покриви на хидропонните градини, тя насочи стъпките им към дълбоката клисура, където реката се изливаше в залива.

По пътеката нямаше парапети, само рядко по някой оставен като белег камък и гротеските на местната растителност. Без да говори, тя бързо го отведе в клисурата и по тясната пътечка, за която знаеше, че води само до една тераса, издадена сред влажния от пръските на реката въздух.

Крудар се разтрепера от възбуда, докато следваше тъмната фигура на Хонида, подскачащата светулка на фенерчето й. На терасата беше студено, а чуждите силуети на местните дървета, показали се в светлината на фенерчето, изпълниха Крудар с тревога.

Какво бе открила… или създала Хонида?

По растенията се стичаше кондензирана влага. Шумът от реката беше силен. Дишаше въздух като от тресавище, влажен и наситен със странни миризми. Хонида спря и Крудар задържа дъха си. Вслуша се. Чуваше се само реката.

За миг не съзна, че Хонида е насочила оранжевата светлина на фенерчето към откритието си. Приличаше на някое от местните растения — дебело стебло, сведено към почвата, възлесто и изкривено, с кръгли жълто-зелени издатини на различно разстояние една от друга.

— Царевица — пошепна той.

Без да повишава глас, с подбрани, съответствуващи на речника на Крудар думи Хонида обясни какво е направила. Видя го в думите й, разбра защо го е направила скришом, тук, далече от учените. Той взе фенерчето от нея, приклекна и се взря като омагьосан. Това означаваше смърт за красивите неща на учените. Слагаше край на плановете им за „това място“.

В растението Крудар виждаше собственото си потомство. Те можеха да имат издути глави без коси и дебели устни. Кожата им можеше да стане пурпурна. Знаеше, че ще бъдат ниски.

Хонида се бе погрижила за това — тук, върху окъпаната от реката тераса. Вместо да подбира семена от най-високите, най-изправените стебла с най-съвършени кочани — които най-много приличаха на растенията от майката Земя, — тя бе докарала своята царевица почти до гибел. Бе избирала болнави, слаби растения, които едва даваха семена. Бе отбирала само ония растения, върху които „това място“ упражняваше най-силно влияние. От тях тя накрая бе избрала разновидност, която растеше тук също като местните растения. Това беше местна царевица.

Хонида откъсна един мамул, забели листата му. В редиците зърна имаше празни места и когато стисна няколко от тях, потече червен сок. Той позна миризмата на хляба.

Тук имаше нещо, което учените не искаха да признаят. Те се опитваха да превърнат „това място“ в нова Земя. Но това не можеше и никога нямаше да стане. Подозря, че соколите първи са го разбрали.

Тук Хонида заявяваше, че тя и Крудар няма да живеят дълго. Че децата им ще бъдат болнави според стандартите на майката Земя. Че потомството им ще се изменя по начини, които ще разочароват надеждите на хората, планирали миграцията. Това няма да се хареса на учените и те ще се опитат да го спрат.

Изкривеното стебло царевица заявяваше, че учените няма да успеят.

Крудар клеча дълго време там, вгледан в бъдещето, докато светлината на фенерчето започна да отслабва. Тогава той стана и тръгна нагоре, извън клисурата. Когато се изкачиха и се видяха светлините на тяхната цивилизация, той спря и каза:

— Пасажите от „троди“ ще изчезнат… скоро. Ще взема една от лодките и… приятели. Ще отидем там, където ходят соколите.

Беше от най-дългите изказвания, които беше правил. Тя взе фенерчето от ръцете му, изгаси го и се притисна към него.

— Какво мислиш, че са намерили соколите?

— Семе — отвърна той.

Поклати глава. Не можеше да го обясни, но го съзнаваше. Всичко излъчваше отровни пари или сокове, сред които само собственото семе можеше да живее. Защо „троди“ или други морски същества да бъдеха различни? И ако се вярваше на соколите, семето трябва да беше не толкова отровно за неканените гости от майката Земя.

— Лодките са бавни — подхвърли тя.

Той се съгласи мълчаливо. Някоя буря можеше да ги свари твърде далеч, за да се приберат на безопасно място. Щеше да бъде опасно. Но по гласа й разбра също, че тя не се опитва да го спре или разубеди.

— Ще взема опитни мъже — рече той.

— Колко време няма да те има? — попита Хонида.

Той се замисли. Започваше да опознава ритмите на „това място“. Мислите му оформиха пътуването, дните за натам, нощите в търсене по водите, над които се спускаха соколите, и връщането.

— Осем дни — отсече той.

— Ще ти трябват гъсти мрежи — каза тя. — Ще се погрижа да ги изработят. Може да вземеш и някои техници. Познавам някои, които ще дойдат с тебе.

— Осем дни — повтори той, като й казваше да избере здрави мъже.

— Да — отвърна тя. — Осем дни. Когато се върнеш, ще те чакам на брега.

Тогава той я хвана за ръка и я поведе през полето. Докато вървяха, каза:

— Трябва да намерим име за „това място“.

— Когато се върнеш — отвърна тя.